Книжка-4

1968 Книжка 4 Съдържание

Измежду нашите най-големи поети, творили през 20-те години, тя изпъква като изключително голямо и оригинално явление. И то както с новата насока на чувствата и мислите, така и с тяхната дълбочина и искреност. Сякаш от рождение е все близо до живота, питомка на природата, неразлъчена от нея с книжна мъдрост. Сякаш вслушана в своя вътрешен глас, тя е призвана да не се отклонява от родовото си женско начало с нищо, което му е чуждо. И лириката и, отрекла отвлечената поетика на символизма, обогати бъл гарската поезия с ново, здраво, земно съдържание.

През 1965 г. Съюзът на българските писатели проведе теоретична конфе ренция на тема „Националното своеобразие на съвременната българска ли тература". Основните доклади и много от изказванията на конференцията осветлиха важни аспекти на проблемата за националното своеобразие на всяка литература изобщо, посочиха несъмнени и добре забелязани черти на това своеобразие в българската литература през различни периоди от вековното и развитие. „В тази област - отбеляза тогава в своето изказване писателят Димитър Димов - спадат например въпросите за същността, произхода развитието на националното своеобразие в нашия народен епос и в историята на старата ни или съвременна литература, въпросът за относителната стабилност или относителната лабилност на това своеобразие спрямо развитието на световноисторическия процес, въпросът за съотношението между дости женията на нашия национален гений в културата и достиженията на други народи и най-сетне въпросът за съотношението между националното и интер националното в нашата съвременна социалистическа литература.

Повестите „Българи от старо време“, „Чичовци“ и „Гераците" са съхранили в себе си много от онова, което съставя колорита на нашия национален живот. Авторите възпроизвеждат не само човешките мисли и чувства, но и атмосфе рата на тогавашното време. Наситените с битови подробности повести имат своята историческа обусловеност. По силата на тази необходимост от плътно предаване на богатия външен свят и принципът на външната пластическа характеристика на героите играе определена доминираща роля. На преден план изпъква изображението на обстоятелствата, които влияят на жизнената съдба на хората. Характерът на изображението се определя от съдържанието на подбрания жизнен материал.

Сега, след трагичната му смърт, тези стихове звучат като ужасно пред чувствие. А когато са били публикувани, едва ли читателят ги е възприемал така. Може дори на някои да са се стрували подранили - такава поезия обикновено се пише в края на живота. Не е чудно други пък да са видели в тях и своеобразно кокетство - толкова поети демонстрират зрелостта си още в пелените на своето развитие! Споменах за зрелостта. Колкото и да е необичайно, но той загина на три десет и две години като един напълно укрепнал, оформен и в известен смисъл завършен творец. Като казвам завършен, съвсем не смятам, че от него нямаше повече какво да се очаква. Всеизвестни са постиженията му не само като поет, но и като либретист и преводач. А ако вземем пред вид и изповедите му пред приятели, че носи у себе си сюжети на романи, които не можаха да бъдат осъ ществени поради ранната му смърт, когато беше вече психологически подгот вен за преминаване към белетристиката, едва тогава ще оценим какво нещастие сполетя българската литература през ония мрачни ноемврийски дни на 1967 г.

Литературата за Лев Толстой показва, че всяка епоха е пристъпвала към оценка на неговото творчество със собствен критерий. Това, което за демократично настроения представител на реалистичната литературна мисъл от втората половина на миналия век Н. Н. Страхов е изглеждало в творчеството на Толстой неоспорима ценност, именно то за реакционера декадент Д. Мереж ковски представлява художественото безсилие на великия писател. Не пра вят изключение от тази обща постановка за проучване на творчеството на Л. Толстой и неговите късни произведения. В сравнение обаче с огромната литература, която е посветена на гениалния писател, публикациите върху късното му творчество са малко. Независимо от това те очертават твърде ярко основните тенденции в дореволюционната и следреволюционна руска наука, които с малки изключения се свеждат до отричане на творческите възможности на стария Толстой и художествената значимост на неговите творби - Крайцерова соната“, „Отец Сергий“, „Смъртта на Иван Илич“, „След бала" и др.

Не един път и официално, и по съвещания на учителите, и в печата с отделни статии е подчертавано, че темите за домашни и класни упражнения по български език и литература трябва да се формулират конкретно, да се степенуват по трудност за даден клас и по класове - за даден курс. Но точно в тази така важна и комплицирана област на обучението и възпитанието чрез писмената реч не е имало единност в разбиранията, в изискванията. Разно езичието във формулировките на темите за даден клас се е обуславяло и обуславя не от някакви принципи, а от чисто индивидуални предпочитания и склонности на учителите, понякога дори от щастливи хрумвания или пък от необоснован стремеж към външен блясък, към парадна форма на изказа, без да се държи сметка, че мисълта заглавие е неясна за мнозинството от тези, които ще я раз работват като тема.

„Септемврийска поезия" - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и други нарекоха стиховете и разказите на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, появили се в „Нов път" като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите сътрудници на Звънар", Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“.... Вече повече от четири десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, а септемврийската литература - като нов, естетиче ски обособен момент в литературното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика. За най-ярък и характерен, истински „септемврийски“ етап се взема (него именно и съвременниците са нарекли „септемврийски") периодът от 1923 г., непосредствено след въстанието до априлския атентат 1925 г. Като се изхожда обаче от самия конкретен исторически момент, от приблизително еднаквото осветление на септемврийската тематика, от сходните или еднакви естетически позиции и художествени задачи на септемврийските творци, би могло да се прибавят към този характерен етап и една-две години по-късно - след април ския атентат докъм 1927 г. - с дейността на Страшимиров във „Ведрина".

Въпросът за руско-българските културни връзки винаги дълбоко е въл нувал както българските, така и руските историци и литературоведи. През последните години в България и Съветския съюз се появиха много нови трудове, които осветляват този проблем. Между тях могат да се посочат изследванията на съветските учени Н. С. Державин „История Болгарии“ (I-IV т., М.-Л., 1945-48), „Христо Ботев - поэт-революционер" (М. - Л., 1948), „Иван Вазов. Жизнь и творчество" (М. Л., 1948) и др., на Л. Ерихонов „Русские революционные демократы и общественная мысль южных славян в 60- 70-х гг. ХІХ века" (М., 1950), колективният труд на съветските историци „Исто рия Болгарии" (т. І, М. - Л., 1953), книгата „Из истории русско-болгарских отношений. Сборник статей" (М., 1958), а също отделни статии на много автори. По същото време българските учени публикуваха няколко сериозни изслед вания, между които трябва да отбележим трудът на П. Зарев „Българска литература“ (С., 1950), на Г. Цанев „Страници от историята на българската ли тература през XIX век“ (С., 1958), на В. Велчев „Въздействието на руската класическа литература за формиране и развитие на българската литература през ХІХ век“ (С., 1958) и други трудове.

Боя се, че тия ми спомени няма да се харесат на безкритичните почитатели на Кирил Христов. Аз не ще се старая да уравновесявам светлините и сенките в неговия образ - ще излагам фактите каквито си са, т. е. както аз съм ги възприел, без нарочни подправки. Мемоа рите са специфичен литературен жанр - те не са нито критика, нито историко-литературна оценка - макар че може да съдържат моменти и от едното, и от другото. В тях се смесва отношението ти към поета с впечатленията ти от човека - и дори преди всичко от човека. мислиш както за особеностите на таланта, така и за склонностите на личността, за чертите на характера на автора - така както се проявява той при всекидневните си срещи и връзки със своите колеги и с хората изобщо - и най-вече, както ти си го усетил. Оттук и субективизмът на мемоарите. Поетът си остава пак поет и с човешките си слабости (ще изгуби нещо от нравствената си същина, но не и таланта). Това са знаяли добре древните гърци, които са почитали своите богове, макар да са виждали човешки слабости в тях и да са създавали разкази за тех ните слабости.

Акад. проф. д-р Михаил Арнаудов е един от крупните български учени и литературни историци. Името му е добре познато не само у нас, но и в чужбина. Дълги години той беше ре довен професор в Софийския държавен университет и титуляр на катедрата по всеобща литера турна история. Арнаудов бе любим и уважаван университетски преподовател. Лекциите му се слушаха с повишен интерес от студентите. Мнозина от тях той покровителствуваше в живота. Акад. Арнаудов бе сладкодумен и увлекателен сказчик. С патетичното си, живо и вдъхно вено слово винаги грабваше публиката. Читалищните салони и народните университети едва побираха жадните за повече знания слушатели. Рядката му научна ерудиция ми правеше дъл боко впечатление.

„Азбучната молитва епородила доста оживени спорове в науката и въпреки това някои въпроси, тясно свързани с нея, остават открити, все още не са разрешени. Естествена пред поставка за такова придвижване на въпроса е изнасянето и публикуването на повече мате риали, свързани с творчеството на Константин Преславски и преди всичко отнасящи се пряко за тази забележителна творба на нашата стара литература. Първостепенна задача не само е да се издирят неизвестни досега преписи на „Азбучната молитва", но и да се обнародват понеже досегашните публикации са малко. А това е толкова по-възможно за съчинение от рода на „Азбучната молитва" - твърде кратко по размер. Такава е целта на настоящото съобщение - да направи научно достояние още един непознат досега препис на едно от първите стихотворения в старата българска литература.

За съвременния читател Кирил Христов беше доскоро почти непознат автор; поет със странна и необикновена съдба, съхра нен в съзнанието на потомците си най-вече чрез своите идейни и художествени прегре шения. Първите му творби, които донесоха на поета слава и признание, бяха допреди няколко години библиографска рядкост. Ето защо малцина можеха да си представят онова спонтанно одобрение, с което критици и писатели посрещнаха неговия поетичен дебют. Защото К. Христов действително започна писателската си кариера бляскаво. Нещо повече, той стана изразител на една обществена и психологическа необходимост, даде първия пример на откровена любовна поезия, създа де великолепни лирични миниатюри, блестящи малки песни за хубостта на природата и за непосредността на човешкото чувство. И литературната общественост му отдаде заслу женото

Когато говорим или пишем за нашия на ционален характер, за характера на бълга рина в различните му отсенки и нюанси, ние сме склонни да мислим, че можем да изчерпим лесно въпроса - ще кажем не за скромността и трудолюбието му, за храбростта и твърдостта, му, за честността и гостоприемството му... Но когато поискаме да навлезем в детайлите, в дълбочината и същността на този проблем, ние изведнъж се сблъскваме със сложни, трудно разрешими въпроси, с един цял лабиринт от неизследвани, непредполагани и изненадващо за плетени връзки и взаимоотношения, с пси хологически загадки и противоречиви положения. Тази сложност еднакво е валидна както за научните, исторически и публицистични трудове, засягащи черти от характерологията на българина, така и за художестве ните произведения, в които се пресъздават характери на българи. Ще срещнем изумително разнообразие на трактовки, гледища, възгледи, мнения и преценки

Пътищата в науката са като пътищата в живота - различни и многообразни. Едни учени дълго се озъртат, мерят, опитват, докато се доберат до своя научен терен, до архимедовата точка на своето научно призвание. А след това - пот и кръв, за да стъ пят на него, пот и кръв да го разорат. Обикновено плодовете падат в късна есен - сочни и едри, зрели и обилни, както и трябва да се очаква от добрия градинар. И всичко би било много добре, ако дните на човешкия живот не са броени, ако не жилавостта на организма, а изискванията на делото опре деляха неговата продължителност. Но пред времето човек е немощен и крехък... Затова на по-щастливи са феномените ранното призвание: тези, които веднага намират себе си. В самото начало те не свалят звезди, не могат да прескочат трудностите на своето осъществяване. Разбира се, и на тях научната истина не им се отдава без предварителна подготовка, без мъчително придобивано изследователско майсторство, без професионална техника. Леки пътища в науката няма.