Книжка-6

1968 Книжка 6 Съдържание

„Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили крайо! Обичам, те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа добро и свято, всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие. Ти си ме научило да обичам и да плача над всяко човешко нещастие. А това е вече много за един човек!" Тези думи ги е казал Любен Каравелов преди повече от сто години, но сякаш и сега чувствуваме тяхната искреност. Възрожденският писател не се опитва да теоретизира, да дири ярки образи, оригинални мисли, необикновени стилистични похвати. Просто и естествено той разказва за онова, което лежи на душата му и неговата декларация звучи като изповед, а вътрешното вълне ние е наситило с непосредствена свежест обикновените слова. Тази свежест и до Днес не е повяхнала.

Всеки път, когато се докосваме до поезията на Христо Смирненски, нас ни облъхват пламъците и светлините на нашата социалистическа революция. У нас остават частици от неговата пламенност, от сърцето му, от безпределната му обич към „отрудените братя“, към развихрените от революцията народни сили, към пламтящата с пурпурните си рубини Москва. В тези общения с поета са се раждали и се раждат пориви за борба, твърдост в отстояването на комунистическия идеал, увереност в неговото тържество. И особено важно е, че тези чувства и мисли се пораждат не само у съзнателния борец, но преди всичко у работника, сред най-широките народни слоеве, сред онези, които сами са двигатели на историята.

Творческият път на Смирненски, неговото развитие, неговият метод пряко или косвено са разглеждани почти от всички, които са писали за великия писател. И ако този проблем приковава отново нашето внимание, то причина за това е неговата актуалност. Преодоляването на минали художествени направления, школи и методи и усвояването и развитието на метода на социалистиче ския реализъм - това еосновното съдържание на литературния процес у нас за четвъртвековното свободно развитие на националната ни литература. Проблемът за преодоляване на мирогледната и творческа ограниченост на писате лите критически реалисти, модернисти и др. и преминаването им на позициите на социалистическия реализъм - това е епохалната задача в развитието на световната литература; задача, чието решение е в зависимост от изхода на великия двубой между труда и капитала, между буржоазната и социалистическата идеология.

Великият пролетарски поет обикновено живее в нашето съзнание с ослепителния блясък на поетичните си образи, с увличащата динамика и героика на масовите революционни сцени, с младежката си екзалтация. Смирненски беше съвременник на епохални, нечувани дотогава в историята събития. Замаян от тяхното величие, поетът ги виждаше във фантастични очертания. За него разбунените роби се превръщаха в титани, които въз правят грамадния си ръст наравно с планинските гребени, носят в себе си слънцето и бурята, а революцията беше гневно изригнал вулкан, бурно море, свирепа стихия на океанските вълни, настръхнал огнен колос. „Феерия от огнеструйни образи и картини" - така Георги Бакалов определи формата на революционната поезия на Смирненски. Но ако изчерпим само с тези черти творческия портрет на поета, той би бил много незавършен. Вдъхновеният пролетарски певец се оказа майстор не само в революционната поезия, но и в нежната, интимна лирика, в късия разказ, в очерка, във фейлетона и в сатиричната поезия. У Смирненски щастливо са се съчетали поетът, белетристът, жизнерадостният хуморист и безпощадният сатирик. И във всички жанрове той постига рядко разнообразие от стилни похвати, очерта се като неповторима творческа индивидуалност. Сякаш музите безумно са се влюбили в този огнен младеж и щедро са го отрупали с многостранни дарби. Наред с титаничните образи на Октомврийската революция, на разбунтуваните маси, пред нас се появяват като живи Йохан, Делеклюз, гладиаторът, малките гаврошчета, уличната жена, белязаната от „жълтата гостенка" тютюноработничка, каме нарчето, цветарката, слепият музикант, осъдените на гладна смърт руски селяни. Те всички са нарисувани в естествен ръст, без романтично уедряване. А в "Зимни вечери" с голяма простота и изразителност са нахвърляни картини от суровия делничен живот. Със същата простота са написани и много от разказите. В тях тонът не е така приповдигнат, няма тази титаничност на образите, както В голяма част от революционната поезия.

Христо Смирненски живя и твори в бурна и величава епоха, наситена с революционна динамика и масов героизъм, с предчувствие за надигащата се революция. Това са героичните и преломни следвоенни години, години на мощен революционен подем, на небивал устрем на пролетариата за извоюване свободен и щастлив живот, години, озарени от най-голямото събитие в историята на човечеството - Октомврийската революция. Цялата епоха е наситена с героичен пламък, с митинги и демонстрации, с масови вълнения, с открита и решителна борба срещу потисничеството и експлоатацията. Ав торитетът и влиянието на Българската комунистическа партия през този период непрестанно растат, тя бързо се масовизира и разраства, утвърждава се като ръководен фактор в обществено-политическия живот на страната.

Въздействието на Октомврийската социалистическа революция и на съ ветската художествена литература не предполага само разпространение на идеи, превеждане и четене на книги. Това е може би чисто външната страна на тоя сложен и дълбоко противоречив процес. Но и като „външна страна" тя също има своето място и значение. Не по-малко важно е обаче да се видят идейно-естетическите промени, които настъпват в творческото развитие на отделни наши писатели и в литературата като цяло след Октомври. Нов аспект в това отношение представлява начинът, по който се откликва у нас на първите октомврийски събития. Защото новото изкуство, новото произве дение означава преди всичко откриване на нова форма, от една страна, а, от друга - отказ от „старите“ правила с цел да се изявят новите. И не само това. Никога новото не се ражда изведнъж, обратно - дълго се натрупват ония елементи, от които то ще „кристализира“. Новото наследява и същевре менно издига на по-високо стъпало онова, което е подготвило неговата поява.

Винаги е интересно да се проследи творческото развитие на един талантлив поет, да се видят неговите упорити търсения, ония трудно уловими, едва забележими зигзаги в пътя му, постепенното му израстване, промените, които стават с него. И толкова е поучително това проследяване. То може да ни предпази от погрешни и прибързани увлечения при преценяване на творците, особено на младите. Страшно индивидуално, неравномерно във външните си изяви е всяко истинско развитие на таланта. И все пак винаги има една обща основа. Животът и дейността на творческата личност са едни и същи и едновременно - винаги различни, нови, неповторими. В оригиналното, вдъх новено творчесвто като в звездно небе смайва разнообразието на близките далечни, ярки и по-бледи звезди, на преливащите се съчетания от багри контрасти. Във всяко от отделните частици има импулси, крият се отделни светове, пътища към безкрайното. Няма начало и няма край - а в същото време сякаш всяка една от звездите е и начало и край... И И Когато се възхищаваме от творчеството на един интересен поет, ние може да останем изненадани от началото на неговите търсения. Често първите творчески подтици представят твореца в особена светлина. Често по-нататък той е съвсем различен, поне външно така се изявява. Защото в сърцевината винаги има нещо, което свързва разнообразните прояви, дава строго очертана завършеност, прави дори полюсните явления приемливо обединени в непов торимо и здраво единство, в цялост. В поезията винаги наблюдаваме дълбока индивидуална осмисленост, винаги има нещо закономерно, правдиво, ЛОГИЧНО.

Димчо Дебелянов се утвърждава в нашата поезия като продължител една стихотворна традиция, закрепена чрез делото на Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Кирил Христов. Във времето, когато Дебелянов започва кариерата си на поет, стиховете се пишеха в обичайните ритми на силаботоничната система. Вазов я бе наложил вече и бе използувал всичките и ритмични схеми, като се стараеше да не излиза извън рамките им. Той бе вковал до известна степен думата в стъпката". Повече от поетите от това време като че не чув ствуваха, че приетите ритмични схеми могат да се разнообразят. Оставяме настрана, разбира се, Яворов, който и по отношение техниката на стиха бе истински новатор. Той не само не допускаше да се изменя обикновеното уда рение на думата заради мястото и в стиха, нито пък да се кърни тя, но пръв съзнателно и със замах започна да разнообразява ритъма на своя стих и направи от ритмичното движение израз на най-дълбоко вътрешно съдържание. Яворов посочи цялото музикално богатство на българската стихотворна реч и възможностите за ритмичното освежаване на силаботоничната система. Пътят, по който Д. Дебелянов смело тръгна, бе вече проправен. Творческият период на Дебелянов се затваря между годините 1906-1916. Това е времето, когато у нас в поезията се води борба срещу реализма, приет като отживялост, и когато закъснелите отзвуци на френския символизъм си пробиват път.

Отношението на Пенчо Славейков към народното ни творчество не е от неизяснените и непознати въпроси на неговата мисъл и поезия. Още повече че той е от тези творци, които се насочват към фолклора на своя народ не само пряко - с личното си поетическо творчество, - но и чрез редица изказвания, статии, студии. Това улеснява изучаването на поставения проблем и до известна степен насочва неговото разрешение. Няма да се спирам на възгле дите на Пенчо Славейков за българското народно творчество, изказани теоретически, колкото на тези, които откриваме в творби като „Ралица“, „Чунар“, „Луд гидия“, „Неразделни“, „Лятна вечер "и много други, израсли под пря кото въздействие на народните творения или подхранени от тях. От друга страна, ще се постарая да проследя в каква зависимост се намират публицистичните изказвания на Пенчо Славейков за отношението между таланта на художника и таланта на народния певец; до каква степен е влиянието между тях; до каква степен тези изказвания стават принцип за личното му творчество.

В „Живея в Берковица" народният поет разправя за живота си в тоя малък, но прекрасен планински градец. за службата си като председател на окръжния съд, за хората, с които другарувал, за разходките из хубавата планинска природа, които спомагат за възстановя ване на разклатеното му здраве от бурния живот в маларичния тогава Русчук, където е бил на служба в Губернаторството като „младши чиновник за особени пора чки". e В свободни от занятие дни - пише поетът в тия спомени - правех на кон радостни излети с млада дружина берковчени, с доктора и с управителя из гъстите букови лесове, които обличат полите и хълбоците на Стара планина, упоен от шума на кристалните планински потоци, от дъха на тревите и цветята, от младостта си и от всичко, всичко". .. *„Ком ми напомня, обаче, за едно престъпление - продължава по-нататък Вазов, - което извършихме с окръж ния управител. Още ми е чогъл на душата и сега ще си го изповядвам (А. Т. - Вазов пише този си спомен 31 година след станалото събитие, ако се съди по датата, поставена под този спомен, публикуван във в. „Реч"). Намерихме на Ком заложени три греди, които образуваха един вид тясна висока пирамида, подзидана с камъни и подкрепена с напречни дървета. Ние се чудехме какво е това нещо. Каза ни някой овчар, че сърби го поставили като знак на граница между Сърбия и България"... И, обзети от патриотическо негодувание, ние катурнахме чрез стражарите злочестата дървена пирамида. След няколко дни един руски офицер топограф заяви на управителя, че пакостници някои бутнали на Ком тригонометрическия знак"! В романа „Нова земя", част III, глава VIII („Пирамидата") Вазов разправя за това „пре стъпление", но го приписва на Дикий Барин, образ, който използува и в хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски" в лицето на Дормидолски. Прототип и на двамата герои съдията Иван Стоянов, назоваван от берковчани „Дядо Иван“, с когото Вазов живее в къщата на Златиш Хасан.

В историята на нашите литературни нрави писмата на д-р Кръстев до Кирил Христов са една светла страница, великолепен акт на доверие и преданост и същевременно свидетелство за етичните и естетически позиции на един от най-големите български критици. С редактора на сп. „Мисъл“ Кирил Христов се сближава още като ученик в 1 мъжка гимназия, където по същото време Кръстев преподава философия. В началото на 1895 г., не посредствено преди заминаването си за Италия, Кирил Христов му поверява част от литературните си трудове. През следващите месеци в „Мисъл" се появяват стихотворенията: „Октава". „До морский бряг“, „Под прозореца", "Зюйлема", Морските сонети (поменатите стихотворения Кирил Христов включва в първата си стихосбирка „Песни и въздишки"). Убеден в поетичното дарование на младия поет, редакторът на „Мисъл“ го привлича за сътрудник на списанието, лансира го в литературните среди, пише възторжени отзиви за „Песни и въздишки“ и „Тре пети". Нещо повече. Този външно сух и съсредоточен критик става покровител, приятел и учител на младия Кирил Христов, стреми се да даде някаква насока на неговия поетичен та лант, да омекоти болезнените му предразположения, да улесни и уясни личния му живот. „Единствената опора в това тежко време - споделя Кирил Христов - имах в силния характер на Кръстева, когато все повече обиквах и към когото все повече се привързвах. Неговото влияние върху мене и тогава, и по-късно беше незаменимо, благодатно... Аз чувствувах, че този човек може да отиде във вода и в огън за оногова, когото цени и обича... Редакцията на сп. „Мисъл", всъщност домът на д-р Кръстев, за мене още от първия ден стана едно благодатно тихо пристанище. Аз можех да посещавам по всяко време своя неотдавнашен учител, превърнал се в сърдечен приятел. Чувствувах го като най-близък роднина, кръвен и духовен. Можех да споделям с него най-големите си грижи. Нямаше душевно, тягостно състояние или външна ненадейна неприятност, която той да не посрещне с най-голямо участие и с разумен практически план за отрезвяване" (Из спомените на Кирил Христов „Затрупана София"). За щото смисъла на своята критична дейност д-р Кръстев не търси единствено в оценъчната ра бота.

И при многото изследвания, за живота и делото на Петко Славейков, личността му на общественик и творец с го лямо обаяние продължава да бъде в центъра на научните издирвания за националните особености и бурното развитие на българската възрожденска литература. И това главно поради изключителното значение, което Сла вейков има като създател на новобългарската поезия, като редактор на съдържателни периодични издания и като смел трибун на българската национална свест, запазил самообла Дание при не една несполука в своите разностранни патриотични начинания. Ала не само поради тази важна причина. Случи се така, че в литературата за този наш поет и общественик най-дълго се запазиха немалко естетски, буржоазно-идеалистични, субекти вистични и по същество ненаучни оценки било за политическите и социалните му възгледи, било за отделни негови произведения или - което еособено важно - за основните насоки на поетическото му дело.

Още докато публикуваше в литературния печат отделни откъси от книгата си за Йордан Йовков, Симеон Султанов ни напомняше за един писател, обичан и забравян, обявен още приживе за жив класик на българската художествена проза... Напомняще все за тоя Йовков, който днес е добре известен на всеки просветен българин. И още тогава отделните фрагменти от книгата му привличаха погледа на любопитния читател, разбрал прозренията и вдъхновението на критика, който може да разговаря с героите на писателя като с живи хора, може без изкуствен патос и заучено красноречие да открива простото обаяние, поетичната мъдрост и величие на един от най-оригиналните български писатели.

Да се определи жанрово тази книга е почти невъзможно. Озаглавена е„Философски литературни етюди". Още в наслова Исак Паси е подсказал нейната разноликост. Защото това е сборник, съставен от философски скици върху произведения от световната литературна класика. От Бокачо до Томас Ман От Ранния Ренесанс до средата на двадесети век. От „Декамерон" до „Доктор Фаустус". Авторът, а и художникът (в оформянето на заглавието) са имали предвид по-голямата близост на книгата с философския ескиз и са изтъкнали тази близост, за да улеснят читателя. Трудността да се определи тя жанрово идва не само от многото средоточия на Философията и особено на естетиката с литературата, но и от липсата" на единство в подхода на нейния автор. Исак Паси не е Литературовед и той не пристъпва към произ веденията от позициите на литературоведа изследовател. И все пак това са критически студии, в които философията и литературата вървят ръка за ръка; взаимно се обуславят. Пък и при съвременното състояние на зна нието няма и не може да има точно разгра ничение между отделните науки; много често те изследват един и същ обект - в случая - Литературното произведение. А и авторът е жив човек и когато пише, най-малко мисли за това, към какъв клон любителите на точните класификации и педантите ще причислят не говия труд. Даденият превес на философията обаче личи не само в нарочния подбор на произведенията („Неизвестният шедьовър" на Балзак е философски етюд, а Волтеровият „Кандид" ефилософска повест), но и в съзна телното търсене на философски и естетически проблеми, и в творбите, чиито автори не са били никога теоретици на изкуството, нито пък ги е занимавала съдбата на създателя на художествени ценности. Писатели като Сервантес и Шекспир например съзнателно или не, са оставили доста проблеми и дилеми - разрешени и неразрешени, а може би и не разрешими, над които хората промишляват вече четири столетия. Но ако те бяха казали ясно и категорично кой е Хамлет и кой Дон Кихот, щяха ли тези творби да привличат така силно поколенията? Такива, каквито са, те дават възможност на читателя да си изгради свои представи, които да противопоставя на другите.

От чистата форма до литературата на фак тите" представлява пионерски труд в една малко занемарена област на съвременното литературознание. При положение, че литературата до двадесети век е цялостно разрабо тена и селекционирана, нещо повече, че са се създали дори традиции в литературните изследвания, още по-ярко изпъква стихийният и иманентен характер на критическите позиции за литературата на двадесети век. Няма аналитичен критерий за нея и затова Няма труд, който да е показал интегралните насоки на развоя и през цялото и многосложно и разнородно движение във времето. Влия ние в това отношение несъмнено оказва фак тът, че много от литературните движения са още живи и с насоките на еволюцията и ме таморфозите си често диаметрално променят взаимоотношенията си и поставят въпроси телен знак над някои принципни положения в оценката им. А и в самата литературна критика могат да се забележат подобни процеси.. Изброените положения, а също и други, за които не е нужно да се отделя място в една малка рецензия, подлагат написването на книга от подобен род на риск за краткотрайност, затварят я в известен, несъмнено кратък период от време. При това амбициите и задълбочеността и правят този срок още по-кратък, защото малка промяна в третирането на литературните явления мо гат да превърнат логичната иначе структура В компилация от схващания, лишени от единна интерпретационна база. Какво е мне нието на Хутникевич по този въпрос? „Съз даването на книгата наложиха три неща - дидактичните необходимости, недостатъч ната информация, изостаналостта на науч ната полонистика в областта на популяри зацията на научните постижения." Значи самият автор оценява книгата си по-скоро като учебник, отколкото като научен труд в една изостанала област. В това отношение авторът несъмнено е постигнал целта си.

Сегашният етап от развоя на българското литературознание се характеризира с осъз наване на все по-нарастващата нужда от уточняване на методологията, от изграждане сигурна основа за частно- и общотеорети ческа интерпретация на художествените Искра Пано ва, Вазов, Елин Пелин, Йовков майстори на разказа, София, Български писател, 1967, c. 313. факти, за да може то да се справи с всевъзможните отклонения от научната истина, натрупани както от вулгарния социологизъм, така и от субективистичната критика, която в редица свой прояви демонстрира своята войнствуваща антинаучност. Впрочем има едно отношение, в което субективизмът и вулгарният социологизъм се сближават максимално: наред с претенцията за неоспо- римост на оценките си, представителите и на едното, и на другото направление показаха пренебрежение към спецификата на художественото произведение. Това намери израз в произволното тълкуване на текста, в неразбиране (подценяване и надценяване) на структурните му особености, а оттук - подценяване функцията и семантиката както на цялото, така и на елементите му.

На 16 октомври 1968 г. в София, в го лемия салон на Българската академия на науките се състоя тържествено чествуване по случай 90-годишнината от рождението на един от най-видните представители на българското литературознание - акад. Михаил Арнаудов. Салонът се оказа тесен за многобройните почитатели на юбиляря, между които личаха видни наши общественици, писатели, научни и културни дейци, студенти, граждани. В президиума заемат места акад. Тодор Павлов, акад. Ангел Балевски, акад. Пантелей Зарев, акад. Владимир Геор гиев, патриарх Кирил, Георги Джагаров, Ефрем Каранфилов, Стойко Божков - ди ректор на Института за литература, и др.