Книжка-6

1969 Книжка 6 Съдържание

Два неотдавнашни международни конгреса - Белградският конгрес на (международната) Асоциацията за сравнителна история на литературата (АСИЛ), 1967, и Пражкият Шести международен конгрес на славистите, 1968, актуализираха проблематиката на сравнителното литературознание, изправиха ни пред необходимостта да изясним недвусмислено отношението си към тази наука. На Белградския конгрес е прието предложение да се изработи колективен труд по сравнителна история на европейските литератури, Литературният институт на Унгарската академия на науките епоел пълномощия от АСИЛ и задължение да координира научно и административно работите, а в Будапеща вече се подготвя за издаване първият том от поредица сборници, които разглеждат предварителните проблеми. На Пражкия конгрес пък е лансирана от съветската делегация идея за написване колективна история на славянските литератури, струва ми се, без да реализира толкова определен успех. Макар всяко от начинанията да е самостоятелно в организационно отношение, налице е вътрешна връзка между тях. Успехът на първото начинание трябва да ни подтикне да разработим второто: от обективността и научните достойнства на славянската литературна история ще зависи как славянските литератури ще бъдат представени в сравнителната история на европейските литератури.

През 1969 г. се навършиха 500 години от събитието, което е дало повод да се създаде Рилската повест на Владислав Граматик. Тази своеобразна повест" е едно от малкото произведения на старата българска литература, които се отличават с трайна художествена значимост, валидна за читателите и в миналото, и днес. Написана близо преди 500 години, тя се чете, преписва, преработва и разпространява през вековете на турското робство. По-късно - от Възраждането до най-ново време - учените-специа листи у нас и в чужбина и посвещават множество статии и студии. За нея са водени дълги спорове и са изказани различни, понякога противоположни мнения, но тя е малко известна на широкия кръг български читатели. Главната причина е отсъствието на съвременна оценка, съответствуваща на историческата и художествената и значимост. Петстотната година от събитието, родило повестта, е хубав повод за такава Оценка.

Времето след арестуването на Никола Вапцаров до неговия разстрел поставя с пределна яснота въпросите за смисъла на човешкия живот и непреодолимата потребност от саможертва, за гражданската доблест, за достойната смърт, за другарството и нравствената чистота на една личност, която влиза завинаги в паметта на народа... Към този последен и трагичен период от жизнения творчески живот на поета ще има да се връщат тепърва неговите изследователи. защото този върховен етап доразкрива многостранно и по неповторим начин истинския подвиг на твореца-комунист. Както се знае, Вапцаров бива арестуван на 4 март 1942 г., към три или четири часа рано сутринта, заедно с малкия му брат Борис и братовчеда им Любчо Везев. Предната вечер те са имали среща у дома на поета (ул. Ангел Кънчев 37) с Цвятко Радойнов и са стояли до 11 часа през нощта. Много често Вапцаров е бил принуждаван да спи по чужди квартири, за да загуби полицията следите му. Това отсъствие от дома му започва по-често от началото на м. септември 1941 г., когато Вапцаров поема длъжността ръководител на специалната (минноподривна) дейност при ЦК на БРП(к). Оттогава той става професионален революционер, изпълнявайки B B B решението на партията.

Думата „интуиция" в психологията и естетиката се употребява в смисъл на внезапно познание, познание без посредството на понятия и разсъждения момента на самото му възникване. Например ученият стига до решението на задачата, която го занимава, не в момента на интелектуално усилие, не когато стои до работната си маса, а в момент, когато не мисли за нея, когато се разхожда или когато се забавлява, когато се пробужда от сън или когато езает решението на съвсем друга задача. Загадката се разреши - казва Гаус - така, като че мълния блесна пред мене, аз сам не бях в състояние да възстановя връз ката между това, което знаех по-рано, и това, което ме изведе до желания резултат. Решението на загадката, разбира се, трябва да се обоснове, за да има научна стойност. То трябва да се изясни чрез верига от разсъждения, свързващи известното с неизвестното, което е открито. Това обосноваване обаче обикновено става бавно, като се минава от стъпало на стъпало по стълбата, водеща към интелектуално изясняване на постигнатото знание. Кеплер пише за откри ването на неговия трети закон: „Преди осем месеца пред мене блесна първият лъч светлина, преди три месеца аз видях деня, и най-после, едва преди няколко дни бях удостоен да съзерцавам самото лъчезарно слънце. "

Науката за художественото мислене (творческия процес) напоследък все по-настойчиво се занимава с въпросите на естетическото въздействие, естетическите преживявания, естетическата наслада - в един аспект, в който те досега не са разглеждани. За какво става дума?

Покрай другите неизяснени въпроси из историята на нашата стара литература е и въпросът за историографските съчинения, които тя е имала. Ето защо похвална е всяка инициатива, каквато напоследък се забелязва, свързана с българската средновековна историография. Имам предвид изследванията на Горан Тодоров „Зараждане и начално развитие на българската историография (681- 1018 г.)“ и „Българската историография през XI-XIV в. 1 и на Константин Мечев „Българската хроника от началото на XV в. (Историческо съдържание, идеен и художествен облик, въпросът за нейното авторство")2. Повод за настоящите бележки ми дава изследването на К. Мечев. Казвам бележки, тъй като не възнамерявам да се спирам подробно по въпроса, засегнат от него; по-скоро искам само да взема отношение по поставения въпрос - Доколко може да се възприеме тезата на автора, според която известният старобългарски (южнославянски) книжовник Исай Серски е написал и анонимната българска хроника от началото на XV в. Искам да взема отношение, понеже нашата наука има да решава още толкова много и важни въпроси, поради което никак не е нуждо да се отклоняват силите на малкото научни работници с публи кации, недостатъчно аргументирани. По-добре е тези сили да бъдат насочени по други въпроси. Отговорът е толкова по-наложителен, като се вземе под вни мание и обстоятелството, че публикацията излиза без редакционна бележка, не е поставена като дискусионна.

Битието е диалектическо единство на живота и смъртта. Силовото поле, в което те се разгръщат, е неделимо. Още Хипократ (460-375 пр. н. е.), бащата на медицината", бе прозрял, че „природата есъществуване и несъществуване". И Енгелс възприема основното положение на биологията за непрекъснато израстване на смъртта из живота. Когато тя е естествен завършек на личното съществуване, това несъмнено не е болестно явление. Наистина и болестите са подчинени на природните закономерности, ала те разстройват по-леко или подълбоко, за кратко или за дълго време свободното протичане на живота. В здраве той се разгръща в ритмичната последовност на възрастовите преходи от раж дането до смъртта. Тъй като болестите спьват или дори правят невъзможно пьлноценната изява на индивида, то от край време човек се бори срещу тях. Впрочем и растенията, и животните се съпротивляват съобразно биологичните си възможности срещу болестта. „Природолекуване" се отбелязва във всички стъпала на еволюцията, като се започне от едноклетката и се стигне до човека. Ала той - за разлика от всички останали живи същества - създава и лечебно изкуство" или по-точно медицината като наука. Неговото съзнание му дава възможност не само да установи, че той има болест, но и да я преживява като свое страдание, не само да умира, но да има и свое отношение към смъртта. Ако продължаването на съществуването на личността и отвъд нейните предели е вълнуващ проблем на първобитната космогония, на древната и съвременната философия, ако то е живец на религиозни копнежи и творчески постижения. вдъхновяващ подтик за себежертвеност в обществените сблъсъци, то медицината цели да запази живота единствено отсам смъртта. Ала призванието на лекаря не се изчерпва само с удължаването на живота до неговия естествен завършек чрез физиологичното угасване на дейността на мозъка. Лекарят отстранява или поне облекчава страдания и болки, страх и скръб, гняв и отчаяние. Той пред отвратява (или се опитва да го стори) преминаването на острото боледуване в дълговременно страдание и в недъгавост. Той подпомага възстановяването на организма и личността в порива и да си възвърне свободата на здравето. Ала задача на задачите му е - да предпази от заболяване човека.

За пръв път Кирил Христов влиза в досег с чешката културна общественост през 1912 г. На една звезда от пет улици, малко крачки от прочутия старинен локал „У флеку" - едно от гнездата на пражките интелектуалци, - в хубав дом с готическа фасада, в един кокетен апартамент на третия кат аз се настаних в две стаи... Още първите дни, чрез професора по литература Йелинек, зет на стария чешки романист Ирасек, и чрез секретаря на Славянското дружество в Прага, Форман, аз се запознах с редица чешки знаменистости и приет бях в тях ната среда и в клубовете им като равен. Вестниците дадоха сведения за пребиванието ми в Прага, няколко списания поднесоха портрета ми, преводи на мои стихотворения и биографически бележки. ... Запознавайки се с красотата на антична и съвременна Прага и завързвайки връзки с редица културни деятели и представители на чехския дух, аз се заех и с бързото изу чаване на езика. Замислил бях една антология на чехската поезия от Връхлицки насам, от който поет още тогава направих някои преводи.

Израсъл в борческа Бяла черква, В.-Търновски окръг, закърмен с революционните идеи на Бачо Киро Петров, Цанко Бакалов Церковски свързва най-тясно своя живот и дейност с борбите на българския народ против буржоазно-монархическото господство, за свобода, социална правда и народна република. Отвратен от мракобесието в буржоазното училище, Церковски извършва дълги пътувания из страната, целейки да опознае както нейните природни хубости, така и живота на обикнове ните трудови хора. За него читалищата и библиотеките са най-ценното нещо, тъй като му раз криват историята на човечеството, дават му възможност да се запознае с творчеството на великите световни писатели, да насити младата си и жадна за борба душа с прогресивната наука, със свободолюбивата човешка мисъл и култура, да намери своето място в живота. В Плов дивската библиотека - пише Церковски - през цели осем месеца аз бях най-редовният и найранен посетител.

Името на Николай Хрелков беше твърде популярно през 30-те години сред прогресивното студентство, което тачеше писателя като последователен пролетарски поет. Тогава събирахме помощи за него и мечтаехме някога да го видим. За мене това се осъществи през 1946 г., когато в продължение на четири години имах възможност да посещавам поета в Горна Баня като съ трудник на редактираната от него културна страница на седмичника „Борба с туберкулозата". Сам болен от туберкулоза, Хрелков водеше упорита битка с „тежкото социално капиталистическо наследство“, както шеговито се изразяваше.

Една от характерните черти на съвременния литературен процес е неговото жанрово многообразие. Това важи в еднаква мяра както за художествената литература, така и за литературоведческата книжнина. Художествените домогвания и обобщения, тър сенията и прозренията на историко-литературната и критическа мисъл намират изява в различни жанрове и форми, понякога твърде хетерогенни, но затова пък интересни като свидетелство за богатството на литературния живот, за многообразието от творчески индивидуалности, за различните пътища, по които тръгват писатели и литературоведи, за да разкрият истини от идейно-естетическо, биографско-творческо, нравствено, емоционално естество.

Близо година вече книжарниците предлагат значението, което Величко Вълчев на читателите един нов труд за Иван Вазов - най-обемистия във внушителната вече литература за народния поет. Авторът, Величко Вълчев, е познат изследвач на живота и творчеството на Иван Вазов. Обнародвал е за нашия най-популярен класик около шейсет изследвания, популяризаторски статии, рецензии за издания на негови произведения, за преводи на Вазови творби в чужбина, за постановки на Вазови пиеси и т. н. Освен това той е радактирал съчинения на поета, писал епредговор към едно или друго издание. Специално трябва да се отбележи ценният том „Непубликувани писма" на Иван Вазов, подбрани", редактирани и коментирани от Величко Вълчев и издадени от БАН. Книгата „Иван Вазов. Жизнен и творчески път", писана, както узнаваме от предговора, в продължение повече на десет години, в известен смисъл сумира и завършва дългогодишните занимания и проучвания на Ве личко Вълчев. В нея авторът е използувал, разбира се, не механично, и много от това, което е писал преди за Вазов.

В края на миналата година излезе от печат книгата „Из живота и творчеството на Иван Вазов" от Илия Бояджиев и Цочо Делев, Държавно издателство „Народна просвета", София, 1968. Изложението за живота и творчеството на Ив. Вазов е основано на старателно съ- брана и добре подредена документация (снимки, портрети, спомени, цитати, схеми и таблици). Някои от елементите на тази Документация са известни от по-рано, а има итакива открити по-късно. Но интересно е, че сега и едните, и другите са поставени и разгледани в нова светлина - нещо, което е едно от достойнствата на книгата.

На него е посветила монографията си полската литературна историчка Тереза Домбек. Като няколкогодишна преподавателка по полски език в Софийския университет, тя отблизо се запознава с българската литературна традиция, с развитието на общокултурните и литературни контакти между двата славянски народа - българския и полския. Проучвайки рецепцията на полската литература в България, научноизсле дователският и поглед се е спрял на едно от най-интересните явления в историята на българо-полските литературни връзки - пре водаческата и популяризаторската дейност на нашата изтъкната поетеса Дора Габе. Докато историята на българо-полските литературни отношения през Възраждането е предмет на доста изследвания у нас, на новата рецепция на полската литература са посветени само няколко проучвания за отделни писатели. Нашата полонистика е все още длъжник по отношение на редица въ проси от българо-полската литературна взаимност.

На 24 април 1969 г. се състоя публичната защита на дисертацията на Христо Йорданов на тема „Веселин Андреев - живот и творчество". В присъствието на членовете на научния съвет, на научните сътрудници от Института за литература и на много граж дани рецензентите акад. Пантелей Зарев и проф. Ефрем Каранфилов прочетоха своите рецензии за предложения труд, като изтък наха неговите достойнства: съвестно проучване на материала, проникване в съвременните проблеми на нашата литература, сродяване с творчеството на Веселин Андреев, изграждане на точен портрет на една нрав ствена и творческа личност. В своята ре цензия акад. П. Зарев подчерта, че напълно споделя основната концепция на дисертантакрасотата и хуманизмът на социалистическата революция раждат поети и комунисти, достойни за традициите на нашата литература, идващи от Ботев. Той посочи също, че жи вотът и делото на Веселин Андреев са релефно представени и така осветлени, че са превърнати в една правдива апология на комунистическите идеи. Проф. Е. Каранфилов изтъкна, че Йорданов идва до някои инте ресни проблеми за преливането между реа лизма и романтизма, за социалистическия хуманизъм в нашата поезия, за революционния оптимизъм и др.

На 29 май 1969 г. се състоя защитата на дисертацията тема „Георги на Елка Константинова Райчев. Живот на и творчество". Научен ръководител беше покойният наш литературен историк и критик Минко Николов, а рецензенти - проф. Стоян Каролев и ст. н. с. Здравко Петров. Присьствуваха членовете на научния съвет, литературни работници и много граждани. Председателствуващият обсъждането директор на Института за литература Стойко Божков запозна присъствуващите със съдържанието на представените документи и даде характеристика на научните постижения на аспирантката. Завеждащият секцията към инсти тута проф. Георги Цанев представи работата на Елка Константинова, а двамата рецензенти прочетоха своите отзиви. И двамата подчертаха сериозността на извършената работа, проникването в света на писателя и в сложното време на неговото изграждане и творческо осъществяване.

Дисертационният труд на Лиляна Грашева Художествени особености на старобъл гарската литература", защитен на 5. VI. 1969 г., представлява естетико-теоретическо изслед ване върху художественото своеобразие и естетическата същност на средновековната литература. Като се учи творчески от съ ветските медиевисти (предимно от школата на видния съветски литературовед Д. С. Лихачов), дисертантката прави първия сериозен опит за систематично проучване и осмисляне от съвременни идейно-естетически позиции на поетиката на старобългарската литература. Поставената задача изисква дълбоко навлизане в художествения и идеен свят на средновековието, богата научно-естетическа и методологическа подготовка.. В защища вания труд дисертантката се противопоставя на редица традиционни схващания, които са израз на предубеждения и недооценка на изобразителните достойнства на старобългар ската Литература, разглеждайки я като исторически определен тип словесно творчество Същевременно, стремейки се да осветли реалните идейно-естетически ценности, Гра шева избягва изкушенията на осъвременя ващата идеализация и модернизация на ли тературния материал. За пръв път дисер тантката прави по-широка съпоставка на естетико-творческите представи на старобългарските писатели с тези на руски, византийски и западноевропейски средновековни писа тели. Тя доказва, че старобългарските кни жовници се включват пълноценно в основ ната философско-естетическа линия на европейското средновековие. Най-съществен принос съдържа третата глава на дисертацията („Принципи и постижения на художественото изображение"), която представя авторката като изследователка със самостоятелна англитична мисъл, остро чувство за художестве ната специфика на литературните явления и богата литературоведческа култура.