Книжка-3

1962 Книжка 3 Съдържание

Много се е спорило за ролята и значението на художествената литература, пък и изобщо на изкуството. В рязко противоречие с основното и главно направление на българската литература, реалистичното, не малко критици и литературни теоретици в миналото се стремяха да откъснат писателите от живота на народа, да ги отвлекат встрани от главните задачи на народното ни развитие. Напразни усилия! Животът е толкова силен, че дори на страниците на списанията, които в най-драстична форма провеждаха тия теории, Мисъл и Златорог, най-талантливите им сътрудници долавяха и изобразяваха верни жизнени образи - неведнъж в противоречие със свои идеологически и полити чески позиции. Характерен е случаят с Кървава песен от Пенчо Славейков: в центъра на поемата той слага Младен като изразител на идеите на самия писател (наред с това, че тоя герой е изразител на едно крило в национално-революционното движение) - с колебливо приемане на въстанието и със силен примес на късни индивидуалистични възгледи, изкуствено включени в оная епоха. И все пак не Младен се налага на съзнанието на читателите, а Войводата (Бенковски), Въпреки че в много случаи епредставен в поемата в неблагоприятна светлина. Още по-ярко изпъкват пред нас образи като Бойчо Огнянов в Романа на Вазов Под игото и редица героични образи в Епопея на забравените: техният политически патос е висок, тъй като е плод на дълбоките и искрени убеждения на писателя, израс нал обществено в борбата за национално освобождение. Дълго време Възрожденско-революционните герои бяха в центъра на литературните произведения на най-добрите ни писатели; по тоя начин тия писатели изтъкваха заветите на Възраждането, за да ги противопоставят на цялата буржоазна действителност, която се създаваше в страната ни с всичките си отрицателни страни. Но и когато българският критически реализъм, следвайки своите позитивни изобличителни задачи, трябваше да изкара на преден план байганьовци и Вазовите гороломовци, както и редицата отрицателни герои в творчеството на Влайков, Михайловски, Елин Пелин, Стаматов, Стефан Костов, Йовков, Светослав Минков и други, винаги в техните произведения се чувствуваше, присъствуваше положителният герой. Понякога - както у Яворов - това беше самият писател, чиято гневна фигура се изправя над изобличителните страници.

През ХІХ век романът получи първенствуващо значение в йерархията на литературните жанрове. Прозата на стоковите отношения, деловитостта на буржоазните делници налагаше всестранно изслед ване на обществените нрави, аналитично проникване в социалната природа на новия строй. Благородните мечтатели на романтизма, гордите инепреклонни бунтовници, враждуващите с небето прометеевци падаха върху земята, натъртваха се и отваряха очи. Заобикаляше ги една прозаична действителност, в която пошлостта бе пропъдила идеала, наглият материален интерес бе заместил високите пориви. Именно изкуството на епоса, на критичните аналитични платна тряб ваше да даде пълната картина на установилите се нови отношения. Все повече писателят се превръщаше в доктор на социалните науки", Историк на социалните и обществени типове. А щом литературата е призвана да изследва същностите, да анализира нравите, да пише тяхната история - то естествено в пълните си права ще влезе романът. Той е най-устойчивата крепост на „обективното“ в литературата. Чрез него изкуството на критическия реализъм овладя широк обществен терен изпробва принципа на конкретно-историческия подход към човешкия характер, показа безгранични възможности за всестранно портре тиране на индивида като рожба на типичната социална среда. Развитието на романа в различните национални литератури пре търпя ред пречупвания в зависимост от безкрайното многообразие на историко-националните условия и според особеностите на националната психология и традиции. Със свои съществени отлики протича и литературният процес с формирането на основните направления, жанрове и стилове в българската литература. Многовековното чуждо иго, бавното и мъчително установяване на капиталистически отношения у нас сложи печат на закъснялост в културното самоутвърждение на българската нация. Когато големите европейски литератури вкусваха вече горчивите плодове на разочарованието, на загубените илюзии относно природата на новото общество, България изживяваше най-романтическия период на своето национално възраждане, младенческото въодушевле ние на четническата борба и по-късно на Априлското въстание.

Как Вазов - този майстор-живописец на видимия свят - рисува онова, което е невидимо? Как предава той душевните движения на героите и атмосферата на събитието, с други думи - лирико-психологическия пълнеж на разказа, в сравнение с другите двама разказвачи и по-специално с Елин Пелин? - По начало по същия начин: като свидетел и наблюдател. Когато трябва да се разкрие „душата" на героя, на събитието или на пейзажа все едно, думата взима авторът, за да я обрисува и обясни. Естествено, че преди автора това вършат сами героите, доколкото се характеризират със своите постъпки и реплики: Вазов е първомайсторът на репликата и диалога и би останал недосегаем, ако Елин Пелин не беше неговият равностоен съперник в това отношение. И двамата владеят до съвършенство характерологичните възможности на репликата. Но не всички душевни движения могат да получат адекватен израз в репликатада не говорим за идейно-емоционалния, духовния пълнеж и смисъл на ситуациите, постъпките, момента, особено в късия разказ с неговите строго определени възможности. Какво и колко могат да кажат за себе си герои като дядо Йоцо или баба Илийца, или Станчо и Стоилка, или Лисичката, дори когато са Елин Пелинови селяни? що се отнася до природата, до предметите и животните, те изобщо мълчат. На тях трябва да помогне авторът. Въпросът и тук е – как?

Реални факти и свързани с тях съображения са придали на пробле мата за прекрасното доминиращо значение, извлекли са я начело на есте тическите категории и понятия. Теоретическият анализ отдавна се е сблъскал с обстоятелството, че при характеристиката на такива катего рии като възвишено, трагично и комично става необходимо да се опе рира с идеала, т. е. със съпоставката (ярко поляризирана или мълча лива) на това, което е, с това, което трябва да бъде. Идеальт като норма на дължимото обуславя в една или друга степен и възприемането на въз вишеното, трагичното и комичното. Възвишеното обикновено се схваща като такава разновидност на прекрасното, при която дълбоко са подчер тани мощта и величието, трагичното - като крушение на прекрасното, а комичното най-често като негов антипод, като негово отрицателно реализиране. смисъл Идеалът е, разбира се, човешки идеал и в такъв субективен, но в неговата основа винаги лежи онова реално или възможно съществуващо, което човек оценява като прекрасно. То може да се открие като момент дори и в утопичните идеали. А ако идеальти стоящото в неговата основа прекрасно са необходими, характе ризиращи признаци на възвишеното, трагичното и комичното, то оче видно те, като по-общи понятия, трябва да бъдат изведени в нача лото на анализа, да бъдат поставени в центъра на естетиката. Обратното не се забелязва. Макар че в анализа на прекрасното, и възвишеното, и трагичното, и комичното могат да внесат известни нюанси или дори корективи, то проблемата за прекрасното не се нуждае от тях, за да бъде теоретически постигната. Това се вижда не само логически, но и истори чески - в историята на естетиката. Платон не се е занимавал с възви шеното, а от трагичното и комичното се е интересувал с оглед на техния ефект, но не и на тяхната същност. Хогарт и Бърк не са имали специа лен интерес към комичното и трагичното (Хогарт и към възвишеното) ивсе пак са ни оставили едни от най-интересните тракати върху пре красното; същото се отнася и до Дидро. В Критика на съдната способност" няма анализ на трагичното, а за комичното - само отделни наблюдения; в тритомната си „Естетика" Хегел проявява очевидно пре небрежение към възвишеното и т. н.

В първите десетилетия след Освобождението обществено-историческите нужди на българския народ налагали научните и културни дейци да работят на широк фронт, да подемат и осъществяват множество инициативи, да проявяват гражданска отзив чивост и прозорливост, за да се заложат здрави основи на изграждащата се национална наука и култура. Ако една част от следосвобожденската интелигенция се увлича от политическата демагогия и кариеризъм на управляващата буржоазия и действията и заслужено предизвикват критиката и възмущението на най-добрите писатели-реалисти, то друга значителна част отдава дарованията и знанията си за процъфтяването на просветата, науката, литературата. Великите обществено-патриотични, идейни и нрав ствено-етични традиции на възрожденската епоха продължават да бъдат за тях извор на вдъхновение да се служи всеотдайно за всестранния напредък на новоосвободения ни народ. Между тези именно възторжени строители на националната ни култура, високо се извисява личността на проф. Ив. Д. Шишманов. Многообразното му и плодотворно дело като учен и културен деец, като гражданин-хуманист и патриот книжовник е ценен влог за духовно-интелектуалното развитие на народа ни от края на миналия и първите десетилетия на сегашния век. Тук не влиза в задачата ни да разглеждаме приноса на Ив. Шишманов в многобройните области, в които работи. Ще посочим само ролята на видния учен-хуманист на развитието на литературата ни чрез всестранната подкрепа, която дава на писатели и пости, чрез рядката отзивчивост към техните нужди и стремежи. Шишманов е един от малцината в онова време, който с такава голяма любов и загриженост следи развитието на националната ни художествена и научна мисъл, търси всевъзможни средства форми, за да бъдат създадени необходими условия за проява на творческите да рования, за поява на литература с голямо идейно-познавателно и патриотично-възпи птелно значение. Школуван литературен историк икритик, изучил развитието на тол маша иного национални литератури, той вярно съглежда къде се крият необходимите предоставки, за да израснат и се изявят дарованията, какво е необходимо да се на прави, та да бъдат те правилно отгледани, да не бъдат похабени. Историята на све товната литература го е научила, че художествената мисъл се развива на основата на една по-висока култура на целия народ, че нейни носители могат да бъдат само хора, които живеят с по-високи социално-етични и културно-естетически идеали, но които могат с такава да намерят и обективни условия за творческа изява. Затова именно той работи ва всеотдайност за разширяване и демократизиране на просветата, за повдигане на общото културно равнище на народа. „Искате ли да се развие една по-богата бъл гарска литература - дайте преди всичко образование ичрез образованието дайте Възможност да се проявят потайните таланти, които съществуват във всички класи, нозаглъхват, защото не могат да намерят нужните условия за развитие". С пословична упоритост десетелетия наред Шишманов работи за организирането на най-различни културно-просветни институти и учреждения и заслужено заема едно от първите места средстроителите на нова културна България".

Градският народен съвет в Стара Загора си е поставил благородната задача да изгради дом-музей на писателите-старозагорци, наречен още от сега „Литературна Стара Загора". Началният етап от създаването на този пръв по рода си у нас институт ще бъде събирането и систематизирането на материалите, свързани с живота и творческата дей ност на литературните творци. Първите резултати в тази насока са насърчителни. Преди известно време на разположение на съвета са предадани материали, които разкриват някои моменти от живота, обществената дейност и художественото творчество на Кирил Христов. Между тях по-специален интерес представлява един литературен етюд, написан от Илия Иванов (псевдоним - И. И. Радин). Авторът е съученик и близък приятел на поета, бивш гимназиален учител в Шумен, човек с литературни интереси, ерудиция и култура, починал преди десет години. Сам Радин оценява твърде скромно своя етюд, макар че трудът предизвиква значителен интерес не само от фактологично гледище. В увода Радин отбелязва, че съвсем не е имал намерение да прави сериозно проуч ване иоценка на поетическото творчество на Кирил Христов и само за последователност и системност на изложението е зачекнал тук-там творчески въпроси. Целта на автора, както той сам я определя, е да разгледа някои произведения на поета откъм фактическата им страна; да посочи техния произход и значение за създаването на едни или други отношения на К. Христов с хората на литературата и обществото; както и да изтъкне някои моменти от неговия живот и темперамент, които „бяха създали за него една тежка и задушлива атмосфера, сред която мъчно можеше да се диша, а камо ли да се твори и която атмосфера го принуди на доброволно изгнаничество". B И досега този интересен портрет на човека и поета Кирил Христов не е подна сян на обществено внимание. Той е бил изпратен от Радин до съпругата на поета. едно свое писмо до уредника на музея „Гео Милев" в Стара Загора тя споделя: „И. Иванов дълго време докато беше здрав се занимаваше с мисълта да напише нещо пообширно за творбите на своя приятел Кирил. Той знаеше, че аз ще запазя такова нещо най-грижливо, докато би могло да бъде печатано. Когато довърши двете статии (втората статия е озаглавена „Славянското чувство у Кирил Христов") той ми ги даде с молба да ги пазя като своя собственост и да ги предам един ден, където намеря за добре". Тук публикуваме откъси от етода на Радин.

Мисля, че понякога е трудно да се съди за качествата на художествените произведения и още повече за настроенията на творци и читатели, като се излиза единствено от онова, което се пише за тях. Светът на изкуството е много по-обширен, отколкото обикновено се предполага, и пътищата на художественото въздействие са много по-сложни, отколкото изглежда на пръв поглед, за да се обхва нат от един или друг наблюдателен пост, без да се изпада в увлечения. Затова Много често виждаме, че покрай имената, които сме обкръжили с признание, хората носят в съзнанието си и други, останали вън от нашия кръгозор, покрай провере ните ценности се наслаждават и от такива, които ни изглеждат спорни, покрай сочените примери за гражданско и творческо поведение, достойни за подражание, те се възхищават и от онези, които не носят белега на героизъм. На тази основа някои забравени творци, кога справедливо - кога несправедливо, оживя ват чрез спомена на своите познати и дори понякога стават легенда в известни среди на поклонници, преди творбите им да са стигнали до обикновения читател. Като казвам това, не ще и дума, аз имам предвид не един случай, но е достатъчно да спомена и само един, който ме интересува В момента и ми изглежда от най-характерните - достатъчно е да спомена случая с Александър Вутимски. Александър Вутимски, както еизвестно, живя в голяма нищета и умря много млад едвам на двайсет и четири години. Въпреки усилията на близки и приятели, за които подсказват някои писма, приживе той не можа да издаде работите си в отделна книга и да се представи поцялостно на читателите. Така стихотворенията му за дълги години останаха в прашните страници на списанията или в Някои частни архиви, достъпни само за много тесен кръг любители на поезията. И за изненада това незаслужено пренебрежение продължи твърде дълго-близо две десетилетия след смъртта му. Съдбата и този път не се оказа благосклонна към него: между постите той е последният от доброжелателните приятели на нашия свят, за когото ние се сетихме. И все пак би било неточно да твърдим, че през тези години той е останал между забра вените - поради естеството на неговата поезия, която трудно се свързва със задачите на съвременността, той беше по-скоро премълчаван, отколото забравян. И действително, ако е вярно, че Алек сандър Вутимски е сравнително ново име за голям брой млади читатели, вярно с също така, че той често пъти е заемал значително място в частните разговори и в литературните разисквания от последните години. Малък е броят на тези, които са имали възможност да го четат, но мнозина са онези, които живеят със спомена за неговата поезия и неговата трагична участ. Може да изглежда странно, но не подлежи на никакво съмнение, че този млад човек, който загина рано, преди да се утвърди като творец, и с поезията си, и с личната си съдба дава своите отражения върху не един от жи вите - и днес ние чувствуваме неговото присъствие в настроенията, в интонацията и в образната мисловност на някои поети от неговото поколение. Затова, противно на очакванията, малкият сборник от негови творби, озаглавен „Стихотворения", който беше публикуван преди две години (1960), дойде поне за Литературните среди не да открие и за твърди едно име, а да отговори с голямо закъснение на един вече назрял интерес, Тази книга дойде да очертае реалните измерения на едно литературно дело, което се преценяваше най-често през беше Дрезгавината на спомена и жено вече с легенда.

Наскоро прочетох в един справочник, че за първи път Николай Янков е напечатал свое литературно произведение още през 1943 година. И като си припомних Многото примери от нашия съвременен книжовен живот, някак твърде странен, твърде непривичен ми се видя фактът, че едва в края на миналата година, т. е. близо цели две десетилетия след дебюта, се появи неговата първа книга, сборникът литературно-критически статии „Книги. автори и време". Причините за това нетипично закъснение могат да се обясняват по най-различен начин, но аз нямам намерение да се нагърбвам с такава задача, тъй като в нейното разрешаване не виждам да се съдържа особена важност. Само бих искал най-общо да отбележа, че то не е резултат нито на някакъв идейно-естетически прелом, на рязко обръщане по съвсем противоположен път, нито пък на жанрови лутания, на жанрова неустановеност, на прескачания от един периметър на дейност в друг. Без да е от най-продуктивните наши критици, Николай Янков не от липсата на собствени творби езабавил издаването на първата си книга, а несъмнено в случая са действували съображения от друг характер и на първо място, струва ми се, чувството за самокритичност. До тази мисъл ме довежда преди всичко обстоятелството, че с изключение само на три работи останалите статии са писани през последните петшест години. Очевидно е, че към творбите си от по-отдавнашно време Н. Янков не изпитва особена слабост, ясно е, че при съставянето на книгата той не еискал да вмести в нея цялата си дългогодишна критическа продукция, включително и най-първите си проявления, а е смятал за най-целесъобразно да се представи само със статиите си от последните години. Но за съжаление тази самокритичност е относителна, тя не е проявена докрай. Като се отнася с извънредно строга взи скателност към своите по-ранни критични произведения, Н. Янков някак неочак вано се показва пък твърде либерален към дейността си от последно време, гласува и пълно доверие и решава да я представи в „Книги, автори и време" почти без никакви изключения. Той е допуснал и поместването на някои дребни бележки, на някои - както сам ги е нарекъл - скици", чието значение се изчерпва с отбелязването на определена годишнина или културно събитие, бележки, които в колоните на вестника са имали несъмнена стойност, но които - поне в тоя си вид - мъчно могат да намерят оправдание извън него. Книгата на кри тика не бива да се превръща в своеобразен дневник, който да зафиксирва всяка проява, тя винаги предполага подбор (взискателността е всякога задължителна, тя е нужна не само при оценката на найранните проявления). Книгата е винаги една оценка-и преди всичко самооценкана изминат път тя представя определен творчески период откъм неговите найважни, най-съществени страни, Без да се премълчават отбелязаните увлечения към една ненужна всеобхватност, без да се премълчава неприложената докрай самокритичност, все пак трябва без повече уговорки да се изтъкне, че първата книга на Николай Янков дава в общи линии представа за неговата творческа физиономия.

Спорът за Яворов продължава. Най-големият - след Ботева - български пост очаква своите нови и проникновени тълкуватели. Те ще възсъздадат по-дъл боко неговата обществена и лична драма. Ще разтворят още черупки, за да разкрият всички бисери на неговото творчество. Споровете за поета не да тират от вчера и днес. Те навлизат вече в шестото си десетилетие. Докато в миналото чрез тях се откройваха резките идеологически контрасти в самата критика - от естетствуващия индивидиуализъм на единия полюс до сектантското тесногръдие на другия, днес положението е съвсем различно. Авторите, които дискутират, са застанали върху единна обществена платформа, определена от нашата марксическа идеология. Това не значи, че стари грехове не могат да приемат нови форми, че рецидиви на едно или друго увлечение не ще възникнат и днес. Новото оба че в сегашната ни литературна наука трябва да бъде гражданската и моралната чистоплътност на споровете. Дори в най-голямата раз- горещеност на полемиката опонентът не бива да бъде подозиран в нечисти наме рения, зачисляван в категорията на „съмнителните еле менти" и "нечистата сила". В противен случай спорът се изражда и вместо да изяснява назрелите въпроси, той преследва други, извънлитературни цели. Похватите, които търсят само да уязвят по-резултатно противника, да нацапат с повече кал лицето му, да го дискредитират пред обществото, не могат да бъдат похвати на един социалистически учен.

Огромна работа предстои пред нашите работници от идеологическия фронт по разясняване на историче ските решения на XXII конгрес на КПСС и Ноемврийския пленум на БКП, по решителното разчистване на вредните остатъци от Зa съжа Култовщината. ление, изпълнението на тази важна задача се затруднява от някои прояви, плод на не вникване в партийните докумен ги или пък на неосве Доменост.

На 29 март и 2 април т. г. се състоя разширено заседание на научния съвет в Института за литература при БАН, на което бе обсъдена петгодишната дейност на списание „Литературна мисъл и перспективният план за 1962 г. Присъствуваха : проф. Георги Цанев, проф. Пантелей Зарев, проф. Петър Динеков, проф. Емил Георгиев, проф. Михаил Арнаудов, пр ф. Стоян Каролев, научният секретар на БАН Стойко Божков, Снежа Аврамова от учрежденския партиен комитет при БАН, старшите научни сътрудници Георги Димов, Кръстьо Генов и Ефрем Каран- филов, научните сътрудници Искра Панова, Минко Николов, Иван Цветков, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиеви сстаналите сътрудници на института. В доклада си главният редактор П. За- рев се обърна към участниците в обсъжда нето с апел за най-активно участие и вни мателна оценка на петгодишната дейност на списанието, за да се помогне на редколегията да подобри списването на „Лите ратурна мисъл", да го обогати и направи по-интересно за читателя. Той отбеляза особено благоприятното време, в което става обсъждането и новите вдъхновяващи задачи, които ХХII конгрес на КПСС постави пред литературната наука и цялостното развитие на социалистическото общество. Това, което бе започнато още от ХХ конгрес на КПСС, бе потвърдено сега с нова, още по-могъща сила и убедителност: разчистване на всичко старо и сковаващо, което пречи да се разгърнат материалните и духовни сили на новия строй и разкриване на нови хоризонти пред социализма, пред международното комунистическо движение, пред социалистическата мисъл. Б. изтъкната необхо димостта от обогатяване на културния и духовен живот на социалистическото общество, от нови завоевания в тази насока, посочиха се пътищата за по-нататъшно развитие на социалистическата демокрация и пълното ликвидиране на методите, създадени по времето на култа към лич ността.