Книжка-2

1962 Книжка 2 Съдържание

Стана вече изтъркана от употреба фраза всеобщата констатация, че най-важната, боевата разновидност на литературнокритическага мисъл - оперативната критика, живее анемичен живот, тъпче на едно място, не изпълнява на време и на нужната висота своите първостепенни задачи. Все повече и повече имена на критици, които до вчера участвуваха активно в литературния процес и според силите си подпомагаха възникването на нови творби и явления, днес се мяркат върху кориците на студии за отдавна утвърдени и всепризнати писатели, на изследвания за отшумели български и европейски течения. Полека-лека ние се изправяме пред обстоятелството - колкото интересно, толкова и показателно, - че вече разполагаме, да кажем, с една богато аргументирана, увлекателно написана книга за френския екзистенциализъм и съвременния западен ,, антироман", а в същото време, за излезлите през последните няколко години български романи почти липсват що-годе дълбоки, проникновени исмели проучвания. Ако примерно някой пожелае да се запознае с оценките на българската литературна критика за издадените през 1961 г. романи, той може да бъде сигурен, че няма да бъде особено затруднен откъм изобилие на мнения. Едно кратко отзивче за „Охридска пролет" на Д. Спространов в „Пламък", едно кратко отзивче за „Сказание за времето на Самуила" в „Литературни новини", две кратки, но верни и в Много отношения убедителни рецензии за „Мъртво вълнение" в „Лите ратурни новини“ и в „Септември“, може би още няколко полукритични, полурекламни бележки в периферните вестници и списания - и това е всичко! А именно през тая година излязоха романи, които заслужават сериозен, всестранен и умен разговор - понякога приятен, понякога горчив.

Прието е да се твърди, че основните въпроси, които трябва да засег нем, когато разглеждаме съвременната ни литература, това са дали писателят е здраво свързан с живота, стои ли на искрени партийни позиции, отразява ли в творчеството си проблемите и героите, характерни за нашата епоха, претворява ли във вълнуващо художествено дело онези невероятни изменения, които настанаха в обществено-политическия бит, в психологията на хората, в пейзажа на страната. Това наистина трябва да бъдат не само основните въпроси, а и отправни точки при всички обсъждания на нашата съвременна литература. Но колкото повече книги излизат, колкото повече имена на млади поети, белетристи или драматурзи пръкват на литературния хоризонт, става по-обичайно да се надават тревожни повици, че писателят стои далече зад живота, че той крета встрани от общия победоносен ход на нашето комунистическо време. Ние разполагаме с една значителна годишна продукция - средно петдесетина книги само разкази, повести, очерци. Между тях ще срещ нем убедителни творби и неумели опити, произведения, написани със сигурно перо и литературни прощъпалници, които в повечето случаи радват с непристорената си искреност, вътрешна развълнуваност и благородна амбиция, отколкото с литературните си качества. Ще се срещнем и с превъплъщенията на схемата, с бездушно и занаятчийски написани книги, с досадни повторения, които не носят нищо ново в нашата литература. Но това, което спокойно можем да твърдим, е, че всички тези книги пресъздават сюжети, почерпени от времето, в което живеем, те засягат проблемите на социалистическия човек, борбите на народа ни за построяването на новото общество. Друг въпрос е каква художествена сила, вътрешен мащаб, естетическо внушение обладават тия книги. Ако ние искаме да опознаем този, единен и многолик" свят, за който тъй често говорим, не ще го открием нито само у един автор, нито само в една единствена книга. Напротив, ще установим, че в проблематиката на съвременната ни проза им много празнини, още много и различни страни от живота не са намерили художествено отражение в нашата литература. На първо място ще споменем, че липсват книги за живота и бита на хората от социалистическите строежи. За тези празнини ние непрекъснато ще трябва да говорим, да насочваме нашия писател към ключовите теми на времето, да искаме пълноценно и дълбоко художе ствено претворяване на действителността в литературата.

итературният историк, който би се заел да разглежда по-основно развитието и значението на пролетарската и антифашистка поезия през трийсетте години на нашия век, ще се изправи пред редица неизяснени проблеми и противоречия в творчесството на отделни поети, както и - от друга страна - с големия революционен подем на тази поезия, с нейния принос за революционното възпитание на новото поколение при назряващите големи исторически събития. Трябва, преди всичко, да се изяснят движещите сили на епохата, които доведоха човечеството до Втората световна война. Възшествието на италианския фашизъм и германския нацизъм, засилването на реакционния курс в Европа,

Трима са първомайсторите на късия разказ в нашата литература: Вазов, Елин Пелин и Йовков. Как пишат те? Как са направени“ „Иде ли?" и "Задушница", „Една българка“ и „Шибил“, „Андрешко“ и „Среднощен гост"? Банална истина е да се каже, че въпросът е твърде интересен и че той има отношение към всички страни в творчеството на един писател, между които не на последно място и към стила. Практически по-интересното е, че той се предшествува от един друг въпрос: откъде да започне разплитането на образната тъкан на един разказ, за да се види как е направен" той. Безспорно, художествената творба еорганично цяло - от където и да започнеш, ще стигнеш до всичко, ще обхванеш и цялото. Но всеки жанр има своята специфична структура, и когато се държи сметка за нея, работата се улеснява значително. Алексей Толстой казва, че архитектонически късият разказ трябве да бъде построен върху за петая и „но" (..., но...). И наистина у Вазов - дядо Йоцо ослепява, но освобождението на България му дава втори очи; у Елин Пелин - съдията-изпълнител се готви да изгребе хамбара на сиромах Стоичко, н о Андрешко изиграва съдията и спасява житцето; у Йовков - Сали яшар иска да стори себап, но разбира, че „колите, дето ги прави, себап ca".. Формулата ене само остроумна: тя улучва живеца на късия разказ като жанр - неговия с троеж, сюжетно-композиционната му схема. Късият разказ взима случката - героя - проблема в мига, когато случката става, героят се промен я, проблемът се разре шава - в преломния миг, когато ед но нещо се превръща в друго нещо. Запетайката и но-то на Алексей Толстой изразяват тъкмо този „контрапунктов" строеж на разказа. Затова късият разказ е събитиен и когато е само психология, епичен и без особена фабула, конфликтен е, без да бъде драма: той дава с таването, осветява пресечната точка, разкрива промяната. Затова може би в никой друг литерату рен жанр въпросът - как е построена творбата -не придобива такава специфична важност.

Обсъждането на обучението по литература в училище се наложи от живота. На шата общественост се сблъска вече на няколко пъти със сериозни слабости в езиковата и литературната култура на младежта. Причината обаче за всенародния интерес към качеството на литературното обучение има по-дълбока основа. Тя епреди всичко в особеното място, което заема литературата в системата на общообразователните предмети, по характера на познанието, което дава, по силата и непосредствеността на възпита телното въздействие, което оказва. Естетическата специфика на литературата е основа на сложно и комплексно въздействие не само върху ума, но и върху сърцето на ученика, което не може да бъде заменено с нищо. Литературата като учебен предмет най-често поставя проблеми, които имат пряко отношение към идейното и нравственото възпи тание на учениците. Следователно всяка недооценка на възпитателното и образователно значение на литературата като учебен предмет е в противовес с великите задачи на „комунистическото изграждане на младото поколение". Оттук живият интерес, който на шата общественост проявява към тясно професионалните на пръв поглед проблеми на литературното обучение в училище. Въпросите, които възникват, когато се обсъжда обучението по литература, са много и разнообразни. Има обаче някои, които са основни и решаващи. От най-голяма важност, именно за обучението по литература, е проблемът за анализа на литературното произведение. Не само защото учебната програма отделя най-много време за изучаване творчеството на български и чужди писатели. Преди всичко затова, защото специфи ката на учебния предмет се определя от спецификата на литературното произведение, което става материал за учебна работа в часовете по литература. Напоследък обаче проблемът за литературния анализ при обучението по литература не се изследва задъл бочено, въпреки неговата сложност и многообразие, въпреки че тук енай-слабото мя сто в работата на редица учители. Откъсването на методическата наука от този проблем доведе и до изоставане въобще на методиката от най-новите достижения на литератур ната теория и естетиката. Затова напълно оправдано въпросите на литературния анализ вучилище се намират в центъра на всенародното обсъждане на обучението по литература.

Характерът на просветителството трябва да бъде изяснен, тъй като така ще се разбере по-правилно идеологическата и политическата борба в България през 60-70-те години на XIX век. Учените, които са изследвали българското просветителство в посочения период (Жак Натан, Мих. Димитров) отбелязват следните негови черти: 1. Просветителството е реакционна идеология на богатите търговци и занаятчии; 2. То е противоположно на идеологията на революционерите; 3. Идеите на просветителите са противоположни на възгледите на руските революционни демократи. Михаил Димитров посочва, че „след Кримската война просветителството се възприело от цялата буржоазна класа у нас".1, В националните борби през този период (60-70-те години, Л. Е.) те играли демобилизираща роля. 2 „Характерно за просветителството като идеологично течение е, че то предпочитало пътя на еволюцията пред революцията, з В един от последните си трудове Мих. Димитров идва до извода: „просветителството подаваше ръка на туркофилството, то бе идеология за борба срещу революционното движение и стана общо оръжие на всички буржоазни политически течения преди Освобождението, оттатък и отсам Дунава. 4 В посочените изводи М. Димитров поставя знак на равенство между просветиетлството, еволюционизма и туркофилството. Жак Натан в книгата си „Българското възраждане" също говори за противоположността между просветители и революционери. „Докато - пише Жак Натан - просветителите и църковниците изразяваха интересите на богатите върхове на българския народ, революционерите бяха изразители на интересите на пропадащите еснафи, на огромната част от селяните и на една част от зараждащата се буржоазна класа (либералната и част)" 5 А нализирайки мирогледа на Каравелов, Жак Натан и Мих. Димитров го противопоставят на Раковски и Ботев - като просветител на революционери. Грозю Грозев в „История на българската философия" разграничава две направления на обществената мисъл в България през 60-70-те години на XIX век, противостоящи едно на друго - революционното и просветителското.

За родното място на Паисий Хилендарски е писано извънредно много - 3- казвали са се наши видни учени, писатели, публицисти, учители. Писанията, поместени предимно във вестници, се появяват във връзка с чествуване 150-годишнината на „История славяноболгарская" през 1912 г., а по-късно по повод на нашумялото Кра левдолско предание (от 1923 г. насам). Изхождайки от езика на Паисиевата история по нейния Софрониев препис от 1765 г. пръв проф. М. Дринов в българската научна литература изказва мнение, че Паисий произхожда от Разложко-горноджумайския край или от македонските покрайнини на Самоковската епархия. Междувременно се появяват отделните предания за родното място на Паисий: Доспейско, Ральовско, Бело вско, Банско, Разловско, Лавриотско, сборно светогорско. Всяко от тях има свои горещи защитници (подробно вж. проф. Йорд. Иванов, История славяноболгарская, София, 1914, стр. XII-XIX). По тоя въпрос проф. Йорд. Изанов обобщава: „Едни от тия вести имат несъмнена книжовна подкладка, а други изхождат от доловени спо мели за някой светогорец и отнесени към Паисия. Докато не се обяват понадеждни данни и писани известия, речените вести не могат да се признаят от науката и ще си останат само като „предания", толкова повече дето те често си противоречат едно на друго, пък и не се схождат с познатите положителни сведения за Паисия" (стр. ХІІ).

Винаги ме е удивлявало онова почти невероятно равнодушие, с което обикновено се подминават много от литературните факти у нас. Появяват се неизвестни име на, излизат нови книги, поставят се въп роси, а периодичните издания често не само не пишат за тях, а дори не ги и отбе лязват. И това важи не само за преводната литература, неизвестно защо неудостоявана с никакво внимание, а и за немалко работи на български писатели, които са свързани жизнено с развоя на нашето художествено слово. Ето защо, без да съм се примирил, аз вече съм свикнал с тази практика и не се учудвам, че една критическа книга като „Четирма белетристи" от Симеон Султанов, която по служебно задължение трябваше да редактирам, близо година и половина след излизането и остава неотбелязана от литературния печат. Обърнете внимание обаче: казвам неотбелязана, но не незабелязана от читателите, което евече друго. Подчертавам това, защото знам положително, че Въпреки проявеното незачитане към нея, тази книга направи впечатление на всички, които се интересуват от литературна критика и беше приета много добре. И ако Днес се връщам към нея, правя го не толкова за да запълня някакъв пропуск в съзнанието на читателя, а повече поради друга по-важна причина - да отбележа някои положения, които имат принципно естество и дават повод за размисъл. Преди всичко всеки, който зачете Четирма белетристи", ще се съгласи, че това еедна цялостна книга - една книга с физиономия. Известно е, че по начало националната Литература се създава в периодичния печат и се утвърждава чрез него. И това важи не само за малките видове, не само за онова, което е заченато от злобата на деня, а много често и за големите литературни произведения, които оставят трайна диря след себе си, Ето защо за повечето Книги можем да кажем, че се раждат два пъти - веднъж върху страниците на списания и вестници, нерядко в резул тат на една поръка, и втори път обединени от едно заглавие в една обща корица. Тъй като обаче човек може да събере не само онова, което е замислено и осъще ствено като цяло, а и онова, което е плод на случая, при това второ раждане често се изпада в увлечения и се стига до нежелан автоматизъм. В резултат на това се появяват книги, които съдържат разнородни творби, трудно обединими не само по обем, по предмет и по значение, а дори и по жанров белег. И тази неприемлива практика, разбира се, засегна и литературната критика: и тук се наблюдава стремеж да се поднесе на читателя всичко, което авторът е написал - дори литературните бележки по всекидневниците и изказванията по събрания. Така през последните години у нас се появиха немалко обемисти сборници със статии, които са съставени по твърде механически начин и покрай значителното, което заслужава внимание, съдържат и такива неща, които нямат никаква литературна стойност. Затова толкова по-силно впечатление направи Симеон Султанов с усилията си да се отклони от една практика, която понякога изглеж да непреодолима, и да поднесе на читателите под едно общо заглавие четири еднородни монографически очерка върху четирима видни представители на бъл гарския разказ: Г. П. Стаматов, "Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен. По този начин той се представи с една първа книга (ако не смятаме отделно издадената студия за Ангел Каралийчев), с каквато не се е представял през послед ните години нито един млад критик - с една книга, която не съдържа нищо слу чайно, нищо непромислено и говори за такива литературни изисквания, които са обикновено първият признак за настъп-- ваща творческа зрялост.

Възстановяването на ленинския дух в областта на идеологията след ХХ конгрес на КПСС даде тласък на бурното развитие ина съветската естетика. Периодът на за стой, на схоластически умувания, далечни от живите проблеми на изкуството и есте тическите потребности на народа се замени постепенно със сериозни научни дирения, с многобройни дискусии, със значително повишаване на изследователската култура. Особен интерес предизвикаха проблемите за природата на естетичното, за предмета иметодите на естетическата наука, за връзките и с комунистическото строителство. Възражда се боевата, настъпателна линия В нашата естетика, възраждат се най-до- брите традиции, останали ни от времето на Маркс, Енгелс и Ленин. Сред многобройната нова естетическа книжнина изпъква малката по обем, но твърде богата по съдържание и пробле- матика книга на известния съветски тео- ретик на изкуството Л. Н. Столович Предмет эстетики". Ние сме свикнали на лошия обичай книгите по естетика да бъдат като правило дебели, с големи от- клонения, изпълнени с мътни разсъжде ния, които така плашат творците на худо- жествени ценности и ги отблъскват от значителните въпроси на теорията. И Затова даже обемът на разглежданата Книга може да бъде приятна изненада още повече, че отдавна не ми се еслучвало да чета толкова кратко, толкова ясно и в същото време толкова пълно изложение на някои основни въпроси на естетическа- та наука, Работата на Столович има следната струк тура. Първа глава разглежда главните Резултати от дискусията за природата на естетичното през последните години. Яд- рото Предметът на книгата съставя втора глава - на естетиката и същността на естетичното. Но може би най-голям интерес представлява с редица нови съображения глава трета - за границите и методите на естетиката. Обобщаващата Четвърта глава разглежда мястото и заДачите на естетиката в естетическото възпитание на трудещите се.