Книжка-2

1963 Книжка 2 Съдържание

В наши дни все по-настойчиво, пренастойчиво звучи призивът литературата и изкуството да допринасят за изграждането на душевността, за обновяването морала на съвременния човек. Те трябва да уча ствуват в голямата и сложна битка за съкрушването на едни - отживе лите - морални ценности и за утвърждаването на други - новите и необходимите. Художници, музиканти и поети е нужно да се включват в грандиозната задача на живота в нашия бързо развиващ се век: пре възпитанието на отделната личност. Те трябва да я обогатяват с етич ност, която епочерпена от предните позиции на живота. Но от изкуството освен потъването в глъбините на човешката душевност и обновяването и се иска и друго. То трябва да стане волен и непринуден източник на радост и вдъхновение" (Програмата на КПСС). То трябва да облагородява с най-непосредственото си идейно-етично и естетическо въздействие. Тези изисквания, прозвучали категорично, ни задължават да погледнем по-внимателно на многосложната единна същност на художественото творчество. Необходимо е да го обхванем цялостно, като отхвърлим онези закостенели, дидактично тезисни схващания, които доскоро не допускаха изкуството да възпитава и като забавлява, като доставя наслада, като бъде светъл извор за човешка радост. Нуждата от по-пълно и по-проникновено тълкуване на изкуството ни принуждава отново и отново да се връщаме към принципната същност на едно основно естетическо понятие, пренебрегвано понякога: художественият метод

В историята на българската литература Васил Друмев заема определено място не само като белетрист и драматург, но и с разностранната си критическа дейност. Неговите литературно-критически, културно-исторически и други статии му създават име на надарен и школуван книжовник, работил с любов и разбиране за развитието на националната литература, наука, култура. Той е един от малцината възрожденски писатели, които получават сравнително по-системно образование и са имали възможност по-продължително да школуват в литературите на другите народи. Така естественото дарование на автора на първата българска повест, обладалият го стремеж още от юношеска възраст и с перото си да служи за духовното възраждане на своя народ намират благодатни условия за съзряване и развитие. И ако талантливият литератор не бе изменил на своето призвание точно в разцвета на творческите си сили, ако не бе приел духовния сан, той несъмнено би обогатил в много по-висока сте пен националната ни художествена и теоретико-критическа мисъл.

Както всяка наука и литературната история „не е само с и стема от понятия (категории, закони). Науката е винаги едновременно и метод на познание. Тя е винаги не само постигнато вече знание, но и познание-процес, познание-стремеж, познание, извиращо от практиката... 1 Що се отнася до предмета на литературната история, до нейната система, въпросът е сравнително ясен - това е (казано най-общо) нашето литературно наследство. И доколкото тук все още се водят спорове дали даден третостепенен писател или съвсем незначително произведение да бъдат включени в нея - то по същината си това са пак спорове за метода, а не за системата, тъй като в своите изводи и закономерности тя само закрепва резултатите от метода. Докато системата е консервативната, задържащата страна в процеса нана познанието, методът е революционната, творческата. Той движи науката напред, той й открива нови пътища. Тъкмо затова сега, когато пред нашето литературознание - както и пред всички социологични науки - се поставят нови, грандиозни задачи във връзка с възпитаването на новия човек, човека на комунизма, въпросът за метода става толкова важен. Всъщност това е въпрос за бъдещето на литературната история, за преустройването й в действена, активна обществена сила. Методът е вечно движение - въпреки относителната си определеност той непрекъснато се изменя и развива, за да отговори на новите нужди, на новите задачи, които съвременността поставя пред литературната история. Ето защо въпросът за социологизма и догматизма в литературоведението не изникна случайно. Острата форма, в която бе поставен, е отражение на рязката нужда от коренно преустройство на литературната ни o ДАН наука, за да може да отговори на своите нови задачи.

Развитието на съвременната българска литература и открояването на различни творчески насоки в нея изискват все по-настойчиво разглеждане на въпросите на стила от нашата теоретическа мисъл. Далече сме от илюзията, че ще разрешим въпроса. Ще сме доволни, ако само успеем да изтъкнем някои негови страни. Стилът е костелив орех. Той не се подчинява на сухи догми, на пе дантична разсъдъчност. Към него трябва да се подхожда с по-широки разбирания за изкуството. Отделната формула не може да побере в себе си богатството на стиловете. Преди да извличаме закони за същността, силата и действието на стила, трябва да проникнем в живата тъкан на художествените явления.

Творците на художествени ценности са малцина белязани от съд бата люде, които прекрачват границите на много страни, вдъхновяват не едно поколение. Значимостта и обаятелната сила на тези творчески личности са толкова по-големи и всеобхватни, колкото по-органическа е връзката между художествени завоевания и обществено поведение, между идейно-естетически прозрения и гражданско-етични позиции. Такива хора като маяк привличат погледите на всички, които живеят с поривите на един по-интензивен духовен живот, обладани от по-високи идеали за социално добруване и нравствено издигане. Читателите се обръщат към делото на подобни творци, за да се сродят с тяхната душевност и мисловност, да намерят опора на своите терзания и търсения. Такъв извор на мъдрост и знания, на идейно-естетическите изживявания и гражданско-хуманистични идеали представлява несъмнено и творческата биография на Людмил Стоя нов, който вече прекрачи последната четвърт на столетието. Повече от половин век личността на писателя и гражданина Людмил Стоянов се извисява в литературния ни и културен живот. Тя извиква любов и признателност не само у нас, но и воред културната общественост на други страни. Неговият жизнен и творчески път е наистина рядко поучителен. В делото му са намерили въплъщение много от проблемите на времето, тревогите и прозренията на няколко поколения, тенденциите на националното ни литературно и културно развитие от десетилетия насам. Преминал през сурови изпитания, платил дан на модните естетически те чения от началото на века, Л. Стоянов проявява идейно-нравствена устойчивост, преодолява опасните увлечения, за да се закали и извиси по-късно с целия си ръст на творец-хуманист и гражданин-комунист.

Едва напоследък, във връзка с XIII конгрес на Съюза на полските писатели, се разгърна широка и дълбоко принципна дискусия за състоянието и перспективите на полската литература. В атмосферата, в духа на заседанията на самия конгрес също се чувствуваше нещо ново - по-голяма принципност. Вниманието беше насочено преди всичко към възлови, централни проблеми, докато на предишните конгреси често се акцентираше върху второстепенни въпроси от тясно професионален характер. Дори и при най-добро желание за добросъвестно и обективно представяне на литературните факти човек не е застрахован от опасността да изпадне в едностранчиви оценки, тъй като в полската литература има такова разнообразие на творческите инди видуалности, а някои творци претърпяха такава еволюция, че информациите, а особено по-кратките, са доста трудни. Все пак някои явления са твърде очевидни. Ако се сравни литературата в Полша през последните шест-седем години с лите ратурата от предишния период, всеки непредубеден читател ще види, че по-новата литература стои на по-високо художествено ниво, характеризира се с дълбочина, богат ство и динамика. Развитието на отделните творчески индивидуалности стана много по-органическо, свободно и непринудено.

Едно от най-солидните западни издания, което представлява новите тенденции н буржоазната литература, в буржоазната естетическа и философска мисъл, е излиза щото в Щутгарт, Германската федерална република, списание „Меркур". В него ще намерим статии и материали по всички онези въпроси, с които днес се шуми и спе кулира на Запад и се правят опити за някакво обновление на известните и остарели вече идеалистически теории. В изкуството особено много се дискутира за позициите на т. н. авангардизъм“. Понятието „авангардизъм" е придобило такова широко зна чение в статиите на западните автори, че те го тълкуват и превръщат в платформа за най-разнородни гледища.

От времето на Тацит, когато е започнало метонимизирането на понятието стил, до наши дни с него са ставали и продължават да стават неща, каквито с други понятия едва ли са се случвали: „стил" е разширявал и застрашително продължава да разширява обема си... Съвременните литературоведи с основание се оплакват, че в тяхната област стил е все още ненаучен термин, че все още му липсва що-годе определено и общозадължително съдържание. Хвърлим ли обаче поглед върху работата на техните колеги - теоретиците на музиката, живописта, архитектурата - натъкваме се на същата терминологическа неустановеност, която се проявява още по-рязко при опита да се изведе терминът стил от равнището на теорията на един род изкуство до равнището на естетиката. Междувременно „стил" навлиза и в терминологията на антрополози, етнографи, психолози (бихейвиъристите например), кибернетици... За употребата му в ежедневната реч и публицистиката („разговорен“ и „публицистичен" стил) едва ли има смисъл да говорим, след като и заглавието на настоящата бележка стана жертва на това терминологично „разностилие".

Избухването на Кримската война (1 ноември 1853 г.) буди нови надежди у полските патриоти. Трескаво вълнение обхваща и полската емиграция в Париж и Лондон, тъй като тя вярва, че избухналата война ще се превърне във всеобща война за освобождение на народите. Всички погледи са обърнати на изток. Всички политически групировки смятат, че съдбоносният час е ударил и излизат със свои програми за действие. Полските демократи в Лондон, тъй наречената Централизация, искат да предизвикат въстание в самата Полша. „Младата демокрация“ („Коло") в Париж, начело с миерославски, Висоцки и Елжановски възнамеряват да създадат в споразумение с Наполеон III полски легион в Турция. Към същата цел се стреми аристократическият лагер на полските емигранти „Хотел Ламберт", чийто водач княз А. Чарториски е признат от френския и английския кабинети, след обявяването на войната, за единствен представител на Полша в емиграцията. Френското обществено мнение е благосклонно настроено към полските домогвания и в Париж се говори, че Наполеон III имал искрено намерение да възстанови Полша. Княз Чарториски води продължителни преговори с френското и английското правителства, за да осигури някакви определени гаранции в полза на Полша срещу предлаганото участие на полските войскови части на страната на съюзниците. Неговият пръв сътрудник и племенник Владислав Замойски заминава през януари 1854 г. за Цариград, за да преговаря лично с Портата относно формирането на полски легион при турската армия. Със същата цел е присгигнал вече в турската столица (2 ноември 1853 г.) и Висоцки като пратеник на парижкото „Коло“.

Неотдавна излезе от печат сборникът „Междуславянски литературни взаимоот ношения“1 (том втори), издание на Института за литература „Т. Г. Шевченко при Украинската академия на науките, който е продължение на книгата под същото заглавие, отпечатана през 1958 г. От уводните бележки съм сборника узнаваме, че занапред изданието става периодично. Това не може да не радва и българските слависти, които работят в областта на българо-украинските отношения, тъй като целта на сборника е да осветлява и връзките на украинската литература с литературите на всички славянски народи. Книгата се състои от три раздела: Към 100-годишнината от смъртта на Т. Г. Шевченко; Към 150-годишнината от раждането на Ю. Словацки; Из историята на литературните взаимоотношения; Развитие на съвременните славянски литератури.

Споменът за Крум Велков ме връща към далечната 1932 г., когато бях секретар на Софийската организация на Съюза на трудовоборческите писатели. (Други организации в страната тоя съюз нямаше, но ги бяхме замислили като групи на подрастващите литературни кадри и затова в центъра“ имахме „централно ръководство“ и „софийска организация".) Имахме събрание в една от стаите на училището „Майка" (зад Съдеб ната палата). Тъкмо призовавах другарите да насядат и да започнем дневния ред, ко гато при мене, до трибуната, дойде Тодор Павлов с един непознат по-млад човек. „Запознай се с Кешиш Първан, - каза ми бачо Тодор. Това име си спомнях от някол кото разказа с тоя псевдоним в Бакаловото списание „Нов път" в 1924-1925 г. Ока за се, че Кешиш Първан е Крум Велков от Перник, който след изключването му от гим назията работил като шлосер и машинист и участвувал в Септемврийското въстание в 1923 г. в град Преслав. За това въстание той написал роман и сега го носеше - по препоръката на Тодор Павлов трябваше ние, тогавашните писатели-комунисти от актива на литературния фронт, да го прочетем и да намерим начин за издаването му. Прочетох го в близките няколко дни, прочетоха го Георги Караславов и други другари и всички бяхме единодушни, че романът емного добър. Решихме да го издадем като номер на библиотечката към нашия вестник „РЛФ".

Институтът за литература при Бъл гарската академия на науките започна вече издаването на четиритомната „Исто рия на българската литература". Ръководството на института се подготвяше от дълги години за това важно и отговорно дело. Той извърши голяма подготвителна работа. След обсъждане и широка дискусия беше приета една обща периодизация на нашата литература въз основа на важни и съществени белези, присъци на известните в историческото развитие обществено-икономически формации, тяхното определящо въздействие върху идеологията, а чрез идейната атмосфера и върху художественото творчество, както и вътрешните закони на литературното развитие" (10). Историята на българската литература се разделя на три основни периода: 1. Стара българска литература - от IX век до средата на XVIII в. (написването на „Славянобългарска история" от йеромонах Паисий Хилендарски); 2. Нова българска литература - от средата на XVIII в. до 9. ІХ. 1944 г., разделен на два подпериода: а. Литература на Възраждането - от средата на XVIII в. до 1878 г.; б. Лите ратура от Освобождението до 9. IX. 1944 г.; 3. Литература през епохата на изграж Дане на социализма - от 9. IX. 1944 година до днес (10). „История на българската литература" ще излезе в четири тома: за първия и третия период по един том, а за втория период два тома - по един за всеки подотдел.

Миналата година се появи първият том на Краткая литературная энциклопедия - едно някол котомно енциклопедийно издание, чиито създатели са си поставили, според собствените им думи, задачата да дадат в ограничените рамки на кратката литературна енциклопедия по възможност пълна представа за литературния процес", отделяйки внимание не само на утвърдените класически литератури в историята на човечеството, но и на художественото творчество на редица помлади народи. Своето място в това издание е намерила и нашата литература. Немалко успехи постигна през последните две десетилетия съветската бъл гаристика в пупуляризирането на нашата литература в Съветския съюз както и в самостоятелното разработване на някои проблеми от литературната ни история. Тия успехи са закрепени в трудовете на редица известни съветски българисти, като Н. С. Державин, К. Н. Державин, Д. Ф. Марков, К. А. Копержински, В. И. Злиднев, И.М. Шептунов, Н. И. Кравцов, както и от по-млади учени, като Г.Я. Илина, А. И. Хватов, Г. Д. Гачев и др. При тия значителни традиции не е чудно, че и нашата литература намери в „Краткая литературния энциклопедия" едно широко и вярно отражение.

Появата на книгата „За някои особености на българската поезия 1923-1944 г. от Розалия Ликова еинтересно явление. Това е опит да се систематизира огромният материал върху поетичното ни развитие за две десетилетия, да се очертаят насоките и дадат портретите на значителните представители на нашата поезия по това време. Авторката Розалия Ликова е изследвала целия тогавашен литературен живот. Тя се е срещала с много проблеми, сполучливо и аргументирано е отхвърлила ред увлечения и грешки в оценките на поезията. Нейната книга не е останала на равнището на установеното и казаното досега. Макар че се опира на богат историко-литературен и фактически материал, Ликова се старае да допълни и обогати нашите представи за поетите, да Доизвае творческия им образ. В известен смисъл тя предвижва напред отноше нието на нашата литературна история и критика към творчеството на тези поети.

За преводите на художествени произведения у нас се говори твърде малко. Или ако се говори, разговорите ще бъдат повече по принцип", отколкото конкретни, за отделни произведения. А в ръцете на читателите влизат както хубави, тъй и невъзможни преводи. Така стои например въпросът с преводите от югославските литератури. Техните качества са съвсем различни - от хубави и художествени („Автобиографията" на Брани слав Нушич, прозата на Мирослав Кърлежа, Иво Андрич, Иван Цанкар и пр.) до лоши и скандални (сатирите на Радое Доманович, „Преживелиците на Николетина Бурсаче от Бранко Чопич и „Нечиста кръв от Борисав Станкович). Трите последни книги са може би най-лошите пре води, излезли в нашата страна от десетина години насам.

Повод за написване на настоящето осветление ми дадоха неизвестните досега писма на Антон Страшимиров до Найчо Цанов, публикувани от дру гаря Трифон Вълов, и поспециално някои от историческите пояснения, които е дал той към тях. Тази публикация е полезна, защото действително допринася за изясняване на някои моменти от живота и дейността на писателя, а Именно, когато неговият неспокоен дух, макар и временно, се ебил подслонил под крилото на формиращата се тогава у нас радикал-демократическа партия. Между другото от публикуваните писма се вижда колко много Антон Страшимиров се интересувал от вървежа на Македонското освободително движение и колко много това движение е било свързано с политическия живот в София.

В книжка 4 на сп. Литературна мисъл" бе пуб ликувана бележка от Лю бен Георгиев „За по-голяма обективност на на учната информация", в която се подлагаше на критика редакцията на „Реферативния бюлетин" при БАН - отдел за литературознание. По повод на тази критика излезе редакторът на бюлетина др. Кръстьо Генов с контрареплика, поместена в книж ка 6 на списанието. В отговор на неговите обяс ния в списанието се получи нова бележка от Л. Георгиев. В нея се прави разбор на възраженията, които дава др. Генов и се Установява, че редакторът на бюлетина фактически отхвърля всички критични бележки. Л. Георгиев пише: От изнесените 14 случаи на премълчани книги и два сборника редак торът има основание да протестира само за един - за книгата на М. Янакиев, която е излязла една година по-рано и случайно е попаднала в списъка на Книгите от 1961 година.

На 16. І. т. г. в секцията по българска литература до Освобождението бяха обсъдени три работи: на Илия Конев - Христо Ботев в сръбската и хърватската литература, на Дочо Леков - Интересът на Каравелов към фолклора и етнографията на славянските народи, и на Стефка Таринска - Развитието на фейЛето на през епохата на Възраждането. Изказаха се: проф. П. Динеков, С. Баева, Д. Леков, Ст. Таринска, П. Тотев, Б. Ничев. Работата на Ил. Конев се оцени положително с оглед на интересната тема и нейната разработка. Като най-ценна бе посочена главата за влиянието на Ботевата поезия върху творчеството на хърватския поет Август Харамбашич. На автора бе препоръчано да внесе по-голяма системност и съразмерност в изложението и да увеличи анализирането на приме рите