Книжка-5

1965 Книжка 5 Съдържание

Излишно е да се говори за критиката като важен стимулиращ фактор общия човешки напредък. Това е един път за винаги установено. Също и за литературната критика, за която главно става дума в тия няколко реда. Критиката иде преди всичко от мисловната дейност на човека. Тя е знание, разбиране, строга разсъдъчност, склонност и умение за подробен анализ, преклонение пред всяка логика и закономерност, способност за дълбоко проникване и усет към това, което за други може и да остане скрито. Едва след това тя е или по-точно може да бъде чувство, вълнение, вкус за красота и хармония, възторг, ентусиазъм. Едва след това чувствата у нея са подчинени на разума. Критикът, добрият критик, ако искаме да подредим творческите сили в него, преди всичко знае и разбира, а после чувствува. Или колкото и да се е трогвал и възхищавал от дадена творба, в работата си като критик той иска да бъде предимно справедлив. Иска да бъде смел съдник, тълкувач, откривател. Иска да бъде честен, безпристрастен. Добрият критик, призваният, истинският. Той е толкова справедлив, съвестен и строг, толкова много знае и разбира, че никога не поставя себе си над делото, творбата, която съди и преценява. Защото най-напред се ражда делото, а след това иде критиката, която е също дело, творба, но сама за себе си.

Много се е говорило за литературната критика, затова аз няма да пов тарям познати вече неща, а ще се спра само на една гузно спотайвана подробност във връзка с бягството на критиката от съвременните проблеми и явления. Общоизвестен е фактът, че у нас има някои писатели, които още приживе са се оградили с неоспоримото право да минават за класици. Издиг нати по щастливо стечение на обстоятелствата на почетна висота, тия съм нителни кумири със скромно дарование са типични продължители на култа към личността. Техните явни творчески несполуки и слабости не само великодушно се премълчават, но дори са обект на постоянни венцехваления от страна на критиката. Произведенията им се издават и преиздават в масови тиражи на неспирен конвейер, разпространяват се по училища и просветни кръжоци, втълпяват се в беззащитните читателски мозъци наред с творбите на Ботев, Вазов, Йовков, Елин Пелин. Ако някой критик дръзне да се усъмни в безсмъртието на тия псевдокласици - тежко му. Срещу него веднага се изсипват всякакви хули, клевети и лъжливи обвинения и нещастникът е лишен дори от възможността да потърси удовлетворение чрез съда, защото е „неудобно" да се помрачава публично ореолът на официално признатия Лавроносец.

Какво мога да пожелая на нашата литературна критика? Първо. Да проявява по-малко стар вкус: животът се променя, фор мите се изменят, всяко нещо е ново за времето си. Мнозина декларират симпатиите си към новаторските моменти в търсенията, но когато се срещ нат с факти, с осъществявания - или не ги разбират, или не ги усещат, или просто не могат да надвият консервативните си литературни привички. Едва ли има литературен критик, който би се обявил открито за „ориен тирането" на литературната форма с а мо и преди всичко към известните изобразителни системи на класическите образци. Но в действи телност много критици правят тъкмо обратното: ръководят се в преценките и анализите си само и преди всичко от художествените принципи, осъществени в тия образци. Някои сигурно ще кажат: „Така трябва!" Е да, но при едно условие: че нищо не остарява и нищо не омръзва, че общосветовната култура и културата на читателя стои на едно равнище и че душевността на човека е константна от нине и до века. Второ. Един призрак броди тук и там, който трябва да бъде час поскоро безвъзвратно „издухан": безпринципността. „Авторът на тази книга не е от нашите" - да се премълчи, ако е хубава или да се намери непременно „под вола теле", за да се омаловажи, а пък еди-коя си книга е от наш човек, виж - не скъпете, моля, похвалите си!" Друг вариант: „Тази книга не е написана по тертипа на моите естетически разбирания и вкусове. Да върви по дяволите!" Разбира се, и първият, и вторият варианти не са типични явления за нашата критика, но без друго, срещат се, макар и като частни случаи. Недопустимо, нали, дори като частни случаи!

„Или добро, или нищо". Може би има автори, които предпочитат латинската максима - aut bene, aut nihil - да се отнася и за техните произведения. Но за съзнателните автори, за истинските хора на изкуствата, за хората, които не пишат и печатат само за да си видят името под загла вието на някое печатно произведение, безразличието е най-голямата обида. Всъщност максимата на мъдрите римляни се е отнасяла за умрелите. Ала книгата, художественото произведение е нещо живо, динамично, което подлежи на развитие. За него трябва да се каже или добро, или лошо, но трябва да се каже нещо и то на време да се каже. Смятам, че това е дълг на литературната критика. До скоро авторите, особено младите, след като видеха напечатани своите произведения, с боязън и вълнение очакваха да чуят или прочетат какво мисли за тях критиката. А критиката обикновено мълчеше. Тя като че ли не смяташе за свое задължение да се занимае с новоизлезлите книги, да сложи на сериозна преценка начинанията на младите автори. Особено утвърдените критици предпочитаха да печатат дълги и изчерпателни изложения за старите познати наши автори, за Жинзифов или Добри Чинтулов, разбира се, за Ботев и Вазов, като стигаха най-много до Яворов и Йовков. Младите автори не можеха да разчитат, както младите руски писатели на времето да чуят гласа на Добролюбов, Белински и Пи сарев, да видят своите произведения подложени на анализ от утвърдените наши критици, да почувствуват една сигурна ръка да им открива пъти щата към литературните хоризонти. Понастоящем в нашите литературни вестници и списания за щастие почнаха да се явяват по-редовно литературни критики и преценки за мла ди, за нови автори, за стихове, разкази и романи. Разбира се, не толкова често и редовно, както за всякакъв вид филми, но все пак това е едно радостно явление и уверена съм, че се отразява благотворно, когато е критично или отрицателно, върху развитието на нашите литературни таланти.

Твърде късно или по-точно не уместно е - поне за мене да теоретизирам върху литературната критика. Критика е гръцка дума, не познавам етимологията и, но в един речник е казано, че тя означавала „подробно разглеждане, особно на литературно произведение, като се изтъкват грешките и достойнствата му..." Второто значение на тази дума, според речника, било „хулене, одумване. Що се отнася до нашата съвременна литературна критика, намирам, че тя спазва по-скоро второто значение на призванието си, според както е формулирано в споменатия речник. Не че няма в нашия литературен жи вот прояви на трезво, честно и вдъхновено преценяване на литературните факти. Просто обратното - хуленето, одумването, неразбирането, социологизирането, вкусовщината, от една страна, или безпринципността, лицеприятието и нелитературните съображения, от друга, са много повече. Знам, че твърдението ми ще предизвика много неволни и снизходителни гримаси. Но и на мен ми едотегнало да бъда читател на съчинения, които бъркат с нечисти пръсти в живеца на литературата, и които едновременно с това са невъобразимо далеч от сферата на изкуството.

Освобождението на България от многовековния отомански гнет открива широки възможности пред разкрепостената национална духовно-творческа енергия. Изявила се с неподозирана сила и така ярко през последните десе тилетия на величавата възрожденска епоха, сега с измененията на соци ално-политическия живот тя бележи нови значителни успехи в различ ните области на знанието. Културно-историческите, литературно-художествените, критико-естетическите традиции на възрожденците се подемат и преосмислят, съобразно новата обществена действителност. Тя подхранва зараждането и на нови явления и тенденции. При все че освобождението от 1878 г. създава нов етап в общественополитическото и социално-икономическото развитие на българския народ, в областта на духовно-интелектуалната дейност през десетилетието, непосредно след Руско-турската война, ние сме свидетели на една твърде широка идейно естетическа приемственост. Тук процесите сякаш продължа ват в същата насока, проявяват по-голяма жизненост, темповете им не са толкова резки.

Фейлетонното творчество на Христо Ботев не е голямо по обем - само седем произведения и обхваща сравнително кратък период от време — около две години. Но то даде израз на характерни тенденции в развитието на сатиричната проза през Възраждането и окончателно утвърди фейлетона като пълноценна форма в нашата художествена литература. Ботевият фейлетон се появява на страниците на вестник „Будилник". Очевидно това не са първите опити на писателя за публицистична сатира, нито началните му търсения в областта на фейлетонния жанр. Хумористичният вестник на Ботев отразява възможностите на зрял сатирик и индивидуалния почерк на един майстор на фейлетона. Когато излезнал бр. 1 на „Будилник“, Христо Ботев вече десет месеца работел в редакцията на в. „Независимост“ като помощник на Каравелов. Неговата идея за издаване на сатиричен вестник не е била откъсната от задачите, които са стоели пред органа на революционната партия. Изострянето на обществено-политическите борби, активизирането на антиреволюционните елементи, особено след залавянето и смъртта на В. Левски, налагали сатиричното разобличение от позициите на революцията да потърси по-широко поле на действие. През периода 1869-1876 г. се правят многобройни опити в страната и сред емиграцията за издаване на сатирични вестници. И в самия орган на революционната партия на блюдаваме, наред с поддържането на постоянна сатирична рубрика, нахлуване на сатиричния елемент в почти всички журналистични форми, до редакционните бележки на вестника. Ботевият „Будилник“ несъмнено възниква като помощник на революционния орган, за да подеме разобли чителния патос на рубриката „Знаеш ли ти кои сме?

Едва ли има друг възглед за изкуството по-единодушно отричан от този на натуралистичната естетика. Според всеобщото убеждение на специалистите, изкуството би се самоубило в момента, когато реши да осъ ществи на практика нейните сурови принципи. То би загубило своята душа - творчеството. Това убеждение отива дотам, че е достатъчно днес една творба на изкуството да бъде наречена „натуралистична", за да се счита за компрометирана. За разлика от други художествени концепции, които са възбуждали остри реакции при своята поява, но с време са се налагали над обществе ното мнение или пък обратно - са били отричани, едва когато са се израждали в безплодни нормативи, сковаващи свободния полет на творческата фантазия, натурализмът и като естетика, и като художествена практика е бил обект на най-ожесточени нападки от своето раждане до днес. Може би в основата на тази постоянна омраза лежи неговата латентна жизнеспособност, неговото сравнително по-лесно приспособяване към критериите на елементарния вкус или пък просто не винаги ясното му отличие от един друг метод, на който той стана исторически приемник - реализма. Защото факт е, че при своята поява през миналия век във Франция натурализмът е бил тясно свързан с реализма, че тези две понятия са се употребявали често пъти като синоними. Тяхната обща борба срещу лъже класицизма на официалното буржоазно изкуство, срещу романтизма, срещу идеала за универсалната красота и прославата на миналото, техният общ култ към природата, истината и науката, любовта им към прозаичните страни на действителността, които дотогава са били считани за недостойни и недопустими като обекти на художествено пресъздаване, съвсем естествено са ги превръщали не само в очите на широката публика в прояви на една и съща естетическа концепция, която е безразлично дали ще се назове „реализъм“ или „натурализъм“. Никой не е считал, че нещо съществено може да отличава изкуството на Флобер от това на братя Гонкур и Зола или пък живописта на Курбе и Миле от тази на Мане и Дега. Всички са били еднакво обвинявани в липса на идеализъм, във вулгарност, в апотеоз на грозното, в неприличие, в сляпо копиране на натурата.

Когато отбелязваме кръгла годишнина, акцентът пада върху онова, което остава като влог в литературата ни. При Георги Цанев има предо статъчно върху какво да се поставят такива акценти. Неспокойната му творческа младост е свързана с подема на револю ционната ни литература. Той защити още с първата си статия (в. „Мла деж", 1922) интернационалната стихия на Смирненски, който като предан „син на народа“ възпя „въжделенията на цялото човечество" за повече красота и щастие. Буржоазните критици отричаха правото на поета да се превърне в „духовен водач, пророк и мълмач на своя народ", затова Георги Цанев, с присъщото му темпераментно перо заклейми безпристрастието на критиците, отровени от „предразсъдъците“ на стария свят: „Колко малко се интересуват тия господа от културата, която твори пролетариатът. А за отричане са готови винаги: подлеците лъжат, искрените не знаят, не познават, не разбират. Защото гледат през стъкла, покрити с праха на миналото. В своите пламенни статии от онова сурово и романтично време криce тикът насочва младите поети към „революционните борби за осъществя ване на комунизма“, към онези мечти и блянове, осветени от огромната заря на Октомври. Той изисква от тях да насищат своя стих с патоса на „героичното“, на „борческо то“, но на социална основа. Пледира за прякото им участие в борбата и в живота на отрудените хора, за да почувствуват и преживеят отблизо техните настроения, чувства, желания", за да ги „възсъздадат после искрено, естествено, без позиране“. Отрича безизразния патос, голата реторика, революционната фразеология, оскъдните чувства и настроения, липсата на убедителни образи. Ратува за проникновена поезия, която да сгрява душите и да чувствува от народа като „н е обходима, искрена из поведа. Мечтае за значителни художествени обобщения в литературата, за зрели творби, които да се запечатват в съзнанието и да разпалват въображе нието. Той възлага на твореца участта на неспокоен тръбач на своето време и изисква от него целия му творчески огън, цялата му вдъхновена душа, за да се превърне в достоен певец на своята класа, за да превъплъти в художествени идеи и образи огромния пролетарски идеал - комунизма. Като се възторгва от завоеванията на световния пролетариат, като сочи пътя на социалната поезия, Георги Цанев се обръща към младия проле тарски поет: „Бъди искрен, пиши, когато имаш какво да кажеш, когато не можеш да мълчиш - и ти ще дадеш ценни работи, поетични творения, които ще говорят на сърцата на другите това, що са дозели от твоето.“

За първи път го видях, когато постъпих на работа в Института за литература. Той беше член на Научния съвет на института. Бяха дошли с Константин Петканов на някакво заседание. Направи ми впечатление одухотвореното лице на поета, неговия тъжен поглед, който излъчваше толкова нежност и благородство. Точно тогава усилено се подготвяше сборникът със студии за Иван Вазов, по случай сто години от рождението му. Николай Лилиев участвуваше в редакционната колегия. А една година преди това излезе сборник със спомени за Вазов, редактиран само от Лилиев. Той е трябвало да издири и събере материалите, постоянно да подканва авторите да ги предадат. Тази задача не е била никак лека. По-късно сс архива на Елин Пелин в Института за литература попадна една пощенска картичка, написана в хумористични стихове, в която Лилиев моли големия писател да му изпрати спомените си за Вазов. От тази духовита пародия на Вазовото стихотворение „Крали Марко" личи колко го е измъчил сборника със спомени. Тъй като писмото се е загубило, ще го цитирам приблизително, по памет:

Прокрустово легло" - не намирам друг по-сполучлив образ, за да характеризирам чудовищното дело на полицейската цензура през времето на фашизма у нас. Наистина тая цензура не режеше ръце и крака, не осакатяваше физически, както е правил баснословният ят Прокруст (с това се занимаваха други органи на Дирекцията на полицията), но та кастреше и осакатяваше идеи и схващания, а тая процедура беше много по-жестока, тя ванасяше много по-големи поражения. Дори в християнското евангелие е казано: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, но духа не могат, защото по-страшни са тия, които убиват и тялото и душата едновременно." Спомням си, веднъж в частен разговор един от някогашните шефове на цензурата Е. К. (сега покойник) се провикна с цинична откровеност:

Литературната история е още в дълг към един много важен въпрос: интересът на другите народи към нашия народ. Казвам, че е още в дълг, защото този въпрос не е бил от минаван, но е разглеждан частично или пък най-често негов предмет са били изследвания на отделни взаимни влияния. Така са се избистряли много факти, които са показвали интереса на хора от друга нация към нашата. Обобщителните, систематизиращите и изчер пателни изследвания и публикации от този род, макар и малко на брой вече се появяват, като разширяват кръгозора на литературната история и още по-точно и вярно определят мястото и ролята на българския народ в литературна Европа. За нас особена стойност имат интересите, които са проявявали и проявяват към на шия народ славянските народи. За връзките ни с някои от тях вече се появиха книги, за други може би вече има трудове в ръкопис, а трети още не са добре проучени. Към тези третите спадат и връзките ни със словенския народ, които се проявяват от няколко века насам - кога по-интензивно, кога по-слабо. Те винаги са изразявали един подчертан интерес на напредничавата словенска културна общественост към съдбата и живота на нашия народ, показвали са желанието и за тесни връзки и задълбочено опознаване на българите. В тази кратка и по характер хронологична статия не би могло да се обхване всичко, което се знае за този интерес. А и тя няма друго предназначение, освен да информира за неговото развитие, да даде съвсем сбита картина на отношението, което съзрявало в Сло вения към нас. Проучванията, които правим сега и които вярваме ще донесат нови неща, ще бъдат предмет на по-обширен труд по този въпрос.

Рано сутринта на 6 декември 1929 г. между вестниците и списанията по будките в София и другите градове на страната се появи и един нов вестник: „РЛФ" (Работнически литературен фронт). Оригиналното заглавие с едри рисувани букви и своеобразното оформ ление изведнъж привлякоха вниманието на купувачите. От уводната статия „На ясна кла сова позиция" любителите на художествена литература без колебание разбраха какъв беше този вестник. Но ето и самата уводна статия, която най-добре говори за програмата на редакцията: „Днес. Ясно очертаване на два лагера. Никаква междина! Гражданската война много силно очертава фронтовете: от една страна, буржоазната интелигенция, която през войната позорно мълчеше или пееше химни на убийствения шовинизъм, днес застава на своя ясна класова позиция. Тя прекара гражданската война, като взе участие в похода срещу работ ниците и селяните в шпиц-командите, а след това продължава „героическото си дело: възпява подвизите на убийците, отрича пролетарската интелигенция и следва културната политика на днешната власт. От друга страна стои самият пролетариат със своите неизчерпаеми богатства на култура и изкуство, със своята интелигенция, своите писателипролетарии..." и т. н. От тая уводна статия читателят вижда, че в. „РЛФ" е войнствуващ боен литературен орган на партията, появил се в името на една нова култура, едно ново изкуство, една нова литература - пролетарската. Особено силно подчертават това останалите материали в първия брой. Под уводната статия е поместено съобщение за арестуването и вкарването в затвора по фашисткия закон за защита на държавата голям брой редактори на трудови вестници, чиито имена съставляват цял списък. На останалите две колони е напечатано стихотворе нието „На пост" от Никола Доронски (псевдоним на Никола Ланков). Това стихотворение вълнува със свежестта на чувството и особено с новаторското виждане на автора му:

Не ми е известно другаде да е направено такова издание, каквото замисли и осъще стви малкият колектив в състав Стойко Божков, Стоян Стоименов и Христо Дудевски. Да се издирят многобройни пуб ликации и документи, отнасящи се за проникването, разпространението и влиянието на съветската литература в България от Октомврийската революция до 9 септември 1944 г., да се организира написването на спомени от страна на писатели, културни дейци, книгоиздатели, разпространители и редови читатели на съветската книга - това е наистина трудна работа, но тя се оказа по силите на тримата съставители и редактори. Преди всичко следва да се под чертае, че те са си били поставили една реална и полезна задача. Реална - защото и тримата имат присърце делото на съветската литература и българосъветските литературни връзки и разполагат със солиден непосреден житейскопрактически и изследователски опит в тази област. И главно - защото самата наша история предлага наистина много материал. И все пак неизбежно е било осъ ществяването на задачата да заангажира внимание и сили в продължение на близо 14 години - толкова голяма по обем издирваческа, събирателска и редакторска работа етрябвало да извършат. Двутомният сборник „Съветската литература в България - 1918—1944" обхваща проникването, разпространението и влия нието не само на художествено-литературното творчество, а на съветската книжнина изобщо - идеологическа (историческа, философска, икономическа, естетическа, пе дагогоческа), естественонаучна и т. н. Освен това в неговия обсег частично влиза разпространението и влиянието в България на произведенията на съветската кинематография, музика, театър, изобразително изкуство.

Доверявам се на тези критици, които носят със себе си атмосферата на изкуството, неговата чудесна хипноза. През последните години те стават все повече. От тях не лъха на кабинетна плесен или досадна лекторска назидателност. Те изместват от съзнанието на моето поколение представата за критикапрототип на Чеховия човек в калъф, която се беше вгнездила у нас от скучните силогизми на гимназиалните учебници и хри стоматии от преди десетина години... С читателите те не разговарят от трибуна. Чуждо им еакадемичното достолепие. Със своя заразяващ ентусиазъм, с чудатата си, непресекваща пламенност те приличат на художниците от бедните тавански ателиета, дето сред разхвърляното пъстроцветие на бои, платна и евтини мебели се водят нескончаеми страстни спорове за изкуството, пие се вино и се рецитират нови стихове, танцува се лудо и под мансардните сводове се четат бунтарски авангардни манифести…

Никола Трайков беше един от нашите добросъвестни, трудолюбиви и опитни пре водачи от гръцки и новогръцки, коментатор и редактор на архивни материали от дейците на Възраждането, макар понякога да се увличаше и претоварваше бележките си към документите с излишни подробности. През втората половина на 1964 г. изда телството на Българската академия на науките пусна новия му много ценен труд за българските възрожденци - „Братя Миладинови, Преписка, издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков". Огромната част от тия писма, пръснати из разни архиви, бяха издирени, преведени и печатани много отдавна в разни периодични издания и кни ги, и използувани от всички изследовачи на братя Миладинови. Само 7 писма на Д. Миладинов до Петър Севастиянов, 1 до Павел Севастиянов и 1 от Константин Миладинов до Петър Севастиянов, макар известни много отдавна, са преведени и пе чатани за пръв път в настоящето издание. Затова трябваше Веселин Трайков, който е подготвил книгата за печат и отговорните редактори акад. Ив. Снегаров и проф Т. Влахов, в заглавната корица да поста вят вместо думата и здирил - съ брал. Сега в настоящето ново по-пълно издание на писмата, прегледани, уточнени и осъвременени в българския превод, събрани в един том, стават по-пригодни за научни изследвания и безспорно ще улесняват твърде много бъдещите биографи на братя Миладинови. Писмата от богатия, огромен и много ценен архив на братя Робеви, също известни и използувани, сега те са дадени уточнени и в пълен превод. Към тях са придадени и писма от други лица в същия архив, които се отнасят до трагичния живот на двамата братя в затвора.

На 7 октомври, т. г. Научният съвет при Института за литература обсъди труда на акад. Михаил Арнаудов „Из историята на Българската академия на науките. Българското книжовно дружество в Браила (1869- 1876)". В рецензиите си ст. н. сътрудник Георги Димов и Николай Тодоров дават утвърди телна оценка на труда, като посочват подробно неговите достойнства и същевременно правят някои препоръки за подобряването му. В рецензията си Георги Димов изтъква каква задача си епоставил авторът на тру да - да изследва дългогодишния процес на съзряване на идеята за организиране на един научен център, в резултат на който се създава Книжовното дружество в Браила. В труда е проследена дейността на този културен център за един определен период - до 1876 г., когато то фактически престава да съществува, а дейността му бива възобновена след Освобождението при други обществено-исторически и културни условия. На твърде широк план и при използу ване на богат фактически материал акад. М. Арнаудов се спира на усилията на българите за самостоятелен просветен и научно-културен живот от началото на 19 век и по такъв начин изложението на много места се превръща в история за развитието изобщо на духовния живот през Възраждането. Широката ерудираност на автора му е позволила да изгради изследването си на срав нително-историческа основа - той запознава читателя с подобни явления в съседни и по-далечни страни, които са могли да послужат като пример на нашите възрож денски дейци. Вещ познавач на онази епоха, авторът свободно борави с историческите извори, изнася материали от различно естество, почерпени от периодичния печат, от кореспонденции, от общокнижовни и литературни трудове или от предишни изследвания. Така читателят има възможност да види как идеята за организиране на специални общества или центрове със задача да работят за издигането на българската просвета, образование, култура и т. н. се подема от едни или други дейци, какво съдържание се влага в нея, в каква конкретна форма те искат да осъществяват ро долюбивите си начинания. Авторът разглежда културно-просветните явления на фона на обществената действителност. Обстойно са изложени трудностите, които съпътствуват реализирането на това дело. Правдиви мисли са изказани и за борбата между двете течения в емиграцията.