Книжка-3

1964 Книжка 3 Съдържание

Изтече една година откак първият секретар на нашата партия другарят Тодор Живков произнесе своята програмна реч „Комунистическата идейност - виси принцип на нашата литература и изкуство". Основният патос на речта бе насочен срещу буржоазната идеология и каналите на нейното проникване у нас. Основният неин смисъл беше в сплотяването на идеологическите кадри за по-успешно настъпление срещу чуждото идейно влияние, за решително преодоляване на отклоненията от марксистко-ленинските възгледи и от социалистическия реализъм в областта на културата и изкуството.

Вапцаров, този малко натрапващ се на погледа млад човек, с разкопчана небрежно яка и паднал на челото кичур, както си го спомням, се движеше незабележимо между хората. Но това бе само външната, „показната" страна. Защото всяка негова душевна клетка трептеше от напрежение, от възбуда и деловита устременост. Защото като партиен Функционер той бе на предната, огневата линия. Но не бе ли той такъв и като писател? Не се ли смяташе все още скромно за „новак" във всепризнатата литературна среда, при все че успехът и постиженнята му говореха за друго? Той, още непознатият, който признаваше първенството на учителите си и който направи повече от тях, като по оригинален начин претвори бита, болката, страданието и жертвеготовността на работническата класа. Ето неговият характерен градски пейзаж:

Тази статия е замислена и написана като продължение на една друга, която авторът публикува миналата година (сп. Литературна мисъл, кн. 6), под заглавие „Произход и същност на теорията „изкуство за изкуството". Както там, така и тук авторът се опитва да изследва съответните явления от историческо гледище, което, като държи сметка за конкретните условия на тяхната поява и развой, се стреми да проникне в тяхната сложна и противоречива същност, да анализира борбата на положителните и отрицателните тенденции в тях и фаталния край на тази борба, в която, по силата на цял комплекс обществени причини, надделява разрушителното начало. Тъкмо тук, в естетиката и изкуството на индивидуализма, читателят ще види (ако, разбира се, авторът е смогнал да го докаже), че както в действията на единичното човешко поведение, така и в по-широките обществени и културни прояви, субективно честното намерение нерядко довежда до обективно вредни резултати, или по-точно, че стре межът към свобода на личния израз в художественото творчество е само тогава положителна величина, когато се ръководи от съзнанието за общественото служене, когато се обуздава от принципите на социалната дисциплина.

Димитър Благоев принадлежи към онези творчески личности, за делото на които си припомваме не само при кръгли годишнини и чествувания. При всичките огромни завоевания на съвременната мисъл различните области на човешкото знание традициите и заветите на тези бележити личности запазват цялата си жизненост и непреходна значимост. Поколения от различни епохи се обръщат към тяхното дело, за да черпят знания и мъдрост, поука и вдъхновение в усилията си да осъще ствят високи обществени и културни идеали. Затова такива исторически личности са не само наши учители, дали в ръцете ни верен компас за ориентиране в сложните житейски проблеми, но и живи наши съвременници, подсказващи ни насоката към големите истини.

Има писатели, които с всеки изминат ден стават по-жизнени, все по-млади: те сякаш олицетворяват вечната младост на човечеството в безкрайните му стремежи към щастие, вечно зоват напред към нови хоризонти. Такъв вечно млад поет - воин за човешко щастие, който с пламенната си любов към хората осветлява пътя към тяхното бъдеще, е великият украински поет Тарас Шевченко, сто и петдесетгодишнината от чието рождение с особена тържественост и признателност през тази година чествува цялото трудово човечество. Прекрасното негово поетическо творчество, литнало като волна птица из глъбините на сърцето на Украйна, с неувяхваща свежест и сила днес звучи на много езици в целия свят и събужда пламенни пориви към правда и свобода у милиони хора. Името на Шевченко стои наред с имената на най-големите синове на човечеството, отдали всички богатства на своето сърце, целият пламък на своите чувства за тържеството на човека, за неговата победа над потисниците и угнетителите, за утвърждаване на любовта и братството между всички труженици.

Както е известно, още през XVIII и XIX век сръбски и български писатели посвещават свои произведения на възраждането на двата народа. Андрия Качич-Миошич например не е делил южните славяни. Доситей Обрадович споменава в съчиненията си не само Сърбия, но и „бедная Болгария". Вук Караджич издава пръв народни български песни, Константин Огнянович работи за духовното пробуждане на бъл гарския народ, комуто посвещава своите произведения. Крупни книжовници като Христофор Жефарович, Йован Раич имат български произход. Те пишат произведенията си на руско-славянски език и допринасят еднакво за българското и за сръбското духовно и политическо развитие. През епохата на Възраждането настъпва небивало дотогава предаване на идеи и теми от една литература на друга. Когато трябва да отбележим обаче несъмненото въздействие на южнославянските литератури у нас, особено от началото на XIX век, ние трябва да имаме предвид и факта, че самите тези южнославянски литератури са търсили образци в италианската, руската, гръцката и австрийската литература, че те са се намирали в естествени, закономерни взаимоотношения с тези литератури. Найнапред далматинската, а доста време след това останалите славянски литератури търпят общото влияние на европейския Ренесанс, което се проявява къде по-рано, къде по-късно в отделни заимствувания и подражания на едни или други образци. Ето защо, когато проучваме сръбското и хърватското литературно и културно влияние у нас в началото на XIX век, ние не можем да не забележим, че всъщност това е един закономерен творчески процес, който обхваща двете страни, а също и останалите балкански народи, че тук се осъществяват исторически обусловени взаимовръзки, че от онова, което сме взели в даден период, ние сме създали качествено нови произведения, с които сме предвижили напред литературното развитие.

Синдикатът на литературните критици във Франция публикувал един том от материалите на Първия международен разговор на литературните критици, съ стоял се в Париж от 4 до 8 юни 1962 г. Синдикатът на литературните критици е сдружение, основано през 1948 г. от покойния виден литературен критик Роберт Кемп, който бе до смъртта си в 1959 г. негов председател. На този синдикат принадлежи инициативата за първата международна среща на литературните критици, при участието на представители от шестнадесет страни, вклюичително СССР и САЩ. На срещата са присъствували и представители от социалистическите страни: Чехословакия, Полша и Унгария. Срещата е била открита на 4 юни с приветствено слово от главния директор на отдела за литература и изкуство при министерството на културата Гаетан Пикон, сам изве стен литературен критик и есеист, автор на редица трудове като „Панорама на новата френска литература“, „Панорама на съвременните идеи“, „Увод в една естетика на литературата" и др. В приветственото си слово Гаетан Пикон е развил и някои мисли около ролята и мисията на литературната критика, като е заявил между другото: „Човек е поразен от проницанието и глъбината на съвременната критика. Нашите добри учители от миналия век биха се учудили, ако прочетат някои от днешните критици. Рембо не би изпи тал никаква изненада пред Рьоне Шар, нито Бодлер - пред Анри Мишо, но Жюл Льометр, разбира се, или твърде прозорливият Сент-Бьов биха изпитали известна изненада пред етодите на Жорж Пуле, на Морис Бланшо, на Ролан Барт, идори - въпреки бистротата на изра за - пред писанията на един Курциус или на един Марсел Ремон.

Половин година преди да потегли с чета за родината Христо Ботев издава заедно със Стефан Стамболов малка книжка със заглавие непретенциозно и скромно както целия и външен вид: „Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова". Това е единственият опит на писателя-революционер да хвърли поглед върху изминатия творчески път и то само в областта на поезията. Издирването и издаването на цялостното му литературно дело остава задача на поколенията, голяма и отговорна задача, която не е окончателно решена до днес. Какво е направено в миналото и какво е състоянието на въпроса за Ботевото литературно наследство в наши дни?

„ПРОЛЕТАРСКАТА РЕВОЛЮЦИОННА СОЛИДАРНОСТ НЕ Е ПРАЗНА ДУМА!" Септемврийското въстание в България от 1923 г. бе първото антифашистко въстание, първият щурм на трудещите се маси за преграждане варварския поход на настъпващия след Първата световна война фашизъм. С кръвта на българските работници и селяни, обагрили преди повече от четиридесет години водите на Огоста и Марица, бяха записани началните страници от величавата, продължила повече от две десетилетия, антифашистка борба на европейските народи. Героичната и кървава схватка на нашия трудов народ с фашистките банди на Цанков бе сигнал, пре дупреждение и урок за работниците и селяните в другите страни. След въстанието трудовите маси засилиха своята революционна готовност и решимост за отпор и настъпление срещу фашистката чума, простираща зловещата си ръка над Европа. Както е известно, героичното въстание на народните маси обаче не успя. По редица причини то претърпя поражение и бе потушено по най-жесток и варварски начин. Но това бе поражение, което подготви народната победа на 9 септември 1944 г., когато се сбъднаха пророческите думи на героичния певец на въстанието Гео Милев - Септември стана май!

Брой 153 на „РЛФ" се открива с карикатура от Александър Жендов „Пъ тя на надкласовото изкуство". Карикатурата представлява кресло, на което е седнал Ал. Цанков с кървава брадва в отпуснатата си ръка. Край него е приклекнал художник, който лиже обувките на кръволока с върха на езика си. Това е цялото съдържание на карикатурата. Не зная защо, но на мене ми се струва тази карикатура много характерна за „РЛФ" - и с определеното си отношение към буржоазните писачи, и с ненавистта и сарказма си спрямо онези, които зад шумната и пищна абстрактноблагородна фразеология прикриват страхливото си дезертьорство. Тази карикатура също така говори за едно художе ствено съзнание, което отсъжда изобразения факт като нещо чуждо, от другия, „отвъдния" свят, гордо е със своята оценка, със способността си да отрече угодничеството, жалкия конформизъм, службогонството на буржоазните жреци на изкуството.

Напоследък съветската славистична наука проявява доста голям интерес към историята на нашата литература. И вед нага трябва да се каже, че от нейния поглед все още отбягват проблемите на старата българска и възрожденска литература. А в тази насока има какво да се издирва, засягащо историята на руската и българската литература. Хубава илюстрация на тази мисъл е обстойният и ценен труд на А. Н. Робинсон „Исто риография славянского возраждения и Паисий Хилендарски" (Москва, 1963, 139 с.), написан във връзка с Петия славистичен конгрес, който се състоя в София през месец септември 1963 г. Личността и делото на Паисий Хилендарски отдавна будят интерес у руските слависти, проявяващ се предимно в археографска насока (В. И. Григорович, Ю. Ив. Венелин, О. Бодянски, Вл. Ламански, П. А. Лавров и др.). Нещо повече дори - в научната литература Паисий е въведен от руския учен В. И. Григорович през 1852 г. След това интересът към Паисий постепенно нараства. Сега нов и особено важен момент е въ веждането на Паисий в историята на общославянските литератури, което за пръв път се появява в прочутата „Исто рия славянских литератур" на Пипин и Спасович (1879 г.). Видният слав ист П. А. Лавров направи задълбочен историко-литературен анализ на „Одна из переделок „Истории славяноболгарской " неромонаха Паисия..." (1895 г.). След дълго прекъсване на подобни научни публикации през 1941 г. се появи обширното проучване „Паисий Хилендарский и его „История славяноболгарская" 1762 г. " от акад. Н. С. Державин, поместено в неговия извесетн „Сборник статей и иссле дований в области славянской фило логии" (стр. 63-124). И пак ново пре късване, нарушено през 1963 г. с появата на горепосочения труд на А. Н. Робинсон.

В оживените дискусии за мирогледа и творчеството на Каравелов през послед ните години се намеси и съветският философ Лев Валентинович Воробьов. В български научни издания, списания и вестници се появиха негови статии, които подсказваха за находчива и оригинална мисъл, за непредубедено отношение към фактите, спорните концепции и техните автори. През 1962 г. излезе книгата му "Философские и социологические воззрения Любена Каравелова". На след ващата година се появи и монографията „Любен Каравелов. Мировоззрение и творчество". Двете изследвания, с известни композиционни промени, представляват докторската десертация на Л. В. Воробьов, която той защити през месец юни 1962 г. в Киев. Докато в първата книга изследователят се интересува изключително от идеологията на българския революционер, второто проучване дава цялостна представа за Каравелов - общественика, писателя, енциклопедиста. Без да омаловажаваме стойността на „Философские и социологические воззрения Любена Каравелова“ ще изкажем мнението си за втората книга на съвет ския учен. В нея авторът излага обстойно всички свои наблюдения и изводи, които са предмет и на първото му изследване.