Книжка-4

1969 Книжка 4 Съдържание

Привичката обезсилва изненадата. Има обаче сравнения, които не престават да ни изненадват и когато би трябвало да сме вече свикнали с тях. В навечерието на 25-та годишнина от Деветосептемврийското народно въстание тези сравнения са неизбежни. Нали смисълът на всеки юбилей е да ни откъсне от късогледството на делничните тревоги - да ни изведе на висота, от която се обгръща с поглед извървяният път: да ни предизвика за размисъл върху близки и далечни перспективи. И тогава многократно повтаряни констатации започват да ни удивляват с правдивостта си. Неща, с които сме навикнали, ни изненадват отново - между другото и с това, че толкова бързо са станали обичайни за нас.

Вярвам, че ще интересува българските читатели, които отдавна ценят Ибсен, да узнаят, че мислите му между другото са били насочени към България, когато е писал „Когато ний мъртвите възкръснем". Главното действуващо лице от женски пол, Ирена фон Сатов, носи презимето на втория си съпруг, един русин, притежател на златни мини в Урал. А пък първият и съпруг е бил южноамериканец. Висш дипломат“, се казва в окончателната версия на Ибсен. Но в първата скица е казано, че той е бил „русин“, а в един среден вариант, че той беше дипломат, висш български дипломат". Защо български"? Моята теория е, че първоначално Ибсен е мислил да направи алюзия за българина Инсаров от романа на Тургенев, В навечерието". Но Ирена, която може би е „тургеневска“ жена, е по-скоро фатална жена, като Ирена в „Дим", отколкото „силна" жена, като Елена във „В навечерието. Ето защо Ибсен накрай е махнал понятието „български“. (Аз се занимавам по-подробно с това положение в една голяма студия, „Тургенев в духовния живот на Норвегия“, която тъкмо довърших.)

Стремителен растеж - с тези думи бих охарактеризирал развоя на литеи литературната наука в Народна република България. все Пред нашите очи, с всяка измината година българската литература завоюва нови и нови идейно-художествени мен? постижения. С какво тя ме привлича лично ността В най-хубавите произведения разширяването на тематиката, задълбоче отделими на обобщенията, вниманието към психологията на трудовите хора са нестта на борбата, от чувството за исторически оптимизъм, от разбиране драматично- от жизнеутвърдителния патос. Именно такова чувство ме обзе мене, човека-неспециалист, но исрекрено обичащ българското изкуство, когато четях и препрочитах книгите на Д. Димов и Е. Станев, на Г. Караславов и К. Калчев, на Д. Талев и А. Гуляшки, на Д. Фучеджиев, Н. Хайтов и много други талантливи прозаици. Това, което казвам, явно не се отнася само до прозата. През май тази година се проведоха Дни на българската култура. В Централния дом на литераторите четоха свои стихове Е. Багряна, Л. Стефанова, М. Исаев, Н. Зидаров. Тяхната поезия покори слушателите със силата и яркостта на чувството, свързано с дълбока философска мисъл.

Общо взето, стойността на духовната култура на човечеството се мери посредством големите европейски езици. За съжаление, така стоят нещата до голяма степен и в наши дни, и често пъти имената на големи творци остават под праха на забравата или в най-добрия случай биват изтъквани с доста значително закъснение.

Четвърт век - това е, може да се каже, минутната стрелка на историята. Особено за народ като българския, чиято история и култура съществуват толкова отдавна. И наред с това последните двадесет и пет години са цяла епоха в общественото битие и съзнание на тоя народ, наситено с огромен и многообразен исторически опит. Стремежът да осмисли този опит, да разбере корените и значението му, е характерна черта на съвременната българска литература. Българските писатели със забележителна интензивност разработват драматичните събития от Септемврийското въстание 1923 година. За пръв път в Европа тогава пламват зарите на антифашистките боеве. Българският народ излиза на предните позиции на фронта, който имаше, както това се изяснява скоро, световно значение. Мащабът и историческият смисъл на тая борба ясно се чувствуват в епопеята на Георги Караславов „Обикновени хора“ и в „Иван Кондарев" на Емилиян Станев.

Изкуството на твореца е трайно, когато отразява от съвременната действителност онова, което е интересно и значимо не само за дадения момент, но и за бъдещето. Аз писах за своите лични преживявания, но това бяха преживявания на едно определено време, със свои специфични белези и нищо чудно, че днес в моите стихове се откриват оформени чертите на жената, и то на българската жена, в един дълъг период от развитието й, преминало в условията на две различни епохи. Поезията за поета е като болест, с която се е родил. Неизлечима е, носи се цял живот. За това са нужни не само много обич и вярност, а и душевна устойчивост, и упорит труд, и жертви. Особено когато творецът, като мене, е жена, започнала да работи в тежките социални и обществени условия у нас преди петдесет години. Тогава, когато трябваше да се бори на живот и смърт за правото си да има талант, да го изявява с творчеството си, да победи и да пробие път за даровитите жени, които идват след нея. Това за времето си беше, сега мога да го кажа без излишна скромност, истински подвиг и амазонство.

а мене гражданската поезия е неделима част от националната поезия, едновременно партийна, патриотична, героична, изразяваща вълненията на народа В моменти на победи или на опасност, чрез образи на отделни герои или на цяла епоха. Такава е поезията на Ботев („На прощаване“, „Хаджи Димитър"), на Вазов („Епопея на забравените"), на Маяковски („Владимир Илич Ленин"), където са вложени вълненията на народната душа, веленията на времето, на борбата за нов живот.

Някъде Елин Пелин беше казал, че всичко изречено за любовта е вярно. Тази мисъл на писателя може да се прехвърли и в областта на поезията. Всичко казано за поезията от ония, които се вълнуват от нея, е вярно. Макар че никой не е дал точна, ясна, къса и приемлива за всички формулировка на понятието поезия. Тя обаче съществува като безсмъртна душа на човечеството, всеки ден се преражда по различен начин чрез музите на отделните свои творци. И никакви песимистични теории и вулгаризаторства не могат да я анулират. Тя съществува и ще съществува докато има хора. Когато цветята цъфтят и птиците пеят, те очевидно се радват на живота, славят битието. И негласните и невероятни по разнообразие звуци на цветовете и неподражаемите трели на птиците целят общуването, смисъла им и продължение на рода, преодоляване на смъртта. Макар че и неодушевените цветя и одушевените птици едва ли имат съзнание за своите пориви.

Българската гражданска поезия има сравнително дълга и славна традиция. Тя почва от началото на националното ни възраждане и продължава до наши дни. Най-ярките творби на поезията ни от Христо Ботев до днес носят ярко граждански характер. Разбира се, всяка епоха има свои особености, свои проблеми. Едни са били проблемите от времето на Ботев и Вазов, други са проблемите, които вълнуват нашите съвременници. След Октомврийската революция нашата гражданска поезия отбеляза стре мителен възход. В творчеството на такива колоси на поезията ни като Христо Смирненски, Гео Милев, поетите от 30-те години с най-яркия представител - нашият национален герой Никола Вапцаров, намират ярък израз големите вълне ния, мисли и мечти на народа ни. Нашата революционна поезия от двадесетте и тридесетте години с най-добрите си постижения беше гражданска лирика в най-хубавия, бих казал, в най-благородния смисъл на това понятие. Социалистическият хуманизъм беше душата на тази поезия.

Поезията, ако се погледне като уред, който измерва разместването на обществените и вътрешно-психологическите пластове в душевността на човека, ще трябва да решим, че това е преди всичко най-чувствителният уред, пригоден за такива измервания. Тя може би няма да даде пълната и задълбочена картина на събитието, както ще направи един роман, но затова пък тя ще реагира първа, ще реагира непосредствено, като остане най-близко до автентичността на човешките, подчертавам човешките преживявания. Те няма да са намерили убе дително съпоставяне в мащаба на цялостното движение на причинните връзки, но винаги ще имат свежестта на директния магнитофонен запис. Този уред", по такъв начин, може да се сметне за най-точен и в мащабите на науката, за щото улавяйки най-точно състоянието на един сборен човек в един сборен миг, той ще може да се приближи най-точно до вярната картина, до непре къснатото движение на света, на неговата идейна цялост, проектирана като свободно трактовано изкуство.

Как се пише не зная и никога няма да узная. Но за едно нещо започвам да се догаждам: кой пише на белия лист пред Пиша не аз. Ако пишех аз, щях някак да се справя със себе си, да си регулирам деня и нощта, да се самовастроя като стар, добре изучен инструмент. Но там е мъката, че пише друг някой, непознат, неуловим, който не се подчинява нито на волята ми, нито на желанията, а най-малко на плановете ми. Кой е той? Откъде иде? И дали някога пак ще дойде? Ставам сутринта с лошо настроение. Нито помен от поетична атмосфера. Телефонът, натрапникът, се юрва в съзнанието ми със зъртеж като с бормашина и обърква целия ми ден. Всичко пропада. Тръгвам с кисела физиономия като при зъбобол. Светът ми е крив. И на всичко отгоре - иззад ъгъла една неприятна среща. Мъча се да заобиколя с поглед досадното лице, казвам, че бързам, че съм закъсняла, че ме чакат едва ли не да угася пожар... Човекът настоява поне за един миг да си каже своето. Слушам го с четвърт внимание, леко се поотдалечавам с една-две крачки, за да му стане неудобно повече да ме задържа. А той се приближава и с ускорен до задъхване темп бърза да ми разясни до край някаква си дреболия, сякаш някой гони и шиба с камшик езика му.

Позволете ми да започна с едно свое наблюдение. Като главен редактор на литературното списание „Обзор“, което излиза на чужди езици, аз се сблъ сках със знаменателен факт. Сериозен положителен отклик, особено подчертан интерес пробуждат в чужбина ония наши поети, които притежават скъпоценно чувство за новото, които са автори на граждански значима поезия и постигат своя художествена самостоятелност. Тази конкретна по своя адрес поезия, по-голямо политическо звучене общува много по-тясно с чуждия читател, отколкото поезия, затворена в рамките на много лични и неясни преживявания. Въпреки мъчно преодолимата бариера на превода тая поезия носи художестве ната истина за нас, за живота в една социалистическа страна и именно затова тя има своя притегателна сила дори в страни, в които поезията е пленница на пълно противоположни течения.

Мисля, че с основание в този разговор биха могли да вземат участие много от българските поети. С богатството на своя литературен опит те биха обогатили нашия разговор. Аз ще се помъча да отговоря на поставените въпроси, основавайки се не толкова на личната си творческа практика, колкото на някои наблюдения върху нашата поезия.

За мене гражданската поезия е преди всичко откровение, преди всичко изповед. Ако трябва да кажем цялата истина - онова, което не е изповед и от кровение в творчеството на един поет, не може да носи святото название „пое това искреност“. Допускам, че тези мисли могат да бъдат атакувани от много позиции, но време е да започнем да назоваваме нещата с истинските им имена. В този сми съл аз не се боя от никакви реплики и опоненти, стига да няма стремеж към изо пачаване на казаното от мен в този разговор. Винаги ми е правил впечатление опитът механически да се разграничава гражданската от другите теми в творчеството на поета. В това няма нищо лошо, особено като имаме предвид и съществуващата жанрова особеност. Лошото и осъдителното е, че веднъж отделена като тема, гражданската позиция на твореца, към нея често пъти се пристъпя като към тема „особена“, тема „спе циална", която може да бъде изграждана с други вид изразни средства. Виждате ли, мъчат се да утвърждават някои, тази тема е близка до вълненията и тежне нията на народа, на обществото, на партията, към нея не може да се подхожда интимно, съкровено. И понеже не може да се подхожда интимно и съкровено, изразявайки и свои мисли и чувства, то подхожда се тезисно, гръмогласно, често пъти суховато неубедително.

Започвам с последния въпрос, защото смятам, че той е твърде важен. Има ли разлика между интимната и гражданската поезия? Колкото и да ни се иска да не виждаме разлика, тя съществува. Не съм съгласен да се нарича интимна поезия всяко стихотворение, което е пропито с интимност. В „Борба“ и „На прощаване“ Христо Ботев е интимен, но едва ли някой ще се осмели да приобщи тези стихотворения към интимната поезия. Когато говорим за интимна поезия, подразбираме онази поезия, която се ражда в сферата на личните отношения. Майка и любима, близки и познати, приятели и другари - ето кои предизвикват у нас интимни вълнения. При цялата си значимост, те не засягат други хора, нито обществото. Може би ще бъда по-ясен, ако посоча за пример стихотворението, посветено на А. П. Керн от Пушкин. То е адресирано само до нея и до никого другиго. Тука светът е затворен между двама души. Гражданската поезия е нещо друго. Когато Пушкин е писал „Към клеветниците на Русия" той не е бил в мислите си само със своята любима, изобщо с тесния кръг от приятели и познати, а със всички люде на Русия, с целия народ, с държавата и с отечеството си.

През последните години някои теоретици на литературата на Запад започ наха да ни внушават мисълта, че трябва да се откажем от метода на социалистическия реализъм, защото той вече е изчерпал своите възможности. Те създадоха свои теории и схеми за социалистическия реализъм, които, естествено, лесно се изчерпаха, защото тези теоретици пренебрегват историята на възникването и развитието на социалистическия реализъм. Изкуството в робовладелческото общество се е създавало в продължение на хилядолетия, в буржоазното - за столетия, а пролетарското - едва от един век. Наистина, темповете на строителството на социализма са нечувани в срав нение с изграждането на другите общества. Но социализмът непрекъснато се намира под натиска на капитализма и ние все още сме принудени да водим оже сточена класова борба на международната арена. Това, разбира се, не може да не се отрази и върху темповете на развитието на новото, социалистическо изкуство.

Силното подчертаване на моралния момент, разкриващ революционната същност на духовната атмосфера на времето и дните ни, неминуемо водеше до известна дидактичност в драматургията. Социалистическият идеал, изразен в конкретната идея на произведението, като норматив на живота, т. е. като не гова движеща и определяща сила и обратния процес - разкриването на живота, от който логично се извлича идеята, определяше част от най-новата ни драматургия

Качествени и количествени изменения претърпя нашата историческа беле тристика след народната победа на 9-ти септември 1944 г. Тя се превърна във водещ жанр в съвременната ни литература и се издигна до непознати дотогава върхове. Следвайки здравите реалистични традиции, прокарани от такива майстори на художественото слово, като Иван Вазов, Захари Стоянов и Стоян Загорчинов, съвременните автори на исторически творби преценяват и осмислят миналото чрез съвременните си разбирания, търсят в него сходство с нашето време, воюват за пълното възтържествуване на социалистическите идеали. Богати и плодоносни резултати даде разработването на историческата тема през целия двадесет и пет годишен отрязък от време и за това, разбира се, съществу ват дълбоки обективно-исторически и естетико-литературни причини. Новото време наложи необходимостта от нова, марксическа преоценка на историческото минало, особено на близките революционни събития. Така се родиха едни от най-значителните произведения на съвременната ни литература: историческата четирилогия на Димитър Талев, „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев... все крупни, широко разгънати отраже ния на живота, които обобщават панорамата на дадена историческа епоха, въвеждат в нейните закономерности, проследяват тенденциите на общественото развитие чрез развитието на ярки индивидуални човешки съдби и дълбоко дра матични жизнени ситуации, разрешават съвременни идейно-възпитателни и литературно-естетически задачи. В тази именно област на белетристиката ни са най-очевидни и художествените постижения, осъществени благодарение на неограничените възможности, които методът на социалистическия реализъм пре доставя на съвременните творци. Те притежават най-сигурния компас за проникване в тъмните дебри на миналото, за вникване в скрития смисъл на историче ските събития: една стройна и жизнена философска система, която организира и осмисля художествения материал, одухотворява го с дълбока съвременна мисловност. В никое друго време българските автори на исторически творби не са стояли толкова близко до задачите на днешния ден, до духовните потребности на съвременния човек. В никой друг период от развитието на българската художествена проза не са се създавали толкова много и толкова значителни произce ведения на историческа тематика. Трудно е да се очертаят дори най-бегло индивидуалните особености на плеядата исторически съвременни автори, да разкрие своеобразието на техните почерци, на оригиналната трактовка на историческите събития и герои - толкова богато е многообразието им.

Един от интересните факти, които характеризират развитието на нашата национална литература в периода след Девети септември 1944 г. и особено през последните две десетилетия е все по-растящият интерес в чужбина към творчеството на нашите писатели и заедно с това все по-активният обмен между НР България и другите страни - социалистически и несоциалистически - в областта на културата.

Когато през 1926 г. се забеляза името на Георги Караславов, беше трудно да се гадае как ще просветне младият талант. Той се насочваше към потъналото в мъка и гневно мълчание село след априлските дни на 1925 година. Писа и за живота на деца от покрайнините на столицата, които с гибелта на много човешки достойнства напомнят гаврошовците от „Зимни вечери" на Смирненски. Разказа и за моралната устойчивост на борците из строителния пролетариат в околностите на Прага, ръководен от съзнателен политически авангард („Спор жилов"). Създаде немалко образи и на градски интелигенти - народни учи тели, мечтатели и реалисти, загинали на кладата на революционната борба. Главната лична тема на Караславов обаче постепенно се изясни и тя си остана докрай селото. Селото с неговите прозрачно ведри природни картини, пролетни и зимни настроения, селото с жестоките собственически честолюбия, с драматизма на изострените класови борби. То, това следвоенно, вече променено село, различно от Елин Пелиновото и Йовковото, зазвуча като една постоянна мелодия - сдържана, но силна и благородна. В него бушуват две страшни сили: силата на собствеността, която постепенно, механично унищожава човешкото; силата на нейното отрицание, вдъхновена от умилено прегърналата света на дежда за освобождение.

На пръв поглед ясна, но трудно разбираема е съдбата на Христо Радевски и неговата поезия. Революционен поет по дух и израз, участта на Радевски не прилича на участта на българските революционни поети. Те обикновено си отиват преди животът да е започнал да прояснява или обезсмисля патетичната им символика, преди живота да е започнал да разгадава точния, реален смисъл на думите им. Издебнати на Околчица, повалени на военното стрелбище или застигнати от нелепа случайност, те са разпалвали въображението на следващите поколения с мъчителната и сладостна тема за мястото на техните огнени души в настъпилите по-други времена. Радевски е от малцината, които могат да видят пълното развихряне на силите, чиито прорицатели и заклинатели са били, да видят с радост и изненада новия свят, който е живял в техните мечти, и който те безстрашно и на висок глас са зовали. Някои са склонни да виждат в подобно стечение на жизнените обстоятелства безшумно отминаване на Фортуна. Защо? Нима срещата с дълготрайните истини на живота изисква по-малко кураж, мъ жество и сила, отколкото смъртта за тях?

За какво, всъщност, пише Вежинов? За антифашисткото движение, което си има своите исторически координати, своята документална основа и своите герои, потънали в ежедневието му? Или за човека в безкрайността на света, дълголетието на историята? Не се ли отърсва писателят твърде енергично от конкретните вълнения на борбата? Не оставя ли в сянка героите от сраженията, увлечен да обхване великите контури на човешкия дух? Колко автори са започ вали и свършвали с показване на разстрели, с описване на акции, с картината на деветосептемврийския митинг? Защо Вежинов не е погълнат от видимото? Защо неговият дядо Щилян не останеше при своята санитарна чанта, а го чуваме упорито да казва: „Сигурно нещо остава от нас на тоя свят - я жаба, а славей. .. Иначе какъв ще е смисълът?". Защо Виктор не загинеше героично в боя, а пада нелепо, безполезно? Защо в предсмъртната му въздишка не чуваме онова историческо „Смърт на фашизма. Да живее...", а пак трескавото: „Можеш ли да си представиш небе без звезди?... Не можеш, разбира се... Звездите са в нас, съдбата ни.

Българската академия на науките заема първостепенно място в културния живот на нашата страна. В нейния състав влизат най-изтъкнатите представители на българската наука, тя е организирала научни институти във всички области на съвременното знание, нейните членове и сътрудници участвуват не само най-важните изследвания вътре в страната, но и в научния живот в чужбина, многобройни международни конгреси, конференции, симпозиуми и т. н. Към това трябва да се прибави огромната издателска дейност, която академията осъществява; тази дейност започва още с нейните наченки - като Българско книжовно дружество в Браила, основано в 1869 г., но размерите, до които достигнала днес, представляват изключително явление в историята на българB ската наука и култура. Ние не винаги този факт. e B достатъчно оценяваме Ако се върнем към годините, когато се полагат основите на бъдещата Българска академия на науките, не можем да не отбележим едно важно обстоятелство: тя е рожба на българското национално възраждане. Нейното създаване не ерезултат на декрет, издаден от една власт, а на дълъг процес, изразен многобройни разсъждения и предложения, в разнообразни проекти и почини. Идеята за Българска академия на науките се ражда във великия устрем на нашия народ към просвета и културен напредък: още през епохата на Възраждането тя трябва да въплъти просветните идеали на народа и също така да даде силен тласък на неговото културно развитие. В това отношение нашата страна повтаря историята на академиите в Европа - те възникват през XV в., в епохата на италианския ренесанс („Платоновата академия“ във Флоренция, „Академиа антиквариа" в Рим и т. н.).

Програмата на основаното през 1869 г. „Българско книжовно дружество" е разностранна: да се положат усилия за развитието на българския език и литература, за разпространението на образованието между народа; да се изучи битът на българите и на съседните им народи; да се събират и обнародват фолк лорни, етнографски и други материали, да се уреждат изложби, да се поощрява всяка по-сериозна проява в областта на изкуството, науката и т. н. Много от задачите, формулирани в устава на дружеството, остават проект. Но една от тях - издаването на „Периодическо списание“ - то успява да осъществи. Органът на Българското книжовно дружество е бил замислен като месечно издание с три отдела: литературен, за оригинални и преводни художествени творби; научен, за „статии по различните клонове на науката“ и критически, за рецензии и критически разбори" по повод на новоизлезли литературни и научни съчинения.

звестно е участието на представителите на революционната българска емиграция в Румъния и на други възрожденски дейци около създаването на Българското книжовно дружество. И въпреки това някои нови документи сочат още по-определено приноса им в подготвителния етап от учредяването на Дружеството и в по-нататъшното му развитие.

След като е прочел „Драматично и драматургично", човек не може да не си помисли, че заглавието, което Атанас Натев е избрал за книгата си, подсказва всъщност доста приблизително нейното действително съ държание. И вината за това не е в заглавието, а в самото съдържание, чието богатство и разнообразие просто не се поддават на една що-годе точна и изчерпателна формулировка в няколко думи. Понятията драматично" и драматургично" ни подготвят да очакваме, че ще бъдем пренесени в сферата на „чистата" теория с нейните предполагащи специфичен научен интерес проблеми и подобно очакване няма да остане излъгано, но въпреки подчертано теоретичния си характер изложението в книгата не остава при отвлечените общи разсъждения, а се докосва също до актуални въпроси на живата драматургическа практика, осветляването на които темпераментното перо на Натев превръща в увличащо четиво и за неизкусения в теорията читател. Вниманието на Натев, със редоточено преди всичко върху разработката на някои основни проблеми на теорията на драмата, които се фокусират в проблема за драматичното“, се разпростира и върху конкретния анализ на редица известни произведения на чужди и наши драматурзи, а това дава на книгата един обхват и едно разнообразие, значително по-големи от тези, които краткото заглавие загатва.

Появата на книгата „Образи и проблеми" еположително явление в нашата литературна наука. Нейният автор Иван Цветков е изве стен като един от неколцината най-добри познавачи на съветската литература у нас. 176 Още през 1964 г. издателството на БАН пусна книгата му „Максим Горки и българската Литература", солидно изследване на някои страни от творчеството на великия писател и на редица проблеми на неговото проник- ване, разпространение и творческо възприемане в България. Написан с ерудиция, с темпераментно и живо перо, този труд допринесе доста и за цялостното изясняване на въпросите на българо-руските литературни взаимоотношения. В първата си книга Цветков е чужд на стесненото поставяне и решаване на проблемите. Не пренася механически резултатите от едно национално литературно развитие в друго, не превръща закономерностите в развитието на една литература в задължителна норма за друга, а дири истинските творчески взаимопрониквания, обу словени от сложен комплекс социални, политически и културни фактори. Предмет на изследването са литературно-критическото възприемане и сценическото претворяване на Горки у нас, като задачата взаимодействието с наши поети и писатели е набелязана в перспектива. Частично тя е изпълнена сега.