Книжка-2

1967 Книжка 2 Съдържание

Голямото цветно пано на панорамната картина се разгръща обикновено и като летопис на една отминала епоха. Като се изнизват пред погледа ни по-големите и по-малки творци, те представят донякъде и цялостния художествен развой. Все пак необходими са изводи, които по-релефно осветляват обширната перспективност на протеклите явления. Основните отлики, оригиналните и самобитни черти изпъкват най-добре чрез модела 1 на литературния процес. От една страна, той отдалечава подробностите, отбягва прекомерната сложност, за да не повтори процеса, от друга, като не се откъсва от широките планове улавя онова, което отличава нашето художествено творчество от творчеството на други народи, което е наш влог в световната литература. При това нека кажа предварително, че да се установи неповторимото в една национална поетика в зависимост от промените на народната психика е страшно трудно. Лесно е да се посочи, че светът у нас е ставал друг с появата на книгопечатането или по-късно - на велосипедите и моторните превозни средства. По-мъчно е да схванем духа на времената, интимното и особеното в литература, на която е липсвала устойчивост, тъй като всяко ново време е ломяло по нещо от завещаното. Но нека разгърнем и тази страница и навлезем във въпроси, докосвани тук-там спорадично, без да претендираме за изчерпателност.

Една от най-характерните черти на новата българска литература е, че тя се заражда и развива в органическо единство с националните общественоисторически и културно-нравствени процеси. Нейните първи представители са живели и творили с ясното съзнание за голямата и роля в развитието на на родностното самопознание, търсели са различни форми и средства, за да на сочат по верен път творческата мисъл. Епохата от Паисий до Ботев, епоха, в която се залагат основите на националната ни литература, е несравнимо величава по граждански патос и творческо напрежение, по интелектуално-духовни прозрения и художествени завоевания. Борбата за политическа и културна независимост - схващана в цялата й всеобхватност, глъбина и зна чение, е съпътствувана от не по-малко упорита борба за здрави народностни естетически и художествени принципи. С художествено слово, с културнопублицистични и литературно-критически статии, с най-разнообразни в жанрово и тематично отношение писания, хората, обладани от творчески пориви, се стремят да създадат национално-самобитна литература, съзвучна със жизнените потребности, воюват страстно срещу примитивното и ретроградното в обществените и естетическите разбирания. Една рядка всеотдайност и далновидност характеризира делото на тези пионери на националната литературна мисъл. Утвърдените от тях художествени и критико-теоретически традиции са служили за опора и вдъхновение на по-късно вания.

Непонятно може да ни се вижда как Флечър, който според сегашната критика не може да се мери дори с по-неизвестни драматурзи на времето като Мидълтон, Уебстър или Форд, през целия XVII в. е могъл да бъде причисля ван наред с Шекспир и Джонсон в „триумвирата на духа" и дори за поне едно поколение да засенчи напълно името на Шекспир. Това едва ли може да се обясни само с лошия вкус“ на една по-елегантна и лекомислена публика, от която - поради враждебността на пуританската буржоазия към изкуствата и преходът към по-малките затворени театри със съответно по-високи цени - постепенно се изключвали широките маси, една от главните опори на Шекспировия театър. Очевидно Флечър, със своето виждане и своите теми, е отговарял по-добре на нуждите на времето, отколкото Шекспир, с ренесансовия му манталитет. Защото Флечър, макар и посредствен поет, е оригинален и самостоятелен ум, и макар и външно да следва сценичната техника на ре несансовата драма, той е първият, който категорично намерил пътя до една нова вътрешна форма на драмата - бароковата драма. И дори тия от собственото му поколение, които най-много му подражавали, не са могли да открият тая вътрешна форма, а са повтаряли само външните му ефекти. Това е главната причина за голямата почит, която му се отдавала през времето на зараждащия се Барок; но е същевременно и причината за прекалената немилост, в която е изпаднал сега. Бароковага драма в Англия, дори в ръцете на най-големия и представител, Джон Драйдън (1631—1700), не се цени особено от един народ, закърмен с духа на Шекспировия ренесансов театър, и Флечър сега се приема не като пионер, който търси нови пътища, отговарящи на неговото време, а като отстъпник от здравите традиции на Ренесанса. Не че може да се очаква или дори да се желае някаква съществена преоценка на Флечъ ровото творчество. Флечър не е велик драматург, но е интересна фигура: и ако драмите му отстъпват далеч пред тия на Шекспир, причината лежи поскоро в умението на двамата драматурзи, а не толкова в самия драматичен вид.. Важното еда се разбере, че това е все пак друг вид драма.

„Мъчно ми е, че си отивам, без да съм дал на народа това, което трябваше“... — тъжно звучат последните думи на писателя Георги Райчев, произнесени в болничната стая няколко часа преди издъхване. Няма нищо по-мъчително и потискащо за един творец от съзнанието, че не е изпълнил задачата си, че не е отдал на своя народ всичките си сили, цялата си дарба, цялото си сърце... Георги Райчев умира с такова трагично съзнание за неизпълнен дълг, измъчван от мисълта, че е пропилял нещо от себе си, нещо от таланта си. Има ли основание писателят да прави такова признание в последните ми гове на живота си? Наистина ли не създаде „това, което трябваше“ и което можеше да създаде? Авторът на „Мъничък свят“, „Лина“ и „Грях" заема видно място в нашата белетристика. Той не е от най-големите ни писатели, но еедин от най-своеоб разните и разноликите. Природата го е надарила щедро и с верен, тънък усет за значимото в живота, и с ярка, оригинална дарба да се превъплъщава в мно гообразните прояви на човешкия дух, и с вярно, артистично чувство за коло рит и език... Но цялостното творческо развитие на Георги Райчев ни убеж дава, че той не е осъществил напълно всичките си заложби. Само в най-хуба вите си творби, а те не са много на брой, остава верен на себе си. Не са редки случаите, когато изневерява на своя талант, поема чужди, стръмни и непроходими пътища, които го изморяват с острите си завои, с опасните си криволи чещи пътеки и с непосилните си за преодоляване препятствия, излишно робува на модата, хвърля се стремглаво и безразсъдно в противоречиви увлечения, които изсмукват много от жизнените му творчески сили. Той сякаш не е искал да остане в рамките на своите възможности, стремял се е да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пределите на българската литература. Тази негова амбиция да надмине в областта на белетристиката не само пред шествениците си и съвременниците си, но и самия себе си може би най-положи телната му черта. В това отношение той прилича много на един друг наш пи сател, който е негов пръв учител и наставник в литературното поприще - на Антон Страшимиров, чието творчество също буди тревожно усещане за нещо неосъществено. Но Страшимиров е по природа стихиен и противоречив, изключително деен и дълбоко социален. Неговият метежен дух то въвлича не само в противоречиви литературни вихрушки, но и във всички обществени урагани на епохата. Неутолимата му любознателност го тласка към найразнообразна дейност.

1967 година е особена година в живота на съветското общество, на съветската литература. За нас петдесетгодишнината на Октомврийската социалистическа революция е и тържествен празник, и делови преглед на нашата работа, и определяне на нейните по-нататъшни перспективи. Пред изследовате лите на литературата са открити широки възможности за решаване на всички проблеми на художественото творчество в историческата проекция на полувековното развитие на новото изкуство, от изпитаните позиции на марксисткоЛенинската научна мисъл. Това напълно се отнася до списание „Вопросы литературы", което от месец април навлиза в единадесетата годишнина на своето съществувание. Всеки брой на нашето списание през 1967 г. ще се открива голям раздел „Пред 50-годишнината на Октомври“. Но и всички други мате риали по един или друг начин са свързани с петдесетгодишния опит на общественото и културно строителство, на борбата за социалистически реализъм.

„Изкуство и критика“ е едно от малкото прогресивни издания, които продължават да излизат и през най-трудните години на фашисткия терор у нас - по време на Втората световна война, когато България беше превърната в плацдарм на хитлеристите, когато борческите антифашистки сили отстояваха честта и свободата на българския народ с оръжие в ръка. Редактор на списанието е Георги Цанев, критик, който започва през 20-те години блестящо своята литературна дейност в изданията на партията и комсомола с утвърждаване истрастна защита на поезията на Смирненски и на младата съветска литература. По-късно той попада в мрежите на „Златорог" и цяло десетилетие зла торогщината задушава неговия глас, убива неговия талант. Самият критик чувствува, че тая атмосфера го погубва като личност и творец и към средата на 30-те години се стреми да скъса със сп. „Златорог". Първата крачка е направена с издаването на „ЛИК“. Но Цанев мечтае за списание, което да стои на антифашистки позиции, списание, което на основа на високохудожествени постижения (един въпрос, с който „Златорог" винаги е спекулирал) да обе дини прогресивните и демократични писатели. „От края на 1935 г. - пише Цанев - бях замислил да организирам издаването на литературно списание, сътрудници на което щяха да бъдат писатели-антифашисти. След дълги усилия имногократни постъпки за разрешение, тая идея можа да се осъществи: в началото на 1938 г. започна да излиза „Изкуство и критика“ под моя редакция и при близкото участие на Христо Радевски, Георги Караславов, Илия Бешков, Любомир Пипков, Орлин Василев, Георги Райчев, Бленика, младите Павел Вежинов, Валерий Петров, Богомил Райнов и други прогресивни пи сатели. "1

Излязъл из тъмното Средновековие през втората половина на XVIII век, българският народ навлиза в съвременния европейски обществено-политически живот, намира пътища към новата икономическа дейност на Югоизточна, Източна и Средна Европа, изстъпва се на аре ната на борбата за свобода, която през епохата водят поробените от феодализма народи. И зна чителни дейци на европейския обществено-политически и културен живот срещат неговите представители по своя път. Срещите на европейските писатели с българите оставят интересни, а нерядко и значителни следи в съвременните литератури. Тези срещи можем да започнем с едно голямо име - Александър Сергеевич Пушкин. Срещата на великия руски поет с ярки и колоритни образи на българи оставя известна диря в творческия му път, ето защо тя не може да не извика интереса на литературния историк. С българи Пушкин се среща по време на своето заточение в Кишинев, Бесарабия. Както е известно, кишиневският период от живота и дейността на Пушкин обхваща вре мето от есента на 1820 г. до лятото на 1823 г. Пушкин пристига в Кишинев, за да заеме чиновническо място в канцеларията на генерал И. Н. Инзов. Кишиневският период е твърде важен в развитието на поета. Той възмъжава, неговият идеен мир се обогатява, неговият поетически талант процъфтява. Заточението не пречупва неговата свободолюбива природа. Неговата ненавист срещу тираничната власт се закалява.

По-подробното запознаване със запазените старославянски ръкописи дава възможност за по-пълно разкриване репертоара на старите славянски литератури, тяхното жанрово бо гатство, връзки с другите литератури (византийска и западноевропейски). Твърде често то поднася на изследователя нови и интересни подробности, засягащи дейността на отделни кни жовници. За такъв един случай става дума в настоящата бележка, свързана с книжовната дей ност на видния старобългарски писател Йоан Екзарх, участник в изграждането на„Златния век" на българската литература по времето на цар Симеон. Съчинението „Небеса" - творба на византийския писател Йоан Дамаскин (VIII век) етясно свързано с името на Йоан Екзарх, понеже първо чрез неговия превод то прониква в старите славянски литератури (българска, руска, сръбска), получава голямо разпространение иоказва дълбоко въздействие върху религиозно-философската мисловност на средновековния читател. Общодостъпно на научния свят то става благодарение усилията нана О. М. Бодянски, който го подготвя за издаване, като самата публикация излиза под редакцията на Андрей Попов през 1878 г. под наслов „Богословие святого Йоанна Дамаскина в переводе Йоанна Екзарха болгарского. По харатейному списку Московской синодальной библиотеки". Нашият писател пристъпва съвсем трезво към своята задача - съобразявайки се с конкретната действителност на българското общество и с културната подготовка на своя читател, той не превежда изцяло „Небеса“, състоящо се от 100 глави, а превежда само 48 глави, найнужни и подходящи за читателя.

Повестта на Богомил Райнов „Пътища за никъде принадлежи към поредицата творби на най-неспокойните ни и търсещи белетристи, в които въз основа на един разкрепостен естетически идеал и обогатена от опита на последното десетилетие представа за днешния човек се изобразява нашата сложна и драматична съвременност. Тя ни завладява с искрената гражданска тревога и антидо гматичен патос, с които авторът поставя проблема за нарушената по времето на култа към личността хармония между индивид и среда, за свободата на мисълта и научното изследване, за самосъзнанието и творческата реализация на съвременния човек. Писател с ярко изявено активно отношение към действителността, с остра аналитична мисъл и тънък усет за актуалните обществени конфликти и идейно-нравствена проблематика на нашето героично и вълнуващо съвремие, Богомил Райнов не би могъл да остане на страна от започнатия в нашата литература през последните години разговор върху най-жизнените въпроси на съвременния живот. „Съвременността - това сме ние - споделя Б. Райнов. Всеки определя своето отношение към нея по своему. Писателят го прави с книгите си. Проблематика на съвременността - или по-точно едно късче от нея, осмисля и последната ми книга „Пъ тища за никъде. Защо я написах? Това беше необходимо за мен, чувствувах се длъжен да взема своя позиция по някои явления именно на съвременността, явления с дале чен корен в миналото и със закъсняло, краткотрайно разцъфтяване в наше време: кариеризъм, клеветничество, службогонство. Литературата е винаги сражение за нещо по-добро, против нещо, което го оспорва". Позицията, която Богомил Райнов заема В тази повест, е позиция на честността, на 1 Богомил Райнов, Пътища за никъде, повест, 1966 г. 2 Виж в. Труд, бр. 16, 1966 г. 136 нравствената бдителност и свободната граж Данска съвест. Повестта „Пътища за никъде е от онези белетристични произведения, чиято художе ствена значимост се определя преди всичко от правдивото пресъздаване на напрегнатата духовна атмосфера на нашето десетилетие, на характерната за нашето време повише на идейно-нравствена целеустременост на интелектуалните търсения на съвременния човек. Тя е от онези творби, на които мнозина се доверяват, защото откриват в тях епизоди от собствената си духовна биогра фия. Тя ни привлича, защото с някои свои моменти ни дава ключ за проникване в загадката на трагичния край на личности, станали с делата си и нравственото си обая ние наши духовни кумири.

Предлаганият труд, който изцяло има 312 стр., представлява важен принос към общото Литературознание у нас. Макар и по-рано да са били опитвани подобни изследвания от страна на писатели и учени, които са се инте ресували за българо-немските литературни отношения, проучването на германиста Сте фан Станчев има това голямо преимущество, че обхваща по-голям период от преводи и изследвания и че разглежда проблемите за про- никването и преценката на Гьотевите произ ведения у нас от едно строго критично и последователно прокарано становище. Особе ното в случая е това, че авторът навсякъде довежда възприемането на Гьоте в България 1.Ст. И в. Станчев, Гьоте в Бълга рия, част I, II, III. Годишник на Соф. уни верситет, том LVII и LIX София, държ. из- дателство Наука и изкуство, 1963-1965, стр. 150, 74 и 88. 140 в тясна връзка с цялостния процес на лите ратурния живот у нас, долавяйки зависимо стта на избора и на тълкуването на Гьоте вите произведения от характера и насоките на поетическото творчество и на литературните възгледи на българските писатели. Според това трудът на Станчев включва, композиционно погледнато, четири глави: 1. Преводи до Освобождението; 2. Преводи и литературнокритически гледища до Октом врийската революция; 3. Гьоте у нас до 9 септември 1944 г. и 4. Същата тематика в литература за Гьоте до последно време. Една подробна библиография накрая допълня ща стливо широкия план на изследването. Сам Гьоте, при своето всестранно литера турно образование и при бързото разпространение на произведенията му в множество преводи на разни езици, е имал неведнъж случай да се произнася върху значението на Литературното общуване между народите и върху смисъла и оправданието на преводите. Особено през последната епоха от живота си, когато Гьоте е бил вече един от най-признатите представители на родната си литература във всички културни страни, той е чувству вал все по-силно необходимостта да бъде включено делото му в обсега на новата „световна литература", като се направи тази Литература достъпна навсякъде, въпреки разнообразието на националните езици. Гьоте ратува страстно за внедряване на международна солидарност в името на общата художествена култура и на великата идея за побратимя ване на народите чрез изкуство и наука, способни да повишат човешкото достойнство.

Българският периодичен печат характерните прояви на Възраждането. Закъснял с повече от два века след Европа, той се разгръща нашироко и обхваща (осо- бено след Освобождението) целия общественополитически, икономически и културен жи вот на страната. В значителната си част дело на горещи патриоти, българският печат взема активно участие в проблемите на своето съвремие. Не е възможно да се представят борбите на Възраждането без трескавата журналистическа дейност на Караве лов, Славейков, Ботев; работата на партията - без подкрепата на „Ново време“, „Работнически вестник". Като събира в себе си творенията на най-големите български умове, изразява техни идейни търсения, стремежи, спорове, борби, българският периодичен печат е и най-сигурният свидетел за нашето минало. Ако се вземе изцяло като едно завършено дело, той дава широка, пълна и подробна картина на обществения живот в България. Не е нужно да се говори, че печатът е траен извор за научни изследвания от всякакъв вид. Ученият, погледнал към миналото, дори с цел да говори за настоя щето или бъдещето, пристъпва към перио1 Димитър П. Иванчев, Бъл гарски периодичен печат (1844-1944). т. І и II. Изд. Наука и изкуство, 1962, 1966 r. 146 дичните издания от изтеклите години като към надежден помощник.

Българският народ се среща с Шекспир за първи път преди сто години, когато е била поставена на наша сцена Ромео и Жулиета. Оттогава неговото име и неговото творчество стават част от културното наследство и от българската културна действителност. Драматичните произведения на Шекспир се превеждат, поставят се на сцената, изучават се и се проучват. В началото за Шекспир са писали главно преводачите. Първата критическа статия за великия английски драматург е предговорът на И. П. Славейков към направения от него превод на Юлий Цезар (януари 1880 г.). Първи български изследовател е в известен смисъл Б. Райнов, който е превел дванадесет от Шекспировите драми и е на писал сравнително обширни уводи към всяка една от тях. Неговите преводи са придружени с многобройни бележки и обяснения. Друг един от ранните преводачи на Шекспир, Т. Ц. Трифонов, също пише уводи, в които дава оценка на съответните пиеси. Това са работи, в които се срещат някои наблюде- ния и мисли, но те са главно популяризаторски и подражателни.