Книжка-1

1964 Книжка 1 Съдържание

„Човек без тайни е като цвете без аромат. Ароматът е тайната на цветето. Моята къща също си има своите тайни. " Началото на повестта „Неделя" - една от последните творби на Йордан Радичков. „Един петел кукурига цяла нощ, всички го чуваме, но в чия баня е петелът - това никой не знае." Ето и първата тайна... Тя може би малко ще разочарова този, когото началните думи са настроили твърде тайнолюбно. Чрез една охлаждаща и интригуваща същевременно ирония писателят сякаш бърза да ни предупреди: не очаквайте нищо необикновено, нищо изключително, никакви героични или трагични дела, никакви дълбоки психологически тайни. И наистина, който ги е очаквал, не ги е дочакал и до последната страница на повестта, изпъстрена с обикновени случки и сценки в една обикновена жилищна сграда през един обикновен неделен ден.

Преди няколко години един мой съселянин, страстен ловец, ме взе със себе си на лов. Но едва привечер, когато се връщахме, той даде знак, че е видял нещо и ми прошепна да спра и мълча. Той се нацели към телефонните жици. На тях се бяха сгушили като че в съзерцание на все побледо аленеещия запад, две гургулици. Едната трепна и неочаквано бързо напусна другарката си. Другата дори и не забеляза, остана все тъй не подвижна. В този миг от пушката се разнесе рев. Птичето подхвръкна на горе в някакво последно усилие и стремително, почти отвесно падна на зе мята. Дори бедната и суха растителност на стърнището го скри. Когато моят приятел донесе още пърхащата, болезнено притворила очи птичка, в един миг и двамата засрамено гледахме полуотворената й човка. Моя съселянин веднага се съвзе, прибра гургулицата, започна да разказва невероятни ловни истории. За станалото той очевидно мислеше толкова, колкото и жена му за кокошката, след като и отреже главата на грапавия дръвник. Аз слушах разсеяно и си спомнях онзи миг B И разказа на Емилиян Станев, когато простреляната писклива кана политва по същия начин, а гората я скрива от очите му, за да потули едно убийство. Беше ми ясно, че моят спътник не виждаше нищо особено нередно в току-що случилото се, него тази история повече не го занимаваше. А защо Емилиян Станев като че го преследват подобни спомени, защо иска да се освободи от нечий натрапчив поглед, защо винаги в подобни случаи говори за... убийство? Не поради нашето лековерие ли прие маме тези разкази за „ловджийски"?

С „Дон Кихот" Сервантес съхрани за поколенията рицарския дух на Испания. В 1553 г. Карл V издаде закон, с който се забраняваше печатането на рицарски романи в американските владения на Испания, две години по късно кортесите настояваха за забраняването им в самата Испания. Сервантес направи това, което не беше по силите нито на краля, нито на кортесите: „Дон Кихот" унищожи рицарските романи. Един гръцки живописец изобразил в картината си Паламед, убит от свои прия тели по вероломното издайничество на Одисей. Александър Македонски се разтрепервал и побледнявал всякога, когато погледът му се спирал на тази картина, понеже тя му напомняла, че самият той е причинил смъртта на приятеля си Клитус. След излизането на „Дон Кихот“ рицарските романи се огледаха в него точно така, както Александър в картината на гръцкия живописец. Но „Дон Кихот" показа силата и на испанския характер и на рицарския дух. Байрон грешеше, когато мислеше, че „Дон Кихот" унищожил рицарския дух на испанците и вследствие на това Испания се превърнала в третостепенна държава.

Върху точните методи на описание на художествените явления в наше време се работи и се говори твърде много. Напълно естествено говори се предимно за тяхното настояще и още повече за бъдещето им, при което на безпочвено самонадеяни твърдения за тяхната ефикасност често се отвръща с краен скептицизъм, отвръща се от нихилистични в същността си позиции: точните методи никога няма да могат да се справят с този или с онзи проблем... В разговорите и полемиките обаче постоянно се пренебрегва обстоятелството, че енергичното съвременно развитие на точните методи не е уникално явление в историята на естетиката, както се опитват да внушат някои негови застъпници. Естетиката изживя, и то не много отдавна, едно едва ли по-малко енергично увлечение по търсене на точни методи за описание на художественото произведение, творческия и възприемателния процес и развитие на изкуството. И въпреки че двата периода се различават един от друг по ред съществени белези, между тях могат да се направят интересни аналогии с полезни, ориентиращи изводи.

Има писатели, казали ново слово, чието значение е все пак тясно историческо. Те са начинатели на нова насока в литературата, без да са оставили обаче по-значителни художествени творби. Има писатели, които като възприемат новото и го претворяват на свой лад, по свой поетичен стил, създават значителни художествени произведения. Караславов е от този втори тип. Той твори в общата насока на реалистичната проле тарска, социалистическа литература. Той досъздава след Кирков и Смирненски българската пролетарска белетристика, като навлиза в нови, непознати преди него жанрове. Тънък наблюдател, прецизен художник с постоянен стремеж към прозрачна яснота на формата, той създава битово-поетичен малък разказ и израства постепенно като майстор на новелата и повестта, на романа. И цялото му творчество е пронизано от правдата на народните борби. Вече четири десетилетия вдъхновеното му перо служи предано на работническата класа, на народа.

До неотдавна още съществуваше популярен възглед, според който цялото художествено развитие на човечеството представлява пирамида, на чийто връх стои реализмът. Не бих казал, че времето от периода на култа към личността с подчертаната му склонност към йерархично мислене бе без заслуги за създаването на една подобна пирамидална представа за развоя на изкуството. Обстоятелството, че реализмът е едно от най-значителните постижения на човешкото художествено мислене, че възниква върху най-ценните завоевания на всички литератури и школи преди него, бе превърнато от тая теория, която го генерализираше върху всички по-значителни прояви на изкуството, в абсурд. Това обедняваше до неимоверност цялата картина на художественото развитие.

Заседанията на секцията за славянски литератури до края на XVII век преминаха в делова, творческа атмосфера, при наличие на подчертан интерес към представените доклади и научни съобщения. Повечето от тях бяха съпроводени с оживени, резултатни разисквания, в които взеха участие видни представители на славистичната наука, като проф. Н. Гудзий ((СССР), проф. Д. С. Лихачов (СССР), проф. Дж. Радойчич (Югославия), проф. Р. Ягодич (Австрия) и др. Прочетени бяха над доклада и научи съобщения, без в това число да влизат четирите доклада, изнесени на пленарното заседание в чест на 1100-годишнината от делото на Кирил и Методий.

Думата бе употребена за пръв път от Сартр „Един от най-особените белези на нашата литературна епоха е, че тук-там се появиха раздвижени и чисто негативни произведения, които бихме могли да наречем антиромани. В тази категория бих подредил творбите на Набоков, на Евелин Во и в известен смисъл „Фалшификатори на пари" (на Андре Жид). Антироманите запазват външния вид и контурите на романа; те са творби на въображението, които представят фиктивни герои и разказват историите им. Но това е, за да ни разочароват по-силно: касае се да се постави под съм нение самият роман, в момента, когато ни се струва, че се изгражда, да се разруши пред очите ни, да се напише романът на един роман, който не става и не може да стане, да се създаде една фикция, която, съпоставена с големите композиции на Достоевски и Мередит, е това, което е картината на Миро „Убийство на живописта" в сравнение с Рембранд и Рубенс."

Последните три месеца от всяка година са едни от най-оживените във френския литературен живот. През тези три месеца френските издателства се надпреварват да обнародват нови книги, предимно романи, които участвуват в голямото състезание за наградите „Гонкур“, „Теофраст Рьо нодо“, „Фемина“, „Ентералие“, „Медиси"... Това оживление на литературния пазар създава немалко грижи на литературната критика в страниците на меродавните парижки вестници и седмичници като „Льо Монд“, „Льо Фигаро литерер“, „Ле нувел литерер“, „Ле летр франсез", „Карфур“, „Експрес". Често пъти на страниците на тези вестници се извършва онзи „триаж", който в значителна степен улеснява крайните решения на многобройните жури, призовани да опре делят измежду големия брой кандидати щастливите лауреати. Разбира се, в опреде лянето на лауреатите влияят понякога и фактори, които са заинтересовани поскоро от материалната страна - това са издателите, които имат свои връзки в състава на самите комисии. Естествено това не е тайна. Съревнованието в това отношение е голямо, напрежението - силно. Защото - какво значи за един автор, за неговия роман и следователно за неговия издател удостояването с наградата „Гонкур", чиято парична стойност е само пет хиляди стари френски франка или днешни петдесет... Това значи шеметно покачване на барометра на тиража: от първоначалните пет хиляди екземпляра „наградената" книга почва да излиза в последователни издания всяко едно от по хиляда бройки, за да достигне тираж над сто, двеста и често пъти триста хиляди екземпляра. Нима една Франсоаз Саган - въпреки рекламата на нейния издател Жюлиар - щеше да стигне половин милион тираж и повече дори, ако тя не бе получила наградата на критиците и ако - това също има голямо значение във Франция - за нейната първа книга „Добър ден, тъга" не бяха се явили в печата похвалните слова, на Франсоа Мориак и на покойния именит литературен критик Роберт Кемп! Действително Франсоаз Саган бе рядко изключение по отношение на тиража на своите книги, тъй като не само награденият неин роман отбеляза рекордна цифра в продаж бата (810 хиляди), но и следващите нейни книги: „Една известна усмивка“ и „След един месец, след една година" отбелязаха внушителни цифри по своя тираж: първата 500 хиляди, втората 400 хиляди.

Публикуваните тук двадесет писма на Антон Страшимиров са писани до Кирил Христов (1—13) и Стефан Г. Гидиков (14-20). Обхващат периода 1897-1923 г. Все още редица моменти от живота и творчеството на Антон Страшимиров оста ват неизяснени. Документалното наследство на писателя и досега не е изцяло съ брано и проучено. Кореспонденцията му с редица наши видни писатели, поети и обществени дейци все още се намира разпръсната по различни институти и частни лица. Само една минимална част от нея е публикувана.1 През 1897 г. писателят се завръща от странство с натрупан материал и има голямо желание да издава литературно списание. Той е принуден да се обръща към различни списания и да иска редактирането на литературните им отдели. Въпреки нежеланието си, той става учител във Видин (п. 14-15). Оттук започват връзките му с Кирил Хри стов. След няколкогодишно прекъсване, през 1906 г. Страшимиров отново започва издаването на сп. „Наш живот“. В писмата си от това време до Кирил Христов, който се намира в Германия, той разкрива редица моменти по редактирането на списанието, по борбата му със сп. „Мисъл" на д-р Кръстев и литературния кръг около него (п. 4-13).

За живота и творчеството на поета на „Скрити вопли" еписано много. И почти винаги с любов и преклонение пред неговата богата артистична природа, с искрен пиетет към неговата оригинална поезия. Поезията на Дебелянов преживя много от неправилните възгледи на критиците за нея, тя устоя на обективната оценка на времето. Стеснявайки кръга на обще ственото въздействие на поезията на Дебелянов, поставяйки я изкуствено в опре делени рамки, нашата литературна кри тика от миналото е натрупала немалко предубеждения за нейната същност, обя вявайки я за поезия на символизма - макар и освободена от неговите крайни форми, от неговите безусловни естетически изисквания. Критиците продъл жаваха да търсят символистическа, иреалност" в нея, да категоризират и обобщават, да формулират и да отричат формули, а поезията на Дебелянов продъл жаваше да живее, да вълнува сърцата, да вдъхновява в любов към живота. Защото в най-значителните си постижения тя придобиваше значението на поезияизповед, на поезия-съдба.

1963 година е юбилейна в историята на българо-украинските литературни връзки. Преди един век в Москва излиза книжката на Райко Жинзифов „Новобългарска сбирка" и поставя началото на въздействието на великия украински поет Тарас Шевченко върху българския читател. Затова особено значение придобива появата тъкмо през настоящата година на труда на Олена Шпильова „Т. Г. Шевченко и българската литература",1 в който този въпрос се раз глежда в неговото стогодишно развитие.

Заел място сред най-големите писателихуманисти на ХХ в., Карел Чапек е все още недостатъчно проучен. Европейски образован и надарен с гъвкав аналитичен ум, това „ужасно чедо" на славянството от родословието на великите френски рационалисти-насмешници често се изплъзва от литературоведческия резец, главно поради измамната простота на своя художествен маниер. Уж всичко е в реда на нещата: образите - образи, макар и леко окарикатуре ни, сюжетите - сюжети при всичките си криминални завъртулки, езикът - подчертано чист и ясен, а ето че сякаш изневиделица те грабва коварен подтекст, който те кара да бъдеш „подозрителен" към действителните намерения на автора. Загадката „а какво собствено иска да ни каже той", на свой ред възникваща при всяко негово произведение, още повече се усилва от неустановената му, макар и общохуманна политическа позиция. Като прибавим и естетическата многоликост на Чапековото творчество, ще ни стане понятно защо около него са натру пани толкова противоречиви съждения, недоразумения, пък и погрешни становища.

Славистиката в Норвегия има опора я Университета в Осло, в Славистичния институт в същия град, в някои редакции на прогресивни вестници и списания. Изтъкнати слависти са проф. Христиан Станг, проф. А. Галис, проф. Краг. Според известния съветски езиковед Берн щейн проф. Станг е първият акцентолог в славянската филология. „Когато Станг публикува нов труд, ние, съветските изследователи, оставяме всичко друго настрана, за да се запознаем с него" - казва Берищейн. Професор Ерик Краг бе също между норвежките делегати. Той прочете на конгреса доклад на тема „Някои бележки върху стила на Достоевски" (откъс от книгата му за Достоевски, която излезе от печат миналата година). Руският учен Пустовойт в разискванията след доклада изтъкна някои характерни разлики в езика на младия и по-стария Достоевски, като констатира, че докладът може да бъде интересен и за лингвисти. Между осемте делегати от Норвегия на Петия международен славистичен конгрес бе и норвежкият литературен критик Мартин Наг. Високият синеок син на далечната страна на фиордите, за която ние толкова малко знаем, още с появя ването си сред делегатите предизвика нескрит интерес и симпатии. Той е роден през 1927 г. в град Ставангер. Завършил е славистика в Осло. Особен интерес като литературен, театрален критик и преводач от славянски езици той проя вява към творчеството на Маяковски, за когото еи неговата докторска дисер тация. Превел е на норвежки език сти хове от Твардовски, Ахмадулина, Рождественски. Голям приятел на България, Мартин Наг е активен деец в Норвежкобългарското дружество в Осло. Възторжен популяризатор на българската ли- тература в Норвегия, той е превел вече немалко произведения от български поети, Между които и поемата „Септември" от Гео Милев. Сега работи върху преводи от съвременната българска поезия. Младият норвежки учен сътрудничи като литературен критик във вестник „Фрихетен", орган на Норвежката комунистическа партия. На едно от заседанията на Славистичния конгрес М. Наг прочете доклад на тема „Вапцаров и Маяковски". Докладът, прочетен на български език, бе посрещнат много добре от делегатите и особено от българските. Напоследък по страниците на норвеж кия печат се появяват статии, написани от Мартин Наг, в които младият ученславист споделя със своите сънародници впечатленията си от Петия международен славистичен конгрес и от нашата страна и народ.

V международен конгрес на славистите е „Славистична олимпиада" по образното определение на д-р Карол Розенбаум от Института за словашка ли тература. И за всички ония чехословашки Делегати, които разказаха в печата за своите впечатления. За проф. Фр. Бурианек, проф. Ф. Водичка, за акад. Юл. Долански и акад. А. Мраз конгресът е бил един монументален форум на международната славистична наука; Монументален по броя на участниците, по Госто приемството на домакините, с многобройните си секции и подсекции, широко застъпена тематика и проблематика. Като разкриват външната монументал ност на този „всеобхватен" конгрес - при един постоянен фон на очарованието си от нашата страна и нашия народ - Чехословашките ни приятели същевре менно сочат и отрицателните страни на тази външна монументалност, дават препоръки за необходими качествени промени за работата на следващия VI славистичен конгрес, който ще се състои, както е известно, в Прага и Братислава. И от сега е съвсем очевидно, че чехослоВашките домакини ще се погрижат тема тичното и проблемно количество да не атомизира научните разговори и въобще да се създаде почва за съсредоточена, творческа дискусия.

На 30 декември 1963 г. се състоя разширено заседание на Научния съвет, на което бе обсъден и приет отчетът за научно-изследователската дейност на института през изтеклата 1963 година. В своя отчет директорът на института Стойко Божков направи анализ на главните постижения и слабости в научната работа и очерта предстоящите задачи. Той разгледа изминалата година под знака на борбата за утвърждаване на ленинската линия в развитието на нашето изкуство и литература. Грижите на партийното ръководство за чистотата и остротата на идеологическото ни оръжие, принципната борба срещу влиянията на буржоазната идеология и на упадъчната западна култура помогнаха за сплотяване силите на творческите работници, за съсредоточаване на вниманието върху здравите начала на партийността и народността. Откритата, ясна и правдива партийна критика на редица увлечения, която намери най-ярък израз в речта на др. Т. Живков „Комунистическата идейност - висш принцип на нашата литература и изкуство" спомогна да се създаде атмосфера на по-голямо доверие между творците, да се сплотят силите и, като се отхвърли заразяващото гниене на упадъчната литература, безидейността и формализма, да се насочат усилията към творческа разработка на проблемите на нашето съвременно развитие.