Книжка-5

1969 Книжка 5 Съдържание

Успехите, които постигнахме през изтеклия четвърт век в изграждането на икономическата мощ на България, ни радват не сами по себе си. Българската комунистическа партия винаги е поставяла и поставя над всичко човека; грижата за човека винаги е била и е нейна първостепенна грижа. Много са измеренията, които характеризират повишаването на жизне ното равнище на нашия народ. Да вземем например реалния доход на човек от населението. Само през периода 1953-1968 година той е нараснал от 341 лева на 933 лева (по цени 1952 г.) или близо три пъти. Последователно у нас се провежда линията на постепенно увеличаване на работната заплата и намаляване цените на стоките за народно потребление, израз на която е и постановлението на Централния комитет на партията и Министерския съвет за понататъшно повишаване жизненото равнище на народа, публикувано преди няколко дни.

В обнародваната напоследък статия на видния съветски изследвач, отли чен познавач на староруската и изобщо старославянската литература проф. Д. С. Лихачов са поставени на разглеждане цяла редица общи и частни въпро си из областта на средновековната славянска литература, които заслужават най-голямо внимание. Авторът на първо място прави опит да внесе в литера турознанието някои нови понятия и определения, каквото е преди всичко понятието „система на литературата", ще рече „определено съотношение на ней ните части помежду им: видовете на литературата (преводна и оригинална, църковна, историческа, естественонаучна, публицистична и др.), на нейните жанрове, на нейните отделни произведения". Заедно с това той изтъква, че системата или структурата на дадена литература подлежи на непрекъснато изменение, като в нея се долавят различия съобразно с отделните историче ски периоди. Проф. Д. Лихачов си поставя за задача да разгледа най-древ ния период от това развитие, а именно времето от IX до XIII в., и то що отнася до зараждането и началния развой на литературата у южните и източ ните (ще рече руските) славяни. Неговото внимание е насочено предимно към староруската литература: според него, тя представя „пример за онези явле ния, които са свойствени и на другите старославянски литератури". Тези общи разсъждения представят за съветския специалист по старославянска литература само въведение към разглеждането на няколко частични въпроса от особено голям интерес. На първо място това е въпросът за влиянията средновековните литератури на източните и южните славяни.

Винаги ни е възхищавала забележителната обобщителна мисъл на Д. С. Лихачов и неговата широка ерудиция, които му позволяват да погледне по нов, извънредно оригинален начин на редица проблеми в старата руска ли тература - до голяма степен проблеми и на българската литература - и да изрази убедително нови становища, насочващи научното дирене към не изследвани области. Неговата статия „Старославянските литератури като система" (Литературна мисъл, кн. 1, 1969) обаче особено много ни вълнува, защото, както е известно, в нея се засягат специално проблеми на старобъл гарската литература и редица принципни въпроси, които се отнасят изобщо до характера и развитието на старославянските литератури. Голяма част от изказаните от Д. С. Лихачов мисли са резултат от проникновени наблюдения и не могат да не се вземат предвид от славянските учени при научно изследователската им работа над родната литература. Други ста новища смущават със своята категоричност на обобщението или подтикват към размисъл, тъй като подлагат на преоценка традиционни понятия и схва щания. Статията на Д. С. Лихачов подканва към задълбочено и всестранно разглеждане на старобългарската литература върху равнището на съвремен ната наука.

Темата „Блок Маяковски, Милев“ е сравнително често разглеждана, особено в съветското и българското литературознание. Но досега не е правен естетически анализ на тази тема, нещо, което двама изследователи, един български и един унгарски, представиха в своя принос към шестия конрес на славистите в Прага през 1968 г. — Екатерина Даскалова „Александър Блок в революционно-пролетарската поезия в България и Ендре Бойтар в „Някои проблеми на източноевропей ската социалистическа поезия между 1914 и 1929 година".

„Животът не е в щастието, животът е в търсенето" - тези думи могат да се употребят, за да се характеризира животът на много хора - на много поети, художници, музиканти, политици, учени. Може би за всеки един от тях те ще звучат като истина, като единствено правилни, при все че за един живот, за едно горене в името на велика идея, в името на хората или изкуството е много трудно и в някои отношения твърде външно да се дават такива определения. И въпреки всичко ми се иска да кажа, че нашият поет Гео Милев напълно оправдава, доказва правотата на Брюсовата мисъл, показва цялата и сложност и богатство, с поведението си на поет, човек, гражданин до края на живота си.

Боало в своя „L'Art poétique“, изброявайки поетичните жанрове, споменаваше баснята, отнемайки и правото да се числи към поезията. Но може би той не еимал намерение да отрече баснята като поезия, а просто я е забравил или е считал, че тя принадлежи повече към прозата. Боало може да е сгрешил, но грешат ли всички наши и чужди учебници, речници и справочници, които дефинират баснята само като някаква дидактическа форма и нищо повече, в един речник се казва, че баснята е „кратък нра воучителен разказ или стихотворение“, което поставя ударението върху пра вилата на морала. Други определят баснята като „разказ, който има за цел да даде някаква морална максима“, или който „дава алегорично тълкуване на известни житейски или нравствени правила" и т. н.

Изкуството е специфичен вид познание, което се отличава съществено от всеки друг вид: сетивно, научно (теоретическо и историческо) познание. Някои автори характеризират художественото познание като емоционално, т. е. като познание, формиращо се и развиващо се в емоционалната сфера на субективното отражение на действителността. Според едни от тях естетечес ките чувства с а ми и непосредствено се изявяват като и з точници на известно познание за външния свят и за човека, а според други - в рамките на това специфично субективно явление протича процес на непре къснатото „преливане“, „превръщане“ на емоционалната в познавателна информация. Каквито и да са обаче различията и нюансите, онова, което обединява споменатите възгледи, е тезата за възможността естетическите чувства да играят ролята на самостоятелни познавателни субек - тивни отражения, наравно с възприятията, представите, понятията и съжденията.

Най-значителният дял на нашата белетристика е посветена на българското село, на неговата тъжна орис в миналото и на коренно преобразеното му социалистическо настояще. Трудно могат да се изброят всички имена на ония наши писатели, чието творчество е кръвно свързано с живота на селото: Антон Страшимиров, Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев, Георги Караславов, Илия Волен... Между тях безспорно най-плодовитият е Стоян Даскалов. Шейсетгодишнината му го за варва вече автор на около четиридесет книги, от които десетина са крупни романи за живота на новото, социалистическо българско село. Той пробва перото си във всички белетристични жанрове, като най-значителни успехи постигна в областта на късия разказ, романа и детската литература.

Когато преди повече от три десетилетия никому неизвестният селски учи тел Крум Григоров направи литературния си дебют с разказа си „Границата", малцина можеха да прозрат, че това са първите кълнове на бъдещия повествовател на българското село. Малките разказчета, които скоро се появяват по страниците на прогресивния периодичен печат, написани с живо чувство за житейските неправди, започват да привличат все повече вниманието на читателя. В тях все по-ярко се открояват настойчивите усилия на селския учител към художествена изява на идейните си тревоги и социални тежнения. И напълно естествено той скоро намира мястото си сред прогресивните писателски среди, влива се в редиците на антифашисткия литературен фронт, който през 30-те години бързо разраства и дава тон на художествения живот.

Годишнините от рождената дата или от датата на смъртта на крупни и бележити личности, свързани чрез творчеството си с определена епоха от историята на културните завое вания на човечеството, са добър повод да ни поставят в „диалог с миналото", както е озаглавил едно свое съчинение видният френскил итературен историк проф. Жан Помие, и да ни позволят да погледнем от позиции на нашата съвременност техните идеи, концепции, влия ния с оглед на това да видим мястото, което те имат в панорамата на своята национална лиратура, както и в общата панорама на световната литература.

Владислав Граматик е най-видният представител на книжовния ни живот през XV в., и по-специално през втората му половина, когато грохотът на оръжията вече е отшумял и когато турските удари са насочени на запад от България. Макар досега да са писани редица статии и студии за живота и творчеството на Граматик, все още има много неразрешени или пък неправилно осветлени въпроси. От друга страна, всичко това не е събрано на едно място и по този начин образът на писателя не е очертан по-цялостно. При това положение налагаше се да се пристъпи към написването на по-цялостна студия, в която не само да се съберат разпръс натите в различните издания досегашни постижения на науката относно живота и книжовното наследство на Владислав Граматик, но и да се привлече нов материал, да се подложат на преоценка някои въпроси и т. н. В светлината на тези обстоятелства появата на труда на Георги Данчев е напълно оправдана.

Книгата на Кръстьо Генов „Романтизмът в българската литература" излезе от печат през 1968 г., а една година преди това тя бе защитена като докторска дисертация. Някои от застъпените в нея принципиални становища авторът отстоява през последните години последователно в редица свои публи кации из областта на българската възрож денска литература и най-пълно в труда си „От Паисий до Ботев", издание на „Наука иизкуство", 1966 г. При оценката на новата му книга трябва да се вземе под внимание главно обстоятелството, че у нас почти липсват обобщаващи или по-цялостни изследвания за основните направления и методи в българската възрожденска литература, по-специално за изявата, обсега и специ фиката на романтизма в нея. Освен някои от по-известните проучвания на Иван Шишманов и Боян Пенев в миналото, познатата статия на Петър Динеков „Проблемът за романтизма в българската литература до Освобождението", написана във връзка с Четвъртия международен конгрес на славистите в Москва, трудът на Пантелей Зарев „Панорама на българската литература" и още няколко по-малки публикации, библиографията на специалните изследвания по предмета почти не предлага нещо друго ори гинално и значително. Разбира се, това не означава, че в българската литературна наука за Възраждането не са правени и други изследвания по въпроса за романтизма в българската литература; известни са проучванията за Чинтулов и Раковски, за Друмев и Ботев. Ала изводите в съответните изследвания от миналото са твърде общи, а в по-новите - противоречиви. Дори в том втори от академичната история на българската литература са намерили изява различни становища по този основен въпрос.

Когато рецензентите искат да направят голям комплимент на една критическа или литературоведческа книга, казват, че тя се чете с удоволствие" или се чете като роман". Не вярвам това да еот основните качества, за които претендира авторът на такава книга. Тук рецензентите просто правят една логическа грешка - разменят местата на нашия интерес към дадена проблематика с лекото удоволствие, което можем да получим от някое увлекателно четиво, превеждат на един по-стар език едно ново понятие. Затова няма да кажа, че книгата на Георги Константинов „Едно необикновено приятелство" (вече чух такова мне ние) се чете леко, като белетристично произведение". Тя просто се чете като интересна Документалистика и в никакъв случай не бих заменил нейната съдържателност именно като документалистика с най-ловката беле тристична постройка. Впрочем Георги Константинов е проявил и известна белетристич на ловкост - той е подредил така доку ментите, с които разполага, че може да се проследи последователността на събитията и фактите, техните логически и сюжетни" връзки. Но не това есъщественото. За нас е важно, че можем да почувствуваме неповторимия дъх на автентичното, на личното свидетелство в историята. Вкусът към доку менталното, точното, фактологичното въз произвеждане на историческите събития все повече се налага напоследък у нас. Ние като че ли вече предпочитаме едно писмо, един спомен на жив участник в събития пред всяко романтично въображение. Белетри стиката като че започва да губи в едно състе зание с историята; историята все повече се налага и властвува в нашето съзнание, тя ни изглежда по-необикновена и по-фантастична от най-големите полети на фантазията, тя сякаш има абмицията да измести и изкуството, и философията, и „митологията". Не сте ли забелязали, че напоследък мемоарът е най-търсеното, най-предпочитаното четиво? Разбира се, в световноисторическия процес, и по-специално в нашето развитие от 9. IX. насам, ще намерим много обяснения за тая Демитологизация", за тоя стремеж към разбулване, дегероизиране", историзиране" на историята, за това желание да се види как тя енаправена", но тия разсъждения биха ни отвлекли далеч.