Книжка-1

1972, Книжка 1 - Съдържание

Сякаш в съгласие с познатия Марксов девиз на Некрасов е бил отреден жребият на борбата. Борбата е станала съдба на поета, неотлъчен спътник от найранните до последните му години, творчески импулс и в радост, и в скръб, и в здраве, и в болест. Той се е борил с перо и слово, с мисъл и дело, с личен пример и със саморазкаяние - воин на своя пост. Има и други поети борци, поети воини. Изобщо в епохите на социални революции и народоосвободителни движения борческо-гражданското начало в поезията рязко се засилва. В наше време дори фалшиво и претенциозно зву чат съчетанията „кротка и тиха муза", „тих и незлоблив поет" - сякаш опитомен тигър в бална зала. Днес с войнствена революционност и граждански патос никого не ще удивиш. Недоумение буди по-скоро аполитичността, бягството от страстите на деня. И поезия, и стихотворец трябва да воюват за граждански идеали, за високи социални цели. Несъмнено в категоричното утвърждаване на тази истина огромен дял има Некрасов. Това е така. Но и най-новата история предлага все пак броени примери на такива монолитни, цялостни и всеотдайни борци в живота и в поезията като Некрасов. „Рицари на час", да, с всяка по-изгодна житейска конюнктура; герои на деня, на годината, естествено щом епохата ти повери мисията на идеен глашатай, макар и за относително кратък срок, но прицари без страх и упрек", воини творци от предния край на барикадата, готови да изгорят в борбата дори с цената на анонимна саможертва - никога не са били много. Какво да кажем за съчетанието на борец със силен поетически талант? Воин по рождение, воин по призвание, воин по съдба - именно такъв е бил Некрасов, такъв е останал и в нашето съзнание. За него е нямало минути на отдих и съзерцание, на бездейна поетическа мечтателност. Той никога не е бил спокоен мъдрец и хладен наблюдател. Самовглъбяването, равносметката, тези вечни предшественици на творческа парализа или на нов душевен подем за Некрасов са били проверка на достигнатото, преглед на поетическите амуниции - набиране на сили за ново сражение. Тъй боец, на крак превързал рана, влиза отново в бой. Още в ранни детски дни невръстното момче ще се опълчи срещу помешчическия произвол и беззаконие с далеч недетско безстрашие. И като юноша ще носи кръста на „унижените и оскърбените" в борбата за съществуване, за хляб насъщен, за място под оскъдното петербургско небе. Не ще закъснее борбата за правото на глас в изкуството, така скъпернически отпускано от силните на деня. Ще дойде и борбата с бюрокрацията, с порядките, с цензурата - за всеки писан ред, за всяка публична проява Некрасов ще се бори и срещу приятелите, откло 3 неговите поетически антиномии. В това диалектическо взаимопроникване ние бихме видели указание за трайно, непреходно значение на твореца. Само средните дарования са признати и неоспорвани. Бихме желали да видим противоборство на радикални обществени сили и естетически вкусове. Именно оспорваните поети са обект на кръстосан огън. И това несъмнено етака. Както ще видим покъсно, Некрасов действително е бил пробен камък за идеологически и политически позиции.

Преди известно време сред ръкописите на Пенчо Славейков, съхранявани в музей „Петко и Пенчо Славейкови" (МППС), бе открит непубликуван труд на поета за Х. Хайне. Не само на изследователите, но и на широкия кръг почитатели на творчеството на Пенчо Славейков е добре известно, че Х. Хайне еедин от особено любимите му автори. Още през 1885 г., 19- годишен, той се запознава чрез руски преводи с редица негови творби и заживява с поезията му. Голямото обаяние на Хайневата поезия и проза над него, възхищението му от неговите творче ски търсения и сполуки, от борческия му характер и необичайно надарена и оригинална лич ност се запазват до последните дни на Пенчо Славейков. От най-ранните си творчески години той превежда Хайневи стихотворения, осигурява някои от тях за „Библиотека св. Климент", пише под негово влияние редица стихотворения от първата си стихосбирка „Момини сълзи" (1888), пссвещава му свои произведения. По време на следването си в Лайпциг той се залавя с проучвания за написване на дисертация „Влиянието на Хайне върху развитието на руската лирика", над която работи почти през всичките години на учението си (1892—1898). Негови състуденти разказват с какъв необичаен интерес се езанимавал с тази тема. По цели дни и сед мици наред се ровел из библиотеките, за да издирва преведеното от Х. Хайне на руски език, кой го е превел, как, кои от руските автори са се занимавали с Хайне и какво влияние е оказал той върху известните тогава руски поети. Посещавал често проф. Ернст Елстер, един от изве стните изследователи на Х. Хайне, търсел помощта му. Подготвил и прочел реферат на руски език в Славянското дружество в Лайпциг върху Хайне. И все във връзка с изследването си за Х. Хайне поискал разрешение от М-во на народната просзета у нас един семестър да учи B И Москва, но желанието му не се осъществило. От тази упорита работа за Х. Хайне в архива на поета, съхраняван в МППС, са запазени няколко ръкописни тетрадки, свидетели за извънредно усърдната му изследователска дейност. За съжаление те не могат днес не само да се разчетат, но дори да се прелистят, дотолкова листата са похабени поради лошото съхраняване в миналото. Само една от тях с ценни библиографски данни и извадки от прочетени книги на руски немски език е запазена по-добре. В нея се намира и набелязаният план за дисертацията. Запазен е също и един екземпляр от книгата: „Стихотворения Гейнриха Гейне. Романцеро. Изд. Едуарда Метцига, С.-Петербург, 1864 г. " В него личи колко внимателно Пенчо Славейков е проверявал преводите, сравнявал изданията. Под всяко от стихотворенията има негови бележки иподчертавания. Под някои, в превод на Ф. Берг, поетът е написал: „Това не чини", „преводът на М. Михайлов е по-хубав" и пр. При стихотворение, преведено от А. Плешчеев, е отбелязал: „Както му е адетя, това е хубаво" и др. т. А като сравнява руското издание с немското, съобщава, че 20 стихотворения няма в тоя руски текст". С много бележки иподчертавания са изпъстрени и всички запазени в личната библиотека на поета в МППС екземпляри от различни други издания на Хайневите съчинения на руски, немски и френски език. Но най-много те са в непълно съхраненото многотомно критично издание на проф. Ернст Елстер.

Моята работа може би ще излезе като на оня, за когото казват: „Кога стана калайджия, кога..." Аз съм нов мемоарист, а на новаците не се полага да дават преценки и съвети. Но тъй като мемоарите влизат отчасти в обсега на художе ствената литература, те са ме занимавали, имам известни наблюдения и установено гледище. Освен това голяма част от тях са публицистика, а към публи цистиката имам активно отношение. Преди години за мемоарите компетентно, мисля, се изказаха Тончо Жечев и Николай Хайтов. Те се обявиха против съчинените спомени. Сиреч, против измислиците и украшенията в спомените. Особено когато автори са - по разни причини - не участници в описваните събития, а други лица. Тъй наречените литературни обработвачи. Когато се говори за мемоарната литература, изникват - според мене два главни въпроса: първо, за точността на описваните факти, и, второ, за тяхната литературна обработка. Тоест, подготовката им за пред читателя. И двата въпроса са еднакво важни и са органически свързани помежду си. Защото и когато спомените са от истинските им автори - сиреч когато те са си ги писали, - често съчиняват факти, а не излагат това, което е било и което е същността на мемоарите. И когато не са те автори, а само са разправили или грубо изложили писмено фактите, а литературният обработвач ги подхваща. За да покаже уме нието си, той така ги подслажда и фризира, а често сам измисля и допълва, ти става неудобно да четеш. Особено като знаеш, че първоавторът е неграмотен или слабо грамотен човек. Поласкан от гладкото изложение, за което не подготвен, фризираният се радва, че хубава книга е написал. И не възразява захаросаните и често измислени факти. Защото те естествено винаги са в негова полза. че e за И двата вида такива мемоари са според мене фалшива литература или публицистика - както щете. Защото и в двата случая имаме измама. И когато се измислят фактите и авторът се представя такъв, какъвто не е бил, или другите представя такива, каквито не са били, и когато дори няма измислици, но изложението е написано на рутиниран език, какъвто авторът няма. Сиреч представя се - по-право други 1 го представя - като опитен журналист или писател. Преди може би двадесетина години ми попадна книгата на покойния сега народен артист Петър Райчев „Живот и песен“. Прочетох я с интерес, защото авторът бития е известен, пътувал е много, има много впечатления от интересни съ и интересни хора. Но какво беше учудването ми, когато се „натъкнах" на следни я пасаж: „Излязох из града. 38 Народът ликуваше, червените знамена се развяваха по частните и ствени сгради. Петербург се вълнуваше под нова, алена премяна. Потърсих Маяковски. He обще дни го намерих у дома му, нито в локалите, които посещаваше. Но два след това той се яви в театъра, дръпна ме в един ъгъл и каза: - Не бива да седим със скръстени ръце, не бива! Утре ще се съберем на ул. Садовой (руският падеж е на автора, Р.) всички: артисти, писатели и художници, за да отидем при Ленин в Смолний. Бъди в къщи, ще дойда да те взема. Трябва да му кажем, че сме с тях, че се поставяме на тяхно разположение. Събрахме се на уреченото място и в уречения час. Бяхме: Александър Блок, Сергей Городецки, художниците Андреев, Бродски, известният бас Можухин, Владимир Маяковски и много други писатели, художници и артисти, чиито имена вече не помня.

В областта на марксическата теория на сравнителното изучаване на литературите съвременната съветска наука разполага с немалки завоевания (трудовете на В. М. Жирмунски, Н. И. Конрад, М. П. Алексеев, Д. С. Лихачов, М. Б. Храпченко, Н. Г. Неупокоева, Р. М. Самарин). Направено е наистина много и всички се позоваваме на тези завоевания. Но постигнатото трябва да се развива, като се преодоляват грешките и се поставят нови проблеми. Съществуват още много нерешени, спорни въпроси, които имат важно теоретическо значение и се нуждаят от по-нататъшно обсъждане. Към този кръг въпроси спадат: понятието сравнително изучаване на литературата, основните типове сравнителни изследвания, тяхното разграничаване и връзки, методологическите им принципи. Ще започнем с това, че трябва по-точно да определим предмета на сравнителните литературни изследвания, термина и понятието „сравнително изучаване на литературата“. Да не се обръща внимание на тези въпроси, да се смята, че те нямат значение, е много погрешно. Терминът е свързан с понятието, а без понятия няма наука. Буржоазната компаративистика разделя и противопоставя така нареченото сравнително литературознание, свеждано най-често до изучаване на литературните връзки, влияния, и общото литературознание, което включва изуча ването на типологическите литературни явления. Подобна позиция се дължи на липсата на конкретно-исторически подход към литературата и, разбира се, е неоснователна - тя механически разединява единния процес и не може да даде научни резултати. В съветското литературознание се изказват различни мнения относно предмета на сравнителното изучаване на литературите. Най-приемливо е становището, отразено например в трудовете на В. М. Жирмунски - за различните типове литературни отношения. Като разграничава, но не противопоставя литературните връзки и типологическите сходства ученият с основание ги счита за обект на сравнителното литературознание.

Обикновено драматичното се разбира като подсилено действие, свързано с изненадващи пречки, а най-често с някакво сериозно противодействие. Така от чудовищния гняв на Медея, през дрънкането на средновековните шпаги, до футболното поле се откриват безчет явления, които биват отнасяни към драматичното напрежение. Тук ще намери, разбира се, удобно местенце и всяка интрига, способна да привлече любопитството на зрителя или да пробуди нетърпението му за нейния изход. Аморфността на подобна представа за драматичното не е единствена причина, за да се усъмним в нейната използваемост от теорията. Един лекар от руската провинция улови фермента на драматичното в на ложеното бездействие. Прозря го чрез три сестри, у които е бивал навярно често на чай. Те копнеят за Москва. До тяхната Москва обаче не може да се стигне с билет за шепа рубли. Тя е имагинерният град, който трябва да ги избави от непоносимостта на всекидневието им, от тихия ужас на безсмислието. Тяхната орис в онази среда бе да не могат нищо да предприемат. И тук Чехов успя като никой преди него да улови оня причинител на драматизма, който безуспешно се търсеше във външния сблъсък на противопосочни действия. Бихме потвърдили с редица примери от времето на Чехов до „Чакане на Годо", че темата за наложеното бездействие си извоюва място в драмата. Сигурно няма да се затрудним да разкрием и предпоставките за това в метаморфозите на буржоазното общество. Ала сега би трябвало по-скоро да подчертаем, че че ховият образец налага да променим съществено представата си за драматичното, и то не само що се отнася до модерната драма, а и изобщо. Драматичната ситуация е свързана не с причините, които стимулират едно желано действие, а с причините, които го осуетяват. Тя обхваща сиреч реалната заплаха на тоталното бездействие. Да не можеш нищо да предприемеш е връх на драматизма. Поднови ли се желаното действие или бъде заместено с друго, вече се напуска драматичната ситуация. Не бива да ни смущава многовековната творческа практика, в която напре жението бе свързано с бурни изблици на страсти и натрапчиви инициативи. Когато това напрежение е имало наистина драматична природа, зад външните постъпки на героите, колкото и енергични да са изглеждали те, е прозирало пак едно осуетено действие. Действуване не е равнозначно на действие. От древността до днес Орестовият мотив е претърпял множество превъплъ щения - от трагично в класическия смисъл на думата до психоаналитично в пиесата на О'Нийл или екзистенциалистично в „Мухите“ на Сартр. В никое от 66 тях обаче действуването на Орест не прераства в желаното действие. Осъществи ли се планът на Електра, възстанови ли се равновесието, след като се отмъсти на Егист, не би останало и помен от драматизма. В най-добрия случай мястото му би се заело от мелодраматичното.

Тончо Жечев принадлежи към най-талантливите от онова поколение литературни работници, които - родени към края на 20-те и през първата половина на 30-те години - сега са в най-хубавата си творческа възраст и вземат активно участие в нашия литературен живот. Получили изцяло своята научна и литературна подготовка след 9 септември 1944 г., при условията на изграждащото се социалистическо общество, те са имали възможност да изучават системно и да усвоят добре научната методология и литературна теория на марксизма-ленинизма. Някои от тях през първите години след социалистическата революция са били ангажирани като дейци и в обществения, и в литературния живот. Колкото се отнася до Тончо Жечев, неговата дейност през първите години, след като завършва образованието си, е била изцяло обществена. Преди да пристъпя към неговото литературно-критическо дело, бих искал да изтъкна значението на тази обществена дейност за него като литератор. Сам той, като говори на едно място за своето поколение, пише: „В маята на това поколение животът сам беше вложил литература, идеализъм и мечтателност. То има... необходим жизнен запас от размисли и наблюдения, свои изстрадани истини“ („Критически погледи", стр. 221). През време на своята десетгодишна обществена работа в комсомола и партията Тончо Жечев придобива богати впечатления от обществения живот и от всестранното развитие на страната, натрупва опит в боравенето с обществени и общокултурни въпроси. Има и своите „изстрадани истини“. Всичко това се отразява благоприятно после в литературно-критическите му работи, в които личи склонност да свързва пробле мите на литературата не само с общественото развитие (общозадължителен марксически принцип), но и със съдбата на народа в историята, както и с културните проблеми в миналото и съвременността. Неговият поглед се разши рява. Като литературен работник той не се ограничава само в рамките на художественото творчество, а се стреми да проникне във всички области на живота, дето се проявява творческият дух на човека и народа, търси да разкрие философския смисъл на нещата и явленията. Неговите „изстрадани истини“ му помагат да си изработи верен и висок критерий за преценка на изображението на съ временния човек в литературата. Освен изкуството на словото интересуват го още историята, философията, фолклорът, съдбата на нацията, светогледът и битът на българина. Напоследък интересите му са насочени особено интензивно към нашето Възраждане - по-специално към борбата за църковна независимост и свързаните с нея обществени и културни въпроси. Първото най-общо впечатление, което правят трудовете на Тончо Жечев, богатата ерудираност на автора. Чужд на всякакъв фактологизъм, той борави винаги с изобилие от факти и явления, познава много добре не само историята e 85 на българската, но и на руската класическа и съветска литература, както и ос новните явления от западноевропейската литература. Той се подкрепя с цитати от авторитетни автори -наши и чужди, с аргументи от разнообразни области, прави сравнения с явления от различни литератури. Но особено важно е, че преди всичко той работи винаги с изворите. Това, за което говори, той епроучил лично, до решението на проблемите достига сам по свой път. Изводите се опират на убедителен доказателствен материал. Една жива мисъл, облечена твърде често в образи, почерпени от живота, от народната реч, от художествени творби, ни предлага все нови и нови формулировки. Понякога тия формулировки са доста разточителни, повтарят по нов начин вече казаното веднъж, но повторението се изкупва от образния стил. Не може да не се признае, че работите на Тончо Жечев - написани есеистично, с белетристични похвати, с образна поетична реч - се четат с удоволствие. Понякога мисълта му придобива афористичен характер.

В своята първа стихосбирка „Ехо от кавалите" (1959) Слав Хр. Караславов доказа поетичното си пристрастие към равнината на Тракия. Неговите „полски" стихове се редят с непринудена откровеност, малко монотонни, но с жива и конкретна образност. Леката тъга по най-свидното — баща, майка, първа обич и спомена за безвъзвратно изминалото детство - са основни мотиви в неговата първа книга. Поетът се чувствува сраснал със земята, той е частица от нея и това ще го крепи винаги, особено когато бъде подгонен от градския шум. Много силна е тази негова привързаност към земята и равнината, а не към морето или планината. Ехото от кавалите и равнината дава отпечатък върху цялата покъсна поезия на Слав Хр. Караславов - запазва се своеобразната напевност, дълбоката връзка с народната поезия. В куплетите на поета винаги се крие някакво усещане за широта и безкрайност - незнаещ точно кога ще спре, кога ще заглъхне последният тон. Поетът може би ще иска да се откъсне от магията на равнината, но и по-късно винаги все нещо ще му напомня за нея - песента на щуреца, жълтото полско цвете, в съня му ще се мяркат прадядовски каруци. Но още в най-ранното си детство поетът е усетил устрема на новото, тътена на революцията, магнетизма на комунистическите идеи. Неговата лека тъга е есте ствената тъга на всеки, който се разделя със спомените от детството, а не тъга по старото село. Напротив, той, още твърде малък, е имал щастието да съзре пътя към бъдещото развитие на социалистическата ни родина и да види там някъде и своето място. Но не ще побърза да захвърли „селската" образност и да се накичи с градска бутафория, да приеме „ново“ свето усещане. Тази образ ност не му пречи да бъде наш съвременник, а му създава непринудена самобитност. Той не я поддържа изкуствено, тя иде нейде дълбоко от самия него, неусетно, естествено, без следа от маниерност и изкуственост. Някои смятат, че у този поет няма достатъчно развитие, както у някои други от неговото поколение. Но защо трябва да се отхвърли тезата, че неговото съзряване и истинско развитие не е тъкмо тази вярност към земята и себе си, в това съзвучие към полската гама от цветове и звуци, в тази естествена мъдрост, мъжественост и устойчивост пред всички изкушения на града. Защо трябва да търсим у този поет неща и особености, които срещаме у другите. По-добре е, ако се вгледаме в самия него, в образния му поетичен свят. 99 В Ехо от кавалите" заедно с елегичните настроения за стария дом, бащи ното огнище и ореха, където поетът се прощава с детството и ранната младост, има един цикъл, който изненадва със своята оригиналност - това е „Лудогорски кръстопът" (написан през 1957 г.). Още тогава поетът проявява своето силно изострено чувство за природа - оттук онази привидна монотонност, изпъстрена с причудливи поетични видения, характерна понякога за песните на източните народи. Поетът е само на 25 години, но у него има силна отговорност към призванието, няма никаква младежка разпиляност, а вътрешна съсредо точеност, една неочаквана промисленост и стремеж към преоценка. Заедно със стиховете, наситени със селски спомени, ще намерим куплети с интересна поетична проницателност, с неосъзнат може би още стремеж към съхранение на оная мъдрост, родена в равнината, дошла от дъха на чернозема и народната песен.

Лирично-изповедното начало се осъществява в творчеството на Андрей Германов в контекста на подчертано личната гражданско-етична ангажираност. Нищо не е така чуждо на световъзприемането на Германов, както нравственият херметизъм и самочувствието на аристократичната дистанцираност от вълне нията на съвременността. Той пише само за лично и дълбоко изстрадани неща и така постига категоричната искреност на стиховете си. Затова проблемът за откриването на своя лирически герой се осмисля за него най-точно във формулата на стиха: „Да се постигна стремя се". B Идейно-естетическата програмност на тази формула разкрива най-добре прибързаната едностранчивост на определението „селска“, давано понякога на поезията му. Германов пише не за селото, а чрез селото - за себе си, за нас, за съвременника. Не рисува селски картинки, а поставя нравствени проблеми, чийто център е не постепенното отдалечаване и откъсване от емоционалната коравост и привлекателност на селския духовен мир, а тъкмо обратното - все по-недвусмислената нравствено-философска съпричастност с категоричността му. Неслучайно противоречивите - и елегични, и възторжени предчувствия на социалното разрушаване на селското у нас се долавяха по-често в ранните му книги. Още тук те бяха далеч от елементарността на външната психологическа едноизмерност и загатваха определено, настройваха за бъдещия етичен катарзис. И сме селяни уж, и не сме вече селяни. Друг е нашият път" - споделя поетът, но акцентува повече на обречеността ни на коравата, правата селска стихия“ („Всички наши деди"). В „Стари майки" тази обреченост е заключена в пречистващата сила на елегично-романтичната болка по чистотата и истинността на изгубения селски свят, а в „Откършена клонка" е превърната в цялостна алегория:

В осмата книжка на списанието е поместена блестящата студия на С. С. Аверинцев „Греческая „литература" и ближневосточная словесност". Два творческих принципа" - без съмнение едно изключително постижение в областта както на литературната теория, така и на сравнителното литературознание. С необикновена методологическа стабилност в изследването са съпоставени поетиките на гръцката античност и на близкоизточната (главно библейската) „словесност". От характеристиката на старогръцката литература и старогръцкото изкуство като начало и норма за художестве ната култура на новото време авторът извежда спецификата на „не нормалната" библейска художествена традиция. С внушителни литературно-исторически, теоретически ифилософски основания се защищава тезата, че словесното творчество на древните народи от Близкия Изток и литературата на антична Гърция са явления от принципиално различен порядък, несъизмерими помежду си, непод Даващи се на съпоставка чрез понятията „уровен“ или „стадиалност“. Прилагането на едни и същи критерии към тях би означавало, че се разтваря в универсални категории ця лата неимоверност“, цялата уникалност на естетическата инициатива на древна Гърция; същевременно това би означавало, че постиженията на близкоизточните народи се мерят с чужда на техните самобитни постиже ния гръцка мярка. В Гърция става това, което не е станало и принципиално не е можело да стане в близкоизточния свят - литературата за първи път става самозаконна форма на човешката дейност. Външният знак на тази автономизация е възникването на специална теория на литературата, т. е. на поетика, на литературна критика и филология. „Литература, допускаща подобен род рефлексия над своите резултати, е явление от съвършено друг порядък, отколкото литературата, която по самата си същност не допуска това." Но литература, която не е осъ ществила такова самосъзнание и самоопре деление, не е непременно „по-ниска“, „победна" или „примитивна"; по отношение на нея самият термин литература" получава по-друг смисъл. Крайно интересни са и следващите мисли на изследователя - за различния социален статус на литературно творчество. Очертани са типът „мъдрец" и типът „пророк" в древната история на Близкия Изток като носители на книжовното знание. Проследява се раждането на професионалния литератор в Гърция през епохата на елинизма. Понятието за индивидуално авторство енеизвестно на близкоизточните литератури - функционално го замества понятието за личен авторитет. Авторът привлича богата аргументация, за да подчертае значението на едно от най-големите открития на мисълта и въобра жението - откритието на характера от древ ните гърци. Близкоизточните литератури описват душевните свойства като динамична енергия, а не като предметен атрибут". Нататък се изяснява връзката между индиви дуалния характер и индивидуалния стил. Специфично за елинския подход към битието е пластически-обективиращото описа ние", докато за близкоизточната словесност е характерно повествованието". Авторът търси разликата между двата типа художествена изява в различното възприемане на универсума: за гърците светът е законосъобразна и симетрична пространствена структура, а библейският свят е поток на времето. Тъкмо затова близкоизточната поетика е поетика на притчата, а тя изключва пластичността. Със статията „Семиотика и художественное творчество" М. Храпченко (кн. 9) обосновава своя методологическа пози ция по един особено злободневен и спорен проблем на съвременната литературна теория - проблема за възможностите и границите, в които може да бъдат разпространени върху литературата и изкуството принципите на семиотиката, една от интензивно развиващите се в наши дни наука. Авторът подлага на подробно критическо разглеждане някои знакови теории за художественото творчество (в това отношение специално внимание e отделено на концепциите на Ч. Морис, Я. Мукаржовски, Ю. Лотман), за да покаже, че са възможни и други, по-конструктивни според него аспекти на семиотическо изследване. Във връзка с въпроса за мястото и ролята на знаковите процеси в литературата е разгле дано съотношението между т. нар. есте тически знаци“ и забележителните творчески открития в историята на словесното изкуство; при това каноничните начала в епохата на 115 средновековието например не са противопоставени на естетическата ценност на средновековното творчество. Обосновава се мне нието, че знаковостта не е равнозначна на условността в изкуството. Подчертават се съществените различия и някои прилики между синтетичния художествен образ, от една страна, и образа, изпълняващ функци ята на естетически знак, от друга, които авторът възприема като нееднородни естетически категории.

След двадесет години тази книга отново можа да види бял свят и в една външно по приемлива форма..." - проф. Минков започва предговора на своя обемист труд и за всеки запознат отблизо с превратната му сдба това начало навява много спомени, мисли, може би чувства. Спомняме си за неугледния грамаден том лоша хартия, изпълнен от край до край с гъсти редове, замазан, нечетлив циклостил, който повече от дваде сет години бе упорито търсен от студентите, заеман и презаеман; шастлив бе онзи, който можеше да загъне във вестник поне част от него, поне стотина раздърпани страници, който по време на сесия можеше да се добере до него в читалнята на Университетската библиотека. Отношението към тази книга е било винаги крайно противоречиво: от една страна, суеверно преклонение, от друга, преди около двадесет години тази история бе отречена и забранена като буржоазно-формалистична, което само усили обаянието й. Сега тази книга е пред нас като официално издание на изд. „Наука иизкуство" и евреме да оставим прашната легенда, родена из полутъмните тавани на стария университет, и спокойно и хладно да претеглим плюсовете и минусите на този труд, защото две неща са безспорни: първо, че достойнствата му са изключителни и на времето е бил отречен с лека ръка и, второ, че не може да го приемем безрезервно, след като е дини. написан преди повече от тридесет гоВ тази рецензия ще се спра накратко на достойнствата, които аз виждам в този труд, и по-обстойно на някои основни слабости, защото, като се има пред вид мястото на проф. Минков и на неговата история в нашата ан- глистика, те са спъвали и продължават да спъват нейното развитие. Първото, което поразява, е не толкова огромният брой литературни произведения и факти, а това, че са поднесени по начин, който убеждава, че авторът познава пряко може би всички произведения, не само тези, които са в центъра на вниманието, но и спо- менатите в някаква връзка с основния мате риал. Всяко произведение авторът използува, когато му потрябва и с каквото му потрябва: основна концепция, характерен образ или само заради интересен обрат на сюжета. Ли тературните факти, видени от две гледни точки - съвременна и тази на съответния период, - са поставени в историческа перспектива, открояват се ярко и се следят с интерес, тъй като осмислят интересни наблю дения и виждания. Но авторът не само владее със завидна лекота своя материал, той есте тически го е преживял. И в това, струва ми се, е най-голямата сила на този труд. През вси чкото време ние сме водени от изключи телно трезвото чувство на автора, което не се повлиява нито от литературните увлечения на съответната епоха, нито от модни за нашето време виждания или от големи авторитети, а като се опира на многообразие от художествени ценности, успява да даде една преценка, която може да се разбере от хора с различни вкусове и гледни точки, да им повлияе, да ги обогати. Всяко произведение ни е поднесено свежо, обърнато към нас с най-голямата си сила или слабост. Всичко е чист литературен материал без обичайните пълнежи: дълги исторически пасажи, раздути биографии или разточително разказани сюжети. Историята е една уникална разходка из красотите на английската литература от началото на средните векове до края на ХVII в. Проф. Минков е литератор в най-приятния смисъл: той е преди всичко сочен и многостранен читател, за него литературата е не само претекст за разсъждения и затова той успява да събуди същото отношение и любов и у читателя. Той му помага да надникне в капризните превратности на изкуството: разкрива как големи таланти поради една или друга недостатъчност на характера са се изявили половинчато, а хлад ната, уравновесена натура на Шекспир му е осигурила безсмъртие, как велики творби са били захвърлени като износена дреха, как хладната психологично тънка подигравка на Франсис Беомонт, която би спечелила много поклонници днес, е останала неразбрана за съвременниците му и той изоставя силата си, за да се посвети на харесваната тогава романтично-героична мелодрама. Читателят оставя труда на проф. Минков пораснал, естетически узрял, по-умен, прозорлив, но в същото време и объркан в някои отношения. Причините за последното според мене са две Св. Литературна мисъл, кн. 1 129 и те следват естествено от най-големите достойнства на този труд. Първо, авторът като че ли потънал в богато многообразие, загубва от поглед общите основни линии, не извлича простия, основен принции от сложността на явленията.

„История на английската литература", част 1, от проф. Марко Минков е труд в известен смисъл и стар, и нов - стар, защото за първи път се появи на бял свят през 1947 г. на циклостил, и нов, защото сега е не само на разположение на студентите на висок печат, но също защото значителна част от него е преработена и преосмислена. Тази нова страна на „Историята" е резултат на повече от двадесетгодишна активна научноизследователска работа на автора в областта на английската литература на Ренесанса и следващите го периоди, работа, която му е създала световно име. Ето защо новият вариант притежава качества, които го поставят значително над неговия предшественик. В Увода" на своята „История" проф. М. Минков заявява, че неговата главна цел е да представя фактите на английската литература като постоянно развиващ се процес да покажа, доколкото ми е възможно, тяхната връзка с общото развитие на културата и обществото, да проследя еволюцията на нови техники, на нови идеи, на новите подходи и причините, които ги пораждат, придържайки се главно към по-големите фигури. От друга страна, е отдадено сравнително голямо вни мание на редица второстепенни автори, тъй като те хвърлят мост над празнини или бележат началото на развитие, което по-късно добива значимост" (стр. 5). a Това изявление не е само едно намерение, основен методологически принцип, към който авторът се придържа в проучването на английската литература от нейните наченки (около 650-ата година) до края на седемнадесетото столетие. Всеки принцип обаче може да бъде разбран различно и приложен по различен начин. След като прочетат труда на проф. М. Минков, някои читатели могат да намерят „несъответствие" между намере нията му, цитирани по-горе, и тяхното пре творяване. Това ще се дължи преди всичко на недостатъчно вникване от страна на такива читатели в съшествените елементи на този принцип, а също така и на тяхното очакване той да бъде приложен по начин, който да отговаря на личното им теоретиче ско-литературно виждане. Това неминуемо ще се получи особено при един читател, който има по-опростено разбиране за дей ствията на факторите, които определят лите ратурните явления. Преди всичко трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че проф. М. Минков си поставя задачата да разгледа английската литература като постоянно развиващ се процес". В същност това е главната тема на неговия труд. Сред огромен материал от факти, аргументи и аналитични изследвания Историята" излага последователно диалектическото развитие на английската литература, като се започне от староанглийския пе риод, мине се през Средновековието, през Ренесанса и периода, наречен от проф. Минков „Бунта“, и се стигне до появяването на Барока и до неговия късен стадий, когато напълно се утвърждава рационализмът и заедно с установяването на „политическите форми на буржоазната демокрация" започва началото на модерния период. В разкриване движението на този процес проф. Минков последователно прилага втория важен елемент на своя теоретически принцип - да покаже връзките на литературата „с общото развитие на културата и обществото“. Самата формулировка ясно показва, че за него литературата не е пряко и просто отражение на действителността. Едно по-внимателно и системно вникване в неговата методология при обяснението на най-общите явления и развитие показва, че той разглежда литературата като израз на съзнанието на дадена епоха, класа или про слойка. На места, макар и разпръснато, на мираме формулировки, които пряко потвърждават това наблюдение. Така например, като разглежда характерните особености на Барока, проф. Минков отбелязва факта, че „Бароковият дух намира различен израз в отделните страни в явно съответствие с различните социални условия" (стр. 458), но общото светоусещане, което е в основата на течението, той търси не в специфичните условия на отделните страни" (които са много различни), а в общия, както той се изразява, „мисловен климат“, които намира в условия. общи за всички страни в Западна Европа от онова време. Факторите, които определят „духа", който от своя страна поражда общите и специфичните особености на литературата, проф. Минков търси в сложното взаимодействие на многобройните явления на базата и над стройката, литературните влияния от миналото и на другите народи, личните особе ности на творците и т. н. Проф. Минков прави това не като описва, а като анализира и обяснява на основата на своите огромни познания и култура. Този подход е съпътствуван от здраво чувство за историческата относителност на нещата, чувство, което дава възможност на автора да разглежда и оценява явленията от гледна точка на съответния исторически период. Едно такова освобожда ване се дължи на добросъвестното и обективно проучване на всички факти - това помага на проф. Минков да установи кои сред тях са определящи, и да сведе отношения, които от разстоянието на вековете изглеждат запле тени или необясними, до сравнително прости Формулировки. Така се получава картина, която дава представа за сложността на нешата и е едновременно с това ясна и проста. Този подход, - на търсене на сложното и простото, - съчетан с посочените лични качества на автора, му дават възможност да прави убедителни и научно издържани тълку вания и заключения, които често напълно опровергават широко разпространени идеи за дадени периоди и течения, за отделни автори или произведения.

Темата е интересна и многообещаваща Всеки ценител на художествена литература, а дори и обикновеният любознателен читател винаги с удоволствие ще научат нещо за произхода на една творба, за това, как и защо е написана, как я оценява нейният създател, колко истина и колко измислица" има в тази или онази книга, в един или друг герой и т. н. От друга страна, въпросите за творческия процес при писателя, за историята на неговите произведения представляват солидна основа за изучаване както на творческия му път, така и за обобщения върху литературното ни развитие през определен период, а също и материал за психологията на литературното творчество. Така че двата тома „Български писатели за себе си..." безспорно ще достигнат до широки кръгове, ще задоволяват разнородни интереси. Усилията на колектива от редактори и съ ставители (Борис Делчев, Симеон Султанов, Иван Пауновски, Иван Сестримски, Мария Арнаудова, Надежда Тихова, Пеньо Русев и Лидия Велева) са се оказали плодотворни. Основното достойнство на сборника е оригиналността на поместените материали. Съставителите изоставят всякакви тълкувания, преразкази, спомени и др., а с това и неизбеж ните прояви на субективизъм, неточност и противоречия при коментиране на фактите от различни лица. Творците говорят сами за себе си, а това вече определя и редица характерни особености на сборника. Преди всичко неговите съставители са поставени в зависи мост от материала, с който разполагат, т. е. от това, което съществува в архивите или което са получили от самите автори. Така че когато говорим за пълнота и изчерпателност на съдържанието, за броя на представените писатели, една голяма част от бележките остават като пожелания, без да се отнасят за сметка на съставителите. И все пак даже беглият поглед доказва, че в двата тома участвуват с един или с повече материали почти всички изтъкнати фигури в българската литература от Възраждането до днес. Може да се съжалява например, че един крупен творец като Г. Караславов не е разказал повече за началото на своя творчески път, за жизнените източници на своите книги, за работата си при създаване на своя положи телен герой - комуниста от 30-те години. Ясно е, че тежките условия на живот и творчество на нашите най-големи пролетарски поети Смирненски и Вапцаров, както и на изтъкнати творци на нашия пролетарски литературен фронт като Н. Ланков, Н. Хрелков, Кр. Белев и др. не са им създавали възмож ност за творчески самоанализи, оценки, тъл кувания. Липсата на материали за тези творци 142 безспорно обеднява картината на развитието на революционната линия в българската литература (Хр. Смирненски е представен в т. II само с няколко бележки за творчески проекти). Не е безинтересен творческият процес и у някои от майсторите на съвременната поезия и проза, като Вл. Башев, Л. Левчев, Б. Райнов и др. При преглед на съдържанието на сборника възниква и друг въпрос: доколко ценен може да бъде творческият опит при някои средни по възможност писатели, чието дело ес поограничено значение и представлява отминал етап в литературата ни, или при личности, оставили име в други области (например К. Гълъбов). Необходимо ли е да се занимаваме с историята на едно произведение, което не е в златния фонд" на българската литература? Въпросът е особено спорен за съвременни произведения, още непревърнали се в литературна история. Ясно е, че всяко творческо усилие, всеки опит за превръщане на жизнената в художествена правда представлява интерес от гледище на психологията на литературното творчество. В този смисъл въпросът може да се сведе до степенуване на задачите по тяхната важност, т. е. след като извлечем максимума от опита, творческия мироглед и естетическите възгледи на големите" да вървим към обогатяване, допълване, детайлизиране на общата картина на един вековен национално-исторически и социално обусло вен общокултурен и литературен процес. Може би именно в стремежа да се извлече този максимум" в сборника са попаднали откъси от изказвания, писма, предговори и др., които в лаконичната си форма и вън от контекста са често неясни и едва ли разкриват нещо характерно за личността на писателя или за обстановката, при която той твори и издава своите книги (например 3. Стоянов: 1. От гдето минах искат Искандеря... 4. Така също и Искандер стои още. Ако го дадем без пари, ще се намерят мющерии. Елин Пелин: Първата ми книга излезе към 1904 го дина. Д. Димов: Моето развитие като писа тел в тази насока се определя от романите Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн"). Материалите в сборника са от различен характер - авторски предговори към съчи нения, откъси от автобиографии, отговори на анкети, изказвания, направени специално за случая, лични спомени; някои са написани белетристично, други - в по-теоретичен аспект. Отделните автори според творческата си натура изясняват фактологиче ската страна на проблема, клонят към теоре тически обобщения или създават по-богат емоционален пълнеж. Цялото това разнообра зие прави сборника (независимо от голямата му литературоведска стойност), четивен, инте ресен и занимателен в най-добрия смисъл.

,, Тази тема е тъмна и болезнена и дори по особен начин криминална" - началната фраза е достойна за интересно и значително произведение. Цветан Стоянов го написа, без да успее да го завърши. С това то като че ли интригува още повече, повтаряйки по свой начин творческата история на книгата, с която се занимава. Авторът на студията епоставил и под заглавие - Идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма. Както всяко определяне, и това казва само част от истината. Авторската скромност се е поста рала да тушира някак си това заглавие - Геният и неговият наставник. В същност Цветан Стоянов се занимава с анализ и съ поставка на някои идейни течения в Русия през 60-те и 70-те години, с разновидностите на славянофилството, с европейските фило софски построения върху наследство още от Византия, с разрушаването в новите времена на модела на патернализма - тази фалшива представа за обществото като голямо семейство и за държавната власт като башинска опека", с творческата история на „Братя Карамазови", с идейната конструкция на романа - лабиринт от разнопосочни влияния, размисли, скрити намерения, несъзнати, интуи тивно възприети сигнали за бунт в изостанала, но кипяща от идейни вълнения Русия „Геният и неговият наставник" е синтетична, наситена философска проза, която предлага Съвременна марксическа интерпретация на всички тези проблеми с оглед нуждите, за дачите, перспективите на настоящето. Още първата глава - Сведения за оберпрокуро- внимание. Това подозрение може би е осо ра - навлиза в същността на проблематиката. Тя само привидно изглежда информативна. В нея се запознаваме не само с единия от героите, Константин Петрович Победоносцев, но и с черти от идейната общественополитическа обстановка в Русия по онова време, с нравите и задкулисните борби в императорския дворец, с механиката на управле нието, с някои днешни оценки за славянофилството и за атавистични белези от него по-късно. Тази първа глава съвсем не е информация. Тя е може би увод към историята на идеи и идейни конфликти, към вечно актуалната тема за идеологическо въздействие върху обществото, за „обработката" на масите, за ролята на интелигенцията, всички тези парливи въпроси, които съставляват съкровената тема на произведението. Цветан Стоянов е погълнат от идейните построения и терзанията на духа, той не засяга обичайните в последно време въпроси за художника Достоевски. Зад думите на студията напира едва сдържан копнеж по хуманизъм и по хармония. Авторът преживява скрито своите мъки за човека и за съдбата му, като че се срамува от тази болка, както истински богатият със знания човек се срамува от тяхното показване.

През последните години в съветската ли тература се забелязват сложни и интересни процеси на търсене, на обновление и изява на нови оригинални дарования. В това интен зивно развитие неизбежно изникват пробле мите за традиция и новаторство, за действа телна самобитност и псевдоноваторство, за отношението към наследството, за идейноестетическия критерий, за положителните тен денции и увлеченията. Тези проблеми изиск- ват оперативното и компетентно изследване и решаване от страна на литературно-кри иче ската мисъл. Поради сходството на обществе но-политическото и литературно-естетическото състояние на нашата и съветската действителност някои от тези въпроси са близки и на днешния ден на българската литература. Нашето внимание е привлечено от сборника литературно-критически статии „Жить страстями и идеями времени". Този сборник не само очертава в общи линии съвременното състояние на руската съветска литература, но е показателен и за равнището на съветската литературно-критическа мисъл. В сборника са подбрани статии на критици с оригинално виждане, с индивидуална сти лова и идейно-естетическа нагласа. Сближава ги основният патос на изследванията им защитата на народностните, демократични, реалистични и хуманистични традиции на руската литература; обединява ги възгледът за литературата като „отражение на народния живот". Сборникът притежава и известна - открита или вътрешна - полемична насоченост срещу деидеологизацията и дехуманизацията на литературата, срещу псевдонаучния „, математически" подход към художестве ните явления. В подхода си към литературните явления критиците изхождат от ясни и последователни марксически позиции. За тях изкуството е специфична творческа, познавателна и хуманистична дейност на органичния талант. Затова авторите се противопоставят на „математизирането“ и „моделирането" на литературата, на художествения образ, на богатата и сложна, в известен смисъл „изначална" същност на изкуството. Сборникът защищава по безспорен начин предимството на диалектическия комплексен подход към литературата в противовес на отвлеченото логицизиране и схематизиране на претендиращи за научност методи. Макар и изградени на базата на конкретен художествен материал, отделните статии са наситени с по-трайна проблематика и третират съвременния литературен процес като момент от националната литературна история, от световното културноестетическо развитие. Само по този начин може да си проправи път необходимият висок идейно-естетически критерий и да се степенуват по достойнствата им художестве ните явления. За мащабността на статиите допринася и солидната философско-естетическа и историко-социологическа подготвеност на критиците. Напълно в прогресивните традиции на руската критика авторите познават проблемите, конфликтите и многообразието не само на литературата, но и на дей ствителността, което им позволява да решават уверено и зряло въпросите на художествената и житейска правда, първостепенни при оценката на всяко литературно произведение. В сборника се очертава типът на активен литературен критик, въоръжен не само с тясно професионално умение, но и притежаващ така нужните качества на социолога, историка, хуманиста и политика. Прави впечатление и вътрешната свобода и независимост на критиците. В някои от статиите (на Ф. Овчаренко, В. Кожинов, А. Ланшчиков) смело и без дипломатически дозировки се дискутират и критикуват нашумели книги и автори, като Е. Евтушенко, В. Катаев, А. Вознесенски, Р. Рождественски, В. Аксьонов. Явно, истинска и принципиална критика може да съществува само в литературна атмосфе ра, осигуряваща независимост и неприкосновеност на критика от давлението на извънлитературни фактори, конюнктурни настрое ния, големи имена и йерархически лостове. Авторите не само не заобикалят острите социални проблеми на действителността, но и воюват за тяхното задълбочено и правдиво изследване от литературата. Но, разбира се, вътрешната свобода, необходима за всяка творческа дейност, в никакъв случай не означава безотговорност и безапелационност на Мненията и възгледите. Критичните оценки в сборника са дълбоко аргументирани, наситени с конструктивен дух и загриженост за състоянието и бъдещето на литературата. За нормалното състояние на една литература са особено нужни полемиките и творческите дискусии. Може да се каже, че почти всички статии, ако не открито, то вътрешно, по патос, са полемични. Но веднага трябва да кажем, че в традициите на руската критика, на руския литературен живот полемиката запазва своя принципиален и творчески характер, без да преминава в честолюбива игра или разчистване на лични сметки. Обвиненията почиват на логическа, естетическа основа и са далеч от грубите намеци, прибързаните политически квалификации и неуважението към личността на опонента. По дълбочината на концепцията, по методологическото си значение се откройва статията на Вадим Кожинов „Поезията и животът". Тук проблемите са изследвани на високо философско-естетическо равнище, с критерия за трайност и общозначимост на литературните явления.