Книжка-6

1973, Книжка 6 - Съдържание

Георги Бакалов е едно от най-забележителните явления в историята на на шата култура след Освобождението. Надарен с неизчерпаеми сили и изключителна работоспособност, той се увличаше в много области на обществения и култу рен живот. В нашето съзнание обаче неговото име есвързано най-вече с литературата и преди всичко с критиката. Но тоя критик, роден в Стара Загора, града на поетите, извършваше всичко, до което се докоснеше, с вдъхновението на поет. Социалистически деец-просветител, забележителен, неуморим пропагандатор на марксизма, издател и преводач, публицист и литературен критик, редактор на вестници и списания, организатор на литературни начинания - Георги Бакалов остави трайни следи във всички тия дейности, които най-често извърш ваше едновременно. Човек с колосална енергия и огромна ерудиция, с темперамент на борец и с воля за творчество, оптимист и ентусиаст. В моята повече от половинвековна дейност съм работил и съм имал близки връзки с мнозина, но не познавам човек ангажиран така страстно в толкова области на общественополитическия и културен живот като Георги Бакалов. Само преводите му ако вземем, ще получим учудваща бройка. В спомените си за него Христо Радевски съобщава: „В дългото - при ония условия - траурно шествие неговият съгражданин и личен приятел Николай Лилиев бил казал: - Много от тия, които сега изпращат покойника (на погребението имаше и идейни противници на Бакалов), не го признаваха приживе. Но съмнявам се колцина от тях са прочели толкова книги, колкото той е превел." Аз съм чувал, че тая фраза принадлежи на Димитър Подвързачов, друг негов съгражданин. Но който и да е- това твърдение говори за впечатлението, което е правила безпримерната преводаческа дейност на Бакалов. От „Жълтурката и Кълвача" и „Майка" на Горки до Гьотевия „Фауст“ (в проза) и от „Комунистическият манифест" и Марксовия „Капитал" (т. 1) до „Произход на видовете" от Дарвин - такъв е широкият диапазон на неговите преводи - всички свързани с прогре сивното материално и духовно развитие на обществото. Голяма част от тях са номера на многобройните библиотеки, тъй характерни за издателя Бакалов. Предназначението на всички тия преводи, както и на оригиналните му трудове, беше пробуждане класовото самосъзнание на работническата класа, издигане нейното културно равнище. На неговите преводи дължат много за своето обществено, литературно и общокултурно възпитание учащите се и цялата наша интелигенция.

Почти всички, които са изследвали поезията на Смирненски, не са пропускали да отбележат нейната особена образност и ритмика, необикновената и наситеност с багри и звуци. В тая връзка интересно ще е да приведем някои характеристики, указващи пряко на изтъкнатата особеност. Георги Бакалов, първооткривателят на поета, пише: „Цялата поезия на Смирненски блика радост, движение, пламъци... Тя е огнеструйна... Обра зите на Смирненски са ярки, феерични, пъстроцветни." Според Георги Цанев живописността е „истинска украса на тая поезия - свежа роса по разноцветни камъчета". Пантелей Зарев, като разделя условно образността в поезията на Смирненски на „битово-реалистична“ и „световна“, „космическа“, отбелязва: „Всичко в картината (която ни внушава поетът - б. м.) е точно, обективно и пластично в подробностите и отговаря на едно реално наблюдение върху живота." Ефрем Каранфилов: „Смирненски ехудожник. Той има чувство за пейзажа, за пропорциите и знае да рисува... Това е поет, влюбен в колорита, в музиката на цветовете. Други изтъкват умението на поета да „запомня живо и релефно“. Страшимиров го нарича просто слънчево дете". Но най-силно впечатление прави едно изказване на Крум Кюлявков, който говори за Смирненски съвсем като за художник: „Линията стана тънка, пречупена; забелязва се ръката на добър и рядък художник. Разляха се цветни петна по редовете - топли и игриви. Нещо светло се спусна и картините му започнаха да се отличават с особен колорит: нежен, виолетов, теменужен - специфичен негов колорит, който отпосле даде такива богати плодове. Сам художник, Кюлявков улавя твърде съществена за поезията на Смирненски закономерност: преходът от спокойните, „топли и игриви“ тонове към пурпурните багри на революцията е израз на дълбоко вътрешно преустройване. Повече и по-целенасочени наблюдения върху звукописа и живописта в поезията на Смирненски прави Минко Николов в очерка си за поета.

За Христо Радевски, какъвто го познаваме още от началните му стъпки в литературата, не може да не се пише с повишено чувство. Той е виден представител на партийната революционна поезия, и то в продължение вече на половин век. Променя се през това време, претърпява голямо развитие и си остава същият. В неговите стихотворения, изградени с изсечени сякаш думи и с динамични паузи, се усеща винаги борческо мъжество. И когато страда, и когато се колебае, той еверен на себе си. У него драматичното напрежение е постоянно, но се изживява в намиране на равновесието между помисли, намерения и дела. Той преживява тежко всеки разрив на чувствата с разума, всяко несъгласуване между тях, което би унищожило и поета-борец. В тази именно поза - на неотстъпчив революционер - го виждаме през цялото му творчество. У Радевски има нещо, което, заложено в дълбочина, ни напомня за доброде телите на нашия народен характер. Той би могъл донякъде да се сравни с Ламар. Докато у Ламар обаче народностното начало преобладава главно чрез фолклорното - поетът се бунтува срещу съвременността, ала има пристрастие предимно при битово-фолклорното, - то у Радевски народностното начало се изявява чрез неговата жизнена всеотдайност и мъжество или, казано иначе, чрез неговите здрави „исторически инстинкти“, които винаги са силни. Той е народностен не толкова чрез пъстрото фолклорно облекло на словото, колкото като борец, като мъжествен партиен поет. Почти през всичките произведения на Радевски преминава привързаността му към революционната идеология на комунистическата партия. През увеличителното стъкло на тази идеология той вижда съвременния живот, съпреживява даже вечните въпроси на битието - любовта, смъртта. Той довежда умовете на читателите до съвсем живата идея на епохата и дава тласък на тази идея чрез своите мисли и чувства. Той е донякъде интелектуален“ поет, тъй като обича да размисля върху своите стремежи, върху чувствата и изживява нията си. Поезията на Радевски е едновременно образ, изповед на емоции, и беседа, силно пропагандистко слово. Той води разговор и с класосъзнателните, и с некласосъзнателните, но предпочита първите. С тях споделя и собствените си колебания, желанието си да се освободи от слабостта, от ръждата на инте лигентщината“. Защото мерило за личността му е все моралът на партийния колектив.

Може би още в началото трябва да се изтъкне, че самото название сравнително литературознание“ е будило и продължава да буди сериозни възражения. И действително то не е от най-сполучливите. Сякаш узурпира правото на сравнение, неизбежно, както знаем, при всяка критическа оценка. Но тъй като то вече доби гражданственост, трябва да го възприемем като условен термин, означаващ една област от литературознанието, която, най-общо казано, проучва зависимостите, връзките, аналогиите и сходствата, а съответно и разликите между литературните явления, принадлежащи към различни национални литератури. От втората половина на XIX в. връзките между отделните национални литератури стават все по-очевиден факт. Но още през първите десетилетия на миналото столетие за съществуването на тези връзки започва да говори по-определено Сент Бьов, а преди него френските енциклопедисти вече загатват за някои прояви на литературните взаимоотношения, което лесно можем да си обясним с насочеността на научната им мисъл, опряна върху многообразен и многонационален материал. Неслучайно изтъкнатият съвременен френски компаративист Рене Етиамбл (Rene Etiemble) говори за „енциклопедичното призвание на компаративиста“. През годините 1827-1830 Гьоте, развивайки някои мисли на учителя си Хердер, заговаря може би пръв за световната литература като жив и постоянно обогатяващ се пантеон на най-хубавите творби, създадени от човечеството. 1 Бързото развитие на етнографията през тридесетте години на XIX в. извършва твърде полезна подготвителна работа. Стремежът към определянето на капитала от световните теми, сюжети, образи, макар и откъснати от по-широк „значеш" контекст, поражда правилната догадка за тясната връзка между литературните явления в цял свят. Митологическата школа на братя Грим разкрива любопитния факт на пренасянето на фолклорни сюжети от древна Индия в Европа. Разните континенти се оказват свързани помежду си с неподозирани порано нишки..

Когато се заговори за критик, някои си представят същество навъсено и свирепо, войнствено и експлозивно. Достатъчен е и най-дребният повод, за да го разгневи. Тогава той мята неудържими светкавици, приковава зло и безпощадно, заклеймява и и развенчава, унижава и унищожава. Като критик Ефрем Каранфилов разбива тази представа. Той е нещо коренно противоположно на всичко това. Макар да дойде от армията, не е никак войнствен, а е дори благ. Макар да пише често за храбростта, не я е демонстрирал в статиите и книгите си. Една душевна мекота и доброта има в писанията му, една всепоглъщаща (но не всеопрощаваща) толерантност. Тя личи още при подбора на темите и авторите, за които ще пише. Ефрем Каранфилов ще подмине пет слаби книги и ще се залови за шестата-за добрата, за онази, в която усети живеца на изкуството. Предпочита риска на утвърждаването пред риска на развенчаването. Предпочита да сгреши, като наложи някого, отколкото като му пресече пътя. И не се разкайва после за раздадените незаслужени аванси, ако избраникът не оправдае, изцяло гласуваното му доверие. Дълго време си представяхме, че същинската задача на критика е да разчи ства литературата от случайното и посредственото, годното и талантливото ще се наложи само, гениите ще определи народът. Ефрем Каранфилов показа с кни гите си, че това е половин работа. Когато утвърдиш едно ново име в литературата и откритието ти се окаже наистина значително, създаваш мярка и образец за равнение, пред която сивотата и нищожеството издребняват съвсем. Литературните лилипути си живеят нормално и доволно, докато между тях се яви един истински великан. Те се принуждават да го гледат от долу на горе и пре стават да се ядат един друг кой е по-голям. И критическите лилипути си живееха добре до появата на автори като Ефрем Каранфилов. Не искам да кажа, че той е кой знае какъв великан и богатир, но ръстът му в критиката се извиши рязко и изведнъж, почувствува се присъ ствието на едно тънко и изискано критическо перо, появи се един тих борец за вкус и стил. А това значи много! Ефрем Каранфилов изведнъж надрасна тия, с които започна да пише. Не става дума само за продукцията, с която ги превъзхожда. Нито за качеството на неговите 20 книги. А за хронологията, която изглежда задължителна. Негови статии изпълниха страниците на печата около 1956 г. Но той се нарежда не сред поколението, явило се след обновителния полъх на историческите превъзмогвания, а сред предидущото. Дори го отнасят през едно поколение - още по-назад...

И досега името на този български писател стои в съзнанието на читателя обкръжено с романтичен ореол. По-старите са го позабравили, по-младите знаят малко за него. Но красивият му приключенски живот и развълнуваното му свежо творчество продължават да будят спомена за една малка бляскава звезда на нашия литературен небосклон, угаснала, преди да разгори своя ярък пламенен светлик. Обикновено писателят остава да живее с творческото си дело, чрез своите произведения. Но Шивачев живее не само с книгите си - неговият жизнен път и личната му съдба привличат и до днес интерес и любопитство, вълнуват с драматичните си перипетии, разгарят благородни чувства и страст към големи и смели дела. Кой знае! Може би сега, ако беше оцелял, в солидната си възраст от седем десетилетия писателят щеше да се усмихва снизходително на преживяното, да прелиства своите книги с критичния поглед на големите си кафяви очи, да се радва на признание и слава. И все пак не мога да си представя Шивачев стар, улегнал и самодоволен. Той е от онези личности, които съдбата изстрелва като ракети - да прелетят, да осветят пътя си и да изчезнат. Живот-миг, животсветкавица. Макар жесток и мъчителен, неговият край някакси логично завършва един жизнен цикъл, обречен на трагична развръзка още от своето начало. Така писателят остана в нашето съзнание завинаги млад и завинаги проникнат от онзи „дух свободен, дух за борба“, който още от Ботев та до наши дни разпалва благороден гняв в сърцата и който е най-скъпото ни национално достояние. Роден в Плевен през 1902 г. в семейството на патриотичен офицер, у когото живеят още духът и традициите на Възраждането, малкият Борис следва преселен ческия път на семейството: от Плевен - в Ловеч, от Ловеч - в Ямбол, от Ям бол - отново в Ловеч. Това са години на изпитания за целия български народБалканската и Междусъюзническата война, непосредствено след това - Пър вата световна война. И в тези сурови паметни години будното дете търси истината, живее с болките и грижите на семейството и на народа. В своя „Опит за автобиография", писан вече в зряла възраст, Шивачев изповядва: „По време Балканската война, когато баща ми беше на фронта, страхувах се много да него загубя. Молех се на бога да го запази. Ала моите молитви като че ли не ме успо кояваха. Всеки ден гинеха толкова добри хора. Ако имаше бог, нима той би до пуснал подобно убийство. И ето, аз възнегодувах против него. Моята детска съвест се беше разбунтувала. Аз бях станал безбожник.

Двете писма-на Никола Обретенов и Иван Андонов, както е ясно от техния текст, са отговор на отправени от страна на Иван Радославов въпроси във връзка с биографията и лич ността на Захари Стоянов. Писмото на Аспарух Емануилов се отнася до чествуването петдесет години от смъртта на Захари Стоянов в Русе. Писмата се публикуват за пръв път. Правописът на писмата е осъвременен. Литературният критик Иван Радославов не само високо цени творчеството на Захари Стоянов, той е негов възторжен почитател. В своите непубликувани спомени Ив. Радославов пише: „Тук ми попаднаха за пръв път и знаменитите „Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, които аз погълнах, не откъсвайки се няколко дена от тях. Те допринесоха извънредно много за подхранването и изострянето на патриотическото ми чувство...", на друго място се отбелязва: „Книгите на Захари Стоянов „Четите в България“, Биографията на Хр. Ботев, издадените от него в няколко тома съчинения на Л. Каравелов направиха коренен преврат във вкуса ми към книгата. Те ми станаха настолни книги. Неговият интерес към Захари Стоянов не намаля до края на живота му. Една от последните книги, които пожела да прочете, беше: „Четите в България" от Захари Стоянов. През 1929 г. Ив. Радославов публикува критичното есе „Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания" (Хиперион, VIII, кн. 5-6). През 1930 г. — „Първият български есенст" (3. Стоянов - б. м.) в Хиперион, IX, кн. ІХ-Х. През 1939 г. излиза с полемична ста тия отговор по повод 50 години от смъртта на Зах. Стоянов (Заря, бр. 5489), а в архива на Ив. Радославов сесе намира писмо до СБП от 5. Ш. 51 г., в което съобщава, че е включил в Личните си творчески планове една монография на Захари Стоянов, отделни материали от която също се намират в архива му. За чествуване петдесет години от смъртта на Захари Стоянов, по напомняне и инициатива на Ив. Радославов, СБП решава да се устрои тържествено събрание. За докладчик е поканен Ив. Радославов. Тържеството се е състояло на 17. ІХ. 1939 г. в салона на БАН, където Ив. Радославов произнася своето възпоменателно слово. Също такова тържествено чествуване с участието на Ив. Радославов е било устроено и в Русе, където е живял, работил и е бил погребан Захари Стоянов.

Френското издателство за марксистка литература „Едисион Сосиал" (Париж) е публикувало колективен труд, озаглавен За марксистка критика на психоаналитичната теория". Автори на труда са Катрин Б. Клеман, Пиер Брюно и Люсиен Сев. Партиздат публикува неотдавна в превод на български език „Марксизмът и теорията на личността" от Люсиен Сев. Във встъпителните бележки към текста, който публикува „Ла Нувел Критик" (бр. 63), се казва:.. ... За марксистка критика на психоаналитичната теория ще рече, че в настоящия труд решително е докосната само част от проблемите, повдигнати от марксистката критика на Фройдовото дело и на развитието му до наши дни: исторически видено, може ли теоретичното дело на Фройд да бъде антропологически свър зано и съпричастно на историческия мате риализъм, Бихме извършили грешка, ако припишем на този сбор от текстове - и на техните автори, които са философи в марксистки смисъл на думата, догматични претенции, които им са чужди." Резюмирайки своите размишления върху Фройд, Катрин Б. Клеман пише: В нашето общество разпространението на психоанализата е безспорен факт едновре менно върху терена на теорията и върху терена на терапевтичната практика. Върху практическия терен психоаналитичната институция разрасна и се разнообрази, умножавайки леченията и вариантите около установения от Фройд модел. Върху теоретич ния терен четенето на Фройд е по-често подпомагано добре или зле от невероятно множество публикации около Фройд, около неговата личност и психоаналитичната теория. Това масово разпространение доведе до необходимостта да се вземе под внимание ефективното установяване на пси хоанализата в нашата култура, както и да почне да се мисли за нейната история, вече съществуваща повече от седемдесет години и богата с поучителни събития от идеологически характер. Този теоретичен разказ, ако може да употребим подобен израз, се опира върху личността на Фройд, който сега ни е познат с неговите трудности, с избора му и с неговите идеологически празнини. Отделено е най-сетне особено място на значението на Лакан (Жан Лакан, френски лекар, неофройдист, автор на трудове, третиращи в ново осветление проблемите на Фройдизма - Н. Д.) във френското психоаналитично движение. Той се разпростира в много изследвания, защото ориентацията, която е взел, основавайки своя собствена школа, му определя специфично място. Неговото четене на Фройд интересува марксистите дотолкова, доколкото Лакан успява да вложи във Фройд една митология и да изтъкне основната ос на Фройдовото откри тие: функцията на езика и културата. Защото такова е- казва Катрин Б Клеман - същественото, сърцевината на психоанализата: лекувайки истерията, Фройд е подчертал собствената ефикасност на езика и неговите начини на действие върху тялото: психоаналитичното лечение. което се изработва, като се изхожда оттук, се развива изцяло върху полето на езика, няма друга намеса освен намесата на езика и засяга индивида в неговия език. Тази прак тика е напълно индивидуална в аналитичното пространство, върху дивана на психоаналиста анализираното лице (сюжет) е единствено със своя език, който психоаналистът му възвръща: обаче езикът не съ ществува вън от социалната и културната функция, чрез която се упражнява, и това, което се развива в затворено поле, отразява деформирано обществото и мястото, което то приписва на този, който говори. Посред ством въпросите на езика, за неговото функ циониране, за неговата ефикасност се поставя трудната алтернатива между инди вида и масата. Психоанализата се занимава малко, дори никак със социалните отноше ния или по-скоро тя не вижда как тези отношения определят нещата, дори субективната преживелица. В заключение Катрин Б. Клеман пише: Нашата работа - на марксистите - е да можем да разберем необходимостта от Фройдовото откритие върху плоскостта на езика, на културата, на терапевтиката: да излезем от стерилността на една конфронтация, за да обмислим като марксисти едно ново поле, полето на субективността."

С известна изненада откривам, че две извънредно ценни книги на Ванда СмоховскаПетрова отминават, без да са получили достойната за тях оценка в нашия литературен и научен печат. А за всеки историк на Възраж дането днес е ясно, че той не би могъл да мине без тези книги, те разширяват и задълбочават нашите знания за определен период и за видни дейци от бурната епоха на народното събуж дане. При това задълбочаването и разширяването идват от неочаквана и крайно инте ресна страна - от проучването на полските архиви, при добро познаване на домашните извори за същите събития и лица. В книгата си „Неофит Бозвели и българският църковен въпрос“, излязла през 1964 г., В. Смоховска-Петрова за пръв път публикува онези части от рапортите на Михаил Чайковски до княз Адам Чарториски, които хвърлят допълнителна светлина върху българското движение за църковна независимост между 1844-1848 г. Тук Смоховска първа публи кува меморандума на Бозвелията до Висо ката порта от август 1844 г., за който се знаеше само от преразкази, а това е ценен документ за началната фаза на едно разраснало се и станало могъщо по-късно движение. Първа Смоховска откри и публикува знаменитото писмо на Неофит Бозвели до княз Адам Чарториски от 17 март 1845 г. Още в дните на неговото писане Михаил Чайковски е гледал на това писмо като на паметник на българската писменост". Днес можем смело да кажем, че Смоховска-Петрова върна на българската писменост един уникален паметник, един от първите и редки опити за философия на българската история. В резултат на тези публикации ние можахме да видим в ново осветление редица тъмни моменти от най-ранната фаза на борбата за духовна независимост, както и деятелите от тази фаза: Неофит Бозвели, Иларион Стоянович, Раковски, Константин Огнянович, княз Стефан Богориди и др. Но сега искам да кажа няколко думи за новата книга на Смоховска-Петрова „Михаил Чайковски - Садък Паша и българското Възраждане“, издадена пак от Института за литература при БАН през 1973 т., въпреки че ясно съзнавам колко необходимо е при Други случаи да се върнем и към първата спомената книга. Новата книга на Ванда Смоховска е продължение на първата. Дори в известен смисъл по замисъл тя навярно предшествува първата, а я следва само по изпъл нение, съпроводено с редица трудности при цялостното проучване на Чайковски. По всяка вероятност продължителният интерес и проучване на делото на Чайка Чайковски е натъкнало Смоховска на новите материали, публикувани в първата книга, а тяхната пуб ликация заедно с един солиден очерк е изпреварила самата книга за Чайковски. Трудностите при проучването на Чайковски са наистина големи. Огромно по обем е неговото литературно дело - разкази, повести, романи. Огромни и разпръснати са архивните материали - писма, ръкописи, мемоари. Внушителна по обем е и литературата за Чайковски. Невероятно разностранни са неговите връзки - в Париж, Русия, Полша, Цариград. Само изучаването на българския възрожденски кръг, с който е бил свързан Чайковски в продължение на десетилетие, изисква значителен труд и усилия. Но истинските трудности идват оттук насетне. Не е леко да се очертае профильт, физиономията на тази изключително противоречива и непостоянна личност, да се свържат конците на неговата биография, на неговия душевен опит, да се изтълкуват правилно от гледището на съвременната наука няколкото негови превъплъщения. Роден за казашки атаман, Чайка попада на гребена на идеите на освободителното полско движение от средата на миналия век и десетилетие служи на неговия вдъхновител княз Адам Чарториски като главен агент на Балканите. Но неспособен да се привързва към идеи, Чайковски се привързва само към техните ярки носители и разочарованията му от тях са достатъчен мотив за разочарование от идеите.

Изкуството като особен вид духовно-практическа дейност винаги е участвувало в изменението на социално-историческата действителност. Особено нарасна ролята на изкуството днес, в условията на остра борба между две непримирими идеологии. Изкуството, дори и когато съзнателно бяга от действителността, не само че не остава чуждо (по обективен патос) на основните идейнополитически проблеми на съвременността, но често се явява средище за стълкновението им. Ето защо се засилва и идеологическият интерес към художествените явления. Нараства и ролята на науката за изкуството - естетиката. Марксическата естетика се развива в остра борба с буржоазната естетика. Но в тази борба тя изгражда и собствени позитивни понятия, защото само с критика на негативното (колкото и аргументирана да етя) не може да се изгради стройна научна система. Подобна задача си поставя Кръ стьо Горанов в книгата си „Изкуството като процес" - в борба с идеалистическите схващания за изкуството да развие и обогати осстарото. Горанов открито и недвусмислено разкрива своите позиции, аргументирано обо - сновава необходимостта от непрестанно обновление на научните методи, както и необходимостта от борбата срещу закостенелостта и самодоволството. новните понятия на марксическата естетика. Оттук логически следва и другата сложна задача на автора. При цялата яснота на основните идеологически позиции по различни (и при това не незначителни) проблеми съществуват дискусионни положения и в самата марксическа естетика. В нейния богат възходящ процес все още си дават среща догматизмът и творческото търсене, новото и Втората част на книгата - Историческият живот на изкуството" - представлява сполучлив опит на автора на преосмисли и затвърди основите на една съвременна марксическа социология на изкуството. Така той на дело дава отговор на схоластичните спорове за резонността на тази самостоятелна наука, доказвайки, че нейната област е неразорана научна целина, нуждаеща се найвече от упорита работа. Дори набелязването на основните проблеми, свързани с авторовата задача, говори за творческа дързост и амбициозност. Книгата засяга големи по значимост и обем проблеми, осветляването на който и да е от тях изисква отделна монография. Но целта на автора не е да реши всички проблеми, а преди всичко да им даде вярна постановка, да открие перспективни пътища за преодоляването им. Сам Горанов пише, че смисълът на кни гата е да се очертаят примамливи пътища на мисълта, които обаче могат да бъдат изминати само със задружни колективни усилия". Това, че авторът не се домогва до стройна естетическа система, никак не намалява науч ното и особено методологическото значение на труда му. Без да отричаме многото приносни моменти от книгата, най-ценен за нас е убедително проведеният диалектически, непредубеден и творчески подход на автора към проблемите на изкуството. Неговото разкрепостено мислене му позволява да открие рационалното и в своите опоненти, дори в идеологическите си противници. Достойнство на полемиката му е, че не е афек тирана и преднамерена, а научна и добросъ вестна. Горанов се ръководи единствено от стремежа към обективност и истинност. Тези качества му позволяват да обхваща явленията в цялата им сложност и многостранност, предпазват го от пристрастни, прибързани или наивни решения. на Горанов Основно понятие в естетиката е художественият образ". Но това понятие няма нищо общо с опростеното му и сте снено разбиране от съзерцателната и описателна естетика. От частен момент в тази естетика авторът преосмисля и обогатява понятието, доказвайки, че художественият образ е съсредоточие на основните есте тически проблеми: „Да се каже всичко за художествения образ значи да се каже по същество всичко за изкуството. Художе ственият образ за Горанов не е компонент или адекват на творбата, а творбата според концепцията му се явява само един от компонентите на художествения образ.

О лирической поэзии 60 годов. Изд. „Советский писатель", Москва, 1972, 316 с. Едва ли има друга страна, където руските и съветските поети да са така попу лярни, както в България. Четени в оригинал в превод, произведенията им са намирали у нас втора родина още преди век, имената им нашумяват твърде бързо без дистанцията на десетилетия. През Възраждането се създава традиция за творческо усвояване опита на руското изкуство и после тя се поддържа неизменно. Освен преводите на книги и влиянията върху отделни автори има още един фактор за поддържане на благотворните взаимни връзки между двете славянски литератури - периодичния печат. От началото на ХХ в. до края на Втората световна война почти няма се риозно литературно издание, което да не представя на страниците си личности или течения от артистичния живот в Русия и СССР. Разбира се, най-значително място отделят списанията на комунистическата партия през 20-те и 30-те години, но дори буржоазните не могат да пренебрегнат големите имена на руската литература, без да рискуват да загубят авторитета си и доверието на читателите. Антологията на съветската поезия Oт Христо Радевски, издадена през 1938 г., в годините на фашизма, от най-голямото издателство „Хемус“, като че ли приключи този етап на почти забранените контакти със съветското изкуство. След Девети септември 1944 г. всички вестници и списания разтвориха страниците си за него. В наши дни голяма част от превежданите книги са на автори от СССР. И при това активно гостоприемство ми се струва, че изниква една празнина или поне недостатъчност от публицистично и критическо осмисляне, от изтъкване на стойностите, градацията им, съпоставки на наша почва и т. н. Не са малко у нас изследванията, които се занимават с проникването и въздействието на съветската литература в миналото, но постоянният контакт с литературния процес в настоящето като че ли е недостатъчен. Това е преди всичко задачата на литературната периодика, а тя в известна степен занемарява традициите на миналото - всяко списание да отделя място за материал от чуждите литератури.

Все по-засилващото се в наши дни литературно и общокултурно общуване на народите в света определя един все по-нарастващ интерес към сравнителното литературознание. Във връзка с това Международната асоциация за сравнителна литература, създадена през 1954 г., изменя непрекъснато своя характер и почва да играе все по-голяма роля. Отначало тя е организация на западноевропейски университетски преподаватели главно по френска, английска и немска литература. Още в края на 50-те години обаче в нея се включват и специалисти по другите западни литератури - испанска, италианска, холандска, американска и пр. На петия и шестия си конгрес в Белград през 1967 и в Бордо през 1970 г. Асоциацията вече обединява и усилията на голям брой литературоведи от Съветския съюз и социалистическите страни, пък и от Америка, Африка и Азия. Седмият конгрес, проведен в Монреал и Отава от 12 до 20 август т. г., разшири още повече както кръга на участниците, тъй и обсега на изследователската дейност. В Квебек - ето първите и предварителни изживявания, създали емоционалната настройка за конгресната работа. Самият конгрес бе проведен в ултрамодерните нови сгради на трите университета-домакини, дали необходимите средства: в Монреал английският университет „Мак Гил" и френският Университет на Монреал", и в Отава - университетът „Карлетон". В часовете за отдих имаше посещения на театрален и балетен спектакъл, на филм, на Националната библиотека и на Националната художествена галерия в Отава и др. В работата на конгреса участвуваха около 600 литературоведи от почти всички страни и раси на света. Най-много бяха, разбира се, учените от Канада и САЩ. Срав нително големи бяха обаче и делегациите от Латинска Америка, от Африка, от Индия и Япония. От Западна Европа повече делегати имаше от Франция, Англия, Белгия и Западна Германия. Многочислени бяха делегациите от Унгария - над 25 души, и от Румъния - около 20 души. Наред с многобройните специалисти по големите литератури на френски, немски, руски, английски и испански език този път участвуваха и изследвачи на повечето други литератури в света - не само в Европа, но и в Азия и Африка. Това естествено се оказа от значение за планетарния" характер на научното общуване по време на конЗа успешното провеждане на конгреса греса. важна роля изигра благоприятствуващата международна политическа обстановка, съз дадена след посещението на др. Л. Брежнев в САЩ. От друга страна, трябва да се подчертае заслугата на организаторите на конгреса - литературоведите от три канадски университета. Тяхната амбиция, енергичност и умение преодоляват между другото и ре дица трудности, свързани с далечното и скъпо за повечето конгресисти пътуване. За делегатите от Европа конгресът започна, преди да е открит, с две великолепни екскурзии: за два дена до Торонто иНиагара и за един ден до Квебек. Впечатленията от големите разстояния и бързини на Канада, от могъщата красота на Ниагарския водопод, от зеленината и деурба низацията в пейзажа, от гостоприемството и техническата съоръженост на университета в Торонто и на университета Лавал Съществен белег на работата бе разнообразието на нейните форми: заседания по комитети, пленарни заседания по теми, засе дания около кръглата маса“, различни сим позиуми, делови обсъждания на конкретни задачи. Предпоставка за успеха бе и тематич ната целенасоченост на конгресната програма. Конгресът обсъди само две теми: „Американската литература - зависимост, независи мост, взаимозависимост“ и „Сравнителното литературознание пред актуалните тенденции на литературните изследвания". Бяха проведени пет симпозиума, два от които свързани с първата тема: симпозиум „Африка - Америка" и симпозиум „Изток – Запад".

Тазгодишната поредна конференция на Централния институт за история на литературата в Берлин, проведена на 10 и 11 април, постави на обсъждане актуални проблеми, свързани с развитието на съвременната литература и по-специално на социалистическата лирика от 60-те години насам. С това решително обръщане към литературната продукция в нашата съвременност институтът-домакин даде израз на стремежа за по-тясно свързване на научноизследователската работа с литературната практика, за утвържда ване на принципа на единство на литературноисторическата и литературнокритическата страна в литературоведческата дейност. За уясняване на редица дискусионни въпроси на конференцията бяха поканени и поети на ГДР. Активното участие на видни литературоведи от Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, България и Колумбия, както и за пръв път на една делегация от Виетнам даде възможност за оживен диалог между поети илитературни критици на ГДР, започнал след VIII конгрес на ГЕСП, в интернационален контекст. В своите реферати учените-гости осветлиха националноспецифичните тенденции в развитието на лириката в периода на изграждането на развитото социалистическо общество и върху една съвременна тема творчески се размениха опит и мнения между литературоведите от социалистическите страни. Какво по-точно трябва да се разбира под темата „Светът в социалистическото стихотворение“, изясни пленарният реферат на д-р Силвия Шленщедт от института-домакин с подзаглавие „Интернационални аспекти в по-новата лирика на ГДР": „Ние се отнасяме към стихотворението като израз на активно отношение на човека към предметния свят като особена езикова репрезентация на обществените отношения... Ние се интере суваме от отношението на поета към природната и обществената действителност като субективна дейност. Защото едва посредством творчеството на поета светът прониква в стихотворението.