Книжка-5

1973, Книжка 5 - Съдържание

Проблемата „Наука, техника, човек“, поставена за обсъждане на XV философски конгрес, дава възможност да се проведе най-широк диалог между философите с различни разбирания по тази проблема. Едновременно с това тя дава възможност да се проявят и онези, които се борят срещу марксистколенинската философия, срещу обществения прогрес, срещу изграждането на ново социалистическо общество, онези, които защищават стария капиталистически строй. Ето защо аз считам, че ще бъде интересно, ако аз не разгледам отделна тема, нито засегна различните схващания по основната тема „Наука, техника, човек“, а се спра само на някои от най-съществените методологически въпроси, отнасящи се и до основната проблема на конгреса, по които ще се води борбата, и особено борбата срещу нашата философия. Разбира се, не е възможно обстойно да бъдат разгледани тези въпроси, те по-точно ще бъдат маркирани. Като най-висш духовен израз на съвременната епоха философията на диалектическия и историческия материализъм има нарастваща роля и при осмис лянето на основните проблеми, поставени от бързите социални изменения, и от научно-техническата революция, от многото и големи научни открития, позитивните изменения в международния живот и пр. Също така преминаването на човечеството от капитализма към социализма (в световен мащаб) и научно-техническият прогрес изискват с голяма острота намирането на такава ценностна ориентация на индивида, която да се съгласува с основните закономерности на епохата, с потребностите на бурно развиващото се научно познание. Ценностната ориентация е в основата и на политическата ориентация на нашия съвременник. Именно философията и само философията може да послужи като обща методологическа и обща мирогледна база за изследване на ценностната проблематика на нашето време, за разработването на сложния комплекс от идеологически, морални, политически и други аспекти на явле нието, което наричаме „нов човек на социализма и комунизма". Днес маркси стко-ленинската философия се развива като синтезираща, интегрираща найобща творческа наука, обобщаваща постиженията на всички науки, вна сяйки своя творчески принос в революционните социални изменения. Дори ако поставим проблемата за необходимостта от социалистическо-хуманистическо овладяване на научно-техническата революция, която е и една от главните задачи на нашата борба, ще видим, че само марксистко-ленинската философия може да предложи ясни и сигурни ориентири и по въпроса за науката и техниката, за научно-техническата революция и нейните причини, характер 3 И последствия, за същността, ролята и мястото на човека в обществения живот. Тя може да даде ясен отговор за това, какво е именно социалистически хуманизъм, какво е в действителност социален прогрес, научно-техническа и социалистическа революция. С една дума, марксистко-ленинската философия единствена е в състояние да бъде, от една страна, най-висше общотеоретическо познание за главните страни и процеси на действителността, а, от друга, да бъде сама по себе си една от най-висшите духовни ценности в живота на съ временното човечество. С това ясно съзнание за огромното значение и роля на марксистко-ленинската философия в нашето съвремие ние ще отидем и на нашия XV философски конгрес.

В нашата критическа литература има мнения, че не трябва да разделяме ранния от късния Павел Матев, че последните му книги идват да обобщят усилията и сполуките на поета в продължение на повече от две десетилетия. В известен смисъл това е вярно, но с едно съществено уточнение за критерия. Ранен и късен Павел Матев и няма, и има - зависи кои особености на неговата поезия ще приемем за определящи. Ако се съобразим само с искре ността, комунистическата страст и нравствената чистота на поезията на Матев, можем да твърдим наистина, че той и в последните си стихотворения остава верен на патоса на първите си книги. Но ако пристъпим към неговото литературно дело със строгите изисквания на цялостния литературно-критически поглед, не може да не видим онова качествено ново, което характеризира последните му стихосбирки. Качествено ново - в смисъл на преодоляване на плакатността, на еднозначността на поетичния език. Плакатност и тезисност, естетическа безпомощност ще открием най-вече B първата му книга - В строя", но от същите недостатъци - в по-голяма или по-малка степен - не са застраховани и някои от следващите стихосбирки през първото поетическо десетилетие на Матев - Ясни дни“, „Дълг“, „С вя рата на хората“, „Човешка тревога“, „Време, родина, любов“. Вместо съкро вена изповед по-често ще срещнем декларации, вместо художествен под текст - описателство. Изобилствуват шаблонни и книжни изрази като: „бодро крачат млади звеноводи“, „достойно влязох в тия славни дни" (от стихосбирката „В строя"), живях достойно и в борба" (от „Ясни дни"), „Нашата свободна татковина крачи с порива на младостта" (от „Дълг“), туй сурово, ге роично време" (от „Време, родина, любов") и мн. др. B Но още в И B тези първи книги ще открием и ония бодри, мъжествени, сурови интонации, които превърнаха поезията на П. Матев в поезия на дълга, на изстраданата отговорност пред времето. Тези интонации зазвучаха най-напред ония „посвещения", които поетът написа за загиналите борци - просто сдържано, но твърдо и категорично той заяви верността си на една вълнуваща го винаги тема: „Дорде живея и докато пиша, те винаги ще бъдат в моя стих. " На римите си отреди да бият като барабани, защото на него - откърмения буря - му е „неловко в тишина". Затова тези стихове, макар и често наивни, декларативни, носят честно вълнение, носят неспокойствието на една припряна епоха. Понякога ще се сети за любовта и ще признае: „За любовта мъничко съм пял. Длъжник ще си остана аз пред нея", но в следния миг - кога искрено, кога плащайки дан на определена поетика - ще отрече правото да люби, защото не знае оня час, в който ще е „нужен като воин".

Оформянето на едно творческо съзнание често трае дълго, с много лутаници и тревожни упования, с бързи устреми и увлечения, с драматични терзания и непресекващи надежди. Художествената воля изисква преодоляването на вътрешни и външни прегради, изработването на верен естетикореалистичен усет и смело, дръзновено откликване на проблемите. Постепенно младият автор открива необгледните хоризонти, намира неизследваните цеB лини на човешкото знание, домогва се до свои открития и решения. Но има художници, които творят в затишие, принудени са да изчакват големи събития, обречени са от историческия ход да бъдат сеизмографи на области, в които няма никакви трусове и раздвижвания, тогава духът тлее, сетивата отслабват, живецът на вдъхновението се погубва и замира, изстинал в напразни очаквания и бледи безпросветни блянове. В една своя беседа Дома на Червената армия Алексей Толстой подчертава, че „когато дните бяха тихи, животът сънен, когато хората съществуваха без вяра в бъдещето, без мисли за миналото и само камбанни удари тревожеха техния покой" за създаването на големи произведения, за исторически романи никой не мисли. Наистина историческото безветрие не е подходяща почва за израстването възмъжаването на един писател. И Още първите години на новодошлия ХХ в. показваха, че отдавна е отминало спокойното време, „светът от вчера" е вече нещо далечно, изпепелено минало. С руската революция от 1905 г. идваше преломът, зрееше една борба, която нямаше да свърши с примирие, с фалшиви и гръмогласни конвенции. Градоносните облаци на войните изсипваха огнения си товар и над Балканите и обгорялата българска земя трябваше със сетни усилия да превързва раните си. Но военните събития от тъмната глина на множеството извайваха, моделираха една нова цялост, по думите на Стоян Загорчинов това беше „Един герой - чутовен, епичен и безимен, и затова още по-велик - народът“. През 1917 г. повратът в световната епоха бе извършен от руския народ и Октомври бе осветен от един крайцер с името на древната римска богиня „Аврора". Така и най-отдалечените векове се смесваха с началото на началата. Огромните бъркачки на времето омесваха миналото с настоящето и в това имаше нещо символично и като че ли божествено.

През 1972 г. се навършиха 300 години от излизането на „Житието“ на протопоп Авакум Петров. Тази дата е достатъчно основание за световната общественост да си спомни и почете най-забележителния писател на руското сред новековие. Седемнадесети ят век е преломен етап в развитието на руската литература, период на преход от старите норми и традиции към новото време. Приключило е времето на господството на старата, пропита главно с религиозен, феодален дух писмена литература и настъпва времето на новата, светската, демократичната литература, на новите литературни похвати, новите жанрове, на новите демократични автори. Значителна част от демократичната литература на XVII в. съставлява литературата на т. нар. „разкол“ или старообредчеството. Това религиознообществено движение се заражда в средата на низшето духовенство, недоволно от реформите на патриарх Никон. Религиозното движение бързо прераства в социално, като обединява под знамената си всички недоволни плебеи, хората от покрайнините и селячеството. Към разкола се присъединява стре лецката войска и част от болярството, която е в опозиция на царския режим. Движението получава широк размах и е страшно ожесточено, фанатично. То заплашва не само господствуващата църква, но и самата държава. Особено трагични негови прояви са масовите самоизгаряния на недоволни, а също и едно от най-упоритите и продължителни в историята на народните движения Соловецко въстание от 1667-1676 г. „Революционната опозиция срещу феодализма минава през цялото средновековие - пише Фр. Енгелс в труда си „Селската война в Германия". - В зависимост от условията на историческия момент тя се проявява ту като мистика, ту във вид на явна ерес, ту във вид на въоръжено въстание. "1 Старообредчеството е една от формите, чрез които се изразява антифеодалният протест през XVII в., неслучайно наречен „бунтовното време". Изострянето на класовата борба и повишаването ролята на народа, който съвсем осезателно и в известна степен съзнателно се намесва в историята, са типични за него. „Медният бунт" в Москва през 1662 г., знаменитото Соловецко въстание,

Нека отида сега по-нататък и се спра на още някои случки, на пръв поглед без особено значение, които имаха като неочаквано далечен резултат сближаването ми с Константинов и това, че той мина към мене на „ти“. Казах, че по време на националната конференция Константинов доброволно пое върху себе си грижата за поддържане на преките отношения с чуж дите делегации. Но понеже беше председател на съюза, тези отношения не можеха да не бъдат повече или по-малко официални и не ще им елипсвала задължителната за такива случаи условност, която пречи да видиш човека в неговите естествени проявления. Затова навярно, като изключим няколкото негови статии в „Литературен фронт“, резултат от създадените контакти, в съзнанието ми не е останала почти никаква диря от тази негова дейност. За сметка на това добре помня двукратния му случаен досег с чужденци по време на престоя ни в Родопите - досег, който ми даде възможност да го видя и преценя от друга страна. Необходимо е да кажа, че по случай произведения референдум по онова време у нас бяха пристигнали голям брой журналисти и делегации от чужбина. А след събитието, както става обикновено в такива случаи, някои от тях бяха пожелали да обходят страната и да обогатят впечатленията си. Така в промеждутък от една седмица в Пампорово пристигнаха и останаха в почивната станция по за ден-два английският журналист от швейцарски произход Рене Бюлер и по-късно делегация от френски интелектуалци начело с литературния критик Луи Паро, който завеждаше критическия подлистник на седмичника „Летър франсез", придружени от преводача Борис Пилософ. И било спонтанно, било като акт на особено внимание, беше им посветена по една вечер: Бюлер говори за следвоенната политика на Великобритания (ще добавя: с една острота и чувство на ксенофобия към англичаните, малко невероятна за човек с британски паспорт), а с френската делегация беше устроено нещо като литературно четене — четоха се на френски и български език стихове на Елюар и се води приятелска беседа главно на литературни теми (за това говоря и на друго място). На тези импровизирани срещи присъствуваше, разбира се, и Константинов, но присъствуваше някак по различен начин. При беседата на Бюлер имаше вид на официално лице, което отбива протоколно задължение, и се оттегли още при последните думи на госта - явно, политическите въпроси не бяха негова област, а и тонът навярно не беше му се харесал. Напротив, при срещата с френските интелектуалци, макар все така сдържан, какъвто си беше, остана докрая и взе доста живо участие в беседата. Спомням си, че покрай 73 нашумелите литературни имена, които задължително присъствуваха в разго ворите, се интересуваше по-специално за съдбата на някои писатели от по-ста рото поколение и - това малко ме изненада - за някои видни художници от парижката школа. Говореше бавно, с предупредителното внимание на де ликатен човек, свикнал да слуша и да мери думите си. В първия момент отда дох това на годините му и на неговия френски език, който, макар доста свободен, беше поддържан главно чрез четене и при личен контакт налагаше поголямо съсредоточаване на вниманието. Но не ще да е било само това.

Значението на всеки нов славистичен конгрес се определя главно от реалния му принос в изясняването на предварително набелязан кръг от въпроси на езика, литературата, фолклора, културата и историята на славянските народи, разглеждани всякога като основна част на световния културно-исторически процес и в тяхното многостранно взаимодействие с него. В това отношение строго се спазва и следва установена още в началото традиция на приемственост и последователност в тематиката и методологическите принципи на отделните конгреси с оглед на тяхната научна ефективност, на мястото им в развитието на съвременната наука. Само по себе си важно и правомерно, това изискване е предопределило критериите и на организаторите на VII между народен конгрес на славистите във Варшава към основните проблеми и теми, които обединиха усилията на всички негови участници - слависти от славянските и много неславянски страни. И трябва да се подчертае, че благодарение на несъмнено творческия характер на изходните критерии новоопределените теми обхванаха действително актуални по своята същност и недостатъчно изследвани области от духовната и политическата история на славянските народи. За литературознанието, което в общата система на конгреса заема централно място, варшавският славистичен форум предостави възможност да се разгледат и разискват обстойно някои от методологическите въпроси на общото и сравнителното литературознание, типологичните основи и насоки на старите славянски литератури, историческата съдба и социалният идеал на романтизма и социалистическият реализъм в модерните славянски литератури, някои по-специфични за литературната славистика въпроси. Главното, което отличава преобладаващата част от докладите и съобщенията, както и общата методологическа насоченост на конгреса, е в плодотворния стремеж към широка (в определена степен обективна) сравнителна интерпретация на съответните художествени ценности, явления и процеси в славянските литератури поотделно и в тяхната историческа и художествена взаимообусловеност помежду им и с други световни литератури. Вече методологически е невъзможно както подценяването на приноса на славянските литератури в художествената култура на човечеството, така и тяхното изолирано разглеждане в сферата на една национална литература или единствено в общославянския литературен контекст.

Историята на българската художествена проза е почти толкова стара, колкото и историята на българската книжовност. Зараждането, оформянето иразцветът на отделните жанрове бележат в процеса на тази история една хронологическа неадекватност, която дава право да се говори за специфични през определен период жанрове. Така свойствени на старобългарския етап от развитието на националната литература се явяват житията, заменени в периоди на турското робство от дамаскините независимо от факта, че редом с тях ществуват и имат успех различен брой други жанрове. Особено богат и разнообразен в това отношение се явява новобългарският период, начеващ всеобщо признание с Паисиевата „Славянобългарска история“. Този период историята е една чудесна илюстрация на теорията за възхода и умирането на жанровете в зависимост от обществените и естетическите изисквания на вре мето. Този период доказа практическата приемственост на новата с тази периода на робството и старобългарската литературна традиция, но в широтата на своята специфика, в сложността и оригиналността и той дава възмож ност за едно частно, самостоятелно изучаване на литературните проблеми и при унаследени жанрове. Различната мирогледна и естетическа платформа на средновековието прави в този смисъл старобългарската литература един не само обособен, но и принципно етап на общия B различен OТ литературен процес. Разказът съществува като обособен жанр още в старобългарската литература. В увода си към „Старобългарски разкази" (1935) проф. Йордан Ива нов, след като говори за официалните средновековни жанрове, пише: „Несравнимо по-малък е броят на художествените повествователни произведения в старобългарската литература, именно романите, повестите, разказите и донейде притчите. Те със светските си елементи не са могли да намерят широк прием сред българското книжовно общество, обградено със строгостта на вярата и от суровостта на средновековните нрави; виреели са обаче във вид на приказки, предавани от уста на уста, предимно у безкнижните народни слоеве, гдето християнството се беше докоснало само повърхностно и гдето само езичеството, двуеверието и суеверието не бяха никога изчезвали. " По своята структура, по своя интерес към земния живот на човека тези „художествени повествователни произведения" са ранни предходници на разказа на Европейския Ренесанс. Определението на Гьоте за жанра - че „новела, това е правдоподобен разказ за нечувано и забележително събитие", дадено преди близо два века, в голяма степен се отнася и за такива творби като Чудото с българина“, „Българската царкиня Персика“,

Човек не може да не изпита чувство на дълбока почит и признателност, щом се докосне до делото на ветерана на днешното българознание акад. М. Арнаудов, който тези дни презполовява деветото десетилетие на жизнения си път. Нашето удивление нараства още повече, когато се сближим и с човека, който и сега продължава да стои с часове над работната си маса, отдаден на научни дирения и размисли за историческото битие на народа ни, допълвайки с нови идеи и материали многобройните си трудове, писани в продължение на близо осем десетилетия. Достатъчно е само да заговорим с 95-годишния учен, за да ни поведе все със същото вдъхновение и учудваща памет из пътищата, по които е бродила изследователската му мисъл, за да извади от забвение и осветли много от онова, което е засягало историческата съдба на нашата на родност. С една непритворна национална гордост, житейска и научна умъд реност живият свидетел на епохата от Освобождението до наши дни ни говори с увлечение и младежки жар за всичко онова, което е давало съдържание на духовното ни битие, за онези първенци на делото и словото, които от Паисий насам са градели величавата сграда на българската национална история, литература, култура. Историците на българското народознание тепърва ще има да се занимават с делото на този неуморим труженик на науката, направил от нея своя жизнена и творческа съдба. И тогава то ще се види в истинските му измерения стойности, очистено от неизбежните предубеждения, които някои от съвре менниците му все още не могат да преодолеят, съдейки за нещата сякаш някакви извънисторически критерии. И OT Дълголетната научноизследователска дейност на акад. Арнаудов заслу жава всичкото ни внимание и признателност и с реализираното, и с насоката на търсенията, с онзи патос, който подхранва усилията му да навлезе в нови области на хуманитарното знание и разгадае съкровените тайни на народност ното, оказало се с неизчерпаем жизнен и творчески потенциал въпреки превратностите на съдбата. Тази дейност свидетелствува и за усилията на националната ни научна мисъл да се издигне до равнището на голямата европейска наука. С някои от трудовете си нашият учен утвърждава и нови насоки в изучаване на литературната и културната история на народа ни, в търсене на надеждни принципи, за да се навлезе по-сигурно в сложната проблематика на духовно-интелектуалната дейност. Поучителни са и плодотворните усилия да съчетава строго научните занимания с работата на университетския преподавател, с изискванията на културния деятел.

Става Васил Колевски дума за рецензията на Йордан Василев, посветена на книгата „Критически делници" от Кр. Куюмджиев (Литературна мисъл, кн. 1, 1973, с. 141-147). Отдавна в нашия печат не се е появявала такава провокираща литературната ни мисъл публикация! Без доказателства, голословно, но достатъчно ясно и определено рецензентът подлага на ревизия основни принципи и оценки от нашия литературен живот. Ако се съди по конкретните му оценки за литературно-критичната дейност на Кр. Куюмджиев, Василев не се грижи толкова за аргументиране и доказване на дадена своя теза, оценка, а изхожда от репетиловския принцип „Шумим, братле, шумим". Тази страст на Василев да прави „преврати" в литературната наука го съпътствува още от първите му изяви. В една своя рецензия, посветена на книга на Т. Жечев, Василев писа през 1965 г.: „Той не може да изрече обикнатите от мнозина критици думи - творбата вярно отразява действителността. Той иска изкуството да не отразява, а да служи на новия човек, да го издига до най-високите идеали на века" („Пулс“, притурка на в. „Народна младеж", 10 май 1965). Припомням този цитат не за да се връщам към времето, когато сред някои критици в името на някаква свръхреволюционна естетика беше на мода да се отрича теорията на отражението. Правя това, защото в новата си рецензия Василев проявява същите разбирания по отношение познавателната, обективната страна на художественото творчество. През 1965 г. на страниците на сп. „Септември“ се проведе разговор по проблемите на литературната критика. Един от главните проблеми бе дали тя трябва да отразява обективно, конкретно-исторически закономерностите на литературния процес, същността на художествените произведения като отражение на реалната действителност, или да служи за изява на субективния свят на критика. Огромното болшинство от участниците в дискусията осъдиха ограничената, погрешна представа за критиката на някои млади тогава критици и по-специално на Кр. Куюмджиев, разкриха тясно субективистичния характер на тяхното разбиране за критиката. Сега И. Василев ни връща отново към изходните позиции на тази дискусия. Разбира се, той има право на това, ако смята и се опита да докаже, че критиката към Куюмджиев тогава е била неправилна. Но той не прави това. Той само изрежда кои критици и писатели се обявили против позициите на Куюмджиев. И се получава така, че Л. Стоянов, П. Данчев, Ем. Манов, И. Руж и др. „не разбрали" младия критик и с критиките си по-скоро допринесли за неговата прослава, а субективистичните, погрешни позиции на критика се представят като развитие, нов етап в нашата литературна мисъл.

През петдесетте години романите на Димитър Талев нашумяха толкова много, че нямаше читалище или културно-масова организация, която да не поиска среща с него. Спомням си всички приятни и неприятни неща, свързани с тези продължителни пътувания, особено тежки през зимата. С Талев посетихме десетки градове на страната, много строителни обекти, военни поделения, учебни заведения... Това бяха срещите на писателя с народа, който навсякъде го приемаше с подчертана обич, непринудено изявена към българския творец, обогатил нацио налната литература с високоталантливо написани книги. Читателите говореха за него с дъл боко преклонение. Неговото появяване из улиците на града събираше погледите на минува чите. Пътуванията на Димитър Талев се превръщаха в народна манифестация, на която му устройваха необичайни посрещания. Хората изразяваха към него уважение и почит - и всичко това ставаше естествено, непринудено, че и най-големият дипломат би завидял на огромната му популярност сред народа. Присъствувал съм на обсъждания на творчеството и на други наши писатели, но мога да кажа, че такива обсъждания като на Димитър Талев бяха наистина изключително явление за даден град и селище. за Неговото присъствие се превръщаше в празник на българската литература. През тези години Талев не отказа никому да се среща с него (когато редица писатели смятаха това загубено време и отбягваха читателите си). Той го възприемаше като свой граждански, писа телски и човешки дълг. Като същински възрожденец от отколешна героична епоха той ходеше из народа, пренебрегнал личните си интереси, и винаги помнеше откъде е тръгнал и как е постигнал това - говореше за неразривната връзка на писателя с народа. А здравето му се вло шаваше. След тежката операция от язва той трябваше да спазва лекарски режим на диетично редовно хранене, каквито при пътуванията не можеха да се постигнат. И се връщаше уморен, съсипан, боледуваше и пак тръгваше на път, убеден, че върши полезна родолюбива дейност. В такива моменти той често повтаряще Паисиевия призив: „В ползу народу!" И го произна И сяше с интонация, с дълбоко патриотично чувство. - Тези свещени слова на Хилендареца са съхранили цялата философия на българската нация. Не са скучен лозунг, както мислят някои, написани са с огън и с огън трябва да се произнасят, със свалена шапка и поклон да направиш пред народа... Има ли нещо по-свято, по-възвишено да се трудиш за полза на родината си? Това е вечното, безсмъртното... В такива минути лицето му придобиваше лъчезарно изражение, родено от преголямата му обич към българския народ. Рядко съм виждал по-безкористна, по-дълбока и всеотдайна любов на писател към хората като Талевата, имаше в него нещо здраво българско, народностно На 15 април 1958 г. сутринта рано отивам на гарата да запазя три места. Предния ден Талев ми обади, че жена му ще пътува с нас. Тя идваше, когато предприемахме по-дълги пъ тувания. Много се безпокоя да не ги изпусна в навалицата. В осем без десет Талеви се задават аз изтичвам да ги посрещна. Той е винаги точен, акуратен, с прецизност се отнася към всяка своя работа.

Беше почти висок, строен; някога рус, а по-късно вече винаги гладко избръснато лице и глава; зеленикави очи, малко хлътнали, въздълъг нос. Ходеше изправен, с отмерени, почти маршови стъпки. Беше облечен винаги спретнато, чисто. Гласът му - приятен, ясен; не се смееше, а се усмихваше. Живееше по ергенски с високоинтелигентната си сестра Донка Кон стантинова, художничка - другата му сестра загина заедно със съпруга си през време на бомбардировките. Сливнелия, от учителско семейство, родееха се с Добри Чинтулов. Кога съм се запознал с него? Не помня, но - всеки случай - бях още млад автор; той беше между малкото възрастни писатели, които обичат да дружат с млади писатели. Помня първото ми гостуване у тях. Беше след вечеря. Живееха на ул. „Аспарух" у Тодор Г. Влайков, когото уважаваше като човек и ценеше като писател. Жилището им - мансардния етаж - имаше уютен, интимен вид. Седнах и забелязах на масичката пред мен наскоро излязлата ми книжка с разкази. Това ме направи неспокоен. Не издържах и по едно време казах: „Тая книга не мога да я търпя пред себе си", взех я и поставих някъде на рафта зад себе си; те леко се извиниха. По-нататък не помня какво съм приказвал. След това той писа статия за една друга Моя книжка с разкази във в. „Мир“, където беше поместен по негово внушение един от разказите на тая книжка. Станахме доста близки; ходехме си, дори ходехме заедно на екскурзии с такси до Коприв щица, до Бояна. Когато пък през 1938 г. бяхме на конгреса на ПЕН-клуба в Прага и там беше пълномощен министър негов приятел, който пожела да го отведе с колата си за един ден до Дрезденската картинна галерия. Константинов взема и мен с тях. През време на бомбардировките се евакуираха при нас в с. Мировяне до София, където жена ми беше учителка. После го мобилизираха и се преместиха в Момина клисура. Ние пък в моето родно село. От Момина клисура той ми написа едно писмо, което искам да цитирам като интересно и докато не се е още загубило.

Предлаганият спомен на Фран Гундрум енеизвестен; в досегашните издания на спомени за Иван Вазов не ще го открием. За този спомен непряко става дума в една бележка на сп. Българска сбирка". В рубриката „Разни вести“, а отделно и в статии списанието редовно информира за преводите на Вазови произведения в чужбина. В кн. VI (11—12), год. VI, 15. VI.. 1899 г. на с. 599 под наслов „Вазов в славянската книжнина" се отбелязва рецензията на разказа „Кардашев на лов" в хърватското списание, Виенац“. Там се споменава: „Хърватската литература се езапознала вече с великия философ и реалист български, с неговия преведен роман „Под игото“ и някои драски, както и с биографията му, напечатани в тазгодишния (от 1899 г. - б. м., Ив. Тр.) „Вйенац“. Именно в продължението на тази биография, в бр. 9 на списанието (год. ХХХI, 1899, с. 139-140), е споменът на Фран Гундрум за срещата му с Иван Вазов в Карлови вари. И тъй като това ежив и интересен разказ за народния поет от чужденец - негов преводач, попу ляризатор и критик, оправдано е да го направим достояние и на българския читател. Д-р Фран С. Гундрум-Ориовчанин евиден хърватски лекар, роден на 9. Х. 1856 г. в Ориовац, починал на 24. VII. 1919 г. в Крижевци, Хърватско. Завършил медицина във Виена, от 1889 до 1894 г. той работи като лекар в различни градове на България. Това пребиваване в родината ни го сторва завинаги приятел на българския народ, на неговата култура и литература. И когато се завръща в Хърватско - след 1894 г., - заедно със заниманията си за попу ляризиране на медицинските знания сред народа, за активно участие в борбата срещу алкохолизма и венерическите болести, Фран Гундрум следи развитието на българската литература инай-често в списание „Виенац" помества свои отзиви за произведения преди всичко на Иван Вазов, а и на други наши писатели от 90-те години. На Гундрум принадлежи първият превод на „Под игото" на хърватски език, издаден през 1898 г., до края на 20-те години единствен в съседната ни братска страна. С всеотдайността на радетел за славянско единение и като популяризатор на българската литература Фран Гундрум е от малцината искрени приятели на българската литература в Хърватско. Специално за приноса му в развитието на българо-югославските културни връзки може да се направи обширно изследване, в което без съмнение първото място ще принадлежи на пре водите и отзивите на Гундрум за творчеството на народния поет. Споменът на Фран Гундрум за Иван Вазов предлага любопитни подробности из Вазовата биография. Преди всичко чрез него установяваме кога писателят пристига в Карлови вари - 11. VIII. 1898 г., а срещите между двамата приятели стават на 12,13 и 14 август с. г. От разказа на Гундрум научаваме, че една случайност - изпускането на влака във Виена - епредвардила Вазов от жп. катастрофа. Предимство на спомена е сполучливият, изразителен и пластично предаден портрет на Иван Вазов, какъвто рядко тъй пълно, с толкова подробности срещаме у други познайници на писателя. В този случай е за подчертаване наблюдателността на Гундрум, умението му да пор третува и не скривайки възхищението си, да постигне точна характеристика. При превода сме се старали да останем верни на стила на Гундрум - чести повторения, дълги синтактични периоди, известна сантименталност; по оригинал, както са, предаваме нем ските названия на селища и местности.

Гръцкият книжовник от XVI в. Дамаскин Студит играе важна роля в развитието на бъл гарската литература през XVI—XVIII в. Благодарение на голямото разпространение на кни гата му noavoós (Съкровище) след време името на автора Дамаскин става нарицателно, думата д амаскин почва да означава изобщо ръкописен сборник от проповеди независимо от това, дали съдържа или не съдържа негова творба. У нас е писано твърде много за Дамаскин Студит и за книгата му, той ебил отдавна предмет на изследване. Естествен завършек на тези проучвания е трудът на Донка Петканова „Дамаскините в българската литература“ (С., 1965). Но въпреки извършеното биографията на писателя не е достатъчно пълно разкрита, в нея има неизяснени моменти. Обширната научна литература за Дамаскин Студит е насочена към разкриване творчеството на писателя, разпространението, влиянието и значението на съчиненията му, предимно на „Съкровище", не само за гърците, но и за останалите православни народи, преди всичко за българите. Слабо е разработен въпросът за проникването на Дамаскин Студит в сръбск ата литература. Въпреки извършеното за науката днес е твърде интересен въпросът за проникването на книжовника и в руската литература през XVI—XVIII в. Има вече нови вести, които дават основание да се постави и разясни по-цялостно този въпрос, да се доизяснят и разширят наблюденията на П. А. Лавров, дадени в ценното му изследване „Съкровище" Дамаскина Студита в новом русском переводе“, излязло през 1901 г.

Немското академично „Списание за славистика" публикува в първата си книжка от 1973 г. интересната студия на д-р Кла ус - Дитрих щедтке от Централния институт за литературна история при Академията на науките на ГДР, озаглавена „Семантични проблеми при интерпретацията на прозаически текстове". Авторът смята, че структурните анализи влитературознанието не са цел или самоцел, а имат свое място и значение в метода на интерпретация на една литературна творба. Предварително енеобходимо да се извърши обаче историко-филологическо класифици ране на произведението и на текста, с което определя изходната позиция (Standort) за научното наблюдение. Улесненото по този начин описание на структурата на творбата е последвано от естетико-семантичната интерпретация, а с това и от определянето на функцията и значението на тази структура. При това въпросът, доколко класифицира щите или квантифициращи методи подхож дат за разкриването на текстови качества, и до днес още до голяма степен зависи, смята авторът, от творческата интуиция и от историко-биографичните, както и от специалните лингвистични познания на изследователя. Формалният строеж на литературния текст се изследва или в граматическата и метрическа област (м и крострукту ра), или в тематичен аспект (макроструктура). Лингвистично ориентираната поетика анализира и описва функциониращите в една Литературна творба граматически и поетически нормативни системи. Отделните текстови елементи, подчертава авторът, се представят като една измерима материя, а в тази взаимовръзка текстът може да бъде дефиниран като „сума от структурни отношения, които са намерили лингвистичен израз". (Тук авторът се позовава на определението на Ю. Лотман в книгата му „Струк тура художественного текста".) Текстовите изследвания на тази плоскост са довели, смята д-р Щедтке, до интересни разкрития по отношение на микроструктурата на пое тическите текстове. Слабо убедителни са 144 досега почиващите на такива анализи изводи за специфично естетическите качества на творбата. Освен това този вид поетика се ограничава най-вече до анализ на текстове, чиято отклоняваща се от нормалния език организация (чрез метафори, рима, метрика, ритъм) е очевидна. Авторът привежда мне нието на съветския литературовед В. Ви ноградов, че „лингвистика без философия, лингвистика на „Външните форми" може да доведе до положителни, макар и едностран чиви резултати само в областта на теорията И историята на стиха. В областта на прозата и драмата наличните конкретни изследвания се ограничават върху случайни и твърде общи преценки." (Цитираната мисъл е от книгата на В. Виноградов „О художественной прозе", писана през 1930 г. и отнасяща се за дейността на руските формалисти в литературознанието.) Така авторът достига до извода, че развитието на съвременната литературна наука показва как една лингвистично ориентирана поетика може да бъде продуктивна в истински смисъл само там, където се поставя въпросът за значението на творбата, и с това семантичните проблеми се поставят в центъра на изслед ването.

Книгата „Профили на съвременници" на Здравко Петров представлява отделни фрагменти от един оригинален критически летопис на нашата съвременна поезия. От ново се срещаме с някои негови любимци, познати ни от предишните му книги - Ни кола Фурнаджиев, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Георги Джагаров, чиито профили авторът обогатява основно, попълва характеристиката им в процеса на тяхното развитие. Присъствуват и нови имена - Ели савета Багряна, Ангел Каралийчев, Христо Радевски, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Димитър Методиев, Павел Матев - поети, към повечето от които авторът не крие своите критически предпочитания и афинитет. Пред нас са тринадесет портрета, някои малко непълни и су- бективни, но почти всички привлекателни със своето значително вътрешно богатство, артистично вживяване и вроден вкус към поетични ценности. Новото и хубавото, което забелязваме в творческото развитие на критика, е сериозното засилване и задълбочаване на историзма при разгръщане основните черти от профила на поетите. В най-пълноценните портрети, като тези на Христо Радевски, Фурнаджиев и Георги Джагаров, а и някои на поетите от 40-те години наред с експресив ната характеристика на творчеството им присъствува социалната и националната съдба на народа ни. Здравко Петров измъква поетите от глъбините на историческите съ бития и се стреми да ги представи в неподправен, почти достоверен вид. Още в начал ните фрази критикът търси и намира корените на поетиката на всеки отделен поет в сложната обществена действителност. Прониква в детайлите, които съпътствуват пораждането на една поетична фигура, но не потъва в подробности, не загубва основната нишка на сложния път, чиито особености критикът извлича от социално-политическите промени на даден исторически етап. Твърде добре умее да види и открои характерни черти на едно поколение, да проследи своеобра зието на различните поетични вълни, поровличат последица поетичните Oт изригвания, които са революционни промени. Най-убедителни са онези моменти, когато критикът разкрива с присъщата си разпа леност диалектическата връзка между поет иобщество, между личност и идея, сложното взаимодействие между творческа индивидуал ност и национална съдба. Тогава използува с вещина много исторически подробности, прави смели асоциации, улавя наелектри зираните революционни трептения, които образуват музиката на някой новороден поет. Изпитва сякаш някаква страст да при съствува на раждането и смъртта на поетичните явления. Тогава Здравко Петров е в стихията си и успява да достигне до ори гинални критически прозрения, да вдъхне живот на фигурата, която е сътворил и чието присъствие понякога се усеща съвсем зримо. В такива моменти есеистичното перо на Здравко Петров придобива дълбока социалноисторическа подплата, тогава той съвсем не витае в облаците, както може на пръв поглед по някой път да изглежда, а държи съвсем пряка връзка и непосредствено тесен контакт с всички видими и незрими размествания на земните пластове. Обикновено преди да скрои строго индивидуалния ко стюм на всеки поет, преди да извае отдел ните черти от профила му, критикът се е взирал най-педантично в средата, която го поражда, изследвайки всички сложни исторически предпоставки, които съпътствуват създаването на поетичния талант.

Ние днес сме свидетели на нови успехи в културния обмен между Чехословакия и България, които отговарят на нуждите в развитието на нашите социалистически култури. Този подем, който е характерен за сегашния период, началото на 70-те години, еособено важен за чехословашката култура. В резултат на кризата в нашето общество в края на 60-те години проникнаха в културата - както е известно - елементи на деструкция. През последните години сред ствата на културната политика обновиха и задълбочиха културната си функция в социалистическото общество. Това важи и за издателската политика, която служи Днес на нуждите на нашето социалистиче ско общество и неговата култура. Книгоиздаването в социалистическа Чехословакия е насочено преди всичко към произведенията на художествената литература и обществените науки, които са социалистически ангажирани и се намират на високо научно и художествено равнище. Отговаряйки на тези критерии, преводаческата и издателската практика се насоч ват предимно към разпространяването на най-добрите произведения на социалистическите литератури и теоретичната и науч ната литература, която изхожда от марксистко-ленинската методология. Българската художествена и научна литература заема важно място в нашия литературен, културен, научен и обществен жи вот, оказва върху него активно влияние със своите художествени и познавателни стойности. Тя участвува в създаването на здрава творческа атмосфера, допринася за усилията на целия наш културен фронт, които се отличават със задълбочаването на задачите на културата в процеса на изграж дане на едно зряло социалистическо общество. Такова значение имат преди всичко изданията, излезли през последните години във връзка с 90-ата годишнина от рожде 164 нието на Георги Димитров. Нашите изда телства продължиха една традиция, която датира още от огромния отзив на Лайпциг ския процес в Чехословакия, от отзвука на историческия доклад на Димитров пред VII конгрес на Коминтерна и неговата дей ност като генерален секретар на тази световна организация на революционното работни ческо движение. Още през 30-те години в чешки и словаш ки превод бяха издадени много от речите, писмата и други материали на Димитров: „Моят затвор", писма и протоколи от пернода на Лайпцигския процес, „Защитата пред Хитлеристкия съд" с увод от Зденек Нейедли, Прага, 1934, „За обединяване на трудещите се срещу фашизма", Прага, 1935 (на словашки), „Народният фронт в борбата срещу фашизма и войната“, Прага, 1937 (на чешки), „Две години от героичната борба на испанския народ", Прага, 1938, и др. По-цялостна представа за приноса на Димитров за развитието на революционното работническо движение и творческия марксизъм-ленинизъм предложиха на нашите чи татели следвоенните издания: „Избрани речи и статии", Прага, 1950; „След Мюнхен, единен фронт на международния пролетариат", Прага, 1951; „За литературата, изкуството и науката", Прага, 1952; „Димит ров за младежта“, Прага, 1950; „България по пътя на социализма", Прага, 1949; „Ди митров пред фашисткия съд", Братислава, 1958; „История на българската комунистическа партия", Прага, 1962, и др. Излязоха и литературни произведения за Димитров, като книгата на Камен Калчев „Син на работническата класа" (Братислава, 1950 и 1952) и Биографията на Димитров (Прага, 1948). Всички тези издания, както и след ващите запознаха чешкия и словашкия читател с личността на Димитров. Трябва да отбележим и това, че книгите, издадени на чешки и словашки, често стават собстве ност на цялата чехословашка културна общност, на чешките и словашките читатели, което произтича от близостта на двата офи циални езика в Чехословакия. Може да се каже, че благодарение на резултатите от преводаческата и издателската инициатива в двете национални култури читателите в Чехословакия имат една цялостна представа не само за делото и личността на Димитров, но и за литературата и науката, за историята и успешното напредване на България по пътя на социализма.

С последната си книга - „Критическото съзнание“ - швейцарският литературовед Жорж Пуле поставя редица важни теоретич ни въпроси. Въпреки че книгата няма полемичен характер, в нея ясно личи отноше нието на автора по основните проблеми на съвременното литературознание. Книгата се дели на две части. В първата част е разгле дано поотделно литературно-критическото творчество на 17 автори: г-жа дьо Стал, Бодлер, Пруст, Жак Ривиер, Рамон Фернандез, Шарл Дю Бос, Марсел Реймон, Албер Беген, Жан Русе, Гаетан Пикон, Жорж Блен, Гастон Башлар, Жан-Пиер Ришар, Морис Бланшо, Жан Старобински, Жан-Пол Сартр. Ролан Барт. Във втората част на книгата Пуле ситуира себе си спрямо тези критици и излага своя собствен критически метод Подборът на разглежданите от Пуле критици е многозначителен: той подсказва как авторът на книгата схваща предмета на литературната критика. Литературната кри тика бива генетична или иманентна. Гене тичната критика предполага наличието на причинна връзка между определена материал169 на даденост (обществени отношения, живот и личност на писателя) и литературното произведение. Предмет на изследването в този случай се оказва тъкмо отношението между извънлитературната даденост и литературата. В зависимост от характера на въпросната извънлитературна даденост генетичната критика може да бъде социологична, психобиографична или психоаналитична. Иманентната критика пък признава, напротив, литературното творчество за самостоятелен обект на изследване.

От 8 до 10. V. 1973 г. в Балчик се проведе Вторият национален симпозиум по пробле мите на българския фолклор и народните традиции, организиран от Института по фолклористика, Етнографския институт, Института за музикознание при БАН и Окръж ния съвет за изкуство и култура в гр. Тол бухин. В работата на симпозиума взеха участие фолклористи, етнографи и музиковеди от София, Велико Търново, Пловдив, Благоевград, както и видни фолклористи от СССР, Чехословакия, ГДР, Югославия. На заседанията присъствуваха и членовете на редколегията на международното реферативно списание „Демос". Бяха прочетени 26 доклада и научни съобщения, които за сягаха важни аспекти на проучването на българския фолклор - отношения между фолклор и научни традиции, фолклор и съвременна култура, методологически и ме тодически основи на регионалните проучвания на народната култура, съвременно състояние на традиционния фолклор и пр. Симпозиумът беше открит от ст. н. сътр. Стефана Стойкова, научен секретар на Инсти тута по фолклористика. В краткото си встъ пително слово проф. В. Хаджиниколов, директор на Етнографския институт, се спря на значението на народното изкуство и на народната култура, които със своите основни черти - демократизъм, патриотизъм, колективизъм, с високите си естетически достойнства влизат по право в съвре менната социологическа култура. Той изтъкна, че за да бъдат изпълнени отговорните задачи, които нашата съвременност поставя пред науката, е необходимо цялостно събиране и задълбочено проучване на фолклорните и етнографските материали. От името на окръжното ръководство и на трудещите се от Толбухински окръг първият заместник председател на ОНС Теменуга Янкова поздрави участниците в симпозиума и им пожела успешна и творческа работа. Темата „Фолклорът и народните традиции в Добруджа" обедини докладите от първи те две заседания. С интерес бе изслушан основ ният доклад „Фолклорът на Добруджа - специфика и общонационални черти" на 176 Д. Тодоров. В него бяха обобщени резул татите от работата на група фолклористи и етнографи, които през 1970-1971 г. пред приеха едно широко проучване на народната култура в тази област. Проследявайки исто рията на миграцията на населението, състава и характера на фолклорния репертоар на различните групи заселници, Д. Тодоров стига до извода, че Добруджа пази чертите на общобългарската фолклорна песенна кул тура, като спецификата се проявява предимно в ареала на разпространението и интензив ността на битуването на отделните мотиви. В останалите доклади бяха обстойно раз гледани различни аспекти от комплексната основна тема: съвременни проучвания на народната култура в Добруджа (Л. Дуков), характер на обичайната система (М. Васи лева), специфика на материалната култура (Г.Михайлова), музикален фолклор (Е. Стоин), музикален фолклор на бесарабските българи и на добруджанците (Н. Кауфман), народни танци в Добруджа (Р. Кацарова и А. Илиева) и пр. Всички доклади, изнесени на симпозиума, ще бъдат издадени в отделен том, поради което тук с оглед на интересите на читателите ще се спрем по-подробно на онези доклади, които разглеждат важни методологически въпроси или разработват проблеми, свързани с фолклора като словесно изкуство. Твърде полезен в методологическо от ношение доклад „Маркс и Енгелс за актуал ното значение на традиционната песен бе изнесен от Х. Щробах (ГДР). В него са събрани старателно и анализирани изказ ванията на класиците на марксизма.

На 5 юли 1973 г. се състоя публичната защита на дисертацията на Искра Панова - „Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа" за присъждане на научната степен кандидат на филологическите науки". На защитата присъствуваха членове на На учния съвет към Института за литература, научни сътрудници от Института за лите ратура, от Института за български език, преподаватели от СДУ и много граж дани. Рецензентите на труда проф. Стоян Каролев и проф. д-р Атанас Натев изтъкнаха високите научни качества на труда и под чертаха неговия приносен характер за бъл гарското литературознание. Според проф. Каролев книгата на Искра Панова „Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа" бележи един от високите върхове в съвременното българско литературознание. Трудът има голяма стойност не само като та лантливо осветляване на разказваческото изкуство на тримата български класици, но е и с огромно теоретико-методологиче ско значение като образец, който ще под помага усилията на бъдещите изследователи на стила не само на тримата разглеж дани писатели, а изобщо. В рецензията на Ст. Каролев е подчертано голямото уме ние на Искра Панова да види и разкрие органическите връзки между компоненти на поетиката и основни черти на светоусеща нето и мирогледа. В рецензията на проф. д-р Атанас Натев също е изтъкнато високото научно равнище на труда на И. Панова - той отговаря на равнището на съвременното световно лите ратурознание. Посочени са методологи ческите постижения на авторката - тя схваща архитектониката в противоречиво дви жение, търси и намира нейните особености В конкретната кореспондентна връзка с обществената среда и личната позиция на тво реца. За Панова структурното своеобразие на стила есамо другата страна на особеното обществено предназначение, което писателят съз нателно или не извоюва за своето творчество. Най-главното предимство на разглеждания дисертационен труд проф. Натев вижда в 178 това, че той на дело, в процеса на самото литературно изследване преодолява една методологическа дилема, която и досега се натрапва на литературознанието: дилемата между външния" и т. нар. „иманентен подход към художественото творчество, т. е. между подхода, който смята, че творбите трябва да се обясняват преди всичко отвън навътре" и подхода, който претендира, че само „отвътре навън", чрез описание на художествената структура ще се предаде своеобразието на творбата. Със своето изследване Панова се нарежда сред онези съв ременни литератори, които проправят методологическа пъртина за утрешния ден на литературознанието. Като отчитат високите научни качества на труда на Искра Панова, които далеч над хвърлят изискванията за кандидатска дисертация, двамата рецензенти препоръчват той да бъде защитен като докторска дисер тация. В обсъждането на дисертационния труд взеха участие: н. с., к. ф. н. Христо Йор данов, театроведът и режисьор Юлия Огня нова, литературният критик, к. ф. н. Светлозар Игов, ст. преподавателят от СДУ к. Ф. н. Никола Георгиев и акад. Пантелей Зарев.