Книжка-2

1972, Книжка 2 - Съдържание

Димитър Димов започва с разкази. Макар да излизат след романа „Поручик Бенц“, те са писани преди това и отразяват най-ранния етап от развитието на писателя. За тия свои два разказа („Севастопол, 1913 год.“ и „Карнавал"), явили се през 1940 и 1942 г. във в. „Литературен глас“, Димитър Димов не обичаше да си спомня другояче освен със снизхождение. От висо тата на „Тютюн“ и дори на „Осъдени души" те изглеждат наивни и сантиментално простодушни. В тях нищо не подсказва за бъдещото развитие на таланта освен може би само едно - и в двата разказа вниманието на белетриста е концентрирано около образа на една силна и обаятелна жена, жена-фатум. Тя покорява всичко наоколо си с неотразимия си чар, но е белязана да стане жертва - в първия случай на международния шпионаж, а във втория - на коварна и неизлечима болест. „Тия прокълнати жени - говори Виктор Ефимич, от чието име се води разказът „Севастопол, 1913 год." — съдържат елемент на опасност, зад който стои смъртта, а понякога ми се струва, че лю бовта и смъртта са две сили, които внезапно се екзалтират . . . Това са думи и убеждения и на самия автор. И в двата си разказа (а понататък и в трите си романа, и във всичките си драми) той ще се среща с подобни прокълнати и опасни жени, ще се интересува от постоянната взаимна екзалтация на любовта и смъртта. Теренът на проявление ще бъде различен - много често чужд (Крим в първия разказ, германски, австрийски френски офицери в първия му роман, Испания в „Осъдени души“ и в разказа „Задушна нощ в Севиля", Чили в разказа „Анатомът да Коста“ и отново Испания в „Почивка в Арко Ирис"), по-рядко български (в „Тютюн“ и в разказа „Карнавал“). Но обстановката е без значение за катастрофичното избухване на страстите, тъй като фаталното и предопределеното у тия жени стои над националната им принадлежност. И Прави впечатление как още от първите си плахи литературни опити и до последните си творби писателят методически, с лабораторно усърдие извършва опити над сроден естетически материал. „Една авантюристка, една шпионка" стои в центъра на разказа му „Севастопол, 1913 год." (В друга една публи кация от 1942 г. разказът се нарича „Шпионката“.) Това е една богата германка с финес, култура, интелигентност, говори няколко езика, много млада, много красива. Ето как я описва офицерът от бившата руска разузнавателна служба: „Представи си едно тънко, бледорусо създание с нежен профил и зе3 сe лени очи. Бялата вечерна рокля придаваше на красотата и една прозрачност, един особен, седефен чар" (Д. Димов, Събрани съчинения, т. І, стр. 214). Същевременно това е и една самка, един вампир", която не би могла да задоволи с плебейски труд в някоя кантора“. Не, тя играе по-голяма игра, това нежно и ефирно създание играе на гоненица със смъртта и затова в кабинетите на врага се постановява то да бъде унищожено. Остава неизвестно „кой мрачен жребий бе тикнал това разкошно създание в ноктите на шпионажа", където играта е между мъже, то значи - на живот и смърт. Епилогът на всяка шпионска кариера е застрелването - пише авторът - и още от началото не крие финала на творбата си, но добавя, че опасната игра осигурява възможности за бляскав и елегантен живот. Така и неговата неназована героиня (тя няма име, тя е просто шпионката) ще изживее своята сетна авантюра с поручика, който е натоварен с мисията да я обезвреди и ликви дира. С живописни детайли е възпроизведена взаимната симулация на чув ства, появата на интимна близост, прерязвана всеки път от съзнанието за дълга. Дори когато двамата стават любовници и зората ги заварва прегърнати, „дори когато телата им замират в спазмите на любовта“, германката и руснакът продължават да си остават врагове, не забравят за строгите правила на играта. „Какво върховно напрежение на ума и волята изискваха тия преструвки, тая безчовечна игра между две същества, които можеха да се обичат наистина, ако не обичаха по-силно родините си!" - отбелязва авторът. Тук за първи път се прокрадва един плах протест срещу войната. Плах, за щото друга една война, още по-изтребителна, бушува по времето, когато излиза разказът, и всичко трябва да се завоалира добре, да не подразни цензурата. Все пак, когато определяме основната идейна ориентация на автора по тази най-ранна негова проява, не можем да не се спрем над два парадоксални факта. Красивата и умна германка бива унищожена от агентите на френското разузнаване в Париж в сътрудничество с руски офицери от разузнаването. А разказът се печата през 1940 г. във в. „Литературен глас“, известен с франкофилската си насоченост. Две години по-късно, през 1942 г., в най-мрачното време на фашизма, разказът бива препечатан в русофилския в. „Мир“. Оче видно за редакторите на двата вестника не е бил без значение фактът, че един млад автор разкрива обезвредяването на агент от германското разузнаване. Ако се пренесем във времето, когато тевтонските пълчища бяха плъзнали по цяла Европа и прегазваха всичко пред себе си, ще схванем най-добре и тънката игра на автора и редакторите с тъпите царски цензори ..

Сред многообразието от творчески сили в съвременната българска литеB латура Гуляшки има свое неоспоримо място като майстор на настроението, на атмосферата. Нека прехвърлим мислено „Златното руно“, „Седемте дни на нашия живот“, „Един ден и една нощ“ ... Всяко заглавие извиква преди всичко спомена за определена емоционална атмосфера, за един климат, който зреят и търсят решение проблемите на времето в неговото вечно дви жение от минало през настояще, към бъдеще. Това движение се проявява в творчеството на Гуляшки повече като благороден, изконен стремеж на човека към щастие и хармония, а по-малко като израз на конкретни социални сблъ съци и изострени идейно-политически конфликти. Невинаги ще открием него сгъстения драматизъм на класовия двубой, на борбата, от която спира дъхът и която не знае пощада. По-рядко ще изтръпваме от динамично разви ващи се събития, от развоя на ефектна интрига, забравили всичко освен съби тието. Даже в „Приключенията на Авакум Захов“ читателят ще намери достатъчно възможност да отклони внимание от криминалната загадка, за да се наслади на природата, да проследи с доброжелателство любовните трепети на героите, да помечтае с тях за щастието. Царството на Гуляшки - това светът на възвишените идеи, на благородните чувства, на тънките душевни трепети и леки загатвания - оная най-трудно уловима област, където миналото умира не с революционен взрив и не окончателно, а бавно, тихо, външно слабо забележимо; където заедно с исторически обреченото старо се руши и нещо от човешката душа, за да се замести пак бавно и постепенно с ново, посъвършено, по-богато. Гуляшки осъжда стария строй, защото той е погубил човешкото щастие и хармонията в света. Неговата съвременност е преди вси чко емоционално богатство, победила и побеждаваща красота, жертвено бла городство, извисило се над дребното, егоистичното, грубо материалното. А e бъдещето ще бъде тържество на красотата и човечността. В тази атмосфера всеки герой, всяко събитие звучат със свой глас, поели мисловния и емоционалния товар на авторовата личност. Действителността в творбите на Гуляшки се пречупва през неговото светоотношение, отразява личните му социални и нравствено-етични концепции, неговия цялостен мисловен и емоционален строй, носи яркия отпечатък на специализирано есте можем тическо възприемане. Можем да харесаме или не дадена негова творба, но не да не признаем, че тя носи ярките белези на творческата му личност, че е невъзможно да бъде писана от друг. Защото Гуляшки остава винаги ве20 рен на своето естетическо и етическо кредо, единен в своя художествен мироглед. Едва ли можем да си представим по-субективен автор от Гуляшки. Пъ стротата на живота го привлича с определени страни, които съответствуват именно на неговата мисловна и емоционална нагласа, на неговите непосред ствени естетически предпочитания. Той не се крие зад героите си, не следва стриктно определени сюжетни и композиционни принципи, а ги подчинява на своята лична идейно-естетическа мярка. Приел позицията на разказвач, авторът е винаги осведомен за събитията по-добре от героите си и те - героите и събитията - са в ръцете му. Авторовото присъствие невинаги еперсонифицирано, авторът често напомня за себе си, като прекъсва обективното изложение на събитията, например с бележката: „По-нататък нещата се развиха така ..." и предава развръзката в кондензиран, преразказан вид. Или повежда читателското внимание в определена насока, за да бъде разбрана мисълта му правилно: „За да се схване отчетливо Людмилиният портрет, трябва да си припомним, че..." и т. н.

Обесването на Васил Левски“ е последната поетическа творба на Хри сто Ботев. Трудно е да се установи точната дата на нейното написване. Наложило се е мнението, че поетът създава своята елегия за апостола на свободата няколко години след неговата героична смърт - през 1875 г. Предположе нието „декември 1875 г." произтича от непосредственото свързване на творбата със Стенния календар за 1876 г., издаден от Ботев с лика на Апостола и с публикация на стихотворението под него. „Историята на това стихотворение - пише Захари Стоянов - е следующата: в 1876 [1875] г., няколко месеца преди венчаванието поета за войвода, неговото положение, и политическо и домашно, беше едно от най-разбитите и унилите... В тия минути... той пише сте нен календар, който украсява с портрета на В. Левски, и праща брата си Стефана да го продава по Румъния и изкара някой гологан за дневна пре храна. За да не бъде обикновен и съвсем сух тоя календар, написва и туря под портрета поменатото стихотворение. "2 Възможно е сложните външни и вътрешни обстоятелства в живота на Ботев през 1875 г. да са намерили конкретен поетически отзвук в елегичната песен за Васил Левски. Но кога именно жизнените обстоятелства са дали тласък на поетическото вдъхновение на Ботев - в края на 1875 или по-рано, е трудно да се установи и не е от решаващо значение за обясняването на творбата. Едно е несъмнено - и последната Ботева поетическа рожба е резултат на продължителен процес. Мисълта за трагичната и героична гибел на Апостола не е напускала поета дълго време. Раната не е зараствала, болката била жива. Творбата е зреела, нужен и е бил само един последен тласък. Неправдоподобно е да се свързва написването на стихотворението с издаването на календара. Още по-погрешно е твърдението, че това Ботево стихотворение е плод на временно преходно състояние, че то „сведочи за необистрени чувства и принизено жизнено настроение“, че е „писано не по обичая на e 200 1 Зах. Стоянов очевидно случайно на няколко места погрешно отбелязва 1876 г. вместо 1875 (Съчинения на Христо Ботнов, 1888, стр. 4-5). 2 Пак там. 3 Ив. Хаджов твърди, че Ботев написва стихотворението си, преди да замине за Русия по работа на комитета, т. е. преди края на август 1875 г. („Из поетическата лаборатория на Ботева", сп. Училищен преглед, год. XLII, кн. 1, 1943, стр. 45, 47). • Хаджов пръв оспори това схващане на Зах. Стоянов („Из поетическата лаборатория на Ботева", стр. 49). 39 автора - след дълго вътрешно зреене". Зах. Стоянов направи и следващата логическа стъпка: стихотворението е написано случайно, набързо и поради това то няма високи художествени достойнства. „Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, тоя идеал за всичко, щото е честно и благородно, тоя мъче ник на правото и на свободата - и подобно стихотворение, такива обикновени думи под бесилницата му, на паметта му!" Зах. Стоянов също така пръв твърди, че Ботев не е бил доволен от стихотворението си и затова не го е вклю чил в „Песни и стихотворения “2. „Ние сами не сме доволни от него.“ ... „В него не е играла фантазия, огнено настроение и пр., но разбити идеали, мра чно бъдеще и жестоко отчаяние. "3 Според Иван Вазов в „Обесването на Васил Левски“ само последните „два куплета са „едничките добри" ... Но и в тях Вазов намира недостатъци. Стихът „вихрове гонят тръни в полето" му изглежда „неправдоподобен": „само лятос се случва изображаемото явление". Пенчо Славейков изразява дори съмнение дали „тая глупава песен е действително Ботиова". Подобни преценки години наред господствуваха в нашето литературознание. Великият поет не само дълго е носил в себе си образа на Левски и болката за неговата преждевременна смърт, но и упорито е работил над своята творба. Двете печатани редакции на стихотворението, както и запазените ръкописни варианти разкриват нагледно и убедително този процес на търсене, довел до ново голямо поетическо откритие. Едната редакция, както вече посочихме, е публикувана в Календар за 1876 г., издаден от Ботев, със заглавие „Обесвание на Васил Левски", дру гата - Дякон Васил Левски“ във в. „Нова България". Ботев е редактирал само първия брой на „Нова България“. „Дякон Васил Левски" излиза в бр. 22 от 12 август 1876 г. - два месеца след гибелта на поета. Не е известно откъде сътрудниците на „Нова България“ (Ст. Стамболов и Ив. Вазов) са взели текста на стихотворението. Може би са го препечатали от неизвестна нам не гова публикация или са притежавали ръкопис на Ботев. Те или не са разполагали с Календара за 1876 г., или не са обърнали внимание на значителните различия между двата текста. На тази случайност дължим първата редакция на стихотворението, защото поместеният в „Нова България" вариант бележи несъмнено пръв, по-низш етап в сложния процес на раждането творбата.

Най-добрите умове на унгарския народ от десетилетия вече виждат мя стото на унгарците в общността на източноевропейските народи. Ласло Немет дава израз на това схващане, което преди изказа и Ади и до което стига още Кошут след кървавия разгром на революцията от 1848 г.: че унгарците са източноевропейски народ и бедите им са, общо взето, еднакви с бедите на останалите източноевропейски народи. „Живеем си така едни до други, без знаем нищо едни за други - пише Ласло Немет в една от статиите на кни гата си „Свидетел“. - Вече е време да опознаем нашите „млечни братя", които заедно сучем от посталата гръд на една обща съдба." да C И все пак, додето общият исторически и социален поврат не събуди y нашите народи взаимния интерес към духовните ни ценности, у нас се показваше относително твърде малка заинтересованост към литературата и изку ството на „млечните ни братя". Но с толкова повече всепоглъщащо внимание сме следили онова, което става в литературата на големите нации, развиващи се при по-благоприятни исторически и социални условия, та вече почти бяхме почнали да забравяме, че и един малък народ може да създаде нещо голямо, от световно значение. Това поведение беше донякъде разбираемо и естествено. Нашите писатели и читатели с основание са отправяли поглед към Шекспир, Данте, Гьоте, Толстой и други такива титани на духа. И унгарската, и българската литература еднакво биха пострадали, ако не бяха черпили в колкото може по-голяма мяра от техните произведения с общовалидна стойност. Но същевременно е нанесло ущърб и онова, че често сме подминавали равнодушно литературата на народи с родствена историческа съдба, с които в много отношения имаме общи допирни точки. Защото развитието на литературата и на обществения живот се подпомага не само от тия литератури, които са ни изпреварили с една или две художествени епохи, но и от ония литератури, заедно C които сме изправени пред разрешаването на сходни художествени задачи. Впоследствие, разбира се, много неща се промениха. И днес е поета правилната насока. Общоприето е схващането, че превеждането и популяризирането на литературните произведения не е само литературно дело, а нещо много повече от това. Та нали необходимото условие за взаимното разбиране е взаимното опознаване. И освен литературата едва ли има друга област от човешкото творчество, в която един народ да дава по-правдива картина за себе си пред друг народ.

Сравнителните литературни проучвания позволяват, от една страна, се разкрият по-пълно и по-точно общите закономерности на литературния процес, а, от друга - да се установят с по-голяма определеност и обективност национално-специфичните черти на съпоставяните литератури. Твърде интересен и полезен материал в тази насока (макар и почти не използуван досега) предлага сравнителното проучване на българския и гръц кия романтизъм, изиграл толкова важна роля в историческото и литературното развитие на двата съседни народа. Преди всичко през периода, когато у тях се развива романтичното направление (през XVIII—XIX в.), българският гръцкият народ се намират при много родствени обществено-исторически условия и задачи. И у двата народа това направление никне и разцъфтява по силата на едни и същи и еднакво жизнени повели на историята, а именно - органическа връзка с процеса на формирането на гръцката и българската нация и в зависимост от съпровождащата този процес растяща с времето борба за национално освобождение (при това от един и същ иноземен поробител). Тази борба стои като исторически съдбоносна задача пред всички народни слоеве (с изключение на остатъците от феодално-аристократическата класа на някогашна Византия, т. нар. фанариоти, които чрез своята „мегали идея" преследват тясно егоистични класови цели, и на българските чорбаджии, които в голямото си мнозинство поддържат съглашателска политика спрямо завоевателите). По начало и по основа тя има общонароден, националноосвободителен характер. Оттук произтичат и редицата общи типологически компоненти в идейно-тематичния облик на романтизма в литературата на двата народа. B Изхождайки от реалните исторически факти, по-конкретно тук може да се направи такова общо разграничение между социалната структура на гръц кия и българския народ към края на XVIII и през първата половина на XIX в. Поради „привилегированото си положение в Османската империя гръц ката буржоазия и особено най-заможната нейна прослойка (включително 1 Напълно основателно съвременни гръцки литературни историци търсят изворите на романтизма у поети като Андреас Калвос преди всичко в патоса на националноосвободител ните борби на гръцкия народ през XVIII-XIX в. - Вж. К. . Anagas, Torogia s νεοελληνικῆς λογοτεχνίας, ᾿Αθῆναι, 1956, cτр. 221. 54 спадащата към нея интелигенция) се налага като хегемон в националноосвободителното движение на своя народ. Облагоприятствувана от това си положение, отначало гръцката буржоазия играе дори известна обединяваща и стимулираща роля в националноосвободителните движения на целия Балкански полуостров. Много показателен е фактът например, че в основаната през 1814 г. в Одеса революционна гръцка организация „Филики етерия“ участ вуват и мнозина видни български патриоти, че „българите съставлявали основният контингент на войските на етеристите във Влашко и Молдавия" под командуването на Александър Ипсиланти; 1 че гръцки и български патриоти се сражават рамо до рамо в сръбската националноосвободителна революция, както след това голям брой героични синове нана сръбския и българския народ вземат участие с оръжие в ръка за освобождението на гръцкия народ от османско робство. Най-сетне не без примера на „Филики етерия" в началото на 40-те години на миналия век патриархът на революционното националноосвободително движение в България Георги Раковски предприема първия си конкретен опит за освобождение на поробената си родина.

Малко изтъкван досега като писател със свое място в развитието на средновековната българска литература, Монах Григорий, биографът на своя учител Ромил Видински, 1 е в същност оригинално явление в литературния живот у нас през втората половина на XIV в. Наистина писателското му дарование не е така и толкова ярко, каквато е художническата дарба на именитите му съвременници Евтимий Търновски и Григорий Цамблак, 2 но, от друга страна, неговото „лично" присъствие в творбата му е така значително и толкова разностранно, та би могло да се говори за Григориев - на Монах Григорий, изо бразителен стил в развоя на българската литература от тази епоха. Такава склонност към „лична изява“ е рядкост не само за нашите литературни творци от XIV в., но и за цялото близо десетвековно развитие на средновековната българска литература. Тези художествени, идейни и личностно-творчески особености и не помалко голямото познавателно значение на Ромиловия живопис не само за бъл гарската, а и за балканската история отпреди шестстотин години налагат текстът на Житието да бъде проучен по-грижливо преди всичко откъм литературна и психологическа страна - доколкото в този стилов и смислов контекст намира израз личността на писателя. Основание за едно ново проуч ване на житието е и изпълнилата се шестстотингодишнина от неговото създаване: посочването на Монах Григорий за смъртта на деспот Углеш Серски (26 септември 1371 г.) е указание, че Житието е написано около това време. Както отбелязва П. А. Сырку, след тази година Григорий сходит со сцены"1. От първостепенна историческа, познавателна и литературна важност е постепенно развиващата се в житийния текст личностна биография и душевност на писателя - цел, каквато Григорий преднамерено не е имал. На съби тия, свързани и със самия него, той се спира, доколкото това му помага да характеризира героя си Руско-Роман-Ромил, на когото в продължение на дълги години ебил непосредствен ученик и последовател. Именно този факт определя постоянното непреднамерено вплитане" на Григорий в разказа: за литературното тълкуване, обект от съществено значение, особено когато се касае за проникване в една индивидуална характерология, за която, що се отнася до средновековните български писатели, сме така слабо осведомени. Като композиция житейното клише изисква изрична текстуална прослава на отличения с житиен помен светец - това трябва да проличи ясно още от първия ред, от първата дума. Като всеки запознат ии работещ в житийния жанр творец Григорий не може да не се съобразява с това изискване. В заглавието на неговата творба обаче има един елемент, който засилва по свой начин емоционалната експресия: Григорий изрично отбелязва, че е Ромилов ученик. Така че още тук, в заглавието, без поза и преднамереност Григорий заговорва за себе си. При това той пояснява, че освен ученик на Ромил е и доброписец. Докато сведенията за отшелничество и „ученичество" при съставянето на жи тията не са рядкост - защото и на дело обстоятелствата са бивали такива - автохарактеристиката на Григорий, че е доброписец“, носи един по-широк смисъл от оня, който се влага обикновено в тази дума - така както я разбираме днес. Григорий в същност обяснява не че пише „красиво", а че умее смислено, в определен ред и в определена система да изложи редица от мисли, преценки и съждения. Преди да премине към същината на своята тема, Григорий счита за нужно да въведе в разказа си едно „теоретично встъпление" и чрез него да обоснове принципите си на „доброписец". Това встъпление също доближава до ду ховния свят на писателя, приближава до неговата личност. Монах Григорий еубеден, че нищо не е по-достойно от това, да бъдат описани деянията на живелите някога светци, защото техният живот може да послужи като мярка образец, достойни за подражание. В този „пункт" на своята общотеоретична „биографична концепция" Монах Григорий стои плътно до схващането на Григорий Цамблак, който също свидетелствува, че е написал Похвалното си слово за патриарх Евтимий с практическа цел: да му се подражава. Като житиен похват и като художествена концепция тези моменти в двете жития не са естетическа новост, но синхронизирани с българската и с балканската история от края на XIII и началото на XIV в., се усеща непосредно, че те носят в себе си тревогата на епохата - тревога, продиктувана от на стъпателната османска политика. Освен това сходството следва особено да се подчертае, тъй като призивите за подражание са във връзка с лица, току-що живели.

През лятого на 1871 г. на Пол Верлен, известния френски поет, точно по това време намиращ се в апогея на славата си, наскоро поздравен за своите стихове лично от великия Юго, му връчват едно измачкано писмо, върху чийто плик личи клеймото на пощенската станция от малкото северно градче Шарлевил. Името на подателя е непознато: Артюр Рембо. И Верлен се намръщва, когато вместо очакваните похвали вижда някакво стихотво рение със странното заглавие „Пияният кораб", и то толкова дълго, че с мъка се побира на няколко листа. Но още от първите редове, които започва да чете с обичайната при такива случаи неприятна гримаса, той, всепризнатият майстор, е слисан. Някаква изключителна сила така го увлича, така го дърпа към себе си, че - по собственото негово признание дъхът му секва". Той чувствува, че тази сила издава присъствието на гений; неговите приятели поети също са изумени, не намират думи, за да изразят впечатленията си; и затова отговорът, който написва Верлен, макар и да е само от два реда, е достатъчно изразителен: „Ела, велика душа, теб те зоват, теб те чакат.. И ето след няколко месеца непознатият провинциален поет, за когото B из столичните литературни кръгове вече са плъзнали легенди, се явява Париж. Сега изумлението няма граници, защото в задименото кафене, в шумната компания на приятелите си Верлен довежда един седемнадесетгодишен юноша, красив, приличащ на момиче, почти дете. Всички джобове на окъсялото му палто са натъпкани с ръкописи и авторът им без стеснение ги раздава на интересуващите се, макар в тях често цинизмът и недвусмислените изповеди за изживяни порочни удоволствия да са така предизвикателни, дори Верленовите другари, смятащи се за борци против ограниченията на фалшивата нравственост и водещи живот твърде далеч от този, който може че да се посочи като пример за благопристойност, надигат недоволни гласове. Но стеснителният иначе на пръв поглед юноша в такива случаи не само че не е наклонен да слуша морализаторствувания, не само ожесточено спори, но еготов да си помага с юмруци, а веднъж дори се хвърля към раздразнилия го събеседник със застрашително насочен десертен нож в ръката. „Всичко в него е странно, неочаквано - всичко заинтригува, ту отблъсква, ту привлича към него" - пише един от биографите му. Особено силно, до болезненост, се пристрастява към Рембо Верлен. Те двамата образуват през зимата на 1871-1872 г. около себе си кръжок, чиито участници си поставят за цел да пародират официалните поети, да осмиват лицемерните версайски порядки, 93 да провокират еснафския вкус и морал. Наричат се заядливите“, „злите" чудаци или зютисти (от народния израз zut - по дяволите!"). Не в групата на зютистите обаче се ражда големият поет Рембо, макар че по това време, в тази среда, са създадени и значителни произведения. Да леч преди да влезе в допир със столичния литературен живот, преди да се озове в средата на събратята по перо, големият поет вече съществува. Дори нещо повече: сега, в Париж, не започва очакваният в такива случаи твор чески подем, а, напротив - сега се появяват признаци на скъсване, на разлюбване с поезията. Истинското поетично наследство на Рембо, макар и това да изглежда странно, защото той е едва осемнадесетгодишен, е зад него. Артюр Рембо е роден на 20.Х. 1854 г. в Шарлевил в средно заможно се мейство, което още от ранно детство му опротивява с тираническата си пристра стеност към догмите на фалшивия буржоазен морал; свободюбивият му дух се задушава под ниската стряха на сивото еснафско съществуване. Още тогава се пристрастява към литературата, търсейки в нея морална подкрепа за критическото си отношение към обкръжаващата го действителност и храна за богатото си въображение. Предпочита да се връща в миналото и да тръпне от възторг над стиховете на окъсания скитник Франсоа Вийон, обича да се зачита в романтиците, които го качват в лодката на фантазията си и го отна сят в далечни примамливи краища. Отначало е увлечен и от стиховете на парнасците - те му допадат пре димно с атеизма си, но много скоро му опротивяват с преднамерено търсена безстрастност, с псевдообективността, с бягството от актуалността, с поли тическата си индеферентност.

Целият брой 12 от 1971 г. на съветското списание Вопросы литературы", орган на Съюза на съветските писатели и на Института за световна литература „Максим Горки“ към Академията на науките на СССР, е посветен на българската литература. Самият факт говори за големия интерес, за силата връзките между нашите два народа, тръгнали по пътя на социалистиче ското и комунистическото строителство. Всеизвестно е вниманието, което обръща на многонационалната съветска литература в България. За него говорят огромните тиражи на съветските книги, интересът на читателската публика у нас към постиженията на руската и особено на съветската литераce тура. В резултат на укрепването на дружбата и взаимните връзки между на шите страни напоследък все по-често в съветските вестници и списания се появяват имена на наши прозаици, поети, литературни и театрални критици, които не само поднасят плодовете на своето творчество, но и споделят мне нието си по животрептящите въпроси на литературния и идеологическия живот. Сега обаче съветският читател има в ръцете си отделна книжка от теж кото" теоретично списание, посветена изцяло на проблемите и най-значителните явления в литературата на съвременна България, може да проследи тенденциите на нейното развитие, да си състави по-пълна представа за лите ратурно-критическата мисъл в България. Целта, която си поставя редакцията на списанието - в съвместен разговор на съветски и български поети, белетристи, критици, литературоведи, журналисти да се осветят основните тенденции и закономерности в разви тието на българската литература през последните години, да се разкрие свое образието и неповторимостта на нейния облик в кръга на социалистическите Литератури, да се уловят новите моменти в изявата на българските творци, - е постигната. Свободно оперирайки с възможностите, които списанието дава, в броя са привлечени да участвуват много български и съветски писатели, които се спират на отделни страни от литературния живот, на дружеските връзки между двете страни. Давайки Съюза зелена улица на тази инициатива, първият секретар на на съветските писатели Георгий Марков отбелязва: „Появяването на такива броеве е закономерно. Те отразяват укрепващите от година на година връзки между литературите на социалистическите страни, многостранните и плодотворни контакти между нас. Разглеждайки този брой от списанието, зачитайки се в неговите рубрики, отново и отново мислиш за нашата дружба, която, както вече посочих, има вековни традиции. " 99 на „Гостоприемството, което списание „Вопросы литературы" оказва на бъл гарската литерура - споделя Георги Джагаров, председател на Съюза българските писатели, - предизвиква у мен не само горещо чувство на бла годарност, но и радостно съзнание, че е намерена още една форма за братско общуване, сътрудничество и взаимодействие между нас." на Твърде интересна постановка дава редакцията на списанието в своята уводна бележка, постановка, която има принципно значение: „Понятието „социалистически реализъм" отдавна вече е прекрачило рамките само съветската литература. Разбира се, художниците от социалистическите страни Европа и Азия използуват богатия идейно-естетичеки опит, натрупан съветската литература; сега обаче литературите на тези страни са достиг нали до такова равнище на развитие, че обогатяват със своите търсения, с постиженията си и съветското изкуство. на Oт За нас, разбира се, особен интерес представляват теоретическите и критическите статии в тази книжка, които хвърлят светлина върху много явле ния и дават облика на българската литература и бележат етапите на ней ното развитие.

За Йордан Иванов като учен писаха с компетентност сериозни представители на научната мисъл у нас по повод 100-годишнината от рождението му. Аз искам да кажа нещо за Йордан Иванов, университетския преподавател и човека, така както съм могла да го видя, и тол кова, колкото съм успяла да вникна в неговата неповторима индивидуалност. Защото той беше еднакво интересен и тогава, когато говореше от професорската катедра, и тогава, когато слезеше от нея. Еднакво интересен и твърде различен. В аудиторията Йордан Иванов влизаше винаги с бавни отмерени крачки, спокоен и вглъ бен в себе си, така както се движеше вечер по бул. „Цар Освободител" на път за кафене „Бъл гария" или „Роял“. Лекциите си четеше в наше време в старото здание на Филологическия факултет на ул. „Московска" в голямата аудитория, която гледаше към бул. „Дондуков". Често той водеше със себе си като гост някой чужденец - професор, - а като редовен слушател на лекциите си върху „Българска народна песен" професор Жорж Ато, титуляр на катедрата по френска литература у нас. Аудиторията винаги беше пълна и шумна, но когато влезеше проф. Йордан Иванов, всичко притихваше. От неговата фигура лъхаше нещо, което ни смразяваше. Дълбоката вертикална бръчка между веждите придаваше на лицето му някаква суровост, въпреки че когато заговореше, гласът му беше спокоен, дори ласкав. Страхът, който будеше у нас, ни пречеше да видим каква физическа красота имаше в неговата висока изправена фигура и продълго вато лице с немного правилни черти, но в което синьо-зелените очи и тъмните, надвиснали на орбитите вежди създаваха интересен контраст. Кой от нас можеше да предполага тогава, че сърцето на този мрачен, вглъбен в себе си човек е трептяло от най-обикновени човешки пориви. Години след като бяхме напуснали университета, в широка компания, Йордан Иванов се обърна към бивша своя студентка и каза: „Знаеш ли, че някога бях просто влюбен в тебе? Когато влезех в аудиторията и поглед нех на първия чин тази главица с бухнали тъмни коси и вперени в мене умни очи, слънце като засияваше в залата." да Но знаете ли защо ви гледах така, господин професоре? Защото ме беше страх." Дали собствено професор Йордан Иванов будеше страх у слушателите си студенти. Макар че няколко пъти вече употребих тази дума, чувствувам, че не е на място казана. Това в същност не беше страх, а по-скоро съзнание, че две несъизмерими величини идват в контакт. Ние се смирявахме може би не пред вертикалната бръчка между веждите, а пред онази енциклопедична образованост, която се разгръщаше в аудиторията. За нас Йордан Иванов беше професорът, който знаеше всичко, що се отнасяше до старобългарската литература и археология, история и фолклор. В своята област той бе учен с огромна ерудиция и непоклатими устои, към което се прибавяше завидна осведоменост във всички отрасли на човешкото знание. А обширните му познания в областта на богословието му даваха възможност да проникне във философските принципи, на които се е градял духовният живот на нашето средновековие.

Това беше преди повече от едно десетилетие - 8 април 1960 г. Тогава към Съюза на бъл гарските писатели съществуваше. Кабинет на младия литературен работник, една форма за работа с младите автори. Срещата с Никола Фурнаджиев бе предварително широко разгласена и се очакваше с нетърпение. Още повече, че интересът към неговото творчество осезателно бе порасъл, особено след излизането на стихосбирката му „По пътищата ти вървях". Като сътрудник на вестник „Народна младеж“, който периодически издаваше страница „Смяна" с творби от млади автори, ми беше възложено да напиша информация във вестника. Самата среща се състоя в стария съюзен салон, в който тогава се устройваха писателските съ брания. В уречения час, когато салонът се беше почти изпълнил с млади хора, повечето от тях студенти, Фурнаджиев и придружаващият го Радой Ралин влязоха и се отправиха към масата на подиума. Радой Ралин приветствува поета от името на присъствуващите и го покани на катедрата за встъпително слово. Фурнаджиев обаче се отказа и пожела един непринуден, дру гарски разговор с младите хора върху въпросите, които те ще му зададат. Първото желание се роди спонтанно - някой от салона пожела поетът да разкаже за първите си стъпки в литературата. След това Радой Ралин започна да получава бележки с въпроси, които прочиташе на глас и предаваше на Фурнаджиев. Понякога въпросите се задаваха анонимно или пък бяха подписани само с фамилните имена. На това се дължи непълнотата в стенограмата. По какви причини вече не помня, но информация във вестника не излезе. От срещата обаче съм запазил своята стенограма и сега я печатам за първи път. Надявам се, че ще бъде полезна за всички, които се интересуват от живота и творчеството на поета. Н. Фурнаджиев: - Започнах да пиша още като ученик. Печатах първоначално в хумористичното списание „Българан“ и „Кво да е“ и др. Първото нехумористично стихотво рение печатах в ученическото списание, което излизаше в Русе. Там печатаха свои произве дения Асен Разцветников, Георги Караславов и ред други български писатели. По това време излизаше списание „Пламък" на Гео Милев, където работеха Ламар, Хрелков и редица други, които са забравени вече. След смъртта на Смирненски се създаде един подем в нашата лите ратура, в нашата поезия предимно. Тъкмо по това време се начена връщане към народа, към земята, казвам връщане, защото символистите и особено епигоните им, които господствуваха тогава, като по-младите Йордан Стратиев, Иван Хаджихристов и редица други около списа ние „Хиперион", бяха далече от нашата земя, от обикновения живот, докато в поезията на новото поколение, на тия млади хора, вече имаше нещо съвършено друго и това се отрази не само на формата, на изразните им средства, а, бих казал, настъпи преврат, който е малко оценен от нашата литературна история. Целият поетичен език с неговите чертози, нимфи, с неговите непеса, с неговия условен и алегоричен език вече не можеше да бъде сроден на младите поети бо него поети, тъй да се каже, стана време. Езикът и изразните средства на цялото поколение 109 по-земен, по-конкретен, по-предметен. Това е начало на ново развитие в нашата поезия, връ щане към народа, след като се използуваха богатствата на символистите, защото не можеше да се пише, както пишеше Вазов, но все пак имаше връщане към традициите на реалистичната поезия. Образите на нашата земя, на народа и т. н. можеха да се срещнат в Емануил Попди митров, в Гео Милев, но при тях тези образи бяха по-други. Народът стана вдъхновител на поезията на това поколение, което даде няколко поети като Смирненски, които и досега имат място в нашата поезия. Това е в общи думи атмосферата, това евремето, в което аз почнах да пиша своите стихотворения, събрани в първата ми книга „Пролетен вятър“. На тези първи свои работи, писани отдавна, преди 34 години, когато съм бил на 24-годишна възраст, днес аз гледам критически. Много работи сега не бих ги написал така, както съм ги написал тогава. Но такова е било времето и не може да се сравнява едното с другото. Изобщо смятам, че място в развитието на една литература и специално в поезията имат ония поети, които носят нещо ново в нея. Често пъти от едно поколение правят това няколко човека, рядко един човек го прави сам. Вземете символистите. Те създадоха все пак, въпреки нашето отрицателно отношение към поезията им като идеология, истински поети, които работеха в тая област и създа доха ценности, които не биха могли да бъдат отречени. Едно поколение като Лилиев, Ясенов, Дебелянов и Емануил Попдимитров създадоха ценности, които са неувяхващи според мен. Общо като школа символизмът допринесе твърде много за усъвършенствуването на средствата, езика на нашата поезия, късото стихотворение и редица други неща, които бяха дадени от сим волистите. По-късно в нашата поезия бяха дадени нови ценности от нови поколения.

В сравнение с колосите на нашето Възраждане мястото на Сава Доброплодни (1820— 1894) в историята ни е твърде скромно, но и от неговата личност лъха неповторимото обая ние, присъщо на възрожденските будители. Биографията му в най-общи линии е дълъг низ от учителски години - наглед монотонни, а в същност напрегнати, разностранни и плодоносни за цял един народ. Пет години в Котел, пет - в Шумен, три - в Стремски Карловци... След това отново Шумен..., след Шумен - Сливен... Варна... Тулча... Силистра... Кюстенджа... А накрая - четири години служба като окръжен училищен инспектор в Раз град. И навсякъде народният учител оставя светла диря - „изпълнявал добросъвестно длъжността си; показвал е отличен и завиден успех; владал се е прилично във външния си живот ис нищо не е опятнил учителското звание ..."1. Такива са официалните характеристики („сви детелства") за неговата работа, такива са спомените на неговите съвременници - учители, колеги, приятели, мнозина от които през 1892 г. топло го поздравяват по случай петдесетгодишния му юбилей. Такава е и оценката на самия „министър на просвещението" Г. Живков,2 когато през 1887 г. Народното събрание с вишегласие“ решава да му отпусне годишна пенсия от 1800 тогавашни лева. С тази пенсия между впрочем Доброплодни почти мизерствува на старини - тя не можяше да ми разплати натрупаните дългове и да ме храни и облача тук в София. Аз обаче търпях и живеях, както можах с надежда всякоги за подобрение - от една страна си плащам дълговете и земам на кредит, а подир три месеца, като си земъ пенсията, плащам си до колкото могъ и пак начнавам кредита; но, слава Богу, като добър и редовен платец, хората ми дават кредит ... ..."3 С други думи, почести не липсват - той дори е награден със сребърен медал „за заслуга“ (1889), но фактически дългогодишният просветен деец е едва ли не бедняк. И това не е единичен случай в условията на Фердинандовия режим. Единственият по-обширен източник, от който черпим данни за живота и дейността на Сава Ил. Доброплодни, е неговата „Кратка автобиография“ заедно с приложените писма и документи. Макар и изключително фактологична и твърде лаконична, тя разкрива до известна степен както характера на своя автор, така и атмосферата на неговото съвремие, т. е. съдържа интересни моменти и в психологически, и в исторически аспект. Въпросното непубликувано писмо от 13 декември 1884 г. (до Йосиф Майзнер), което се пази в архива на семейство Александра и Йосиф Майзнер в Белградската народна библио тека, запълва някои празноти в биографията на подателя си и разширява представата ни 1 С. Доброплодни, Кратка автобиография, София, 1893, стр. 86.gn ove • Настоявайки първоначално предложената сума от 960 лева за годишна пенсия на До броплодни да се увеличи на 1800, министърът на просветата казва пред Народното събрание следното: „Действително просителят г-н Доброплодний е един от най-старите ни труженици по народното ни образование и възраждание. Няма учител, стар колкото него. Няма учител между живите, който да е учителствувал толкова години. Той е най-много помогнал за развитието на нашата книжнина, той е най-стар в това отношение..." (цит. съч., стр. 114). • Цит. съч., стр. 67-68. • Архив на Александра и Йосиф Майзнер, Народна библиотека. Белград, Р 396. 115 за човека и общественика Сава Доброплодни. Същевременно то хвърля светлина и върху от ношенията му с някои съвременници и преди всичко със самия адресат Йосиф Майзнер и се мейството му. Както е известно, Йосиф Майзнер е чешки емигрант, заселил се в Шумен, който през 1857 г. сключва брак със сръбкинята Александра Майзнер. 1 Александра е пристигнала в Шумен от Нови Сад по настояване на Раковски, за да се отдаде с голям ентусиазъм на про светна работа. Макар че Доброплодни сам има дял в привличането и като учителка в Бълга рия - именно той и изпраща пари за пътуване чрез Данило Медакович, - в „Автобиогра фията" му за това събитие откриваме само едно кратко съобщение: „От там (Нови Сад - 6. м.) се доведе учителка за Шумен. “2 Несъмнено Доброплодни е поддържал контакт с Але сандра Майзнер - те имат еднаква професия, живеят в един и същи град, - и то след неговото тригодишно пребиваване като учител в Сърбия, което по всяка вероятност е създавало допъл нителни допирни точки за общуване. Несъмнено топлата приятелска привързаност междуДо броплодни и семейство Майзнер се е запазила в продължение на много години, макар че жи вотът по-късно ги отправя по различни пътища и задълго прекъсва връзката помежду им. Това се потвърждава както от подчертано сърдечния тон на писмото до Йосиф Майзнер, така и от самото му съдържание. Доказателство за близост е и молбата, в отговор на която Добро плодни енаписал писмото си: старите Майзнер са потърсили съветите и съдействието му за постъпването на сина им Венцеслав, „който е свършил философски курс в Прага“, като учител в някое българско училище. На този факт бихме могли да погледнем не само като на пример за приятелски отношения между отделни личности от Сърбия и България, но и като на още едно доказателство за духовната общност и взаимна заинтересованост между двата народа през ХІХ в. Защото твърде показателно е, когато желанието да се работи за културното преуспяване на съседния народ преминава от майката в сина - от поколение в поколение, какъвто случаят с Александра e и Венцеслав Майзнер.

Стиховете на Н. В. Ракитин са се посрещали и се посрещат с интерес, внимание и разбиране в чужбина. Негови творби са превеждани на няколко езика, а самият той е поддържал лични и творчески връзки с редица чуждестранни писатели и слависти - познавачи на бъл гарския език и литература. Но за съжаление архивът му е бил почти изцяло унищожен при голямата бомбардировка на София (10. 1. 1944 г.). След трагичната смърт на Ракитин през 1934 г. семейството му (съпруга и три дъщери) се премества от Плевен в София. Домът им на ул. „Стефан Караджа“ 15 е бил изцяло разрушен. По една случайност са запазени някои писма и снимки, които свидетелствуват за връзките на Ракитин с чуждестранни писатели и учени. Сега те се намират в Народната библиотека „Кирил и Методий" и у семейството му. От тези документи и писма се вижда, че поетът е поддържал продължителни приятел ски и творчески връзки с руския поет Константин Балмонт (1867—1942), започнали след посещението му в България през април - май 1929 г. по покана на Министерството на просве тата. Тогава Балмонт посетил и Плевен, където се запознал с Ракитин. Връзките им са продължили до смъртта на нашия поет през 1934 г. През 1930 г. излиза стихосбирката на Ракитин „Черноморско лято". Към нея е поместен очерк на Балмонт за поезията му, написан в Капбретон на 17-18 август 1929 г. (тази дата стои под очерка) и използуван като предговор на книгата. Той е около 6 страници: в него са вмъкнати преводи на осем стихотворения на Ракитин, преведени на руски от Балмонт. След предговора тези стихотворения са дадени и в българския им оригинал. кои Интересно е да се знае каква е оценката на Балмонт за Ракитиновата поезия. Ето ня по-характерни откъси от споменатия предговор: „Поетът на прозрачни, непосредствени стихове, като току-що разцъфнал цвят, Ник. Вас. Ракитин живее не в София, не в столичния въздух, гдето на поета лесно биха се удали външните украси на стиха и ограниченият строй усещания. Той живее в Плевен, в съвършено селско кътче, в непосредствено съприкос новение със земята и тихото открито небе, чието слънце се не затуля от сгради, и звездите не отслабват в звездното свое светловолно великолепие от изнуренията на града. И на поета разкрива звездното небе... от ce Ракитин е учител. Той всякога е окръжен от първоутренни лица на деца и юноши. Той черпи в първите движения на свежото чувство и неопитна мисъл, които като пролетни набеги, като първи стръкове дирят път от земната мъгла към въздуха, гдето е само воля, злато и синина - всякога той черпи свежест на ново вдъхновение Лириката на българския поет, възлюбил родната си земя и непрекъснатото съприкос новение с природата, е извънредно много близка на руската душа, и най-хубавите стихове на Ракитин стоят наравно с руската лирика, която аз считам най-хубава на земята... Но и той също се измъчва от самотата, така че: когато чува отлитащите жерави, когато е обхванат от лъха на предзимието, на първозимието, неговата песен се превръща в панихиден вопъл

Последните две книжки от сп. „Пше глонд хуманистични" съдържат редица материали, които могат да събудят жив интерес у нашия читател, но на първо място тук изпъква студията на Даниела Башкевич за български народни епически поговорки, като специално внимание се отделя на вида на съдържащата се в тях историческа информация (бр. 6). Авторката, за която този труд е научен дебют, започва с констатацията, че Балканският полуостров представлява особено инте ресен терен за проучвания на изследователите-фолклористи поради факта, че е заселен от много народности, привле чени" от турските завоеватели. „Си урно никой друг европейски фолклор не съдържа - пише Башкевич - толкова много информации за другите народи като балканския фолклор. Броят на българските поговорки, свързани с чуждите етнически групи, възлиза на 200. В студията си полската фолклористка прави строго разграничение между традиционните схеми, прилагани към чуждите народи, проявили се в народното творчество (например „черен" за човек от друга народност) от специфични, оригинални форми на поговорки, като се вземе пред вид и фабуларната им конструкция и метафоричното образ. значение на създадения в тях Авторката подчертава, че започва проучванията си с поговорки, тъй като в тях информацията е най-силно кондензирана. Тя групира проучвания материал според изпъкналия на първи план основен еле мент в тяхното значение. Така се получа ват два раздела: „Религиозно-битовият еле мент в поговорките“ и „Общественият еле мент в поговорките". При разглеждането на конкретния материал Башкевич се при- държа към следната схема: проучва ин- формацията с алюзията в поговорката, след това се спира на помощния материал, който служи за ключ към правилното и разбиране и накрая се възвръща пак към поговорката, за да потвърди правилното и тълкуване. 126 В първия раздел авторката, въз основа на приведения материал, разкрива като характерно за миналото явление - поставянето на знак на равенство между хри стиянска вяра и народност, а също така твърде критичното отношение към етичните норми на хора с друго вероизпове дание. Особено отрицателно е отношението към такова явление като промяна на вярата. Във втората глава се изтъква до каква степен заниманията и икономическата ситуация на другите народи, заселили се в България, са се отразили в поговорките. Проследява се и въпросът за обществения бунт и „антифеодалните акцепти", наме рили израз в поговорките. При някои поговорки авторката с право предполага, че произходът им е „книжен или публицистичен". Младата полска на учна работничка, проявила интерес към нашия фолклор, завършва с многообеща ващата констатация, че в бъдеще изслед ванията върху етническите поговорки тряб ва да се разширят чрез съпоставките: поговорките и други видове фолклор, а след това - поговорките и „писаната ли тература". Същата кн. 6 от „Пшеглонд хуманистич ни", с която започнахме нашия преглед, съдържа цяла редица статии и студии, посветени на 100-годишнината на Париж ката комуна. Между тях трябва да от бележим: „Поезията на Парижката комуна и традицията“, „Полският принос към Парижката комуна от 1871 г., „Отгласи на Комуната в полската поезия 1871-1906 и др. Интересна е и студията „Майката на Некрасов (150-годишнината от рожде нието на поета)", където много подробно е разгледан въпросът, дали майката на големия руски поет е била наистина полякиня. Кн. 5 от „Пшеглонд хуманистични е почти изцяло посветена на Достоевски. Тук трябва да посочим задълбочените сту лии: „Ф. М. Достоевски и староруската литература“, „Достоевски и полският мо дернизъм“ и „Достоевски в кръга на полските писатели". В последните два труда са повдигнати твърде интересни проблеми на рецепцията на творчеството на гениалния руски писател в Полша. Твърде интересен е фактът, че никой от големите полски писатели и критици, съвременници на Достоевски, не е останал чужд на неговото влияние. Тук се нареждат и Жеромски, и Каспрович, и естествено Пшибишевски. Разглеждайки въпроса за отношението на полската литературна критика към делото на Достоевски, авторите на споменатите студии изтъкват, че в Полша творчеството на създателя на „Братя Карамазови" е било разглеждано главно като най-пълната проява на руската душа“. Станислав Пшибишевски смятал Достоев ски за най-съвършения певец на руския бог". Особена, съвсем изключителна роля, както се оказва, е изиграла в полския интелектуален и литературен живот ле гендата за великия инквизитор. Тя е била преработвана за полската сцена и един от авторите на нейната драматизация дори й е добавил нов, по-оптимистичен за човешкия род край.

Нашата съвременна теоретико-критиче ска мисъл чувствува голяма нужда от изследвания, в които разрешаването на ли тературно-творческите проблеми, свързани с определен писател, да се извършва върху богат биографичен и мемоарен материал. В същото време чрез срещи и разговори с писателя да се изясни по-дълбоко самобит ността на творческата му работа. Все с оглед на по-цялостното осветляване на творче ството се използуват и критически оценки. Труд с такъв широк диапазон от цели и проблеми има огромно практическо и тео ретическо значение. Той засяга пряко и въпроси от психологията на художественото творчество, една област от литературната ни наука, която твърде бавно се развива. Ето защо „Книга за Георги Караславов" на Георги и Елка Константинови е ценен принос в съвременната ни теоретико-кри тическа литература. Георги Караславов е „гордостта на поко- лението", към което се отнася Г. Константинов. Това обстоятелство обяснява връзка та на критика с творчеството на писателя още от 1931 г. Следователно „Книга за Георги Караславов“ може да се разглежда като плод от многогодишна дружба между две творчески личности. Тази дружба започва най-напред чрез посредничеството на Ал. Бурмов, а след 9. ІХ. 1944 г. тя се разгръща и задълбочава. „Приятелското разположение на Г. Караславов - споделя Г. Константинов - е едно от най-големите ми придобивки“ - лични, човешки и литературни - след девети септември. Най-хубавото в нашето приятелство е именно това, че то дойде не усетно, без усилия." Независимо от приятелските си чувства към писателя авторите на книгата се отнасят към задачата си с голяма добросъвестност и с чувство за отговорност. За това говори и признанието на самия Г. Константинов: „Приятелството в литературата е не що необикновено, чаровно и много сложно - уж иде от най-чистите извори на безкористието, а пък, като любовта, не е истинско, ако не се осмисля от „користолюбието" на сърцето. Затова казвам, че може би само донякъде в моите разговори с Караславов е участвувало приятелството. Без да са освободени от топлината на приятелството, те са диктувани преди всичко от страст към истината. А истината за Г. Караславов - един от най-праволинейните, еднопосочен в развитието си български писател - е много широка и сложна... За да разкрият тази широка и сложна" истина, авторите на книгата използуват разнообразни форми и средства. Подбраният материал обхваща доста продължи телен период от време - от 1904 до 1970 г. Сполучливо той е разпределен в осем гла ви за по-голяма прегледност и съобразно с етапите на творческото развитие на писа теля. Трудът на Георги и Елка Константинови прави много добро впечатление със своята методология, която в известни насоки е новаторска. Жизненият и творчески път на Караславов се пречупва през погледа на самия творец, на неговите съвре менници, на литературната критика, на обществеността. Своеобразен е начинът, по който се изгражда личността на писателя. Собствената му оценка за живота и творчеството се съчетава с впечатленията, които той е оставил у близки и познати. Така ли тературният критик и теоретик получава възможност по-пълно да осветли проблема за отношението между личност и общество, творчество и народ. Организацията на раз нообразния материал по интересен начин разрешава взаимоотношенията между пи сател и критик. Избраната методология наистина прави „Книга за Г. Караславов" „един своеобразен колективен труд". Тази особеност се подчертава и от самите автори, без това ни най-малко да намалява тяхната роля, за щото при съставянето на такъв именно свое образен колективен труд" се изисква голям опит и умение. В разказа за Г. Караславов сполучливо се вплитат спомени както от самия писател, така и от негови съвременници. Мемоарният материал се отнася към определени периоди от живота на Караславов. Така например спомените на Руси Димитров засягат пре димно ученическите години на писателя, които се проектират върху големите об 139 ществено-политически събития. За да се избегне тяхната самоцелност, на подходящи места авторите прекъсват спомена и умело се намесват, за да изтъкнат жизнената под кладка на Караславовите произведения. Този композиционен похват има важно значение, защото се утвърждава истинност та на спомена и с оглед на историческия момент се правят изводи за психологията на твореца.

Написана с научно проникновение и партийна страст, книгата на Александър Лилов е рядко и запомнящо се по своята основателност, точност и марксистко-ленинска целенасоченост изследване за кризата на съвременното буржоазно естетическо съзна ние. Не е тайна, че понякога в критически произведения, издадени през последните го дини, ние се срещаме с такова отрицание на буржоазната естетика или на буржоазните художествени направления, което буди недоверие доколко авторът е лично запоз нат с предмета на своята критика, пък даже и доколко той следи за съвременното дви жение на марксистката мисъл. Знае се, че голото, още повече невежественото отрицание няма нищо общо с марксистко-ленинската критика на буржоазната идеология. Марксизмът винаги е бил силен в своята критика, защото познава класовите и гносеологическите корени на критикуваните теории, защото разбира хода на тяхното развитие, отлично и по източници познава аргументите им и което е особено важно, в хода на критиката дава позитивна правилна интерпретация на изследваните въпроси. Авторът на разглежданата книга дълбоко е възприел тази плодотворна традиция на класическия марксизъм-ленинизъм и дава своя принос за нейното по-нататъшно обо гатяване в съвременни условия. Даже само това е достатъчно неговото произведение да бъде прочетено с интерес. Още в пред- говора е казано: „Класиците на марксизма Ленинизма ни оставиха блестящи образци за критически анализ на буржоазната тео рия. Главният урок от тези образци се за- ключава в това, че силата и убедителността на марксистката критика се измерват не с количеството на епитетите и декларациите, а с последователното провеждане на диа- лектико-материалистическия подход, с не- умолимата логика на научната доказателстве ност" (стр. 7). Авторът е верен на това свое верую и рисува пред очите ни една картина, която привлича с правдивостта си, с дъл бокото познаване на процесите, протичащи в логия. естетическата сфера на буржоазната идеоДруго качество на изследователския тод на ме- автора е неговият историзъм. Той 1 А. Лилов, Критика на съвременните буржоазно-естетически родата концепции за при- на изкуството, стр. 7. По-нататък ще се посочват само страниците на книгата. определя границите на съвременното бур жоазно естетическо съзнание (искам да отбележа научната плодотворност на самия термин „естетическо съзнание", въпреки че Някои теоретици изразяват своята скептичност към него) с империалистическата епоха. Но работата според него не е само в конкретната временна характеристика. Като отбелязва калейдоскопичния, еклектичен ха рактер на буржоазните естетически „изми", Александър Лилов ни предлага да не се заблуждаваме от бързата смяна на тече нията и теоретическата мода, а да виждаме вътрешната същност на тези вървещи по кръг, неносещи развитие на мисълта промени. Това е правилна историческа позиция, коя то ни позволява да се отнесем с доверие към изходния пункт на автора, по следния на чин определил своя обект на изследване: „Коренната характеристика на съвремен ната буржоазна естетика се заключава в това, че тя представлява теоретическа кристализация на естетическите възгледи на империалистическата буржоазия в епохата на историческия преход от капитализма към социализма, формираща се по пътя на преоценка и преразглеждане на собстве ното и теоретико-естетическо наследство, на превъоръжаването и с идеи и теоретически решения, които отразяват протича щите в съвременното империалистическо общество дълбоки противоречия и реакционни процеси, на нестихваща и яростна борба с марксистко-ленинската естетика като носител и авангард на прогреса в съвременного естетическо познание" (стр. 12-13). Лилов до пълня това определение с такива характерни белези на съвременната буржоазна есте тика като афинитета към субективния идеа лизъм, асоциалния подход към изкуството, плурализма, еклектиката, разрушаването на художествения образ, крушението на хуманистическите принципи и критерии, де хуманизацията, дегероизацията, засилващия се ирационализъм В центъра на вни манието си той е поставил диалектиката между интелектуалното и емоционалното в изкуството и това е главната проблема, която определя както отбора на авторите и теченията, така и анализа на техните решаващи аргументи. Тук е и сферата, в която Лилов, макар и бегло, дава своя позитивен теоретически принос, като в нача лото ни е уведомил, че сегашната му книга е само първа част на една обща работа, в която ще бъде направен опит за изследване от диа лектико-материалистически позиции на про блема за природата, структурата и функ ционалните основи на художественото творчество и по-специално на диалектиката на интелектуалното и емоционалното начало в художествено-творческия процес" (стр. 8). Това не е празно обещание, пишещият тези редове е имал възможност да чете един интересен вариант на проектираната творба, 142 който беше защитен от автора като кандидатска дисертация в СССР.

През 1971 г. излезе новата книга на Боян Ничев „Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическия развой на южните славяни през XVIIIХІХ в. Според самия автор това е теоре тико-историческо изследване на предпоставките за възникване на южнославянския реализъм, проведено с метода на сравнителното литературознание (стр. 5). Книгата е изградена върху широк сравнителен материал както из литературата, така и из фолклора на българи, сърби, хървати, сло венци. Авторът е използувал методите на теоретико-историческото и на типологи ческото изследване, за да разкрие специ фичните черти в тяхното литературно развитие, като същевременно го съпоставя с литературните традиции на Европа и Изтока и достига до извода, че макар и да остават европейски литературно-историче ски феномен, южнославянските литератури се доближават до източния модел на литературен развой според концепцията на акад. Конрад. Боян Ничев е навлязъл в една от найсложните и трудни, но изключително интересни области, където собствените методи на литературната теория и литературната история се оказват недостатъчни и се налага активната намеса на фолклористичната тео рия, социологията и народопсихологията. Като използува последните постижения на теоретическата мисъл в областта на литературознанието и фолклористиката и резул татите от многобройни конкретни изслед вания върху литературата и фолклора на южните славяни през разглеждания период, авторът е постигнал един истински синтез, а оттам вече и собствено становище за същ ността на явленията и процесите - успял е да създаде оригинален теоретически модел на естетическото развитие на южните славяни през ХVIII-XIX в. Завършеността на авторовата концеп ция се отразява и на композиционното ре шение на книгата - на първо място се изнася изводът, тезата, която след това се развива и защищава в хода на изложението. В съответствие с принципите на възприе тия дедуктивен метод още в увода авторът декларира основното си становище: „редица фолклорни процеси завършват в лите ратурата и важни литературни явления имат началото си в южнославянския фолклор" (стр. 6). И всичко по-нататък е орга низирано именно с оглед доказването на тази теза.

Бурното развитие на революционната поезия през 30-те години и началото на 40-те години, нейният ярък комунистически патос, богатото разнообразие на идеи и теми не останаха незабелязани от нашата критика. Още през онези години се прави се риозен опит да се видят вътрешните идейноемоционални промени в поетическото творчество, водят се ожесточени спорове, пишат се статии и книги. Видни критици маркси сти като Тодор Павлов и Георги Бакалов внимателно следят проявите на утвържда ващите се след Христо Смирненски млади пролетарски поети, вземат отношение по редица въпроси на майсторството. Трескавото, динамично време, сложната обста новка и тежката революционна борба оставят отпечатък върху редица преценки. Днес в тях можем да открием левосектантски забежки, острота и конфликтност при преценяване на една или друга творче ска изява, но редица принципни положе ния са правилни, остават в сила и сега, когато отново обръщаме поглед към този твърде важен период от развоя на българ ската литература. През последните години интересът към революционната поезия от 30-те и 40-те години осезаемо нарасна. В редица статии и книги на Ангел Тодоров, Людмил Стоя нов, Васил Колевски, Петър Пондев от криваме интересни наблюдения, верни анализи, разбиране на характерни проблеми от онзи период. В значителната си част много от изследванията на проф. Георги Цанев върху редица поети и писатели, започ нали своя път след Септемврийското въста ние, като Каралийчев, Разцветников, Фурнаджиев, Радевски и др., допринасят за пообобщено обхващане на революционните тенденции, за промените в литературния процес, за неговата сложност и многообразие. В излезлия неотдавна том трети на „Панорама на българската литература" акад. Пантелей Зарев твърде релефно очертава контурите на епохата, в която навлиза бъл гарската литература, разкрива, борческото 149 антифашистко начало след събитията от 1923 г. в редица произведения и анализира идейните и творчески промени, граж данската ангажираност и пролетарския патос на поколението, формирало се на твърде активизирания и раздвижен обществен фон.