Книжка-2

1965 Книжка 2 Съдържание

Най-яркият белег на всяка лирика е съ временността. В стихотворенията поетът изобразява своите чувства, мисли и преживявания, а той живее в обществото и то се отразява върху неговата душевност и съзнание. Всяка лирика в 99 случаи от стоте е съвременна. Може в стиховете на поетите да не открием исторически лица, факти и обозначения, но в тях присъствуват - отразени от различни художествени позиции - характерни черти от действителността, присъствува нещо от духа и атмосфе рата на епохата. Фактът, че извън обществото няма и не може да има изкуство не означава, че съвременността възниква автоматично в творбите на поета. Не, тя се внася от него най-напред посредством идеите и образите, а после и чрез целия словесно-изразен реквизит, формални особености, стил, строй на стиха и т. н. Важна роля за изявяването на съвременността в творчеството на писателя играе неговият светоглед, идейно-естетическите му разбирания. Затова, когато говорим за принципа на съвременността, не можем да не се докоснем до въпросите за светоглед и метод, за идейност и майсторство, за език и стил и т. н. Съвременността е естетическа категория, която обхваща цялостно произведенията на изкуството - както съдържа нието, така и формата му. Тя е вътрешно присъща, същностна особеност, която се носи не само от сюжета или от заключителния стих, а от патоса на творбата, от нейната тоналност. Тук, в патоса, в общото звучене на произведението се съчетават неразделимо идейните и художествени елементи и образуват едно естетическо цяло.

Пред нас е едно от ранните стихотворения на поета: „След разпита" от първата му стихосбирка „Моите песни". То е изработено пестеливо. Поантата разцъфтява от оскъдната на пръв поглед емоционална атмосфера. Искреността на преживяването преодолява злоупотребата с външни ефекти. Думите сякаш нямат по-друг смисъл от обикновения, а добиват силата на внушение.

Смехът - обикновено това е оръжието на човек, поставен в неравноправно положение, това е отмъщението на беззащитния. В социалната йерархия и официалната таблица на ранговете и чиновете той се втурва неканен и нежелан, за да обърне всичко наопъки, да направи от фигурите на деспотизма и силата восъчни фигури, марионетки в един комедиен театър. Смехът не признава респект, не търпи авторитарни ограничения, той е антипод на всичко надуто, натруфено, величествено. Неговата експанзивност действува революционно, тъй като изравнява величините, изрича скритите и потискани истини, заявява с непринудеността на детето, че царят е гол. Смехът събаря идоли, венци и ореоли, тъй като, по думите на Херцен, „да накараш човека да се надсмее над бога Апис, значи той — богът - да бъде развенчан от свещения му сан и направен прост бик". Червеният смях на Смирненски се лее волно и заразяващо, отправен в много посоки и на разни адреси. В своите фейлетони и злободневия поетът е създал богата галерия от комически образи. Неговият наблюдателен взор, рапирата на неговото остроумие прониква навсякъде: в парламента и в задкулисието на политическите сделки, в кантората на едрия търговец и в будоара на буржоазната дама. Оттам той измъква именитите господа и госпожи разсъблечени, показва ни ги без грим и маскировка.

Българо-византийските културни и литературни връзки продължават няколко века. Безспорно тук основно, доминиращо е проникването и влиянието на византийската литература върху българската средновековна литература през цялото и историческо развитие. Все така силно, макар и малко преобразено, то продължава и през тежкия период на турското робство. А заимствуванията и връзките продължават, защото имат обществено-икономическа и политическа предпоставка. Всеки народ търпи влиянието на други народи и преди всичко на своите съседи. При това „всяко общество живее в своя особена историческа среда, която може да бъде - и наистина често бива - твърде прилична на историческата среда, окръжаваща други народи, но никога не може да бъде и никога не бива тъждествена с нея". 1 Народите може да си оказват взаимно въздействие, само когато има известни допирни точки в техния обществен, политически и културен живот. Силата на въздействието се определя от степента на общността между тях. „Влиянието на литературата на една страна върху литературата на друга е право пропорционално на сходството между обществените отношения на тези страни. То съвсем не съществува, когато това сходство е равно на нула... Това влияние е едностранно, когато единият народ, поради своята изостаналост не може нищо да даде на другия нито в смисъл на форма, нито в смисъл на съдържание... Найпосле това влияние е взаим но, когато поради сходство на обществения бит, а следователно и на културното развитие, всеки от двата обменящи се народа може нещо да заеме от другия".

С Кирил Христов (1875-1944) се срещнах за пръв път през есента на 1896 г., когато аз бях студент във Висшето училище (Университета), а той беше отпечатал в сп. Мисъл и в отделна книжка своите П е сни и Въздишки. Той току-що беше се завърнал от Италия, гдето прекара около една година като студент в една морска академия, и беше подновил дружбата си с д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Каравелов и Алеко Константинов, в лицето на които имаше ценни покровители и приятели. Напуснал по-рано без време седми клас на гимназията, той идваше сега да издържи пропусналия си зрело стен изпит, за да се запише после във Висшето училище като студент по правото. Предмет на голямо внимание в литературните среди, той бе станал любимец на част от младежта със своята лирика, изявила страстния му личен темперамент и отразила индивидуалистич ните или социалните настроения на едно ново поколение, започнало да се отърсва от есте тическите предубеждения на по-старото. След пътуването си в Италия и в други западни страни Христов се спря за по-дълго в отечеството си, менейки разни чиновнишки служби, една от друга по-тягостни за него, при волята му за независим живот и свободно творчество.

Преди години един събрат по перо, с когото на младини ходихме да берем култура в Париж, говореше в списание „Изкуство" за своята среща с големия френски поет Пол Елюар през тревожната 1939 година. Спомням си и сега, че със своя разказ за станалото той не само съживи в съзнанието ми някои задрямали спомени от нашия престой във Франция, а събуди в мене и едно мъчително чувство на съжаление, което ме оборва често при такива случаи - съжаление, че поради непохватност и зла съдба и този път бях пропуснал нещо невъзвратимо. За щастие, бъдещето се оказа по-великодушно към мене и пожела да поправи грешката на миналото: макар и много късно, аз имах случай не само да се срещна с Елюар, а във връзка с една обща работа и да се сближа с него, да дишам за кратко време неговата духовна и творческа атмосфера, та дори да стана неволен свидетел и на послед ните му часове. Поради всичко това аз заживях с неговия образ и вече от години чувству вам наложителна потреба да споделя впечатленията си от човека и поета, когото не само поради географското разстояние между нас, считах някога за недосегаем. Не ще и дума, доста време преди да видя Елюар, аз вече бях чувал за него и до известна степен бях запознат с неговата поезия. Но за жалост, поради причини, които лежеха вън от мене, дори тази чисто литературна среща също стана много късно - в един момент, когато името на поета беше добило широка известност не само във Франция, а и далече зад нейните предели.

Между двете световни войни получи широко разпространение идеята, според която модерната аналитична проза, изразяваща наблюдение върху сложни човешки явления, е несъвместима със селския свят, ограничен в традиционни прояви, неспособен да се обнови и да навлезе в по-висшите зони на духовното. Еволюцията на съвременната литература е извършвала като процес от селото към града, от простото към сложното. Подобно мнение някога обосноваваше Еуджен Ловинеску, със съответните естетически мотивировки, а покъсно Камил Петреску го формулира по решителен начин. Той писа, че една епика от Прустов тип, такава, каквато би желал той и която е необходима в епохата на философския ре лативизъм и бурен прогрес в областта на психологията, не би могла да се създаде чрез изобразяване на индивиди, чийто прояви са предварително известни по законите на един крайно банален механизъм. Джордже Калинеску даде отговор на този въпрос, който и днес е твърде актуален. Селяните, казваше критикът, имат определено отношение към пробле мите на съществуванието и дори към вселената, имат своя философия, изразена обаче специфични форми, интересни за литературата, която се интересува за човешките съдби. Аналогията изглежда отдалечена и може би прекалена. Оттук обаче е важно да запомним, че една модерна епика, която крачи заедно с прогреса на изкуството и се интересува вътрешния мир на човека, който минава от един тип на цивилизация към друг тип и разделя, понякога драматично, от стари инерции, не може да игнорира селския свят, каквито и да са нейните средства за изследване на материала.

„За нас, испанските писатели, има само един вид бягство - бягство в действител ността." Цитатът е заимствуван от книгата на младия испански романист Хуан Гойтисоло „Проблеми на романа". Въпреки че във формално отношение тази мисъл съдържа парадокс, едно обстойно разглеждане на съвременната испанска литература показва, че „бяг ството в действителността“ е нейна определяща насока. И понеже тази тенденция е найярко изразена в прозата: белетристика и драматургия, предмет на настоящата статия ще бъде новият испански роман. Испанският роман през последните десет години - това е достатъчно да уточни понятието нов. Що се отнася до „испански“, трябва още в самото начало да се отбележи, че никой не е в състояние чрез цензура и забрани да изключи от испанската литература писателите-емигранти, които творят в Париж, Мексико или на друго място. Те са испански писатели като всички останали, да не добавяме: може би повече от всички. Техните творби, издавани в чужбина на испански или други езици, формират заедно с онова, което се издава в Испания, облика на съвременната испанска литература.

След завършъка на Първата световна война (1914-1918 г.), от която България излезе победена, осакатена и с покрусени национални идеали, в недрата на интелигенцията са зароди стремеж към обнова чрез просвета и нравствено усъвършенствуване. Тогава се проявиха и добиха разцвет идейните течения: комунизъм, анархизъм, толстоизъм, въз държателство и туризъм. Много добре е изразил това ново един от неговите апостоли: „пробуждане към духовен живот, копнеж по нещо по-горно от онуй, в което грижите, всекидневните суети и борби притискат душата." Поканен от настоятелството на читалище „Надежда" в Търново да държа няколко беседи по своята специалност, аз приех поканата с известно смущение; струваше ми се, че времената съвсем не подхождат за лекции по биология и химия и че в изсушените в злободневията на политически разпри и грижи за поминък сърца съвсем не би намерило отклик словото на един лабораторен работник.

Неотдавна в Москва бе отпечатана като издание на Института за славяноведение при Академията на науките книгата на Витали Злиднев „Русско-болгарские литературные связи ХХ века", 220 стр. Витали Злиднев еедин от талантливите ученици на незабравимия Н. С. Держа вин, които продължават и задълбочават създадената от него традиция за деятелно и всестранно проучване на въпроси от историята, литературата и изобщо от духовната дейност на българския народ, осветявайки ги много често и в зависимост от развитието на руската история и литература, с които българският народ от памтивека е здраво свързан. В Института за славяноведение, пък и не само там, има десетина души сравнително млади научни работници, които познават детайлно отделни епохи от българската история и отделни наши исторически личности и писатели... Струва ми се, че никак няма да преувелича, ако кажа, че Институтът за славяноведение заема високо, почетно място в процеса на взаимното опознаване на двата народа, където неговите дейци често пъти участвуват с неповторимата широта и дълбочина на руски и съветски изследователи, с неповторимия характерен за тях хуманистичен патос, с благородството на истински братя и интернационалисти.

Интересът, който проявява нашето литературознание към връзките ни с нашите съседи в миналото, е отраден факт. Той свидетелствува за вниманието, с което лите ратуроведите у нас се обръщат към найхубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи. Освен това тоя факт свидетелствува, че се разширява тематичният периметър на нашето литературознание; той е израз на стремежа на нашата литература да намери свое място в един по-широк литературен контекст. Затова първият въпрос, който възниква при запознаването ни с наскоро излязлата книга за българо-сръбските литературни отношения през XIX в., е дали тя отговаря на изискванията на една толкова важна и сложна задача. Трудът на Конев се състои от две части. Първата - Голямото начало" съдържа четири глави: 1. Книжовен обмен между българи и сърби. 2. Преведени и побългарени произведения. Характер и значение. 3. Творческият път на П. Р. Славейков и сръб ската литература. 4. Сръбски учители в България. Книжовна и културно-просветна дейност. Във втората част, която се нарича В подкрепа на реализма в литературата", са включени главите: 1. Прикосновения с драмата. 2. Любен Каравелов в развитието на сръбската реалистична повест. 3. Преди изгрева на свободата.