Книжка-1

1971, Книжка 1 - Съдържание

За никой друг дял на литературата не се говори с такава сурова взискателност, както за критиката. Прието еда се коментират и анализират само слабостите й. Редките думи на похвала и утвърждение са обикновено само уговорка, бегло отклонение от общо отрицателния тон. Ако се съди по преценките за нея, тя все е изостанала от живота“, „от развитието на литературата". Тук, разбира се, играе роля своеобразието на тази трудна професия - критикува нето: една дейност, която, както отдавна е известно, не се приема с възторг от онези, към които е насочена. А те са много - като се започне от отречените посредствености и се свърши с винаги недостатъчно похвалените челни фигури в една литература. Като се прибавят и реалните слабости на тружениците в тази област - погрешните оценки и недооценките на писатели и произведе ния - става ясно защо критиката е винаги обект на недоволство. И все пак не това е най-важното. Главната причина за традиционното и непресекващо недоволство от критиката е в широко разпространените пресилени и неточни представи за нейното място и функциите и в литературния процес. Някои например са склонни по най-категоричен начин да отричат правото на критика на предпочитания в света на художествените ценности. Критикът, според такива разбирания, е длъжен да бъде някаква, сляпа Темида“, която се отнася еднакво към всички жанрове, автори и произведения, всички стилови направления в единната социалистическа литература. Той няма правото да градира литературните ценности въз основа и на свой вкус, и на свои естетиче ски предпочитания. Той няма право да има любими автори, право, което може да му бъде оспорвано от други критици, с други предпочитания, както впрочем е било винаги в литературната и художествената практика. Оказва се от такова гледище, че критическата методология не допуска като компонент на подхода индивидуалното виждане, разбиране, чувствуване на критика. Сякаш критикът не е деец в сложния и многостранен свят на художествената правда, а някакъв изследовател учен, който открива обективни научни (в специалния смисъл на думата) истини, които са безапелационни, които не подле жат на индивидуално тълкувание и виждане, както е било винаги в света на изкуството, както е в света и на социалистическото изкуство. Да не се признава правото на критика на индивидуално отношение и виждане, върху основата на общата социалистико-реалистическа методология, да се подвеждат всички негови предпочитания под знаменателя на груповщината или субективизма, това значи да му се отрича правото на творец в областта на литературата, това е, наймеко казано, едно недоразумение от гледище на естетиката и литературната теория.

Предстоящият Х конгрес на БКП е добър повод да се анализират постиже нията на нашата литература през последните години, да се набележат някои тенденции на нейното развитие. Редакцията на „ЛМ“ се обърна към неколцина Наши белетристи с молба да се изкажат върху проблемите, свързани с изображението на съвременния герой в белетристиката, участието на писателя в процеса на самопознание на своя народ, съотношението съвременност - история, стилните търсения в нашата проза от последно време и др., а също да посочат творбите, които са им направили най-силно впечатление. По-долу поместваме отговорите, които се получиха в редакцията. Освен тези изказвания първият брой на „ЛМ" за 1971 г. включва редица статии, които разглеждат славните традиции на нашата партийна, революционна литература, а също така и някои нейни съвременни успехи.

Новият период, който настъпи в развоя на българската литература след Октомврийската революция и Първата световна война, бележи едновременно продължение, и крах на традициите. Продължена бе донякъде онази индивидуалистична насока, която се утвърди от началото на века. Същевременно открои се перспективата и за нейния крах, за неизбежното и поражение. Зароди се нова пролетарско-революционна литература, която догонваше по-високата скорост и напрежението на текущите обществено-исторически събития. При обстановка на социално-политически и литературни борби индивидуализмът бе принуден да отстоява себе си. Някога заимствувани или току-що създадени у нас индивидуалистични идеи и настроения дифузираха свободно в творчеството и на реалиста Пенчо Славейков, и на писатели символисти като Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и дори в отделни произведения на Елин Пелин и Йордан Йовков. Това бе израз на развоя на художествената индивидуалност в напредналото вече буржоазно общество и на противопоставянето и на обществото, на стремежа и към духовно освобождаване от неговата опека. Индивидуалистът творец не бива в никакъв случай да се отъждествява със собственика буржоа, който бе себично въвлечен в настървената стихийна конкуренция на буржоазния пазар. Той, индивидуалистът, бе по-особено духовно-културно явление. И все пак индивидуализмът независимо от сложния си характер и настроенията, които отразяваше, довеждаше при последна сметка до затварянето на писателя неговия личен свят. Той се измъчва в своята философска изолираност (П. П. Славейков). Той се вижда като героична и трагична личност, заключена зад прозрачните стени на своята самота (Яворов). Художническата личност страда в своето отчуждено противостоене на масата и на обществото. Тя се B сражава сама с обществото и ражда от себе си своята независимост - въпреки външното си подчинение на условията (Дебелянов). Както и да утвърждаваме ценността на създаденото от писатели като Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов и т.н., не може да не признаем, че индивидуализмът им ги водеще не само към пси хологическо самовглъбяване и философска размисъл, но и към известно откъсване от конфликтите на обществото, към затварянето им в един обособен свят, за да противостоят така на сили, враждебни на духа и културата. При тези обстоятелства вътрешният драматизъм бе неизбежен, а идеята за изкупване на знайна или незнайна вина - едно самонаказание.

Септемврийската поезия е една от вълнуващите теми на нашата литера турна критика. Пристъпвайки към нея, критикът по правило изгубва спокой ствието си, статията му се превръща във вдъхновено есе. Сякаш самият литера турен материал се съпротивлява на каквото и да е подвеждане под теоретични схеми, на интерпретиране с общите литературоведски термини. Хипнотичното въздействие на тази поезия се определя както от гражданския и патос - трудно може да се намери в нашата литературна история при мер за по-мъжествено, всеотдайно служене на народа чрез поезията, — така и от своеобразната и поетика, предизвикателно прекрачила на времето сим волистичната норма и запазваща и до днес своя експресивен ореол. задъл Проблемите на септемврийската поетика заслужават всестранно, бочено проучване - с преодоляване „съпротивата“ на поетичния текст. Би било интересно да се изследва например моделирането чрез тази поетика на черти от общественото съзнание, на съдбовния исторически момент, по-кон кретно - да се изследва връзката, макар и сложно опосредствувана, между абсурдността на „белите" септемврийски нощи и вътрешно немотивираните, оксюморонни съчетания на равнището на микрообраза („моя сватба и весела смърт“ — Н. Фурнаджиев, „Сватба“); между застигането и сблъскването на противоположни, несъвместими състояния - бунтовното опиянение на въста налия народ и призрачния ужас от погромите - и особеностите на равнището на жанра - неслучайното предпочитание от страна на септемврийските поети на баладата - Удавници“ и „Каин" на А. Разцветников, „Никодим" на К. Кюлявков, „Среднощна коситба“ и „Балада за три сестри“ на Николай Хрел ков, „Сватба“ и „Конници" на Н. Фурнаджиев. Предмет на нашето изследване ще бъде последната от изброените балади. Изборът ни не е произволен. „Конници“ е от онези творби, чието въздействие прескача границите на своето време; и сега, половин век след написването на стихотворението, читатели.

Разказите и пътеписите на Димитър Димов почти не са привличали вниманието на литературните ни изследователи. Това е лесно обяснимо. Те са малко на брой (четири разказа и пет пътеписа), а и не могат да се сравняват с романите на писателя - неговия капитален влог в българската литература. Все пак те има с какво да събудят интереса ни. Димов пише разкази и пътеписи дълго време - от първите си стъпки като писател почти до пълното си творческо съзряване. Това говори за устойчиво, макар и рядко проявяващо се предразположение към двата жанра. От друга страна - и това е особено важно за литературоведа, - в тях се разкриват интересни авторски черти, които могат да допълнят творческия лик на писателя. Подчертавано е (в работите на Стоян Каролев, Тончо Жечев), че Димов е субективен творец, чието присъствие силно се чувствува в повествованието. Същевременно при него стремежът към авторска дискретност е подчертан - той не се вмесва пряко в белетристичното изложение, винаги говори чрез ге роите си, приютен зад условността на създадените образи. Затова въпросът за авторското присъствие в произведенията на Димитър Димов възниква напълно естествено. Важните наблюдения, направени досега в споменатите изследвания, изясняват основни пунктове от този проблем. В настоящите бележки се набе лязват някои моменти от субективната писателска природа на Димов с оглед проявленията и в разказа и пътеписа. Известно е, че в пътеписите значителен е делът на достоверността, която измества художествената измислица. Обикновено в тях авторът говори от свое име. Така е във всички Димови пътеписи. В тях на места се създава дори впечатление за беседа, водена с читателя. не Но присъствието на автора не се ограничава само дотук. То е осезаемо и по друг начин. Например природните картини привличат вниманието само с красотата на изобразените обекти. Важен момент в тях е самото съзер цание, в което се сливат чувствуването на духа на нещата и способността да се проникне по мисловен път в тяхната същност. Южната прелест на гръц кото море събужда рой мисли за древността и за някогашните хора, „необятният и тъжен" пейзаж на Кастилия се свързва веднага с фанатичния пламък на идеите, родени и защищавани в нея, баската природа вдъхва настроение, което обяснява психологията на хората, израснали в тази област на Испания. Авторската емоционалност, раздвижена от внушителността на видяното, свой ред придава на изображението нещо от собственото си богатство.

Несетно, без удивителни в критическите статии за него, Петър Караангов се наложи на вниманието на читателя; създаде собствена поетика, собствено поетическо верую, което е само негово и което - убеден съм от разви тието на автора - е изстрадано. Защото е минало през неговата съдба - в противен случай не може да има поетическа индивидуалност. Едно портретно разглеждане на поета би могло да докаже това. Моята цел не е описателното портретуване, а функционалният анализ на една „авторова физиономия", образа на поета. А то ще рече (излизайки от тази не особено точна литературоведска терминология) - анализ на възловите особености на това творчество, на идейно-формалните му доминанти. на „Зимни недели“ и „Внезапно лято“ са акцентните книги в творческия лик на поета. Това е закономерно. Те са последните стихосбирки на Караангов; в тях той най-силно се изяви и наложи като поет. Предишните му четири книги според мен подсказваха талантливия поет, без да го изявят. Това е по-честото явление в художествената практика: последните книги да са връх за поета. Така е например при Михаил Берберов, Владимир Голев, Иван Давидков, Павел Матев, Никола Инджов, Евтим Евтимов, Дора Габе. Не е така (за съ жаление!) при Любомир Левчев, Христо Фотев, Андрей Германов, Слав Хр. Караславов. Да допълним още нещо в тези начални думи. „Зимни недели“ и „Внезапно лято са на сходно равнище, но не се повтарят. „Внезапно лято“, без да е нов скок за поета, е нова дума в творчеството му. За това подробно ще стане въпрос. Самовглъбен поет, търсещ сериозно и задълбочено проникновени истини за живота и за себе си, Караангов не допуска (особено в последните си книги) лековато отношение към поезията, не прави компромиси с естетическата си съвест. Пречупена през индивидуална житейска и творческа съдба, поезията му еиндивидуален поетически глас, като всяко сериозно дело Караанговата поезия есистема и именно като система трябва да се разглежда. Другояче казано - като една дълга мисъл, както обичаше да се изразява Корней Чуковски. Наричат го мек и акварелен лирик. Не е невярно, но е пределно ясно, че с тези нелитературоведски определения и понятия не може да се характеризира същността на един поет. Можем най-много да дадем „начални ориентири", да изразим първи впечатления, които при всички случаи ще съвпаднат с ориентирите за други поети (за Иван Давидков или Иван Теофилов в случая). Наистина Караангов умее прекрасно да създаде атмосфера, която да успокои читателя, да извика в него тихи елегични настроения и съзерцателни наклонности, светли и красиви багри. Ще насочи погледа му към спокойни ипроникновени истини за себе си. Ще озари с нова светлина познатите или съкровени неща. Особено за детството, за малките селища (градче или село, без разлика), откъдето идват повечето от нас, за ония богати и плодоносни равнини, осеяни с кротки хълмове, за меланхолията на отиващото си лято и настъпващата есен.

Творчеството на Георги Райчев е талантливо продължение на психологическата насока в нашата литература, представена от Пенчо Славейков, Антон Страшимиров и Георги Стаматов. Със способността си да зафиксирва трепетите на душата, с дълбокото си желание да открива вътрешната характерност на човешките отношения, със своя вечно търсещ и анализиращ ум Райчев има свое място като изявен и оригинален писател психолог. Неговият сложен творчески път отразява неспокойни противоречиви търсения, лутания и открития, обединени от стремежа да приобщи художествената ни литература към постиженията на световноизвестни автори, както и да се потърсят нови измерения и форми за динамичните промени в социалния и духовния живот на българина. Реализмът на Георги Райчев поставя много проблеми пред нашата литературна наука, проблеми - актуални и сложни. В последно време излязоха няколко изследвания, в които с вещина се анализира психологическото майсторство на Райчев. Почти всички автори търсят причината за това вдълбочаване в душевния свят на човека както в измененията, които стават в обществения живот между двете световни войни, така и в активното насочване на писателя към творчеството на Достоевски, Кнут Хамсун, Едгар По и модните тогава Стриндберг, Руденбах, Еверс, Хофман, Арцибашев и др. В тая постановка има много истина. Затова, като не се отдалечавам от нея, аз си поставям основна задача да доуточня някои въпроси, свързани със своеобразието на Райчевото творчество, както и да разгледам ония особености в психологическото майсторство на Г. Райчев, които не са били досега предмет на проучване. Така например комплексът от социално-етични теми, които Розалия Ликова открива в творчеството на този писател, е тясно свързан с особено интересния проблем за вината и престъплението на личността, за въ трешната съотнесеност на вещи и преживявания. Автори като Георги Цанев, С. Сулатанов, Е. Константинова и др., когато анализират обществено-естетическите позиции и поетически символи на Райчев, не отделят никакво място на трагичното противоречие между прекрасното в човешкия стремеж и съпротивлението на средата, на някои фройдистки внушения при анализиране на човешката Душа и т. н.2 Предмет на това изследване са и ония художествени похвати 1 Розалия Ликова, Българската белетристика между двете войни, 1918-1944; БП, 1965 2 Георги Цанев, Писатели и проблеми. Избрани литературно-критически и историко-литературни статии, БП, 1965, стр. 353-372; Симеон Султанов, Четирима белетристи, литературни очерци, БП, 1960, стр. 40-65; Елка Константинова, В света на ужасите и кошмарите. Творчеството на Г. Райчев след Първата световна война, сп. Литературна мисъл; Георги Райчев до Първата световна война, Известия на Института по българска литература, т. XVIII-XIX, стр. 151. и средства, с които Райчев си служи, за да открие истината за психиката на човека, за тая загадка, която той нарече мъничък свят". За по-голяма яснота и диференцираност при разглеждане на психологи ческия реализъм като творчески принцип на Г. Райчев групирам неговите произведения в няколко тематично-ти пологични групи, които се анализират в трите части на изследването. Макар че в това разпределение има известна условност, то създава добра възможност да се открият видимо качествата и недостатъците на Райчев като писател психолог. Освен това мисля, че една такава тема на изследване винаги води до максимално съсредоточаване в де тайлите, което и налага такова организиране на работата.

В изграждащата се система на марксистко-ленинската естетика непре станно се запълват празните места, останали от нерешените или неизяснените напълно въпроси около процеса на художественото творчество. Един от тези въпроси, които отварят място за научно изследване, е въпросът за спецификата на времето, в което се развиват художествените образи. За това разви тие може да става дума не само в областта на поезията, както е смятал Лесинг, които но дори и в областта на живописта и другите изобразителни изкуства, са заставени от техниката на средствата, с които разполагат, да предават само един момент от течащо време - изкуствата, които според Лесинг остават и трябва да остават в света на пространствените изменения. Фактът, че тези изкуства, каквито са например изобразителните изкуства, могат да създават образи на живи същества - същества, които живеят и които в тези образи изглеждат като живи, показва, че и те отразяват течението на времето, защото животът винаги протича чрез събитията, които го запълват. Тези образи в изобразителните изкуства следователно съдържат указания не само за момента, който е технически отразен, но и за моментите, респективно периодите, които го предхождат, както и тези, които ще настъпят. Бюстовете на Удон, както изтъква Роден, дори произвеждат впечатление, като че са глави от мемоарни записки, а картината на Йохансон „На стария уралски завод“, както бе изтък нато от художествената критика, отразява една цяла настъпваща епоха. Времето, в което се развиват образите на изкуството, както бе изтъкнал още Белински, изобщо включват в съкратен вид представата ни за течащото време. В един роман или една повест например могат да се включат събития, които в действителния живот биха обхванали няколко месеца или години, а събитията протичат в съзнанието на възприемащия съответното произведе ние в няколко часа или няколко дни. Но Белински разглежда това съкращаване на времето в произведенията на изкуството само във връзка с художествената идея, която ръководи автора в процеса на неговото творчество, като изтъква, че авторът изпуща всичко, което не се отнася към нея, колкото и интересно и да е то, ако се разглежда вън от творбата. Тази правилна мисъл на Белински не изчерпва въпроса за спецификата на времето в творбите на изкуството, защото за съкращаване на времето може да става дума в процеса на научното изследване, което има за обект живота на обществото. Ученият може да си постави за цел да изследва само известна страна от развитието на живота в дадено общество и в този случай той изпуща всичко, което не се отнася до тази страна.

Сподирян от ужасна клевета, през последните девет месеца от своя живот Яворов е поставен при невероятно тежки условия. Уволнен от работа като артистичен секретар от Народния театър със заповед от 13. І. 1914 г., той остава без средства. Изпраща писмо до Народното събрание с молба да му се отпусне пенсия. Молбата, разбира се, не е удовлетворена. Яворов живее с малкия си брат Атанас в евтина квартира на ъгъла на улиците „Солунска“ и „Витошка", подпомаган от приятелите си д-р Кръстев, Ал. Паскалев, македонските революционери... Поетът не е могъл леко да приеме тази участ. Все по-тежко е чувствувал абсурдността на своето съществувание и единствената „поправка" на „грешката“ му от 30. ХІ. 1913 г. е била истинската смърт. Започва „подготовка" - тактична, обмислена. Написва 12 писма до найблизките си, с които взема последно сбогом и им благодари за оказаната помощ, грижи и вни мание. Оставя своето завещание и своите стихотворения, подготвени за второ издание през тези последни трагични дни. Месеци наред Я воров е работил над новото издание. Внимателно е слушал всеки ред, прочетен от брат му Атанас Крачолов, поправял е неточностите и под всяка корекция епоставял бележка с подпис: „Поправката моя. Яворов." След като е нанесена и последната поправка, тогава Яворов е написал цитираното по-горе посвещение и датата 17. IX. 1914 г., София. Пред опасността да изчезне единственият екземпляр, работено е върху още два, които той оставил на Владимир Василев и Боян Пенев. Екземплярът на Владимир Василев за дълго време се съхраняваше в Държавния архив (понастоящем той е в музей „П. К. Яворов" - Чирпан) и по негови корекции и бележки са редактирани следващите издания на Яворовите сти хове. Но дали в екземпляра, оставен на Вл. Василев, са отбелязани всички Яворови поправки и бележки? Този въпрос възниква, защото авторът изрично посочва в посвещението си върху книгата, подарена на брат му, по нея да се редактира второто издание на сборника. Екземплярът, подарен на Атанас Крачолов, чрез библиотеката на Б. Пенев попада в Софийския университет, откъдето заедно с книги на П. П. Славейков е прибран от Св. Славейкова. 1963 г. той епритежание на новооткритата къща-музей „П. К. Яворов".

Известно е, че голяма част от произведенията на старобългарските писатели не само се разпространяват широко сред източните славяни и преди всичко в Русия, но се включват органически в новото си обкръжение и заживяват собствен живот. Често те се изменят под влияние на условията и биват подлагани на значителна преработка. В състава на руските сборници от различен тип са достигнали до нас редица произведе ния, свързани с делото на славянските просветители. Значителна част от тях възникват в края на XIV-XV в., когато подемът на народностното съзнание в Русия след Куликовската битка предизвика повишен интерес към историческите въпроси. През средата или третата четвърт на XV в. възниква и един любопитен компилативен цикъл за началото на славянската писменост, в който руският книжовник е включил сведения за съдбата на славянското писмо сред западните и източните славяни. Централно място в ци къла заемат известията за живота и дейността на Константин-Кирил и преди всичко пространните извлечения от неговото житие. Компилацията, която ще наречем условно „За началото на славянската писменост“, е известна в науката, но е изучавана преди всичко като източник на сведения за началото на Кириловото писмо. В такъв аспект тя привлича вниманието на М. Погодин, който издава текста й. О. Бодянски също се интересува само от отделни вести в цикъла, без да търси зависимост между тях. Въпреки че познава три преписа от компилацията, О. Бодянски не я разглежда като самостоятелно цяло. Ив. Франко също публикува част от текста по Креховската палея, но се спира преди всичко върху Азбучната молитва. Целият цикъл не е бил предмет на специално проучване.

В статиите ми за книгата „Публицистиката на Любен Каравелов“, излязла под редак цията на академик М. Димитров (т. І, 1958; т. 11, 1966) посочих, че много статии от първи том и всички кореспонденции от вестниците „Голос“ и „Одесский вестник“ и отчасти от „С.-Петербургские ведомости“, приведени във втори том, не принадлежат на Л. Каравелов. 1 В тогавашното състояние на материалите имах възможност само да докажа необосноваността на идентифика цията на Каравелов с различни кореспонденти от руски вестници и да изкажа предположения за лица, които са били действителни автори. Сега, след специално изследване, мога да представя убедителни доказателства за автора на петербургския вестник „Голос" през 1876-1877 г. -хъ ръч, на когото 105 статии са поместени в „Публицистиката“ на Л. Каравелов (т. II) и състав ляват около 250 страници голям формат, почти половината от книгата. Накратко да припомним историята на въпроса. В предговора си към втория том на „Пуб лицистиката“ съставителят твърди: „Аз решително поддържам, че „хъ-ръ“ е Любен Каравелов". И по-нататък в качеството си на основно и решаващо доказателство М. Димитров издига следното: „Др. Хр. Капитанов посвети обширно изследване на въпроса за отношението между х-р, от една страна, и Л. Каравелов, от друга. Стъпка по стъпка Капитанов изследва отношението на-х-р и това на Л. Каравелов към различни събития и лица, използувайки както вестниците на Каравелов, така и архивите му, в сравнение с писаното на х-р в „Голос". Въз основа обширния материал той идва до заключението, че тук -х-р и Л. Каравелов са едно и също лице. " След като се позовава в общи линии на авторитетността на ръкописния (и непубликуван) труд на Капитанов, авторът на предговора привежда съпоставяне на отделни фрази, извадени контекста, от вестниците на Каравелов и от кореспонденциите на „хъръ". на Oт Кой е все пак „хъ-ръ"? Първите сведения за него доста определено съобщава колежката му - белградската кореспондентка на конкуриращия „Голос" петербургски вестник „Новое время" А. Каирова. В една бележка от Белград с дата 23 август и подписана с буквата „К“ е посочено: „Досега ние знаехме, че в Белград се намира кореспондентът на „Голос“, знаехме, че понякога той съобщава на вестника достоверни събития от рода на нестаналото в действителност превземане на алексинацките височини от турците, но кой е той, как се казва, къде местожителството му - това оставаше покрито от неизвестността. Случайно и без да желае това, но само представителят на руския Таймс не се сближаваше и дори не се запознаваше никой от руснаците. Сега тайнственото инкогнито е нарушено благодарение на това, c 1 Каравелов в невярна светлина, Литературна мисъл, № 6, 1958, стр. 113-119. „Отново за, Публицистиката" на Л. Каравелов", Исторически преглед, № 6, 1967, стр. 119-136. 3 М. Димитров, Публицистиката на Любен Каравелов, т. II, стр. 4. 3 Пак там, стр. 55. e че кореспондентът на „Голуа“ граф дьо Перер само дето не го извика на дуел заради напечатаното в „Голос", че уж между изгонените от Белград кореспонденти бил граф дьо Перер, който съчувствувал на сърбите. Сега ние научаваме, че кореспондент на „Голос“ не е никой друг освен Райнер, прусак, който не говори на никакъв друг език освен немски, и по тази причина пише кореспонденциите си на немски език. Наистина - хубав кореспондент за руски вестник?"

В кн. 7 на авторитетното съветско спи сание привлича вниманието теоретическата статия на Лидия Гинзбург „За документалната литература и за принципите на изграж дане на характера". Обект на разглеждане е документалистиката, която представлява голяма част от всяка национална култура и започва да придобива все по-голямо значение - това са мемоа ри, исторически наблюдения, биографии, писма и всевъзможни есеистични жанрове". Авторката подчертава, че през XIX в. границите между чистата“ и документалната литература са вече размити. След като посочва отличителните белези на характера в документалните жанрове, авторката пише: „От писмата и дневниците към биографиите и мемоарите, от мемоарите към романа и повестта нараства естетическата структур ност... От тази гледна точка писмото и романът представляват различни степени от изграждането на образа на личността и на всяка от тези степени в изграждането задъл жително участвува естетически елемент." След общите постановки Гинзбург преминава към разглеждане на някои принципи на съвременната психология и изтъква на първо място динамичното схващане за личността. Гинзбург проследява развитието на идеята на Уйлям Джеймс за множестве ността на социалните личности в един индивид и на Юнг, който лансира концепцията за маската, спира се на опитите на някои структуралисти да въведат своя терминология за определени понятия, без да изменят съ ществено тяхното съдържание и функции. Гинзбург има интересни мисли за характеристиката на социалния тип, но подчер тава, че душевният живот на индивида не се покрива от една типологическа формула, нито дори от много формули. „Тези формули не бива да се разглеждат като психологическа реалност, а само като условен образ, модел, проявяващ функциите на човека или господствуващите, ключовите признаци на неговата личност и поведение. Тези фор само мули не са изображение на човека, а опорни точки за неговото опознаване." Ав торката на статията споменава за опита на Сент-Бьов и по-късно на Иполит Тен да направят кръстоска на историята с психологията. Биографията на Михаил Бакунин е удачен пример за илюстриране търсенията на Гинзбург и тя отделя широко място, за да анализира главните етапи и преображе нията на тази сложна личност. Мемоарите на Сен Симон дават възможност на еруди раната теоретичка да извлече от тях точни наблюдения и обобщения. Може ли кралят да бъде обект на социална типология? Отговорът на този въпрос е довел авторката на статията до оригинални мисли за личността на Людовик XIV и за монарха като съчетание и сблъсък между формулата на средния човек с умерени делови качества и форму лата на обоготворилия се славолюбец. В кн. 7 са поместени няколко статии, посветени на различни въпроси от миналото и настоящето на руската и на съветската литература. „Ленин и проблемите на теорията на реализма" от А. Иезуитов, „Исто рията на един спор от годините на револю цията" от Н. Трифонов, „Ранният Леонов" от Г. Белая, „Възвръщането на Баратински" от Ст. Расадин и др.

Тази книга на именития ни белетрист не е жанрово монолитна. Това нейно своеобразие обаче не следва да се смята за недъг. Тя не е нито чиста" белетристика, нито очеркова книга, нито изцяло мемоарна, а по-скоро някакъв хибрид. Все пак обобщаващият размисъл за авторовия живот в литературата и мемоарният елемент са преобладаващите. Споменът е, който дава спойката. Това своеобра зие не намалява значението на творбата, за щото преживяното е поднесено къде по-бег ло и непретенциозно, къде по-задълбочено и с тънки прозрения, с артистична сръчност и взискателност; понякога с хумористични отсенки, ала винаги с едно светло чувство за гражданска отговорност, с непосредна близост до читателя, с простота и искреност. Особено затрогват сгъстените страници, посветени на покоряващата сила на онова романтично въодушевление, което наричаме творческа младост. Тъкмо тя е свързана с активния фермент на революцията и със съзидателната жажда за самоизява. Но и с колебанията, съмненията и разочарованието от сектантството; с опиянението от дълга и с новата същност на най-важното от димитровския курс на партията. И навсякъде се усеща дръз новеният стремеж на автора да се добере до „великата и неясна тайна, наречена човешка душа". И в този свой стремеж среща „триумф" и „скепсис“, „светлини“ и „сенки“, „веч но“ и „преходно", без изведнъж да разбере, че те се взаимно отрицават, но и заедно се раж дат и умират в своето противоречие. И зад привидния хаос от най-различни впечатле ния и преживявания се избистря вътрешното единство и органичност на една творческа душевност. Преживяното и самокритичните изповеди са обагрени с въжделената сладост на спомена и с трезвата мъдрост на зрелостта. Облъхани са и от съкровената радост на творчеството, даващо смисъл и съдържание на един пълноценен живот. Ала с това не се изчерпва обемът на тази своеобразна книга. В нея Камен Калчев разкрива и една значителна част от преживява нията на своите съученици, учители, съсе ляни, на свои другари, участници в литературния кръжок „Хр. Смирненски", на съки - лийници от Централния затвор, на нелегални Функционери, партийни дейци, партизански организатори и т. н. Той проектира техните съдби, без детайлно да ги портретува. Но той не си поставя и подобна задача. За него са по-важни неизвестните досега факти и съоб ражения, спорове и преживявания, разкри ващи духовните хоризонти на един писателски колектив, посветил се изцяло на литературата и приел за основен метод социалистическия реализъм. Действието е свързано ту със събития в столицата, ту с детството и юношеството на бъдещия писател в балканското селце, ту с различните кътове на родината, където тво рецът е възмъжавал и е набирал жизнени сокове за своите произведения. Той разкрива и много неизвестни моменти от творческата биография и на своите пишещи събратя. В този смисъл споделените наблюдения, разказани топло и увлекателно, не са само изповед за един живот, а своеобразна биография на онова „средно" литературно поколение, което откри в комунизма своята жизнена и творческа съдба: поколение, твърде дръзновено, за да не остане да живее със старите илюзии и достатъчно дисциплинирано, за да не се откъсне от проверените партийни традиции в литературата. Повествованието въздействува с онези дъл боко изстрадани моменти, дали трайни следи върху естетиката на белетриста. Те са на писани с много нежност и топлота, затова звучат като лирика в проза. Тези епизоди са съгрети с тревогата и откровеността на комунист, верен на правдата на живота и на собствената си преживяна драма на сирак от войните. Личността на писателя се превръща в главно действуващо лице. Психологическата му еволюция се явява организиращият и обединяващ център на повествованието. В повечето случаи преживяното е ракурсът, чрез който се осветляват събития и явления, процеси и тендеции. И за да изобрази всичко непосредно, в едни случаи преобладава самонаблюдението, в други - самоиронията, в трети - болката на самоизмамения, а в четвърти - задълбоченият размисъл за бързите революционни промени на живота и на хората, настъпили след народната победа.

И главната заслуга на автора е, че той разкрива не само теоре тическия аспект на тия все още нерешени, дискусионни проблеми, а въз основа на обобщението на почти целия досегашен опит на съветските литературоведи, философи, социолози набелязва пътищата за тяхното конкретно решаване, предлага свои „модели“ в усь вършенствуването на методиките и методо логията на литературоведите марксисти, стреми се да разкрие новото в областта на теорията и историята на литературата, в утвърждаването на общотеоретичните и специ фично литературните основи на метода на социалистическия реализъм. B първа глава от книгата се набелязват Главните методологически задачи, които има да решава съвременното литературознание. Авторът взема отношение към някои опити (главно в средата на учените-философи) да отрекат правото на частните мето дологии, мотивирайки се с това, че марксизмът-ленинизмът по същество е обща методология на всички останали науки. „При такова разбиране на въпроса - подчертава А. С. Бушмин - методологията на частните науки се лишава от своята самостоятелност, разтваря се, изчезва във философската всеобща методология и се свежда само до приложение, конкретизация на последната в специалните области на знанието, а творческият подход, новите откри тия в методологията се смятат за дело само на философите." Според учения това положение е една от причините за индиферентизъм и скованост в инициативата на представителите от частните науки в посока на самостоятелни методологически дирения. „Назряла е нуждата от частнонаучни методологии, разработени така, че специалистите в различните области на хуманитарното знание биха се почувствували и те представители на единната марксисткоЛенинска наука за обществото и човека", заключава А. С. Бушмин.

Като изключим няколко по-големи и ня колко фрагментарни (при това що-годе прием ливи!) публикации, през последните чети ринадесет години нашата наука неизменно оставаше длъжница на модерното изкуство, на неговата проблематика. С книгата „Естетика на модерното изку ство" на Димитър Аврамов не просто се за пълва една празнина", както гласи обичай ният израз, но се и разкрива истината за поучителната трагедия на модерното изкуство. В такъв смисъл, перифразирайки Хегеловата оценка за Кантовото определение на прекрас ното, без ни най-малко опасения от преуве личаване, можем да кажем, че „Естетика на модерного изкуство“ еразумна дума в нашата наука по отношение на един явно безплоден в теорията си, но доказано интересен в практиката си естетически феномен. За разлика от мнозина непоследователни дори в своята, общо взето, последователна повърхностност автори, които изпитват непоносимо силна интелектуална перисталтика още при споменаването на понятието модерно изкуство", Д. Аврамов тръгва търпеливо от корените на „голямото зло“, проследява неговото във висша степен сложно и противоречиво развитие, за да стигне чак до годините на неговия апогей, до изследване причините за неговото триумфиращо шествие из залите на най-известните световни галерии и музеи. На базата на голямо количество „суров" материал - архиви, картини, научни пуб ликации, мемоари и пр. - Аврамов съумява успешно да докаже подчертано опозиционния характер на тезата „изкуство за изкуството по отношение на буржоазното общество - дълбоко чуждо, по известните думи на Маркс, на всяка поезия, на всяко изкуство. От тази богата книга става ясно и за найпримитивно мислещите умове, които с наивен възторг на откриватели-домоседи спекулират с термините „модерно изкуство“, „изкуство за изкуството“ и „модернизъм" и пр., че тео рията „изкуство за изкуството" е в същност астрономически далеч от предписваните и подозрителни симпатии към буржоазията; става достатъчно ясно, че тая теория не е при умица на буржоазните апологети, а една безкрайно комплицирана и в известен смисъл - неотменима тенденция в развитието на изкуството при капитализма; че „изкуство за изкуството не е реакция на буржоазията срещу народа и неговите творци, а обратно - реакция на излезлите от народа творци, насочена срещу буржоазното рутинерство, самодоволство, баналност, липса на вкус. В книгата на Аврамов е изяснена както ролята на прогресивните художници - начинате ли на нови изразни средства и възможности, така и атрибутивната враждебност на буржоазните интереси и буржоазната духовна ограниченост към всеки порив на свободното или политически неизгодно ангажирано изкуство. Драматичната съдба на модерното изкуство Тъкмо и затова е драматична, защото в стре межа си да се дистанцира от буржоазния сладникав вкус, от умъртвяващите изисквания на силните на деня, от ненавистното общество на преяждащите, то страда, лута се, греши, увлича се в най-безплодни експерименти - за да стигне накрая до своето самоизчерпва не, до самоотрицанието си, до окончателната си и безвъзвратна гибел. И когато художни ците-бунтари (нека не се забрави пасивността на техния „бунт") вече гинат от отчаяние, глад, мизерия и самота, буржоазните „ценители" някак отведнъж ги забелязват, почват да ги хвалят, да купуват произведенията им, да спекулират с изкуството им, да трупат капитали от трагедията им... „Противно е да видиш велики хора, почитани от фарисеи!" - бе забелязал някога Ницше. И наистина - каква по-жестока участ - хулените, отхвърляните, презираните творци попадат един ден в любвеобилните обятия на закъснели меце нати, на лицемерни еснафи, на естетствува щи сноби! И колко жалко, ако теоретикът-марксист няма поглед и сърце за всичко това, ако той се надява, че ще може да отмени присъдата на една историческа несправедливост, служейки си с. . . друга такава! Логичен и убедителен, мъдър и спокоен, авторът съумява да постави нещата на законните им места, да създаде книга, в която вси чко е подчинено на една цел, където маловажният аргумент съжителствува с важния авторски контрааргумент, където въздаването на справедливост е колкото научен, толкова и личен морален дълг. Воден от верния си усет и от голямата си ерудиция, авторът успя ва да защити своя основен тезис, а именно: „Модерното изкуство, разгледано в рамките на неговата класическа история, е изкуство на бунта, на опозицията, на протеста" (стр. 429). Той успява да докаже състоятелността и правомерността и на друг един извод, на пръв поглед като че ли недопустим от марксическа гледна точка - всеки елементарен паралел между наука и изкуство, между философия и литература и т. н. довежда до гру би теоретически грешки и недоразумения. Тук естествено ни най-малко не става дума за някаква тотална автономия на изкуството от философията, от науката изобщо. Всяко абсолютизиране - твърди авторът - на врежда тежко на науката, докато в изкуството нещата стоят твърде по-различно: там всяко нарушаване „хармонията" между логично и нелогично, между сетивно и рационално и т. н. не само че не вреди на изкуството, но в известен смисъл е даже неизчерпаем резерв за... неговото обновление.

Представянето на една голяма творческа личност чрез критическите публикации за нея е задача колкото интересна и полезна, толкова и трудна и отговорна. Дали в резул тат ще получим многостранен, обогатен образ на личността и ще се приближим до нейната същина, до чудото - творец" или, напротив, залутани в лабиринта от противоречиви, субективни оценки, ще изгубим неповтори мата индивидуалност и нейния действителен естетически ръст? И още нещо. Литературната критика винаги есимптом за състоянието на естетическата мисъл през съответен период. за нейното идейно-теоретично ниво; нейните проблеми и достижения са проблеми и достижения на общото духовно развитие на нацията. Оттук и трудността, и голямата отговорност на съвременния литературовед, обърнал 136 поглед към литературно-теоретическото и историческо наследство, за да извлече от него ценното, значимото, прогресивното. През 1964 г. издателство „Български пи сател" постави началото на една нова поредица с книгата „Христо Смирненски в лите ратурната критика" (ред. В. Колевски). Последва „Българската критика за Никола Вапцаров“ (ред. Н. Янков). Материалите в тези два тома (очерци, статии, доклади, части от студии) разкриха специфични особености на възприемането на големите поети от лите ратурната критика - възторженото утвърж даване и страстна защита на пролетарската поезия на Смирненски и преминаването от общооценъчни статии към по-задълбочено проникване на творческите проблеми на Вапцаров. Новото издание „Българската критика за Алеко Константинов" (ред. Т. Тихов) изправя съставителя пред много сериозни проблеми. Трудността при работа с творци от ранга и епохата на Алеко Константинов идва не само от простия факт на продължителния живот на тяхното творчество. Алеко съпътствува нашето културно развитие от края на миналия век до днес. През този период България изживява коренни социално-икономически и идейно-политически промени. Поради огромната обществена ангажираност на Алековите произведения тяхното изследване и тълкуване се превърна в пробен камък за идейно-есте тическите концепции на представителите на различни литературни школи и направления. Защото Алековата личност и творчеството му не са само литературни явления, те контак туват твърде пряко с проблеми от общественополитически и народопсихологически характер. „Творчеството на Щастливеца - пише Г. Димов в уводната статия към сборника, - разтърсило толкова много съвести... служи като критерий за идейно-естетическата зрелост и прозорливост на критици и писатели от различни поколения." Широкият кръг от въпроси около автора на „Бай Ганьо", уча стието в тяхното решение наред с литературоведи и общественици и на политически дейци и писатели създава изключително слож на картина на състоянието на критическата мисъл за него и дава основание да се говори за алековски (респ. байганьовски) проблеми в българската литературна критика. При това положение пред редактора на „Българската критика за Алеко Константинов" с голяма острота стои преди всичко въпросът за подбора на материала. Отхвърляйки библиографската пълнота като съвършено невъзможна и ненужна, Т. Тихов е потърсил максимална проблемна изчерпателност. От внушителния брой статии, очерци, критически бележки, оставени за Алеко Константинов, той е отс ял всичко, което има случаен, злободневен, субективен характер, за да се спре на учени и критици от ранга на д-р Кръстев, Б. Пенев, М. Арнаудов, Ив. Шишманов, Г. Бакалов, Ив. Мешеков, Т. Павлов, П. Зарев, Г. Цанев, които имат траен, задълбочен интерес към Алеко и които в изследванията си обхващат творчеството му в такава пълнота, че да дадат завършена кон цепция за него. Съдържанието на сборника показва сериозна идейна основа - марксическото отношение към теоретичното наследство. Въпреки външното многообразие от автори поместените критически материали имат вътрешна свързаност, изразена в съв купността от въпроси, които се разглеждат от различен аспект. Имаме основание да говорим за ясно изразен проблемен кръг, който обхваща кардиналните въпроси около Алековото творчество и постиженията при тяхното разрешение, както и насоките за бъдещи изследвания. В това според нас се състои и главната сполука на изданието. Едно по-прецизно око би открило и някои нарушения в стройната структура на сборника, които се получават от материали с по-различен характер. Например рекламно-пропагандната статия на А. Страшимиров „Купете си съчиненията на Алеко Константинов!", злободневно-полемичния откъс „Алеко и Бай Ганьо" от Кирил Христов и др.

От 10 до 12. XI. 1970 г. в София се състоя симпозиум по въпросите на българския фолклор, организиран от Института за литература, Института за етнография и Института за музика при БАН. В работата на симпозиума взеха участие фолклористи, етнографи, музиковеди и литературоведи от София, Велико Търново, Пловдив, Пазарджик, както и видни фолклористи от СССР, Чехословакия, Румъния. Бяха прочетени 44 доклада и научни съобщения, които засягаха различни аспекти на проучването на българския фолклор - методи на събиране и записване, проучване на творците и носителите, история и съвременно състояние на българската фолклористика, отношения между фолклор и литература, фолклор и музика, фолклор и обред и пр. Директорът на Института за литература проф. Стойко Божков откри с кратко слово пленарното заседание. Той говори за значението на народното творчество за националната ни култура и за отговорността на нашата наука за неговото събиране, описване и запазване. С подчертан интерес бе изслушан докладът на акад. Петър Динеков „Българската фолклористика след Втората световна война". Като направи обстоен преглед на наследството, което нашата марксистка фол клористика получи от миналото чрез делото на редица възторжени събирачи и на компетентни и добросъвестни учени, акад. П. Динеков набелязва основните етапи в развитието на тази наука след 9. ІХ. 1944 г.: изучаване на съвременния фолклор, проучване на творците и носителите на фолклора, изчерпателно събиране на юнашкия епос и хайдушките песни, проучвания върху отделни фолклорни жанрове, върху историята на българската фолклористика, на връзките между литература и фолклор, на художествения метод на фолклора и пр. Преценявайки постиженията на българската фолклористика, акад. П. Динеков изтъкна голямото значение на опита на съветската фолклористика в тази насока. В доклада бяха набелязани и ред важни и належащи въпроси, свързани с бъдещото и развитие: да се продължи изследването на българското народно творчество с оглед отражението на социалния живот и националната съдба във фолклора, на отношението между национално и интернационално, на ролята на фолклора в народния живот, на специ фични естетически и творчески проблеми. Беше подчертана неотложността на някои конкретни въпроси, като написване история на българската фолклористика, създаване на речник на българския фолклор и осо бено издаването на списание по въпро сите на българския фолклор. На състоянието на фолклорните проучвания у нас бяха посветени докладите на Райна Кацарова и Николай Кауфман „Развитие на българската музикална фолклористика" и на Христо Вакарелски „Бъл гарското народно изкуство - състояние и изследвания". Д-р В. Гашпарикова (ЧССР) информира симпозиума за съвременното състояние на фолклористиката в Словакия. В доклада на Кръстьо Генов „Проф. М. Арнаудов като фолклорист" бе дадена висока оценка на приноса на акад. Михаил Арнаудов за събирането и изслед ването на българския фолклор. Като живо доказателство за значението на проучванията на големия наш фолклорист бе и докладът на Георги Данчев, който изнесе сведения за организираната от ВПИ „Кирил и Методий" фолклорна експедиция в Еленско по следите на акад. М. Арнаудов и за интересните резултати от нея. С внимание и искрено вълнение бе изслушано обръще нието на акад. М. Арнаудов към симпозиума на тема „Из историята на българската фолклористика". Работата на симпозиума протече в две секции - поетически фолклор“ и „музи кален фолклор“. С оглед интересите на читателите ще се спрем предимно на онези Доклади, които разглеждат важни методо логически въпроси или разработват проблеми, свързани с отношенията между фол клор и литература. Всички доклади, изне сени на симпозиума, ще бъдат издадени в отделен том.

На разширено заседание на 7. I. 1971 г. Научният съвет обсъди и прие за печат тру да на Ванда Смоховска-Петрова - Михаил Чайковски - Садък паша и Българското възраждане". В своята рецензия акад. П. Динеков изтъкна, че авторката си е поставила за задача да проучва и осветява едновременно и в неразривна връзка личността, живота, обществената дейност и литературното дело на Чайковски, за когото съществуват многобройни и неверни или неточни мнения и оценки. Едно от най-ценните качества на труда е, че в него са привлечени много нови материали и архивни данни, с които В. Смоховска богато аргументира своите заключе ния и оценки. Особено внимание е отделено на обществената и политическа дейност на Чайковски на Балканите. Изследването ни въвежда в сложната историческа обстановка, разкрива политически ходове и заплетени дипломатически игри. В продължение на няколко десетилетия делото на Чайковски - Садък паша оказва влияние върху важни моменти от политическата история на нашия народ. Авторката е издирила и изяснила вси чки прояви на Чайковски в тази насока: дей ността му като агент на полската емиграция, ръководена от Чарториски, противоречивата роля, която създаденият от него Казак алаят играе в освободителните борби на българите и т. н. Литературното дело на Чайковски е изследвано главно с оглед на отношението му към Българското възраждане. П. Динеков посочи, че в литературния анализ на повестите „Кърджали“ и „България" В. Смоховска е показала голяма литературна култура. П. Динеков направи и някои критични бележ ки главно върху общата оценка за делото на Чайковски в заключителната глава на труда. Към положителната оценка на труда се присъедини и вторият рецензент - ст. н. сътр. от Историческия институт при БАН В. Паскалева. Тя изтъкна, че трудът на В. Смоховска е значителен принос и за бъл гарската историческа наука. Разкрити са неизвестни източници за Българското възраж дане. Авторката е положила огромен труд и е работила изключително добросъвестно над трудните за разчитане архивни материали. Втората положителна страна на изследване то е, че В. Смоховска предава духовния образ на М. Чайковски в развитие, разкрива неговата личност с всичките и противоречия, лъкатушения и политически колебания. Рецензентът посочи, че някои оценки на исторически факти търпят известни корекции или се нуждаят от допълнения. Такива са главно положенията около ролята на Чарториски като проводник на френската политика на Балканите, заслугите на Хотел Ламбер и Чайковски в църковната борба и др. под. В заключение рецензентът подчерта още веднъж приносния характер на труда и предложи той да бъде отпечатан. В обсъждането взеха участие Г. Цанев, Е. Георгиев, Г. Димов, Д. Леков и Б. Ничев. Положителната оценка на рецензентите беше утвърдена и от изказванията, в които се посочи, че трудът има приносен характер и голяма научна стойност. Без да се опитва да идеализира Чайковски, авторката се е справила блестящо с психологическите трудности, възникнали при такъв сложен и противоречив автор, какъвто е Чайковски. Според Б. Ничев най-важната заслуга на В. Смоховска е, че тя е намерила своя концепция, която поставя в центъра на изследването - това е „казашкият мит" на Чайковски. Трудът има още едно достойнство - написан е живо и интересно. В заключение директорът на института - Стойко Божков - подчерта, че историческата страна на работата е оценена достатъчно компетентно от В. Паскалева. Той присъе дини мнението си към дадената положителна оценка на труда не само поради богатството на фактическия материал, но и като успешен опит да се навлезе в една сложна историческа атмосфера, разкриването на която е от значение за изучаването на нашето Възраждане. Ст. Божков пожела на авторката да вземе пред вид и да провери още веднъж точността на някои исторически сведения и формулиро вки, които бяха засегнати в рецензията и в изказванията. Трудът единодушно бе препоръчан за печат.