Книжка-1

1965 Книжка 1 Съдържание

В края на м. октомври 1964 г. в Отделението за езикознание, литературознание и изкуствознание при Бъл гарската академия на науките се състоя научна сесия на тема, Традиция и новаторство", посветена на 20- годишнината от народното освобождение. Сесията бе открита с кратко слово от Пантелей Зарев, който говори за значението й. Поместваме докладите на Александър Обретенов и Георги Цанев и част от изказванията, направени от сътрудници на Литературния институт.

Традиция и новаторство. Два термина, които почти не слизат днес от страниците на периодичните литературни издания в социалистическите страни. Толкова много се разяснява отношението помежду им, толкова спорове се водят около тях - че на мнозина това е може би омръзнало вече. „Аман от тая банална тема" - ще чуете тук-там да се обаждат ня кои. Но литературният живот поставя непрекъснато - и понякога твърде настоятелно - баналната тема".

Традицията и новаторството е проблем, за който е най-много говорено в историята на литературата. Този проблем е безкрайно широк и свързан със самата същност на литературата. Като се говори за него, трябва да се имат предвид въпросите за националния и космополитичен характер на една литература, за традициите в тази литература, за взаимните влияния между отделните писатели и отделните литератури, за школите и творческите индивидуалности, за литературните моди и снобизма, за съвременната сетивност и мироглед на писателя, за промените в съзнанието на съ временника с оглед на обществените промени, за народността и партийността, за ролята на обществените идеали и. пр. У нас този въпрос често се разбира стеснено и се ограничава главно в рамките на формата на изразните средства.

В движението на българската литература има ред несъответствия, ред парадокси, които са предизвикани от закъснялостта и изостаналостта на нашия живот поради петвековното иго. В кратки срокове, без необхо димия опит и подготовка ние трябваше да наваксваме изпуснатото, да догонваме новото в мисълта и в съвременните идеи, да участвуваме в световния културен процес със свой национален принос. В тази забързаност, в нетърпеливостта да бъдем в крак с новото, да не останем провинциалисти, редица наши писатели от миналото необмислено навличаха чужди костюми, караха българина да излиза из кожата си, да бълнува несвойствени му заклинания, да повтаря заети наготово мисли. У нас някои течения на европейската мисъл са приемали твърде карикатурни форми, давали са незрелите плодове на повърхностното подражателство. Тези въпроси са намерили правилна постановка в доклада на Г. Цанев, който съдържа Някои нови изяснения за отделни течения и автори в развоя на нашата литература.

Искам да започна с не толкова смайващия парадокс, че най-хубавата традиция е новаторството. То е в самата същност на марксизма като уче ние, то е най-постоянната и най-подмладяващата традиция на нашето общество и на нашето изкуство. Историята на човечеството и на човешката мисъл, историята на изкуството винаги са били история на новаторите и никога история на епигоните, на замръзналите традиционалисти. Първите са движението, порива към незнайното бъдеще, вторите са застоя, привързаността към провереното и обзаведено с уют настояще. Първите са полета, вторите - пълзенето. Първите разбиват гърдите си и правят революции - в науката, изкуството, обществото и отварят път за цялото човечество или за своя народ; вторите пазят спокойствието си, благата си и приветствуват или осъществяват връщането назад. Те са рицарите на инерцията. В своя страх от новото те са готови да пропъдят всяко новаторство и теоретически да обосноват ненужността му. Тъкмо затова казваме, че комунистите са най-големите новатори, най-убедените противници на застоя, рутината, плесента, ръждата. Защото да не забравяме, че освен псевдоноваторството, което дискредитира истинското новаторство, има и псевдотрадиция, която е вече погребана традиция. Да скъсваш безразсъдно с установената традиция и да се придържаш сляпо към нея - е едно и също нещо. Второто е не по-малко вредно от първото. Да пишеш през 18 век хенриади и петриади е действително псевдотрадиция, но да пишеш в средата на 20 век епос за Крали Марко е просто куриоз. Никой не е в състояние да възстанови онова художествено съзнание, което е създавало народния епос и потребностите, които са го направили необходим.

Обсъждането на проблема за традицията и новаторството е една от най-съдържателните прояви на нашия институт, свързана със самите основи на естетиката и изкуството. И Александър Обретенов, и Георги Цанев поставиха тоя проблем на марксистко-ленинска основа. Допадна ми мисълта на Обретенов, че не всичко, което се отличава от старото, е новаторство. Също така подчертаването на комунистическата идейност като основа на новаторството.

Едва ли има по-ярки и по-убедителни аргументи за разкриване същ ността на разглежданите въпроси за традицията и новаторството, от проблема за идейността в литературата и изкуството. За съжаление, когато се говори за традиция и новаторство, ударението обикновено се слага върху второстепенното, върху производното, върху въпросите за художествената форма, дори още по-ограничено - върху изразните средства и много помалко се разкрива същността, изменението и развитието на идейното съ държание в изкуството, което до голяма степен определя художествената форма, изразните средства, похвати и пр.

Всички критици и писатели-марксисти са и за традицията, и за новаторството в тяхното диалектическо единство, без което е немислимо литературното развитие. Различията, споровете се раждат в тълкуванията на това единство и особено в оценката на традиционното и новаторското у автори и произведения. Това е естествено, защото тук си казват думата тео ретическата и литературна култура, дълбочината на мисълта, художестве ният усет и т. н.

Въпросът за традицията и новаторството е един от възловите проблеми на марксистко-ленинската естетика. Той пронизва всички страни на нашето изкуство от миналото и съвременността и правилното му научно разрешаване подпомага неговите бъдещи завоевания. Изнесените доклади задълбочено и многостранно разгледаха в теоретически и в исторически разрез въпросите за традицията и новаторството. Изказванията доразвиха много страни на проблема. Не може да не изтъкнем обаче, че начинът, по който бе организирано и реализирано обсъж дането, не можа достатъчно да създаде необходимите предпоставки за разгръщане на творческа размяна на мнения. Докладите бяха представени едва в навечерието на обсъждането и нямаше възможност да се подготвят изказвания по конкретно поставените в тях въпроси. Въпреки това, с изказванията си другарите засегнаха значителен брой нови страни на проблема и на литературата, особено на съвременната литература, с което допринесоха за доразвиване на засегнатите в докладите мисли.

Литературата на всеки народ е свързана по своеобразен начин с действителността, с неговите идеали. През различните времена, в зависимост от характера на обществените идеи и от състоянието на изкуството, тая връзка се осъществява по специфичен начин в отделните литературни жанрове, при всеки отделен творец. Винаги обаче дръзката обществена мисъл търси средства, за да се изяви естетически, да се утвърди чрез художествени образи. Българската литература през Възраждането е в значителна степен утилитаристична. Тя в по-определена форма е трябвало да реагира" на всички актуални проблеми, да търси най-прекия път към читателя. Още първите и прояви, независимо от естетическата си непълноценност, са идейно целенасочени - да се намери положителният герой на съвременността и се пресъздаде като художествена реалност, като тип. Разбира се, това е било продължителен и труден процес, върху който са въздействували разнородни фактори - определеността на обществените идеи, степента на художественото познание на писателя и читателя, литературната традиция, таланта и мирогледа на отделната личност и т. н. Затова и литературният процес не протича равномерно - явяват се периоди на застой и разцвет, на „ориентировка“ и новаторство. Всичко това не може да не се има предвид, когато се поставя въпросът за положителния герой на възрожденската литература изобщо и на белетристиката в частност. В лириката например той се изявява и утвърждава значително по-рано, отколкото в разказа и повестта. Но между лирическия и белетристичния положителен герой съществува известна зависимост, която се определя от закономерностите в развитието на новобългарската литература. Общи моменти в трактовката на положителния герой се наблюдават и в преводните и оригиналните художествени произведения. В много от преводите, направени до Кримската война, той е религиозен и смирен, свързан с отиващия си патриархален бит. Портретната му характеристика е схематична, душевният свят - едностранчив. Но той също търпи развитие, съобразено с мирогледа и художествената практика на преводачи и „побългарители".

Когато преди около шест десетилетия в ученическия периодичен печат се появяват няколко литературни откъси под псевдонима Павлуша, никой не е и подозирал, че това са първите стъпки на една изключително надарена творческа индивидуалност, която по-късно ще се изяви с една учудваща широта на интереси към различните области на човешкото знание, с безмерна всеотдайност на великите обществени и културни идеали. И ето днес някогашният Павлуша прекрачва прага на последната четвърт на столетието с побелели, но младежки буйни коси, с набраздено, но ведро и одухотворено лице, с грейнали от пламък очи, прегърбен от товара на онова огромно научно и културно наследство, което ни за вещава, наследство, трупано в продължение на десетилетия, нзпълвало със смисъл и съдържание цялото му битие. Какво хармонично съчетание между общественика и мислителя, между човека и учения! Какъв интензивен духовен живот, жи вот-епопея, изпълнен с големи изпитания и непрестанни дирения, с проникновени размисли и творчески дръзновения! Днес богатото и разностранно дело на Тодор Павлов се откроява ярко на фона на световната марксическа мисъл, все по-трайно задържа и ще задържа вниманието на съвременни и бъдни поколения, на всички обгорени от пламъка да се сродят със законите на общественото и културното развитие, да вникнат в исконната същност на социалните и природните явления.

Близо четири десетилетия българският читател общува с художествените образи и с поетическата мъдрост на писателя Орлин Василев. И вся кога се е срещал с неспокойния и търсещ гражданин, с мислещия и отривист поет на човешката правда - с остра реакция и жива импулсивност - с развълнувания и увличащ художник, пробвал почти всички литературни жанрове... Той ще опита в късия разказ да се вслуша съвсем отблизо в пулса на „простите сърца“ и да чуе по-добре повелителния и властен „глас народен", ще напише повести и романи за хайдушкото минало и за още погероичното настоящо житие-битие на народа; ще заклейми жестокия „огнен обръч“ на фашизма и ще утвърди въоръжената „съпротива" и красотата на „бялата пътека“ на народната борба, по която трудовият човек, в жестока класова битка, с цената на много жертви, се добра до щастливия бряг на свободата, задълго ще се задържи в плен до върховете на родната драматургия, за да я оплоди със своята „тревога“, „любов“ и „щастие". ..

През м. декември т. г. нашата културна общественост чествува 60-та годишнина на един от най-четените у нас и в чуж бина български писатели - Орлин Васи лев. Ярките примери на гражданска и писателска доблест в „Бялата пътека“, „Огненият обръч 1923 г.“, „Мъртвите виновни“, „Дивата гора“, „Хайдутин майка не храни", в драмите „Тревога“, „Любов“ и „Щастие“ и в другите му книги, както и в стотиците публикации в периодичния печат изпра виха отново пред нас многоликата творческа фигура на Орлин Василев. Тридесет и седем години той общува с читателите, предава им своите неспокойни мисли и наблюдения, вълнува ги със своите пре живявания, отразили едно голямо богатство от теми, образи и конфликти. На литературното поле младият Орлин Василев встъпва смело и сигурно. Първите две публикации се появяват в Страшимировия в. „Ведрина“. В бр. 37 от 29 юни 1927 са отпечатани статиите „За проститу цията" с подпис Орлин Василев и „Писмо от една жена", подписано с друг псевдоним Плама Петрова. Наскоро след това в бр. 45 излиза „Поклон" - малък прозаичен откъс, израз на любовта към съветската страна. Първите му отпечатани разкази „Служба" и „В София" се появяват в сборника „Дни и нощи", наред с няколко разкази и стихотворения на Емил Коралов, Тодор Харманджиев, Лъчезар Станчев и Иван Велев. Това е литературната среда, в която отначало попада младият писател. През следващата 1929 г. името му вече се среща често по страниците на в. „Дума“, „Глобус“ и „Вестник на жената". Почти във всеки брой на „Дума“ излизат негови произведения - разкази, очерци и статии, подписани с различни псевдоними - Един огняр, Иван Калев, Тесняк, Рог, Ян или без подпис. Това е и годината на първата му книга - излиза романът „Бялата пътека". Следва я сборникът разкази „Прости сърца" (1930). Двете книги са посрещнати с необикновен интерес и предизвикват остра полемика в партийния литературен печат, която продължава повече от година. В същото време младият писа тел увеличава кръга на вестниците и списанията, в които сътрудничи. Това са „Червена трибуна“, „Мисъл и воля“, „Бъл гарска мисъл“, „Съвременник“, „Съдба“, „Родина“, „Кръгосвет“, „Детска радост“, „Светулка" и др. През 1929 г. в кн. 2 на списание „Светулка" излиза първото разказче за деца „Измамената зима", а в кн. 6 и 7 приказката „Конят Камберата".

Наскоро във В. Търново бе открит и предаден в библиотеката на Висшия педагогически институт „Братя Кирил и Методий" в града един ръкописен сборник от 30-те години на ХІХ век. Неговото съдържание - над 20 различни по характер и големина съчинения, поместени на 406 страници, ще бъде оповестено отделно. Между другите творби в сборника са записани и две стихотворения, които поради новобългарския си език и идейно-художе ствените си качества заслужават по-специално внимание. В по-голямата си част сборникът е дело на Михаил Попович, книжовник от Севлиево, който вероятно е автор и на стихотворенията. Първото от тях „О, сине мой" е записано през 1835 г. Това се потвърждава от приписката на автора, оставена на един от следващите листове. Второто стихотворение „Злощастна България" е писано вероятно по-късно. То се намира в края на сборника и поради липса на близки около него приписки трудно може да се установи годината на съ творяването му. Името на книжовника Михаил Попович не е известно на нашата литературна история, защото досега нито един негов книжовен труд не е ставал обществено достояние. Сборникът е пазен като ценна семейна реликва от потомците на книжовника и едва в началото на 1964 г. преподаватели от Висшия педагогически институт във В. Търново влязоха в неговата диря и го откриха. Преди общата подвързия той се е състоял от няколко книги, писани в различно време. За произведенията, включени в книгите, съставящи сборника и за редица други въпроси, свързани с ръкописа, ще се говори подробно другаде. Тук обаче не може да не се изтъкне фактът, че пред нас стои един оформен книжовник от първата половина на XIX век, който се е занимавал системно с книжовен труд. Целият сборник има подчертан новобъл гарски облик. Наред с произведенията с църковно-религиозен характер, в него са вклю чени и творби с недвусмислено изявени патриотично-просветителски тенденции.

Известен на всички е конкретният повод, който поражда у Илия Р. Блъсков идеята да напише своята повест „Изгубена Станка“. През една тъмна нощ на „велики пости“ 1863 г. при отец Константин, с когото Блъсков живеел в една от училищните сгради на Шумен, дошел странен човек и останал при него повече от обикновеному. Заинтригуван от необичайното нощно посещение, на другия ден Блъсков полюбопитствал пред духовника що за човек е бил този изповедник и какво толкова му е разказвал. - Такъв човек и такава изповед - отговорил му отец Константин - сега за пръв път през живота си срещам. Кой е този човек може да ти кажа, но неговата изповед - не мога, забранено ми е от църковните закони. Отговорът още повече заинтригувал Блъскова и той тръгнал да търси нощния гост. Едва го намерил, защото този човек - Желю се казвал - бил хайдутин, криел се и рядко се показвал пред хората. Когато се видели, Желю се доверил на Блъскова и му разказал своя бурен и пълен с приключения живот. Автор вече на две книги с религиозно съдържание, Блъсков отдавна искал да напише трета, но със сюжет из живота на българите. За образци имал книгите на Раковски „Предвестник Горскаго пътника“ (1856 г.) и „Горски пътник" (1857 г.) и най-вече излязлата през 1860 г. „Нещастна фамилия" на Васил Друмев. Сам вдъхновен и очарован от тези книги, Блъсков виждал интереса, с който те се четат от мало и голямо, и затова искал новата му книга непременно да прилича на тях. Но нямал подходящ сюжет. И така докато срещнал Желя. От многобройните неша, които той му разказал, Блъсков избрал историята за откраднатата от татарите мома Станка и седнал да я опише (Илия Р. Блъсков „Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот“, С., 1907, стр. 167). След издаването и през 1865 г. в Болград, повестта на Блъсков спечелила грамаден успех. Тя станала една от най-търсените и четени книги преди Освобождението. През 1870 г. „Изгубена Станка" била драматизирана от Богдан Ковачев и както свидетелствува Вазов, играна с голям успех. Незабравими са страниците от „Немили-недраги", където се разказва за възторга и патриотическото въодушевление, което „Изгубена Станка" пред извиквала сред хъшовете при представянато и във Влашко. Желю и Никола, герои на повестта, станали най-популярните имена, синоним на безстрашие и самоотверженост.

Петър Пондев е автор на девет литературно-исторически и критически книги, най-значителните от които са създадени през последните десет години. Това е не само плодотворен за него период, но и истински нов етап в творческото му развитие. През последното десетилетие Подев доизгради своите концепции върху основните въпроси на литературното развитие, литературните направления и произведения. Мъчителен и противоречив е началният етап на неговото оформяне, съпроводен с продължително и упорито търсене на верния път. Борбата, която критикът води със себе си за преодоляване на сковаващите догми, за избистряне на изследователската си мисъл, за логичност и стройност в изложението си се увенча с успех. Очевиден и неоспорим е напре дъкът в творческото развитие на Пондев през втората половина на неговата лите ратурно-критическа дейност. Книгата „Ли тература и народ" съдържа избрани творби на автора и естествено - най-значителното, което е създал и което го представя като сериозен литературен работник - борец срещу догматичното и шаблонно мислене в българската литературна наука. Всичко в тази книга говори за по-широк поглед върху изследваните проблеми и за съзнателен стремеж да се анализира Литературата не само като една от формите на общественото съзнание, но и като специфична, сложна област на изкуст вото. Важното тук е да установим доколко е успял авторът на „Литература и народ" да осъществи този свой несъмнен стремеж, доколко е успял да разкрие литературните процеси именно като литературни, да навлезе в сложната им същност, да разбере и почувствува света на художни ците, за които пише.

Мисълта, че няма истински литературен историк, който да не е в същото време и критик, не води началото си от вчера и Въпреки това много често е пренебрегвана, оставяна в сянка. Това отношение особено е по вкуса на ония, които обичат да се връщат към „вечния спор - литературната критика наука ли е, изкуство ли, или тя щастливо обединява тия две духовни човешки дейности. Всъщност литературната история не познава и не признава разделянето на теоретика от историка - става дума за историка-творец и критика-творец - всеки от тях в различни аспекти върши едно и също: естетически преценява произведенията на словесното изкуство; единият борави предимно с произведения от настоящето, другият е ориентиран към миналото. Друг е въпросът доколко и как всеки постига това. Прекрасен, извънредно полезен пример в Това отношение представя литературното наследство на професор д-р Иван Д. Шишманов. Запознавайки се с това наследство, нашият съвременник навлиза в един идеен свят, дето истинското служене на науката по необикновен начин се съчетава с активна обществена дейност - втората е основа за правилното протичане на първата. Иван Шишманов еднакво е оригинален и значим и като изследвач на Възраждането, и като фолклорист, и като историк на западноевропейските литератури, и като критик. Може би за това спомага обстоятелството, че у него натрупването на разностранни и богати знания става върху основата на самобитен, роден талант на литератор. Ето защо издаването на литературно-критичен очерк за тоя наш голям учен в „Български писател" трябва да се отбележи като твърде навременно и полезно.

На 4. 1, т. г. се състоя разширено заседание на научния съ вет на Института за литература при Българската академия на науките, на което бе отчетена работата му през 1964 г. Доклад за научно-изследователската дейност на сътрудниците изнесе директорът на института Ст. Божков.