Книжка-5

1976, Книжка 5 - Съдържание

Димитър Благоев има неоспорваната слава на блестящ интелектуалец и духовен знаменосец на своето кипящо и неспокойно време в България, на изключително талантлив представител на марксистката пролетарска идеология. В онази епоха само ленинската мисъл го превъзхожда. Благоев се нарежда по достойнство между елитните, високоерудирани творчески представители, защитници, носители и пропагандатори на това могъщо учение на борбата, призвано да преобрази коренно света, като Георги Плеханов, Пол Лафарг, Франц Меринг, Роза Люксембург, Антонио Грамши. Ето защо, макар и по-малко известен извън границите на своята родина, той заслужено трябва да бъде оценен като велик участник в процеса на духовното революционизиране на работническата класа и на човечеството изобщо през 90-те години на миналия век и през първите десетилетия на империалистическата епоха. Димитър Благоев мащабно се откроява на замъгления фон на историята, смущавана от първото, едва доловимо предутринно избледняване на пълзящите над земята огромни сенки на тогавашното мрачно и сиво настояще, като гигант на мисълта, предвещаваща пророчески настъпването на едно красиво бъдеще на България, като един от световните върхове на творческото приложение на марксистката идеология в огъня на класовата борба. Изключителното обаяние на неговата гигантска теоретическа сила и научна проницателност, рядка за онова исторически разделно време, когато животът подкопава господствуващото светоразбиране и дава път на друга мирогледна и концептуална система, продукт на закономерния прогрес на обществото, се корени в характера на идеологията на революцията и в собствените интелектуални способности на родоначалника и старейшината на българското социалистическо движение. Преди всичко Димитър Благоев по неотразим начин респектира и уди влява със своята широка и многостранна духовна култура. Той не е тесен специалист в определена, качествено диференцирана област на идеологията, професионал, затворен в ограничените рамки на еднотипни логико-теоретич ни категории, а голям и просторно разгърнат енциклопедичен ум, човек на синтеза и обобщенията, призван по достойнство да овладява основните положения на цялата революционна теория, да стига до най-високите мирогледни върхове на учението на Маркс и Енгелс, което има историческата задача да 3 озарява с науката движението на масите по пътя на класовата борба, към сияйното бъдеще на социализма и комунизма.

България е една от малкото страни в света, където още в края на ХІХ в. марксизмът пусна корени не само като социално-икономическо учение, но и като теория за обяснение и оценка на явленията в областта на литературата иестетиката, в духовно-интелектуалната дейност изобщо. Наистина не може да не буди много и много въпроси обстоятелството, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото движение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите обще ствени отношения не бяха се изявили още в класическата си форма, се появява не само пролетарско-революционна литература, но и марксическа литературна теория и критика. Къде следва да търсим обяснение на факта, че още пионерът на социа листическото движение, основателят на партията на българския пролетариат Димитър Благоев се изявява и като школуван, проникновен литературовед- марксист? И благодарение на дейността му, намерила скоро всеотдайни последователи, България ще излезе на най-предните линии на марксисткоЛенинската литературоведческа мисъл. Очевидно причините могат да бъдат търсени в много и различни посоки - и в здравите национални демократически теоретико-критически традиции, и в своеобразното развитие на българския обществен и духовен живот, както и в исторически обусловеното общуване със завоюваното от руската реали стическа литература и материалистическа естетика. Разбира се, съвсем не на последно място - и в обществено-идейната формация, в личните качества на онези големи дарования на народа ни, които бяха призвани да трасират нови пътища на социално-политическото ни развитие, на националната ни култура. Както е известно, една от характерните черти на новата българска литература, започнала да се формира от втората половина на XVIII столетие, е,че още с появата на първите по-значителни произведения се откроява и стремеж да бъдат те оценявани и направлявани с оглед на потребностите на ускорените ренесансово-просвещенски процеси, характеризиращи тогава живота на българската народност. Успоредно с растящото съзнание относно задачите и значението на книжовната дейност в различните и жанрове за 22 всестранния национален подем се формират и утвърждават все по-опреде лени възгледи, принципи и критерии относно своеобразния характер на литературата като мощно оръжие за народностно самопознание и всестранно възраждане. И вече през 60-те и 70-те години българската теоретико-критическа мисъл се домогва до безспорни завоевания, застава на революционнодемократически, материалистически позиции. Макар и в своеобразна, найчесто критико-публицистична форма, тя подхваща почти всички основни въпроси, свързани с разцвета на литературата, на културата изобщо, в найтясно единение с потребностите на разгарящата се националноосвободителна борба и извоюване на политическа и духовна независимост.

Не зная дали един разговор по методологическите проблеми на една литературна история трябва да започне с въпроса за националната самобитност на нейния литературен процес. Но съм убеден, че в своите резултати една подобна дискусия по необходимост поне при нас трябва да изведе преди всичко към проблемите на историческото своеобразие на националния художествен развой. Защото една литературно-историческа постройка само то гава може да има траен смисъл и значение, когато не повтаря известни или чужди схеми или най-общи развойни шаблони, а в рамките на един по-широк или по-тесен исторически или географски контекст се стреми да намери свое самобитно място. си Когато се сблъсквам с подобен род проблеми, кой знае защо винаги спомням Томас Мановата парафраза на познатата мисъл: „Човек, който не се е прославил в родината си, никога няма да добие слава и в чужбина." Тя крие една неоценена културно-историческа закономерност: хората по света приемат нашите ценности чрез отношението ни към тях и чрез нашето самосъзнание за самите нас. Можем ли да искаме от другите да проникнат във величието на Ботев, да обикнат поезията на Вапцаров, да оценят стиха на Яворов - да приемат нашите поетически ценности, ако самите ние не сме ги разкрили в тяхната значимост и неповторимост. А това предполага една висока култура на литературно-критическо саморазкриване и литературноисторическо самопознание. В превръщането на една литература от ценност за себе си, от ценност за своя народ в ценност за другите, за света, важна роля играе литературно-историческата наука. Тя трябва да намери място под слънцето на изкуството за своите национални стойности, техен терен естетическата култура на цивилизацията. Това са сложни задачи, свързани с проблемите на философията и методологията на една литературна история. Тяхното обсъждане е насыщна задача на българската наука. Дори най-общата им постановка обаче вече ни води към някои основни методологически проблеми на литературната история. B Доскорошната практика поставяше като основно противоречие на всяка литературно-историческа конструкция отношението между неповторимия характер на творческия акт и общите закономерности на литературния процес.

Един от основните въпроси на нашата литературна история есложният проблем за органическия преход от фолклор към литература. Пътят, който може да се достигне до неговата същност, минава както през чисто философската интерпретация, така и през сферите на литературната и фол клорна теория и история. Прякото разрешаване на този въпрос е свързано с проучването на огромен фактически материал. Връзката между българското народно поетическо творчество и литера турните жанрове през Възраждането е една от възможните многобройни изследователски насоки, които водят към спецификата на посоченото явление. Какво налага и същевременно оправдава сложния кръг от въпроси да се със редоточи около взаимоотношението фолклор - литература именно в най-мал ката клетка на литературното развитие - жанра? Логично ли е отделният процес да се сведе до явлението и чрез спецификата на жанровата структура да се стигне до същността на жанровата система на българската литература от епохата на Възраждането? на - ли Основание за подобен подход към един от най-същностните моменти литературната ни история - връзките и взаимодействието и с фолклора намираме в самото съдържание на понятието жанр - като една исторически възникнала „формално-съдържателна структура, която, след като е породена от определено време и конкретни обстоятелства, придобива като че извънвременни черти и свойства и създава впечатление на извънисторич ност 2. Или, с други думи, на помощ за поставянето на някои важни мето дологични проблеми около взаимоотношението фолклор - литература идва „съдържателността" на жанровата форма, това, което М. Бахтин нарече „памет на жанра“, „Литературните структури, които, умъртвени и превър нати в схема, привеждаме под категориите род и вид: драма, сатира, елегия, роман, при своето раждане са били жив източник на литературно-художе ствено съдържание, което в дадено историческо състояние на света (тип от ношение на обществото и индивида) възниква като органическо изразяване жизнена ситуация в литературата. Литературната структура абсорбира в себе си жизнено съдържание и след това във всяка нова епоха излъчва идея, писатели, които спокойно се обръщат към нея, без да знаят с какъв възпла меняващ се огън играят.

Пред нашето литературознание, както и пред литературната наука на другите социалистически страни днес се поставя задачата да проучат националните литератури в светлината на колективния художествен опит на цялата социалистическа общност. Литературата на социалистическия реализъм, която в главните си и решаващи черти стана основна база за развитието на тези литератури, се отличава на днешния етап с богатство на стилови и жанрови търсения, индивидуални почерци и художествени решения. Развивайки този метод, всяка отделна литература възпроизвежда своеобразния исторически опит на своя народ, насочва се към своя вътрешна опора, каквато представляват националните художествени традиции; тя не може да не въплъти народностния характер, формиран от векове, в нея често се вплитат мотивите на народното изкуство. Същевременно в литературите на социалистическата общност протичат и типологически сходни процеси, през цялото многообразие проличава общността на идейно-художествените концепции, обусловена от основните принципи на единния творчески метод. Тези тенденции са обект на голямо внимание от страна на съветските учени и литературоведите от братските страни; за тях се говори на симпозиуми, по-специално на две конференции, състояли се в Института за световна литература „А. М. Горки" - „Общото и особеното в литературите на социалистическите страни в Европа"; на същите тенденции бе посветена международната „кръгла маса“, около която по инициатива на сп. „Вопросы литературы" се събраха представители на чуждестранни списания, за да обсъдят взаимодействието между социалистическите литератури на съвременния етап. Днешният момент от литературното развитие може да се оцени правилно само ако социалистическият реализъм се схваща като развиваща се художе ствена система, активно реагираща на новите проблеми и конфликти и способна да намери средства за художествена изразителност, които да отговарят на съвременните духовни търсения. Именно такъв подход позволи на участниците в международната дискусия, провеждана в продължение на много години на страниците на списание „Вопросы литературы", по новому да изследват идейно-художественото богатство на социалистическия реализъм, да изкажат немалко плодотворни мисли, свързани и със схващането на общия проблем за метода и неговата естетическа широта, и с критерия за оценка на художествените явления.

Поемата „Септември" еедно изключително явление в нашата поезия. Нейната изключителност се определя както от съдбовния национален момент, от разтърсващите събития, послужили за първооснова на поетическия й сюжет, така и от изключителността на творческата личност, в която тези събития резонират. Поемата неотразимо завладява читателите с размаха на идеите си, с гневното избухване на гражданската съвест срещу фашисткия терор, със социалния си оптимизъм и вяра в тържеството на социалистиче ската революция и същевременно - не по-малко с образния си строй, с експресията на ритъма, интонацията, удара на словото. Съчетанието на дълбок демократизъм и политическа ангажираност с новаторска форма, изпробваща неразкрити резерви за въздействие върху психиката на читателя определя мощния емоционален заряд на творбата, обаянието и популярността й. Художественият свят на „Септември“ е необичайно дълбок, сложен и противоречив. Изчерпването на неговото своеобразие естествено изисква съответна задълбоченост и многостранност на усилията на изследвача. Настоящата статия има в това отношение скромни претенции - нейна цел е да покаже някои най-общи принципи в изграждането на идейно-художестве ния свят на поемата, оставяйки настрана някои съдържателни аспекти и маса от многообразните и изразни средства. Навлизайки в този свят с оглед на поставената задача, читателят не може да не почувствува на първо място неговата парадоксална раздвоеност. Той се твори от две различни гледни точки, по два съвършено противоположни пътя на художествено изображение. По отношение на обекта единият е центростремителен, а другият - центробежен. Единият се насочва към събитието в неговата конкретна реалност, в документалната му достоверност. Другият се оттласква от него със скоростта на „разширяваща се вселена" - по посока на един универсален, митологизиран, неограничен във време-пространството образ. Психологическите мотиви на тази двупосочност са понятни. Очевидно потресаващата картина на септемврийските събития, величието и трагедията на народния бунт са изисквали от поета-гражданин, както никога, късата дистанция на очевидеца, правдата в нейната жестока неподправеност, в гру бите и конкретно-зрими форми.

Една от основните цели при сравнителното изследване на славянските литератури е установяването на типологически сходства и различия, подчи нени на развойната закономерност на историко-литературния процес. Да се проследят и обяснят тези сходства и различия означава да се потърси общото и специфичното в историческото развитие на славянските народи, своеобразието им в националното и индивидуалното художествено възприемане и изображение на света. Безспорно е, че изводите от типологически характер пораждат необходимостта от комплексен подход на изследването, но това се постига при съпоставянето на повече проблеми, при търсене и разкриване на едно по-многостранно типологическо родство. Във всеки случай да се изгради вярна представа за общите, специфично национални и индивидуални черти на художественото мислене на два народа със сходна историческа съдба е възможно предимно по пътя на типологическите паралели и конфронтации. „Стълкновението между два национални образа за света - пише съветският литературовед Георги Гачев - извлича искри, които осветляват и единия, идругия - така се осъществява взаимното опознаване. Разбира се, тук се касае не за механично, локално съпоставяне на литературни образци със случайна текстова близост, а за определен тип художественообразно мислене, обусловено от общи закономерности на историко-литературното развитие и от национални и индивидуални особености. В тази статия спираме вниманието си върху една страна от голямото творческо дело на чешкия поет Витезслав Халек и на нашия Петко Р. Славейков - върху тяхната бунтовно-романтич на лирика, която, известно е, стои малко встрани от полезрението на литературните изследователи, но чието възникване и въздействие има и своето историческо, и своето индивидуално психологическо оправдание. Не е случайно обстоятелството, че и Халек, и Славейков създават патриотично-романтичните си творби в един момент на небивал обществен подем, когато двата славянски народа се намират на подстъпите към връхните точки в своите националноосвободителни борби. В Чехия това е началото на 60-те години, когато с рухването на Баховия полицейски режим се създават обек тивни предпоставки за премахването и на последните остатъци от феодална реакционност, които сковават политическото и културното развитие на мла дата нация.

Както е известно, Димчо Дебелянов отрано познава руските и френските модернисти. Още през ученическите си години той чете, преписва, заустява, рецитира техни стихотворения. Когато отива в София, започва упорито да изучава чужди езици, за да може да чете в оригинал любимите си поети. Отсега нататък заниманията му с литература са съзнателни, целенасочени, системни. Роденият поет добре чувствува и разбира потребността от собствен естетически светоглед и интензивно работи, за да оформи и развие поетическото си дарование. Вече от 1907 г. живее само с литература. С голям интерес следи всичко, което излиза от и за модерните писатели. Събира книги, списания, вестници за библиотеката си, а онова, което не можел лично да си набави или изпише, той заемал временно от приятели. В това отношение особено полезна за Дебелянов е дружбата му с Лилиев, който редовно получавал всички най-авторитетни европейски издания. Двамата поети се чувствували винаги близки и всякога са намирали взаимно разбиране. Всеки виждал в другия своя духовен брат, превъзходния приятел. Те обсъждат свои и чужди произведения, дават си съвети, изразяват препоръки, изказват мнения по редица въпроси. После, когато Ли лиев следва в Париж, чрез писма се осведомяват за литературния живот в България във Франция, споделят интересите, стремежите, възторзите, творческите си планове. По такъв начин и преди всичко чрез самостоятелно литературно образование и възпи таване Дебелянов израства като самобитен и голям поет. И Но Дебелянов еизвестен още и като майстор на художествения превод. Някои от преводите му по най-убедителен начин говорят за духовното родство и за вътрешния му афинитет към автори, творби, герои. А това хвърля сбилна светлина върху природата на естетическото му светоусещане, характера на индивидуалното възприемане принципите на символизма, посоката на различните и противоположни тенденции в художествената практика. За тая страна от творческата му дейност сбаче се знае и пише малко. Въпросът за отношението на Д. Дебелянов към Ж. Мореас и стансите му досега не е проучван. Понякога той е засяган, но в тия случаи не се отива по-далеч от общите и откъслечно изказани бележки, характеристики, квалификации. У нас все още тегне категоричната и безапелационна преценка на Иван Радославов, че Мореас и Самен са със съдба на обикновени таланти", че са второстепенни поети, второразредници в изку ството. Наистина посочените поети не са от ранга на Бодлер, Верлен и Рембо, Маларме, но и те са изтъкнати и популярни творци. Очевиден е стремежът да се подцени и принизи изкуството им само защото са „несъвършени" символисти.

Последната книжка за 1975 г. предлага студии от Ерна Хекел и Дитер Уле върху „Културполитически тенденции в ГФР от Георг Венцел - „Взаимодействието между историческо развитие и литературен процес, от Франк Вагнер - Литература на изгнанието - антифашистка литерату ра“, както и очерка на Хорст Налевски за „Райнер Мария Рилке (1875-1926). Връз ка и дистанция", посветен на 100-годиш нината от рождението на поета. Като разкрива въздействието на Рилке върху големите немски поети Й. Бехер, Луис Фюрнберг и Георг Maypeер, авторът доказва неговото значение за литературата на ХХв. Независимо от това, че четвърт век след неговата смърт славата му непрекъснато ерастяла, забелязва се известна празнина в рецепцията на поетическото му творчество, която авторът си поставя за задача да осветли и преодолее. Буржоазното съз нание, разтърсено от катастрофите на двете световни войни, поддало се на разновидностите на прационализма, в даден момент се стреми към осмисляне и одухотворяване на битието съобразно с естетико-религиозни норми и внушения. Делото на Рилке е било използувано за това. Както славата, така и неразбирането му са произлезли, отбелязва авторът, оттам. Погрешната ин- терпретация се изгражда на основата на многозначност, мистификация, пагубно съ чинителство, легенди около личността на поета и действителни наченки на агностицизъм, на консеквентен скептицизъм, на ирационализъм. Според Налевски необхо димо еда се разграничи култът от творче- ството, да се подхожда внимателно и кри- тично към всяко изкушение, което ни пред- лага това дело: да не се търси в неговото лице някакъв пророк или месия, нито висшият естет, макар че Рилке сам неряд ко е допринасял за стилизиране на обра за му. Авторът подчертава, че в много отноше ния Рилке еантипод на нашите разбирания за смисъл, форма и функция на изкуството. Къснобуржоазното гледище за изкуството е канонизирало някои основни начала на естетическата му мисъл - например за 140 решаващата роля на неосъзнатото в творче ския процес, за дистанцирането на всяко изкуство от времето и актуалните му проблеми, за липсата на връзка между творческа мисъл и исторически процес, за пъл ната некомпетентност на твореца по отноше ние социалните проблеми, за специфичната за Рилке примиреност спрямо действителността, преклонение пред това, което съ ществува. Рилке е Така обрисуван, образът на бил причина десетилетия наред марксиче ската литературна наука и критика да се противопоставят остро, особено в началото, на творческата му същност. Едва в средата на 60-те години се прави опит за по-обек тивна интерпретация на делото на Рилке, изтъква се значението му за творческото развитие на редица големи писатели-антифашисти. Авторът подчертава, че възхи щението, признанието, продуктивното дис кутиране с поезията на Рилке е свързано с имената на Бехер, Фюрнберг, Маурер, а също с Фюман и Хермлин, при това не епизодично, а продължително и подновено и в зрелия им период. Всичко това сочи за неоправдано разномислие и създаване на различни представи за Рилке. Проследява се влиянието на Рилке вър ху Бехер. В 1916 г., година на творческо крушение и продължаваща криза, Рилке признава таланта на Бехер, но се дистанцира от него - той му се струва особен, чужд: „Бехер е блуждаеща светлина в безпочвено пространство... той е ридае щата съдба." След три десетилетия дневни кът на Бехер разкрива съпричастието му с делото и личността на Рилке. И все пак той противопоставя на „свръхнежността на Рилке, схваната от него като изтънченост, застрашаваща човечеството, своя идеал - уравновесения човек. Преди избухването на войната и емиграцията Бехер в поредица от двадесет и пет неримувани сонета, озаглавени „Дървената къща", е дал израз на отношението си към света и еопределил по нов начин ролята и мястото на твореца в него. Това произведенне, отбелязва Х. Налевски, ев същност едно непряко разясне ние с Рилке.

Зачестилата поява през последните го дини на критически книги, свързани с творчеството на съвременни български писатели, говори, че изследванията нямат стихиен характер, а са практически резул тати в усвояване на съвременното литературно многообразие. Литературно-критическото изследване на Наташа Манолова е представено на чи тателското внимание чрез разработката на единадесет подтеми - В партизанския строй", „Големият ден“, „Коренът“, „На чални стъпки", „Изстраданите песни на поета“, „След „Партизански песни“, „На нова жанрова територия“, „Винаги можеш да станеш мъж", "Пътеписите на поета", Публицистика - страстна, мислеща, дей ствена...", "Умираха безсмъртни", - в които чрез единен критически подход е направен опит да се постигне цялостен облик на твореца, на човека-комунист Веселин Андреев. Още в началото авторката пише: „Той не сътвори своите стихове, изчакал „разумната" дистанция на времето, в писателски кабинет, където всичко се дооглежда и дообмисля, а ги написа в дни те на нелегалност или в партизанската землянка, между две сражения или по парещата диря на преживяното. Затова неговите „Партизански песни" са художествен документ на времето, Достоверен лирически дневник на участник в партизанската епопея. Затова в тях ще почувствуваме снази и с тинност на събитие и преживяване, която ще открием и във всичко излязло изпод персто на Веселии Андреев. Това ни дава и правото на категоричния извод: Всичко у него е из повед, чиста вълнува ща изповедна революционер и псет" (разр.а.). Това сбощение за псетическото творчество на В. Андреев (или „категоричен извод", както се изразява самата тя), валиден по СТНОШение на автентичността структурно-композиционно сформяне на книгата; открива подстъп към стремежа на Манолова за най-органично взаимо проникване и взаимовлияние - между критическата интерпретация и стила на съответното художествено творчество на разглеждания писател. Изтъквам това, защото изборът на кри тически подход към обединяване на биографичните данни, на творческите резултати и на критическите оценки за тях не може и не бива да бъде случаен. Една по-свобод на, по-волна критическа интерпретация най-малко би била подходяща за писател като Андреев, при когото а втентич ността не само на обективното, но и на преживяното (защото в него участвува неизбежно въображението, а то е строго индивидуално!) е в основата на неговите творби. В. Андреев има свой определен профил, изграден в съзнанието на съвременния чи тател, в мисълта и самочувствието му на българин - а това е вече предпоставка за отговорна самокритичност. В такава на сока бихме могли да тълкуваме думите на автора, засягащи историческия ни развой и естетическата му трактовка, в които прозира и определен творчески темперамент, но и разумен отчет пред законите на времето: „Там, където не говоря пряко за себе си, винаги съм имал прототип. Дори нещо повече - готов герой. Обикновено писателят от хиляди хора избира - вне запно или след грижливо търсене - чове ка, чиито черти ще използува, за да съз даде художествен образ. Аз бях много уле снен. Подборът, един естествен подбор, бе вече направен по суровите закони и високия морал на времето." Можем да си обясним защо авторката на портрета избира този зрителен ъгъл в отделните глави на книгата изгражда убедително вътрешната еволюция на човека-комунист, на писателя-комунист, засвидетелствувана чрез творчеството му. Наташа Манолова е предпочела да остане в сянка пред голямото му дело. И тогава идват истинските критически сполуки - впрочем и Н. Манолова постига не само верен, но и за когато по-късните вече му белетристични творби, цялостен облик на твореца В. Андреев.

Тази книга е сериозен опит за анализиране особеностите на антифашистката ни поезия. Авторът си е поставил трудната задача да изследва редица общотеоретични проблеми, свързани с развоя й. Занимават го елементи в поетиката и, които той прие ма като основни моменти в обогатяването на социалистическия реализъм у нас. В първата глава „Септемврийската пое- зия - средище на новаторски търсения в поетиката на изказа" са повдигнати инте 148 ресни въпроси около естетическата спе цифика на онази поезия, която възниква непосредствено след разгрома на въста. нието от 1923 г. като импулсивен лиричен отзвук на събитията. Авторът изхожда от тезата, че в разглеждания период се наблю дават нови за българската литература идей но-тематични и стилистични белезн. Акцентирайки върху поемата «Септември като особено ярка изява на септемврий ската поезия, той се спира специално на фрагментарния и строеж - нов момент в развитието на жанра у нас. Това е особе ност почти незасягана в литературната ни история досега. Отбелязвам го, защото другата изтъкната от автора черта - експресионистичната форма, наситена с ново идейно съдържание - е анализирана много подробно (преди всичко в монографията на Г. Марков „Гео Милев"). Преминавайки към творчеството на Фурнаджиев, Разцветников и Хрелков, Чолаков излага наблюденията си за някои твърде сходни черти в поетиката им и съще временно успява да улови неповторимото в индивидуалността на всеки отделен тво рец. Изтъква преди всичко романтичното начало, проявило се различно при всеки автор, без да накърни реалистичната сила на поезията му; проследява проявите на баладичното, на символно обобщения ро мантичен рисунък и стилизациите на библейски мотиви, на известни епични струи, в които се прокрадва фантазен елемент и заключава: „Септемврийските поети наложиха фактически традиция на траен контакт с предхождащите стилно-изобра зителни елементи в поезията ни, доказвайки възможността им да бъдат функционални на едно ново съдържание... Септемврийската поезия може в значителна степен да лекува догматично-сектант ските уклони у някои критици, които на пример открай време виждат в символизма и експресионизма упадъчни течения, без да вникват в елементите на тяхната есте тическа годност, която така блестящо доказаха Смирненски, а след това Гео Милев, Фурнаджиев и Хрелков..." (с. 31). Тук не искам да се занимавам със същ ността на твърдението (то се изказва не за първи път от критиката), а отбелязвам неаргументираността му. Въпросът е много сложен, дискусионен и недостатъчно изследван. Очертават се две мнения - едното, че септемврийската поезия в естетическо отношение епротивопоставяне на поетиката на символизма, другото, значително по-рядко срещано, е сходно със застъпваното от автора на тази книга. (що се отнася да експресионизма - проблемът е изследван от Г. Марков в споменатата монография.)

С големия съветски литературовед и естетик М. Бахтин ние се запознахме късно. След второто издание на „Проблемы поэ тики Достоевского" (1963) и първото издание на „Творчество Франсуа Рабле (1965) през няколко години се появи поредица от негови статии: „Слово в романе" (Вопросы литературы, 1965, кн. 8), Эпос и роман" (Вопросы литературы, 1970, кн. 1), „Слово в поэзии и прозе (Вопросы литературы, 1972, кн. 6), „К эстетике сло ва" (Контекст, 1973), „Искусство слова н народная смеховая культура. Рабле и Гоголь" (Контекст, 1972), „Время и пространство в романе" (Вопросы литературы, 1974, кн. 3). С изключение на „Эпос и роман" или, както е оригиналното заглавие на статията, прочетена като доклад през 1941 г. „Романът като литературен жанр", всички статии са откъси от по-големи тру дове. „Слово в романе“ и „Слово в поэзии и прозен са откъси от големия му труд „Слово в романе", написан през 1934-1935 г. „К эстетике слова" е откъс от ранната ра бота на Бахтин, написана през 1924 г. „Проблема содержания, материала и формы в словесном художественном творчестве". „Рабле и Гоголь (Искусство слова и народ ная смеховая культура)" е откъс от дисертационен труд за Рабле и не влиза в кни гата му за френския писател. Работата за хронотопа в романа е откъсот цялостния труд „Формы времени и хронотопа в романе. Очер ки по исторической поэтике". Всички изброени трудове досега не са публикувани. Бахтин за нас бе автор на книгите за Достоевски и Рабле, на споменатите статииоткъси и на по-малко известната книга за марксизма и езикознанието. Разбира се, достатъчно е да се прочетат двете му книги, за да се схване мащабът на този литературовед, огромната художествена и теоретическа материя, която е била проучена и интерпретирана, за да се изведат устойчиви литературни концепции. Те са достатъчни, за да се изяви обемът на неговата критическа, литературно-историческа мисъл, но и на неговите теоретически построения за литературността и особено за романа. Публикуваните след 1965 г. статии, макар и откъси от цялостни тру дове, още повече повишиха нашето мнение за съветския литературовед и естетик, разшириха и практически уточниха представите му за литературно развитие и синтези в определени епохи у гениален творец. Както се казва на банализиран език, „Вопросы литературы и эстетики" запълни една празнина. Сега с достатъчна увереност може да проследим теоретическите схваща ния на Бахтин, да ги видим като едно ця лостно построение. Защото при него почти няма „случайно" написана работа, всички си взаимодействуват в изграждането на единно построение.

Нашата научна литературна критика пропусна да вземе отношение към един труд, който с отделни свои особености засяга методологически обсъжданите сега въпроси на многотомната история на бъл гарската литература. Касае се за книгата „Европейский романтизм". Този труд излезе наскоро след Седмия международен конгрес на славистите във Варшава, на който много от общите и частните въпроси на романтизма в славянските литератури (и не само в тях) бяха оживено разисквани. Проведената изследователска работа преди славистичния форум, както и творческите разговори на специалистите по време на конгреса оставиха двойнствено впечатле ние. От една страна - убеждението, че в интерпретацията на проблема за романтизма започва да преобладава известното, че нейното актуализиране в светлината на сега използуваните методологически прин ципи издава белезите на изчерпването й. От друга страна, изразеното тогава песи мистично настроение относно възможностите да се изясни проблемът, чиито неизвестни се очертаваха като неразгадаеми. С това отчасти се обяснява и обстоятел ството, че интересът на литературната наука към тази нейна вечна проблематика, предизвикала през последните две десети- летия оживени дискусии, смели решения ивзаимно изключващи се хипотези, някак си заглъхна. Споменатото издание се появи тъкмо в такъв „кулминационен" или „кризисен" момент сякаш с цел да задържи и дори да повиши интереса към романтизма. В него се съдържат нови решения на поставяни преди въпроси и се разкриват важни аспек 156 ти на самия проблем, прецизира се класи ческата характеристика на романтизма и се подчертава значението на сравнителнотипологическото изследване на отличаващите го художествени образци и тенденции. Едно от указанията за това е тематич ният профил на поместените в сборника проучвания. Те засягат широк кръг от ме тодологически, историко-сравнителни, ти пологически, жанрови, стилово-компози ционни и други въпроси. И. Г. Неупокоева е озаглавила своята студия „Общи черти на европейския романтизъм и своеобра зието на неговите национални пътища, а И. Шетер - „Романтизъм. Предистория и периодизация"; А. Елистратова уча ствува със статиите, Отношението на романтизма към класическото литературно на следство“ и „Епистолярната проза, на романтиците“, а Е. Саприкина с „Някои особености на романтичната теория на дра мата"; Л. Галди разглежда „Стилистични особености на романтичната поезия в романските страни", а неговият сънародник К. Хорват - „Романтическите възгледи за природата"; Е. Пульхритудова поставя въпроса „За жанровата диференциация на романтичната поема от 30-те години на ХІХ в.", а Л. Сиклаи насочва вниманието към „Традиции на „популярната поезия" в романтизма на редица литератури на Централна Европа". Статиите на К. Пигарев „Романтичната поезия в нейното съотношение с изобразителното изкуство" ина И. Белза „Литературата на романтизма и музиката“ анализират съответни явле ния от две основни и тясно свързани с литературата сфери на художествената кул тура. Както личи, тематично нито една от студиите в сборника не е ограничена с анализ на явления и тенденции, типични за отделни национални литератури. Всички те са насочени към общи и специфични черти на романтичната формация в европейските литератури или предимно в та кива зони на европейския континент, конто са обособени не само географски, но също исторически и духовно. Известно изключение представлява единствено ста тията на М. Сенци „Въображението и верността на природата. Литературната кри тика на Колридж". Но и тя е изградена върху широка сравнителна основа и се преплита с твърде актуални днес публикации на световната компаративистика. Имен но тази широта обединява отделните автори и предопределя основната задача на сборника - да се утвърди едно по-широко схващане за европейския романтизъм като течение, което характеризира цялостно литературната епоха от края на XVIII до 70-те години на XIX в.

На 20 и 21 април т. г. в Междусъюзния дом на културата - Пазарджик, се проведе национална юбилейна научна сесия - „Априлското въстание и българската литература“. Сесията бе организирана от ОК на БКП, ОНС - Пазарджик, Института за литература при БАН, Съюза на българ ските писатели, Факултета за славянски Филологии при СУ „Климент Охридски", Общонародния комитет за БСД и Друже ството на русистите в България. В работата на конференцията взеха участие наши изтъкнати литературоведи, специалисти по проблемите на Българското Възраждане, научни сътрудници и филолози от Инсти тута за литература. Бяха изнесени общо петнадесет доклада и съобщения, с тринаДесет от които участвуваха сътрудници на Института за литература. Във встъпителното си слово директорът на Института за литература Тончо Жечев изтъкна общонационалната значимост на чествуваното историческо събитие. Фак тът, че настоящата сесия се провежда в огнището на най-активния, Четвърти революционен окръг на въстанието, под черта Т. Жечев, а не в Големия салон на Българската академия на науките, не е случаен. В центъра на революционния кипеж от 1876 г. най-добре може да се почувствува великият подвиг на априлци, да се създаде автентична атмосфера за Съвременните измерения на драматизма на преживяното. Георги Димов изнесе доклад на тема „Априлското въстание и националният Литературен процес". Той проследи на фона на цялостното развитие на съвремен ната българска литература характерологичните особености в развоя на април ската тема в творческите изяви на българ ските писатели. Изтъкна, че най-вълну ващи произведения са оставили писателите - непосредствени участници и свиде тели на въстанието, като Иван Вазов, Захари Стоянов, Константин Величков, Пенчо Славейков. В доклада си „Априлското въстание и „Записките по българските въстания" 160 Ефрем Каранфилов очерта съпоставително два противоположни и необходимо допъл ващи се образи на апостоли - образите на Бенковски и Панайот Волов - две страни в психологията на народния водач в трагичната атмосфера на бунта. Твърдата воля и единоначалието на военния организатор се срещат с широко демократичните прин ципи, подготвили националната револю ция. Чрез индивидуализацията и националната типизация на образите се разкриват в дълбочина проблемите на веч ното от периода на най-сериозния ре волюционен акт на българския народ срещу турското робство - Априлското въстание. Върху проблема за отражението Априлското въстание в творчество Вазов се спря Милена Цанева - „А ското въстание в творчеството на Вазов". Тя изтъкна ролята на Април епопея за оформянето на Вазов като и подчерта, че „Епопея на забраве на и „Под игото" са синтез на масовия го зъм, на подвига и жертвоготовността, на всенародния патриотичен подем, и ако „Епопеята“ е израз на „романтичния култ към борците“, „Под игото" е епопея на общонационалния върховен момент, на народното опиянение от борбата. Тематиката на националноосвободителния протест разширява и жанровия диапазон в творчеството на поета. Навсякъде це та му е да внуши борческата атмосфера, обхва нала всички слоеве на обществото, да изтъкне националните и духовните ценности, да даде вярна и правдива оценка на една Велика епоха.

От 20 до 23 май 1976 г. във Велико Търново се състоя Вторият международен симпозиум Търновска книжовна школа, организиран от Института за балканистика при БАН и Великотърновския университет „Кирил и Методий". Четири години след Първия симпозиум на същата тема в старата българска столица отново се срещнаха видни наши и чуждестранни учени, за да продължат размяната на мнения във връзка с пробле матиката на Търновската книжовна школа. В симпозиума взеха участие гости от еди надесет страни, сред които бяха акад. Д. С. Лихачов (СССР), проф. Г. Сване (Дания), проф. Й. Русек (Полша), проф. Д. Трифунович и проф. А. Младенович от Югославия, проф. В. Келару и проф. Й. Лаудат (Румъния), проф. Д. Фрайданк (ГДР), проф. Х. Кайперт (ГФР), проф. А. И. Рогов, д-р Л. А. Дмитриев, д-р Е. И. Демина, ст. н. е. О. А. Князевская и др. от СССР, д-р Е. Благоева от Чехословакия и други учени от Румъния, САЩ и Япония. От българска страна участвуваха акад. П. Динеков, чл.-кор. Е, Георгиев, чл.-кор. 1 Вж. сб. Търновска книжовна школа. С., БАН, 1974. 161 11 Литературна мисъл, кин. 5 Д. Ангелов, проф. Д. Мирчева, проф. В. Велчев, проф. Б. Ст. Ангелов, проф. П. Русев, проф. В. Тъпкова-Заимова, доц. Г. Данчев, доц. А. Давидов и много научни работници от Софийския университет „Климент Охридски“, Института за балканистика, Института за история, Института за български език, Института за литература, Института за изкуствознание и Института за музикознание при БАН, Великотърновския университет „Кирил иМетодий", Шуменския висш педагогически институт и музейни работници от Габрово. Задачите на Втория международен сим позиум Търновска книжовна школа бяха значително разширени в сравнение със за дачите на Първия симпозиум. Тематиката на докладите беше съсредоточена главно върху дейността на учениците и последо вателите на патриарх Евтимий Търновски. Целта на симпозиума беше да се изтъкне широкото разпространение на идеите на Търновската школа, нейното общобалканско и международно културно значение.