Книжка-1

1976, Книжка 1 - Съдържание

У Веселин Андреев са се смесили сякаш две води в една река, в едно общо течение. Забелязвал съм, когато слизат два потока от Балкана и се събират, че те носят по-различни води, двата им цвята се отделят. Сетне всичко улегва и става еднакво в по-голямото, в по-спокойното русло на реката. Такъв си го представям винаги и него. Той е комунист, той е израсъл в едно революционно време, възпитан от РМС, БОНСС, от партията, носи в себе си революционните й добродетели, предан на голямата идея, в която е повярвал още от ученическите си години. Но той е и някак си друг. В него има и нещо изконно българско. Нали произлиза от Пирдоп. Нали в много близко съседство е протекла другата, „старата“ революция. Нали родът му е сраснал здраво със земята ни. Нали най-много споменава двама писатели - Захари Стоянов и Димчо Дебелянов. Единият го пленява с българските си образи, с българските си мисли и българския си хумор, а другият с нежната си мечтателност, с идеалните си пориви по красотата, с любовта си към поезията. И ето всичко това ни накланя към образа и на двата различни потока, и на общото в реката, която го е поела. И Веселин Андреев ставаше комунист през 30-те години, при Димитровския курс, отхвърлил сектантството. Това бе времето, когато погледът бе обърнат към родното, когато много силно зазвучаха заветите на първата, на народнодемократическата революция. Всичко това събуди освен високите пориви на комуниста революционер, но и изконната обич, близостта към българина из народа, към земята ни. У Веселин Андреев - при малкото време, което е притежавал за себеотдаване на културна наслада - винаги се долавя един тънък афинитет към голямото у човека, към достойнството на силната морална личност, самозапазила се от ръждата на еснафството, потопена в блясъка на големите си цели и на големите си духовни жажди. От тези сложни елементи се е извайвала личността и на писателя - за да ни осветли със своя морал, със своя подвиг, със своята чистота. Творчеството на Веселин Андреев е пряко зависимо от участието му в освободителната борба. Почти не бе забелязван като поет и публицист преди излизането на неговите „Партизански песни". Пък и другото, което е написал, има все един стожер - преживяното като участник в съпротивата, изстраданото като партизанин, самоопознаването му и опознаването на много българи по време на величавите и трагични събития, протичали като подвиг, като жертва, като смърт и като борба за живот.

При Захари Стоянов повествователят винаги взима връх над историка. Защото той е роден художник. Неговата способност да разказва, умението му да рисува живо и пластично, способността да се въплъщава в своите герои непрекъснато го кара да твори, да създава разказ, белетристика. Той е изживял съби тията с цялата си същност и затова така пламенно се стреми да ги опише правдиво и точно. Но той е надарен не само със силна памет, но и с белетристично въображение, затова дооформя характерите, импровизира диалозите, одухотворява случките и събитията. Вярно е, че летописецът разказва истината за историята, но се намесва в събитията с груба откровеност, със сурова прямота и заедно с това - с юнашка веселост или непосредствена гневливост. Той е пламенен, страстен човек. Но когато разказва, умее да смекчава и овладява чувствителността си, да смирява гнева си в спокойните води на своя повествователен дар и със сила и суровост да рисува, само да рисува. Когато му потрябва да изрази буйната си и непокорна чувствителност, той прибягва към перото на есеиста. Колкото се гневи като есеист, толкова става спокоен като художник. И започва да рисува с трезва добросъвестност. Въпреки че най-сполучливи са тъкмо тези страници, където е нарисувано духовното напрежение на борбата. Захари Стоянов е способен да се раздвоява: публицистът-есеист не пречи на епика-разказвач, както и обратното - епикът-разказвач не пречи на есеистапублицист. Те живо и непосредствено се сливат в тъканта на творбата. Рядко у нас по-субективен автор е писал с по-голяма обективност за събитията, в които е участвувал, и за себе си. Този пламенен ентусиаст знае да запази онова епическо спокойствие, което е характерно за големите разказвачи. 12 Точната наблюдателност, проникновеното му и сурово око, което вижда всичко и запечатва всичко с колорита и емоционалната му атмосфера, подпомагат епика да изгражда своите широки пластични картини. Както бива при големите мемоаристи, Захари Стоянов строи разказа върху случките и събитията, които се извършват от историческите герои, негови другари и съратници. Но липсата на предварително изградена сюжетна схема му дарява възможността да подбира сцените, случките, събитията, героите и да достигне до онази свобода на разказа, необременена със сюжетни изисквания, за която така мечтае Хайнрих Хайне в своите картини от пътуванията му по Харц.

Преди 100 години се ражда един човек, който е увенчан с необикновени дарби. Да направиш в стара Русия впечатление с талант не можеш, защото тая велика страна изобилствува с гении и таланти от първа величина, които неведнъж са изумявали Западна Европа и света. Луначарски направи впечатление на света не само със своите големи духовни дарби, но с това, че той ги отдаде беззаветно на революцията. Той подготви наред с целия лениновски щаб победното шествие на Октомврийската революция по земното кълбо. Луначарски бе и си остана един от най-ярките личности на века. Всякакви епитети от типа на „талант" или „гений" са слаби да изразят кипящата дейност на тоя човек, който е едно феноменално явление в духовната биография на века, очарователен анахронизъм във втората половина на ХХв., когато в духовната област все повече се чувствуват пристъпите на „варварството на специализацията". Преди Октомврийската революция Луначарски израства в средата на социалдемократическото движение в Русия, което започва от кръжоците, просветителството, за да стигне до ония 10 джонридовски дни, които разтърсиха Русия и Европа. В царска Русия той води неуютния живот на разночински интелигент, пращан е на заточение, живее зад граница, подготвя се за марксически теоретик в областта на изкуството, участвува в практическата революционна работа на Болшевишката партия. Той е особено ценен от Ленин заради способността му да хвърля мост между старата култура и новата социалистическа култура. Неслучайно Ленин го прави първи комисар на културата и просветата в своето правителство. Макар че неведнъж го е критикувал за неговите увлечения и грешки преди и след революцията, Ленин много добре знаеше, че хора като Луначарски са нужни на делото на пролетариата, особено в една такава деликатна област като културата и просветата, където не може да се пипа с груби пръсти. Луначарски беше крайно нужен на зараждащата се социалистическа култура, на която не бяха чужди увлечения като тия за изхвърляне от „борда на съвременността Рафаел, Шилер, Толстой, Пушкин и Достоевски. Големи личности като Луначарски с голямата си артистична култура са жива бариера пред нихилистичните, грубосектантски теории на пролеткултовците, които искаха на празно място да строят социалистическа култура. Когато в едно правителство има личности от типа на Ленин и Луначарски, не може да съществуват хунвейбински настроения в областта на културата, саванароловска страст за изгаряне на стари предмети, страст за унищожение на свещените гнезда на класическата общочовешка култура. Луначарски брани със силата на интелекта си реалистичното изкуство на МХТ, Малий театър, Александринския театър, бди над шедьоврите на „Ермитажа“ и „Третяковската галерия". В най-тежките години на гражданската война, 31 на глада в Русия, Ленин и неговите съратници не позволиха да бъдат изнесени платната на импресионистите под формата на контрибуции.

Не трябва да се смята, че проблем за жанрове може да съществува само в художествената литература и в изкуството изобщо. Жанрове съществуват и във всички области на литературознанието: литературната студия, монографичното изследване, литературното изворознание, литературната критика и т. н. За жанрове може да се говори и в областта на цялостните истории на литературата. Следователно, когато говорим за многотомна история на литературата, не става дума само за количествено увеличение на обема, но за особен тип литературна история. Иначе би означавало просто да вземем четирите тома на подготвените вече от Института за литература при Българската академия на науките „История на българската литература" (първите три тома са излезли от печат) и да ги разширим количествено, като удвоим или утроим обема на отделните глави и очерци. Бих желал да посоча главните типове литературни истории: 1. Основен тип - проследяване на цялостното развитие на една национална литература, като се обхващат всички епохи, периоди и литературни направления, всички значителни писатели и творби в хронологичен ред. Това е най-често сре щаният тип. Той може да има няколко разновидности: история на цялостното развитие; история на отделна епоха („История на новата българска литература на Б. Пенев; „Historia literatury niepodleglej Polski" от И. Хшановски, 1908; „Русская литература конца XIX в. Девяностье годы", М., 1968; „Омладина њена књижовност“ от И. Скерлич, 1906, и др.; История на отделни направле ния („Историја српске књижевности барокног доба (XVI и XVIII в.)" от Милорад Павич, Београд, 1970); илюстрована история на литературата („Litté rature française“, Librairie Larousse, T. I, 1948; т. II, 1949). Всички тези разновидни литературни истории могат да бъдат обширни или кратки, изчерпателни или прегледи на основните направления, няколкотомни или еднотомни, в по-голяма или по-малка степен научни или научно-популярни. 2. История на отделните литературни жанрове: поезия, роман, разказ, драма, изобщо, комедия, литературна критика, поема, балада и т. н. (например „История русского романа в двух томах“, т. І, 1962; т. II, 1964; „История русской критики", т. I-II, 1958, и др.). 3. Сравнителна история на литературата. Няма да се спирам на сложната проблематика на сравнителните литературни изследвания. Написването на сравнителна история на две или няколко литератури е извънредно трудно. Рядко се използува паралелното изложение на литературното развитие, като това развитие се 38 проследява по периоди или направления (например д-р О.Карасек. История на славянските литератури. Преведе В. Йорданов. София, 1919[?]; Fr.Wollman. Slovesnost slovanu. Praha, 1928); развитието се проследява по национални литератури последователно; литературите могат да бъдат групирани по племенно или народностно родство или просто може да се касае за сборни литературни истории („Обзор истории славянских литератур“ от А. Н. Пипин и В. Д. Спасович, 1879; „История индийских литератур", М., 1964; „История зарубежной литературы XVII в." от С. А. Артамонов и Р. М. Сомарин, 1958, и др.). Като примери на сравнително проучване на отделни епохи и направления можем да посочим три интересни книги: „Светът на славянски барок" на Ендре Ангиял, 1961 (полско издание, 1972); „Итальянское возрождение и славянские литературы XV-XVI веков“ от И. К. Голенищев-Кутузов, 1962 (италианско издание от 1973 г.) и „Увод в южнославянския реализъм“ на Б. Ничев, 1971. Особен интерес представя историята на съветската многонационална литература. Тук се касае за национални литератури, които се развиват паралелно и могат да се изучават сравнително, но също така и за специален тип литература - многонационална, но единна в своя исторически път. Построяването на история на съветската литература е многократно обсъждана в съветската наука. Най-сериозно постижение в методологическо отношение представя издадената неотдавна шесттомна история на съветската многонационална литература. Твърде интересни са историческите цялостни проучвания на литературното развитие паралелно развитието на другите изкуства (например „Социална история на изкуството и литературата" от Арнолд Наузер, 1958 (полско издание от 1974 г.). Този тип трудове се доближават до историята на културата.

Системният подход към природните и обществените явления привлича изостреното внимание на учени от различни области на знанието. За неговата същност и пътищата на прилагането му се водят оживени дискусии, разработват се и се задълбочават теоретическите му принципи, въз основа на него се правят конкретни изследвания. Наред с горещите поддръжници на системното изучаване на социалните и природните процеси съществуват и скептици, а има и такива, които негативно оценяват неговите методологически предпоставки и възможности. Някои учени-социолози са на мнение, че под прикритието на нов подход към социалните явления излиза в същност отдавна известният структурализъм в някои съвременни негови модификации, структурализъм, от прилагането на чиито принципи не са постигнати каквито и да било съществени научни резул тати. „Да се обновява" марксистко-ленинската методология - твърдят тези изследователи, - като се използуват структуралистки идеи, е не само неоснователно, но и вредно. Обаче съществува и друго мнение относно системното изучаване на обществените процеси. То се състои в следното: дълго преди появата на структурализма като определено течение във философската и научната мисъл Маркс, Енгелс и Ленин правят задълбочени изследвания на структурата на различни страни и явления от обществения живот и на техните системни връзки. Ето защо Няма никакви основания системният подход да се разглежда като завоевание на съвременния структурализъм и негово достояние. Очевидни са принципните различия между системния анализ, извършван въз основа на марксистко-ленинската методология, и анализа, провеждан в духа на „ортодоксалните“ структуралистки концепции. Това, което може да се нарече марксически системен подход, не е нов метод, а е конкретизация и понататъшно развитие на принципите, разработени от основоположниците на марксизма-ленинизма, конкретизация и развитие, които се съобразяват с новите процеси и проблеми на съвременната социална действителност. Второто становище ми се струва по-близко до истината. При оценяването на различните мнения за системните изследвания трябва да се вземе под внимание обстоятелството, че изучаването на структурата, на системните връзки е важно направление в различните области на естествените науки. Това подчертава не само взаимодействията, съществуващи между обществените и естествените 46 науки, но и някои общи тенденции в тяхното развитие, които, разбира се, ни наймалко не приглушават своеобразието на отделната наука.

От възникването си до Първата световна война българският разказ (с малки изключения) има за герои личности, които са представени в социалния контекст на действителността. Почти всичко се свежда до изнасяне на преден план тяхното отношение към обществените проблеми. Ето защо и акцентът се стоварва върху описанията на постъпките им, характеризиращи ги като хора, тясно свързани с бита и конкретните обществени задачи. Може би затова техните характери са уравновесени, цялостни, монолитни. Достатъчно е да се разкрият някои от основните чувства, изпъкващи в човешкия живот, за да се получи представа тези първично силни и цялостни характери. По тази причина индивидуалните черти, служейки като атмосфера за монолитното изграждане на тези характери, явяват едновременно и социални. за сe Затова си позволихме да заключим, че в българския разказ героите съществуват изключително посредством описанието на техните социални функции. Неслучайно чисто психологическите особености са така подбрани, че винаги открояват социалната функция на личността. Едва в годините на Първата световна война ударението на българския разказ се премести от събитието и действието към човешката душа, убежище на всички случки. Макар и с риск да се откъсне от социалната практика на хората, българският разказ се зае да направи от мъжете и жените, вълнуващи се от веч ните проблеми на смъртта и живота, любовта и изневярата, болката и радостта, красотата и грозотата, централни свои герои. B С „Песента на колелетата" Йовков откри едни по-затворени в себе си те И герои, които умеят да се вслушват в тишината. Тяхната способност да живеят света на мълчанието е нещо ново за разказа ни. В границите на този свят постигат уединение, което е необходимо за осмисляне на преживяното, за търсене смисъла в живота и щастието. 1,2,3 Простият и неук Сали Яшар е един самороден философ. Винаги при залез слънце той разговаря със себе си. Темата е една съща - личната човешка отговорност. Майсторът Яшар се чувствува задължен да остави след себе си следи. По този начин Йовков е в руслото на оная линия европейската литература, която от Гьоте до Горки поставя в центъра на живота творческото съзнателно изразходване на труда, необходим за благото на човешката общност.

Сантиментализмът е от онези явления в културната ни история, които зад своята привидна „маловажност" и неизявеност крият важни закономерности, стават изразители на често трудно уловими процеси и явления. Появил се в средата на XVIII в. в Англия, сантиментализмът прониква почти във всички европейски литератури, но никъде не оставя трайни художествени ценности, не се свързва с имената на големи творчески индивидуалности. Той спада към литературните стилове и направления, които се явяват в резултат на крушението на едни естетически норми, на един мироглед, на една философия и често пъти, без да изразят напълно своята собствена същност, подпомагат възникването на нова философия, на нов естетически идеал. Духовна рожба на Просвещението, сантиментализмът фактически бележи неговия край, като подготвя появята на романтизма. Особено интересна е тезата на Д. С. Лихачов по този въпрос. Според него, за да бъдат разбрани такива явления като барока или сантиментализма например, те трябва да се разглеждат на фона на общото движение на изкуството, във връзка с появата и смяната на стиловете. „Основните стилове са разнообразни по своята архитектоника и по своята историческа роля. ... Развитието на стиловете е асиметрично. Тази асиметричност външно се изразява в това, че всеки стил постепенно се изменя от прост към сложен, като от сложен към прост се възвръща в резултат на някакъв скок. Затова смяната на стиловете става различно: бавно от простия към сложния и рязко от сложния към простия. Например - класицизмът се усложнява и чрез ред промеждутъчни етапи се сменя от романтизма. Такива промеждутъчни етапи са предромантизмът и сантиментализмът, в които се съединяват стилистическите особености на класицизма с особеностите на зараждащия се романтизъм. Ще се спрем на това. Какво представлява усложнението на стила - на романския в готика, на ренесанса в барок, на класицизма в романтизма? Това е раждането на нов стил, противоположен по своя характер, при което новият стил все пак си остава вторичен. Тази вторичност създава като че ли някакво откъсване на стила от строгите идеологически системи, възможност за вторичния стил да служи на противоположни идеологии - прогресивни и реакционни, тя е свързана с появата на ирационализма, с нарастването на декоративни елементи, отчасти - с раздробяването на стила - с появата в него на различни разновидности. "

Пречки предимно от социален, естетски и морално-утилитарен характер спъват напредъка на теорията на сатирата - една от най-слабо разработените области на литературната наука. Това не бива да ни се вижда странно, щом като сатирикът се стреми не само да извика естетическа наслада, но и активно да участвува в борбата за обществено и нравствено въздигане на човека. Докато революционните идеи на просветителите върху политически строй, държава, нравственост, религия и наука стимулират критическото начало в поетическото творчество, то от XIX в.. насам западните изследователи все по-настойчиво абсолю тизират примирителния хумор и подценяват сатирата като тенденциозна книжнина, чиито цели лежат вън от сферата на изкуството. Естетическото тесногръ дие достига най-крайни прояви в Германия, а в Англия повече, отколкото другаде, злобата и недоброжелателството се асоциират с представата за сатирика. В едни случаи Сервантес и Рабле, Суифт и Волтер получават почетната титла хумористи, а в други сатирата се разглежда като излишна за съвременността и се пророкува близката и гибел. По сполучливия израз на Г. Лукач литературата на протеста и социалната критика се превръща в „заварено дете на буржоазната наука". И ако към средата на нашия век по-новите поколения учени на Запад започват да се отнасят критически към несъстоятелните фикции на старата есте тика, те не могат напълно да се освободят от удобния консерватизъм на миналото. Такъв е случаят и с най-новата теория за произхода на сатирата из елементарните условия на първобитната култура.

У нас са правени и интересни, и оригинални проучвания върху ръкописното наследство на нашите писатели, но въпреки това текстологията като специален дял на литературоведческата наука ще се развива занапред. Именно поради това сметнахме за необходимо да изложим някои наблюдения и изводи от работата ни - като един от съставителите - заедно с Цв. Македонска и Ел. Диловска на Събраните му съчинения и от изследванията ни, посветени на ранното му поетическо творчество. 2 Като се ограничим само с поезията (тъй като в една подобна статия не е възможно да бъдат обхванати и другите жанрове на огромното му творчество), ще се опитаме да подберем само ония примери, които биха представлявали по-общ инте рес за текстологическата теория и практика. Веднага трябва да отбележим, че поетическото творчество на Петко Славейков представлява благодатен материал за проучване. Въпреки че огромният архив на поета - енциклопедия на възрожденската епоха - е загубен безвъзвратно в пожара на Стара Загора по време на Освободителната война и до нас са достигнали само „жалки останки“ (както се изразява сам поетът) от него. Оказа се, че тези жалки“ останки представляват в същност 26 папки с най-разнообразни материали (автобиографични, исторически, етнографски, географски, писма и др.), между които и тетрадки с ръкописи от най-ранните му поетични опити до последните поправки, правени от ръката на Славейков, върху подготвяните за печат от него и синовете му стихотворения. За да бъдат разчетени тези ситни, но четливи редове, за да бъде разкрита тях ната тайна - кога са писани, по какъв повод, с кои известни вече Славейкови стихотворения могат да бъдат свързани, кой беше работил преди това с тях, с чия ръка бяха правени преписи и бележки с различен от Славейковия почерк, трябваше да се изучи животът на поста. Оказа се, че историята на Славейковия архив беше също така бурна и необикновена, както историята на неговия живот. Ръкописите на поета са представлявали постоянен интерес за изследовате лите на неговото творчество. Върху тях са работили преди всичко синовете му - Иван, Христо и Пенчо, — преписвали и поправяли.

Георги Бакалов е не само виден литературен критик и книжовник-марксист, но и обаятелна личност, човек с голямо сърце, отзивчиво за болките, страданията и копнежите на обикновените хора от народа. Пример за това може да бъде дългогодишното му приятелство и другарство с Трифон Христовски - неуморим обществен деец, борец за тържеството на комунистическата правда, публицист и писател. Трифон Христовски е роден на 24. І. 1905 г. в с. Радотина, Ботевградско. Още на седеммесечна възраст го сполетява голямо нещастие. Заболява от детски паралич, който сковава краката и дясната му ръка - те остават неразвити, с тънки кости, обвити само в сухожилия и кожа. Христовски не може да ходи, а се придвижва седнал, с помощта на здравата си лява ръка. Завършва второ отделение, като майка му и дядо му го носят на ръце до училището и обратно. Научава се да чете, да пише и се пристрастява към книгата. Чете всичко, което му попадне: художествена литература, научно-популярни трудове по география, история, естествознание. Любознателността му е безгранична. Чрез самообразование самоукият селски момък се издига до висотата на уважаван обществен деец. Христовски не само чете непрестанно, упорито, но и почва да пише статии и разкази. Осемнадесетгодишен, още с неоформен мироглед, той създава повестта „Не гасне", но не е уверен дали тя има художествена стойност, затова търси утвърден писател, който да даде компетентно мнение за творбата му. Случайно му попада адресът на посредствения писач Ив. Ан. Бунарджиев. Наивен и доверчив, Христовски му изпраща за преглед и преценка ръкописа на „Не гасне". В писмо от 15. П. 1924 г. Бунарджиев му отговаря, че е прочел ръкописа. „Сюжета (фабу лата) на разказа е отличен, обаче нямате стил, естетика, художественост, маниерност, колорит Въобще изразите ви са слаби и непълни. Ако Вие бихте се съгласили аз да използувам сюжета и го разработя и с това създам едно модерно художествено творение и го издам с мое авторско име, то в такъв случай изпратете ми една декларация в смисъл, че ми разрешавате издаването мое авторско име. "1 Бунарджиев отправя до Христовски и други писма с подобно съ държание. Най-сетне момъкът изпраща декларация, с която му разрешава да преработи „Не c гасне" в повест „Изменницата" и да я издаде под свое име. „Изменницата" излиза от печат. Трифон Христовски я прочита и остава изумен: това с неговата повест ..Не гасне", в която Бунарджиев е променил някои изрази, като ги енаправил пригладени, сладникави, високопарни. Това, в което Христовски е почнал да се съмнява, се потвърждава: той е попаднал на ловък измамник, на литературен търгаш. Христовски решава да се обърне за помощ към Георги Бакалов. В дълго писмо той му разказва за жестоката си участ, за желанието си да усвои теорията на научния социализъм, за лите ратурните си опити и за случая с Бунарджиев. Изпраща му ръкописа на своята повест „Не гасне иедин екземпляр от „Изменницата".

Възникването на българската драматургия се отнася обикновено към края на 50-те години на миналия век и като първа българска оригинална драматична творба се посочва комедията на Теодоси Икономов „Ловчанският владика или беля на ловчанският сахатчия", написана през 1857 г. и публикувана през 1863 г. Според досега известните факти интересът към драмата у нас преди това се заключава главно в появата на някои диалози, предназначени за сценично изпълнение, и в превеждането или побългаряването на чужди драматични произведения. За първо драматично произведение, преведено на български език, се смята комедията-водевил „Дворянски вибори" от руския писател Д. И. Брайкевич, която епубликувана през 1842 г. в Одеса и само една година след това бива издадена в превод на български език в Кишинев. 2 Фактически още преди тази дата е направен един твърде интересен - неизвестен досега - опит за създаване на оригинална българска драма. Към края на 1841 г. или в началото на 1842 г., т. е. петнадесет години преди Теодоси Икономов, Найден Геров, по това време ученик в Одеса, се заема с написването на оригинално драматично произведение със сюжет от българската история. За съжаление до нас е достигнала малка част от тази творба - само осем страници, съдър жащи началото на драмата. Ръкописът се намира в архивния фонд на Найден Геров, съхраняван в Българския исторически архив при Народната библиотека „Кирил и Методий" (ф. 22, а. е. 590, л. 15-18). При все че тук не е посочена дата, имаме достатъчно основания за една сравнително точна датировка: хартията е с воден знак, на който се вижда годината, през която тя е произведена - 1840 (същата хартия Н. Геров използува при работата си над други произведения с означени в текста дати от 1841 и 1842 г.); освен това почеркът и твърде характерното мастило на ръкописа напълно съвпадат с почерка и мастилото на други датирани ръкописи на Н. Геров от есента на 1841 или от началото на 1842 г. (срв. например а. е. 589 и а. е. 618 от неговия архивен фонд). Поради това може с положителност да се твърди, че произведението възниква не по-късно от 1842 г. Макар и твърде кратък, запазеният текст дава възможност да се направят някои изводи за характера на драмата. Нейната основна тема е борбата за утвърждаване на българската народност на Балканския полуостров през ІХ в. Обръщайки поглед към тази ранна епоха от нашата история, Найден Геров си поставя патриотична задача - да внуши на своите съвременници по художествен път идеята за могъществото и величието на българския народ в миналото, за да им вдъхне надежда за едно честито бъдеще. Трябва да се признае, че младият автор се е насочил към особено интересен в драматургично отношение момент от българската история. Основните сюжетни линии той е заимствувал от популярната през първата половина на XIX в. „Историја славеноболгарског народа" на Ат. Нескович, като същевременно е дал широк простор на своето творческо въображение. Днес ние разполагаме само с текста на първото явление от драмата и поради това сме затруднени в оценката на сюжета, композицията и образите. Пиесата се открива със сцена в палата на Богор, където той е събрал всички свои съветници и пълководци, за да ги убеди в необ ходимостта от нов поход срещу Византия.

В научната литература пръв руският учен К. Калайдович заговорва за прочутата Пох вала за цар Симеон - ранна проява на писаната славянска поетична реч. През 1824 г. в книгата си „Иоан Екзарх болгарский" (Москва, с. 102-103) той напечата текста на похва лата по нейните два преписа, намиращи се в прочутия Симеонов (Светославов) сборник от 1073 г. Оттогава тази поетична творба е предмет на научни занимания, свързани с очерта ване епохата на цар Симеон, с разцвета на българската литература през X в., с развитието на поетическия жанр в старите славянски литератури. Редом с това полагани са усилия за издирване нови преписи на похвалата. Вероятно този ход на научните изследвания е причина да не се обърне нужното внимание на един особено важен факт от живота на похвалата - 142 1 Ръкописът се съхранява в Москва - ГИМ, Синодална сбирка, № 161 (31). наличието на два нейни преписа в един и същ ръкопис, в Симеоновия сборник от 1073 г. и да се направят някои текстологични наблюдения. Цел на настоящото научно съобщение е да изнесе някои текстологични наблюдения, като се използуват и трите днес познати преписа на похвалата. Третият препис се намира в руски ръкопис от XV в., № 5/1082 от сбирката на Кирило-Белозерския манастир, л. 6 об (днес в Ленинград - ГПБ „Салтиков-Шчедрин"). Погрешно в научната литература е навлязла мисълта, че в Симеоновия сборник има само един препис на похвалата и че той е поместен в самото начало на ръкописа. Така се пише и в български, и в чужди публикации. А истината е, че в този сборник пох валата е преписана два пъти - веднъж в началото на ръкописа (л. 2), и втори път - в края на ръкописа (л. 26306-264a). Впрочем, както вече казах, това много добре е показано от Калайдович, който изнася тия подробности и точно обнародва двата текста. Калайдович пише: „Сей бесценный памятник найден мною (10 июня 1817 г.) между рукописями Воскресенской Новонерусалимской библиотеки... В предисловии (которое написано в четвероугольник, украшенном по полям птицами и другими изображениями), сходном с послесловием (л. 263 и 264), означены причины, по коим собрана сия книга. Помещаем и то, и другое: последнее расположено в виде стихов; а в первом, сплошь написанном, каждый стих отделен точкою (с. 102). Веднага след това в две колони той печата текста на двата преписа. Десетилетия по-късно, като описват Симеоновия сборник, Горски и Невоструев отново се спират на похвалата и дават някои нови подробности и наблюдения, засягащи двата нейни преписа. Те не говорят за похвалата като стихотворна творба, наричат я предуведомление“, „предисловие“, „подпись". Обнародват текста само на първия препис (л. 2), също без разбивка на стихове. Приемат мнението на С. Шевирев, според когото сборникът първоначално е бил написан за княз Изяслав: И как великимъ въ кназѣхъ в России в 1073 г. был сначала Изя слав, потом изгнавший его Святослав, и имя Святослава, как уже сказано, писано по скобленному, то очень вероятно предположение Шевирева, что рукопись первоначально писана была для Изяслава, потом уже досталась она Святославу, который и приказал по в торить туже подпись в начале рукописи, где его имя читается не по скобленному, и где изо бражен он сам со всем своим семейством. 1 2. Калайдович обнародва двата текста на похвалата в Симеоновия сборник, но не ги дава стих срещу стих, за да се види по-отчетливо общото и различието между тях. Това не правят по-късно и Горски и Невоструев. Тъкмо поради това тук давам текстовете на двата преписа успоредно по стихове.

От произведенията на бележития български писател Григорий Цамблак, писани в Русия, които отчасти засягат и руската действителност (затова трябва да се разглеждат като творби на старобългарската, и на староруската литература), челно място заема „Похвално слово за Киприан". Това извънредно интересно произведение досега не епреведено на новобългарски език, не е подлагано на обстоен литературен анализ и затова не е познато на по-широк кръг читатели и даже специалисти. Това налага то да бъде разгледано и оценено от повече страни, да бъде подложено на пълен литературно-исторически анализ, за да се видят неговите художествени достойнства и да се определи мястото му и ролята му в литературните връзки между българи и руси в края на XIV и началото на XV в. Един от многото въпроси, които поставя това Цамблаково произведение за разрешение пред литературната история, въпросът за времето и мястото на неговото създаване. e Забележителното произведение e на Григорий Цамблак „Похвално слово за Киприан познато на науката днес само по един препис в сборник от XVI в., № 235 (384) на бившата Московска синодална библиотека в руска редакция. Сега се съхранява в Государственный исторический музей - Москва. В сборника са поместени от л. 1 до л. 245 двадесет и едно Цамблакови произведения, затова той има заглавие: „Григорна Цамблака слова". Интерес представлява литературното обкръжение на този единствен препис на творбата. Тя е поместена като двадесет и първо поред произведение (л. 236 - л. 245) след деветнадесет църковнопоучителни беседи на Цамблак и неговото „Мъчение на Йоан Нови Бялградски", всички познати и по десетки други преписи. Или в целия сборник от народностно определените в тематично отношение Цамблакови произведения са поместени само „Мъчението на Йоан Нови Бялградски" и похвалата му за Киприан. Любопитно е, че в оглавлението на Великите чети-минеи на Макарий Цамблаковото слово за Киприан е отбелязано в края на юлския том, в който са поместени 18 произведения на Григорий Цамблак под заглавие „Книга Григорна Цамблака". Това слово е отбелязано като двадесет и първо поред. По всичко изглежда на митрополит Макарий и сътрудниците му е бил познат Синодалният сборник № 235 (384), в който „Похвално слово за Киприана също е на двадесет и първо място. Във ВМЧ, пазени в ГИМ, собр. Синодалное, № 996, от 1552 г под. 31 юли на л. 827 е отбелязано ка. Слово надгробное Кіпріано мнтрополитор. МACTO Наше обо и сте намъ пострадатн". За съжаление това е само в оглавлението. В самия том словото не е поместено по необясними причини. Поместени са само 18 Цамблакови произведения.

Известното френско прогресивно ме сечно списание за литература „Йороп", чийто дългогодишен директор (1949-1974) бе добре известният у нас публицист и обще ственик Пиер Абраам, починал по-миналата година на 82 години, ръководено днес от писателя Пиер Гамара като негов главен редактор, посвещава своята октомврийска книжка за 1975 на свободен Виетнам. Броят се открива с пътепис" на Пиер Гамара „От Ханой до Сайгон", в който авторът разказва в какъв аспект е видял новия Виетнам. След първите встъпителни бележки, в които ни съобщава впечатленията си от пейзажа, от ритъма и движението на живота в освободената страна, Гамара пише: „Всички, с които разговарях, не скриха нищо от съще ствуващите трудности и от огромните проблеми за разрешаване относно индустриализацията и разкриването на първични материали. Търсят се обаче всички пътища: дали се касае до основно или висше образование, до механика, научно изследване, гражданско строителство, медицинска помощ, урбанизъм. Моите събеседници говорят простичко, усмихват се, сякаш искат да се извинят за известни недоимъци, благодарят на работниците, на френските демократи, на френските поети за всичко, което са извършили в полза на виетнамската кауза..." Гамара описва посещението си в Ханой в жилището на председателя Хо Ши Мин. „Видях стаята - казва той, - където е склопил очи. Едно легло. Нощна масичка. Две карти на Виетнам, върху които е отбелязван напредъкът на побе доносната виетнамска армия. Малък вентилатор. Чайник, термус. Близо до вратата стар бастун с лебедова шия и каучукови сандали. Човекът с каучуковите сандали е живял тук, мечтал е, разсъждаватл е, ръковидил е. Чуден парк, който е бил някога обитаван от френския губернатор. Но човекът с каучуковите сандали не е искал да живее в големия масивен палат на колониалната резиденция. .. Чичо Хо си бе построил на брега на малко езеро в същия парк една скромна наколна Виетнамска къща от две стаи - спалня и работен кабинет. Той бе пожелал дървото да е по възможност най-евтино, мебелиров ката - най-скромна. Видях неговата маса, писалището му, последните четени книги и между тях, отбелязан с ръката му, броя от „Йороп", първия от 1961 г., посветен на виет намската литература. Тук през 1963 г. Хо Ши Мин бе приел Пиер Абраам, чийто образ и дело никой не е забравил... По-нататък авторът споделя радостта си, че през тази историческа година на освобождението на Виетнам е можал след Ханой да види Сайгон и по-добре да разбере болката от войната и от раздялата... Сайгон беше американска витрина, пише Гамара, френетично хоро на автомобили и на хонди, нощни клубове, хиляди проститутки, дрога, спекула, цяла една гнила и гниеща изкуствена икономика, основана на долара..." Френският автор разказва по-нататък някои любо питни подробности около онова, което е наблюдавал в своя маршрут из виетнамския Юг. За да завърша кратките си бележки, искам да припомня две мои посещения. В Сайгон посетих бившия дворец на Тхю на края на един булевард, на няколкостотин метра от който се намира един масивен бял билдинг - на американското посолство. Дворецът на Тхю е с приятна архитектура, с великолепни зали и апартаменти. Видях разкошната зала на Съвета, бюрото на дик татора и украсените със златни дракони кре сла. Видях залата за приеми на посланиците с велелепната си лакировка. Най-горе, недалеч от терасите за хеликоптери, има киносалон, бар, танцувална зала. Дворецът е притежавал специална радиостанция, 400 телефонни поста, някои от тях свързани пряко с американското посолство... Днес върху фасадата на двореца се вижда портре тът на засмения чичо Хо. Очеркът на писателя Жак Мадол допълва казаното от Пиер Гамара. „Днес виетнамският народ, пише Жак Мадол, енарод неза висим между другите независими народи на света. Той има своите специфични проблеми, които не произтичат само от войната, която е водил и спечелил с цената на толкова кръв и сълзи, но също от положението в Азия и в света, от собствените нужди и аспирации на Виетнам. Трябва да го обичаме заради самия него и да го познаваме. Няма по-добро средство за това от литературата и затова избора от произведения, частичен и непълен, който предлагаме днес на читателите на „Йороп", ни се струва особено подхо дящ.

След големия успех на първите две книги от поредицата „Българи" естествен е инте ресът, с който беше посрещната третата. Замислена и осъществена като логическо продължение на предходните, тя постави важни характерологични проблеми, внесе свой, специфичен дял в изследванията на бъл гарската национална психология. Подобно на първите две части и тук. Ефрем Каранфилов не подбира личностите според историческото им място и значение, а се спира само на някои, останали в паметта му като „дълбоко преживяване“. Изборът не е случаен, защото автор с неговата историческа нагласа създава ярки произведения за онези герои и характери, които са успели да го развълну ват.. Непосредствените впечатления от личното му познанство с някои от героите придават допълнителна стойност на творбите. Но Ефрем Каранфилов не пише мемоари, а се интересува от въпросите на българския национален характер, и то съобразен с конкретната историческа действителност - времето на 30-те години. Всеки автор има любими проблеми, които разработва с интерес и увлечение. Героичната ипатриотичната тема са сред предпочитаните в творчеството на Ефрем Каранфилов. В първите две книги представените личности са предимно революционери и политически дей ци. Техните съдби авторът разглежда на фона на историческата обстановка, изпълнена с революционни борби, с остри социални и класови конфликти. Във всеки образ е тър сено ярко индивидуалното и същевременно - типично българското. Чрез тези личности авторът се стреми да разкрие ритъма в историческото развитие на нашия народ, но във вътрешен план. Такъв е подходът на твореца и в последната книга „Българи". Частите на трилогията се обединяват от стремежа на писателя да открие някои основни черти в националната ни психология чрез изследване на интересни индивидуалности, съчетали в себе си богатството и многообразието на българския характер. С майстора-есеист най-осезателно се сре щаме в първата книга, където основният тон 162 е повишено-патетичен, образите са ярки, монументални, изваяни със замах и въобра жение. Във втората книга все повече се засилва интересът на автора към същността на епохата. Представените личности са обрисувани по-плътно, с по-малко блясък, но с по-задъл бочена мисъл. В книга трета непосредственото. бурно чувство е напълно успокоено, но не и унищожено от аналитичния подход на писа теля. То остава като подводно течение и непрекъснато напомня за специфичния стил на Ефрем Каранфилов. Защото той умее да прочете една творба не само като критик, но и като поет, да види една картина като ценител на истинското изкуство и да предаде впечатленията си образно, увлекателно, с ерудиция и точно чувство за ценността на произведението. Тази способност ясно се откроява в тре тата книга „Българи", където герои са дейци на нашата култура: Владимир Димитров - Майстора, Илия Бешков, Николай Лилиев, Кирил Цонев, Стоян Загорчинов, Иван Хаджийски. Този избор, от една страна, улеснява автора - творецът по-вярно разбира света на творците, някои от които лично познава. Но за разлика от първите две книги тук стои трудната задача да се надникне в тайния свят на творческото съзряване на произведението, да се разкрие обликът не просто на българина, а на българина-творец, запазил моралната си устойчивост и вътрешна чистота в една превратна и буреносна епоха. Този под чертан интерес на Ефрем Каранфилов към високите нравствени добродетели, познат и от други негови книги, стремежът му към дълбините на духовния свят на героите е причина да се съберат външно толкова полюсни творци като Никола Вапцаров и Николай Лилиев, Владимир Димитров Майстора и Илия Бешков. Авторът не само навсякъде търси красотата и героизма, но и воюва за тях. Естествен е интересът му към Левски, Ботев, Бенковски, Яне Сандански, Георги Димитров, животът на които е изплетен от красиви и героични дела. В последната част на трилогията описваните личности са настрана от кипящия поток на революционните събития и едновременно са творци на нашата култура.

Едва ли досега български автор се е на гърбвал с толкова мащабна и трудна задача - да изследва комплексно феномена масова култура" в единството на идеологическите, естетическите, политическите и технологич ните му аспекти. Сивата пустиня на огромния Фактически материал, през която изследователят трябва да премине, е само най-очебийното затруднение. Друг род проблеми поставя фактът, че в обема на понятието се включват разнородни и неравностойни яв ления предимно в сферата на изкуството (неслучайно някои жанрове са се превърнали в синоними на масовата култура), но и извън нея. Показателен е и следният парадокс: духовно убогото, елементарно съдържание на стандартната „културна" продукция че сто се крепи върху солидния фундамент на реак ционни философски - в частност естетически - теории. Това изисква задълбочен критичен анализ от марксистко-ленински позиции, а не голословни отрицания. Ако прибавим и липсата у нас на отделни частни изследвания - извън журналните публикации тук трябва да споменем на първо място пак Богомил Райнов с Черният роман" (1970) и „Ерос и Танатос" (1971), - ще имаме известна представа за затрудненията, пред които е бил изправен авторът, и за мащабите на неговия труд. Богомил Райнов е ограничил своето изследване предимно в сферата на актуалната художествена продукция, характеризирайки чрез нея масовата култура като цяло. Разглеждайки всички нейни жанрове с оглед на техния генезис и специфика, той открива обединяващото ги в ... .. идейната основа, кла совата предумисъл и ги изправя пред съда на комунистическата идеология, естетика и морал. И, струва ми се, още тук можем да формулираме основната насока на неговия труд - да се изследва масовата култура като определено идеологическо явление, породено и обслужващо конкретни класови интереси. Разбира се, всяко изкуство и култура са свързани с определена идеология, но специфичното в случая е, че колкото по-стриктно се придържат произведенията на масовата култура към социалната поръчка на една паразитна, отречена от историята класа, толкова по-малки са шансовете им те да бъ дат изкуство в истинския смисъл на думата. И, обратно, отделните оазиси на автентично художествени постижения неразривно са свързани с острата, макар и частична критика на буржоазния строй. Именно тази изходна 1 Б. Райнов. Масовата култура. С., 1974. c. 6. постановка е в основата на убедителния анализ на отделни направления, жанрове и творби В своята монография Богомил Райнов се придържа, общо взето, към синхронния анализ. От друга страна, макар масовата култура да е феномен, пряко свързан с конкретната обществено-политическа, идеологическа и културна ситуация в развитите капиталистически страни, тя има своите корени в миналото - и това налага историческите екскурзии в предисторията и развитието на отделните направления, жанрове и тенденции. Без да си е поставял неизпълнимата задача да бъде фактически изчерпателен, авторът държи да не стеснява проблемния периметър на своето изследване. Затова наред с разглеждането на основните форми на масовата култура той еотделил няколко глави на теоретичните и методологични проблеми, които възникват пред изследователя - Изкуство за „елита" и изкуство за тълпата", Култура, полукултура и лъжекултура“, „Триумф на изображението" „Ерос и Танатос", донякъде и Престъплението като жизнен материал. Особено важни са първите две глави, които до голяма степен представляват теоретичен увод" към монографията. В първата от тях авторът, подлагайки на критически анализ възгледа за елитарното“ и „масовото изкуство - една теория, която има в своя защита респектиращите имена на могъщи реакционни философи като Шопенхауер, Нитче, Шпенглер, Ортега-и-Гасет, - с убедителния език на фактите доказва, че опозицията „популярност - непопулярност по силата на историческата си променливост не може да бъде разграничителен белег. Творчеството на Маларме, Дебюси, Стравински, обявено някога от Ортега-и-Гасет за принципиално непопулярно и радващо се днес на широко разпространение, е само един от многото примери. А именно върху тази опозиция се базира тезата за пропастта между масовото и елитарното, аристократично недостъпно за тълпата изкуство, която - отбелязва Богомил Райнов - има двояка цел: развра щава публиката с масовото псевдоизкуство и същевременно тласка творците към леде ните кули на самоцелния авангардизъм.

Литературният дебют на Георги Пенчев свидетелствува за безспорния му интерес 168 към съвременната ни романистика с историческа тематика. Той изследва нейната спе цифика, жанрова активност, мястото и значението и в съвременната ни литература. В четири самостоятелни глави авторът разглежда теоретическите проблеми на жанра, неговото осъвременяване или „модернизация" в съответните и разновидности (глава първа); изследва значението на историческия роман в контекста на съвременната идеологическа борба, като отделя специален разред за проучване на многолетната битка на Българската комунистическа партия за пълноценно отражение на родното ни минало в българската литература и изкуство (глава втора); в различни аспекти изучава човека и по-специално някои характерологични черти на българина в съвременния ни роман (глава трета) и накрая, в глава четвърта, подхваща разговор по актуалните въпроси на осъзнатия историзъм, които третира паралелно с редица проблеми и тенденции на социалистическия реализъм в развитието на българския исторически роман. Първото и най-общо впечатление от анализите и синтезите на автора есигурността, с която той поставя, решава и обобщава въп росите. Една постоянна стабилност съпътствува неговото изложение и стремежът да се привлече повече информация, на места дори излишна. Радостно впечатление прави и влечението на Пенчев към трудните теоретически проблеми. Без излишно да ги усложнява, той търси тяхното детайлно разчленяване, тематич но многообразие, разнопосочност и комплицираност. И с пристрастието на селекционер авторът пристъпва към точните решения, научно обусловени от критериите на марксистко-ленинската методология, от нейната безкомпромисна класово-партийна прин ципиалност. С подчертана дисциплина на ума и с интензивна мисъл търси точните измерения на фактите и най-верния ключ към тях за трезв реализъм в критическите оценки. В своя подход към литературните Феномени той пристъпва с подчертана взискателност и максимална точност в езика. Най-важното завоевание на критика е плодотворният му опит да навлезе в света на творческата личност и в сферата на нейните за кони. Домогнал се до тях, и без да подценява ролята на опита, таланта, мирогледа и умо настроението на писателя, Пенчев търси точните координати за правилното решение на основните проблеми, поставени в книгата И той ги решава, защото съблюдава тъкмо своеобразието и идейно-творческата позиция на твореца. Неслучайно в края на книгата си изрично подчертава: „Съвременността, разбирана като осмисляне на миналото от позициите на комунистическата идейност, се проявява и в идейно-творческата позиция на писателя" (с. 243).

През ноември м. г. се състоя годишноотчетно събрание на Института за литература при БАН. Доклад за дейността и пред стоящите задачи на института изнесе неговият директор, ст. н. с. Тончо Жечев. Обстойни аналитични доклади за работата на отделните институти и звена към БАН каза в началото на своя доклад Т. Жечев - се правят периодично през две години. (Последният такъв доклад бе за дейността на института през 1973-1974 г.) В края на всяка година обаче се отчита изпълнението на научния план в основните му направления, поставят се и се изясняват някои нови задачи. Особено се налага това сега, когато отчитаме и резултатите от шестата петилетка, за да се види с какъв принос Институтът за литература ще посрещне XI конгрес на БКП. 1 изпълнЕНИЕ НА НАУЧНО-ПРОИЗВОДСТВЕ ния ПЛАН ЗА 1975 г. През 1975 г. основните усилия на инсти тута бяха свързани с огромното задължение, поето от нашия колектив пред партията и цялата ни литературна и културна общественост - подготовка и написване на многотомна история на българската литература. Бяха обсъдени нейният характер, структура, обем, както и главните проблеми, изискващи задълбочена научна разработка в подготви телния етап. Комисията по подготовката на многотомната история, възглавявана от акад. П. Динеков, представи проект, обсъден и приет от Научния съвет на института. Този проект е добра основа за по-нататъшно уточ няване на концепцията и модела на историята, както и за приемането на конкретна програма за подготвителния етап - VII петилетка. В близко време комисията ще представи програма за най-важните теми, които трябва да се включат в научноизследователския план за 1976 и следващите години. Някои от звената, създадени във връзка с подготовката на тази история, развиха интересна научноизследователска дейност. Проблемната група „Творчески анкети" с Ръководител Ив. Сарандев и секретар К. Янева подготви три тома с материали вместо предвидения един. Не е на необходимото 172 г. ниво обаче дейността на проблемната група „Литературният процес, отразен в периодич ния печат" с ръководител Е. Константинова. С оглед издирването на нови материали от литературната история особена стойност имат подготвените издания от поредицата „Лите ратурен архив" - за Асен Златаров, Асен Разцветников и Емануил Попдимитров (от сътрудници на ДИА), на Михалаки Георгиев от В. Малеева. Голям интерес пред ставлява изработеният от Б. Вапцарова „Ле топис на Н. Й. Вапцаров". Завършените и представени монографии на проф. Ем. Георгиев „Литературният жи вот през Втората българска държава", на проф. Б. Ангелов „Из старата българска. сръбска и руска литература", на Ст. Кожу харов „Из старобългарската химнография" обогатяват българското литературознание с нови факти, с оригинални изводи и концепции. С приносен характер са иизследванията на Л. Минкова „О. М. Бодянски и българ ската литература“, на Ел. Димитрова „Някои особености в изграждането на образите у Йовков, Достоевски и Толстой". Значителен принос на института в обла стта на литературната история представлява завършената четиритомна „История на бъл гарската литература" и еднотомната „Българската литература след Девети септември". Въпреки известни методологически слабости четвъртият, последен том от историята, обсъден през 1975 г., има несъмнено значе ние за проучването на литературното ни развитие. Във връзка с предстоящото чествуване на стогодишнината от Априлското въстание и смъртта на Христо Ботев институтът осъ ществи редица интересни инициативи. Участниците в проблемната група за Априлското въстание подготвят своите доклади за тър жествената научна сесия. Цв. Унджиева и Ст. Таринска участвуват в тритомното изда ние на съчиненията на Христо Ботев, подготвяно съвместно от института и изд. „Бъл гарски писател" с отговорен редактор акад. П. Динеков. Несъмнен принос в ботевознанието е и обемният труд на проф. Ив. Унджиев и Цв. Унджиева „Христо Ботев. Живот и дело".

На 27 ноември 1975 г. в Института за литература при БАН се състоя публичната защита на дисертацията на Сабина Беляева на тема: „Съвременният цикъл разкази - идейни и естетически особености". Присъст вуваха членове на Научния съвет, научни съ трудници при института, преподаватели и асистенти от СУ „Климент Охридски", сту денти и много граждани. Заседанието се председателствуваше от директора на Института за литература Тончо Жечев. След като представи дисертантката, той даде думата на нейния научен ръководител проф. Ефрем Ка ранфилов. Във встъпителните думи проф. Е. Каранфилов подчерта самостоятелния и задълбочен характер на подготовката на С. Беляева, прецизността на изследванията и сериозните научни наблюдения. Сабина Беляева прочете автореферат, след което думата бе дадена на двамата рецензенти - проф. Розалия Ликова и ст.н.с. Боян Ничев. В своите рецензии те обстойно и задълбо чено анализираха основните положения в труда, разкриваха особеностите при творческия подход на дисертантката, изтъкнаха приносните постижения, както и някои спорни мо менти. рен процес на развитие на повествователните форми. Тя отбеляза, че С. Беляева правилно разглежда циклизирането като плод на конкретни обществени условия, в контекста на цялостния литературен процес". В своя подход към проблема дисертантката се насочва правилно към историческите корени на яв лението, осветлявайки го в творчеството на А. Константинов и Йовков", разглежда и неговото бъдеще, както и интересния въп рос за връзката между циклизацията и романа. Професор Р. Ликова се спря подробно на проблема за типологизиране на явлението в главата „Типология на цикловите структури в светлината на традицията". Тя отбе ляза като постижение на дисертантката анализа на художествената конструкция на книгата „Бай Ганьо", развитието на образа, Връзката между социалната динамика на образа и динамиката на неговото развитие, както и отворената динамична композиция на цялата творба". В противопоставянето на Алеко - Йовков като автори на различен тип конструкция и циклови структури - динамична и статична, проф. Ликова смята, че Беляева основателно стига до извода за практическата пълноценност и на двата художествени типа конструкция, но смята, че е необходимо да се обърне повече внимание „върху връзката на писателя с естетическите и художествени тенденции на неговото вре ме, които не са малко" (при анализа на прозата на Йовков). По-нататък в своята обстойна рецензия проф. Ликова се спира на трактовката на категорията време, разгледана в главата „Категорията време в цикъла разкази" във философско-психологически план. Спирайки се на разказите-цикли на Д. Вълев и В. Попов, С. Беляева проследява художествените аспекти на времето както в отношението автор художествен свят, така и времето като еле мент на композицията и като елемент от психологическата структура на героите". При анализа на разказите на В. Попов Беляева открива свободата при преливане между минало и настоящо в съзнанието на героя и свободното опериране с обективната, материалната действителност". Проф. Ликова приема позицията на дисертантката при извеждане на традицията от Йовков до съ временните разказвачи, но с оглед на поосновни психологични общности". „Само така, в тая връзка на търсения могат да се разкрият традициите на Йовков в психологическото развитие на съвременния разказ, " заключава рецензентката.