Българският образ на света (според новелата „Горещо пладне” на Йордан Радичков)

Но да се върнем към нашите овни, в същност към биволите. И така селянинът (старейшината или вождът на рода-племе) успокоява момченцето, към което от дълбочините появява безкрайността на света (неговият страх), като му рисува с думи уюта и топлината на живота под крилото на семейството и селото. Той насочва погледа му към охлюва, прилепил се отгоре към стената на моста, и момчето с удоволствие си спомня как е събирало охлюви „по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките (виждате как се очертава домашният микрокосмос на българина - Г. Г.). Охлювите, запьтили се нанякъде, изведнъж заспиват тъй, както си вървят (спомняте си, че същото беше казано и за реката: „реките спят и вървешком", с. 20 - Г. Г.) от дърветата. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници“ (с. 28). И неслучайно селянинът отклонява погледа на разпънатото в отво рения космос момче към охлюва. Охлювът е сам по себе си тяло и сам по себе си дом: това е микробългаринът с неговия идеал „къщата" - затвореното пространство. Но в тази ситуация като че ли липсва обвивката: детето е сред света, на космическата площадка. Разговорът се изчерпва и хората замлькват, усетили безсилието на домашно-телесния жизнен кръг, неосъществимостта и ненужността на телесната защита, макар че всичките тези 500 човека ще прикрият момчето със себе си и ще разговарят с него или ще плачат. То просто се намира в друго измерение, сякаш се е превърнало в неуловим човек и като го гледат и чувствуват своето безсилие, вцепенявайки се, хората виждат и слушат раззинването на света. Започва мълчанието. ER OTHO Сега вече възникват други отношения между момчето и хората. От силно органично цяло, от народ те изведнъж се превръщат в тълпа. А то, което беше жабче, мишка, с глава като кратунка, когато патриархалният свят се чувству ваше голям, силен и способен да защити детето с крилото си, сега придобива свръхестествения ореол на мъченичеството. Ето го, подобно на „агнец божий", който е понесъл върху себе си „греховете на света": „Лицето му, състарено от бръчките, заприлича на лице на старец, остриган грубо с ножица, прикован тук, за да умре пред толкова чифта очи, да умре пред толкова хора, събрани от тревогата за един живот" (с. 30).