Книжка-1

1968 Книжка 1 Съдържание

Боя се от ония другари, които, щом почнат да пишат или говорят, виждат само ясната схема на външния свят и отбягват враждебно лабиринта на душата." Така се изповядва пред нас героят-разказвач на незавършения, наскоро обнародван роман „Ахилесова пета". В тези думи, както и в цялата първа глава - един своеобразен размисъл, едно философско-психологическо есе долавяме ясно собствения глас и поглед на писателя, на Димитър Димов. „Нима - пита по-нататък разказвачът-комунист - богатството, разнообразието, тънкостта и дълбочината на мислите и чувствата, които необятната сложност и красота на външния свят събуждат у нас, са някаква ерес?" Не, разбира се. Та нали тъкмо от това богатство на душата извират почините на материалния и духовния труд.... Нали тъкмо в него се крият възможностите на новия човек, който строи социализма!" Великото в душата на съвременния човек не е в някаква стоманена (според известния израз) монолитност и твърдост, в липсата на недостатъци и противоречия. То идва не от някакво еснафско приличие" в морала му, а от смелостта, с която се изправя пред истината, от героичната твърдост, с която преодолява трудностите около себе си и в себе си". Ето защо не трябва да прикриваме слабостите му, пороците му, не трябва да украсяваме с дрънкулки" характера му.

Най-странното, което си позволяват критиците, е да заподозрат худож ника в невярност спрямо собствената му творба. И все пак тъкмо туй прави критиката художествена. Да се разкрие нравственото или социалнополитическото звучение на творбата, да се изтъкнат познавателно-психологи ческите моменти в нея, да се прецени историческата и правдивост - без всичко това критиката не би изпълнявала сериозната си мисия. Нито един от тези критерии обаче, нито те вкупом са в състояние да постигнат художествена оценка. За нея може да става дума едва когато се вникне в собствената логика на творбата - когато се прозре вътрешната целесъобразност, в духа на която отделни, сами по себе си дори занимателни подробности биха се оказали излишни отклонения или пък би изпъкнал недостатъкът на „нещо", биха се откроили нежелани грапавини, несъвършенства и т. н. На това основание критикът може да предяви художествени изисквания към автора. И ние ще допуснем груба грешка, ако решим, че сме навлезли в чисто формална област.

Възприемането, преживяването и разбирането на художествените про изведения е твърде сложен процес на творчество. Работата, която извършва читателят, слушателят или зрителят, е сродна, подобна, в известен смисъл обратна на извършената от поета, композитора или живописеца. Както в про цеса на художественото създаване, и в този на художественото възприемане участвуват всички компоненти на човешката психика, всички двигатели на душевността, всички нейни страни и елементи.

Светослав Миларов е сред ония български дейци от епохата на Възражда нето, които, макар и да не са последователни поддръжници на революционната програма на БРЦК в Букурещ, всякога в живота и дейността си имат предвид народните интереси и свещения идеал за национална свобода. Неговият възрожденски идеал за свободна и демократична България непоколебимо налага една прогресивна ориентация на цялата му публицистична и обществена дейност до и след Освобождението, насочена срещу отоманското робство и деспотичният режим на Батенберг - Стамболов. Не случайно някои от съвре менниците му, които го познават по-отблизо и дори общуват с него, изповядват в спомените си своето възхищение, както от високата му литературна култура, така също и от възгледите и ония черти на характера му, които показват родолюбието на публициста, писателя и човека Миларов, чистотата на мислите иидеалите му. „Напразно би търсили между героите на най-новата българска литература други лик тъй пленителен, други лик, който да вдъхва тая дълбока симпатия, която вдъхва мъченикът Светослав Миларов. Един Ботев само стои на недосегаема висота в нашите сърца...Бедният, бедният Светослав Миларов, възкликва патетично д-р Кръстев наскоро след трагичната му смърт през 1892 г. Какви ли неизречени чувства са пълнили неговата велика и благородна душа, когато палачът е пристъпил към него, за да го поведе към послед ното, най-дългото пътешествие на неговия скитнически живот. Каква горчива ирония на съдбата! Великият идеалист на нова България е за българската държава разбойник и тя няма за него други венец, освен - венецът на бесилото!" Потресен от смъртната присъда и нейното изпълнение е и хърват ският приятел на Миларов Йован Хранилович, който далеч преди, а също и след 1892 г. изразява възторга си от личността и патриотичната му дейност. „Вечни страдалнико, вечни мъченико, безстрашни борецо, - пише му той на 3 август 1876 г. - аз те виждам в мислите си, аз ти се удивявам, аз ти честитя.“ И народният писател Иван Вазов, който има точен критерий за лич ности и дела с общонародно значение, изпитва към Миларов симпатия и уваже ние, които характеризират отношението му към първите дейци на възрожден ската и следосвобожденска епоха.

Поет, баснописец, фейлетонист, автор на афоризми, епиграми, пътеписи, мемоари, на литературни и театрални статии, произведения за деца, Димитър Подвързачов е наистина една сложна натура, която се отличава с ярката си творческа индивидуалност. Прекарал като сирак тежко детство, закърмен с идеалите на народниците, още с първите си стихотворения (печатани в „На дежда“ и „Българска сбирка") привлича вниманието на Ив. Вазов, който въз лага недежди на младия поет. В литературния си сборник „Лъчите на поезията" 1901, Г. Бакалов помества стихотворения от Подвързачов с подчертан критически реализъм. „Между стихотворенията на младите творенията на Подвър зачов - пише той в предговора - се отличават с по-голяма художествена издържаност и оригиналност, преди всичко те отговарят на най-важното изискване на демократичното и хуманно творчество." Изпаднал под влияние на народническо-социалистическите идеи в началото на века, по-късно младият поет се отклонява от това здраво реалистично начало, поезията му обеднява от борчески мисли и настроения и в редица свои произведения той възпява не народните страдания, а личните си неволи. Това личи от заглавията на стихотворенията „Скръб“, „Без път“, „Бездна“, „Проклятие“, „Гроб" и др., печатани в сп. „Художник“, „Съвременник“ и в редактираното от него сп. „Звено“, 1914, написани в духа на символистичната поезия. Но с право Хр. Радевски твърди: „Символистичните мотиви не са твърде характерни за него. Подвър зачов е преди всичко хуморист, активен съдник на обществените борби, а за поезията на символизма е характерно именно отчуждаването от обществения живот“ („Изкуство и критика", 1939, кн. 8). Подвързачов не се затвори в рицарските замъци на усамотението, не се огради с ледени стени, не избяга от тъл пите. Той живя с тревогите на своето време и се налага като поет хуморист и сатирик. Когато първите години на нашето столетие е в най-яркото си прояв ление, Д. Подвързачов редактира няколко хумористични издания („България", 1904-1909, „Оса“, 1909-1910, Смях", 1911-1914), където помества хумористични творби с подчертан сатиричен характер. Това вече ясно говори за жи вата връзка на поета с народа. Единствената книга, която приживе издаде, сборникът фейлетони „Как дяволът чете евангелието" (подписан с най-попу лярния му псевдоним Хамлет принц Датски), потвърждава мисълта, че поетът еценял преди всичко хумористичните си произведения - той се налага като един от най-изтъкнатите ни баснописци и фейлетонисти.

Костенец, 30 юли 1951 г. Георги Константинов В Москва, където беше изпратен на лечение, починал от рак в кръвта Асен Разцветников... Миналата година той живя тук, край мене, цял месец. Оттук го взе Камен Зидаров, тогава директор на Народния театър, за да го заведе в болницата „Д-р Рачо Ангелов" при прославения д-р Цончев... (Камен Зидаров ероден в Драганово и двамата с Асен много се обичаха.) Аз познавах Асен Разцветников от 1922 година. Беше завършил няколко семестъра по славянска филология и литература, когато аз се записах, и вече се заканваше, че ще напуска филологията, защото му се виждала досадно суха, и ще се прехвърли в Юридическия факултет. Пишеше и печаташе стихотворения, които не изпъкваха сс особени качества. Знаех го повече като студент - Асен Коларов - и като страстен комунист. Много време двамата седяхме на един чин.

През 1922 г. двадесетгодишният кази под наслов „Синята хризантема". Светослав Минков публикува първата си книга с раз димир Полянов, роден три Той дебютира успоредно със също младия тогава Вла години по-рано. Сборникът с разкази на втория беше озаглавен „Смърт". Не след дълго време техните имена се появиха на страниците на списание „Златорога, около което бяха групирани едни от най-известните на времето писатели. Приятели на Минков обичаха да се шегуват с наслова на книгата му, питаха го в коя градина е видял „синя хризантема", когато хризантемите са обикновено жълти и бели. Разбира се, шегата не дразнеше, нито сърдеше Минков, той приемаше закачката с онази типична минковска усмивка, в която имаше и свян, и загадачност. Не отговаряше с думи, беше по пр ирода мълчалив, бих казал дори затворен в себе си. В ония години Минков обичаше все пак срещите в прихлупените софийски кръчми, и там сред приятели, в мъглата на тютюневия дим, пред чаша вино, той ставаше словоохотлив и говореше, разказваше по-скоро неща, понякога твърде причудливи, невероятни, в които сякаш вярваше, защото това, което казваше, имаше акцент на вяра, на убеждение. Но беше забавен.

В неочакваността на неговата седемдесетгодишнина има нещо показателно оптимистично. Всеки, който скоро е срещал среброкосия юбиляр, забързан из софийските улици, или при задушевен разговор, между селяните в Драгалевци или всред белите простори на родните планини, несъмнено еотнесъл със себе си впечатлението за неизтощима жизненост и крепко здраве. Всеки, който е чел най-новите стихове или доверчиво е общувал с поезията и белетристичните му начинания от последните години, се е убедил, че поетът Ламар се радва не само на физическа бодрост, но и на завидна душевна енергия и младост. И най-предубеденият търсач не би могъл да открие в тях успокоеността, духовното равновесие и улегналостта, характерни за мъдрото примирение на творческата зрелост.

Някак изведнъж дойде неговото петдесетилетие. И повече изненада дру гите, отколкото поета, тъй като младостта остава винаги с хората, които подхранват енергията си с жизнените сокове на духовната младост. А тя е неизтощима и не признава физическите граници на никаква възраст. Тя оде сеторява вътрешната човешка сила, увеличава възторзите, полетите на мисълта, вдъхновението и моралните пориви. Затова Веселин Андреев си остава все същия благороден боец на партията, с младежка душа, отзивчива към мъжествената красота в живота и новата светлина на нашия идеал. Все същия партиен воин и поет, с одухотворена и ярка човечност, с нравствена чистота и с винаги бодро, с винаги чувствително и щедро сърце, готов всякога да го раздаде на хората.

Неговите партийни и ремсови другари са сред нас. Те не само помнят „Васката“ от Хайредин, а дълбоко в сърцата си пазят неговия пример на беззаветно предан другар, на безкористен партиен боец, на страстен публицист и писател. Те са съхранили в паметта си светлината на неговия ярък образ и винаги ни сочат подвига му на гражданин, на революционер и художник. Винаги говорят за него с почит, с възхита, с преклонение. Но..... и с голяма болка. Те искрено съжаляват, че техният прекрасен другар в бой с врага оставя костите си край буйните води на Огоста и не успява да се разгърне като белетрист, въпреки безспорния му талант. Те скърбят за сърдечния ентусиат, за пламенния бонсист, за изобретателния нелегален деец, за организатора партизанското движение... Но те се и гордеят с него, защото еедин знаме носец на поколението, което днес оплодява литературата ни. на До него, в строя на безсмъртните се нареждат Цветан Спасов, Атанас Манчев, Христо Кърпачев, Кирил Маджаров, Христо Козлев, Иван Нивянин, Марко Ангелов, Тончо Стаевски и много други.

Неговата звезда изглеждаше щастлива. Умен, талантлив, етичен, той навсякъде правеше впечатление, беше уважаван и обичан. Неговият творчески път бе един непрекъснат възход. Той се отнасяше рязко към първите си кри тически работи, носещи по неизбежност отпечатъка на едно друго, ограничаващо творческата индивидуалност време, но ние, по-възрастните, които печатахме като редактори, помним, че почти не съзирахме в тях грешки на ранната младост. Този младеж, почти юноша, беше не само необикновено ги умен, но, странно, беше вече и мъдър. Как и кога в тъй ранната си възраст бе придобил тази мъдрост си остана тайна на неговата богато надарена натура.

Братята Кирил и Методий създадоха славянската азбука и станаха безсмъртни. А някои автори пишат хиляди страници със същата азбука и никой не ги помни след смъртта им.

Ранната смърт на Димчо Дебелянов (убит на 2 октомври 1916 г. при Демир Хисар през Първата световна война) не е преграда, за да няма той ясен поглед за поезия. Слана попарва младостта на нашия елегичен поет, но гласа на тая младост - и интимен, и искрен, и безутешен, и възторжен - ние чуваме в неговите песни. Звездата на тоя поет - ангел, изгонен от рая, изгрява на поетическия небосклон с много блясък. Тая звезда свети и сега и над лоб ното му място, и над нас, и над всички ония, които обичат поезия и не могат да живеят без нея.

Последните два-три месеца от годината внасят особено оживление във френския литературен живот. Многобройните издателства са в надпревара с пускането на нови книги и главно на книги от млади писатели, от дебютанти, които участвуват в състезанието за литературните награди. Напрежението достига връхната си точка през втората половина на ноември, когато се оповестяват първите литературни награди. Преди това се правят най-различни „проностици", догадки за един или друг автор, за една или друга книга. Разбира се, тия подсказвания също ориентират и често пъти литературните награди се присъждат на някои от лансираните вече имена. Установила се е в това отношение вече една здрава традиция, която извиква през този малък отрез от края на годината известно повишаване на интереса сред обществото към предложената му литературна продукция. Литературните барометри показват коефициента на продажбата на различните книги, между които първо място заемат романите. На състезателното поле, тъй да се каже, те са на преден план.

В епохата на Българското възраждане се извършват дълбоки и разностранни процеси, които изпълват с ново съдържание общест вено-икономическия и духовния живот. На основата на създалите се обективно исторически предпоставки формира се българската нация, с всички ония компоненти, които съпътствуват нейното утвърждаване. В дълголетни усилия за народностно обо- собяване, за извоюване на политическа и културна самостойност, тя се изявява с неподозирана жизнена енергия. Националната обществена, научна, естетическа мисъл бързо се възмогва.

Трудът К. Куев за Черноризец на проф. Храбър е резултат на няколкогодишна изследователска работа, респектираща с обхвата и дълбочината на проучванията, с плодоносното уважение към „черните" текстологически занимания, с всестранното познаване на всяка стъпка от движението на славистич ната мисъл в тази област. Негови предвестници бяха редица по-малки публикации на автора, които набелязаха някои от основ ните проблемни звена на бъдещата книга. На фона на научната литература за бележития старобългарски писател, създавана за период от близо 150 години (началото и поставя, както е известно, К. Калайдович в 1824 г.) и включваща значителен брой ценни работи - но работи частично осветляващи въпросите около Храбър - изпъква монографичният характер на труда на Куев. Композиционно книгата е разделена на две разнородни части - литературно-историческо изследване и издание на Сказанието по 73 преписа, от които 67 съдържат целия му текст. Но за общия и дух, за облика и на нова дума на филологическата наука се е оказал рещаващ синтезът на литературноисторическата и текстологическата осведо меност на автора - неоспорим залог и едновременно с това мярка, показател на действителната и стойност. Трудно е да се каже дали има водещ фактор в това единство на взаимно допълващи се познания; практически по-важното е, че обнародваните за първи път 57 преписа разширяват значително кръгозора на литературния историк, подсказват нови постановки на въпросите, коригират или затвърдяват установени вече положения.

На 12 септември м., г. в Киевския универ ситет успешно защити докторска дисертация на тема „А. В. Луначарский и литературное движение 20-х годов" Павел Андреевич Бугаенко, професор в Саратовския университет, издадена в отделна книга. Започвам с тия предварителни изяснения, защото не само широките читателски маси, но и специалистите в България твърде малко научават какво се издава в Съветския съюз вън от Москва и Ленинград. Може би това важи повече за литературоведите, защото, Доколкото ми е известно, всеки физик или биолог по начало трябва да бъде информиран за всички новости в своята област, иначе той рискува да захване да работи върху проблем, който другите вече са решили. За специалистите в хуманитарните науки това правило като че не винаги е задължително. А напоследък се правят коренни преоценки на редица явления в развоя на художествената Литература, по-иначе се изясняват отделни направления, стилове, естетически категории; налице са опити по нов начин да бъдат прочетени класиците и т. Н

През 1967 г. Институтът за литература продължи да работи по главните направления на литературната наука, за да се постигнат нови резултати в осветляването на многолетното развитие на българската литература и на отделни нейни периоди, както и в изясняването на редица основни проблеми на съ временната ни литература и връзките и с други национални литератури; за да постави и реши някои теоретически проблеми и да пропагандира своите постижения сред ши роките слоеве на народа, сред учителите по литература и младежта.

През месец декември 1967 г. в Института за литература Секцията за българска лите ратура до Освобождението обсъди и прие за печат изследванията, представени за сборника „Литература и фолклор". В обсъж дането, проведено под ръководството на проф. П. Динеков, взеха участие: проф. Б. Ст. Ангелов, проф. Г. Димов, д-р Кр. Генов, науч ните сътрудници Б. Ничев, С. Баева, Д. Ле ков, Цв. Унджиева, Л. Грашева, Ст. Таринска и др. Бяха приети за печат тринадесет работи: П. Динеков - Литература и фол клор", Б. Ничев - „Литературно и фолклорно художествено съзнание", Кр. Генов - „Наблюдения върху типологията на българ ската народна поезия", Св. Николова - Патеричните разкази и фолклора", Д. Леков - Фолклорът и формирането на българската белетристика през Възраждането", Цв. Унджиева - Славейковият фейлетон и народното творчество", В. Вълчев - Пенчо Славейков и народното творчество", Ст. Бояджиева - Молба" на Петко Тодоров и Фолклорната традиция", П. Тотев - „Съ временната българска сатира и фолклора", Ив. Койнаков - Ботевата поезия и българ ските народни песни до въоръжената антифашистка борба 1941-1944 г.", Ел. Огня нова - Мама и нейните приказки", Н. Кауфман - „Римуваните стихове в народната ни песен",