Александьр

След смъртта на Блок в литературния печат се разгаря остра борба за наследството на гения. В книгата си за поета, излязла през 1921 г., К. Чуковски нарича университетската критика „факултет от бездушници“. Още по-рязко е мнението му за представителите на формалната школа: „Ако пишат за Блок, те се превръщат в негови унищожители: тяхното отношение към стиховете като към материал ще убие тези стихове.“ Една година по-късно в есето си „Дупката на язовеца“ О. Манделщам отвръща на тези нападки с не по-малко категоричен тон: „Не завиждам на читателя, който ще пожелае да почерпи знание за Блок от литературата през 1921–1922 г. Работите, именно „работите“ на Айхенбаум и Жирмунски тънат сред блатните изпарения на лирическата критика.“ Взаимната размяна на обвинения е свързана с въпроса за литературната генеалогия на Блок и неговата ярка поетическа индивидуалност. К. Чуковски завършва една съпоставка между творчеството на поета и идеите на немския романтизъм с думите: „Можем да проследим всички техни влияния, отражения, насоки и да напишем твърде наукообразна книга, но в нея ще липсва едно: Блок. Защото Блок, както и всеки поет, е уникално явление, с душа, която не прилича на никоя друга, и ако искаме да разберем душата му, трябва да търсим не по какво случайно прилича на другите, а само по какво се отличава от тях.“ Манделщам отива в другата крайност. Поставяйки си задачата да проследи генезиса на поетическите идеи на Блок, той пише: „Критикът може и да не отговори на въпроса какво е искал да каже поетът, но на въпроса откъде е дошъл, той трябва обезателно да даде отговор.“