Ангелаки

Ангелаки Савич не е име на голяма фигура в Българското културно възраждане. Амбициите и сътрудничеството му с Раковски, Каравелов, Ботев и Войников го издигат понякога към гребена на събитията, но непоследователността и склонността към конформизъм го лишават от авторитетно, трайно присъствие. Неговите литературни и публицистични прояви са се радвали на временна популярност, най-вече сред широките, умерени среди на българската емиграция на север от Дунав. Изглеж да странно на пръв поглед, че един от най-образованите в хуманитарно отношение сънародници не е могъл да осъществи литературно постижение, с което да привлече вниманието на бъдещи изследователи. Проучванията за живота му се изразяват в две кратки статии, написани от Н. Трайков и Ст. Таринска. С обяснителни бележки на личността му се спират и някои други наши учени (М. Димитров, Ив. Унджиев, Н. Жечев, Н. Драгова), доколкото той косвено се намесва в обекта на тяхната работа. Това отношение неизбежно го поставя в зависима позиция и не спомага за обособяване на мястото му сред галерията възрожденци. Днес името Ангелаки Савич е познато на малък брой специалисти. За широката публика то не означава нищо, да не говорим за заглавия от произведенията му или пък за съдържанието им. Автори на далеч по-издържани стилистично и избистрени в жанрово отношение творби са имали същата нерадостна съдба. Подобна оценка на времето може би е най-справедливата, колкото и сурово да звучи това твърдение за някои поизнежени от комплименти сетива. Все пак след Освобождението на родна почва, определена популярност печели в българското си издание книгата му „Спомените на капитан Вълков", но от публикуването и вече са минали петдесет и осем години. За последен път страници от негови съчинения са включени в превода на Василе Христу „Въстаници и чорбаджии, според записките на А. Савич"3. Подборът на преводача е силно повлиян от моментната политическа ситуация в страната и единствено илюстрира противоречията между революционната и консервативната партия в емиграция. Тази линия Савич следва докато стои на близки до революцион ните позиции. Подобно редактирано представяне е неубедително и нетрайно. B него авторът остава сух и еднопосочен, което звучи неправдоподобно особено за бурната предосвобожденска епоха. Недоумение предизвиква и сравнението на този косвен портрет с бележките на някои от споменатите вече учени. За тях Савич е второразреден вестникар, чиито издания са пълни с нападки срещу младите", или просто „възрожденски книжовник“. Предпочитанията им недвусмислено се спи рат на това определение. По-представителните: публицист и писател, те считат неподходящи за личността му.