Димчо Дебелянов

Много негови съвременници са ни оставили портрета му: здрави плещи, брада жълтеникава като у сатир, силни юмруци, влизали понякога в дей ствие, изобщо балканска природа. А той се е утвърдил в нашата поезия като най-нежен и задушевен лирик. Чувството му блика от съкровени глъбини и се излива ту във възторжени тонове, ту в тихи слова, в копнежен зов по неосъществена, но все жадувана любов. У него напира понякога радостта, но той я спотаява грижливо поради страха от някаква фатална предопределеност. Измъчва го тъжна неувереност в себе си, която скоро, твърде скоро възспира светлите му пориви. Чувството му се излива в двой ствени гами - и в бунтовен ропот, и в безсилна жал, и в горда усмивка, и в кротко, благородно страдание. Тази негова сложна противоречивост, тази негова притихнала драматичност го отличава от Пенчо Славейков и даже от П. К. Яворов.