Концепцията за човека и историята в Антихрист на Емилиян Станев

С най-голяма вътрешна острота и концептуална завършеност въпросите на човешкия дух се поставят в последния роман на Ем. Станев - Антихрист“. Писателят не на едно място твърди, че това е най-единната му творба, неговата любима рожба, произведението, в което най-пълно разкрива философските си дилеми. Нямам за задача да проследявам композиционните и структурно-образуващите принципи на произведението. Интересуват ме повече генезисът и животът на някои от идеите, които вълнуват писателя. Но не мога да не отбележа, че своеобразната житийна форма, нарочната и модернизация с „потока на съзнанието" и монологичната изповед дават действеността, красотата и автентичната сила на романа. Повествованието се развива през времето на Иван Александър и Иван Шишман. Герои са отново царе и селяни, попове и боляри, тълпата и избраниците на съдбата. Върху широк народностен фон се разгръща животът на главния герой Еньо-Теофил. Той символизира борбения път на човека към истината и прекрас ното, към себепознанието, към познаването на околния свят. Ем. Станев подсказва и в тази творба, че мерило за теорията е практиката; че чувствата имат крайна мярка в поведението на личността; че настроението истинно, когато бъде проверено чрез действието. Общите разсъждения не струват пукнат грош, ако действителността не потвърди техния ход. e Това прави в същност и главният герой Еньо-Теофил. Той преминава четири основни етапа в развитието си. Първият е този, когато търси истината в църквата и в божествената красота, в догмата за отделеното от човека небесно познание и достига до исихазма, до мистичното проницание. Вторият етап е, когато, разочарован в митовете за абсолютната божествена красота, възприема отрицанието, съпротивата срещу властвуващата институция и се присъединява към богомилската община. Третият междинен период е свързан с примирението на героя, че доброто и злото са непостижими, че няма въобще божествено начало и затова изживява битието си единствено с оглед на материалните удоволствия и дребните житейски 21 задачи. Едва по-късно, пред заплахата на турците и конкретните ужаси на чуж дестранното насилничество, Еньо-Теофил ще се съгласи - най-важни са конкретното участие в практиката на битието, характерната солидарност с правдата на епохата, въплътена в страданията и битките на народа, на масите. Да се спрем малко по-подробно на отделните етапи от живота на героя. Те осветляват и нови страни от мирогледната позиция на автора. Предварително искам да кажа, че принципът на автобиографията позволява сегашното време да „поправя" миналото, да поставя коректив над „грешките“ на индивидуалния живот.