Книжка-4

1967 Книжка 4 Съдържание

През своя бурен и дълъг живот, замирал временно през войните и завършил през трагичната 1923 г., сп. „Ново времен на Димитър Благоев отделя неизменно широко място за проблемите на изкуството и особено на художествената литература. Благоев е дълбоко убеден, че художествената литература е едно от най-добрите средства за самопознанието на обществото", че влиянието, което тя може да упражнява върху живота, е грамадно". Това му убеждение го вдъхновява да се грижи неуморно за осветляване в „Ново време проблемите на изкуството и литературата от „социалистическа гледна точка", да води последователна борба за реалистична и прогресивна художествена литература.

Още в „РЛФ", през четвъртата и петата, годишнина, Вежинов участвува разкази, които се отличават със своята свежест, оригиналност, с търсенето на свой стил. Повечето от тях по мотиви, по идейни задачи не се отличават от разказите с агитационна проблематика на най-злободневни политически теми. Особеното в тях, независимо от това, че авторът все още търси, все още не е намерил своя тема, е стилът на писателя, неговата жизнена наблюдателност, която разчупва тесните сюжетни рамки. Още в тези разкази личи писател, който, подобно на Св. Минков, се бори с рутината в художествената форма, с художествената щампа, с остарялото художествено виждане. Тенденциите, които го сближават със Св. Минков, се чувствуват в широкото използуване на епизодични, леко шрихирани образи, в очертаващата се вече способност на автора да създава живописни образи с ярки отличителни белези и своя художествена атмосфера, в непрекъснатата усмивка, в търсенето на худо жествено оригиналното, в способността да изгражда обстановка, използувайки незначителни, но живи потребности от всекидневието.

Има публицистични и популяризаторски статии, в които се разсъждава приблизително така: изкуството не е самоцел; веднъж създадено, нему се вменява в дълг да въздействува върху общественото съзнание. Тия разсъж дения изглеждат много убедителни и като че ли не допускат никакви съмнения и възражения. И все пак в тях се очертава недопустима опростителска тенденция. Да се твърди, че изкуството е явление, което обезсмисля само себе си, ако се окаже неспособно за естетическо въздействие върху известен социален колектив или част от него, е аксиоматична истина (поне за нашата естетика), но да се мисли, че проблемата за това въздействие възниква едва дослед като то е сътворено и съществува като факт, е незадоволителна постановка, която не отчита свойствената му специфика. Тази проблема - все едно дали отделният художник я осъзнава достатъчно ясно или не - е иманентна за изкуството, тя не бива да се схваща като нещо, което отпосле, пълнително се поставя пред него вследствие на дидактични задачи, конюнктурни обстоятелства и т. п. Не, тя е негова органична съставка. Защото куството е художествена ценност не в някаква метафизическа изолация спрямо обществото, а само в отношението си към естетическото съзнание определена социална общност (група).

Българските исторически народни песни, в широк смисъл на думата, обхващат, освен творбите, свързани непосредствено с историческите събития, и юнашкия и хайдушкия епос. Независимо от това, че в българската наука съществуват вече известни традиции по въпроса за основното деление на тоя род народни песни, а именно: юнашки, исторически и хайдушки, при разглеждането на поетиката на народната поезия обединяването на тия три групи е просто необходимо, за да се покаже развитието на жанра, епическия герой и пр. Задача на тази статия е да се разгледат някои страни от художествените особености на българската героична народна епика, като се започне от юнашкия епос и се свърши с партизанските песни. Най-напред ще се постараем да характеризираме епическия герой на тия песни, който в тоя дълъг период от време (XIV-XX в.) се мени в зависимост от политическите, обществените и иконмическите условия на България.

Най-важният проблем на един исторически роман, както и на всяко художествено произведение, е неговото отношение към съвременността. Всеки значителен исторически роман е показателен за умонастроенията, естетическите принципи, вкусове и предпочитания на своето време. Да се открие съвременното в историята, да се привлече вниманието на читателя към едни или други нейни страни, към едни или други аспекти на известни и обикновено не нови исторически проблеми - това е индивидуално творческо дело. Категорията субективност си запазва в нашата естетика своето място като право на писателя за самобитно творческо тълкуване на темата въз основа на обективно-материалистическия подход към историята. Това е субективност от ново качество, която няма нищо общо с произволите на субективизма, тъй като писателят не противопоставя себе си на дълбоките и трайни общест вени умонастроения, а напротив, се стреми да ги изрази колкото е възможно по-отчетливо и пълно.

Събитията, които изменят живота, изменят и мисленото на хората, изменят техния духовен мир, изменят техните схващания за прекрасното и грозното, за възвишеното и низкото. Изменят и художественото мислене, което получава словесно-образно въплъщение в литературата. Литературата е сеизмограф за извършващите се промени в живота на народите. Тя улавя новите явления и ако те са семена в гънките на плодни бразди, им дава живот. При това създава подходяща форма, за да вмести новото съдържание. Великата октомврийска социалистическа революция е най-голямото от тези събития, които изменят живота. Естествено бе тя да стане преломен момент в развитието на изкуството и литературата, особено на тези народи, които бяха засегнати в по-голяма степен от нея. Такива бяха славянските народи, не само тия в Съветския съюз, но и тия извън него. За славянските народи в Съветския съюз - руси, украинци и белоруси - тук няма да говоря. Преломът, който настъпва в тяхното общо и литературно развитие с Великия Октомври, е общоизвестен, явен за всички. Ще насоча вниманието към литературите на славянските народи извън Съветския съюз.

Още голобрад гимназист от провинцията, когато и разстояние, и обстоятелства ме деляха от онези необикновени хора, които пишат книги и по онова време бяха за мене един вид не постижими човешки същества, аз имах случайната привилегия да срещна Димитър Полянов и в продължение близо на половин час да разговарям с него. Така че той епървият писател, с когото съмьм установил някакъв непосредствен контакт. Нещо повече, ако не смятам, че две години преди това в Ракитово мои познати ми бяха посочили отдалече младия тогава К. Кон стантинов, бих могъл да кажа, че той е първият писател, когото изобщо съм виждал. Аз обаче бих желал да се върна малко назад и да започна своя разказ с една друга среща - срещата не с човека, а с автора и редактора, която стана много по-рано и без която втората едва ли някога би се състояла.

За възраждането на южните славяни през XVIII в. важна роля еимало културното обществено-политическо дело на Христофор Жефарович. Българин по рождение, родом град Дойран, неговата дейност протича вън от пределите на българските земи, главно сред сръбско население в обширната тогава Австрийска монархия. Обичал да пътува твърде много, бил е в Палестина, ходил и в Москва, дето починал през 1754 година, Христофор Жефарович е автор на няколко книги, най-важна от които безспорно е неговата „Стематография", излязла във Виена през 1741 година. Желанието му е било да възкреси славата на южнославянските народи - българи и сърби, да пробуди у тях интерес към родното им минало, та чрез това да помислят за тежкия си робски живот: „Кацы они бяху, како кое царство бе, коея природи, каким щитом оружно... да би памят та между человеки не угасла, но била во вечния веки, дерзнух сию книжицу типом написати". Съдържанието на книгата изтъква Жефаровича като един от ранните, възторжени и убедени дейци на южнославянската културна и политическа общност, книгата му действително е постигнала начертаната от автора цел - пробуждане на народностно съзнание у българи и сърби, активизиране на туй съзнание, което ги довежда до тяхното политическо освобож дение.

Един оригинален начин на нашия народен поет Иван Вазов да изрази общественото си чувство и дълг представлява летящият лист със стихотворението „Недей!". От възможните направени справки се установи, че в нашата литература не е отбелязано за съществуването на листовка с тази творба. Не за първи път Ив. Вазов прибягва до подобно отпечатване и разпространяване на стиховете си. Както отбелязва Кирил Христов, много от стихотворенията, влезли в „Пряпорец гусла", още в Букурещ се пръсват в ръкопис. „Едно от тях, именно „Боят настана, тупат сърца ни" се е пяло в някои места на Средногорието при обявяване на Априлското въстание през 1876 година. Същият факт потвърждава и Юрдан Тодоров.

Няма да скрия, че останах развълнуван на времето от тази книга - Цената на златото". Докоснах се до екзалтираната душа на непознатия автор, до напористата, гневна, разсечена на остри и метални звуци музика, която не струи, а те повлича със себе си. Сякаш всичко е откровение, което е невъз можно да не се направи. И не посмях да напиша ни ред! Толкова интимен и личен бе този разказ, че те принуждаваше по-скоро да го слушаш, отколкото да го обсъждаш. По-късно се запознах с автора. Оказа се, че първото впечатление от книгата не е било случайно. Че наистина в нея се е изляла цялата субективност на този човек - нервна и болезнено изострена, с тънки усети за красота. С Генчо Стоев е невъзможно да говориш спокойно. Той те държи нащрек, винаги те предизвиква и те кара да спориш. Всеки факт той го преценява от свой ъгъл, прави го по-необичаен, като го измъква от привичния порядък. Битието в съзнанието му се превръща в движение към неговото вътрешно разбиране за прекрасното. Винаги конфликтно! Хармонията заслепява очите му и това го кара още по-горещо да я желае. Затова и примирението по-рядко го докосва. Страданието му е като че ли втора природа. Имам чувството, че Г. Стоев непрекъснато се самоанализира, но не само за да направи точна равносметка, а и за да предизвика болката, саморазтерзанието, упрека към себе си и света, за да изпита дразнение, което увеличава вътрешното напрежение на мисълта.

От 1927 година, когато видният български литературовед Боян Пенев фактически завършва своята обемиста „История на новата българска литература" във вид на универ ситетски лекции, по-късно систематизирани ииздадени, до излизането на том втори от академичната история на българската литература изминаха четири десетилетия. И преди отпечатването на Б. Пеневата история бяха изследвани немалко въпроси на бъл гарската възрожденска литература, но тя бе първият най-пълен научен труд, който отрази цялостно литературното развитие на българския народ от появата на „История славяноболгарская" до вдъхновената поезия на Христо Ботев. Продължителният период след нейното издаване е изпълнен с редица нови изследвания, някои от които носят печата на оригинални, задълбочени научни проучвания. Те осветляват отделни страни на българското литературно възраждане, творчеството на писатели и книжовници с нееднакво значение, а така също и по-специални проблеми, свързани с развитието на периодичния печат, училищното дело, педа гогическата книжнина, фолклора или основните литературни жанрове, методи и направления. Още преди Девети септември 1944 г. се появиха и твърде значителни изследвания от по-общ характер, които доразвиха някои от установките на Димитър Благоев за характера на Българското възраждане, подложиха на основна критика отделни буржоазно-идеалистически възгледи и концепции, в съответствие с марксическата методология на своите автори разкриха в Нова светлина литературното и обществено дело на редица писатели.

Ефрем Каранфилов завърши своята кри тична трилогия „Герои и характери". Това е едно крупно творческо дело, което обогатява еднакво и културата на читателя, и неговото творческо отношение към някои от най-ярките постижения на художестве ната литература.

На 12 юни т. г. старши научният сътруд ник при Института за литература Кръстьо Генов защити успешно докторска дисертация на тема „Романтизмът в българската литература". Защитата се състоя в големия салон на БАН, където освен членовете на Научния съвет при Института за литература присъствуваха научни работници от други институти, от висши учебни заведения и много граждани. В писмените си рецензии проф. Емил Георгиев, проф. Пенчо Пенев и проф. Георги Димов направиха подробен анализ на дисертационния труд.

На две последователни заседания Науч ният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат труда на Васил Колевски „Патосът на Октомври“, посветен на 50-годишнината от Великата октомврий ска социалистическа революция. В своята рецензия Ангел Тодоров подчерта значимостта на темата, даде положи телна оценка на труда и направи извода, че влиянието на съветската литература върху българската е една дълбока закономерност за активизирането и развитието на цялата наша култура и литература. От тази позиция авторът разглежда и въпроса за отражението и приемането на съветската литература в българските прогресивни периодични литературни издания от 1917 до 1944 година. Ангел Тодоров направи кратък обзор на застъпения в книгата материал, подчерта неговата широта, систематизация и оценка от съвременно научно гледище. Той охарактеризира изследването като сериозно и компетентно написано. Направи и някои критични бележки.