Книжка-4

1972, Книжка 4 - Съдържание

Сбъднал ли се е този сън на Олаф ван Гелдерн - Славейков, ние не знаем. Но животът му след смъртта прилича на земния - все тъй неспокоен и шумен. Ролята на този поет в историята на българската литература и култура е особена, съдбата му - също. Неговото име винаги е възбуждало духовете, предизвиквало е остри спорове - до последно време, когато бе окръжено с ореола на някакво мило, почти идилично, но неприличащо му и сигурно краткотрайно критическо единомислие. Няма друг български поет, за когото да са били изказани, изстрелвани толкова противоположни мнения и оценки. Видни писатели и критици, литературоведи и езиковеди, естетици и публицисти - д-р Кръстев, Людмил Стоянов, Боян Пенев, Стефан Младенов, Димо Кьорчев, Спиридон Казанджиев (да споменем само неколцина от това множество) - сякаш са се надпреварвали да се противопоставят един на друг в отношението си към Пенчо Славейков, да демонстрират различни тълкувания и преценки и когато не влизат в преки стълкновения. Един ще го нарече „велик художник - художник, какъвто българската литература досега не е виждала", ще съзре у него дори гениалност, друг ще заяви с мрачна злъч, че Пенчо Славейков издава признаците на дълбоко и и трагично безсилие", а трети ще „допълни“, че никой български писател „не e тъй слаб художник като него". У едного „Кървава песен" буди „чувство на съжаление за толкова голям труд, който е отишъл напразно", а за другиго една единствена глава от нея „струва колкото цялата българска литература след Освобождението“. Един язвително ще подхвърли, че езикът му е „измъчен до смърт, сякаш умишлено изтезаван за незнайна цел, пълен с варварска дисхармоничност“, друг възхитено ще го характеризира като „чуден“, „чарующ“, достоен само той да обезсмърти името му, а на трети и тези епитети ще му се сторят слаби, та ще назове Славейковия език „Вълшебен". Някои виждат в поезията и мирогледа на Пенчо Славейков едва ли не само мрак и безнадеждна меланхолия, а други - светло жизнелюбие и жизнерадост.

Историко-материалистическият подход към обществените явления е един от най-важните принципи на марксизма-ленинизма. Този подход се отличава В основата си от историческото разглеждане на социалните процеси, присъщо на много идеалистически школи от XIX в. и на съвременната буржоазна ис ториография. Историческото изучаване на литературата от позициите на марксиче ската методология, дало огромни резултати, епредизвиквало и предизвиква постоянни нападки от привържениците на иманентното изследване на естетичес ките обекти. Но това в никаква степен не прави по-убедителни собствените им теоретически принципи. И докато различни школи, защищаващи автономността на изкуството и иманентния му анализ, след кратковременно съществуване една след друга потъват в забрава, историко-материалистическото изучаване на художествените явления продължава успешно да се развива и усъвършенствува. Разрастването на тази област на знанието е свързано преди всичко с все по-широкия обхват на историята на световната литература, сетне с диференцирането на главните направления на изследването и накрая със задълбоча, ването и усъвършенствуването на неговите похвати. През последните десетилетия обект на марксическо изучаване стана литературата от най-старите пе риоди на нейното формиране до развитието й в съвременната епоха, в наши дни. Това изучаване засяга не само зрелите, вече формирали се литератури, но младите, новосъздаващи се литератури на Азия, Африка и Латинска Аме рика. Преодоляването на историческата фрагментарност на научното познаИ ние се свързва уверено с разширяването на неговите географски граници. Многообразието на видовете и форми литература, сложността на нейните връзки с обществения живот правят възможни и необходими различни пътища за изучаването й, които се намират същевременно в определено единство, обу словено от единството на марксистко-ленинската методология. Сред основните направления на марксическото литературознание ярко се откроява и сторико-генетическото изследване на литературните явления, изучаването на техния произход. Естествено е, че именно това направление се формира преди другите и досега заема водещо място в общата система от литературоведчески дисциплини. Без да се познават жизнените и социалните източници на литературното творчество, е невъзможно задълбочено да се разберат нито отделните художествени произведения, нито писателят, нито литературният процес. Разкривайки връзките на отделните художници на словото, на творчеството им с живота на определена епоха или различни исторически 2 Сп. Литературна мисъл, кн. 4 17 периоди от време, историко-генетическото изучаване показва движението на литературата, смяната на едни литературни явления с други - тяхното взаимодействие и вътрешни противоречия, идейната, естетическата борба и историческата приемственост на литературното развитие.

Вътрешният монолог като органична проява на психологическия анализ сполучливо открива както диалектиката на човешката душевност, така и познанието за личността в нейните постоянно изменящи се причинно-следствени връзки с обективната действителност. Използувайки го, писателят-психолог не се ограничава само с изобразяване резултатите от психологическия процес, а проследява и самия процес с едва уловимите явления на тоя вътрешен живот, които се сменят едно с друго с извънредна бързина и неизчерпаемо разнообразие". Действията, жестовете и интонацията на героите се утвърждават в реалистичния подтекст на вътрешния монолог. Това откроява характерите в произведението и представя богати възможности за идейно-естетическото осмисляне на социалното, на типичното. В последно време често се говори за „потока на съзнанието". Това поня тие, станало модно на Запад, не е в никакъв случай проява на нови литературни и творчески търсения. Повечето буржоазни литературоведи (Лео Едел, Вил хелм Емрих, Макс Брод, Р. Ингарден, М. Бютор и др.) разглеждат „потока на съзнанието" като основна черта в творчеството на Джойс, Пруст, Кафка, В. Уулф, Джон Дос-Пасос, Фолкнър, Хемингуей. В техните схващания „потокът на съзнанието" е неорганизирана вътрешна реч, която е свързана преди всичко с количествената определеност на художествено относителното време, в което човек по опосредствуван път открива видимата логика на обективно даденото време. В „потока на съзнанието несвързаните, разпокъсани фотони на мисълта са отрязъци от времето, което се „филтрира" по думите на Мишел Бютор в съзнанието на литературния герой. Затова „потокът..." се схваща като самостоятелна по отношение на вътрешния монолог психическа проява. Доказа телства най-често се търсят у В. Уулф, която, за да предаде този „изменчив, не. обичаен и едва обозначен дух", използува преди всичко психограмата на вът решния живот на героите, а също така и у автори като Джойс, Пруст и Кафка които разрушават съзнателно скритата логика, подчинила вътрешното движе ние на човека на обстоятелството, и се интересуват единствено от причудли 1 Н. Г. Чернишевски, Избрани съчинения, т. 1, стр. 278-280. 2 Michel Butor. Essais sur les modernes, Р., 1969, в есето „Les moments" de Marcel Proust". 25 вата плетеница на асоциациите. Като приемат това за позитивна творческа система, буржоазните литературоведи считат, че своеобразието на „потока на съзнанието" произтича от алогизираната реч, която е продукт на подсъзнателната дейност на човека. Така те, най-общо казано, освобождават художественото произведение от конкретно-историческия му ангажимент към общест вената действителност и като изнасят на преден план психо-лингвистичния комплект, извеждат от него основните принципи на художественото изображение. 1

Някога, на вратата на стаята си, един от нашите поети поставя бележка „Николай Хрелков. Влез!" Обикновен жест, обикновена проява и потребност на ежедневието ли? Да. Въпреки всичко в тази бележка, струва ми се, се отразяват някои основни и характерни за поета и човека Хрелков същностни отлики, специфика. Тази бележка е „малка подробност“, резултат от изградена вече философия за хората, за индивида и обществото; малка подробност, дошла да потвърди по един „малък начин цялостно поведение - реално и духовно - сред годините и епохата, да стане свидетел на символ-верую, дало пламък и устои за живота на поета. Изградените представи, високите етични принципи, непоколебимото граж данско убеждение - без преднамереност, без показност и парадност - намират своя еквивалент в чисто и любещо хората ежедневие. Защото то за Николай Хрелков е изградена изходна постановка. Нека се върнем към основната концепция на стихотворението му „Изповед" (в памет на Васил Левски) и още веднъж ще открием - и за Хрелков, и за себе си, ще съпреживеем онзи решаващ вътрешен подтик към „светлоломна човешка любов", която придвижва вековете напред и човек умира с нея свободен. Голямата и прастара дилема - човек - общество, човек -човечество, разпъвала на кръст всеки създаден на тази земя, получава едно от най-ярките си превъплъщения чрез цялостното битие на Хрелков в нашия общественополитически и културен живот, в историята на българската литература, на българското художествено мислене. Николай Хрелков е един от светлите рицари, пълен с противозаряди, разкъсан от въпросите на времето си и своите собствени въпроси към него, и едновременно единен, който съумя да живее най-малко за себе си и само за другите. Не бих искала да припомням известни вече неща и факти, свързани с биографията му - многобройните споделени спомени на приятели и съидейници са разкрили множество негови дни, помисли, постъпки. Пътят му от родния дом, София и войната, главоломните 47 събития от 20-те години и емигрантските години, отново България с нейните революционни борби, множеството му пътувания, установяването му в Горна баня - до самия край през 1950 г. - поредица от живи доказателства, дребни, катадневни и големи, които сбосновават и чисто практически защищават не ГОВИЯ стих:

Генеалогията на мемоарната проза във възрожденската литература е тясно свърана с раздвижването на духовете в България, с ръста на личното и историческото самосъзнание на човека, със засилването на интереса не само към историята на миналото, но и към историята на съвременността като сред ство за уясняване задачите на настоящето. Възниква необходимост да се дадат лични разкрития върху смисъла на събитията, да се направят исторически разяснения по най-важните въпроси на духовното и политическото възраждане. В създаването на мемоарната литература и в развитието на нейните форми (автобиография, исторически спомени, дневници и пр.) участвуват личности, които стават типични изразители на общите стремежи и борби: Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иван Селимински, Неофит Рилски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Г. Пърличев, В. Вълков, Ив. Богоров, М. Балабанов. Първите значителни дейци от края на XVIII и началото на XIX в., с чиито произведения започва развитието на мемоарната проза в новата бъл гарска книжнина, получават манастирско образование, черпят вдъхновение от Библията и черковните отци, от популярните жития, летописи и дамаскини. Затова, макар и да налагат твърде субективен печат върху изповед, идеи, поуки, стил и език, тези автори са по-тясно свързани с формите, които е развила старата българска литература. Без да си поставяме за задача изчер пателно проучване на прехода от една категория книжнина към друга, ще засегнем ролята на летописа в старата литература, някои гледища за потеклото на автобиографията, отношението между автобиография и агиография. Летописът е най-примитивната мемоарна форма. Той предполага известно историческо съзнание, което не надмогва средновековното теологическо осмис ляне на световния ред. Този вид съответствува на старата литература, където стремежът към система, към вечни истини и форми нерядко е свързан и с желание за сближение с действителността, с тенденция към историзъм, към изобразяване политическите идеи на времето. Нашата стара литература задо волява интереса към произведения от този вид с преводите на византийските хроники на Малала, Амартол, Зонара, Манасий. Оригиналното творчество от този вид книжнина е слабо застъпено. Някои от хрониките за българското минало са унищожени. 1 Интересни летописни бележки има сред приписките 1Ivan Dujčev, Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung: Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin, 1960, 56—57. 62 и добавките към летописа на К. Манасий. Евтимий Търновски проявява силен интерес към значителни исторически събития и желание да поддържа чрез спомена за тях народностното самочувствие през време на големите превратности през XIV в. В житието на Иларион Мъгленски Евтимий описва слабостта на гръцкото царство и величае победите на Калоян. В житието на Иван Рилски той се спира на освобождението на България от гръцко робство и на славните дела на Асен, а в житието на св. Петка говори с възторг за победоносните походи на Иван Асен. В тези произведения, както и в творчеството на Гр. Цамблак, К. Костенечки, Й. Бдински, в анонимната хроника от началото на второто десетилетие на XV в., в приписката на монаха Исай от 1371 г. се създава оригинален летописен стил.

Една от най-характерните и положителни особености на художествената литература е нейното необозримо богатство и разнообразие. Продължителното историческо развитие, сложните културни влияния, индивидуалните и колективните търсения, както и въздействието на социалната среда, на социално-политическите и икономическите фактори са довели до сложно обо собяване и раздробяване на литературата. От началния синкретизъм по сложни пътища се върви към разделяне, към самостоятелен частичен развой, към оформяне на разнообразни тура се намира в процес на непрекъснато развитие, движение и изменение. Само при този процес става възможно постигането на нови, оригинални образи, способи и форми, чрез които по нов начин се разкрива съдържанието в литературата. Изкуството в една или друга степен пресъздава заобикалящите ни явления от действителността, живота и хората, техните характери и взаимоот ношения. Но общественият живот, природната среда и човекът постоянно се менят. През различните етапи на общественото развитие забелязваме различни преходи и изменения. Те именно пораждат необходимостта от откриването на нови форми и образно-съдържателни ценности в художествената литература, в творчеството на писателите. Измененията в човешкия живот не се отразяват механично в литературните произведения, а минават сложния път на художественото претворяване и трансформиране. Огромното разнообразие, което наблюдаваме в развитието на литерату рата, не е произволно, нито е абсолютно. То е резултат на сложни взаимодей ствия и процеси, в основата на които има едни или други норми, утвърдени при продължителната човешка практика, при творческите търсения. С изменението на художествената литература несъмнено се мени и обликът на творбите. Всяко литературно произведение има своя неповторима постройка. Но безспорно е, че има редица произведения, при които забелязваме сходни белези, сходни елементи. Най-съществени изменения в структу рата на творбите се наблюдават при преминаване от една епоха към друга. Сходни особености са се очертали преди всичко при произведенията, които принадлежат към определена и еднаква жанрова форма. Лирическите, епи ческите и драматическите творби имат свои собствени норми на устройство, които могат самостойно да бъдат характеризирани. Между отделните литературни родове и видове съществува една основна близост в начина на изграж дане - и едновременно се забелязват различия. Общността е във връзка главните литературни норми, които важат за всички случаи. C В рамките на всеки род и вид има елементи, които говорят за една относително устойчива структурна цялост. Основата и 6 Сп. Литературна мисъл, кн. 4 81 който ляга в жи е в известна връзка със същността на жизнения материал, веца на съдържанието. Има връзка и с отношението на автора, с качествата на таланта му, със замисъла, който се влага. В живота има различни явления, с нюанси, с преливания на багри и тонове. Те могат да бъдат разгледани и оценени откъм различни техни страни. Това, както и спецификата на художествената практика, е довело до обособяване на жанровите форми. Жизнен ите аспекти насочват към различни начини на претворяване в художествената литература. По-нататъшното реализиране на произведението в една от основните форми е въпрос на авторски талант, наклонности, умение, желание, търсения и пр.

Темата „Иван Вазов в Полша" не е нова. За пръв път я разработва в 1920 г. д-р Т. Ст. Грабовски, като помества в „Полско-български преглед" статията „Иван Вазов в полската литература". 1 По-подробно я разви д-р Куйо М. Куев в доста голямата статия „Вазови произве дения на полски език".2 През 1964 г. се появява статията „Рецепция на българската литература до Първата световна война" от Хенрика Чайка, където между другото авторката разглежда и Вазов. И най-после някои бележки за това дава Ханна Карпинска в статията си „Българската художествена проза в Полша". 4 Въпреки посочените изследвания върху отражението на творчеството на Иван Вазов в Полша смятам, че няма да е излишно, ако припомним най-важните факти за този период, като към това добавим и някои нови неща, отнасящи се за периода след 1952 г. До 1950 г. Иван Вазов и Христо Ботев са най-известните български автори в Полша. В по-големия период от време полския т читател си изработва представа за българската литера тура въз основа именно на творчеството на Вазов. За поляците той е поет, чрез който „говори. целият български народ със своите страдания, надежди и копнежи за свобода". Въпреки че първите полско-български контакти възникват в XV в. с похода на Владислав Варненчик, в продължение на цели четири века информациите за България изобщо са много оскъдни. Истинският интерес на поляците към България се поражда през ХІХ в. До 80-те години на миналото столетие в Полша все още достигат само откъслечни сведения за България. При липса на непосредствена информация, особено през първата половина на XIX в., са били използувани чужди, главно руски източници. От периода на 40-те години могат да се посочат доста примери за руското посредничество в тази област. По същия път стигат до Полша вести за българските книги, печатани в Русия. До 1878 г. полската преса помества главно, bulgaгіса", общи информации и пр., а в действителност българите продължават да бъдат непознати за полската общественост. Връзките между нашите два народа се разширяват след полските въстания от 1848 и 1863 г., когато през Дунава на българска територия се прехвърлят полски емигранти.

В науката е вече утвърдено мнението, че автор на ченика ішанна новаго, иже въ Белград, в мачнешаго са е Григорий Цамблак.1 Но позната практика е в старите литератури авторът на житие на даден светец да напише още служба за него и похвално слово. Разбира се, това невинаги става и невинаги е задължително. Според мене има известно основание да се мисли, че Григорий Цамблак е автор и на една служба в чест на прославения румънски светец Йоан Нови (Акермански, Сучавски). За наличие на служба на светеца се говори в науката, но тя не се свързва твърдо с името на нашия пи сател. В капиталния труд на А. И. Яцимирски само е казано : „Около того же времени (1534 г. - Б. А.) неизвестным лицом составлена служба Йоанну Новому и проложное житие также повторявшие целиком выражения из „Мучения" Цамблака и бравшие факты за из него же. Служба пока не издана и известна по трем рукописям молдавского проис хождения. 2 Две години по-късно той е склонен да приеме румънския монах Теодосий автор на службата, който е написал и похвално слово за Йоан Нови. Яцимирски пише: „Можно думать, что Теодосию принадлежит и служба Йоанна Нового вместе с проложным житием, так как в рукописях до 1534 года нам встретилась только молитва ему. 3 Яцимирски знае службата по три ръкописа: ръкопис от 1574 г., № 81 от сбирката на Ундолски (МоскваГБЛ); ръкопис от ХVII в., съхраняван в Академичната библиотека - Ленинград, № 25 от сбирката на самия Яцимирски; ръкопис от 1655 г. на Базилианския манастир в Сучава. И след като посочва руски преписи на канона за сучавския мъченик (стр. LXXII-LXXIII), Яцимирски още веднъж обобщава: „Но приписывать составление службы Григорию Цамблаку (срв. Н. Дурново „Русская беседа“, 1895, 1, стр. 151), повторяем, у нас нет никаких оснований. Если в каноннике XVI и XVII вв. собр. В. Ундольского № 104, л. 378 краегранесіе въ богородичнахъ и дает имя какого-то „Григоріе", то идентичность последнего с Цамблаком доказать трудно. Можно допустить, пожалуй, что ему принадлежат стихи" Иоанну (Нач. Новоявленный мученикъ, блаженне Гоанне и т. д....; но отсуствие рукописей с полной службой до 1534 года - факт, много говорящий в пользу нашего предположения" (стр. LXXIII).

През втората половина на месец юни 1938 г. в Прага се състоя международният конгрес на Федерацията ПЕН. Политическата обстановка беше напрегната: надвисналата над Чехословакия нацистка опасност придаваше особено значение на тази международна среща на писатели от много европейски и извъневропейски страни. Централното ръководство на Федерацията, възглавявано от видния френски писател акад. Жюл Ромен, беше отправило енергичен и вълнуващ апел към отделните клубове на ПЕН да участвуват с многочислени делегации на конгреса в Прага. Самият Жюл Ромен бе предприел за тази цел пътуване из много страни. Дойде през април и в България, където има срещи с членове от ръководството тогава на бъл гарския ПЕН. И нашата страна бе представена в чехословашката столица с многобройна делегация (към двадесетина души). Официални делегати бяха писателите Стефан Костов и Кон стантин Константинов. В групата беше и Светослав Минков. По онова време той готвеше книгата си с пътеписи от Южна Америка. Минков бе представлявал като делегат българския ПЕНклуб на международния конгрес на Федерацията в Буенос Айрес. По време на пътуването и пребиваването си в Аржентина той се бе свързал с известни писатели, между които Стефан Цвайг и финландеца Ханс Руин. Желанието на Минков бе книгата му да излезе и в превод на френски език. Това негово желание можа да се осъществи и пътеписът му се яви като издание на тогавашното издателство. Хемус“ в превод на Игор Астров, млад русин, който се бе заловил през време на пребиваването си у нас да превежда руски и български поети на френски и ан глийски език. По желание на Минков написах предговор към френското издание. Книгата бе представена който задоволяваше тънкия усет и естетически вкус на в твърде угледен вид, Минков, проявяващ винаги особена грижа за художественото оформление на книгите си. В Прага се настанихме в хотел „Беранек“. Беше пристигнал и финландският писател Ханс Руин, добър приятел на Минков от съвместното им пребиваване в Буенос Айрес. Минков беше открил доста допирни точки с този северен човек - двамата заедно опитваха с видимо задоволство чешките специалитети" на коктейлите в градините Храдчани, в двореца Чернин, в дома на славянските дружества, при излетите вън от столицата... Чешките писатели начело с Карел Чапек, подпомогнат в грижите си на домакин от съпругата си, известната артистка от Пражкия национален театър Олга Шайнпфлугова, бяха непрекъснато между гостите, разговаряха, беседваха, умножаваха срещите. Минков, с когото неразделно бяхме и на засе данията, и в срещите, се свързваше драговолно с писатели от различни страни и охотно разговаряше. Той бе особено развълнуван, както и всички присъствуващи, от речта, която гене ралният секретар на ПЕН Френският писател Бенжамен Кремо, загинал през войната в наци стки лагер, произнесе с подкупващо и трогателно красноречие в защита на чехословашкия на род срещу грозящата го хитлеристка опасност. Пестелив на думи, сдържан по темперамент, в онези минути на вълнение, което идваше сякаш от самия въздух, наелектризиран от психозата, създадена от готвещата се за война нацистка Германия, Минков иронизираше остро и забиваше сякаш с всяка изречена дума една стрела... В реплчките с финландския писател, с 109 когото бе почувствувал не знам по какви невидими мостове силен афинитет, както и с други писатели, с които разменяше думи на немски или френски, Минков учудваше с необикнове ните си хрумвания, с находчивостта си да намира най-точната дума - лапидарна и фрапи раща, за да изрази една мисъл, да подчертае едно мнение... Между Минков и Ханс Руин се бе установила здрава приятелска връзка още при завръщането им през океана от Южна Америка. Тази връзка е запечатана с едно „Писмо до Ханс Руин“, с което завършва пътеписната му книга, озаглавена „Другата Америка“, в която Минков бе вложил свойствения на перото му тънък хумор, яркост и дълбочина на погледа, чудна пъстрота от впечатления, които, макар и калейдоскопични, поради краткото пребиваване на писателя в аржентинската столица предла гат на читателя живописни картини от един интересен маршрут, видени с окото на худож ник с творческо въображение, остра наблюдателност, богата и тънка култура. Малко позната, книгата „Другата Америка" не е банален пътеписен очерк, а произведение с качества, определящи аспекта и измерението на един оригинален писател. Завършвайки писмото до финландския си приятел Ханс Руин, Минков се пита: „Какво остава от нашето пъ туване освен спомените и два-три албума с изгледи? - и отговаря: най-напред едно топло и трайно приятелство между тези, които са пътували заедно. "

Поезията на Атанас Далчев бе разглеждана почти от всички наши критици, но в тези критики остана почти незасегнат въпросът за светогледа, който е отразен в нея. Недостатъчно бе разгледано и влиянието, което е упражнило върху нея философското образование на автора й в процеса на нейното създаване: този въпрос остана някак настрана от нея, защото Далчев съзнава, че илюстрирането на едни или други философски идеи със средствата на изкуството води към разсъдъчен схематизъм, а следователно и към анемичност на художествените образи, поради което той се предпазва от такава илюстративност. Но ако в поезията му липсват такива илюстрации, от това не следва, че философското му образование е минало безследно за пое тичното му творчество. Главната задача на настоящата статия е да открием това влияние. Далчев публикува първите си стихотворения в седмичника „Стрелец“, чийто редактор бе проф. Гълъбов. Около този седмичник бяха групирани няколко поети и белетристи, които диреха нова насока на литературно творчество - различна от тази, която бе застъпена в сп. „Златорог“ и „Хиперион“. „Хиперион" бе орган на символистите у нас, но символизмът вече се бе разпаднал, защото най-даровитите му сътрудници бяха минали към реализма, а „Златорог" заемаше средно място между символизъм и реализъм. Главната задача на седмичника „Стрелец, бе да намери нов подход към родната действителност, който остава настрана от външната страна на народния бит. „Стига толкова описания на опинци, бъклици, сахани и паралии. Дайте ни задълбочено описание на народната душевност!" - казваха сътрудниците на „Стрелец“, а Дал чев често цитираше едно стихотворение на Гипиус, в което родината казва: „Аз не ще покажа лицето си на този, който дири моята показна красота, който не ме приеме докрай, каквато съм - безобразна и кална." Това схващане на Далчев не бе далеч от стихотворението на Блок „Два найсетте“, което той цитираше с патос, особено стиховете: „Идут, идут изпуганные тучи, заря B крови." Далчев не бе чужд на идеята, че западната култура е пред своя залез, но той смяташе че през нея трябва да ми не всеки, който иска да добие задълбочен поглед към родното, и поради това той изучаваше с увлечение западната философия, без да вярва в нея. Но Далчев изучаваше западната философия не само за да добие задълбочен поглед към родната действителност. Него го възхищаваше архитектурното единство" в постройката на западните философски системи, сложната им завършеност, макар и да ги намираше построени на песъчлива почва, която не може да ги задържи задълго. „Аз възприемам философските системи от естетическо гледище, казваше той в разговорите ни преди години и допълваше, че той поглъша философия, а излъчва поезия". Той искаше да вземе от западната философия оръжието, с което да я срази. Но прекомерното му увлечение от тези занятия с философията в същност го отклоня ваха от родната му действителност. Тези занятия не дадоха очакваните резултати, защото го насочваха към един чужд свят. В стихотворението си „Книгите" той дава ярък израз на това свое разочарование.

В последните книжки на сп. „Твур- чошч", в дела, посветен на поезията и художествената проза, се открояват като найинтересни поемите на Йежи Харасимович Разпрегнатият трамвай на Европа", сти хотворенията на Адам Важик и разказът Последните дни на Помпей" от Игор Неверли, известен у нас като автор на романа „Спомен от Целулоза". Продължава и за бележителният цикъл от есета на Ярослав Ивашкевич „Петербург", този път посветен на Мицкевич (ки. 3) и на Пушкин (кн. 4). В тях намираме редица любопитни подробности за престоя на големия полски поет в Петербург и за връзките му с Пушкин, но на първо място авторът майсторски възкресява атмосферата на града, в който според него се е родил главният герой на драмата „Задушница" Конрад, смъртният враг на царизма. В есето, посветено на Пушкин, Ивашкевич, използувайки съ будените у него асоциации от посещението му в Царское село, се спира на въпроса за отношенията между Пушкин и Николай 1, което го довежда до проблема за отношението на големия руски поет към царизма изобщо. В рубриката „Книга на месеца" (кн. 3) Збигнев Биенковски разглежда романа на Богдан Войдовски „Хлябът, хвърлен на умрелите" (1971). Според рецензента стремежът на автора да пресъздаде изцяло трагичните дни на Варшавското гето е предварително осъден на неуспех. Критикът нарича книгата на Войдовски „атентат срещу епиката", защото според него усилието да предадеш всичко, което се е запечатило в паметта ти относно някакво събитие или явление, води до „премногото истина“ в твор- бата, а като последица тази истина започва да ни се струва неправдоподобна. Естествено не се касае до съмнението, че всичко, което авторът на романа ни разказва, се е случило наистина в живота, но под на тиска на фактологията художествената достоверност намалява и книгата се превръща в исторически документ. В раздела, озаглавен „На хоризонта“, намираме информация „Чужди и свой" (кн. 3), посветена на извънредно интересната за нас научна конференция на тема „Борбата с чуждите влияния в полската култура (ксенофобия и открито отношение), организирана във Варшава в края на миналата година от колектива по психосоциология на литературата при Института за литература. Прочетени са били десет доклада, В които се разглежда горепосочената тема в нейното историческо развитие от Х в. та чак до наши дни. Изключителното значение на тази проблематика идва както от положението на Полша в една зона, където се кръстосват много чуждестранни влияния, така и от факта, че за една страна с подобно положение проучването на въпросите, свър зани с тези влияния, са същевременно и сту дии върху развитието на националното самосъзнание. Диалектиката на тези процеси се изразява в асимилирането на чуждото и отпора срещу него. „Да умееш да се ползуваш от чуждия опит - пише в увода ав торът на информацията, - без да допуснеш то да господствува, е един от основните проб леми на националната култура." Трябва да бъде проследен сложният комплекс от съот ношения между оригиналното, страха от всичко чуждо (ксенофобията) и култа към чуждото. В прочетените доклади се очер тават ярко два кулминационни и напълно противоположни момента в развитието на интересуващите ни проблеми. Първият е от XVII в., когато се създава аркадийският мит на полската шляхта, в която ролята на сатаната играе чужденецът - виновник за всяко зло. Вторият е от края на ХІХ в., когато култът към западната култура довежда до комплекса за вторичността на полската култура, неизживян напълно и до днес. В рубриката „Бележки“ (кн. 3) е помес тена статия под наслов „Историкът на полската култура". В нея се разглежда делото на големия полски учен езиковед, историк на литературата и културата Александър Брюкнер (Aleksander Bruckner). По случай 30-годишнината от неговата смърт в Краковския университет се е състояла научна сесия. В излезлите от печат материали от тази сесия се очертава внушителният силует на корифея на полската филология. В док ладите се подчертава, че и до днес събужда дълбоко удивление широтата на хоризонтите, обхванати от този учен - от праисторията и етнологията - до историята на литературата и културата. Брюкнер е автор на 119 многотомните „История на полската лите ратура“, „История на руската литература“ и преди всичко на фундаменталния труд „История на полската култура“, който няма нито предшественик, нито последовател. Кн. 4 на списанието ни привлича на първо място с рецензията на Збигнев Биенковски, поместена в рубриката „Книга на месеца" и посветена на една от най-инте ресните книги, излезли напоследък в Полша „Вместо роман" - литературно-критически есета на известния полски критик Томаш Бурек.

Ефрем Каранфилов трябваше да завърши трилогията „Герои и характери", за да замисли и да започне да осъществява трилогията „Българи". С една учудваща плодовитост и последователност в творческите си планове той се отдели от едно голямо литературно произведение, дело на дългогодишен опит на есеист и литературен критик, и съвсем естествено премина към новата си творба. В същност не са ли тези негови Бъл гар и нови Герои и характери, които е търсил като творец през целия си живот? Не са ли те едно безспорно продъл жение на най-хубавите усилия на критика? Ако „Герои и характери" заангажират цялата му творческа същност като лите ратор, в „Българи" Ефрем Каранфилов няма нужда да демонстрира блестящото си майсторство на есеист, тънкото си пси хологическо чувство за анализ, усета си към отделната дума и фраза като жива и дей ствена метафора на словото, критическия ен дар на полемист, който проверява в собствената си лаборатория необходимия синтез между да“ и „не", принципите на отрицанието и обобщението, между които често пъти се разпъва жизнената и художестве ната правда и образът на литературния герой оживява отново в критическата страст на публициста. Оказва се, че истинската публицистика е по-мъчно изкуство от изисканата, от елегантната, от ювелирната“ проза. Че е нещо много по-сложно и дъл боко от всякаква фактологична преданост към истината, от пробивната информация, от невъздържаната апология на литературните митове. Да не говорим за смайващите поетизации на естетичното, които могат да се изливат в скучни трактати за „краси вото, в в спекулации на преживяването и съ преживяването, в сладникава автопроза. В „Българи" Ефрем Каранфилов стигна по свой път до ясната и проста проза, която се подчинява на свои закони, до чистотата“ на един нов по същество „жанр" за критика, в който оживяват по свой индивидуален начин патос, образ и идеи. По начало това е критическа проза с извися ванията на публицистичното слово, с разностранните възможности на литературния език като мисъл за идеите, но и за богатството на живота. Така прозата на Ефрем Каранфилов, без да претендира за художественост, придобива свои трайни художествени качества, става четивна като „страст на ума", на естетическо удовлетворение от потърсената и защитена правда. В някои отношения това е проза, която става отрицание на шаблона в неговия „чист естетически вид, в демократичната му неопределеност. Тук е в същност и първото откритие на автора на „Българи“, който иска да създаде, да преоткрие отново обра зите на онези българи, които остават в нашето национално съзнание като образ на истина и правда, като символи на мъжество и доблест, проникнали в дълбините на своето време, погледнали далече в бъдещето. Символи от плът и кръв. Образи на герои и поети. На знаменосци и учители. Останали завинаги българи! И ето тук е първата, бих я нарекъл поетическ а задача на критика. Той трябва да създаде образите на „своите българи", които най-дълбоко е почувствувал с българското си сърце. Тук не стигат само възможностите на пуб лициста, знанията на характеролога. Нищо не би го спасило от лъжесловото, ако това не са истински българи. А тъкмо за найголемите българи е писано най-много. И върху образите им са останали достатъчно много публицистични страсти, политически афекти, красноречието на една невъздър жана патриотична фразеология, способна завинаги да ни отдалечи от най-простото, от истински българското в тях.

Думата е за новата книга на професора от Софийския университет Симеон Русакиев „Руска литература. Дооктом врийски период: 1890-1917". След обстойните му монографични изследвания върху връзките на П. Р. Славейков с руската и ук раинската литература (1952), върху творчеството на Тарас Шевченко и неговото влияние върху нашето литературно развитие (1964), върху Владимир Маяковски (1949), Платон Воронко (1964) и др. „Руска литература“ пред ставлява нова значителна крачка в усилията на известния наш учен да направи свой принос в осветляването на един от най-слож ните периоди от развоя на руското литературно изкуство. Това е времето, когато в необятна Русия под знамето на Лениновите идеи и Болшевишката партия настъпва последният, пролетарският етап на революционно-освободителната борба; когато в сложни кръстопътни сблъсъци се срещат най-различни литературни направления, течения, школи - като критически реализъм, символизъм, неоромантизъм, натурализъм, футу ризъм, акмеизъм: когато се заражда и фор мира пролетарската литература и литературата на социалистическия реализъм. За да покаже и обясни противоречивата същност и движение на литературния процес през последните три десетилетия, предхождащи историческата победа на Великата октомврийска революция, българският изследвач се еориентирал към една добре промислена структура на своя труд. Той уместно започва научното изложение с въпроса за възникването и формирането на пролетарско-революционната литература в Русия с нейния (в началото) предимно романтичен характер, разглеждайки конкретно и сторическия Ленинов приносв литературната наука и критика; очертава творческото дело на Максим Горки като основоположник на социалистическия реализъм, на А. Серафимович, Д. Бедни. На второ място излага и оценява делото на Г. Плеханов, В. Воровски, А. Луначарски в областта на литературната теория и критика. Нататък все така обстойно характеризира развитието на критическия реализъм в руската литература през посочения период (В. Вересаев, А. Куприн, Ив. Бунин, Л. Андреев, Ал. Толстой), декадентските течения и школи на символизма, футуризма, акмеизма. В специална глава хвърля светлина върху пре хода от декадентството към революционна, социалистическа поезия, отреждайки по-осо бено внимание на поетите на руското село от предоктомврийския период, главно върху творческия свят на Сергей Есенин. Накрая отделя съответно място на буржоазната литературна критика през този период. Това еструктура оригинална, отговаряща на самата научна концепция на българския автор за основните закономерности в изслед вания литературен период. С основание той акцентува върху исторически плодотворния теоретичен и критично-практически принос на Ленин, както и на такива крупни марксисти като Плеханов, Воровски, Луначарски. От висотата на тяхната революционно-про- гресивна мисъл в перспективата на литератур ното развитие изследвачът атакува ненауч ните и противонародни позиции на буржоазните литературни критици и теоретици, без при това да премълчава отделните заслуги на няко и от тези критици и теоретици в случаите, когато тяхната критическа мисъл налучква верни посоки, достига до едни или други правилни преценки и прогнози. Подобно широко и ярко проти вопоставяне на марксистко-ленинското и буржоазно-упадъчното литературознание не е обичайно дори за съветските изследвания за този отрязък от историята на руската литература. Все така основателно Сим. Русакиев на бляга главно върху прогресивните страни и търсения в творческото наследство на писатели като Ив. Бунин, Л. Андреев, А. Куприн. Техните идеологически и творческо-естетически грешки, дърпащите назад тенденции в изображението на революционното движение в Русия Сим. Русакиев съвсем не отминава с мълчание, нито ги омаловажава. Той обаче не ги извежда на преден план, нито им отрежда широко място в изложението. Защото неговата за дача е да разкрие преди всичко по ложи - телното в противоречивия и с торико-литературен процес, да установи в него жизнените, движещи напред исторически закономерности и творчески усилия на писатели, критици, теоретици.

Между специалистите по медиевистика няма разногласия, че възможно най-пълноценна, съобразена с фактите история на старобългарската литература ще бъде на писана едва тогава, когато станат известни текстовете и всичките им преписи и бъдат издадени възможно най-голям брой литературни и други произведения с обществено звучене от епохата на средновековието. Първите крачки по този колкото дълъг толкова и труден път в българското историческо литературознание е направил проф. И. Иванов със своя монумен тален компендиум „Български старини из Македония". Съществени приноси в тази насока имат Боню Ст. Ангелов с многобройните си публикации и с незавършената си засега поредица „Из старата българска, руска и сръбска литература" (1 част, 1958 и II част, 1967 г.) и К. М. Куев с книгата си „Черноризец Храбър“ от 1967 г., в която са събрани 73 преписа от Храбровото „Ска зание за писмената“. В тази важна редица вече заема свое място и колективният труд на П. Русев, Ив. Гълъбов, Г. Данчев и А. Давидов „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак". Осъществено главно от преподаватели във Великотърновския университет „Кирил и Методий", изданието е една щастливо замислена и реализирана идея, чрез „материализацията" на която по документален начин се подчертават ролята и значението на средновековно Търново в историята на българската култура и литература, а също така и на обществения живот през така драматичния за народа ни XIV в.

Научните сътрудници на Централния институт по литературна история при Немската академия на науките в Берлин са имали щастливата идея да издадат том от студии и статии, възникнали по повод симпозиум с основна тема Образът на революционера в социалистическото общество. Във връзка с основната тема се третират нашироко въпросите за отношението между революция и литература, за културното и литературното наследство, за обществената функция на художествената литература и др. В кратките уводни думи се отбелязва, че решаването на тези въпроси има голямо значение и за по-нататъшното развитие на социалистическата литература, на марксЛенинската литературна теория и есте тика. Отделните статии не образуват системно, цялостно изложение; по-скоро те очертават аспектите на основната тема и имат за предмет отделни, по-конкретни проблеми. Изяснено е понятието революционер и ре волюция според Маркс и Ленин. От това схващане на класиците авторите на отделните статии се отправят при определяне на образа на революционера в литерату рата. Усилията на авторите са насочени главно към решаване на проблемите за изграждане образа на революционера както в социалистическото, така и в антагонистическото класово общество. Сборникът се увежда от работата на Вернер Митенцвай Образът на революционера в социа Листическата литература". В началото на своята студия авторът изтъква мисълта, че социалистическата ли тература разкри богато съдържание и жизнен материал и намери своето място в световния литературен процес, като включи в него и образа на революционера. Социалистическата революция не само отстрани всички пречки, които ограничаваха човека в неговото цялостно развитие, но реши и задачите на цялото човечество. Като се изхожда от ленинската теория за революцията, се подчертава нейното значение за литературата и изкуството. Предмет на социалистическата литература са главно новите обществено-политически форми и отношения. В ръководната роля на работническата класа и на нейната марксистко-ленинска партия се крият съществените условия за разви тието на социалистическата литература. Това разбиране на революцията е критерий при изобразяването на революционера в литературата. Но световната социалистическа литература отразява не само образа на ре волюционера, а самата тя се превръща в революционен фактор. Направен е опит да се очертае образът на революционера от първите социалистически писатели, от писателите на Френската комуна, през Горки и Нексьо до найново време. В произведенията на всички тези писатели е възсъздаден художествено новият тип герой, който чрез съвкупността на своите индивидуални черти и творчески способности участвува във великото дело на революцията. Революционното съзнание и поведение се изграждат чрез конкретните борби, чието диалектическо проучване ни води не към противопоставяне образа на революционера от миналото на съвременния социалистически човек, както вършат това някои буржоазни критици, а към онзи историко-диалектически континуитет на ис торическия процес, който спомага за изграж дането и утвърждаването на качества като класово съзнание, партийност, твърдост на убежденията и др. С право се изтъква ролята и значението на съветската литература за формирането и развитието на целокупната социалистическа литература и за развитието на соци алистическия реализъм. Приведени са имена на писатели и творби и на литературни образи от редица национални литератури, които продължават да въздействуват за промяна на обществото.

На 26 май 1972 г. се състоя публична защита на дисертацията на Иван Атанасов Сарандев на тема „Пенчо Славейков като литературен критик" за присъждане на научната степен кандидат на филологическите науки". На защитата присъствуваха членове на Научния съвет, писатели, научни съ трудници и специалисти, аспиранти и др. Рецензентите на труда проф. Стоян Ка ролев и ст. н. с. Милена Цанева оцениха труда на Иван Сарандев като сериозен научен принос в осветляването на философско-естети ческите и литературно-критическите възгледи на Пенчо Славейков. Изтъкнато беше, че без да се забравя връзката с цялостната личност и творчество на поета, дисертантът обособява неговата критична дейност като едно от най-интересните изяви на Славейковото творчество. Обединявайки различните прояви на литературно-критическата дей ност на поета, като статии и рецензии, био- графични очерци и есеистични портрети на български и чужди писатели, оригиналните характеристики от антологията-мистификация „На острова на блажените", автобиографич ни признания и дневникови записки, Сарандев еочертал неговите исторически обу словени и същевременно дълбоко лично изживени идеи за културното ни развитие. Изтъквайки на преден план заслугите на Сла- вейков в развоя на българската критика, Са рандев има ясното съзнание и за слабостите в неговата дейност на теоретик и критик. Разглеждайки естетическите възгледи и литературно-критическото творчество на Сла вейков в тяхната многоликост и противоречивост, Сарандев е успял да разкрие значи- телното, непреходното в тях. Изтъкнато беше, че приносните елементи в дисертацията тря бва да се търсят не в новите факти, а в новите акценти и осветления, изводи и оценки, в изграждането на един цялостен и по своему очертан образ на Славейков като критик и особено в опита да се намерят мястото на Сла вейков в историята на литературно-крити ческата ни мисъл и славейковските традиции в развитието като жанр. на българската критика В обсъждането на дисертацията взеха участие Ангел Тодоров, Светла Гюрова, акад. Петър Динеков, чл.-кор. проф. Георги Ца нев и чл.-кор. проф. Емил Георгиев. Ангел Тодоров счита, че като се е заел с осветляването на най-сложната и противоре чива част от творчеството на поета - неговата критическа дейност, Сарандев се е справил напълно успешно със задачата си. В изказването си Светла Гюрова изтъкна, че дисертацията на Ив. Сарандев прави впе чатление като опит за историко-философско осмисляне на естетиката на Славейков, разгледана на фона на нашата обществена дей ствителност и интерпретирана като етап в развитието на националната психология. Понататък Св. Гюрова подчерта, че проблемът Пенчо Славейков е поставен в цялата му слож ност, прави се връзка с литературната тра диция у нас, търсят се социалните и историческите фактори, предопределящи интереса на П. Славейков към немската философия и литература, естетиката му се осмисля като нов етап в националното мислене, търси се генезисът на противоречията му. Накрая Св. Гюрова препоръча на дисертанта при пре работването на труда му и евентуалното му прерастване в книга да включи по-богат фак тически материал, което би раздвижило изложението, би му придало повече исторически колорит, би създало възможност за по-многопланово разгръщане на авторовата концеп ция. Акад. Петър Динеков посочи, че едно от най-ценните качества на работата е, че Са рандев много задълбочено епроникнал в проблемите и оттук е осветлил фактите, докато досега обикновено литературната ни критика се е водила в своите оценки не толкова от под робното разглеждане на въпросите, колкото от тълкуване на фактите. Акад. П. Динеков счита, че взел тая част от творчеството на Славейков, която преди даваше основание на нашите литературни критици да го отри чат, Ив. Сарандев се е опитал да открие ключа към неговите сложни и противоречиви есте тически позиции, което вече е принос в на шата съвременна критическа мисъл. Проф. Георги Цанев се съгласи с оцен ката, дадена от двамата рецензенти на дисер тацията, като направи някои бележки. Според него Сарандев би трябвало да осветли по147 подробно въпроса за враждата между Сла вейков и Вазов на основата на различните естетически позиции, защищавани от тях. По-голямо внимание - смята Г. Цанев - би трябвало да се отдели на въпроса за влиянието на Ницше върху Славейков. В изказването си проф. Емил Георгие в се съгласи с мнението на рецензентите, както и с направените бележки, като изтъкна, че Сарандев е оформен литературовед и общата оценка на дисертацията не може да не бъде положителна. Накрая Сарандев защити някои от своите позиции, прие направените критически бе лежки, които ще вземе под внимание при офор мянето на дисертацията в отделна книга. Общото мнение на рецензентите и изка залите се, че Сарандев напълно заслужава научната степен „кандидат на филологиче ките науки", бе потвърдено чрез гласуването на научния съвет - всички членове единодуш но гласуваха да бъда присъдена на Иван Атанасов Сарандев научната степен „кандидат на филологическите науки".