Книжка-5

1968 Книжка 5 Съдържание

За асоциациите еписано много, особено в психологическата естетика от края на XIX и началото на ХХ в. Прехвърляйки онова, което вече е издадено, човек би останал с впечатлението, че нищо повече не би могло да се каже. А всъщност има една проблема, непосредно отнасяща се до асоциациите, която е съвсем съвременна, при това и неразработена: да се изследва асоциативният поток - неговите „пластове“ и характер - но с оглед на някои промени в структурата на художествения образ. Защото дори такива крупни естетици като Т. Липс и Й. Фолкелт разсъждават изобщо за асоциациите, без да отчитат, че те - по своеобразие и вид - твърде много зависят от известни промени, настъпващи в изкуството. Такава зависимост съществува и някои творци (повече или по-малко съзнателно) я долавят, като се стремят да се възползуват от нея с оглед на това да постигнат определено естетическо въздействие. По-надолу, разбира се, ще се занимаваме тъкмо с тая зависимост между асоциациите и художествения образ, но още тук трябва да предпазим от възможното допускане, че всяка творба е асоциативно-потенциална, т. е., че е пригодна да асоциира у възприемащия субект едни или други представи, чувства и т. п. субективни състояния. Напротив, такива състояния изобщо могат да не възникнат. Причините за това могат да бъдат от различен характер: субективни, коренящи се в ниската художествена култура на възприе мащия, в невъзможността му да „дешифрира" условния език", с който е съ творен образът, и пр.; обективни, заложени в самата художествена творба.

Обичам да се зачитам в некролози, в тях леко се долавя диханието на някой чужд, неподозиран, неповторим живот. Веднъж на една къса софийска уличка се зачетох в един току-що разлепен некролог. Явно погледът ми беше привлечен от необичайното име, покойникът беше от италиански произход. Не след дълго време това име срещнах в едно стихотворение на Валери Петров, поместено в последната му книга, то се казва „Отвян от вихъра“. Понеже съм виждал на тая уличка как В. Петров се занимава с колата си, мислено свързах тия два факта. Просто станах неволен свидетел на раждането на едно негово стихотворение или по-точно на неговия асоциативен подтик. И както обикновено става в поезията, един най-незначителен факт може да даде повод за емоционален размисъл. В случая Валери Петров е минал край къщата, прочел е некролога и в него се е зародила една емоционална идея, която покъсно е прераснала в трайно поетическо обобщение. Много минувачи са минали край скръбния наслов за Анджело Руджери, но никой от тях не е направил от тоя факт поезия, не го е превърнал в неповторимо емоционално преживявание, в тъжен размисъл за човешката съдба.

Проблемата за връзките на българските писатели със световните майстори на художественото слово и по-конкретно с руските е от важно методологично и практическо значение. Днес всички са съгласни, че в развоя на българската литература - класическа и съвременна - се откриват ярки примери на типологични и контактни явления. Ето защо особено е необходимо да се посочи природата на това въздейств и е при всеки отделен автор, тъй като това ще хвърли допълнителна светлина върху литературния процес като цяло. В тоя смисъл наследството на Алеко Константинов крие твърде интересен, все още непълно проучен литературен материал. Неговото творчество показва свои специфични черти, а покрай тях носи и общото: близкото познаване на художествените произведения на Пушкин и Лермонтов, Гогол и Тургенев, Некрасов и Шчедрин, както и някои основни положения в естетиката на Белински, Чернишевски и Добролюбов - подпомагат нашия автор да израсне като значителен национален писател. Но те само го насочват! Защото, както казах, Алеко Константинов е самобитен български сатирик и фейлетонист. Преди всичко и главно той се опира на националната ни литература, колкото и оскъдна да е била откъм произведения и традиции по онова време. Всички негови произведения израстват на наша почва, те са вълнуващ отглас на обществените дирения на нашия народ през 80-те и 90-те години на миналия век.

Разликите между художественото (конкретно-образното) и научното (отвлечено-понятийното мислене) са много отдавна обект на изследване. Досега литературната наука ни е дала сравнително точно разрешаване на този проблем - като се започне от несъвършеното определение „изкуството е мислене в образи, а науката - в понятия“ и се стигне до синтетичното опре деление „в науката описаните обекти са знаци сами за себе си, а в изкуството - преносни знаци за човешки състояния". Органичността на научното мислене предполага точна логическа конструкция и точно изведени понятия и идеи. С други думи - съответствие между логическото построение и способността на човешкия ум към абстракция. Основната предпоставка за органичност на художественото мислене е хармонията между елементите, които превръщат обектите в преносни знаци. Т.е. хармонията между идейните и формалните елементи. За различните изкуства тези елементи са различни и встъпват в най-разнообразни връзки.

Историческата съдба на българския народ не е била особено благоприятна за свободна и пълна изява на неговите интелектуално-творчески възможности. При все това, националните завоевания в различните области на знанието, на духовния живот изобщо, ни дават пълно основание да се гордеем, да се пред ставим достойно и пред външния свят. За по-малко от сто години самостоен национално-политически живот научната мисъл се разви с рядка интензивност и днес ние можем вече с достойнство да се мерим с другите напреднали народи. Затова и толкова по-големи са заслугите на онези пионери на научното дирене, които е трябвало да разорават целини, да прокарват пъртини, особено в областта на българознанието. На тях е било съдено да преодоляват неизброими пречки от всякакво естество, да оборват напластени предубеждения, да разсейват мъглата, с която някои са искали да забулят нашата народност. Пред хората на хуманитарната научна мисъл като първостепенна задача се е налагало да извадят от забвение многовековното ни културно наследство, да разкрият културно-историческите, нравствено-естетическите богатства на предходните епохи, да изучат и направят достояние духовните завоевания на новите поколения, да разчистват пътя и създавт необходимите предпоставки за по-нататъшно възмогване. А като се има предвид, че управляващите кръгове в Новоосвободена България, увлечени в политически разпри, в надпревара за забогатяване, нехаели за съдбата на хората, обладани от по-високи духовни пориви, на творческата интелигенция, ще се открои още по-релефно подвигът на ония, които, устремени към нови духовни хоризонти, са се посвещавали на научноизследователска дейност, за да осветлеят многообразните проблеми, свързани с миналото, настоящето и бъдещето на народа ни. Затова и призна телността ни към тия строители на нова културна България, преминали през Много изпитания, но останали верни на своето призвание, на народностния си, дълг - да издигнат националната ни научна мисъл на равнището на напредна лите културни нации, днес е толкова по-голяма и исторически оправдана.

Неотдавна, в Сметановата зала на Националния дом в Прага бе открит закрит VI международен конгрес на учените-слависти. Близо две хиляди най-известните славяноведи в света и още толкова гости имаха възмож ност в разстояние на цяла седмица да общуват в прения от трибуните или в интимни беседи по старинните пражки улици и паркове; да разменят научни съображения и мисли, дирейки голямата истина за миналия и настоящия живот славянските народи, за тяхната духовна близост с другите неславянски народи, за общите им граждански търсения и духовни стремления, за близостта им в бита, в езика, в словесното народно и лично творчество... И този голям разговор за своеобразната съдба на славянството, започнат пак в същата зала приблизително преди четири десетилетия на Първия славистичен конгрес (1929), непрекъснато се разширява и вглъбява. Все повече участници влагат своя скромен принос; все повече слависти поднасят в научно обращение своите прозрения и открития, своите теми и домогвания, решения, хипотези и концеп ции... Понякога - успешно защитени и научно аргументирани, а понякога без анализ и по случайни белези, без проникновено познаване на фактите и по данни, лишени от всякаква научна систематика.

Знаем при какви обстоятелства и кога Никола Вапцаров пише своите две предсмъртни стихотворения: „Прощално", посветено на жена му, и „Борбата е безмилостно жестока". Поетът енаписал под тях датата 23 юли 1942 г. и часът - 14, сир. в самото навечерие на неговия разстрел. Неотразимо е вълнението, което ни обзема, когато четем тези две стихотворения от по две строфи: те звучат в сърцето и паметта ни, вибрират, сякаш всеки стих е струна, непрестанно трептяща под напора на едно чувство, неизмеримо по глъбината си, сублимация на един разтръсващ лиризъм. Може би преди Вапцаров само у Ботев - в неговото „На прощаване" - намираме такова драматично напрежение и чувствуваме такава покоряваща сила на лириче ската вълна.

Михаил Чайковски - Садък паша, един от най-популярните полски писатели през миналия век и активен политически деец, е прекарал 30 години от живота си в турската империя. Той пристига за пръв път в Цариград в 1841 г. като политически агент на княз Адам Чарториски. Смел, енергичен, подвижен, той предприема редица пътешествия из европейската част на империята и скоро започва да се ориентира много добре по редица въпроси, свързани политическото положение и бита на поробените балкански народи. Близките му връзки Константин Огнянович (известно време - помощник на Чайковски), Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, наред с тясното му сътрудничество с някои видни сръбски политици (Вучич, Петроневич) и сръбския дипломатически представител в Цариград - Лазар Теодо рович, задълбочават и утвърждават неговите познания.

Никой у нас не допринася толкова много за разкриване истинския облик на велик ия Горки, за правилното тълкуване на революционното му творчество, за неговото превеждане популяризиране, както Георги Бакалов. Близо четиридесет години той се изявява като неу морен негов преводач и страстен критик, редактор и издател. Тази многостранна и разнообразна дейност на Бакалов неведнъж е била предмет на изследване у нас, а в последно време и в Съветския съюз. Твърде богат и нов материал изнесоха в своите статии и трудове А. Тодоров, 105 Ст. Каракостов, Ж. Авджиев, Ив. Цветкова, съветските българоведи В. Злиднев и Л. Ерихонов.

Наситено с напрегнат размисъл и чувства, епическото стихотворение на големия унгарски поет Шандор Петьофи „Лудият“ е едно от първите преводи от унгарската литература у нас. То е свързано с името на народния поет Иван Вазов. Пръв той го превежда и отпечатва в своето списание „Денница". Малко популярно в Унгария, в български превод „Лудият“ става едно от най-рецитираните у нас стихотворения. Неговата драматургична тъкан, остро поставените в социално-етичен аспект проблеми, смелите и преки изводи, стигащи в някои моменти до решителен протест осъзнат и насочен в определена посока, го правят не само актуално, но и силно въздействуващо за времето произведение. За тая така голяма популярност известна заслуга има и Вазов, който с чувство за мярка и с поетичен усет е успял да даде художествена плът на омразата към света на корупцията илицемерието, пронизваща трагичния монолог на унгарския поет. През 1967 г. в „Studia slavica". орган на секцията „Езикознание и литературознание" към Унгарската АН излезе интересна статия от Ищван Пот. 2 В нея унгарският учен поставя въпроса - при посредничеството на кой език Иван Вазов е направил превода на „Лудият“. Този въпрос, както и сам И. Пот споделя, е „все още неразрешен". Аргументирано написана, с конкретен анализ на художествените и на литературно-историческите факти, тази статия извиква все пак необходимостта от отговор на ония проблеми, които не са намерили място в нея, също така и да се доуточни разглежданата от И. Пот постановка за източника на Вазовия a прево

В историята на нашата стара литература има още подробности да се изясняват, някои предишни установки да се подхвърлят на преоценка, чувствува се голяма нужда от издирване и публикуване на нови материали за отделни писатели или периоди. Но когато се пристъпва към преоценка на предишни схващания, нужно е аргументацията да е поцялостна и по-убедителна, за да не се внасят ненужни или преждевременни смущения в хода на нашата литературна история, която има да решава толкова важни задачи, да изяснява по-пълно съдържанието, проблематиката и значението на старата българска литература.

В бележките към том IV от съчиненията на Кирил Христов, издание на БП, 1967, на стр. 714 е отбелязано: По-съществени беле тристични и публицистични произведения на Кирил Христов, които не включваме в на стоящия том, са следните: (Следват 2 и половина страници, в които се изброяват въпросните произведения на Кирил Христов). След тях, на стр. 716, следва нова бележка, в която се казва: „От статиите, литературните бележки и рецензии на Кирил Христов не поместваме следните: (следват нови десет страници, в които се изброяват непоместените в тоя том статии, литературни бележки и рецензии на Кирил Христов, печатани през разни времена в различни вестници, спи сания и други издания.) Сред многото имена на повече или по-малко известни автори, за които е писал Кирил Христов, се среща името и на Любомир Бобевски. Полюбопитствувах да зная какво може да пише Кирил Христов за тоя шумен някога автор на множество патриотарски стихотворения и маршове, найпопулярен от които беше „О Добруджански край", и потърсих списанието, в което е пе чатана статията за него.

Боян Ничев е от съвременните ни критици, които проявяват определен интерес към проб лемното мислене, към сложността на литературните явления. Той съчетава в себе си тънка критическа наблюдателност и талант да обобщава, да стига до корена на съответ ните литературни факти. В писането си той не е стихиен ни най-малко, страстта не го преследва неистово. Напротив, вие усещате как умът бавно, но упорито разстила пред нас картината на съответната литературна действителност, за да достигне след това до закономерностите и новите черти на цялото. Б. Ничев просто се упива от възможността да навлиза в литературното явление, за него това е равно на естетическо преживяване. Затова той се стреми духовното откритие да получи и съответен пластичен еквиваленг, да стане видимо, „зримо" за читателя.