Книжка-6

1964 Книжка 6 Съдържание

Изтече една година, откак приключи работата си Петият междуна роден конгрес на славистите в София. Приносът на конгреса бе безспорен и плодотворният тласък, който той даде, отдавна е пренесен по мес та", в десетките центрове на съвременната славистика. Един научен конгрес обаче представлява интерес не само с науч ните приноси сами по себе си. Не по-малък интерес представлява методо логията на научното изследване, която той демонстрира. В гъмжилото от теми и проблеми на Петия конгрес на славистите се открояваха токуречи почти всички по-значителни методологически насоки, пречупваха се основните философски школи и оттам - основните класово-партийни позиции в науката днес. Едно изследване върху методологията на науч ното дирене, така, както бе представена тя на конгреса, би дало материал за твърде интересни изводи. Обсегът на настоящите бележки е, по понятни причини, много по-ограничен: те засягат само два доклада. Философско-методологическите позиции обаче, от които изхождат авторите им, са широко разпространени в западното литературознание. И това прави тези две студии типични и в известен смисъл представителни за състоянието и насоките на западната славистика днес.

От годините, когато се появяват първите „песни“, „въздишки“ и „трепети“, които говорят за младежкото опиянение на двадесетгодишния поет (1894-97), до „последните пожари“ от творческия огън на неспокойната му лира (1944) изминават цели пет десетилетия. В този полувековен богат и сложен период от разитието на нашата литература Кирил Христов е твърде деен творец.

Науката изучава обективната същина на действителността незави симо от човешкото оценъчно отношение към нея; нейната стихия е в това: да разкрие природата на нещата и явленията - техните обективно-реални признаци и връзките, зависимостите и закономерностите, на които се подчиняват те, без да се интересува от субективното отношение на човека към изучаваната действителност. Изкуството, напротив, отразява света безусловно през идейно-емоционалната оценка на художника. Поради това проблемът за изразяването на идейно-емоционалната сфера на твореца и на неговото индивидуално виждане на света има пряко отношение към всяко художествено творчество. Без проявяването на художническото отношение към обекта няма изкуство; но изразяването съвсем още не е изкуство. За марксистката естетика последното е органическо единство от познание и изразяване, отражение на света в обективната му значимост и израз на субективното оценъчно отношение и виждане на действителността от страна на творческата личност.

Писател с висока естетическа култура, със сериозна грижа за стил и език, Константинов стои настрани от писателите с открито изявени борчески антифашистки настроения. Дълбоко в неговите убеждения е за легнала мисълта, че нравствените закони превъзхождат политическите страсти. Но зад спокойното съзерцание на неговите книги се усеща човек с гражданска, социална съвест, измъчван от въпросите за човека и човешкото битие, влюбен в живота и страдащ за неговото несъвършенство. Едно тънко поетично чувствуване го прави отзивчив към всяко страдание, към човешкия живот и към природата.

В огромната литература за живота и делото на Христо Ботев липсва едно по-цялостно изследване за въздействието, което геният на българската нация упражнява в продължение на десетилетия върху развитието на нашата литературна и обществена мисъл. Не е бил разглеждан в поширок план и въпросът за участието на Ботев в идейно-политическите и литературни борби на други народи. Само няколко популярни статии и най-вече студията на Минко Николов „Ботев в идейния и поетичен път на Вазов", отпечатана през 1956 г. в книга втора от Известия на Инсти тута Ботев-Левски, както и статията „Христо Ботев в сръбската и хърватската литература“, поместена в том четвърти на Славистичен сборник, 1963 г., разглеждат отделни моменти от това толкова многостранно и така жизнено въздействие. Такъв характер има също и студията на Зденек Урбан „Дейността и творчеството на Христо Ботев и Чехия през 70-те и 80-те години на ХІХ век“, обнародвана през 1959 г. в книга трета от Известия на Института Ботев-Левски.

От литературния кръжок „Луч" в Ямбол (1912 г.) до Гео Милевия „Пламък" (1924) Георги Шейтанов изминава интересен път на революционер и поет, за когото борбата и поезията са неотделими, защото в тях е истинският живот - живот дори И в смъртта. Закърмен от революционните идеи в най-крайните им прояви, още като ученик в гимназията Шейтанов тръгва по трънливия друм на бунта и борбата. Буен, непримирим младеж, той не може да търпи нито фелдфебелската дисциплина в тогавашното училище, нито кухите авторитети, нито несправедливостите в живота. Син на земедел ско семейство, отраснал сред сиромашкия квартал Каргона, още от детинство той вижда теглото на народа. Книгите му отварят очите. От книгите той научава, че мизерията и потисничеството ще бъдат премахнати, когато робът се разбунтува. И ето Шейтанов напуща гимназията и поема пътя на борбата. Първата му „акция" е - да подпали окръжния съд в родния си град, за да унищожи делата на подсъдими-другари. Отпосле той сам ще нарече „донкихотство“ тази и други подобни свои акции, от каквито е изплетен особено първият период от бурния му и кратък живот, изпълнен с много лъкатушки и завои. Защото революционният опит ще му подскаже, че само масовата акция и борба на трудещите се, въоръженото въстание и революцията са единствените пътища за събаряне на грабителския и потиснически капита листически строй…

Михаил Юриевич Лермонтов е един от безспорните върхове в руската и световната революционно-романтическа поезия. Неговото идейно-художествено формиране изцяло се отнася към периода след разгрома на декабристкото въстание от 1825 г. Тъкмо отрязъкът от времето между 1828 и 1837 г. е необикновено богат както в личния живот на поета, така и на събития, изменящи физиономията на тогавашното руско общество. Реакционната политика, която Николай І установява спрямо всички демокра тически слоеве, остава непроменена почти до смъртта му. Показателно е, че за триде сет години (1825-1855) в Русия се извършват 674 въстания по официални данни, а в действителност сигурно са били много повече. Характеризирайки тоя исторически период, В. И. Ленин писа: „Това е епохата от декабристите до Херцен. Крепостна Русия е угнетена и неподвижна. Протестира нищожно малцинство от дворяните, безсилно без поддръжката на народа. Но най-добрите люде от дворяните помагаха да се пробуд и народа." В същото време и на Запад се засилва класовата борба - в Англия се разгръща чартисткото движение, във Франция избухва Юлската революция, в Италия развива революционно-освободителна дейност дружеството „Млада Италия". В определена степен тия събития намират отзвук в силно чувствителния Лермонтов, спомагат в изграждането му като поет на следдекабристката епоха. Това е дори цяла линия, която се набелязва в развитието на Лермонтов още при постъп ването му в Московския университет.

Произведенията на Лермонтов са известни в България още преди Освобождението на страната, но широка популярност те придобиват едва по-късно. Поколенията от 80-те и 90-те години са се запознавали с тях в гимназията. По спомени на съвре менници, често след шумните спорове в литературните кръжоци са пели хорово „Вы хожу один я на дорогу", рецитирали са много стихотворения на големия поет наизуст - на руски език, както е било модно тогава. Лермонтовото творчество е познато на българската интелигенция непосредствено в оргинал. За това допринасят, от една страна, българите - руски възпитаници, от друга — въвеждането на руски език като задължителен предмет в училищата на свободна България. „При посещаването на българските публични и частни библиотеки обикновено явление е в тях да се намерят руски книги и особено класически произведения на руската литература, в това число и произведенията на М. Ю. Лермонтов - пише в 1914 г. П. Заболотский. - Този факт трябва да се отчита когато говорим за запознаването на българите с Лермонтов, тъй като само опознаването на преводите на Лермонтови произведения и на руската научна литература върху Лермонтов на български език съвсем не може да ни даде правилна представа за степента на неговата известност сред българската образована публика, която не изпитва нужда от преводи от руски, понеже има възможност да го чете в оригинал".

В съвременната аржентинска прогресивна литература навлязоха редица талантли ви поети, прозаици и критици, които преди бяха в плен на формализма и модернизма. Тези писатели с голям творчески диапазон, като литературния критик и философ Анибал Понсе, белетристите Раул Лара и Алваро Юнке, поетите Хосе Портогало и Хосе Педрони и т. н., трябваше да изпитат до дъно лъжовните превъплъщения на идеалистичното мислене, за да прозрат впоследствие дълбоките истини на марксистколенинската идеология. Решаваща роля изигра тласъкът на протичащите събития, особено влиянието на великите идеи на Октомврийската социалистическа революция от 1917 г. и на испанската гражданска война от 1936—1939 г. Едва тогава те бяха облъхнати и импулсирани от такъв ярък певец на революцията като Владимир Маяковски, както и от бележитите поети на прогресивния свят като Пол Елюар, Пабло Неруда, Луи Арагон и др.

В началото на 1963 г. известният прогресивен немски режисьор Ервин Пискатор постави в Западен Берлин една нога пиеса: „Викарият“ („Наместникът“) от младия немски драматург Ролф Хохут. Оттогава насам пиесата на Хохут се играе в много европейски градове, в Лондон и Базел, Стокхолм и Париж. Навсякъде тя предизвиква бурни реакции, спорове и дискусии, които свидетелствуват за нейната актуалност и остра гражданска проблематика. Пиесата е построена изцяло върху исторически проверени факти. Поводът да бъде тя написана е в поведението на папа Пий XII, който не пророни дума пред нацистките власти, за да защити милионите невинни жертви от Хитлеристките концлагери, включително и евреите-католици. Пиесата поставя с острота въпроса за нравствения облик и псевдохуманността на викария (наместника на бога на земята), т. е. папата. Този неин характер събужда много страсти. Ултраклерикалните и неофашистки среди на Запад изразяват по различни начини недоволството си от пиесата и се опитват да смущават представленията на театрите, където тя се играе. Авторът обаче Хохут не е имал революционни и още по-малко антикатолически намерения с написването на пиесата. Повлиян и от противокомунистическата психоза на западната пропаганда, той е отказал на чехословашките театри да поставят неговата пиеса. По този повод известният словашки писател Ладислав Мнячко, автор на нашумялата напоследък в словашката литература книга „Закъснели репортажи" публикува в бр. 30 от т. г. на словашкия седмичник „Културни живот" Отворено писмо до немския драматург Хохут, което засяга редица по-общи въпроси и буди всеобщ интерес. По-долу публикуваме текста на писмото.

Има писатели, които играят голяма роля в обществения и в литературния живот, но остават чужди на „шумната слава". Тяхната дейност прилича на ония дълбоки водни течения, които изменят климата, дават възможност на цветя и дървета да растат в далечни северни страни, а сами са незабележими, невидими, непознати. Такъв творец в нашата комунистическа антифашистка литература е Николай Хрелков. Неговото обаяние на човек и поет, неговата роля на комунист-учител прекрасно разбират тези, които са имали възможност да бъдат в личен досег с писателя, да дружат с него, да изпитат неговото благотворно влияние. „Да посетя Хрелков - е споделяла героинята на РМС Лиляна Димитрова - за мене е празник. Той като че ли е човек от друг свят. " Много писатели като Гьончо Белев, Людмил Стоянов и др. до голяма степен израстват като творци социалистически реалисти, правят решителната крачка от общодемократическите антифашистки позиции към позициите на марксизма-ленинизма благодарение на личната дружба, на влиянието, което оказва върху тях Николай Хрелков.

Не бих нарекъл новия роман на Камен Калчев някакъв „преврат" в развитието на писателя, но той безспорно е приятна изненада. Един автор, който напоследък видимо набираше скорост, е достигнал по-висока точка на творческо самоосъществяване. Едва ли е правилно да се говори, че той е надминал себе си. По-скоро той е надхвърлил известни представи на критиката за неговите творчески възможности. Защото и в най-съвременните си по тематика книги, в най-благородната си отзивчивост към конфликтите на текущия ден, Калчев задоволяваше критическите изисквания наполовина, задържаше кри тическите одобрения на твърде умерен градус.

Има един девиз на Маркс, който на руски звучи така: „Будь самым собой и иди своей дорогой!" Няма по-подходящ девиз за човека и твореца с твърди и непоклатими убеждения, за цялостната личност, която е винаги органична в своите прояви и не се отклонява от избрания път. Понякога този стремеж за вярност на себе си може да струва необикновени усилия, голяма нравствена издръжливост и готовност за жертви. Сътресенията на времето, изненадващите трусове и бури могат да объркат по-слабия и да пречупят податливия на коварни съблазни, да сломят съпротивата му и да го превърнат от субект в обект на събитията. По-силният обаче няма да се подчини на обстоятелствата и няма да се откаже от същността си. За мен тоя девиз излъчва непомрачено от времената благородство, апостолско безкористие и последователност в своите убеждения. Той няма отношение към онези, които играят в живота като на сцена, и след всеки антракт навличат нов костюм, след всяко действие вземат по-ви сока нота. От историята знаем, че всички революции и епохите след тях са имали своите рицари и мълчаливи герои, но и своите неизбежни гримаси - струва ми се, това є к ізал един немски поет още през миналия век.

Ефрем Каранфилов е от ония автори, за които писането не е случайно занимание. Той обикновено не се задоволява с банално, безлично разглеждане на произведения и проблеми, защото написването на една статия за него е начин да изяви себе си, да изкаже своето отношение към нещата да съобщи своите открития за хората и литературата. Той чувствува в себе си писателско призвание, владее го амбици ята да приобщи читателите към своите мисли, да им внуши убежденията си. Есте ствено и литературните творби, за които пше, не са му безразлични, отношението му към тях е много активно. Със своите образи и идеи те отприщват потока на неговите собствени мисли и настроения и винаги извикват определени емоционални реакции. Тези особености важат изобщо за творчеството на Е. Каранфилов, но в найвисша степен те се проявяват в неговите есета. Защото наистина това е много подходящ жанр за автор с неговите склонности и темперамент. Есето му дава имен150 но тази пълна свобода, която му е необхо дима - да следи мислите си, необвързван от предварителни условия.

Новата книга на Борис Делчев е посве тена изцяло на творчеството на поколе нието поети, родени между двете войни, повечето от тях разгърнали се творчески след Девети септември. Сам по себе си този факт говори, че тя има пряко отноше ние към жизнените въпроси на съвремен ната ни литература. Написана с вещина и аргументация, с интелектуален нерв, книгата чертае творческите физиономии на Веселин Ханчев, Божидар Божилов, Александър Геров, Иван Радоев, Александър Вутимски, Цветан Спасов. Делчев хвърля обилна светлина върху сложната проблематика и противоречивост на тяхната поезия, върху криволичещия творчески и граждански път на главните поети от поколението.