Книжка-6

1972, Книжка 6 - Съдържание

Деловата творческа атмосфера на Втория конгрес на Съюза на българските писатели раздвижи съзнанието на художниците на словото. И те казаха авторитетната си дума: знаем своя писателски дълг и затова сме съпричастни в голямото дело на народа... И макар конгресното безпокойство да отшумя, остана да звучи призивът за все още недостатъчно изпълнения дълг пред партията, пред народа, призивът за очакваните големи платна на нашата съвременност. Въпреки значителните постижения, въпреки радващите тенденции в поезията, белетристиката, драматургията и литературната критика голямата отговорност на писателя пред съвременността беше в центъра на доклада на председателя на Съюза на българските писатели акад. Пантелей Зарев „Към нови върхове в претворяването на нашето социалистическо съвремие". Превръщайки в дело указанията на партията и лично на др. Тодор Живков, Вторият конгрес на писателите недвусмислено подчерта изключителното значение на априлската линия за значение на развитието на нашата литература. Конгресът изнесе на преден план съвременната тема, като даде оценка на постигнатото, посочи непостигнатото. Заостри вниманието към законната жажда за високо художествено равнище, за творческо майсторство при овладяването на съвременната тема. Изтъкнати бяха ролята и значението на творческата личност за многостранното интерпретиране на действителността. C Българските писатели с дълбоко убеждение изразиха предаността си към делото на социализма и комунизма, готовността си да творят, заангажирани големите идеи на съвременността, да пресъздават богатата динамична душевност, съзнателните и спонтанни пориви на съвременника. Всичко това не може да не даде своите положителни резултати. Сплотеността на творците на художественото слово, тяхната висока самовзискателност стават активен фактор за по-нататъшното разгръщане на нашата литература. Българските писатели демонстрираха убеждението си, че не само образното богатство и комунистическата идейност на произведенията им, но и личният им пример, предаността им към социалистическа България ще въздействуват за морално-политическото единство на народа, на когото посвещават таланта, труда, живота си. Нека им пожелаем нови дръзновени дела и нови пълнокръвни творби, които историята да утвърди като наша социалистическа класика.

Изтекоха повече от четири години от Първия конгрес на Съюза на бъл гарските писатели - години, през които нашата литература участвуваше и продължава да участвува в духовното възземане на нацията по пътя към социализма; години, през които нашите писатели от всички поколения създа ваха и продължават да създават нови, талантливи творби за миналото и съ временността на българина; години, през които Съюзът на писателите се утвър ди и продължава да се утвърждава като един от челните отряди на българската художествена интелигенция. Като комунисти - партийни и безпартийни - ние възприемаме Втория конгрес като един опит предимно да се надзърне в утрешния ден на нашата литература, да се осмислят генералните задачи, които тепърва ни предстои да решаваме, да се преодолеят слабостите и предубежденията. Но да гледаш напред съвсем не означава да обърнеш гръб на миналото, съвсем не означава, че трябва да се отнасяш нихилистично към всичко, което остава назад, дори ако то е вече преодоляно и като идея, и като художествено осъществяване. Наймалко на нас, приемниците и стопаните на една силна и демократична по дух Литература, може да се позволи такова отношение както към миналото, така и към днешния ден на литературата ни. Ето защо ние се чувствуваме задължени да кажем своето мнение и своята оценка за състоянието на българската литература, за онова положително и хубаво, което се натрупа в почти всички жанрове - някъде като реални постижения, някъде като признак за бъдещи извисявания, за добросъвестната и всеотдайна работа на българските писатели и на техния творчески съюз във всички области на духовния и политическия живот на страната. С какво преди всичко се характеризира постигнатото, кое е главното? Не мога да не започна с един факт от първостепенна важност: процеса на понататъшно утвърждаване на идейната и морална консолидация на българските писатели около политиката на партията и по-специално - около линията на партията в литературата и изкуството. Партията е освен онзи най-главен, основен лост, на който дължим бурния напредък на България като модерна социалистическа страна, заела достойно място сред братското семейство на социалистическите страни, но и онази сила - класова, политическа и духовна, чиито борби и идеали са вдъхновявали и вдъхновяват плеяда български творци в техния благороден труд за създаване на ярки, новаторски по своята същност художествени произведения. Каквото и да говорят нашите зложелатели, както и да ни хулят и очернят, творчеството на българския писател Днес е кръвно Из доклада пред II конгрес на СБП. 4 И неразривно свързано с делото и въжделенията на партията, а това значи - с делото и въжделенията на целия български народ. С нищо не можем да за радваме враговете на България, с нищо не можем да облекчим съдбата на клеветниците - да, българският писател е с партията, българският писател влага своите усилия за осъществяване програмата на партията, българският писател е воин от многомилионната армия на партията в нейната гигантска битка за построяване на социализма! За българския писател друг път освен пътя на партията няма и това не е декларация, а изстрадано, запечатано кръв и жертви убеждение.

Неведнъж към поезията на Иван Давидков са отправяни обвинения за недостатъчна съпричастност към актуалните проблеми на нашето съвремие, за самоцелна пейзажност и естетическа повтаряемост. Най-често това се дължи на недооценяване на творческата самобитност на Давидковата поезия, на способността на поета да възприема света с погледа колкото на художник-поет, толкова и на художник-живописец. Вземем ли пред вид това съображение, няма да виждаме във верността му на своя поетически натюрел винаги самоповтаряне (въпреки че то понякога съществува), и най-важното, ще можем да откриваме гражданско-етичната ангажираност на поезията му в оня специ фичен негов ракурс, характерен не с публицистична предпоставеност и яснота, а с пастелната мекота на словобагрието, на неусетно внушеното живописно настроение. Много от стихотворенията на Иван Давидков притежават почти осезаема нагледност - струва ти се, че зрително долавяш движения, цветови отте нъци, пространствени измерения. Ето как, сякаш с няколко небрежни замаха на четката е нахвърляна" една характерна картина: Подир коситба седна морен вън, отпусна тежко рамо до вратата. Косата се полюшна с тънък звън и заблестя като луна, която е слязла да посвети на децата, на кроткия им сън... («Старият селянин») Понякога картината е реална, конкретна (но без да е лишена от подтекст), понякога реалното и фантастичното са в своеобразна естетическа симбиоза. В току-що цитирания откъс сякаш няма нищо особено, дори самият автор му е възложил роля само на въведение и е поставил рационалния център в след ващата част на стихотворението. Но след прочитане на цялата творба ние отново се връщаме към началото, подтикнати от нещо, ангажирало неусетно съзнанието ни. Откриваме, че зад непретенциозната, почти графична простота на рисунька се крие полифонията на вечерни звуци и багри. Няма щрих - прекалената обстоятелственост би разрушила поразително релефност. Там, където друг би продължил да описва, Давидков - в света на реалното - полюшва" косата с тънък звън“, майсторски, лежимо „разрушава“ реалността и с едно разширено сравнение ни внезапно в друг емоционален мир.

Тя отдавна е завоювала свое място в тъй наречената женска поезия. Най-вярна автохарактеристика са стихотворенията й: „Родената на прага" (от сбирката „Земя на огньовете") и „Балада“ (от „Есенно сияние"). Поете сата сякаш се е преродила и в образа на пясъчната лилия - крехкото цвете, което, забило корените си в пясъка, се бори със стихията на бурите, на вя търа, с безпощадното време и устоява, - дори цъфти, макар и с бледи, горчиви цветове. Лудият кестен" пък е поетическа реализация на житейската и философия. Благославям всяко цъфтене! Като другите - в законно време. Или дръзко. Страстно. Накрая. Лирическата героиня на Станка Пенчева е нежна и силна, мечтателна и волева - борческа натура. Такава е и поезията й - на категоричните пристрастия. Поетесата утвърждава смисъла на човешкото съществуване като способност някому да бъдеш нужен - за нея това е щастието. Тази мисъл е намерила художествена реализация в едноименното „пейзажно" стихотворение, в изображението на самотната водна капка, която би засияла „в камъка като зорницата“, ако поне веднъж при нея кацне птица. „Пълнолетие" направи впечатление с дръзновението и жизнелюбието на младата авторка. С тази книга се появи един бодър глас в нашата поезия - тласът на двадесетгодишните стопани на цеховете и заводите, на разораните угари и граничните застави, на ония, които израстваха със самочувствието на нови хора. В „Автобиография“ тя го е казала ясно и просто: Аз имам своя работа любима и гордостта, че също съм полезна: когато подир време си замина, след мене няма всичко да изчезне. В „Пълнолетие" преобладават творбите, в които блика радост от градив ния, съзидателния труд, от оня труд, който оставя завещание на потомците. Тук има щедрост, готовност за себераздаване, без да се очаква отплата. И онова, което прави впечатление от пръв поглед: ранното гражданско, а в известен смисъл и творческо съзряване на поетесата. (Особено ако направим съпоставка с днешната „млада" поетична смяна, която издава първите си книги на по 32-33, че и повече години и при това носи следите на една закъсняла инфантилност.) Тя ще запази и по-късно преклонението си пред великото дело на човешкия ум, на човешките ръце, пред могъщите творчески възмож ности на човешката личност. Затова и в по-сетнешните й книги има стихотво рения - апотеоз на труда, на надпреварата с мига. Ето и техните заглавия: 26 , Кога е сладък хлябът“, „Труд", цикъл „Моят труд“, „Работници“, „Мислещият Херкулес“, „Недоволният“, „Как се прави стихотворение“ и др. За мото на цялото и творчество може да послужи следното четиристишие от втората и книга:

Иван Николов е от поколението млади поети, което навлезе в литературния живот след Априлския пленум. Общата атмосфера на разкрепостяване от догматични представи и постулати за гносеологията на поетичното благоприятствува за развитието му. Започнал творческия си път от 1956 г. със стихове с гражданска и интимна насоченост, петнадесет години вече той живее с тревогите и вълненията на нашия съвременник. Поетичното му творчество е богато: повече от десет книги маркират израстването му като поет с оформен усет и трайни предпочитания към теми и образи, упорито и настойчиво се осъществява в поетични дела. Първата книга, с която дебютира, е стихосбирката „Селянинът с хляба“ (1960). През 1963 г. излезе от печат втората му стихосбирка „Безсънна звезда", за да се заредят след това „Бъдете празнични (1965), „Мравешки работи" (Сатирични стихове, 1965), „Момчето с лунички", стихове за деца (1966), „Юг“, стихове (1967), „Люлки над света", лирика (1968), „Голямото лято“ (1968), „Етажерка" (1970), „Руска тетрадка" (1971). Трябва да се обхване съдържанието на поетичните творби в стихосбирките на този действително мъдър поет, за да се почувствува, че стихотворният му имот не е плод на празношумна суета за блясък и достолепие, а вътрешно изживяна необходимост за общуване с хората посредством поезията, искрен стремеж да се възпита у човека на нашето време ново светоусещане, ново отношение към заобикалящия ни свят. Още първата стихосбирка издава безпокойството на поколението, което бе обжарено от пламъка на борбата срещу капитализма и в мирните години е отново на своя боен пост. Поетът разбира строгостта на революцията, която прави пъртина през тревожния век. Под знака на една вътрешна тревога за нейната съдба минават дните на този иначе тих, скромен и честен поет, у когото обичта към хората е негова едносъщност. Тя го кара да върви по разстреляните могили, да изстисква от сърцето си кръв по всеки синор и слог и да споява обич, тревога и жар срещу подлост и вятър студен. Безпокойството пред бъдещото на хората и пред съдбата на света е белег на едно изстрадано, дълбоко почувствувано отношение към борбата и мирното строителство. Знамената са птици, изгреви и залези, кръв и пламък в утринната тишина, свободните първомайски колони са платени с две майчини сълзи, а октомврийският вятър ще ечи и разгаря надеждите срещу залостените прозорци и цветя. Забележете: още първите стихотворения в първата стихосбирка теглят със сигурна ръка линията на ярко защитената отговорност пред съд бата на революцията. Тази отговорност е родена от неговото безпокойство, тя има за своя подплата съзнанието за дълг пред тежките ръце и дървените патерици, които крачат по паважа. Поетът благоговее пред тях. В поетичната 35 му интерпретация се чувствува това високо съзнание. То ще го доведе до онова отреагирване срещу бездушнето, което изпепелява истински човешката пред става за красота. То ражда и леката тъга по балканджията, в чиито спомени е отразен догарящият летен ден, от него води началото си и трепетното очакване на свидната рожба, и диалогът с потомъка, в който прозира мълчаливото преклонение пред онези, които остават хора. през хребета на тоя кървав век пре

„Случи се веднъж по време на евакуацията да се явя на нелегална среща — разказва мой приятел от младите години. -Срещата трябваше да стане късно вечерта в една усамотена къща, в горния край на селото, където пребивавах тогава. Бях предупреден да бъда точен и особено да се пазя от „опашки“. Затова се прибрах навреме, както правят порядъчните хора, и малко преди уречения час, когато хазаите си бяха вече легнали, незабелязано се измъкнах навън. Набиваше лек дъждец, селото беше смълчано и пусто. И аз за крачих нагоре по калните селски улици, като да бях сам на света. За беда, при последния завой, от китката млади акации, покрай които минаваше моят път, дочух някакъв говор. „Съгледвачи!" - мина ми през ума и спрях. Да върна - щях да породя съмнение, да продължа - можех да ги насоча към целта. Тъкмо мислех какво да правя, онези оттатък заговориха отново. И навярно защото бях напрегнал слух, този път в малко доверителния им шепот ясно дочух думите като флорентинска мадона“. Стори ми се неочаквано, бях попаднал в друг свят. Но в следната секунда, вече опомнил се, поех на горе покрай горичката, като да не беше станало нищо: пътят, не се съмнявах, беше чист." ce че И като помълча, приятелят ми додаде: „Нали разбираш, хората, все едно артисти или влюбени, които в онова време копнееха по красотата на флорентинските мадони, дори да не бяха от нашите, не можеха да бъдат наши врагове." И днес, след толкова десетилетия, българската литература не познава по-голямо поетическо извисяване от „Хаджи Димитър“. Така е и доколкото знам, никой не го оспорва. Ако обаче трябва да посоча в поетическото дело на Ботев образец на цялостна, завършена и органична творба, бих посочил по-скоро е излял „На прощаване“. Никъде другаде според мене геният на поета не се подчинена в такава монолитна словесна сплав, в която и последната дума да е сякаш от на едно безукорно вътрешно единство. Стихотворението е изваяно и монументалност, един блок: като го чете, човек еобладан от онова чувство на простота което ни внушават античните дорийски колони. ват Някои въображението дребни на неща, незабележими на пръв поглед, понякога подхран човека много повече от значителните с доказана трайна стойност. 42 Когато бях в Помпей например, макар и запален по старините, почти с хладнокръвно любопитство разгледах не само форума и обществените сгради, а дори и знаменитата Къща на мистериите, съхранила едно от съкровищата на древното изкуство. Напротив, направиха ми силно впечатление и ме изпъл ниха с душевна заинтересованост такива неща като предизборния позив „Избиратели, гласувайте за флавий, най-добрия гражданин на Помпей", надписа пред входа на една патрицианска къща - Има лошо куче" и дори нищо незначещите коловози, издълбани по уличната настилка. При вида на тези неща от всекидневието историческата дистанция неочаквано започна да изчезва и ми се стори, че мъртвият град се събуди от своя хилядолетен сън: гражданите плъзнаха наоколо в предизборна треска, предупредителният стопанин изпрати да ни предпазят от кучето, железните шини заскърцаха по разядените каменни блокове. И аз добих за древния свят такава жива представа, каквато не могат да ми дадат и най-точните исторически изследвания.

В наше време все по-неумолимо и невъзвратимо се осъзнава маркси ческото начало, че в историята на отделните национални литератури, както и в световното литературно развитие изобщо, намират своеобразно отражение обществено-историческите процеси, характеризиращи всяка една епоха, размислите, борбите и бляновете на човешката личност, на определени съсловия и класи, на народа. Тя ни сродява с обществено-политически и нравственофилософски идеи, с народностни и общочовешки стремежи, с духовно-интелектуални пориви, със съкровени тежнения. Но заедно с това все по-настоя телно се откроява истината, че литературният живот на всеки народ и в миналото, и днес се е развивал и на основата на непрестанно сложно и многообразно общуване с културните завоевания и идейните движения на съседни и по-далечни страни. В духовното утвърждаване и художествено съзряване на всяка нация и на човечеството изобщо са участвували много и разнообразни фактори, явления и предпоставки, чийто генезис често ни отвежда в различни посоки и епохи, към традиции и тенденции, които по видими и невидими пътища са подхранвали усилията за художествени изяви, за естетическо осмисляне на социални и интимно-човешки терзания. В историческото развитие са се утвърждавали идейни и художествени взаимоотношения, връзки и общувания, които са помагали за обогатяването на духовния живот, за оплодяване на националните литератури с най-добрите традиции на световния литературен процес, за стимулиране на творческата енергия на писатели и поети. Насочвали са и търсенията на теоретико-критическата и естетическа мисъл, подсказвали са пътища за нейното възмогване. Характерът, важността и сложността на тези процеси обуславят и извън редно голямата актуалност на проблематиката на сравнителното литературознание. Защото то именно дава възможност да се проникне в тяхната същност, да бъдат очертани тяхната роля и значение. Сравнително-историческите проучвания на художествените явления, на литературното развитие както в национални рамки, така и в обсега на пошироки етнически и регионални граници или в общоевропейски и световен мащаб заемат все по-широко място в съвременното литературознание. Тexният научен и обществен смисъл започва да се осъзнава от всички, които не предубедено подхождат към феномените на духовния живот, които търсят да вникнат в дълбоката им същност, да разгадаят повече от онова, което е имало отношение към тяхната поява и развитие. Сравнителната трактовка 47 на художествените и общокултурни явления позволява най-добре да се видят процесите, съпътствуващи духовния прогрес, да се разкрие общозакономерното, национално-специфичното, индивидуално-неповторимото в развитието на една литература, на един писател или на цяла литературна епоха. Тогава именно се открояват ролята и значението на литературните взаимоотношения и взаимодействия, обществено-историческите и индивидуално-психологиче ски предпоставки, обуславящи творческото общуване, обмяна и асимилиране на художествените ценности, тяхното въздействие в една или друга насока, естетическата им непреходност и функционалност.

Доста признаци на днешната ни литература на работническа тема показ ват движение към нов тип художествена организация — движение, обусловено от редица фактори в днешното ни общество. Процесите в литературата на работническа тематика се отличават с чувствителна дискретност. Чрез селската тема подобни процеси се изявиха впечатляващо. Това е важна отлика между двете теми. Тя произтича от интересни механизми на художественото ни развитие. Един вдъхновен преобразовател в литературата на селска тема като Радичков създаде такъв трансформационен момент, който откри нови хоризонти пред темата. Тя варираше с неочаквани богатства, многоцветно и многопосочно работите на Ивайло Петров, Дико Фучеджиев, Васил Попов, Димитър Вълев, Н. Хайтов, Г. Мишев, И. Вълчев, Н. Кирилов, Д. Яръмов, Л. Петков. Неточно е да се каже „Радичков създаде този момент“ - Радичков само го изрази. Той бе подготвен от живота, наложен от обществено-политическото ни развитие. B В работническата литература не може да посочим такъв преобразовател. Тя демонстрира процесите си само от време на време, в някои избухвания" на отделни творби. У нея не личеше заразителен пример, който остава видима диря у много творци и е благодатен повод за задълбочени анализи на процеса. Всички бяха единодушни, че „Семейството на тъкачите“ и особено „Двама в новия град" са значителни творби на съвременната ни литература. В основата си много от новите тенденции на работническата тема имат една отправна точка. Романите на Камен Калчев, без да имат функциите на едно тотално-преобра зуващо начало, дават много от бъдещите насоки на работническата тема и разкриват своя автор като пионер в тази трудна и съдбовна тема на нашата литература. не Двата романа на Калчев (а може би и „През април“) разкриват интересни гледища за работническата класа, особено нейните противоречия и нейното самочувствие на победила класа. „Двама в новия град“ показа силата на нашето общество: то може да плати скъпо за своите грешки в миналото, но се връща назад; неговите истински герои не деградират морално, не изгубват вярата си в комунистическия идеал. Същото може да се каже и за много други сполучливи творби, макар и в различна степен и с различни проблеми. Те дават достатъчно основание да се каже, че промените в литературата литература. работническа тема имат допир с модерните процеси на световната прогресивна на Показателно е, че тъкмо работническата литература дава и образци на съвременна художествена мисъл. Доскоро бяхме свикнали да гледаме с из68 вестно пренебрежение и с повече пожелания към нея: напоследък тя ни застави да говорим не само с уважение. Нейните успехи не са плод само на таланта на писателя, а са подготвени и отразяват определен обществено-исторически момент на нашето развитие, на морално-политическото състояние на работническата класа. На някои от процесите на тази тема, на нейното движение към синтетична художествена организация ще спрем вниманието си.

Историк, езиковед и литератор, етнограф и фолклорист, надарен с буйно въображение и пословично трудолюбие, Юрий Иванович Венелин е чертаел широки планове за научна и популяризаторска дейност. Своето изследване върху историята на „забравеното, но някога славно, могъщо българско племе" той е замислял в няколко тома, които да обхванат множество нерешени от нау ката въпроси. Неговата книга „Древние и нынешные болгаре“, излязла през 1829 г., възкресява името българи и дава силен тласък на народностното съ знание и самочувствие. Възторжената признателност на българите дава на Венелин, сили да продължи своя труд; убеден в неговата необходимост, той започва да печата през 1834 г. втория том от своите проучвания: „Древние и нынешные словене в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам." Но Венелин умира на 26 март 1839 г., а кни гата излиза едва през 1841 г. В нея за българите се говори малко; тя е пространно отклонение на автора, посветено на словенците и техните отношения със съседните народи. Продължение на „Древние и нынешные болгаре..." е в същ ност трудът, озаглавен „Критические исследования об истории болгар", над който Венелин работи усилено през последните години от своя живот. Заедно с други завършени или само скицирани проучвания този ръкопис остава след смъртта на автора у неговия братовчед и близък приятел доктор Иван Иванович Молнар. Дълги години след смъртта на Венелин неговото научно наследство привлича, вниманието на българските възрожденци, които полагат много усилия, за да види бял свят всичко, което Венелин е написал за техния народ. Не справедливи са обвиненията на Безсонов и Молнар, че българите не проявили интерес към издирванията на своя историк. Известни са грижите на В. Апри лов и Н. Палаузов за издаването на „Древние и нынешные словене... Но този том трябва да е донесъл на българските читатели известно разочарование. В него те намерили историята на словенците, а за българите там е казано малко, само във връзка с някои по-специални въпроси, като например произхода на глаголицата. Книгата е изпълнена със заплетени исторически и най-вече езикови доказателства за смелите хипотези на автора. Затова усилията се нение 1 към Вж. В. А прилов, Денница на новобългарското образование, Одеса, 1841, и Допъл Цв. Унджиева, книгата „Денница Документи на новобългарското образование", Одеса, 1842, а също така: по българското възраждане в съветските архиви, Известия на Института за литература, кн. XII, 1962, стр. 115-175. 82 насочват сега към публикуването на „Критические исследования..." Първите българи, които се запознават с ръкописа - историкът Спиридон Палаузов и неговият братовчед Николай Палаузов, - разбират веднага какво значение може да има той за съотечествениците им. Преди всичко в този том историята на България е доведена до края на Х в., изложена е така подробно, както в никое друго съчинение дотогава. Авторът е използувал огромен материал, извлечен от многобройни извори. Книгата е пропита от дълбока любов към българите и цялото славянство. И тук Венелин не е безстрастен кабинетен учен, а убеден защитник на славянската кауза. Как да остане в архивите труд, който българите ще намерят възхвала на своите царе и патриарси, ще прочетат с гордост, че от България на Борис и Симеон писмеността се е разпро странила из много страни на Източна Европа, че от българите е получила азбуката си и Русия. Особено важно е било и характерното за Венелиновите работи съвременно звучене, тяхната полемична страст. Когато се противопоставя рязко на теорията за тюркския произход на българите или на норманската теория в руската историография, той воюва за мястото на славяните в съвременния свят. С осъществяването на изданието се залавят най-активно Спиридон и Николай Палаузови, средствата дава Иван Денкоглу, а найB голяма помощ им оказва професорът от Московския университет Осип Максимович Бодянски. Нека кажем няколко думи за този учен, чието име е така тясно свързано с публикуването на Венелиновата книга. Както и Венелин, Бодянски е украинец. Роден е през 1808 г. в градчето Варва, Полтавска губерния. От 1842 до 1868 г. е начело на катедрата по славянски езици и литератури при Филологическия факултет на Московския университет. Той покровителствува младите българи, които учат при него, насърчава заниманията им. Особено близки са му Николай Катранов, Сава Филаретов, Иван Шопов, Марин Дринов. Бодянски кореспондира дълго време със Спиридон и Николай Палаузови, поддържа приятелски връзки с Ив. Н. Денкоглу. Години наред О. М. Бодянски е секретар на „Общество истории и древностей российских при Московском университете" и редактор на неговото издание: „Чтения в Обществе истории и древностей российских“, където помества и статии за българската история и старобългарската писменост. В научната и издателска дейност на Бодянски голямо място заемат пробле мите на старобългарския език и литература.

От 28 август до 2 септември 1972 г. в Букурещ се състоя VII международен конгрес по есте тика. Участвуваха над 500 делегати и гости от 30 страни с 327 научни съобщения и няколко доклада. Работата на конгреса, чиято обединяваща тема беше „Изкуството, естетиката и човекът на съвременността“, протече в 6 секции: І. „Аспекти на естетичната формация (худож ник-критик-публика)"; II. „Съвременното изкуство. Умира ли изкуството?"; ІІІ. „Съ временни изследвания по история на естетиката; IV. „Нови методи, нови критерии"; V. „Есте тика на околната среда и на всекидневието"; VI. „Открита (свободна) секция". Както и досега, конгресът се подготви и проведе от Международния комитет по естетика в Париж с председател проф. Йозеф Гантнер (Базел - Швейцария) и с решаващото и щедро участие на странатадомакин Румъния. Да се пише за международен конгрес по обществена наука, още повече когато тази наука е естетиката, е задача във висша степен приблизителна и RRIO условна по решение. Специфичното предимство на подобни конгреси - широтата на научната панорама - върви ръка за ръка с нейната специфична непълнота и фрагмен тарност, със субективното фокусиране на частите и, с невъзможността всичко да се чуе и разбере. * - с нейната задължителна неточност. Който твърди друго, говори от лукаваго, колкото и оптимистично да звучи това за публика, свикнала с истини от последна инстанция. И има случаи - настоящият е от тях, - когато стремежът към достоверност е правопропорционален на онова поле за корекции и приближения, което и автор, и читатели би трябвало да оставят около чуж дите твърдения и собствените тълкувания. И така, предупредили за цялата приблизителност на „панорамата“, ще започнем с най-приблизителното в нея - с общите впечатления. През 1960 г. в Атина нашата страна за първи път взе участие в между народен конгрес по естетика, тогава четвърти поред. На фона на изтеклите 12 години естествените разлики между Атинския конгрес и този в Букурещ добиват особена значимост, а съпоставката им се налага от само себе си. Още повече, че и най-повърхностното сравнение внася известен ред в хаотичната пъстрота на впечатленията, организирайки ги в една по-четлива схема. под Първо, времето е свършило жестоката си работа: двама от най-ярките участници в Атинския конгрес, стълбове на западната естетика - Роман Ингарден и Хербърт Рийд, са вече покойници. Отсъствуваха и такива авторитетни естетици-философи като американеца Томас Мънро и италианеца * Така например настоящите бележки не засягат конгресните материали на немски език. 7 Литературна мисъл, кн. 6 97 Луиджи Парейсон, чиито доклади бяха от гвоздеите на конгреса в Атина; докато „старата гвардия" се представяше главно от проф. Етиен Сурио, сега вече почетен председател на Международния комитет по естетика, и проф. Вла дислав Татаркевич. Така че, персонално погледнато, има основание да се го вори за известно оредяване на звездите от първа величина, що се отнася до естетици-философи, т. е. занимаващи се с общите въпроси на т. нар. естетиката. Тази разлика би си останала изолирана случайност, ако не съвпадаше, подсилвайки го, с впечатлението за известно общо отслабване на фронта на т. нар. философска (някои казваха - традиционна) естетика. Човек имаше чувството, че мнозина от онези, които така или иначе днес тласкат естетиката, не се намират на конгреса. Или по-точно, че новото, каквото и докол кото го има днес, особено в методологията, се ражда извън нейната сфера, в други науки и по-специализирани области: лингвистика със семиология, математика, теория на информацията, социология и пр. Показателно е, че съвременниците, на които се позовават научните съобщения, се казват често Хомски, Винер, Барт, Франкастел, Панофски, Леви-Строс и пр., т. е. все неестетици (най-многото - изкуствоведи) и все отсъствуващи от конгреса. Оче видно методологическата ос се е изместила в последно време от естетиката през философията към други, частни науки, по-конкретни и по-точни в методиките си. Най-убедително говореха за това самите конгресни съобщения, значителен брой от които се основаваха на семиологията, експерименталната психология, математическото моделиране, при почти повсеместно, макар нюанси рано проникване на структурно-системния подход.

Знаейки интересите ми към всичко, което се отнася до Стоян Загорчинов - майстора на българския роман, - приятели ме свързаха с Елисавета Арнаудова, близка роднина на покойния писател. У нея се оказаха три малки бележника на Стоян Загорчинов, няколко частни писма и др. Тя ми ги предостави, за да се запозная с тях и евентуално да ги публикувам. Раз читането им показа, че това са ръкописи от различни периоди в живота на писателя, нямаши връзка помежду си. Най-интересен ми се видя единият от бележниците, който представлява дневник, воден в град Кюстендил между 10 септември 1916 г. и 28 март 1917 година. Бележникът представляваше обикновено тефтерче с мека, пъстросива подвързия с листа, разчертани на редове. Такива джобни тефтерчета бяха много разпространени в миналото у нас. Бележникът съдържа 18 изписани от двете страни листа, но очевидно е имал повече страници, които са били внимателно откъснати така, че да не се повреди изписаната част и дневникът да остане цял. Записите са правени с хубаво черно мастило. Характерният за Загорчи нов бисерно изнизан, силно закръглен и подчертано интелектуален почерк изпълва редовете истраниците плътно и педантично. Винаги пред всеки нов запис стои датата. Почти няма поправки и зачерквания. Само на едно място при датата „28. III" е добавено по-късно с лилаво мастило „1917 г." Това е последният запис в дневника и уточняването на годината е било необходимо, тъй като всичко друго се отнася към 1916 г., както впрочем е отбелязано върху първата страница. При разчитането на ръкописа не останаха неясни места с изключение на пет отделни думи, посочени в бележки под линия. Френските, гръцките, латинските, италианските ируските текстове, фрази и думи са преведени също в бележките. Какво представляват есента и зимата на 1916 г. в живота на Стоян Загорчинов? Това е втората година от намесата на България в Първата световна война. Завършил Военното училище, Загорчинов е мобилизиран като офицер и е преподавател в същото училище и преводач към главната квартира на армията, намираща се в Кюстендил. Тогава той е бил на 26 години. Тук той, изглежда, идва през август или началото на септември, откогато започва да води дневника. Самото тефтерче е купено през същата година в София, както е отбелязано на титулната страница. Войната по това време се води сравнително далеч и, общо взето, военните операции се развиват първоначално благоприятно за българската армия. Това прави атмосферата сравнително спокойна и младият офицер очевидно е твърде далеч от националната драма, която много скоро ще се превърне в трагична катастрофа. В Кюстендил, изглежда, той няма близки или познати. Единствената му среда е казармената, но в нея е още рано да се търсят каквито и да било отгласи на антивоенните настроения на народните маси. Попаднал така - в непознат град, на служба, абсолютно чужда на природата и интере сите му, без по-трайни човешки контакти, - Загорчинов плува в своите младежки мечти, размисли и спомени. Доколкото литературните реминисценции и милите спомени са главното в този му живот, той често се отдава на тях. Но в тази възраст той, без да бъде политически опре делен, е пропит от чистия и възвишен хуманизъм на голямата световна литература от Аристофан до Оскар Уайлд. Той не може дълбоко в себе си да не чувствува погнуса, отвращение и в известна степен отчаяние от човешката касапница, в която са хвърлени милиони хора. То121 гава, въздишайки по спомена за Женевското езеро, той естествено и тъжно ще възкликне: Cette guerre maudite!" (,Tази проклета война!").

Последните получени у нас книжки от тримесечното списание „Паментник литерацки" - най-обемистото и солидно лите ратуроведско списание (всяка книжка брои около 400 стр.), орган на Института за литературни изследвания при ПАН, съдържат твърде интересни материали. На първо място ще се спрем на статията на изтъкнатия полски философ от по-старото поколение Владислав Татаркевич „Романтизмът или отчаянието на един семантик. Двадесет и пет дефиниции" (бр. 4). Проуч ването е посветено на проблеми, извънредно актуални във връзка с наближаващия славистичен конгрес, който ще се състои иду щата година във Варшава и чиято основна тема еименно романтизмът. Авторът започва с посочване на 25 възможни дефиниции на това литературно течение. Той изтъква, че за някои теоретици основен белег на романтизма са чувството, предчувствието, ентусиазмът, вярата, с други думи, ирационалните функции на психиката. Други поставят на преден план въображението, побогато според тях от действителността. Трети сочат поетичността като най-ценния белег на романтичните творби. За някои Романтизмът означава убеждение в духовното естество на изкуството. Полският пре романтик Казимеж Бродзински е писал: За Омир всичко е тяло, за нашите романтици всичко е дух." Други виждат в романтизма противопоставяне духа на формата. За романтиците е по-важно какво пишат, отколкото как пишат. Оттам идва аморфизмът на техните творби. Формалното съ вършенство не ги привлича. Етичните интереси вземат надмощие над естетичните. За други литературоведи най-характерният белег на романтизма е бунтът срещу приетите формули и канони; някои наричат романтизма „протестантизъм в литературата и изкуството“ или „либерализъм" в литерату рата и изкуството (Виктор Юго). За полския теоретик на романтизма Станислав Бжозовски това литературно течение е на първо място бунт на психиката срещу обществото или, както се изразява той по-нагледно, бунт на цветето срещу собствените му корени". За мнозина романтизмът означава индивидуализъм и стремеж към пълна свобода или дори субективизъм - „експлозия отвътре", казват тези, които не го пори цават или демонстриране на собственото аз" - заявяват онези, които имат отрицателно отношение към всеки егоцентризъм, Като типични черти се сочат стремеж към актуалното и родното и враждебност към универсализма, копнеж по необятното, към безкрая, усилието чрез повърхността на нещата да се стигне до дълбочината на битието, до „душата на света", до скритите, тайните, мистериозните неща. Оттам идват опитите големите вдъхновени романтични творби да поемат функциите на философията. Вилхелм Шлегел смята като най-същест вено за романтичното творчество символич ното разбиране на изкуството - символичното изображение на безкрайното“. Изкуството не признава никакви граници - всичко може да бъде съчетавано с всичко. То се стреми да обхване голямата пълнота на човешкия живот. Затова романтизмът обича разнообразието, многоликостта, смес ване на формите; мрази стандартното и опростеното, иска да подражава на приро дата, която е многолика и се надига срещу изкуствеността на псевдокласицизма. Според големия полски литературовед Юлиуш Клайнер „романтизмът е недовол ство от действителността". Това е бягство от действителността, от настоящето в света на утопията, приказката, мечтата или поне в миналото - главно средновековието. За романтиците най-хубаво е това, което вече не съществува, или това, което още не съще ствува. Романтиците обичат от живота това, което е живо, динамично, необикновено, живо писно. Стремят се към силно въздействие, „мощен удар“ върху читателя. Детронират красотата, като над нея издигат величието, дълбочината, великодушието. За тях глав ната категория на изкуството не е хармонията, а конфликтът. Изворите на роман тизма - това са човешките недостатъци и страдания, а не „съвършенство на човеш ката природа", провъзгласявано преди тях. Мюсе намира, че тази черта на романтизма е изобщо черта на новото време, което търси повече тъмните страни на живота.

Често пъти сборникът със статии носи в определена степен риск за своя автор по отношение на концептивно цялостното му представяне пред читателя в сравнение с едно студийно изследване например, което по причина на самата си жанрова същност центрира вниманието на изследвача, а оттук и впечатленията на читателя. Еклектизмът е голямата беда на подобни сборници. Новата книга на акад. Петър Динеков „Историческа съдба и съвременност" наред с многото си достойнства налага на вниманието преодоляването на сборността" в изследвания материал, постигането на кон цептуалното единство на съжденията. Новата книга не е изолиран случай в това отношение - в практиката на Петър Динеков е била налице винаги една сериозна взискателност, стремеж към цялостност във внушението на идеите на изследвача. Но според мен новата му книга е особено положителен пример в тази насока. Прави силно впечатление умението на Динеков да подчини многообразието на изследвания материал на една концепция, която е характерна с устойчивостта си по начало за неговите научни дирения подчертаване диалектичната връзка между националната специфика на българската литература и нейната съпричастност на общоевропейския културен процес. Особено добре в този смисъл е съсредоточил усилията на учения старобългарският период на нашата литература, което още веднъж по- сочва представителното участие на Петър Динеков в изследването проблемите на род- ната и славянската медиевистика. От посветените общо четири статии на старобългарската литература особено ак туална с постановките на автора е статията „Старобългарската литература - наша гор- дост и наша тревога". Тя представя най- добре стремежа на Динеков да очертае суверенната територия на старобългарската литература. Отдавайки дължимото на ори гиналните схващания на видния съветски медиевист Д. С. Лихачов, които наистина освежиха и направиха неизмеримо по-взи- скателен критерия на славистичните изслед138 вания през последните години (особено статиите му "Старославянските литера тури като система“, „Размисли за националното своеобразие и европейското значе ние на старобългарската литература"). Динеков с една сериозна аргументация полемизира със съветския си колега относно специфичната самостоятелност на старобългарската литература в контекста на ста рите славянски литератури. По-конкретно Динеков изказва несъгласие с някои моменти от тезата на Лихачов за литературната трансплантация" на произведения от византийската в старославянските литератури, според която голяма част от тези преведени произведения в условията на средновековните славянски литератури се приспосо бяват към новата среда, продължавайки своя живот. Като изхожда от примери от старобългарската литература, когато „, при множество писатели се срещаме с едновре менната дейност в областта на превода, компликацията и оригиналното творчество" (авторът посочва примера с Йоан Екзарх, който превежда „Богословие" на Йоан Да маскин и наред с това създава оригинални произведения като „Шестоднев", похвални слова), Динеков съвсем правилно заключава, че е трудно да се съгласим със заличаване на границата между оригинална и превод на литература в средновековието" (стр. 63). Все по силата на една логика (в подкрепа на която има немалко факти) за специфич ната самостоятелност на старославянските литератури и конкретно на старобългар ската, независимо че те изпитват сериозното влияние на византийската, на универсализма на християнската религия, Динеков изказва редица съображения, опонирайки на друга теза на Лихачов - за наднационалността на литературата-посредница" в старославянските литератури. Според Лихачов тази литература-посредница „притежава свой над национален църковнославянски език, общ за всички южнославянски и източнославянски литератури фонд от паметници и единна литературна съдба, единно литературно раз витие".

Трудът на Крумка Шарова Любен Каравелов и българското националноосвобо дително движение 1860-1867" е посветен на извънредно важен период от дейността и идеологията на един от великата четворка наши, български титани на националната ни революция, неин трибун, създател на крити ческия реализъм у нас, основоположник на българската революционна преса зад граница, пламенен революционер демократ и велик патриот. Широко известен със свои те белетристични творби - повести, разкази, пътеписи и с героичните акорди на някои свои стихотворения, Любен Каравелов оста ви и образцова дейност за дружба с братския руски народ, за единство и сплотеност с балканските народи и особено със сърби, хървати, черногорци, с дедите на народите от днешна Югославия. Неговият живот и неукротима революционна дейност са красноречив израз на известната Некрасова мисъл - най-първо гражданин, а после поет и писател. Положително утвърждаване на това са и думите на Каравелов: „Човек е само тогава човек, когато е гражданин и патриот“ (в. Свобода, бр. 6 от 11. XII. 1869 г.). Трудът на Крумка Шарова е научно постижение, макар да не обхваща целокуп ната дейност на нашия велик сънародник, а един отделен период, малко известен или почти неизследван, но използуван от някои за анатемосване на Каравелов като буржоа зен радикал и либерал-просветител. На силствено и произволно се свързваше в тази концепция по същество постулат, като се подценяваше революционнодемократич ната му идеология и се хвърляше сянка върху цялото му революционно наследство, вклю чително и върху литературното. Отбелязано бе по този начин едно престъпление с вредни последици в историята на нашата политическа и литературна мисъл и в каравелознанието в частност.

Към разногласния и завидно шумен хор от преценки „за“ и „против" структурализма се присъедини и американският литературовед Фредрик Джеймсън, професор в Калифорнийския университет, известен вече с неотдавна публикуваното си изследване върху марксисткото литературознание. Неговата нова книга, озаглавена колкото ефектно, толкова и многозначително Езиковата тъм ница", бързо се откроява над множеството епизодични и прибързани отзиви за струк турализма и представя това сложно идейнонаучно явление със задълбоченост, пред която биха могли да изразят уважението си и крайните поклонници, и крайните отри цатели. Проява на тази задълбоченост е преди всичко сдържано скептичната оценка на конкретните научни и литературоведски приноси на структурализма и още поскептичната оценка на неговите социални и исторически граници. Естествено и застъпниците, и отрицателите на структурализма (в това число и нашата литературоведска мисъл) могат да отправят на автора ред справедливи възражения, но и покрай тях книгата му не губи значението си, първо, на сериозен критичен опит и, второ, на интересно за българския читател свидетелство за настроенията сред част от по-радикално мислещите западни литературоведи. Общият строеж на „Езиковата тъмница" се подчинява, донякъде безкритично, на една широко разпространена представа за развоя на европейското литературознание през ХХ в.; книгата се състои от две основ ни и неравностойни помежду си части - първата, посветена на школата Опояз, а втората на френския структурализъм. Казвайки неравностойни, имам пред вид не само и дори не толкова обстоятелството, че по обем „френската " част е два пъти по-голяма от славянската“; неравностойността в обема е само последица от значително по-сериоз10 Литературна мисъл, кн. 6 145 ната неравностойност в ерудитивния поглед на автора. Докато из фактите и събитията на френския структурализъм той се движи с почти безукорно точен замах, в сложния опоязовски свят той пристъпва неуверено, сковано, на места почти опипом, и оставя зад себе си ред непростими празноти и недоразумения.

Книгата „Съвременна славянска лите ратура" под редакцията на Ханс Хертел и Тони Ливърсаге е втори том от една датска поредица, която носи общото заглавие „Модерна световна литература". В този том е проследено развитието на съветската, полската, чешката, българската и югославската литература след Втората световна война. авторите на отделните раздели са специа листи от различни скандинавски универ ситети. Най-обширна и най-задълбочена е статията за съветската литература (90 стр. текст и 11 стр. библиография, при общ обем на книгата 325 стр., и 30 стр. библио графия); анализът там е изграден върху материал, познат все пак на читателската публика. На българската литература са посветени 30 стр. (плюс 2 стр. библиография, написани от известния норвежки славист Мартин Наг, магистър по славянски езици от университета в Осло. Норвежкият литератор е публикувал досега една история на съветската литература, а също и множе ство статии - както в научни списания като „Скандославика“ и „Виндует", така и в нор вежкия периодичен печат - популяризи ращи литературния живот в България. 155 Според замисъла на издателите отправна гледна точка в споменатото серийно издание естремежът да се представи взаимната зави симост между литературата и обществените отношения. Това схващане е проведено последователно в отделните статии на разглеж дания том, изобщо книгата не се възприема като обикновена литературна история, скроена по псевдоаполитичен модел, а пред ставя донякъде политико-културна история, дотолкова, доколкото литературата в социа листическите страни е и барометър на обществените отношения. Отделено е внимание на традициите и новаторството, на експериментите от национален мащаб и на паралелите със съвременната световна литература. Тази амплитуда ебила наложителна, защото мнозина скандинавци нямат съвсем точна представа за славянските страни. Полити ческите информации във вестниците засягат преди всичко СССР. През последните години бе направено много за популяризиране на Съветската история и култура чрез статии, радиопредавания и предговори към пре водните издания, но не без залитане към спорното, съмнително сензационното. Пред ставянето на българската литература в Скандинавия бе свързано с изолирани явления - през 1971 г. в Дания се появи антология от съвременни български новели, в различни норвежки вестници намериха място преводи на поезия и проза от български автори, но читателите, които не се за нимават със славистика, нямат възможност да следят системно новостите на литера- турния фронт в България. Това съображение обяснява и възприетата от М. Наг методика при изложението на материала. Първото впечатление, внушено от из- следването на М. Наг, идва от доброжела телния, на места възторжен тон на автора, от подчертано позитивното му отношение към литературния материал. Първоначално у четеца биха могли да се породят опасения, че въодушевението епопречило на литера- туроведа да намери дистанция при анализа на материала. Тъкмо поради риска статията да се изтълкува като недостатъчно критична трябва да се признае, че подобен позитиви- зъм и отзивчивост действуват особено стиму лиращо върху интереса на публиката, която Може би няма никакви познания за българ ската литература и затова педагогически по-правилно еда се изложат сбито литера- турните факти, а не направо да се крити- куват. Заслужават внимание усилията на един западен славист да изтъкне постиже нията, а не слабостите при общия обзор на литературата в една социалистическа страна, особено ако се сравнят оценките на М. Наг с казаното за същите автори от Чарлз А. Моу- зър в издадената също през 1972 г. „История на българската литература 865--19441 CharlesA. Moser, A History of Bulga- rian Literature, 865-1944, Mouton. The Hague Paris, 1972. 156 Норвежкият литературовед осветлява явленията хронологически и съзира два главни периода в следвоенното литературно разви тие: до 1956 г. и след Априлския пленум на ЦК на БКП. Три основни течения дават облика на литературния процес през първото десетилетие, на първо място стои антифашистката поезия с централна фигура Вапцаров. Ще цитираме оценката на Вапцаро вата лирика като хубав пример, по който може да се долови духът на целия очерк. Разглеждайки Вапцаров като връх в на ционалната революционна поезия наред с Ботев, Вазов, Яворов, Смирненски и Гео Милев, авторът посочва, че у поета „социалният ангажимент, последователната му борбеност намират съответен естетически екви валент - форма, покриваща внушенията, Мъжествено сдържан, динамичен, едро изсечен израз" (стр. 256). А ето и критиката на американския проф. Моузър в цитираната книга: комунистическа реторика, известна грубост и недоимък на такт, отблъскващи придирчивите читатели (стр. 227).

Това е втора книга на младия литературен критик Стефан Коларов. С нея той потвърждава трайния си интерес към бъл гарската поезия. Книгата се отличава с целенасоченост на критическите изслед вания - тя не е еклектичен сбор от различни в тематично и стилово отношение очерци, а е обединена от една основна тема съвременна българска поезия. Коларов е дал широка, макар и не особено задълбочена картина на съвременната българска поезия, обхващайки творчеството на голям брой нейни представители. При това критикът се е насочил към едни от най-значителните ни поети от последните години, като Елисавета Багряна, Дора Габе, Пеньо Пенев, Павел Матев, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Петър Караангов и др. Обърнато е внимание и на автори, които се утвърждават в поезията. Стефан Коларов няма за цел да прави подробна и детайлна характеристика на творческата личност. Той се стреми да изтъкне най-същественото, типичното за даден автор. да изобрази „силуета" му. И постига жела ното: в голяма част от литературно-критич ните портрети творческият натюрел на отделния писател е добре очертан. С графична линия критикът създава се рия профили на съвременни наши поети: Дора Габе, с непрекъснатия стремеж към полет, с дълбоката емоционалност на нейната лирика. По-подробно е анализирана стихосбирката и „Почакай, слънце", където градусът на емоционално напрежение е найвисок. Това е наистина поезия-вопъл, изтръгната из дълбочините на човешкото сър це, трагичен вик на непримиримост, безкрайна жажда за живот. Антипод на Дора Габе по темперамент и художническа спе цифика е Лиляна Стефанова - най-мъже ствената“, невъздържана и тревожна поетеса. Нейният тон е дързък и самоуверен, тон на напълно еманципирана жена, съзнаваща своята обществена значимост. В срав нение със задушевния и трогателен глас на Габе поетичният глас на Л. Стефанова се 157 отличава с призивност и публицистичен патос, съпоставена с емоционалната синте тичност при Багряна, в доста стихотворения Л. Стефанова проявява описателност".

Първото представяне на младия критик с книга обикновено носи амбицията да се утвърди той като определена творческа 159 индивидуалност в неща, вече изследвани. Стремежът да се каже нещо ново много често на фактите в е свързан с преоткриването" обобщението, което трябва да предостави творческите възможности на автора в идейнохудожествената оценка на явленията. При всички случаи написаното трябва да даде представа за перспективност във възприе мането на творбата, т. е. за вътрешна сво бода от прочетеното и наученото, която съ държа в себе си чувството за литературния процес и създава в крайна сметка индиви дуалния стил. Въпросите за стила на младия критик, за неговата художествена култура са особено важни в случаите, когато разглежданите творби се превръщат в повод за есенстична изява, когато идейно-съдържател ните белези са обект на емоционални вну шения. Без да правя класификация на видо вете критика и да определям ползата" или вредата" от даден вид, искам да се спра върху книгата етюди на Нина Андонова „Недоизказаното", която дава повод за размисли върху подобен род въпроси като творчески дебют. Първото впечатление е пъ стротата в съдържанието. Авторката показва интерес към различни области на литературната дейност - художествено творчество и критико-изследователски работи, въпроси от литературната история. Фактът, че в малката по обем книжка е събран такъв разнороден материал, говори сам по себе си за известна непретенциозност по отношение на изследователска изчерпателност, за Фрагментарност, неподчинена на единен критерий. От друга страна, това осигурява една по-обективна преценка на възможностите на критичката - доколко те се покриват с представените интереси. Тематично книгата се разделя на три части: 1 - Проблеми на българската поезия, II - Характеристика в портрети на българската кри тика, III - Проблеми на българската и западната драматургия. Етюдите от 1 ч. представят във формата на импресионистич ни скици българските поети Хр. Ясенов, Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов, П. Пенев, Вл. Башев, В. Ханчев под условното название „За безсмъртието". Андо нова обединява творчеството на поети от различни поколения, търсейки нишката на художественото развитие и продължение на комунистическата идея. Поетичните названия на отделните портрети („Звън на падаща капка", "За отнетото щастие да се бориш" Лебедовата песен на поета") са своеобразно указание за предпочетената от авторката форма на писане - есеистична, където обобщението еподчинено на една импресионистично изразена емоционалност. Ако се нарекат етюди, то към тази форма ги прибли жава предимно тяхната „изобразителности, т. е. това, че авторката в повечето случаи разглежда едно стихотворение или определена тема, развита в няколко творби, което трябва да даде една символна представа за 160 личността на поета във връзката борец -меч тател - творец. Проникване в поетичния свят на твореца през конкретната творба, за да се постигне обобщено поетично внуше ние за идейно-философския смисъл на не говото дело като единство на поезия и лична съдба. Естествено поетичното творчество на Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов, което „следва своя създател, както пушката следва боеца" (В. Ханчев), каквито и слабости да притежава, е въздействуващо със своята искреност, чиято гаранция е жи вотът на поета. Очевид но Андонова няма за цел само да изрази възторга си от една такава съдба, а да потърси продължението на определени идейно-художествени ценно. сти в бъдещето, в следващите поколения Този проблем обаче тя търси предимно в идейно-съдържателната същност на художе ственото творчество. И макар че избира един художествен център (а именно отдел но стихотворение или тема), който да обедини литературния анализ с белетристич ния биографичен разказ, не постига монолитност и на места изпада в позната публи цистична патетичност „по повод“ разглежданото творчество. Литературният анализ в случая естествено има биографична функция, т. е. той е ключ към личността на поета и нейните качества, свързани с революцион ната борба. Следователно един такъв подход предполага есеистичен разказ-обобщение на базата на конкретната творба (особено що се отнася за поезията на Хр. Ясенов, Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов). Въпросът е в оригиналността и свежестта на изпъл нението, във възможностите да се излезе от шаблона на писаното досега, от една обща фразеология без литературно-оценъчна стойност. Андонова е предпочела поети с ярка гражданска позиция, с последователност в отстояването на своите идеи, чието ръководно начало еоптимизмът. Търсейки връзката „поет - гражданин", тя иска да постигне обобщено емоционално внушение за силата и смисъла на това творчество. Не може да се отрече, че тя находчиво избира произведения, в които тази връзка се разкрива с нови нюанси - например „Автоскица" на Ат. Манчев. Но тя определя априори своето субективно отношение към съд бата на поетите и често изпада в белетристична екзалтираност (особено в очерците за поетите-антифашисти), където импре сионистичната образност зазвучава наивно: „От всяка капка пролята кръв тя (земята - б. м.) ражда по една легенда, от подвига на смъртта им изковава по една балада, които ветровете разнасят, а птиците повтарят (стр. 17). Или: „И да ти се иска като Крали Марко да засганеш с единия крак на Рила, с другия на Родопа и да викнеш с пълен глас: „Мила родино, ти си земен рай!" (стр. 53).