Андрич

Тази статия е опит да се приложи сравнителният метод за изследване творчеството на Йовков и Андрич, за да се открият и обяснят някои сходни черти на художествените им системи. Но съществува ли близост и въобще съпоставими ли са оригиналните художествени светове на двамата изтъкнати майстори на словото, които достигнаха неповторени (и неповторими) върхове в развитието на българската и сърбохърватската литература и чиито имена респектират литературните историци? За да се мотивира тяхното сравняване, едва ли е достатъчно да се отбележи, че те са литературни връстници (макар че името на Андрич се свързва с периода след Втората световна война, почти всички негови новели са създадени в периода между двете войни), че са писатели-реалисти, майстори на кратките белетристични форми. Значително по-съществено основание е фактът, че Йовков и Андрич са творци от две национални литератури, които се включват в три различни нива на общност: от една страна - в зоналния цикъл на балканските литератури, от друга - в родствения цикъл на славянските литератури и, от трета - в рамките на европейското словесно изкуство. Още преди представянето на първия сборник преведени на български език разкази на Андрич авторът на рецензията Стойко Божков сравнява югославския белетрист с Йовков. 1 Оттогава в продължение на 40 години изтъкнати български Литературоведи отбелязват едни или други сходства в творческите светове на Йовков и Андрич. Интересно е, че двама литературоведи независимо един от друг ги сравняват поотделно с Лев Толстой, 2-3 а в една студия на П. Зарев за Йовков единствените писатели, с които е сравнен нашият разказвач, са отново Андрич и Л. Толстой. Към историята на съпоставянето Йовков - Андрич би могло да се добави признанието на югославския новелист, че се е учил от майстора на българския разказ, отбелязано от С. Султанов („Йовков и неговият свят"), П. Зарев (в цитираната студия) и в по-общ смисъл — като висока оценка на Андрич за Йовковото творчество - от Св. Игов (в предговора му към „Прокълнатият двор").

Така си мисли Давил, френският консул, един от героите на романа „Травнишка хроника“. Седемгодишният му престой в Босна е кошмар, низ от страдания, самота и отчаяние. Давил няма сетива за тази действителност, разминава се с нея и не може да се съхрани от болките й. Травник е за него само „мътна, глупава игра на случайността, сред която трудно се живее“ (1, 331). Едно турско чираче се влюбва в щерката на австрийския консул. В унеса на мечтата си, на границата между сън и реалност, момчето пада жестоко от дървото, ототкъдето съзерцава танца на любимата девойка. Дефосе, помощникът на консула, се влюбва в девойка от Травник. В момента пред чувствения екстаз, пред пълното отдаване на чувствата, един жест на девойката (гъвкаво се освобож дава от прегръдката му, пада на колене и му се моли) разстройва не само красивия миг, но и отношенията им. Те не са възможни, нещо пречи да се осъществят. Нещо човешко, но неразумно. Още един пример. Ще посоча два епизода, които изглеждат случайни в сюжета и са съседно композирани. Младият търговски представител на Франция в Сараево разговаря с недоверчивия вече Давил. Това е сцена на френския ясен разум и на търговска отчетливост и деловитост. Веднага след нея идва епизодът (по-точно сцената) с тримата турци. Събитийно тя е случайна, сякаш е излишна. Мусо и неговите приятели седят на тревата, пият и мечтаят да пият непрекъснато и да си живеят така някъде между земята и небето. А един от тях иска Наполеон. лично да се пребори с Тези два епизода са силни композиционни единици. Te ca една от многобройните ерупции на романа „Травнишка хроника“, на неговата хроникална структура; ерупции, в които блясват полюсите на едно цяло, крайностите на един конфликт, отдалечените две точки на едно неразбиране.

С Иво Андрич българските читатели и българската критика се запознават сравнително рано. Името му и пръв превод на негов разказ се появяват на български в периодичния печат още през 30-те години. През 1939 г. изд. „Т. Ф. Чипев" представя писателя с книга „Разкази". която са включени „Любовницата на Вели паша“, „Изповед“, „В мусафирханата“, „При казана“, „Чудото в Олово“, „Олуяци“ и „Жажда". Книгата се открива с предговор от д-р Никола Миркович, посветен на живота и творчеството на Андрич. Тази книга събужда жив отклик у читателите и за нея съобщават редица вестници. Появяват се няколко сравнително обширни B рецензии. Обаче първата българска статия за жизнения и творчески път на Андрич - написана с разбиране и с критически вкус - предхожда с цели две години книгата „Разкази" от 1939 г. За образованите българи сръбската литература винаги е била близка и достъпна. В България преподавателите по роден език и родна литература в средните училища са специалисти с университетско образование по славянска филология. Мнозина от българските интелектуалци с такова образование ползуват свободно сърбохърватски език и следят отблизо развитието на сръбската и хърватската литература. Статията „Съвременни югославски писатели: Иво Андрич" от 1937 г. 5 принадлежи на един от тях - на изтъкнатия литературен критик и историк Георги Константинов. Още в тази първа статия проличава ярко начинът, по който българската критика възприема и оценява Андрич като писател. Г. Константинов познава в оригинал неговите произведения дотогава, както и югославската литература изобщо, и вижда и оценява творческия му образ върху широка югославска и европейска литературна основа. В статията намираме доста точни и пълни биографични и библиографски сведения за Андрич. За Г. Константинов той е „между най-значителните югославски писатели, които утвърждават имената си след войната“ и „изпъква със своята изискана култура и с човечността си", т. е. с хуманизма на своето творчество. „Рядък талант и оригинален мислител“, „Андрич е писател и интелигент в европейски смисъл". „Делото му е ценно като израз на проникновен творчески дух", отличава се със „сдържан песимизъм и аристократическо благородство“ и „отбелязва етап в развитието на югославското словесно изкуство". Приблизително от такъв ракурс и с такава мярка, но не с ерудицията и компетентността на Г. Константинов, разбира се, виждат и оценяват сборника от 1939 г. с преведени Андричеви разкази неговите млади по онова време рецензенти Николай Дончев, Нели Доспевска и Стойко Божков. Според Н. Доспевска Андрич е „от челните представители на югославската лите ратура" и художник, „тълкувател на Босна“, с „епическа широта и реализъм“, който „се прибли жава към героите си по-скоро откъм вътрешната, психологическа страна на действията и преживяванията им, отколкото откъм тяхната външна проява".

За Иво Андрич съществува толкова голяма книжнина, че да пишеш за него е наистина трудно. Същевременно са налице невероятно много възможности за интерпретация, чиито разнообразни аспекти все още предполагат усилия за пълното им изясняване. Андрич е измежду творците, съумели да покажат парадоксите и загадките по наши те земи - в резултат на смешението на явления и компоненти от различен порядък, на съжителството и сблъсъка на Изтока и Запада. Той успява с присъщия си талант да разкрие историческото битие в един кът от планетата, където липсва континуитет и приемственост и времето като че ли не протича по свои собствени закони. Несъмнено Андрич е един от най-добрите балкански художници, изобразили неспокойния живот на полуострова - със силните му контрасти и остри противоречия, с нестихващия драматизъм и трагични колизии. Той е от авторите, които дават възможност да разберем сложните взаимоотношения между Изтока и Запада на балканския кръстопът. Оригинален талант и мислител, с особения си пластичен език Иво Андрич създава у читателя нови сетива, отнема безпочвените илюзии, научава ни да опоз наем по-дълбоко законите на собственото си битие. „Всеки разказва своя разказ по своя вътрешна необходимост, според мярката на своите наследени или придобити склонности и разбирания и по силата на своите изразни възможности. Всеки носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно. А разказът, който съвременният повествовател разказва на хората от своето време, без оглед на неговата форма и тема, трябва да не бъде отровен от омраза, нито заглушаван от звън на оръжие, колкото е възможно повече той трябва да бъде вдъхновен от любовта и воден от широтата ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това важното." Тези думи на Иво Андрич от речта, произнесена в Стокхолм през 1961 г. по случай награждаването му с Нобелова награда за литература, ни насочват към хуманистичната същност на неговите произведения, в които напрегнатата интелек туалност е съчетана с естетическо своеобразие на изображението. И C Получил образованието си в Загреб, Краков, Виена и Грац, член на организацията „Млада Босна“, приятел на младите атентатори, чиито изстрели през 1914 г. взри вяват Европа, оказал се в навечерието на Първата световна война в австрийски затвор, Иво Андрич дълго време е на дипломатическа служба в Рим, Мадрид, Букурещ, Женева и Берлин. Посочваме всички тези факти, тъй като биографично- историческият материал за един автор несъмнено разширява възможността да вживяваме в неговите произведения.