Книжка-1

1969 Книжка 1 Съдържание

Литературата на всеки народ, изследвана в който и да е период, представлява цялостна динамична система. 2 Под система на литературата разбирам определено съотношение на нейните части помежду им: на видовете литература (преводна и оригинална, църковна, историческа, естественонаучна, публицистична и др.), на нейните жанрове, на нейните отделни произведения. В понятието система на литературата се включва освен това и отношението на литературата към другите области на културата: към науката, религията, обществената мисъл, към различните изкуства, фолклора и т. н. Накрая към системата на литературата спада и нейното отношение към културите и литературите на други страни и народи. В крайна сметка системата на литературата се определя от нейното отношение към историческата действителност - съотношението с нея съставя най-съществената част на системата. Тоя вътрешен строеж и съотношението с външната, заобикаляща литературата среда, представлява органично цяло. Системата на литературата, независимо от това, че отделните и части са в постоянно равновесие помежду си, не е неподвижна. Тя непрекъснато се изменя. Въпреки това перманентно нарушаваното равновесие отново се възстановява и съществува едно динамическо равновесие.

Въпреки „заговорът на мълчанието" спрямо марксизма от страна на офи циалната буржоазна наука, в средата на миналото столетие той бе вече респектираща реалност. Но неговата естетическа теория бе „преоткрита" едва в 30-40-те години на нашия век от съветските учени. Това ограничава временно периметъра на нейното въздействие над световната естетическа мисъл; забавя формирането на марксистката естетика; изостря международната полемика относно теоретическото значение на Марксовата естетическа концепция. А предубежденията към нея, съмненията в самото и съществуване и дори във възможността от изграждане на естетика върху принципите на историческия материализъм, са покрайни, отколкото традиционния буржоазен скептицизъм към марксизма като цяло. На пръв поглед късното откриване на Марксовото естетическо наследство е обикновена аномалия. Фактически тук се пресичат комплекс причини от научно, социално, идеологическо, естетическо и библиографско естество. В съвкупност те детерминират своеобразната съдба на това наследство. Тяхното изследване е предмет на настоящата статия.

Първата световна война и трусовете на Октомври измениха целия ход на световната история и неизбежно дадоха ново направление на изкуството. Ударът, който разтърси и промени света, се стовари върху буржоазно-естетическата мисъл от предвоенното десетилетие и разчисти пътя за нови идейни и художествени търсения. В българската литература започна да зрее нов, дълбоко възродителен процес на възвръщане към реалния живот, към бойките викове на улицата, към спечената пръст на чернозема, към живителните земни сокове. Октомврийската революция, която тласна по нов път духовното развитие на народите, изигра съдбоносна роля и за българския народ, като определи до голяма степен понататъшното му икономическо и културно развитие. Достатъчно е да надзърнем в литературата ни през ония години, за да почувствуваме неотразимата мощ на революцията, за да почувствуваме възродителната сила на новите и духовни дви гатели.

Добри Чинтулов е първият наш поет, който има развит усет за естеството на разните литературни видове и форми. Лириката и поемите на Пушкин и Лермонтов, произведенията на руските псевдокласици и предромантици (Жуковски, Батюшков, Баратински и др.) пробуждат у него последователя, а не подражателя. Запознаването с една внушителна литературна традиция довежда до проява и напредък на личните сили. Както при всяко самобитно дарование, така и тук школата подсказва преди всичко онова, което отговаря на собствената природа. Чинтулов не изживява тревогата на П. Р. Славейков, който трябва да се бори със слаба литературна подготовка, и слага началото на онова интимно сродяване с формите на поетическото изкуство, със стила и композицията на поетическите видове, без което е немислимо всяко творчество. Докато Найден Геров се бори още с принципа на организиране, у Чинтулов мотивите намират своя най-подходен израз във формите на химната, елегията и поемата.

Съвременният български разказ в най-добрите си образци интерпретира жизнените явления от гледна точка на нравствените, политически и социални изисквания на социалистическото общество. Съвършено новаторската жизнена правда определя и социалистико-реалистичния характер на художествената правда на днешния разказ. Осъществяването на този стремеж е дело на самобитното участие на таланта, който при всички случаи се свързва със способността за наблю дение и с въображението на писателя. Някои твърдят, че талантът е мяра за художествената правда, която се постига чрез едно изображение, осъществено през призмата на личната точка на виждане на белетриста. Тъкмо този своеобразен Ъгъл на възприемане на действителността позволява да направим някои сериозни изводи относно художественото овладяване на жизнените явления. За нас разказът е ценен не с буквалното възпроизвеждане на жизнените факти, а повече с умението да поднася явленията от живота в особена светлина, излъчвана от пре мислено и изстрадано отношение към хора, общество и действителност. Всеки опит да се пренебрегне талантът води до неразбиране същността и спецификата на художествената творба. Процесът на осъществяването на художествената правда е немислим без усилието на писателя да утвърди себе си, като открие своята тема, своето виждане за света и своя личен начин на художествен изказ. В този смисъл за нас личното оцветяване представлява път към намиране художестве ната правдивост на литературната творба. Реализирането на съвременния разказ би било невъзможно без присъствието в него на сложната истина за живота. Особено място в създаването на нашия съвременен разказ има Павел Вежинов. Темата за някои все още живи симптоми на егоизъм се явява за Вежинов - писателят и човекът, основна тема. В битката срещу самотността на човешката личност се подвизава Вежинов. Всъщност той започна като художник на обще ствената среда от миналото, сред която човек често губи връзката си с нея. Отделните факти на прекъсната хармония във взаимоотношението на личност и общество са основа за писателя, върху която той художествено реализира истинни Драматични състояния.

Всички, които са общували с него разказват, че е бил много тих и благ човек. Но в творчеството му често го виждаме гневен и безпощаден. Той смело разкри позора на буржоазния свят, издълбоко подкопаваше неговите прогнили устои, без сам да си даваше сметка за това. Стефан Костов е роден в София на 30 март 1879 г. Неговият баща Лазар Костов е виден воевода от Банско, взел дейно участие в освободителните борби на Македония. В живота на Ст. Л. Костов няма бурни моменти и драматични събития. Съвсем скромна е неговата биография. Но ако биографът вникне във вътрешния образ на писателя, ще намери богат материал за духовния му портрет. Стефан Костов завършва славянска филология в Софийския университет. Той с интерес слуша лекциите на нашите изтъкнати учени Беньо Цонев, Милетич и Иван Шишманов. Като студент, а и една година след завършването Стефан Костов се занимава с журналистика. Тази професия му дава възможност да види грозотата на политическите нрави, които той с такава страст разобличи в своите комедии. През 1903 г. става учител в София, във Втора мъжка гимназия. През 1906 г. Костов е изпратен на специализация във Виена. Там слуша лекции при видните слависти Ягич, Вондрак, Решетар, а също и при К. Иречек. Но тези лекции не го задоволяват. „Както и да е, споделя той с проф. Шишманов, сега съм пак студент и в скоро време ще Ви изпратя официално в Министерството удостоверение за това. Записах да слушам старобългарска литература 2 ч. при г. Ягича, старочешка литература 2 ч. при г. Вондрака, сърбохърватска литература през 18 в. 2 ч. при г. Решетара и етика при г. Йодл. Засега поне лекциите по литература никак не ме привличат, защото ми се виждат много елементарни по съдържание и защото не намирам в тях въобще туй, което аз търся. Стори ми се, че те третират въпроси по-скоро из областта на слав. палеография: пред мен се изброяват паметници, техни редакции, източнииц, преводи, остроумни догадки за дати и епохи, когато са създадени - това, наистина, прави донякъде впечатление на дълбока ученост. Ала що се отнася до това да се обясни съдържа нието на някое произведение, като се излиза от жизнени, социални условия. среда, време и т. н. - от всичко туй и помен няма, или съвсем малко се зачеква... може би аз греша, ала все ми се струва, че докато слав. литература стои все тъй изолирана на филологическа почва, няма май много да напредне. По ми приляга да се занимавам в къщи и аз повечето тъй правя. Сега чета по сърбохърватските работи - история, литература, етногра

Сред великите руски писатели, страдалци и праведници, мъченици и светци, Тургенев е сякаш най-честитият, най-благополучният. Роден под щастлива зве зда, помазан от добри орисници, струва ти се, че той не е син на тази многостра дална, с кръв и пот пропита руска земя, а галено чедо на щедра и обилна Фран ция, от векове грижовна към своите духовни таланти, от векове натрупала ду ховни и материални блага. Най-напред това благополучие се натрапва в грубия си житейски смисъл. И Пушкин и Лермонтов са представители на „, златната младеж", и те са пилци на дворянски гнезда", и те в „нежни люлки са люлени“, но с колко шипове тръни е бил покрит пътят им от първите венци на славата до куршумите на под ставените убийци. И Гогол е престъпил прага на признанието с мажорно-тържест вените акорди на триумфален марш, но какъв тягостен, безнадежден реквием са последните дни от живота му. И Толстой е расъл под грижите на учители и гу вернантки, и той е късал цветя от градината на живота, и той се е обкичвал с лаврите на световната известност, и той се е стремял към хармония и равновесие в живота си. Но с цената на колко самоизтезания, лутане, гърчове. Какво да ка жем за Достоевски, познал анонимното величие на героя, на бореца срещу офи циалната власт, на рицаря на социалната съвест, но пак с цената на една смъртна присъда, на треперене пред ешафода, на близо десетгодишно заточение. Какво да кажем за Чехов, пожизнено молепсан с чахотката“, какво да кажем за кохор тата по-млади, може би не по-малко надарени и далеч не така прославени съвре менници, обидно рано покосени от жестоките условия на живот.

Първите контакти между българи и французи се губят някъде в Средновековието... След Великата френска революция, разтърсила умовете на цял свят, могат да се открият у нас повече отзвуци (поради робството те са далечни и косвени) от борбите на френския народ за свобода исоциална справедливост, от идейните търсения на френското общество. Но фактите от попрякото и конкретно запознаване с френската литература и първите допири и видими нейни влияния върху отделни обществени и литературни дейци, главно онези, които са учили или живели във Франция, са от средата на XIX век. И тези допири и влияния са твърде разнообразни, минават през различни етапи, имат своя интересна история. В настоящите бележки се спираме на онези наши писатели от периода след Освобождението на България от турско робство до към Първата световна война, които са учили във френски училища, живели са във Франция и са започнали творческия си път във френска среда при непосредственото запознаване и въздействие на френската култура и литература. И още нещо интересуват ни преди всичко конкретните факти от това запознаване: съответния град и универ ситет, студентска среда и първи срещи с чуждите писатели, сътрудничеството във френския печат и т. н., необходими както за обогатяване на гражданската биография на писателите, така, разбира се, и за по-пълното изясняване на първите им литературни стъпки и изобщо за творческия им образ. Впечатленията са резултат главно от посещението на местата, където са пребивавали и учили българските писатели, от онези малко следи, които изминалите десетилетия са пощадили... Би могло да се отбележи предварително и следното: и при най-непосредственото въздействие на френската обществена и културна среда, и при най-силното влияние на разнооб разната френска литература върху нашите писатели, те не изгубват собствения си националноиндивидуален облик на творци. Дори когато, особено в годините непосредствено преди Първата световна война, в стиховете на нашите поети, увлечени в символизма, прозвучават тонове или се появяват образи, съвсем подобни на тези у френските им учители, те все пак успяват да запазят българското си лице

Става вече традиция всеки отзив за нова книга, изучаваща творчеството на Каравелов, да започва с констатацията, че със своята силна и сложна личност писателят и днес привлича вниманието на литературната история и критика. И тази констатация не звучи шаблонно, защото отбелязва един значителен литературно-исторически факт. Нашата съвременност именно осъществи пълно издание на Каравеловите съчинения и направи решителен принос в каравелознанието както с обемни монографии, така и с отделни студии, които поставят нова и интересна проблематика. Критичният поглед същевременно открива в съвременните изследвания за Каравелов поподчертано изявен специфичен литературоведски подход. На смяна на фактологичните и биографични издирвания, на смяна на описателния подход логично идва стремежът към по-конкретно разглеждане на естетиче ските и теоретически проблеми, които поставя творчеството на Каравелов, към изследване на неговото писателско майсторство във връзка със закономерностите на Литературния процес, с особеностите на таланта му и пр. Книгата на Цвета Унджиева има своето положително значение преди всичко като явление, което подкрепя тази насока в развитието на науката за Каравелов. В нея не само се открива и използува нов фактологичен материал, не само се обогатяват представи и уточняват акценти, но преди всичко се търси решение на същностни литературно-исторически, теоретически и сти листически проблеми, които Каравеловото творчество поставя. Именно тази насоченост на изследването възбужда интерес към него и му предава свой облик.

Достойнствата на новата книга на Борис Делчев - сборника с мемоарни очерци „Познавах тези хора откривам в три посоки: във вълнението, с което авторът общува с творците; в ерудицията на литератора критик; в добросъвестността на научния работник. И ако всички тези черти са изя вени и събрани чрез един толкова своеобразен жанр, какъвто е мемоарният очерк, то авторът би ни поднесъл - а в нашия слу чай е така - една интересна и ярка книга. Още повече, че тук понятието „мемоарен очерк е употребено твърде условно и не бива да се разбира в тесния смисъл. Предмет на -изображение не са случайни общувания или срещи, нито битови подробности, свързани с личността на разглежданите творци: по един пъстър начин в очерците на Борис Делчев съжителствува мемоарът с активно изя вената съвременна позиция; литературнокритически оценки се преплитат с художествена публицистика. Авторът не търси измеренията на моралните и литературни качества на свои те герои чрез конкретността на ситуациите. Неговата етична мярка е много по-обемна и многопланова, конкретната ситуация умело е вплетена като детайл от цялостен рисунък. С всеки фрагмент все по-ярко се откроява творчески профил върху съответен обществе но-исторически фон.

Теорията на литературата като основна дис циплина на литературната наука отиде твърде далеч в своето развитие: предстои и да бъде не само теория на литературата, но и методология на литературознанието. Проблемите на методологията на маркси ческото литературознание известно време бяха оставени на заден план. Повдигани понякога от отделни автори, те не всякога получаваха правилна постановка, поради което резултатите бяха частични, а концепциите за художествената литература като изкуство едностранчиви. Тази недооценка на методоло гията причини известен застой в литератур ната наука и позволи да намери разпространение абстрактно-класовият подход, който не епреодолян окончателно и в наши дни. Тук трябва да търсим и аргументите на някои западни литературоведи, които подценяват или отричат значението на марксическото литературознание.

На 16 януари 1969 г. Научният съвет при Института за литература обсъди труда на н. с. Юрий Константинович Бегунов - к. ф. н. - Козма Презвитер в славянските литератури". В работата на разширеното засе дание освен членовете на научния съвет взеха участие преподаватели от Софийски държавен университет „Климент Охридски", от Висшия педагогически институт „Кирил и Методий" в Търново и научни работници от институтите за български език и за балканистика при БАН. Този интерес към труда се дължи както на неговата проблематика, така и на широките рамки, в които е поставено изследването на прочутата „Беседа" на Презвитер Козма. Резултат от съвместната работа между Института за литература при БАН и Института за руска литература (сектор древноруска литература) в Ленинград трудът на Ю. К. Бегунов е ново дока зателство за плодотворното българо-съветско сътрудничество в областта на науката.