Книжка-6

1967 Книжка 6 Съдържание

Стихотворенията на Багряна се мяркат за пръв път по страниците на сп. „Съвременна мисъл" през 1915 г. Пожарищата на войната я карат да замлъкне за няколко години, за да се появи отново във „Вестник на жената" през 1921 г., жадна за истински живот, с копнеж по святото и неизменна привързаност към българската земя.

Години наред по силата на обясними причини нашата литературна наука осветлява твърде неравномерно творческия и жизнен път на писателя Дими тър Талев. Разделен от синора на историческите събития през 1944-1945 го дина, този път предлага разнороден в идейно-емоционално отношение, художествено неравностоен и нееднакво благодарен материал за проучване на автора. Зрялото творчество на Д. Талев, което привлича с истинско изобилие от идейно-естетически проблеми, обществени и жизнени конфликти, от човешки образи и мотиви, съвсем оправдано е в центъра на най-значителните досегашни проучвания върху литературното дело на писателя. Вниманието на изследователите на Д. Талев и днес продължава да бъде насочено към голямото идейно-художествено богатство на четиритомната историческа епопея, произведение, което си осигури неприкосновено място в сърцето на всеки българин, а за автора извоюва име на неоспорим майстор на битово-историческо повествование. Преди да се проследи цялостното творческо развитие на писателя, преди да се очертае детайлно неговият облик, бе наложително да се вникне в красотата и силата на онази поредица от романи, която спе чели на автора необикновена популярност и признание. Актуалността на тази задача и за в бъдеще е несъмнена.

Още Маркс и Енгелс смятаха, че „бъдещата“ пролетарска литература ще се яви като органическо „полное слияние большой глубины, осознанного исторического смысла" с шекспировской живостью и действенностью" на художественото изображение. Такава те си представяха същността на пролетарското словесно изкуство, което вече няколко десетилетия ние назоваваме литера тура на социалистическия реализъм. В действителност чрез тези и подобните на нея формулировки основоположниците на марксическата естетика набе лязаха две основни черти на пролетарското литературно изкуство: първо, неговата по-дълбока и качествено нова историчност в сравнение с изкуството на миналите общества и второ, неговата способност и историческо задължение да тръгва в своите художествени търсения от найвисоките („шекспировски") творчески завоевания на общочовешкия гений.

Творческият развой на даден автор се състои в търсене и постепенно разкриване на онова, което е лично негово. По пътя на това търсене той естествено ще дойде в допир със създаденото вече и ще вземе от него своето. Димчо Дебелянов се явява в литературата ни в първите години на нашия век, когато вазовската традиция се изместваше постепенно от модерните за времето литературни течения. Дебелянов бързо се ориентира към тях, разбира се, след като дава дан на традицията.

В резките спорове, които днес се водят около социалистическия реали зъм и неговите взаимоотношения с модернизма и критическия реализъм, осо бен смисъл придобива проблемът за формирането на новия герой у ония автори, които до социалистическия реализъм идват от модернизма през критическия реализъм. Правилното решение на тоя въпрос позволява да се даде по-цяло стна и вярна картина на съвременния литературен процес - от една страна, от друга - да се преодолеят като догматични редица концепции и мнения, които обективно снижават ролята на писателя като творческа личност, от късват проблема за формирането на новия герой от способността да се усвоява великият пример на класиката, от въпросите на новаторството, художестве ната форма и т. н.

„Историята има да се позамисли към кой лик безсмъртен тебе да при числи!" - така удивен възкликва Вазов в своята бележита „Епопея на забравените“, когато възсъздава образа на Раковски. Народният поет е сякаш стъписан от личността и многостранността на делото на този „мечтател безу мен, образ невъзможен“, кипящ от „любов исполинска“ и „вражда сатанинска", надзърнал дръзко в тъмното минало, за да разкрие трагичното настояще и обгърне с орловия си поглед бленуваното бъдеще. При всичката си романтична хиперболичност тази поетическа възслава сякаш най-вярно улучва необикновената мащабност на Раковски в идейни прозрения и революционен размах, в народностни пориви и усилия да служи всеотдайно на една велика идея с мисъл и дело, с перо и оръжие. Човек наистина се удивлява пред тази всеобхватна, революционно метежна, неповторимо самобитна, духовно богата личност. И размахът на революционера, и търсенията на историка, и прозре нията на учения, и виденията на поета - всичко е подхранено от един дъл И боко осъзнат и изстрадан народностен идеал, намерил своеобразен синтез изява в целокупната му дейност. Мащабите и значимостта на тази дейност сякаш излизат извън националните измерения и ни напомнят за големите завоевания на човешкия дух изобщо.

Малцина останаха от онези творци, които преди четиридесет-петдесет години участву ваха непосредствено в създаването на голяма критико-реалистична литература в Германия. Повече от големите писатели са вече покойници -скърбим за загубата на Хайнрих и Томас Ман, Фойхтвангер, Дьоблин, Хесе, Леонхард Франк, а също на Брехт, Бехер и Волф. Роден през 1887 г. - споменатите по-горе писатели са или родени малко преди него, или са му връстници - Арнолд Цвайг е познавал всички и ги е съпътствувал в стремежите им; върху него пада лъч от сиянието на тази голяма епоха на изкуство и просвещение. Той е един от нейните последни факлоносци, писател, в който щастливо се съчетават духовна широта, традиционализъм и връзка с бъдещето.

В съзнанието на българския читател представата за съвременната шведска литература се изчерпва кажи-речи с произведенията на Август Стриндберг и Селма Лагерльоф, познати впрочем на сравнително по-старото поколение у нас. През последните години към двамата майстори-класици се наредиха също така имената на неколцина още автори, представители различни периоди и направления в шведската литература, показани твърде ограничено отделни техни произведения, най-вече с разкази и новели. Но шведската литература като цяло, с нейните проблеми и задачи, с основните и насоки и тенденции, с нейните нови имена и творби стои все още като неоткрита земя не само за обикновения читател, но и за литературната ни наука.

Поетическото своеобразие и творческата личност на патриарха на българската лите ратура са пак в центъра и на втората книга на Милена Цанева за поета - Иван Вазов в Пловдив“ (издателство „Наука и изкуство" София, 1966). Една година след литературнокритическите си статии, поместени в „Из поетическия свят на Иван Вазов“ (1965), тя отново се среща с читателите, като ги насочва към монографичното си изследване на многостранния живот и плодоносните творчески търсения на писателя, свързани със столи цата на Източна Румелия. Само шест годици - от 1880 до 1886 - Иван Вазов пре карва в центъра на Автономната област, а се оказват толкова изключително благодатни за творческия растеж и за цялостния облик на народния писател.

На литературно-критическото поприще Стоян Илиев се появи сякаш изведнъж. Критическите му работи станаха предмет на особено внимание, преди да бъдат издадени в отделна книга. Написани свежо и оригинално, те веднага наредиха своя автор във фалангата на най-младите литературни сили, категорично го наложиха като критик с по-особена естетическа нагласа, като критик с физиономия. В негово лице „артистичната" критика спечели още един свой талантлив представител. В каква насока ще се развие по-нататък младият критик, ще увеличи ли актива на артистичната критика, няма ли да повтори някои от нейните увлечения - такива въпроси породиха не говите първи критически изяви.

Професор Емил Георгиев обладава енергично и свежо перо, нему не е чужда полемичната страст на публициста и първооткривателя, а всичко това - както е в дадения случай - съчетано с една богата ерудиция и марксически мироглед, му отрежда предно и водещо място сред дейците на нашата и международната славистика. Заедно с това неговата дългогодишна работа като професор към катедрата по славянски литератури в Софийския универси тет спомогна за изграждане на редица млади учени-славяноведи. Една от последните му книги „Общо и сравнително славянско литературознание" в основата си е изградена върху лекции, четени пред студенти. Но проф. Е. Георгиев не остава само при фактите, той не се задоволява само с тяхното откриване, изследване и анализиране, а преди всичко ги осветява в литературно-теоретичен аспект и очертава пътя на едно общо и сравнително разглеждане на литературните явления. Кни гата му, разделена на глави-очерци, всеки от които претендира за самостойност, е написана въз основа на обилен критически и фактически материал. Тя е богата с ценни библиографски и литературни справки, които още веднъж изтъкват нейната академичност. Но оригиналната трактовка и творческото асимилиране и обобщаване на използуваните трудове е спомогнало очерците да надхвърлят рамките на едно учебно помагало и да превърнат книгата в значителен и ценен принос в литературната наука и славистиката. Разбира се, цялото многообразие и широта на славянските литературни взаимоотношения не са и не могат да бъдат под погледа само на един учен, да бъдат изтъкнати само в един научен труд, колкото и обемен да е той. Сам проф. Е. Ге оргиев определя рамките на своите научни дирения, като извежда на преден план преди всичко моменти от българо-славянската литературна общност в епохата на Българското възраждане.