Книжка-4

1976, Книжка 4 - Съдържание

1976 г. ще остане в историята с едно символично съвпадение - в дните пред стогодишнината на Априлската епопея и двадесетгодишнината от обновителния Априлски пленум се проведе XI конгрес на Българската комунистическа партия. И ако трагично-гордите герои на Априлското въстание с кръвта си възвестиха на света, че избират смъртта пред робството и поставиха началото на историята на нова България, то Априлският пленум ни възвърна към автентич ните принципи на марксизма-ленинизма, възвърна свободата на творческите търсения и отбеляза началото на нов етап в развитието на социалистическата ни родина. От високата трибуна на конгреса още веднъж се потвърди правотата и плодотворността на априлската линия във всички области на обществения живот. С чувство на заслужена гордост бе направена строга и принципна равносметка на постигнатото между X и XI конгрес на БКП и бяха очертани насоките за изграждане на развито социалистическо общество и постепенен преход към комунизма. ХІ конгрес на БКП почти съвпада с едно друго събитие, чието значение може да бъде преценявано само в мащабите на световната история, а ролята му в развитието на световното комунистическо движение ще нараства занапред - ХХV конгрес на КПСС. Не е възможно да се очертае с няколко думи важността на решенията на конгреса, неговото място в живота не само на страната на изграждащия се комунизъм, но и на всички народи, на всички прогресивни сили по света; ала не може да не отбележим родството - родство по идеи и по дух, по цели и стремежи, — което води БКП и КПСС, съветския и българския народ ръка за ръка по пътя към комунизма. За творците на литературата и другите изкуства XI конгрес на БКП бе подтик към оглеждане на сътвореното и още непостигнатото, към строга самопреценка - така, както от трибуната на XI конгрес прозвуча високата оценка на партията и народа в думите на др. Тодор Живков: Още преди 18 години Централният комитет издигна призива: „Повече сред народа, по-близо до живота!" Сега с удовлетворение можем да кажем, че през последните години и особено между двата конгреса вече се очертава прелом от повече или по-малко единично към масово ориентиране на художествените творци към проблемите на социалистическата съвременност. Най-добрите представители на нашата художествена интелигенция създадоха произведения, които правдиво и с пораснало професионално майсторство отразяват основните процеси в живота, израстването на новия човек. Ценни завоевания на българската социалистическа художествена култура, тези творби са потвърждение на правилността и плодотворността на априлската линия на нашата партия, на ленинските принципи за ръководство на литературата и изкуството, на метода на социалистическия реализъм.

Много и разнообразни нашата съвременност новата история на българската проза, когато препрочитаме „Татул“ и „Снаха", „Танго" ии романа-епопея „Обикновени хора". Днес не само Г. Караславов и Н. Вапцаров, но и другите наши класици се нуждаят от съвременен прочит, ново откриване и преоткриване - именно това ще бъде най-конкретният принос на нашата литературна мисъл при разработката на проблемите около приемствеността, традицията и новаторството в днешния литературен процес. Мога определено да заявя, че процесите на днешната литература невинаги се разглеждат в контекста на литературната история, че понякога не се правят паралели, съпоставки и аналогии между сегашни и някогашни творби и автори, което на дело би означавало разработка на проблема традиция и новаторство". Често пъти се пропускат удобни случаи и поводи да се пише със свежи, днешни сетива за литературната класика, да се разглежда тя като живо звено на съвре менния литературен процес. У нас съществува боязън да правим такива аналогии и съпоставки, а това на дело означава, че се подценяват стойностите на съвременната литература, която има своите върхове, своите шедьоври, издържащи на високите критерии на класиката. Особено що се отнася до съпоставки със социа листическо-реалистическите произведения от 30-те и 40-те години - един пряк мост между литературното вчера" и днешното състояние на нашата литература. От друга страна, литературните моди са толкова много и толкова нетрайни, че у нас с всеки изминат ден се засилва жаждата по традиция, по устойчивите есте тически ценности на социалистическо-реалистическата ни класика, поставила през 30-те години (заедно с конкретните) и редица по-общи проблеми, които добиха неочаквано и парадоксално на пръв поглед особено голяма актуалност в периода на развитие към зрялото социалистическо общество. Спираловидният развой на нашата днешна литература ни кара все по-определено да се връщаме назад, за да разлистваме книгите на Георги Караславов (защото най-вече съвре нният смисъл на неговия роман „Татул“ ще бъде тук обект на внимание), да поставяме ясните и стройни линии на неговата поетика с поетиката на сред И го поколение, което се разбунтува срещу традиционните изразни средства търси нова белетристична техника; което наложи потока на съзнанието и гротеската, лирично-асоциативната проза, монологичната форма, въобще прояви пиетет към такива елементи на прозаичната поетика, позволяващи по-сгъстено, по-кондензирано, по-лаконично да се предаде съдържанието, да се избягнат „тльстините" на прозата: излишната обстоятелственост, сюжетната разточителност, всестранната и прекалено изчерпателна характеристика на героите, фактологич8 ната затлаченост на белетристичната творба. Тези неща литературната критика най-често свързва с творчеството на Ст. Ц. Даскалов - един несъмнен, земен талант, неуспял да се осъществи напълно поради тия именно слабости, срещу които остро реагираха прозаиците от средното поколение български белетристи.

Проблемите на българското село, битът и душевността, конфликтите на живеещите в него са очертавали винаги един от най-важните тематично-съдър жателни кръгове на нашата белетристика. Чрез тях тя в значителна степен е осъществявала себе си. И да не споменаваме Т. Влайков, Елин Пелин, Й. Йов ков, Г. Караславов, Илия Волен, достатъчно е да си припомним творчеството на един, модерен" и експериментиращ художник като А. Страшимиров, за да се убедим, че творчеството му определя мястото си в литературния развой найвече с творби, отразяващи действителността на село - Есенни дни“, „Смях и сълзи“, „Кръстопът“, „Вампир"... Факт е, че наред с щастливите превращения на историческата тема в романите на Ем. Станев, Г. Стоев, Ан. Дончев, И. Въл чев и В. Мутафчиева книгите за селото продължават да бележат ръста на постиженията в съвременната белетристика. Това, което пишат автори като И. Радичков, Ив. Петров, Д. Фучеджиев, Г. Мишев, Д. Вълев, В. Попов, се търси и чете - показател, че там намират място и отражение същностни социалнопсихологически процеси на съвременността. „Продуктивността" си темата за българското село (а колкото и условни да са границите и в проблематика, персонаж и жизнен материал, все пак, като четем Наковски и Д. Вълев, Радичков и Б. Райнов, виждаме различията, които произтичат от тематиката) доказва дори и само с процъфтяването на такъв самобитен, непреодолим талант като Й. Радичков. Но творчеството на всички тях говори и за трудностите на темата. Защото все пак остава в сила твърдението, че положителният герой в съ временната белетристика не е на необходимата висота, че липсва неговият обобщен образ, че не е постигната онази обхватност и дълбочина на изображението, които да наложат естетическия идеал на днешната ни литература. Обикновено причините се търсят в недостатъчното познаване на селото, в невъзможността да се преодолеят традиционните представи и свързаните с тях изобразителни подходи, в нежеланието смело и конфликтно да се поставят проблемите. Първите са причина за неуспеха при един Ст. Ц. Даскалов, вторите прозират в повестта на Г. Мишев „Отдалечаване". Но това ечаст от истината. Защото почти винаги се забравят трудностите от обективен характер, които произтичат от специфи ката на промените в съвременното село. Колкото и да ни се иска да виждаме винаги селския труженик на висотата на повелите на живота, освободил се от пластовете на миналото, внимателното анализиране на същностните му черти поведение показват, че това епродължителен, сложен и все още незавършен роцес. За непредубедения наш съвременник еясно, че новият тип селянин сега се създава - ето защо срещаме новото и в карикатурен вид, откриваме съжи телството на отминалото с налагащия се усет за влизане в крак с изискванията 20 на живота. Оттук идват и част от обективните трудности в художественото ула вяне на тоя динамичен и противоречив процес. Когато изтъкваме постиженията на критическия реализъм, всеобхватността на селото в творчеството на Елин Пелин, Влайков, Страшимиров, Йовков, не бива да забравяме, че те виждаха и третираха живота на селянина, обусловен от патриархалните порядки. Дори и когато акцентуват върху преломни моменти, зримо или незримо патриархалното, по същество сложилото се в трайни форми присъствува - като отправна точка („За дядовата Славчова унука"), като контрапункт („Гераците“) или мерило (разказите на Йовков). През 20-те -30-те години белетристиката ни за селото в лицето на Г. Караславов, Илия Волен, след 1944 г. в творчеството на Ст. Ц. Даскалов, Кр. Григоров, А. Гуляшки имаше също задача да се справи с феномен остро конфликтен и мащабен в същността и перспективите си - поляризиран и по-лесно обхватим поне във видимите си страни. Сега промените са от друг характер - отражението им върху бита и душевността на селянина в друга плоскост.

Ha Георги Цанев днешната младеж Пенчо Славейков е известен главно от ученическите читанки и христоматии. Но в нашето културно развитие имаше период, когато той владееше умовете на младите хора и изобщо на ония, които се интересуват от художествена литература. Аз помня години, когато ние, младите хора тогава, четяхме усърдно епическите песни на Славейков и цитирахме стихове от тях не само в любовните, но и в приятелските си писма. Пенчо Славейков учеше младите поколения - пък и не само тях - на твърдост пред несгодите на живота, на преодоляване страданията, на възпитаване на волята за живот и подвиг. В българската литература има много автори, чието творчество е противоречиво. Най-типичните и, бих казал, най-сложните случаи са Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Пенчо Славейков. Между тях особено труден е слу чаят с Пенчо Славейков, тъй като той не само не се бои от противоречията, но, напротив - поиска да направи от тях основна линия на своето развитие, особен вид творческа добродетел - признава ги и дори се гордее с тях. „Пътят му е противоречив - пише той за себе си в очерка „Иво Доля", - защото той търси и пробива сам път и пъртина." И с това подчертава новаторския характер на своето творчество. „Образованите противоречат на другите, мъдрите - на себе си" - цитира Славейков един афоризъм на Уайлд - и продължава своята характеристика: „Да, той е променлив и противоречив като вихър: отдясно, отляво, отгоре и долу - отдето му падне, оттам тласка и сили да събаря." Пенчо Славейков се развива под въздействието на противоречиви фактори. Той се оформява - мирогледно и литературно - творчески - през двете последни десетилетия на миналия век. Баща му, видният ратник от времето на Възраждането, Петко Славейков е упорит борец някога против фанариоти и чорбаджии, а след Освобождението - против консерваторите, против всички опити за създаване на реакционни положения в Конституцията, против диктатурата на Батенберг и Стамболов, против беззаконията на властниците през 80-те и началото на 90-те години. Младият Пенчо Славейков е свидетел на всичко това. Той се ражда и отрасва в борческа семейна среда, близко до народа. И понеже през младините си есвидетел на политически терор, на беззакония и на безскрупулно, хищническо трупане на богатства, той се прониква от отвращение към кариеризма и жаждата за пари, към филистерите. „Обществено-политиче ската атмосфера през тия две последни десетилетия на миналия век оказва такова силно въздействие на оформяващия се Славейков и го предизвиква към отпор дотолкова, че по едно време, току-що привдигнал се от тежка болест, той „нахълтва цял в политиката" - по думите на Мара Белчева. Болестта, за която поменава Мара Белчева, е била наистина тежка и със сериозни последици. До края на живота си той ходил с бастун, трудно се движил 3 Литературна мисъл, кн. 4 33 и с мъка пишел. Но Славейков, който още в младини се отличавал с твърда воля. преодолява физическите си страдания. Когато говори за своята болест, която нарича „тригодишна треска“, той подчертава, че тя го е привикнала да насочи погледа си навътре, в душата. „Неволята си еневоля - пише той на едно място за себе си - и няма на тоя божи свят човек без каква да е неволя, но тя не е вгорчивяла усмивката на устата ми, ни помрачила моя поглед. И аз често деля мегдан със самата веселост. Той си остава жизнерадостен, утвърдител на живота и радостта в него. Нещо, за което има изобилни доказателства в на поезията му.

Между поезията и статиите на Славейков могат да се прокарат много тесни паралели. Общ екръгът на основните проблеми и теми. Изразено е едно и също отношение към България, към народа и създадените от него ценности, към от делни обществено-политически явления на времето и на историята. И основ ното - поставени са едни и същи етично-философски и естетически въпроси, макар че отговорите далеч невинаги са идентични. Особен интерес представя за Славейков същността на творчеството и психологията на твореца. Естетиче ските проблеми около създаването на произведенията на изкуството са засягани в един или друг аспект в статиите на редица наши критици и писатели. Но за първи път в българската литература в поезията на Пенчо Славейков те са траен предмет на поетическа трактовка. В едни стихотворения („Поет“, „Орисия" „Cis moll“, „Микеланджело“, „Как ли ще мина и утрешний ден“ и др.) - изве дени като основна тема, в други - само бегло докоснати, те определено при съствуват в цялото му творчество. Поет, критик, мислител, той е заинтригуван от специфичната психологическа нагласа, от комплицираната душевност одарената личност и многостранните варианти на взаимоотношенията и общество, народ, история, съвременност; от сложните процеси на творчеството и същността на самото понятие талант. на C И въпреки че често се спира на конкретни лица от културната история на човечеството (Бетховен, Микеланджело, Шели, Ленау...) или от нашето на ционално минало (Бачо Киро), тези въпроси са разгледани в крайно обобщена форма. За него интерес представя естетическата и философска същност на самия проблем, а не конкретното му разрешение в един определен случай; отделният пример е проява не толкова на неповторимата човешка индивидуалност и пси хологическа специфика, колкото на общата принципна закономерност, илюст рация на общовалидното, повод за анализиране на едно положение. Всеки пункт от този широк и все пак строго определен кръг проблеми засяга съвсем пряко Славейков -не само художника, но и човека, защото е негова лична участ. Да започнем с позицията на твореца - въпрос както етично-философски и естетически, така и обществено-политически. Колкото и да го разглежда откъм неговата естетическо-философска страна, авторът не може да игнорира обще ствената му същност. Но становището му не еединно, ясно изкристализирало определено, репликите му си противоречат, взаимно се отричат. И, както често се наблюдава при Славейков, различието на изказаните възгледи не бележи последователен процес на развитие, а просто неустановеност на платформата. И Къде е мястото на твореца в живота, в политическите стълкновения, в борбите на народа? Каква трябва да бъде неговата мисия и изява? - въпроси жизнено важни, защото в тях се кръстосват не само размислите на мислителя, но непосредствените изяви на човека и писателя Славейков. Той дълго се съсре доточава върху тях, анализира ги, променя възгледите си, мъчително търсейки истинния отговор. Стреми се към категорично решение, без да може да го постигне изцяло. Отказва се от вече изказаните думи, за да заеме нова позиция. Но съмненията никога не изчезват. Те го преследват упорито и настъпателно, карат го да търси нови и нови решения, да преразглежда старите, да анализира положенията от всички страни. И той винаги продължава да търси и да се съм нява. Тези два момента, диалектически свързани помежду си, се превръщат в своеобразен двигател на творческата му енергия. Вътрешните противоречия в мъчителния процес на домогване до истината много ярко са изразени в поемата „Микеланджело". Твърде продължителната творческа работа върху творбата, запазените варианти върху чернова, разли чията между отделните публикации, направените поправки носят следите на напрегнато, драматически изострено търсачество. От първата бегла скица „Творец" (афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову, юли 1890 г.) до варианта, влязъл в „Епически песни", 1907 г., решението на основния поставен въпрос е претърпяло значителни промени. И те недвусмислено показват до каква степен Славейков е противоречив във възгледите си и няма своя изградена, последователно защищавана платформа. Но те показват и нещо друго - много важно и съществено за разбиране творческата личност на писателя — вътрешното неспокойствие, горещината на мисълта, трескавото мятане между полюсно противопоставящи се позиции.

По различни пътища може да възникне една велика тема. От „нищо", от фантазията, от желанието да се противопоставя на съществуващото и така да създава новото, както например Дон Кихот. Или „само" преобразувайки вече съществуваща и устойчива литературна традиция, скитащ мотив, легенда, дошла от глъбините на народа, както например Фауст. Или просто от една книга, само от една вече създадена и прославена книга, но когато в нейната“ тема заживеят други ситуации, герои и конфликти, други психологични проникновения и открития, и то така, че да направят от новото произведение нов образец, заслужаващ нова и собствена слава, с нова литературна съдба. Такова е отношението на Характери на Лабрюйер към Характери на Теофраст. Характери на Лабрюйер са коментар към Характери на Теофраст. Първоначално Лабрюйер е имал намерение да преведе прославеното съчинение на древния философ, като го допълни с няколко характеристики на свои съвременници - първото издание от 1688 г. на Лабрюйеровия коментар съдържа само 418 характеристики. Но постепенно „коментарът" се допълва и обогатява и в последното прижизнено издание той вече съдържа 1120 фрагменти-характери, групирани в рубриките на шестнадесет глави. В това издание оригиналът на Теофраст повече прилича на коментар, а коментарът на Лабрюйер - на ори гинално произведение. Така допълнени и развити до деветото издание от 1696 г., Характери на Лабрюйер остават за поколенията. Историята на Лабрюйеровите Характери - непрекъсващи до смъртта на автора преработки и допълнения - показва нещо твърде сходно с историята на книгите на другите моралисти, на Монтен и Ларошфуко. А и никой не може да каже, ако Паскал би завършил своите Мисли, на колко преработки и допълнения той би ги подложил. Книгата за морала е книга на живота и затова, докато моралистът е жив, той изменя, преработва, допълва. Книгата за морала е също живот - жив организъм. Лабрюйер се оплаква (впрочем това оплакване се появява още у Монтен), че всичко е казано и преизказано, че древните мъдри наблюдатели на човешката природа не са оставили нищо или са оставили съвсем малко за нас. Но съчи нението на Лабрюйер е надеждно опровержение на такива оплаквания и то поскоро доказва, че всеки век взема своето и дава своето, че всяка епоха има своите 61 откровения за човешката природа. Защото и тази природа се променя през епохите - било в някои от по-съществените си особености, било в социалните си проявления, било в конкретния си облик. Лабрюйер е убеден - и в своето Слово за Теофраст той изразява това убеждение, - че в същност сърцата и чувст вата на хората не са се променили, че те са останали такива, каквито са били на времето и както са описани от Теофраст. Но в същото време и в същото Слово Лабрюйер е не по-малко убеден, че „хората нямат вечни навици и обичаи, че те се променят с времето“. И макар тези две убеждения да изглеждат сякаш равнопоставени, самият факт на новите - Лабрюйеровите - Характери вече показва преобладаващото значение на убеждението за историческата измен чивост на морала. Лабрюйер е последният от великите моралисти на класицистическия век и същевременно от първите по-далечни предшественици на просветителската моралистика.

Дългогодишната писателска дейност на Вазов, продължила повече от половин век, поставя няколко важни въпроса за съотношението между творческия път на поета и развитието на новата българска литература. Първият от тях засяга предела между възрожденска и следосвобожденска литература. Ако погледнем от позицията на цялостното историческо развитие, съвсем естествено еда отделим литературата на Възраждането от литературата след Освобождението - разчупването на оковите на петвековното чуждо робство и възкресяването на българската държава са такова изключително събитие в историческата съдба на българския народ, че то не може да не се отрази върху развитието на литературата. Тук трябва да се прибавят и дълбоките социално-икономически промени. Да си припомним определението на Ленин за двата основни периода в историческото развитие на XIX в. Поставяйки за предел годината на Парижката комуна, той пише: „Първата епоха, от Великата френска революция до Френско-пруската война, е епоха на подема на буржоазията, на нейната пълна победа. Това е възходящата линия на буржоазията, епохата на буржоазно-демократическите движения изобщо, на буржоазно-националните в частност, епоха на бързо разрушаване на преживелите себе си феодално-абсолютистки учреждения. Втората епоха е епоха на пълното гос подство и упадъка на буржоазията, епоха на преход от прогресивната буржоазия към реакционния и най-реакционния финансов капитал. Това е епоха на подготовката и бавното събиране на силите на новите класи, на съвременната демокрация. "1 Това определение важи и за периодизацията на българското историческо развитие, като, от една страна, се държи сметка за преплитането на капиталистическото развитие с преживелици на феодализма в страните на Централна и Югоизточна Европа, а, от друга - за Руско-турската война от 1877-1878 г. и Освобождението, които за България представят границата между двете епохи. Без да се покриват напълно, най-общо историческата периодизация определя и периодизацията на литературното развитие. На пръв поглед литературните факти напълно подкрепят тази периодизация - с Освобождението се завършва делото на най-значителните представители на нашата възрожденска литература: Г. С. Раковски умира в 1867 г., Ботев - в 1876, Л. Каравелов - в 1879, Д. Войников, Р. Жинзифов и Н. Бончев - в 1878; фактически е завършено литературното развитие на П. Р. Славейков, В. Друмев, Ил. Р. Блъсков, Н. Козлев, Гр. Пърличев, при все че някои продъл 1 В. И. Ленин. Полное собрание сочинений. Т. 41, с. 16-17; вж. История зарубежной литературы конца XIX - начала ХХ века (1871-1917). М., 1968. с. 4. 77 жават да пишат и след Освобождението. От друга страна, не може да не се отбе лежи, че в първите две десетилетия на новоосвободената българска държава се явява ново писателско поколение: К. Величков, Ст. Михайловски, Зах. Стоянов, А. Константинов, Т. Г. Влайков, Д. Благоев, д-р К. Кръстев, А. Страшимиров, Пенчо Славейков, Мих. Георгиев и др. (наистина първите двама правят ранните си творчески опити през 70-те години, но те са съвсем плахи и са без значение за общото литературно развитие).

Със статията си „Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледища)" предприех един критически преглед на главните възгледи по възникването на сатирата. Беше посочено, че още в края на миналия век въз основа на наблюдения върху древноарабската сатира видният ориенталист Игнац Голд циер се догажда за наличието на известна връзка между примитивните прояви на това творчество и заклинателно-магическото слово. Автори като Робинсън, Рандолф, Корнфорд и Хендриксън подкрепят тази идея с нови факти из областта на древногръцката и келтската култура, където сатирическите импровизации са свързани с ритуални практики, целещи физическо увреждане на противник (например ролята на оскърбленията във фалическите песни при култа на Дионис сказанията за смъртоносните ямби на Архилох и Хипонакс, ирландските обичан и нрави, намерили израз в сагите за пагубните прокоби на бардовете, и пр.) Насърчен от примера на предходниците, американският учен Р. Елиът пръв опитва да съгласува чужди и свои наблюдения с обединяваща мисъл, да ком бинира частното с цялото, сигурно даденото с предположения за неизвестното. Тази теория, надхвърлила събирането на сурови материали, привлича вни вниманието ни както с всички положителни и отрицателни страни на едно изследване, в което хипотетичното е неотстранимо поради недостиг на сигурно засвидетелствувани факти, така и със съществените възражения, които биха могли да се направят спрямо някои методологически грешки и тенденциозни гледища. Съ щевременно, като се взема становище по поставените от автора проблеми, следва да се направят някои изводи относно значението на стореното досега за осветляване психологическите и историческите страни на сатирическото творчество Монографията си от 1960 г. „Силата на сатирата: магия, ритуал, изкуство" Р. Елиът започва с мисълта на Драйдън за развоя на сатирата от различните примитивни прояви до изисканите художествени произведения, създадени в Рим и Западна Европа. Докато английският критик от XVII в. се опира на Биб лията и разработената от хуманистите литературна история, съвременният учен се обръща към античните митове и фолклора, към достиженията на психофизио логията и изследванията на антрополозите върху обществените нрави на дивите 1 Р. Димчева. Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледиша). Литературна мисъл, 1976, кн. 1. Срв. І. Goldzieher. Abhandlungen zur arabischen Philologie.1. Leiden, 1896; F. N. Ro binson. Satrirists and Enchanters in Early Irish Literature: Studies in the History of Religions, Presented to Crawford Howell Toy, ed. D. G. Lyon and G. F. Moore. New York, 1912; M. C. Randolph. The Medical Concept in English Renaissance Satiric Theory: its Possible Relationships and Implications. Studies in Philology, XXXVIII. 1941, No. 2; G. L. Hendrickson. Archilochus and the Victims of His lambics: AJP, XLVI, 1925; F. Cornford. The Origin of Attic Comedy. London, 1914. 86 племена. „Моята цел, отбелязва Елиът, е едновременно теоретическа и историческа: да се изясни ранното единение на сатирата с магическата сила и да се покаже как тази първична връзка продължава да съществува по скрити и проме нени пътища в съвременната сатира."

Освен Гьоте, Шилер и Хайне Е. Т. А. Хофман е може би единственият немски писател от първата половина на миналия век, който е бил четен с увлечение и и за когото се едискутирало и във Франция, и в Англия, в Русия и в Америка. Е. А. По, Дикенс, Бодлер, Мюсе, Балзак, Достоевски, Пушкин и Гогол - у всички тях връзката с идейния свят и художествената образност на Хофман енеоспорима. В някои случаи тя се изразява и в пряко, трайно влияние върху собствения творчески натюрел (у Е. А. По например). Мнозина литературни критици от найвисок ранг - сред тях Белински и Херцен - пишат възторжено за творческото дело на този удивителен писател от епохата на романтизма. Застъпничеството на тези критици в полза на Хофман в никакъв случай не е било излишно, тъй като лаконичното „ отличен в службата, като поет, като композитор и художник", което е изписано на надгробната му плоча, определено не изразява всеобщото Мнение, което са имали за творчеството му личности с неоспорима компетентност в областта на литературата и културната история. В своята „Естетика" например Хегел твърди, че Е. Т. А. Хофман е един от онези писатели, които са говорили със словата на болния дух и са отнесли поезията към мъглявото, суетното и празното“. Гьоте съжалява за това, че „болезнените творби на този страдащ човек дълги години са били действени в Германия" и отбелязва, че „всеки загрижен за изграждане на нацията човек би трябвало да съжалява за това"2 Пред вид на рязкото, отрицателно отношение на Гьоте към немския романтизъм, изразено и в прочутата му сентенция - Класическото е здравото, а романтическото е болезнено", тази оценка на ваймарския класик не би трябвало да ни учудва. Именно в творчеството, пък и в живота на Хофман следите на болезненото са особено ярки. Интересен е обаче фактът, че творбите му стават обект на остра критика и в лагера на романтизма, към който несъмнено принадлежи и самият той. Тук може би най-категоричен е Уолтър Скот. При това създателят на историческия роман използува в много свои произведения неща, типични и за творбите на немския разказвач на призрачни истории“: романтически вну шения при изграждане на фабулата и образите на героите, фантастически и тайнствени елементи. За Хофмановото творчество Скот пише: „Неговите произве дения ... не трябва да се сочат като пример за подражание, а по-скоро като предупредителни табла, които правят за нас нагледно това, как най-плодоносната 1 Цит. по Hoffmanns Werke. Band I. Berlin u. Weimar, 1972. Einleitung von G. Schneider. S. Ш. 2 Eckermann. Gespräche mit Goethe, цит. по Г. Шнайдер, вж. по-горе, с. ш. 103 сила на въображението може да бъде изчерпана поради една лекомислена склон ност към разхищение. Напълно в духа на една морализираща тенденциозност шотландският разказвач съзира в Хофмановото творчество упадъчност и порочност - беди, за които ще го упрекват и мнозина други. Цитираните слова на У. Скот навеждат мисълта към проблемите за връз ката между лична съдба и творческо дело, между характер на художника и използувания от него начин на пресъздаване. Универсалното художествено на следство на Хофман, неговият кратък, изпълнен с дълбоки преживявания и пре вратности живот, задълбочените му саморефлексии безспорно са дали възмож ност за интересни наблюдения във връзка със споменатия кръг от проблеми. Дълбоко впечатляващата своеобразност на неговите литературни творби е не съмнено продукт на едно необикновено творческо дарование. В тях елементите на случайното и особеното се превръщат в маркировка по пътя към всеобщозначимото.

През първата половина на XIX в. интересът към историческото минало у нас се разраства и задълбочава, което е в пряка връзка със засилването на възрожденските процеси. Историцизмът се разгръща като обширно обществено-политическо и литературно течение, форма на пробуденото народностно съзнание. По това време интересът към българската история се за доволява с най-разнообразни по жанр произведения - от историческото изследване до есха тологичните съчинения и гражданската лирика. Кръгът от читатели се увеличава поради въз можностите, които дава печатането. Съчиненията с историческо съдържание, които имат най-широко разпространение през първата половина на XIX в., бихме могли да разглеждаме най-общо като оригинални и компи лативни, а последните от своя страна могат да бъдат създадени въз основа на български съчи нения или да представляват преводи. От преводните истории голяма популярност получава История славенно-болгарског народа из г. Раича историе и неких исторических книг составленна и простим язиком списанна за синове отечества Атанасием Несковичем. В Будиме граде, 1801". За автора на това първо печатано у нас историческо съчинение нямаме все още категорични данни. Ако съдим по годината, в която е отпечатана историята му - 1801, той е роден найкъсно към средата на 70-те години на XVIII в. Сведения за рожденото му място намираме в книгата на Шафарик „Geschihte der südslawischen Literatur", 1865, т. III, с. 331-332, който пръв отбелязва историята на Нескович и дава бегли вести за автора й. Според него Нескович е от селището Язак, Сремска област (aus Jazak im sirmier komitat); то се намира южно от Нови Сад, близо до Сремска Митровица, Врдничка околия. Шафарик посочва, че Нескович е получил образованието си в Пеща, Раад, Пресбург (Братислава) и Йоденбург и ебил преподавател по немски език и литература в Пеща през 1810-1812 г., а също и по-късно, което го характеризира като високообразован за времето си човек. e Последната година, за която имаме сигурни данни за Атанасий Нескович, е 1825 г. и ни известна от публикацията на Марта Бур „Писма на книгоиздателя В. Н. Ненович в Будапещенските архиви (1824—1826)":1 в тази публикация се съдържат интересни сведения за автора на „История славенно-болгарског народа". От писмо № 4 на В. Н. Ненович до братовчеда му Павел С. Ненович (12. III. 1825 г.) узнаваме, че Нескович ебил твърде авторитетна личност сред нашата интелигенция тогава и кореспондира с българи от Одеса и Кишинев, за да търси абонати за историята си. Василий Ненович го кани да стане коректор на неговата „Свещенная история църковна“, като се отнася с уважение към познанията му: „Ако има таквизи хора да разумеват от нашите болгарски, или ако не, а то кажете на типографията за госп. Афанасия Несковича, ако щът да го приемнат за коректора на тази книжка, тоест ако го намерите и господство Ви мунасип, защо ако има други по-добър, може по-добриет да буде. Па ако ще г. Афан(ас) да приемне това, комуто ся покланям, да му кажете и за историята негова, малко 1. Известия на Института за литература, ХХI, 1972, с. 219-246. 115 И попечение има ха(джи) Йордан писмата му за Кишнов и Одесса йоще стоят тука в Брашов моля някак да не би писал тука, че аз пиша так. "2 Друг факт във връзка с биографията на Нескович се съдържа в писмо № 8 пак до Павел С. Ненович (2 14. VII. 1825 г.). Тук по повод коригирането на съчинението му, извършвано от Ат. Нескович, В. Ненович подчертава: И да не прави никаква друга поправка, сиреч да промени смисъла на историята съобразно със сръбския синтаксис, а да я остави така на прост български език както е, а само да поправи правописа и рядко по някоя дума, ако се случи двусмислена.

През лятото на 1970 г. един щастлив случай ме свърза във Варна с Мария Константинова. Стаята на осемдесет и една годишната жена е запазила атмосферата на далечните години - старинни извити столове, виенско канапе с раирана сиво-черна дамаска, гравюри по стените: „Наполеон и сина му“ и „Торквато Тасо и Леонора". Върху украсения с резби скрин на найвидно място стои в старомодна рамка фотографията на Алеко Константинов. Този портрет е скъпа семейна реликва, тъй като старата жена е потомка на Константиновия род. Нейният дядо е чичо на Алеко - брат на баща му. Възрастната жена епазила немалко неща, свързани с именития и сродник. Повечето от тях са били дадени за временно ползване на различни музейни работници и литературни изследователи, но не са и върнати за голямо нейно огорчение... и сега Мария Константинова прояви своята отзивчивост, като ми даде възможност да се запозная с един автентичен ръкопис - дневника на нейния рано починал, още като юноша, брат. В този дневник той, пле менникът на Алеко Константинов, е записал породените от срещите си с писателя размисли и впечатления. В тетрадката от двойни канцеларски, пожълтели от времето листа намерих ре дица интересни факти за отношенията между чичото и младия племенник, както и една истинска находка: собственоръчно написан на отделен лист албумен експромит на Алеко Константинов. Освен това се запознах и с едно писмо, отправено от Алеко до чичо му - Прокопи Хаджи Константинов, както и с един документ - някогашен препис на „Списък на вещите, намерени в квартирата на А. Константинов, както и при него по време на убийството му". Особен интерес буди дневникът на Алековия племенник - шестнадесетгодишния Никола Прокопиев Константинов. Записите почват от 1-ви август 1892 г., когато юношата, завършил втори курс на Търговското училище в Свищов, отива в София с намерение да постъпи във Военното училище. Още в началото на дневника се усеща впечатлителната, отзивчива и сърдечна душа на момъка, неговото желание да учи, както той сам казва, „по-добри неща и по-всестранни". Първият запис, в който се споменава за Алеко Константинов, е от 12 август: „Аз бях при Алека Константинов - известний преводач на Пушкина и Лермонтова". От следващите записи в дневника имаме основание да смятаме, че при тези посещения юношата е споделил с чичо си своите литературни наклонности, издал му е тайната си, че пише стихове. Вероятно двамата са водили разговори на литературни теми, защото през тези дни Алеко Константинов написва В дневника на племенника си следния звучен поетически експромт:

Писмата на Асен Златаров, които се намират в архива на Николай Лилиев, колкото и малко на брой - пет - са ценни, защото отварят непрочетена страница от книгата на неговия живот. В тях той пише, че сказките, от които ние на времето сме били във възторт, и кабинетната му работа на учен опустошават неспокойната му душа. Златаров е представител на онова поколение, което изнася на своите плещи две войни - Балканската и Първата световна. След тях „Никога вече война" е лозунг в ръцете на народите Той се подема от писатели, общественици, политици. Николай Лилиев превежда „Огънят от Анри Барбюс. Сладкодумецът Асен Златаров е неофициален пратеник на мира. Но той не есамо негов апостол, не само сказчик по научни и философски въпроси, не само развява знамето на Лилиевата поезия из цяла България, а е и крайно състрадателен и нежен. В 1922 г. Златаров е във Враца и говори за автора на „Птици в нощта". От разлепените афиши освен заглавието „Поетът на душата - Николай Лилиев" узнаваме и това, че парите от продажбата на билетите се пращат на поета, който е тежко болен във Виена. По-късно между двамата приятели не става дума за подаръците. Лилиев мисли, че големия пакет, който Свето слав Минков му донася в поликлиниката, праща някоя богата софийска дама. За хуманната постъпка на Асен Златаров той узнава едва през 1933 г. А в последните дни на живота му, при страшни мъки, някой му казал, че Лилиев бил болен, той повтарял бедният Николай, бедният Николай, и той ли страда!.…

Рецензираната книжка привлича вниманието главно с материалите, посветени на проблеми от българската литература и есте тика. Особен интерес буди статията на д-р Дитмар Ендлер от университета „Карл Маркс" в Лайпциг, озаглавена „Пресъздаване образа на социалистическия човек в съвременната българска литература“. Авторът отбелязва, че съвременната българска проза е изцяло пронизана от усилията на писате лите да изобразят достоверно и диференци рано социалистическия съвременник като субект и обект на историческото развитие, да обхванат задълбочено неговите социални, духовни, емоционални и нравствени измерения. Разбира се, литературният процес не е лишен от противоречия и проблеми, това е диалектически процес, в който - при борбата за овладяване на нови творчески позиции - съществуват както победи, така и поражения. Но преди всичко може да се каже, че възникнаха многобройни творби, най-вече сборници с разкази и кратки романи, които извършват смели разузнавателни походи в комплицираната, динамично развиваща се социалистическа съвременност. Това са произведения, посочва авторът, които пресъздават самоутвърждаването и промяната на хората при изграждането на социализма и атакуват дребнобуржоазния начин на живот и на мислене. В тази връзка се отбелязват книгите на Камен Калчев „Двама в новия град“ (1964), Павел Вежинов ,, Момчето с цигулката“ (1963), Андрей Гуляшки „Седемте дни на нашия живот" (1964), ,, Романтична повест" (1967) и др. Д-р Ендлер подчертава, че през този период в новата българска литература се разшири кръгът от проблеми, появиха се много нови и свое образни художествени почерци. Ала акцентирането на нравствените проблеми в българската проза на шейсетте години подведе отделни писатели да разглеждат етическите въпроси откъснато от конкретноисторическите условия на общественото развитие, смята авторът. Също тъй невинаги бяха достатъчно интензивни усилията за пресъздаване образа на съвременника. В тази връзка авторът цитира отчетния доклад на 130 ЦК пред Десетия конгрес на БКП, в който се казва:... ... Етапът на развитие, в който се намира нашата страна, наложително изисква нашата съвременност да навлезе пълновластно в литературата, съвременният човек, тво рецът на новия живот да стане главен герой, с пълна сила да зазвучи патосът на комуни стическото преустройство на света." Д-р Енд лер е на мнение, че литературното развитие от началото на шейсетте години наистина с било съпроводено от известно изоставане сравнение с върховите постижения на пет десетте години, когато, макар и с историческо закъснение, но затова пък веднага от пози циите на социалистическия реализъм се съз дава големият обществен роман, достигнал своите най-големи висоти в четирите „нацио нални епопеи" (П. Зарев) - романите „Тю тюн" (1951) на Димитър Димов, „Обикно вени хора" (т. І, 1952) на Георги Караславов, „Железният светилник" (1952) на Димитър Талев и „Иван Кондарев“ (т. І, 1958) на Еми лиян Станев. Тези романи представляват по думите на автора историческо самоопознаване, поглед назад към миналото, към от шумялата епоха, те са размисъл върху извървения път и историческия опит, довеж дане до съзнанието на читателя онези зако номерности на общественото и националното развитие, които доведоха до деветосептем врийската победа. Тези мащабни литературни творби проникват дълбоко в характера на изобразяваната епоха, обхващат големите социални измерения на времето и достигат до значителни историко-философски обоб щения. Тъкмо с тези си качества общественият роман от петдесетте години създаде мащаби, до които невинаги се доближава литературата от шейсетте години, насочена преди всичко към изобразяване на съвременния живот Обаче опитът на големия роман не с отишъл напразно, смята авторът. Той с пробива път в съвременната българска ли тература по нов начин, съобразно с промените и изискванията на новото време и това се върши с нарастваща интензивност. В редица забележителни романи от нов тип героите поставят своя живот, с воите стремежи, своите конфликти и лични решения в непосредствена връзка с историческото развитие на социа листическото общество.

Литературно-изследователската работа е колкото благородна, толкова и неблагодарна. Да живееш сред книгите, без да се тревожиш от проблемите на съвременността, еневъз можно. През 1974 г. Издателството на БАН издаде сборника „Литературен процес и художестве но творчество", посветен на 60-годишнината на акад. Пантелей Зарев. Но ако отбелязването на един юбилей представлява опит да се направи цялостна оценка на дадено творчество, то съвсем не означава, че творецът в най-скоро време няма да ни изненада с нещо Ново. Няма нищо академично, в обичайния смисъл на думата, във факта, че Пантелей Зарев и като критик, и като литературовед, нито за момент не престава да участвува найактивно в обществения и културния живот на нашето общество. Едва ли можем да си го представим затворен задълго в неговия ка- бинет, изолирал се от света. Твърде често той печата рецензии за новоизлезли книги или статии по литературни и обществени проблеми, които очевидно го вълнуват. Такова активно творческо поведение ангажира и възпитава. Неговата дейност на литературовед е образец на съвременно отношение в изследване проблемите на литературата. В книгата си „НаРодопсихология и литература" (1970) например Пантелей Зарев разработва такива важни въпроси като национална съдба“, „национален характер“ и „национална поетика", които имат водещо значение при изследване творчеството на даден писател. Особено интересни са различните аспекти на стила" във втората част на същата книга, които П. Зарев разглежда като важни компоненти, за езиково-текстовата изразителност и изобразителност" в творчеството на писателя. В сборника „Литературен процес и художествено творчество" са включени разнообразни студии, в които се изследват особе ностите на творчеството на някои наши писатели, проблеми на общия литературноисторически процес, или теоретични въпроси на литературознанието. След обстойната сту дия на Георги Димов „Една богата и плодотворна литературоведска дейност“, в която авторът се е постарал да представи възможно най-пълно многостранното дело на акад. Пантелей Зарев, в сборника с интерес четем Студиите на наши изтъкнати учени и наред с тях изследванията на по-млади автори. Проблемите, които са поставени в отдел ните студии, са свързани с творчеството на писателя и с развоя на литературния процес. Това са теми, които отдавна занимават изследователите и свидетелствуват не само за техните предпочитания, но и за отговорното им отношение към науката, за стремежа им да насочат своите усилия към проучване на значителното, на художествено-ценното в нашата и световната литература. Цялостното дело на акад. Пантелей Зарев е продиктувано именно от тези благородни стремежи. В студията на Георги Димов неведнъж се подчертават аспирациите на П. Зарев да види повече страни на сложния историко-литературен процес". Авторът се спира по-обстойно на значителните трудове на Пантелей Зарев, които показват неговите многостранни интереси. След като прави оценка на книгите „Стил и художественост (1958) и „Класика и съвременност" (1960). най-значителен дял от студията си Георги Димов посвещава, разбира се, на многотомното произведение „Панорама на бъл гарската литература" (т. І, 1966; т. II, 1967; т. III, 1971; т. IV, 1973), което според автора има обобщителен характер за изминатия от литературоведа Пантелей Зарев път. Както Георги Димов, така и Соня Баева в краткия предговор към студията си акцентува особено върху новия подход на П. Зарев, върху неговия своеобразен метод на изследване. Соня Баева пише: „В своето най-зряло произведение „Панорама на българската литература" П. Зарев изхожда от определен аспект за литературата и този аспект, в който я вижда и оценява, е многостранен, многопластов, най-важното - съвременен. Изминаха вече седем години, откакто излезе първият том, и смело може да се каже, че издържа проверката на вре мето. Това е нов по постройка, стил и проблеми научен труд за българската литература. Действително „Панорама на българскат Литература" най-цялостно представи Пант лей Зарев като оригинален и задълбочен и 141 следовател. Тя окуражи нашето самочув ствие с това, че нейният автор съумя да разкрие процесите на нашата литература в контекста на световната. Литературно-историческите прегледи, които П. Зарев прави на десетилетията, се извеждат от нашия исторически живот, разкрива се националната самобитност на българската литература. Пантелей Зарев е от малцината литературоведи, които успяват така пълно да разтълкуват странния, трудно достъпен свят на писателите, да открият нюансите в характера на тяхното творчество.

Сборникът, който е предмет на нашето внимание, съдържа материали от третата творческа среща, състояла се през май 1973 г. в София между сътрудници на Института за световна литература „Максим Горки" при Академията на науките на СССР и Института за литература при Българската академия на науките. Първото впечатление, което този съвместен труд поражда, не само потвърж дава мисълта за единството и идейно-есте тическото единомислие между съветските и българските литературоведи по основните проблеми на нашата съвременност“, която изказва в уводните си думи към сборника Стойко Божков, а и същевременно ни убеж1 Предишните две срещи третираха те мите „Октомври и развитието на българската Литература“ и „Формиране и развитие на социалистическата култура в България". Еднойменните сборници с материали от тези срещи излязоха съответно през 1967 и 1971 г. дава, че пред нас е документ за голямата научна резултатност на тази творческа среща. Безспорно марксистко-ленинската фило софия е общата методологическа основа на естетиката и литературознанието. Науката, в това число и науката за литературата, не може да не проявява интерес към себе си, към своето състояние и перспективи за развитие. Нещо повече, изхождайки от вътрешната логика ( и йерархия на проблематиката) на науката, съвсем основателно бихме потърсили в един научен разговор за идейнохудожествените особености на съвременния литературен процес проблема за литературознанието. И наистина на съвременното съ стояние на науката за литературата, на нейната същност и структура, на методологическите й принципи и философския и базис, на конкретните и постижения и непреодолени недъзи се спират много от представените в сборника автори. Специално на този проблем са посветили своя научен интерес четирима български изследователи: Емил Георгиев, Атанас Натев, Васил Колевски и Георги Димов. Емил Геор гиев в „Съвременното литературознание и общият литературен процес" изхожда от убедителната според нас теза, че общият литературен процес се нуждае от наука, която да го изучава цялостно така, както в лингви стиката резултатите от изучаването на отделните езици се обобщават от общото и срав нителното езикознание. От определението, което авторът дава на тази дисциплина, става ясно, че се касае за историко-теоретична наука. Изглежда неубедително твърдението, че такава наука тепърва трябва да се създава, но нейната систематизация и пълна разработка е наистина задача, към чието решаване трябва да бъдат насочени усилията на марксистителитературоведи. Авторът справедливо изтъква: „Изучаването на общия литературен процес е важна задача на съвременното литературознание. То води до дълбоко опознаване както на ли тературното развитие, така и на общото развитие на човечеството. Литературният процес е съставна част на общия процес и подпомага проникването в него, доколкото литературата най-пълно отразява живота и не остава в сферата на историческите схеми, а извежда пред погледа на съвременника образите и жизнените форми на по-далечното и по-близко минало и на съвременността. " По-нататък Е. Георгиев продължава мисълта си за ценните резултати, които дава изучаването на една национална литература във връзка с други литератури както за самата тази литература, така и за литературния процес в цялост. Безспорно това твърдение го вори с езика на научната истина. С известно съжаление трябва само да констатираме, че авторът, който несъмнено има богати наблю дения върху славянските литератури и све товния литературен процес, не е освежил си с някои моменти и обоб- и подкрепил тезата 143 щения, които биха допринесли за по-конкретното очертание профила на обсъжданата от автора литературоведска дисциплина. Стру ва ми се, че към казаното от Е. Георгиев за значението на общото и сравнителното литературознание би могло да се добави, че неговото системно и разгърнато изграждане би дало поплътен теоретически и фактически фон, върху който по-ясно ще изпъкне картината на све товния литературен процес с неговите национални и типологически структури, както и идеологико-теоретическото отражение на този процес в една или друга литературоведска концепция и интерпретация. В този аспект общото литературознание не би могло да разглежда логиката на литературния процес с неговите вътрешни закономерности изолирано от останалите национални и социалноидеологически процеси.

Заглавието „Критически хроники" найточно характеризира новата книга на Яко Молхов. Тя фиксира пътя на критика в про дължение на няколко години и ни дава срав нително цялостна представа за неговото развитие през това време, за активното му уча стие в литературния живот. Но това заглавие е валидно въобще за критическото дело на Яко Молхов, защото той е най-вече оперативен критик. Нещо повече, основен жанр, в който той най-често се изявява, е рецензията. Дори и в по-обшир ните статии неговият подход е рецензентски. 148 Днес в това има като че ли нещо обидно и рецензията се счита едва ли не за второстепенен жанр. Немалко критици, дори и сред най-младите, предпочитат проблемните статии и студии за сметка на рецензията, но в края на краищата за значимостта на едно критическо дело трябва да съдим не от жанровото предпочитание, а от степента на реа лизацията на творческите заложби, от верността на критическите оценки и анализи. Нима нямат по-голяма стойност рецензиите с верни оценки от статиите за автори и книги, които след време се оказва, че не са влезли в литературата? Като оперативен критик Яко Молхов има заслуги на първо място в оценката на разглежданите от него литературни произведения. Той има прецизно школуван усет за художествените стойности, изграден главно върху реалистични образци. Друго обаче прави силно впечатление - Яко Молхов проявява подчертан интерес и към непознати автори, към млади поети и писатели, чиито творчески физиономии не са ярко реализирани. В това има освен симпатичната дързост и дълбок морален смисъл, защото е израз на желанието на критика да помогне, на готовността му да посъветва, да даде кураж, да вдъхне увереност. Разбира се, Я. Молхов не е критик, който непременно хвали, неговите рецензии неви наги са положителни", но те са доброжела телни, обективни и честни. Оценката в тях е винаги плод на една стабилна позиция, на ясното разбиране за литературата като за високоотговорна обществена дейност, подвластна само на високодаровити хора. И точно тук идва онзи момент, който превръща теоретическите принципи в действени критерии. Аз ще го нарека талант, макар че не бих искал да намесвам големите думи, когато говоря за критик като Яко Молхов. Но Яко Молхов не само оценява. Оценката е крайният етап на критическия анализ и тя се извежда чрез доказване на достойнствата и слабостите на книгата. Впрочем анализ като че ли не е най-сполучливата дума за критическия метод на Молхов. Той се стреми повече към възстановяване на атмо сферата, духа и смисъла на разглежданата творба, а не към нейното сухо разчленяване.