Книжка-6

1971, Книжка 6 - Съдържание

С нахлуването на немските фашистки армии в Съветския съюз рязко се смрази климатът и на българската литература. В страната се настаниха отново жестоко потисничество и реакция. Повечето писатели комунисти бяха проводени от полицията далече на юг, в сурови концентрационни лагери - в „Еникьой", а след това и в „Гонда вода“. Не излизаше никакво легално ляво издание. Настъпваше бързо онази черна средновековна нощ, която немският фашизъм обещаваше на цяла Европа, на света като тържество на „нов ред. Но вътрешно политическото положение у нас съвсем не беше благоприятно за господството на този желан и от българската буржоазия „нов ред. И бъл гарските политици, боядисали щандартите си с кафявия цвят на фашизма, и династията се бяха откъснали съвсем от народа. Влиянието на комунистическата партия бе широко - и сред младежта, и сред простите трудови хора. При тази обстановка волята за борба и съпротива срещу насилниците и завоевателите избликваше непрекъснато с небивала сила. Сложи се началото на голямо партизанско движение. Започнаха саботажни акции. Организираше се всестранната съпротива - и срещу врага отвътре, и срещу врага, дошъл отвън. Борбата кипеше във всяко ъгълче на изстрадалата ни земя и приемаше неумолимо нееднакви форми: от устната пропаганда, която всява вяра в победата на Червената армия и разпалва прорусофилски чувства до рисковано трудните, но самоотвержени акции на партизани и саботажници. През тези драматични и кървави години революционната литература се твореше вече не в познати писателски мансарди, а в затвори и концентрационни лагери или в партизански заслони из планините. На нейните създатели сега липсваха и най-елементарни условия за художествено творчество. Липсваха книги. Нямаше традиционни разговори за литературни стойности, за идейност и художественост. (Известни условия за дискусии съществуваха в концентрационните лагери, и то докато концлагеристите не се изпращаха на физическа работа. Но борческото поетическо слово се раждаше спонтанно. То носеше в себе си тъкмо идеята за борба, която искаха да загасят, тъкмо волята за победа, ентусиазма на онези, които бяха вече в редиците на партизанските чети или в нелегалните политически организации.) В лагера „Гонда вода" бяха интернирани Тодор Павлов, Младен Исаев, Венко Марковски, Крум Пенев, Марко Марчевски, Лозан Стрелков, Арманд Барух, Васил Воденичарски. Там, по спомени на заточените, се е създал негласно литературен кръжок, чиято душа е бил Тодор Павлов, най-авторитетният сред изброените видни творци. В условията на лагерния живот Венко 3 Марковски написва своята поема „Орлицата“, Младен Исаев някои от ярките си революционни стихотворения, поместени по-късно в стихосбирката „Огъня" (1946). Арманд Барух се заема с превеждане на „Война и мир“ на Толстой. Драматична е биографията на родения в Скопие българин заточеник в „Гонда вода“ Венко Марковски. Той се е преселил в старата родина заедно със семейството си. Още през 30-те години насочва таланта си към револю ционно творчество. Тогава между него и Тодор Павлов, роден също в Маке дония (Щип), се създава трайна дружба. Тодор Павлов чувствува отблизо творчеството на Марковски и по спомени на двамата те престояват в концен трационния лагер „Гонда вода“ до късно нощем над ръкописите на писателя. Марковски пише на литературен български език и на македонски диалект. Но независимо от особеностите на езика в творчеството му пулсират все чув ствата на революционера-комунист, убеден в очакваната победа и във великата правда на народа. В поезията му преобладава беззаветна обич към македон ската земя, която се тъпче от ботуша на кралския джандарм, а по-късно от немски окупатор. Любовта към Македония е засвидетелствувана многократно. В поемата „Чудна е Македония“, издадена през 1940 г., четем:

Въпросът за гледната точка се трактува от различни автори различно. Това е невралгичен възел, около който се очертават различни изходни есте тически позиции относно нравствено-идеологическото съдържание и художе ствената структура на творбата. Гледната точка - това са позициите, от които се води повествованието. Тя може да бъде гледна точка на автора, явно или неявно представена в произведението, на разказвача, на някои от действу ващите лица, в който случай може да не съвпада с гледната точка на автора. Структурата на художествения текст, както правилно твърди Б. А. Успенски, 1 може да се опише, ако се изследват различните гледни точки в творбата и отношението между тях. Гледната точка не е само въпрос на стил, на техника: тя обхваща идейни и морални ценности, зависи от обществените и естетически позиции на съответния литературен субект, обуславя структурата на творбата. „Ако гледната точка - пише Роберт Вайман2 - е основана на отношението на автора разказвач към природата и обществото като предмет на творчест вото, то това отношение не може да се тълкува като технически повествователен похват. Самият подбор и разположение на материала на повествованието или на сценическото изображение необходимо предполага оценъч ната позиция, чийто критерий има в последна сметка социален и етически характер." Гледната точка, дълбоко субективна по същество, това е подходът и позицията, която поражда индивидуалното откритие на автора, която опре деля характера на подбора на явленията, духовния и естетически ъгъл на зрение на писателя, осмисля и оцветява рисуваната действителност, решава характера на художествената визия. В тоя смисъл тя е колкото субективна, толкова и зависеща от редица конкретно-исторически, философски и психологически причини и фактори, обясняващи изменящото се отношение на пи сателя към обществото.

В развитието на изкуството и културата Барокът представя цяла исто рическа епоха. Тя лежи между Ренесанса и Просвещението. Като термин, означаващ епоха, респективно стил в литературната история, названието Барок бе сравнително малко популярно. Напоследък обаче то навлезе стре мително в нашата наука и при много спорове за същността, която стои зад него, се наложи в нея. с Ние това защото то действително има на приемаме означение, право съществувание, доколкото историческата епоха между Ренесанса и Просве щението има свой облик, който се нуждае от детерминиране. За бързо развиващите се европейски страни, излезли от Средновековието, Ренесансът приключва през XVI в. Какво следва след него? Ако Ренесансът се свързва Реформацията в една значителна част от Европа и Реформацията е послед вана от Противореформацията, за всекиго от нас е явно, че Противорефор мацията не слага печата си върху цялостното развитие в Европа. Голямо течение в литературата и изкуството през епохата е Класицизмът. Но той също не обхваща в неговата широта идейния и художествен процес през епохата. Като че ли терминът, респективно понятието Барок, вмества в себе си сравнително най-пълно господствуващия стил и най-разпространените идейно-художествени явления на епохата. Ако някои смятат, че тоя термин принадлежи на архитектурата, трябва да възразим, че архитектурата не може да бъде изолирана от другите изкуства, включително и от литературата, и ако тя притежава свой - явен по най-важни показатели - стил, не можем да не потърсим и видим тоя стил и в другите изкуства, и в лите ратурата. Впрочем съвременните изследвания показаха достатъчно, че тоя стил е присъщ не само на архитектурата, но и на другите изкуства, и на литературата. Можем ли да говорим за Барок в историята на българската култура литература? Мнозина може би ще кажат: Западна Европа има такива неща, каквито ние нямаме! Тя има Ренесанс в едно ранно време, а нашето Възраждане започва тогава, когато Западноевропейският Ренесанс отдавна е приключил, а приключва и епохата, която назоваваме с термина Барок. Мисля, че подобно мнение не може да спре нашата изследователска pa- бота, насочена към разкриване процесите, които ни са познати от общото развитие на Европа и човечеството. Водейки се от една основна мисъл при изследването на историческите процеси - за монизъм в развитието, смятам, че не можем да не потърсим и Барок в културната и литературната ни история. 46 Проблемата за Барок в българската литература не се явява в настоящата статия за пръв път, макар изобщо тя да е нова за българското литературознание. Досега бе посочвано на няколко пъти наличието му, но схващане за по-широко бароково течение в литературния ни живот от една определена епоха не се е наложило. Много по-убедително бе посочено наличието на Барок в българската архитектура. Въз основа на обилен материал именно М. Бичев разкри както наличието му, така и неговото значително разпространение в България през епохата на Българското Възраждане. Бичев показа австрийския Барок като първообраз на българския.

Без да бъдат в истинския смисъл на думата повест, „Чичовци“ са дадени в една сюжетна рамка поради общите герои, местодействието, битовата среда и общия духовен климат. Повестта представя, както сам Иван Вазов казва, „галерия от типове и нрави български в турско време", но почти всеки портрет в тая галерия получава живот чрез някоя случка или комична ситуация, така че се запълва със сюжетно или битово-характероложко съдържание. При това портретите са хумористично оцветени, без да се превръщат в карикатури. Художествената цел на автора е сърдечен, ведър смях и затова колкото ида са понякога багрите с подчертан хумористично-отрицателен нюанс, все пак портретите остават в сферата на безобидно хумористично изображение, те не се превръщат в сатирично изобличение. По тая причина по-късно авторът е махнал и първоначалното мото „див глог питомно грозде не дава“, тъй като то внася остър сатиричен елемент, а това противоречи на художестве ния замисъл. В тази повест Вазов постига класическо превъплъщение на хумора като художествена категория. Той произтича от разбиването на илюзията, от разилюзинирането на действителността, от дискрепанцията между представа идействителност, между думи и дела, между пламенни патриотични тиради и заешка страхливост, между патетичен национализъм и жалко раболепие пред турската власт, между лицемерно смирение и злоезичие, между духовнически сан и земни слабости, между привидна ученост и действително невежество, дори между прякори и истинска същност на характера. Основ ният похват е контрастната техника на изображение, т. е. разилюзинирането, разбиването на илюзията, разголването на истината, на истинската психика, откриването на истинския характероложки портрет чрез дела и постъпки, след като героите са били поставени в ситуации, които са създали погрешна представа за тях и читателят за момент я е приел за чиста монета. В една нова ситуация илюзорната представа се разсейва и вие се смеете от сърце, защото виждате човешки слабости, много или малко характерни за всички. Като най-действен разилюзинатор се прилага страхът било като внедрен афект от дългогодишното робство, който кара сърцето на българина да тръпне само при вида на онбашията или на някакво заптие, било като внезапно предизвикан афект поради нещо необикновено, каквато е появата на Мунчо в пещерата. При това Вазов си служи със страха като разилюзинатор много майсторски, за да изчерпи характероложкия портрет на героите си и да ги изобрази едно състояние на духа, което в най-висока степен изнася на показ вътреш ния човек. След като го прилага като разилюзинаторско средство в малки сиB 63 туации, авторът го пренася върху един широк масов план, каквато е разход ката на героите до манастира и заседанието в конака. Той прави дълбок пси хологически разрез в душите на своите герои и ги изобразява от една страна, която действува в най-висока степен хумористично като извор на чист и непосредствен смях, а смехът е чист и непосредствен, защото страхът се оказва безпредметен. Той буди само тогава смях, когато поводът се дължи на заблуда. Тук заблудата бива разкрита в последния момент, след като авторът създава редица напрегнати състояния на разилюзиниращ афект. Развръзката идва експлозивен смях у читателя и героите. Гърлестият хохот на Селямсъза найярко илюстрира експлозивния хумор на цялата сцена. C Повестта е разделена на отделни глави и ситуации с различни сигнални названия. Читателят бива въведен още от самото начало в една ситуация, която му дава възможност да навлезе в сопотненското „общество", да се за познае отведнъж с някои видни негови представители и бита им. Като инвен ция това е щастливо хрумване на автора. Чрез черковната служба ние се озо ваваме в тяхната среда. При това природната картина бива използувана едновременно и за астрономическа, географска, фолклорна, битова и архитектурна ориентировка. Всичките тези познавателни особености са дадени не като сухо изброяване и описание, а като природна картина с художествено въздействие, от която под знак легато се преминава към вътрешната обстановка и човешката картина, нахвърляна в разноцветни багри и дадена като зрително и звуково преживяване:

Скоро се навършват осемдесет години от смъртта на Тодор Икономов, но българският читател все още не познава пълния текст на мемоарите му. Основната част от тях е печатана скоро след мъченическата му смърт в солидното шуменско списание „Искра" (год. IV, 1896, кн. 1, 2, 3, 4, 5, 6). Почти вед нага след това синът му издава тези мемоари като том четвърти от неговите съчинения, но първите три тома не виждат бял свят. B архива на Тодор Икономов в Народната библиотека намерих други три непечатани негови работи, които имат мемоарен характер, представля ват значителен исторически и културен интерес и скоро ще излязат заедно с печатаната част в издателство „Български писател“. Две от тези работи оче видно са замислени като по-кратки автобиографии - равносметки на неговия живот. Най-ценното в тях е, че тук Тодор Икономов разказва за времето на своето детство и юношество. (Както е известно, печатаните спомени започват направо от епизода с унията в началото на 1861 г., когато Икономов е 23-го дишен.) Третият ръкопис, озаглавен от автора „Последна дума", има характер на духовно завещание. И И Писани в различно време, спомените на Икономов се различават дори тогава, когато повторно и потретно се връщат към едни и същи събития. Неговото душевно състояние, неговата сурова съвременност са оставяли ярък печат върху всеки спомен - колкото по-късно, толкова по-мрачно трагично Икономов вижда своя живот, по-ясно прозира отчаянието му от хода на обществените работи у нас, с все по-голяма охота той се връща към мрачните предчувствия за несолидната основа на нашия обществен живот, към консервативните си мисли още от времето на Възраждането, от времето на своята иначе възторжена и пълна с крайности младост. Всеки, който реши да пише биография на Тодор Икономов, ще се срещне с непреодолима трудност, добре позната на биографите на Захари Стоянов и други големи мемоаристи - той ще влезе в едно непосилно съревнование. Икономов сам най-добре е пресъздал собствения си живот - най-добрата негова биография са написаните от самия него автобиографии. Личността, запечатана в тези спомени, нейните дела и мисли, характер и склонности, нейният поглед за живота и хората, нейното време са се отразили толкова богато, неповторимо, искрено и умно, че спомените и стават забележителен документ за нея и времето - голям литературен паметник с непреходна стой 1 Вж. ДБКМ-БИА, Ф. 19, арх. ед. 1, л. 19-56, 57-123 и арх ед. 19, л. 1-18. 80 ност. Могат да се съберат няколко тома статии на Тодор Икономов, някои от които блестящи, вълнували години наред нашата общественост, вълну ващи и сега, пръснати буквално в целия възрожденски и следосвобожден ски печат или издавани като отделни книги. Не е издирена и проучена неговата преписка. Това е работа, която чака историците на нашата обществена мисъл. Едва тогава ще се види пълната картина на идейната и политическа мисъл на Икономов. При липса на такова издание трябва да се задоволим със спомените на автора. И трябва да кажем, че особеното в тези спомени тъкмо това, че те блестящо могат да изпълнят тази задача, да запълнят оче видната празнина.

Свидетели сме на безпрецедентно разпространение на руската съветска литература в цял свят, включително и у нас, в България. Никога не са правени толкова много преводи, многотомни издания, изследвания, никога не са съз давани толкова научни институти, катедри, центрове, дружества, никога не са публикувани толкова монографии, посветени на актуални въпроси, автори или периоди от развитието на руската литература след Октомври 1917 г. Това е един продължителен и крайно динамичен процес, съдържанието на който може да бъде илюстрирано със статистически данни, анкети, извадки от доклади и пр. Но в случая едва ли е необходимо да се прибягва до помощта на статистиката и математиката. В тоя смисъл изследването напри мер на връзките и взаимодействието между две съвременни литератури или на мястото, което заема даден писател в друга, чужда литература, също може да даде точни резултати и без употребата задължително на статистика, мате матика и различни количествени методи. Разбира се, това не означава, че се отрича значението на математиката и статистиката в такава област на човешкото знание, каквато е съвременното марксическо сравнително литературознание. Въпросът е да не се злоупотре бява с тези науки, да се използуват комплексно и в случаите, когато действително е необходимо. Примери ли? Дори тема като нашата - Николай Тихонов в българската литератур а - дава изобилно количество данни, които ни уверяват в изказаното вече заключение. Много са показателите, които говорят за продължителния интерес на българския читател към поезията на Тихонов. При това той еднакво е търсен и четен в оригинал, и в пре вод, почти с едни и същи темпове са превеждани на български език неговите стихотворения, разкази и художествена публицистика. Достатъчно е да се каже, че у нас името на поета прониква още през 1926 г., а първото му произведение, излязло на български език през 1934 г., е стихотворението „Проща ване с ралото". Тия факти, както и другите, за които ще стане реч по-надолу, не трябва да се разглеждат формално. Те трябва да се преценяват от гледна точка на за дачите, които стояха пред пролетарско-революционната ни литература след неуспешното работническо-селско антифашистко въстание през септември 1923 г., от гледна точка на потребностите на националната ни култура като цяло. Аксиома е днес, че всяка революция изисква и си създава своя художе ствена литература... ОТЗИВИ И ПРЕВОДИ В ГОДИНИТЕ НА МОНАРХОФАШИЗМА Творчеството на Тихонов винаги е било във фокуса на любовта на прогресивния читател и на вниманието на марксическата литературна критика. Възприемат го като поет на Октомврийската революция и гражданската война, поет на дружбата с народите на Съветския Изток. През 1926 г. поляновската „Наковалня " (бр. 20) писа: „Николай Тихонов е засега един от първите пред ставители на руската поезия. Неговият обработен стих обладава звънливата коравина на метала. Сюжетите му са черпани от революционната (чети: граж данската - Х. Д.) война. Неговата смела ритмика, без да скъсва с традицията на руския лиризъм, използува всички нови образи, форми и контрасти на модерната мисъл и богатствата на народния говор." Нататък в статията подробно са разгледани: „Балада за гвоздеите“, „Балада за дезертьорите“, „Балада за отпускаря“ и „Кавалерия"; подирена еприликата и отликата между Тихонов и Серафимович: и двамата „не рисуват гражданската война по-красива", а я показват такава, каквато тя е - сурова, героична, класова.

От кореспонденцията на Димитър Димов с Борис Койчев са запазени 30 писма на Д. Димов и 10 писма на Б. Койчев. Повечето от писмата на Д. Димов са датирани от него. На 15-ото писмо е поставена датата на пощенското клеймо. Първото писмо е върху пощенска картичка, чийто печат е нечет лив. Мястото му в поредицата определяме, като се ръководим от началото на писмо № 2. Писма № 2, 10, 12, 14, 15 са написани с молив, всички останали - с мастило. Правописът на писмата е запазен без изменения. Не е отбелязана само употребата на „Ђ”, „А“, „ъ“ и „ “ в края на думите. Голямата част от поясненията към писмата са дадени от проф. Б. Койчев. Петнадесет от писмата на Д. Димов са отпечатани в 15-а книжка на сп. „Пламък“, 1971 г. Тъй като в техните текстове са направени някои редакторски намеси, които могат да въведат изследователя в заблуждение, за научна работа трябва да се ползуват оригиналите, които се съхраняват в къща-музей „Д. Димов“.

В първа книжка списанието на Немската академия по изкуствата публикува студията на В ернер Митенцвай „Революционната тема в за падногерманската драма" (Werner Mittenzwei, Revolution und Reform im westdeutschen Drama"). Авторът на това изследване е дирек торът на Централния институт по литературна история към Немската академия на науките и е известен с трудовете си „Об рази и изображение в модерната драма" и „Бертолт Брехт - от „Наказателната мярка" до „Животът на Галилей". На пръв поглед, отбелязва авторът, може да се добие впечатление, че в запад ногерманската драматургия от края на шестдесетте години няма друг образ, който да се възкресява така често, както този на революционера и на революционните съби тия. Обаче трябва да се изтъкне, че в повечето случаи понятието „революционер" се третира прекалено произволно. В края на 60-те години темата за революцията става всеобща поради изострянего на класовата борба в световен мащаб. По тази причина понятието революция" често става изра зител на разнообразни гледища и на различни, дори противоположни революционни модели. В развитието на западногерманската дра матургия след края на петдесетте години могат да се отбележат няколко повратни момента, определящи тематичните насоки и стратегическите прегрупирвания на силите. Такива са преди всичко някои театрални постановки в края на петдесетте години, след това през сезона 1963/1964 г. и най-после в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години. В края на петдесетте години привличат вниманието неколцина драматурзи, чиито имена едва ли още се срещат в репертоарните планове, но които създадоха навремето едно ново качествено стъпало в сравнение с цялостната безрадостна картина на западногерманската драматургична продукция както в мирогледно, така и в естетическо от ношение. Тези автори са преди всичко Томас Харлан с пиесата си „Аз самият и ни128 какъв ангел" (1958), Йоахим Вихман с „Ня ма време за светци“ (1958), Стефан Андрес със „Забранени зони" (1958), както и жи веещият в Австрия и ГФР Йоханес Марио Зимел с „Училищният приятел" (1959) и Ервин Зилванус с „Корчак и децата“ (1957). Характерното в споменатите творби е ос трият поглед към актуалните политически събития. В тях авторите апелират към обществената отговорност на всеки един зри тел. Тази обществено заангажирана драматургия от началото на петдесетте години, която разглежда най-вече явлението „фашизъм" и неговото възраждане, представ лява в същност съзнателно противодействие на залялата Европа мощна вълна на абсурдния театър. Решителният обрат в западногерманската драматургия настъпва обаче едва през театралния сезон 1963/1964 г., в който се раждат премиерите на „Преследването и убийството на Жан-Пол Марат" (1964) от Петер Вайс, „Наместникът" (1963) от Ролф Хохут, „Господин Крот - увеличен портрет" (1963) от Мартин Валзер и „По дело то Роберт Опенхаймер" (1964). С тях се поставя началото на една драматургия, която, макар неясна и объркана в своята мирогледна насоченост, дава недвусмислен израз на факта, че обществените конфликти в Западна Германия не могат повече да бъдат заобикаляни мълчаливо. Действи телното значение на тези творби се състои преди всичко във въпроса, който се поставя в тях - как човекът в тотално отчуждения свят на империализма може да си възвърне загубената свобода на мисъл и действие. Драматурзите атакуват едно състояние на нещата, което не може повече да просъщест вува. Но те все още не са в състояние да посочат някаква революционна алтернатива.

В творческата биография на един критик не всяка от неговите книги може да го характеризира най-добре, да покаже найверните и силни страни на неговия талант. Самата негова творческа практика често пъти го изправя пред разрешаването на ли- тературни проблеми, не най-близки до виж дането и същността му. Нерядко можем да срещнем в краткия показалец за издадените книги от критика творби, които не носят доказателства за неговата прозорливост, показват как редица схващания и оценки са отречени от времето. И може би поради това, колко само значимо е за литературата и литературната критика появяването на цялостна книга, в която повечето от събраните в нея статии да имат „непроменлива" стойност, да ни очертават убедително и открояващо автора. Без да има изчерпващо значение за творческата дейност на Пенчо Данчев, неговата последна книга „Критика и естетика" е именно от тези произведения, които носят в значителна степен характерното за кри тическия му талант, вярно представят тър сенията му на буден и отзивчив критик, подчертават редица важни наблюдения за съвременния литературен процес. Още самото заглавие на книгата ни говори доста красноречиво както за нейното съдържание, така и за предпочитанията и насочеността на този автор. Пенчо Данчев твърде често разработва в своите ста тии проблемите на съвременната българ ска поезия. Неотдавна той публикува портрети на Иван Давидков и на Лиана Даскалова в „Литературен фронт", често участ вува в творчески дискусии и разговори. За него по-малко се отнася трайният уп рек към нашите видни критици, че са се откъснали от текущата литературна про- дукция и често са чужди на парливите ежед невни въпроси на литературната кухня". Пенчо Данчев обича да пише за поетите и поезията. Явно на него му допада чув ствителният отклик на поетовото сърце на действителността. Сам той като критик е отзивчив към възникващите проблеми от нашия литературен живот и не се откъсва от съвременната лирическа продукция. Свързаността на Пенчо Данчев с найновите явления на поезията си има определено подчертано обяснение. Тя е заложена в самата му критическа позиция на марксист. С верен партиен критерий мери той градусите на поетическите вълнения, търси будното гражданско съзнание и социалната характеристика на стиховете. В значителна степен се интересува от прог ресивно-гражданската насоченост в развитието на разглеждания автор. За подхода му към поезията говори и встъпителната статия на неговата книга: „Поезия на гражданския патос". Накратко критикът проследява характерните моменти в развитието на нашата поезия и главно ней ните наследствени черти. Макар и на места доста констативен, Пенчо Данчев прави вярна обобщена ха рактеристика на развитието на българската поезия. Той се стреми лаконично да под чертае онези разностранни богати и ярки линии на развитие, които най-силно доказват плодоносното свързване на творчеството с борбата, с живия живот, с дейст вителността. Него го привлича тая неотклонимост на нашата поезия от съдбата на народа и родната земя. Редица поколения поети са защищавали истински своя талант чрез вярната служба на общото дело, на върховния възход напред. И като излиза от тая обобщаваща мисъл за силния граждански патос на българската поезия, авторът на „Критика и естетика" разглежда творчеството на редица наши поети, за да докаже чрез силата на анализа и критическите наблюдения своята поезия и творческа теза, Показателни са поетите, привлекли неговото внимание: Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Веселин Андреев, Пеньо Пенев, Петър Караангов, Андрей Германов и Любомир Левчев. Безспорно това са имена, доказали творчес ките си заложби и защитили талантливо и умно своето призвание. Във възходяща та линия на приемственост и развитие кри тикът набелязва постепенно проблемите не само в индивидуалното творчество, но и на цялата поезия. Това е отличителна чер та на критиката на Пенчо Данчев. Той раз143 глежда събития и явления в тяхната единност и многоизмеримост, никога не откъс ва едно творчество или съдбата на даден творец от общия поток на движение. На него му е абсолютно чуждо артистичното самонаслаждение от литературния любимец, не обича да се самозатваря с предпочитаните избраници от писателския ко лектив". Неслучайно и Пенчо Данчев беше този критик, който се изправи с истинска острота и назидателност срещу някои кри тици от по-младото поколение, като не мо жа да възприеме техния артистизъм и кри тическо епикурейство.

В своята книга „Поезия, проза, критика" Симеон Хаджикосев засяга широк кръг проблеми. Заедно с интереса си към съвременната литература той обръща вни мание и на въпроси от нашата класика, като се опитва да допълни някои празноти в Литературната история и теория. Разнообразната проблематика, която занимава автора, прави много добро впечатление, защото е изява на богата култура. 146 Находчивостта и верният поглед на С. Хаджи косев върху литературния процес в миналото и сега подсказват, че това е един автор с възможности. Но неравностойното качество на статиите и рецензиите, поместени в книгата, които съдържат иначе интересни хрумвания и плодоносни идеи, показва, че С. Хаджикосев все още търси себе си и не е успял да открие най-подходящата фор ма, за да се изяви в такава степен, която напълно да съответствува на духовните му сили. Остава впечатлението, че авторът не може да се съсредоточи за по-дълго време върху отделен проблем и да го разработи в неговата пълнота. Пък и изборът на кратката статия или рецензии съвсем не под хожда на обемността на темите, които кри тикът подбира. Тесните рамки на изложе ние не дават възможност за по-голяма обхватност на проблема и за изчерпателност, а обратно - те заставят автора бегло да разглежда аргументите си по една или друга теза и да подчинява своето изследване на по-ограничени цели. Ето защо преценката за някои писатели той прави само върху впечатленията си от последната книга. Творчеството на М. Недялков се свързва изклю чително с темата за продължаващата революция. А силата на П. Цонев се търси в използуването на хумористичния или пря ко сатиричния детайл. Хаджикосев засяга такъв един голям въпрос, какъвто е въпросът за традицията и новаторството, и очертава елементите на новаторската литературна техника на писателите от средното поколение (Г. Мишев, В. Попов, Д. Вълев, Л. Дилов, Бл. Димитрова). Друг важен въпрос, на който търси отговор авторът на книгата, е съвре менното творческо светоусещане. Наблю денията му са ограничени само в рамките на две произведения от Ивайло Петров и Йордан Радичков. Макар че книгата носи заглавие „Поезия, проза, критика", въпросите на критиката са подценени. В центъра на авторовото внимание не стои сложната проблематика на съвременната литературна критика, коя то епризвана днес да бъде активен фактор в развитието на социалистическото изкуство, а се разглеждат само някои особености, свързани с публикации на Васил Колевски, Кръстьо Куюмджиев и Стоян Илиев. Авторът е трябвало да прояви по-голяма прецизност към материала в книгата, за да се преодолее тезисното поставяне на проблемите, за да се неутрализира вредата от прекаления лаконизъм, който придава на статиите фрагментарен характер. Недоумение буди фактът, че в книгата си С. Хаджикосев помества две статии със сходно съдържание. Едната от тях - „Орфичност" и съвременност" - заслужава вни мание, защото на основата на богат илюс тративен материал се показват пораженията, които дилетантството и самоцелният професионализъм нанасят върху поезията. Интересът, който пробужда тази статия, обаче не се поддържа във втората - Мисли за младата" ни поезия", защото в нея няма нищо ново, а се преповтарят някои изводи от първата и дори има пасажи, засягащи автори, чието творчество е предмет на изследване в „Орфичност“ и съвременност.