Книжка-6

1962 Книжка 6 Съдържание

Какви основни изводи правите от своя досегашен творчески път? - Без да гледам несериозно на въпроса, мога да кажа, че когато един писател е изтезавал невинната бяла хартия близо шест десетилетия, сигурно в кошницата на литературата е паднало нещо, което би дало повод на хората да кажат две хубави думи за него. Първо - възрастта - тя има две страни. Едната е, че в по-голямата си част животът е отминал и в нея са останали много от радостите и хубавите чувства, творческите възторзи, впечатленията на младостта, до деня, когато човек трябва да си направи равносметка и да види какво му остава занапред. И тогава разбира - и това е втората страна - че твърде много неща не е завършил и съжалява, че може би няма да ги завърши. - Какво собствено влагате в първата част и какво във втората? - Реката на живота преминава пред нас, преминава стихийно, но малцина се вглеждат в хилядите особености, нюанси, краски, в земната и небесна действителност, в съществуванието на хората и тяхната борба за самоизграждането им като личности, в опознаване пружините на общественото развитие. Без някакъв тласък обаче, без случайно и неочаквано съвпадение на обстоятелствата, подобно на описаното от ЖанЖак Русо пробуждане на съзнанието му за многообразието и красотата на света, не е възможно насочването на човешкия дух към извора на Творчеството. - Може би това е закономерно явление, но как то се е отразило във Вашето творчество? - Аз се връщам мислено назад, за да черпя примери за влиянието на живота (в най-широк смисъл) върху развитието на цяла редица писатели, от затворения свят на индивидуализма към широкия кръгозор на жизнените явления, на страданията и човешките драми, на борбата на хората за по-добър живот, за да спомня моя личен опит по този въпрос. Този опит обхваща периода от 1905 година до наше време. - Вие поставяте ударението върху действителността, като че тя е, която прави писателя ? - Често се случва, че събитията на историческия живот дейст вуват върху писателя в една или друга посока и ако той не е подготвен да разкрие техния смисъл, едва ли би могъл да намери своя творчески път. Подобни колебания разкриваме у мнозина писатели, които или ги задържат в руслото на традицията и консерватизма, или им разкриват широк път към висините на своята епоха.

В своята студия за К. Фотинов Ив. Шишманов нарече сенки образите на нашите възрожденци, които той с такава любов умееше да извлича мрака на миналото. И това беше вярно. Какво друго, ако не сянка за нас е ликът на Паисий например? Какво знаем ние за неговия жизнен път? Едва ли нещо повече от онова, което той сам написа за себе си в своята „История". Това до голяма степен може да се отнесе и за по-голямата част от представителите на нашето Възраждане. А те бяха изключителни личности. За да разберем правилно епохата, в която те живяха, а също техните произведения, ние непременно трябва да почувствуваме не само писателя, но и човека с неговите отличителни качества, преживявания и темперамент. Необходимо еизследователят да види творческата индивидуалност на писателя в нейното неповторимо своеобразие, в нейната връз ка със закономерностите на литературното развитие. Ето защо, напоследък придобива такова голямо значение последователното проучване на творческата и жизнена биография на писателя. И именно тук, в този аспект на изследователската работа често отпадат редица общопризнати рецепти, , точно" установяващи метода на писателя, неговия мироглед, съотноше нието на пропорциите на една или друга страна от литературния процес. Петко Р. Славейков е един от нашите възрожденски деятели, за когото знаем много повече, отколкото за останалите. Живата му и колоритна автобиогрфия, големият му архив и богата кореспонденция ни разкриха редица страни от жизнения му път. Но въпреки това, все още има какво да се прибави към вече известното. Сравнително слабо например познаваме годините, прекарани от Славейков в Цариград, като редактор на в. „Македония" - най-зрелите и вдъхновени години от живота му, когато неговата дейност става българска история. През това забележително време в жизнения път на поета се преплита образът на една жена, който става за него единствен и неповторим. Споменът за нея отдавна вече е затрупан под тежкия пласт на годините и поради това не малко усилия положихме, за да разберем оная връзка, която така здраво и завинаги ги е свързвала, скрита под бурена на клеветата и неразбирането.

Няма нищо по-важно за стойността на художественото произведение, за неговата значимост, за продължителното му въздействие от това дали то дава правдива картина и правдив израз на своето време. Дали със свои те собствени специфични средства отразява новите моменти в живота, донесли промените, които придават неповторимост на историческия момент, а също и чертите, които са типични за човека изобщо, или исторически обусловеното единство на частното, променливото и общото, трайното. Обществената функция на художествената творба следователно се изразява в това, че в момента на своето възникване и непосредствено въздействие тя носи на хората познание за неизвестното или неизобразеното с художествени средства и че по такъв начин допринася за мирогледното им ориентиране и формира у тях нова емоционалност и естетика; че и през следващата епоха, дори и тя да е съвършено различна, коренно променена, художествената творба се превръща в документ за миналия живот, който си остава съставна част от съдържанието на настоящето, а има своя та цена и за бъдещето. Отговаряйки на поставения в началото въпрос, ние тълкуваме и измерваме ценността на творчеството на Софокъл и Шекспир, на Сервантес и Стендал, на Толстой и на Горки, на Вийон и Маяковски. Отговаряйки на този въпрос, ние даваме оценка и на съвременната чешка литература, на чешката литература от последните петнадесет години след Втората световна война. Изглежда, че този въпрос се отнася преди всичко до темата на литературата. Но в действителност той не се отнася само до нея, въпреки че Именно темата е достатъчно чувствителния показател за това, доколко художествената творба с идейното си съдържание и настройка, както и с художествения си израз и стил представя израз на своето време и съдейс твува за оформяването на физиономията му.

Очевидно е, че щом произведението на изкуството съществува обективно, т. е. бива възприето от нас като материален феномен (с други думи - като сложен организъм от реч, звуци, обеми, линии, цветове и пр.) иосвен това представлява произведение на изкуството доколкото във формите си отразява специфични моменти и форми на обективната действителност но своя специфичен начин: ние можем да подходим към него с основните оръдия на всяка наука : комплексната система от методи и способи на сравнение, подбор и класификация. Разбира се, тези методи се прилагат оттогава, откакто естетиката съ ществува като отделна дисциплина. Естетическите явления не лежат по повърхността на произведението на изкуството и следователно за разкриването им енужно прилагането на така наречените методи на сравнителния анализ. Тъй като по самата си природа закономерността е всеобща, независимо от това колко предмета и факта са привлечени (колкото повече, толкова по-добре, разбира се) в различните явления неминуемо ще се прояви тяхната закономерна „родственост“. Наблюдаването на множество явления по този начин ше позволи да се намери повторяемостта, т. е. първият признак на закономерността.

Историята на Паисий Хилендарски ярко се откройва в развитието на нашата ли тература, тя чертае нови тенденции в културния и политическия живот на българския народ, оказва силно влияние върху съвременници и потомци. „История славяноболгарская" възпламенява душата на българина, пробужда и раздвижва у него народностно съзнание, кара го да възмечтае по-светло бъдеще. Тази велика обновителна роля на Паисий епричина за големия научен интерес към него, благодарение на който са изяс нени важни въпроси из живота и творчеството му. Но въпреки голямата научна литература върху Паисий, все още остават някои въпроси за доизясняване, а други се нуждаят от нова разработка. Твърде интересен въпрос за нашата историческа наука е да се види състоянието на българската литература по времето на Паисий - негови предходници, съвременници и последователи. Писаното по този въпрос има най-общ характер; то обикновено се изразява с мисълта, че Паисий показва някаква приемственост спрямо своите предходници, черпи едни или други вести за български светци по техни жития, писани и преписвани по-рано. Това наистина е така, но то не изчерпва проблема. Българската литература преди и след Паисий не се състои само от анонимни творби, а е дело на много книжов ници, част от които са оставили имената си. Следователно, за да изпъкне по-релефно образът на Паисий като писател, за да се очертае по-пълно значението на историята му, нужно е неговото дело да бъде очертано на по-широк исторически фон. Досега усилията на научните работници бяха насочени към главните представители на българската литература - Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, или пък към съчиненията с историческа тематика (йеросхимонах Спиридон, Зографска история). Познатите днес материали позволяват да се коригира непълно представяната картина на българската литература през XVIII в., да се попълни тя с нови писатели и произве дения. Делото на тези книжовници се свързва с делото на Паисий, което обстоятелство има важно значение за нашето литературно развитие. Паисий е здраво свързан с българската литература преди и след него; от предишните книжовници и съчинения той ревностно черпи знания, които грижовно преработва и предава на своите съвременници последователи. Чрез делото на тези книжовници ние добиваме много по-пълна картина за състоянието на нашата тогавашна литература, за културните интереси на бъл гарина, изобщо за духовния живот на народа. Разбира се, делото на тези книжовници не може да се сравнява по значение с делото на Паисий или на Софроний, но чрез творчеството си те допринасят за тяхното идейно оформяне, а също допринасят за активи зиране на духовния живот у нас.

Във връзка с чествуване 200-годишнината на „История Славяноболгарская" в печата отново се повдигна въпрос за родното място на нейния автор. Пръв постави началото Сл. Ангелов със статията си „Въпросът е все още открит" (в. „Отечествен фронт“, бр. 5397 от т. г.). За да докаже, че Паисий не е от Банско, той се основава най-вече на „несменяемостта" на игумените на манастирите. На друго място доказвам подробно, че тази теза е невярна, следователно и направените от нея изводи са неправилни. Тук се задоволявам само със следното: Славчо Ангелов не е прав, тъй като игумените, като изборни длъжности (а не титли) са могли да бъдат сменявани или понижавани. Такъв е например случаят с несфит Рилски в Рилския манастир

През месец септември тази година големият френски писател, публицист и критик Луи Арагон бе удостоен със званието доктор по философия хонорис кауза на Карловия университет в Прага. Речта на Арагон, произнесена по време на тържествената церемония, е всичко друго, но не и традиционна реч-отговор, в която новият доктор благодари за оказаната му чест. Както казва самият Арагон, в Прага той не е искал да произнесе обичайната академична реч, подходяща за Париж или за Оксфорд, а да сподели мислите си за неща, които го вълнуват. Речта на Арагон е посве тена на най-животрептушите проблеми на съвременното реалистично изкуство, на Въпроса за теорията и практиката на социалистическия реализъм. „Както знаете - обръща се Арагон към своите слушатели - аз принадлежа към онази категория мъже и жени, които от един век насам мислят и действуват съобразно с принципа за неделимостта на теорията от практиката“. „Този принцип - продължава писателят - така всеобщо признат във всички области на науката, в областта на изкуството кой знае защо все още не е пуснал достатъчно дълбоки корени. Тук често смятат, че ръководната роля принадлежи на теорията, че най-напред представителите на литературната наука установяват теоретичните предпоставки на творбата, а след това писателите се съобразяват с тях. Тоест, че не художествената творба е явление, за което теоретиците трябва да държат сметка, а обратното, че в тази област явленията, творбите трябва да се подчиняват на теориите. В резултат критиците получиха свободата, когато са изправени пред едно явление, пред една книга, да я измерват с предварително установената от теоретиците мярка, като че ли теорията е крак, а творбата – обувка."

Тази година известният френски писател-антифашист Жан Пол Сартър посети за втори път Съветския съюз. Цели седем години отделят датата на предишното му посе щение през 1955 година от сегашното. След завръщането си Сартър е споделил своите впечатления от културния живот на съветското общество в някои интервюта. Специален интерес заслужава интервюто му с варшавския седмичник „Политика". То е посветено на благотворните промени, настъпили в съветската култура и по-конкретно в литературата след ХХ конгрес на КПСС. Съветският печат препечатва това интервю (вж. сп, Вопросы литературы", кн. 10, 1962 г.), като отбелязва, че в него има спорни моменти. но безспорен еизводът за социалистическата перспектива пред съвременното изкуство, до който е достигнал Сартър. Мислите на Сартър са показателни за притегателното въздействие, което оказват успехите на съветската култура след ХХ и XXII конгреси на КПСС върху широки среди на прогресивната западна интелигенция. Като смятаме, че представлява интерес и за нашия читател, ние публикуваме най-съществените части от интервюто. - Преди всичко - говори Сартър - онова, което поразява в сравнение с 1955 година, то енеобикновеното многообразие, широта и разностранност на духовните интереси, духът на здравата дискусионност, свободното изказване на различните гле дища, без което е немислим културният живот на обществото.

Поместваме в съкратен вид изказването на Евгений Евтушенко за съветската поезия, напечатано в списание „Молодой коммунист", кн. 10, 1962, под заглавие „Ние сме наследници на велика поезия". Изпускаме цялата част от изказването, посветена на руската класическа поезия, в която се срещат блестящи, проникновени характеристики на руските поети. Евтушенко е безспорно най-щедро надареният, най-яркият представител на младото поколение съветски поети, оформило се в годините след ХХ конгрес на КПСС. За неговата поезия са характерни остра чувствителност към гражданските и нравствени проблеми на социалистическото общество, младежка непримиримост към всякакъв Фалш, мъртва закостенялост и чиновническо високомерие. В нея звучат чистият глас на неподкупната правда, дълбока искреност и откровеност, гражданското вълнение на човек, вдъхновен от величието и светостта на комунистическия идеал. Последните му стихотворения „Страхове“ и „Наследниците на Сталин" свидетелствуват за гражданската зрялост имъжество на поета, за зоркия му поглед, за умението му да вижда нещата в тяхната същност и дълбочина и да се не бои да ни ги покаже. Тъкмо тези качества на неговата поезия събират винаги пълни аудитории и правят от Евтушенко любим пост на днешната съветска младеж. Статията на Евтушенко има пряко отношение към разговорите за младата съветска поезия и към общосъюзното съвещание на младите писатели в Москва през декември тази година.

В архивния фонд на Найчо Цанов (1857-1923) се съхраняват 11 писма, а в ръ кописния отдел на Народната библиотека „В. Коларов", София - 3 писма на А. Страшимиров, изпращани от 1900 до 1903 г. от София до Н. Цанов във Видин. Писмата обхващат период на интензивно икономическо развитие и политически борби у нас. Настрана от тях не еостанал и Страшимиров, който се е свързал по това време с демократите от групата на Н. Цанов. В 1902 г., заедно с Н. Цанов, Т. Г. Влайков и други той бил избран за първи път за народен представител в XI обикновено народно събрание. Обнародването на писмата ще допринесе за изясняване някои моменти из живота и дейността на Страшимиров, идеологическите му зигзаги и стремеж да заеме активно, правилно и честно отношение към съвременните му социални и културни проблеми. Редом с това, съдържащите се в писмата сведения допълват и изясняват картината на обществения живот, на взаимоотношенията на политическите партии и групировки от епохата, засягат интересни въпроси от македонското революционно движение, от ре ролюционните борби на руския пролетариат и прегресивна интелигенция, рисуват неизвестни страни от дейността на Г. Делчев, П. К. Яворов, К. Христов, Ц. Церковски и Други.

Писател-гражданин, талантлив художник-реалист, въпреки отделни периоди на криволичения и непоследователност, Антон Страшимиров участвува дейно в борбата на прогресивните сили на народа. Всичко това определя големия интерес на нашата литературна и културна общественост към неговия жизнен и творчески път. Все още обаче неговите първи стъпки на общественото поприще са покрити C неизвестността на изминалите десетилетия. Единствен източник за тези години си остават отпечатаните през 1931 г. автобиографични бележки на писателя. Но в тях той е осветлил преди всичко творчеството си, а на своята обществена и политическа дейност е отделил само няколко реда. За този период от живота на писателя има откъслечни данни и в някои статии и монографии. Но те не могат да възстановят неговото участие ироля вв обществения живот от края на осемдесетте и началото на деветдесетте години на миналия век. А както отбелязва проф. Асен Златаров, от това време е кръщението на Антон Страшимиров за подвига на гражданина.

Преди повече от сто години унгарските читатели за пръв път прочитат отделни мисли за българската литература. През втората четвъртина на миналия век успоредно обществено-икономическите процеси, сред унгарската интелигенция се засилват и интересите към литературите на източно-европейските страни. C Така през 1841 г. в литературното списание „Тудоманитар" се появява първата информация за българската литература от Казинци Габор - известен книжовник, критик и преводач. За написването на статията си авторът е използувал една публикация на немски език от чешкия учен Ян Евангелиста Пуркине. Казинци пише с братско съчувствие за българите, които въпреки петвековното турско робство и гръцкото духовно владичество запазват своя език и национална култура. Когато характеризира проблемите на възраждането и отбелязва най-новите културни постижения (откриването на Габровското училище, граматиката на Неофит Рилски и други) Казинци подчертава, че тези достижения са резултат на дейността на патриоти, като Берон, Априлов, Богоров, Христаки Павлович. Въпреки незначителния си обем и художествена непълноценност, новата литература играе важна роля в националното развитие на българския народ, защото е в такт с прогресивния растеж на народното образование". Този факт Казинци смята като залог за бъдещото обогатяване и разцъфтяване на българската литература.

Една книга, резултат от изминат в напрегнати теоретически търсения път от лад и плодовит автор, книга, написана искрено и с темперамент, на език освобо ден от догматичния шаблон, основателно буди интерес. Още повече, че авторът е вече известен със самостоятелните си позиции, с ерудицията и полемическия си плам. Тази книга дава очертанията на периода, когато се излизаше от черупката на догматизма, но новите пътища още не бяха намерени. За да се оцени постигнатото от автора и да се защити то, тряб ва да се изхожда от насока, характеризираща сегашния етап в нашата естетика. И понеже още са спорни основни принципи, изказаните съображения носят също такъв характер.

Преди повече от двадесет години един Белградски вестник направи анкета, с която искаше да узнае кои свои сънародници югославяните считат за най-популярни. След приключване на анкетата начело на листата стоеше името на Бранислав Нушич, наред с това на футболиста Моша Марянович. Това бе и е един от редките случаи в наше време, когато ня- какъв голям писател е ограден с такава популярност. За да я спечели, безспорно Той е навлязъл и в делника, и в празника 1 Боян Ничев - Бранислав Нушич", изда елство на БАН, 1962 г. 120 на хората. Само това можеше да ги на кара категорично да го поставят веред своите избранници на деня. Защото ве личината на един известен ум обикновено не се съпътствува с голяма популярност.

Българският комунист Димитър Гачев, наследил теоретическата принципиалност инепримиримост на благоевци, изцяло се Формира като изкуствовед и историк на естетиката в СССР. Особено активен за неговото развитие беше периодът от 1930 до 1937 г. След това култът на лич ността не само затормози, но и прекъсна трагически неговата творческа дейност. Гачев изпита върху плещите си въздействието на сили, по същество чужди и враждебни на социализма, които нанесоха толкова много поражения не само в политико-икономическия, но и в интелектуалния живот на нашето общество. Но той си остана верен до сетния дъх на комунизма, на великата съветска родина, отиде си с мечта да строи комунизма в България. ХХ конгрес в СССР и Април ският пленум у нас върнаха, наред с много други, и културните ценности, които съз даде гачев, в съкровищницата на социалистическата култура.

В кн. 4 на „Литературна мисъл (стр. 137-138) с поместена критична бележка за отдел литературознание в бр. 4 на Реферативния бю летин за езикознание, литературознание и етногра фия, издаван от Центъра за научна и техническа инфор мация и документация при БАН. Покрай н якои основателно посоче н и пропуски и недоглеж Дания в съдържанието на бюлетина, авторът на бележката, Любен Георгиев, e показал твърде незавидна осведоменост. Той се е поддал и на лоша мнителност. Ето защо, като редактор на споменатия отдел, се чувствувам задължен да изляза с настоящата контра-реплика.

През м. октомври 1962 г. Институтът за литература бе посетен от видния френски славист проф. Андре Мазон. Гост на Българската академия на науките, в своя двуседмичен престой в София проф. Мазон беше си поставил задача не само да направи някои научни проучвания, но и да се запознае с работата на нашите славистични научни институти, да се срещне с представителите на българската славистика и да осведоми нашата общественост за постиженията на френската славистика - с тая цел той прочете и доклад на тема „Славистичните проучвания във Франция". Проф. Мазон разговаря с директора на института проф. Г. Цанев и с редица научни сътрудници, проявявайки жив интерес към тяхната работа. Той се запозна с устройството на института и с неговите издания и изрази възхищението си от широките възможности и голямата материална подкрепа, която българската народнодемократична държава дава за развитието и напредъка на науката.

В края на м. октомври т. г. в Института за литература при БАН се състоя среща на познатия съветски литературовед-българист, проф. Дмитрий Феодорович Марко в с колектива на научните работници при института. Гостът прояви инте рес към работата на всички секции и поспециално към творческите планове на сътрудниците от секциите за съвременна литература, по естетика и теория на литературата, за руска и съветска литература и пр. Научният секретар на института Ефрем Каранфилов запозна съветския учен с плана и с близките задачи на „най-младата" секция за съвременна литература, а Искра Панова - със задачите и постиже нията на секцията по естетика и теория на литературата. В непринудения разговор взеха участие директорът на института - проф. Георги Цанев, акад. Людмил Стоянов, Минко Николов, Иван Цветков, Атанас Натев, Боян Ничев и други.

За влиянието на руската литературна и обществена мисъл върху развитието на българската култура и революционно-демократичното формиране на изтъкнати дейци през епохата на Възраждането е писано много. Понякога обаче това въздействие се проследява твърде общо и меха нистично, без да се вземат под внимание редица факти, които имат непосредствено значение за творческото изясняване на определени страни от дейността и идеологията на даден писател или обществе ник. Разбира се, в случая е необходимо преди всичко цялостното проучване на Руския периодичен печат, на художествената и друга литература през XIX в., задача изключително трудна и почти неосъществима без колективните усилия на литератори, историци, фолклористи, фи- лософи. Затова толкова по-ценни се явя ват изказванията и бележките на някои наши възрожденски дейци в техни произведения или в оцелелите им архиви за конкретни прояви от руския културен и политически живот, за интересите им към определени литературни и научни произведения. Не по-малко внимание заслужа ват и каталозите от техните библиотеки, които илюстрират предпочитанията им към известни автори. Затова като надежд ни ориентири за по-целенасочени проучвания в библиотеките и ръкописните фондове на Москва и Ленинград ми послужиха обстойните бележки от архива на Любен Каравелов, както и каталога от несъхра нената му библиотека, отпечатан в Известия на НБ „Васил Коларов". Тези библиографски указания не стесниха задачата ми - проучването на руската литература и кул- тура през 60-70 години на XIX в. - да се движи изключително около Каравелов. Като се имат предвид енциклопе дичните интереси на редактора на „Сво- бода" и „Независимост“, твърде лесно Може да се разбере, че запознаването с конкретни страни от идейната и културна обстановка, при която той е живял и творил в продължение на десет години, дава възможност на изследвача да почувствува стремежите и вълненията и на останалите ни възрожденски книжовници, получили образование в Русия. Достатъчно е да отбележим само, че 502 от съ 132 държащите се 821 книги и списания в библиотеката на Каравелов са руски, незначителна част от която е запазена в НБ „Васил Коларов". В Каравеловата библиотека са се намирали много от произведе нията на революционните демократи Бе лински, Херцен, Некрасов, редица съчи нения на Пушкин, Гогол, Лермонтов, ценни естествено-научни и други изследвания. Всичките, заедно със стотиците още заглавия на отделни произведения или статии, които Каравелов е библиогра фирал, дават пълна представа за богатството и многообразието на руския живот по онова време.

Интересът към въпросите на българо- сръбските и българо-хърватските литературни, културни и идейно-политически взаимоотношения в миналото се обуславя преди всичко от богатото съдържание на тези взаимоотношения, от тяхното научно значение. Не само съседни, но и със срав нително еднаква политическа участ, в своето духовно развитие българи, сърби и хървати следват в продължение на близо един век твърде сходни насоки и традиции. Още в условията на политическото си робство те съумяват да използуват взаимно опит и постижения в областта на култу рата за създаване на оригинални художествени ценности. Осведоменият читател знае колко характерна в това отношение е книжовната дейност на писатели като Константин Огнянович, Петко Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев, Йован Раич, Доситей Обрадович, Вук Караджич, Йован Стерия Попович, Иван Кукулевич-Сакцински, Петър Прерадо- вич, Август Харамбашич и други, чиито произведения проникват във всички юж нославянски страни, като ускоряват про- цеса на сформирането и развитието на южнославянските литератури.

Във връзка с работата ми върху темата „Михаил Чайковски - Садък паша и България", започната преди няколко години, проучих значителна част от архивите на княз Адам Чарториски, които се намират в музея „Чарториски“ в Краков. Тези архиви съдържат богати данни и редица важни документи за българското Възраждане и по-специално за църковния въпрос, както и за живота и дейността на такива изтъкнати възрожденски дейци като Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Константин Огнянович и Александър Екзарх, а също така за Теохар Пиколо, княз Богориди и други. Между новооткритите документи се намират: 1. Неизвестният досега текст на обстоен Меморандум на Бозвели до турските власти от 1 септември (12 септември стар стил) 1844 г. Това е първият подаден от Неофит меморандум след завръщането му от първото заточение. Запазен е във френски превод. 2. Писмото на Неофит Бозвели до княз А. Чарториски от 17 март 1845 г.; запазени са българският оригинал и полският превод. Писмото представлява интересна литературна творба. 3. Писмото-отговор на княз А. Чарториски до Неофит Бозвели от 7 юли (25 юни стар стил) 1845 г. в полския оригинал. 4. Нотите на Михаил Чайковски до Високата порта по българския въпрос от 11 и 18 май 1845 г. 5. Нотата на Михаил Чайковски до Риза паша и Шакиб Ефенди от 31 юли 1845 г. по повод на отвличането и заточението на Неофит Иларион от гръцкия патриарх и нотите по същия повод до Високата порта от 3 август 1845 г. и до турския министър на външните работи от 9 август 1845 г. И трите ноти са запазени във френски превод. 6. Нотата на Михаил Чайковски до Решид паша по случай предстоящото пъ туване на султана из европейските земи на турската империя от 10 февруари 1846 г., във френски превод. 7. Писмото на Неофит Бозвели от второто му заточение до Лазар Теодорович, сръбския дипломатически представител в Цариград, от 23 август (5 септември стар стил) 1845 г., в превод на полски. Това писмо съдържа подробни данни за Неофитовото отвличане и заточение. 8. Писмото на Иларион Макариополски до Фоад Ефенди, първи драгоман на Високата порта, изпратено от заточение с Дата 28 август 1845 г., запазено във френски превод. 9. Писмото на Константин Огнянович: до полския агент (помощник на Чайковски) Михаил Домброва Будзински от 27 Октомври 1846 г. от Белокриница и до Чайковски от Виена, датирано 13 юни 1848 г., и второ също от Виена с дата 20 юни 1848 г. Първото от тези писма е запазено в полски превод, а останалите две са запазени в руския им оригинал, с превод и на полски език. 10. Най-богат фактически материал за протичането на българската църковна борба през тези години, за дейността на редица изтъкнати български книжовници и възрожденски дейци и за българополските връзки през средата на XIX век съдържат рапортите на Чайковски до А. Чарториски, писани от 1841 до 1850 г., редовно два пъти в месеца. От 26 юни 1843 в тях е въведена специална рубрика, озаглавена „България". Отделно място сред намерените мате риали заемат преводите на френски език на известните вече в България документи: прошението до султана от жителите на Свищов от 15 ноември 1844 г., благодарствен адрес на българите от Цариград до Мехмед Али паша от 1845 г., жалбата до Високата порта от името на целия бъл гарски народ от март 1845 г., и предго ворът към превода на Хатишерифа от януари 1845 г., написан саморъчно от Иларион на български език, но с латинска азбука. Значителна част от тези документи ще бъдат публикувани в труда ми „Нови данни за Неофит Бозвели и българския църковен въпрос", който е вече подготвен за печат. Намерените материали са очевидно доказателство, че полските архиви не само в Краков, но също така във Вроцлав, Познан и Курник трябва да бъдат проучени и че по-нататъшното издирване ще даде възможност за откриване на редица нови документи и данни за българското Възраждане и българо-полските връзки.

1962 Книжка 6 *** - Съдържание на IV годишнина на сп. “Литературна мисъл” – 1962г.