Книжка-6

1976, Книжка 6 - Съдържание

Шестият конгрес на съветските писатели се проведе в обстановка на общонационален подем, породен от историческите решения на XXV конгрес на КПСС. За творците на многонационалната съветска литература партийните документи винаги са били неоценим ориентир в борбата за правдиво, многостранно и задълбочено навлизане в проблемите на съвременността, за създаване на мащабни художествени произведения, играещи ролята на могъщ духовен фактор в строителството на комунистическото общество. И затова с гордост съветските писатели приеха оценката на др. Леонид Брежнев, прозвучала от трибуната на най-представителния партиен форум: „За изтеклите години е характерна по-нататъшната активизация на дейността на творческата интелигенция, която дава все по-значителен принос в общопартийното, общонародно дело на строителството на комунистическото общество. И по-нататък: „Този положителен, животворен процес се отрази естествено в тези нови произведения на социалистическия реализъм, които бяха създадени у нас през последните години. В тях все по-често, а главно - все по-дълбоко намира отклик основното, същественото, с което живее нашата страна, което е станало част от личните съдби на съветските хора.“ Именно тази висока оценка, която наред с признаването на действителните постижения определя и нарастващия критерий в разглеждането на литературния процес, обуслови конструктивно-взискателния патос, характеризиращ дейността на шестия конгрес на съветските писатели. Пример за аналитично, взискателно и задълбочено изследване на състоянието и тенденциите в развитието на съветската литература бе докладът на първия секретар на Съюза на съветските писатели Г. М. Марков. Изследвайки новата общественополитическа и културна ситуация, създала се в резултат на бурното развитие по пътя към комунизма, Г. М. Марков подчерта все по-значителната роля на литературата в духовния живот на обществото: „Такова единство на труда и поезията, такъв съдържателен диалог между литераторите и тру жениците е възможен само в условията на развитото социалистическо общество. " „Необходимо е, говорейки за литературния процес, отново да подчертаем принципиалното превъзходство на новия тип култура - нов и по съдържание, и по степента на участие в създаването й на трудовите маси, и по степента на нейното влияние върху духовната атмосфера на обществото, и по условията на динамичното й развитие, диктувано от общия ход на постъпателното движение на обществото към комунизма. Културата, изкуството, литературата на дело станаха у нас съставна част от общонародната борба за комунизъм." Тази принципна постановка е залегнала в оценката на постиженията в различните жанрово-тематични сфери на многонационалната съветска литература.

„Една лунна вечер, уморен и измъчен от жетвата през деня, си дадох оброк да описвам живота такъв, какъвто е, та дано се измени и стане по-хубав." Така сам писателят Илия Волен ни обяснява смисъла и задачите на своето творчество. И в това обяснение се крие ключът към неговите книги, към неговата гражданска позиция, към целия му живот дори. „Животът такъв, какъвто е“ — този оброк, сключен като тайно отмъщение на съдбата, е малко общ и неясен като теория, но е изпълнен с голяма, бих казал, реализирана амбиция. Като всеки реалист Илия Волен не просто описва случки от живота, а се стреми да обясни, да изтълкува, да оцени житейските факти, да разреши по своему проблема за същността на човешката личност в нейното отношение с обществото, да създаде собствен идейно-художествен свят, който да утвърждава или отхвърля реалния. Илия Волен тръгва от традицията на българския разказ, черпеш теми главно от селския бит, но новата съвременна нему обстановка, идейните и художествените му позиции, силата на таланта му го правят един от добрите майстори на нашата белетристика, един от продължителите на линията Вазов - Елин Пелин - Йовков. C Казвам това само като отправен пункт при разглеждане цялостно творчеството на Илия Волен. Ще добавя още, че и с нравственото си съдържание това творчество се доближава до общото звучене на нашата проза. Тази нравственост е определяща и в социалните анализи, които далеч не се изчерпват констатацията, че бедният е добър, а богатият - лош. Впрочем писателят никога не се плъзга по подобна елементарна идея, която вулгаризира социалния фактор и на която са подвластни единствено посредствените автори. Но писателят не забравя, че душевният мир на човека в крайна сметка е проекция на социалното обкръжие. Мисля, че това добре се илюстрира от разказа „Грудка". Млада богата вдовица приема за любовник своя ратай, но след време, въпреки обещанията си, се омъжва за вдовец от съседното село. Сюжетът вече ни подсказва и мотивите, и социалния смисъл на постъпката на младата жена. Тя пренебрегва влечението на тялото, подтиска чувствата си, за да се омъжи за богатия вдовец. Любовта е духовна и физическа връзка, която трудно се контролира от здравия разум, докато бракът е социален акт. Хармонията между тях е невъзможна (или поне е трудно осъществима) в общество, чийто принцип е социалното неравенство. Грудка не може да отхвърли морала на съсловната си принадлежност. Тя е готова да отдаде чувствата си и тялото си на един бедняк (което е все още по-малък „грях"), но имота си - никога! Тя няма сили, а и не еспособна на това. Простодушният ратай Свиден е измамен, огра 9 бен, унизен, тъй като амбицията му да излезе от социалния си кръг и да влезе в друг чрез женитбата се е провалил. Може би, елементаризирайки идеята на писателя, бихме доловили и поуката от неговото внушение: щастието се гради върху хармонията... И тук пламва дълбокият конфликт, неразрешимото противоречие, чиято жертва са и Свиден, и Грудка.

Теорията на литературните жанрове има хилядолетна история, започваща от Аристотел, но въпреки това няма друга област в съвременното литературознание, която да съдържа толкова разноречиви съждения, противоречия и нерешени проблеми. В съветската наука съществува единодушното убеждение че въпросите на жанра и жанровата динамика в литературния процес са сред най-актуалните и същевременно сред най-слабо разработените. Ето няколко мнения от различни години: Г. Н. Поспелов - 1948 г.: „... жанровият проблем досега не само не е решен, но още даже не е поставен достатъчно правилно и отчетливо." 1972 г.: „Проблемът за литературните жанрове е много слабо разработен в съвременното литературознание. "2 И. К. Кузмичов - 1968 г.: „Жанровете отдавна чукат по вратите на критиката. "3 „Советское литературоведение за 50 лет" - 1968 г.: „По-малко активно изследване засега се води по проблемите на композицията, сюжетиката, жанровете. М. С. Каган - 1972 г.: . . в този раздел нашата поетика напред не отишла. 5 Л. Г. Якименко - 1973 г.: „Със съжаление трябва да се признае, че ние не разполагаме с научно обоснована класификация, нямаме99 общоприети кри терии за определяне на видовите различия вътре в жанра. " e Поредицата от подобни изказвания би могла да се увеличи значително. Към нея се присъединяват и изследователи от други социалистически страни — С. Игов, С. Волман, А. Ковач, засягащи състоянието на националните си литературни науки.

При общото възприемане на художественото произведение езикът е само един от елементите, които създават впечатление за неговия облик. Тогава той само един от елементите, въз основа на които го оценяваме. Когато обаче вземем езика като обект на специално изследване, той се разкрива като сложна, многопланова система. Тогава установяваме, че в него по своеобразен начин се проявява цялата проблематика на творбата, отразя ват се особеностите на художественото мислене, разкрива се спецификата на творческия процес. Езикът на художественото произведение обаче не се изучава и не може (не бива) да се изучава сам за себе си. Има две съществени причини за това: от една страна, това е във всички случаи микросистема с определени и ограничени функционални граници; от друга страна - това не е първична комуникативна езикова система, той е производен на една или друга от системите, с които обществото си служи в своето общуване и от чиито елементи се изгражда по специфични закони системата на художествения език. Ето защо - това произлиза и от двете посочени обстоятелства - езикът на художественото произведение (или на автор, или на направление и т. н.) трябва да се изучава по отношение на някакви други, първични, основни, изходни системи, неговите качества и недостатъци се проявяват и откриват съотносително, в съпоставителен аспект. А това налага този език да бъде преценяван на основата на някакви критерии, които да отразяват същината на тези съотношения. Безспорно системата от критерии ще бъде по-проста, когато правим преценка на езика в общия художествен анализ; когато обаче предприемем самостоятелния анализ, за който стана дума в началото, ще се усложни и проблемът за критериите, въз основа на които езикът трябва да бъде оценяван. В тези критерии трябва да се отразяват всички съществени особености на структурата и функционирането на художествения език; те трябва да дават възможност за разкриване на сложните процеси, които съпътствуват преминаването на езиковата система от една функционална сфера - комуникативната, в друга - естетическата; трябва да имат възможност да разкриват начините, по които езикът обслужва сферата на художественото творчество и преживяване. Това се отразява върху избора и начина на прилагане на критериите, които трябва да използуваме при преценката на тази особена езикова система, представляваща своеобразна реализация на националния език. Критериите, които използуваме, трябва да отразяват именно това своеобразие в реализацията. Тук само ще напомним нещо, което има основно зна43 чение: тази реализация на националния език се извършва на едно особено равнище, при което езикът функционира в индивидуални стилови системи. При осъществяването на тази стилова организация се проявяват особености на езика, които го отличават от всички останали форми, в които функционира националният език.

Сред създателите на старобългарската литература се срещат писатели, които имат подчертан емоционално-лиричен подход при осъществяване на творческите си замисли. Независимо от жанра, в чиято област те творят, неза висимо от това, дали създават произведения в мерена или в немерена реч, тяхната метафорично-образна мисъл документира по безспорен начин поетич ното им дарование. Това се потвърждава преди всичко от онези прозаични старобългарски произведения, в които съществуват отделни откъси, звучащи като вълнуващи стихотворения в проза. Но през Средновековието мнозина талантливи творци на художественото слово посвещават силите си и на хим ничната поезия. Те създават творби, които, макар и с други жанрови особености, са наситени с характерната за стихотворните произведения емоционална атмосфера. С ярко изразено образно мислене и лирическо отношение към литературните си герои и изобразяваните събития се проявява и видният наш писател през XV в. Димитър Кантакузин. Неговият метафорично-емоционален стил го характеризира като надарен поет, който умее да изрази искрено и внушително преживяните чувства. Чрез майсторски овладяната художествена фраза той успява да внуши на своите читатели и слушатели настроенията си, да ги накара да почувствуват и изживеят същите вълнения. Поетическата дарба на Димитър Кантакузин се разкрива най-ярко в сти хотворното му произведение „Молитва към Богородица“. С учудващо умение той успява да изплете дълга поредица от еднакви по строеж строфи, обединени от обща идея, наситени с характерното за поета настроение на униние и отчаяние, на тъга и мрачна безперспективност. Тази Кантакузинова творба, наричана от почти всички изследвачи стихотворение, съдържа и някои особе ности, които я приближават до лиричната поема. Може би поради това обстоя телство в едно от най-добрите съвременни изследвания за Димитър Кантакузин Донка Петканова-Тотева я нарича и стихотворение, и поема. Тя говори за „основните настроения в стихотворението", но споменава също така, че .. ... в творческото съзнание на Димитър Кантакузин узрява една скръбна поема". Макар и мимоходом, „поема" я нарича и Л. Захариев: „... неговото стихотворение (по-точно поема) предизвиква и значителен съвременен инте рес". Ако се вгледаме внимателно в тази Кантакузинова творба, виждаме, 1 Донка Петканова - Тотева. Димитър Кантакузин - жизнена съдба и поетическо откровение. Старобългарска литература, изследвания и материали, кн. 1. C., 1971, с. 251-252. • Луко Захариев. Грешният Қантакузин и Франсоа Вийон. Литературни бдения. С., 1975, с. 20. 59 че нейният сравнително голям обем за едно стихотворение, обхващащ 308 стиха, композиционният и строеж, както и емоционалният й тон я характеризират като една наченка на лиричната поема в южнославянските литератури. Безспорно истинските образци на поемата се появяват и у нас, и у Сърбия едва през епохата на Ренесанса. Без да коригира вече утвърденото становище в нашето литературоведение относно появата на този литературен жанр, Қантакузиновата „Молитва към Богородица“ свидетелствува за една ранна проява на някои от жанровите белези на лиричната поема.

Биографията на Ларошфуко е много по-добре известна и много по-добре изучена от биографията на другия негов знаменит съвременник Лабрюйер. За това са съдействували и много по-знатният произход на Ларошфуко, много по-шумният му обществен живот, и написаните от него Мемоари. Но и затова много по-забележими са автобиографичните предпоставки на неговото съчинение за морала. Страданията на Ларошфуко - основателни и неоснователни, претърпените от него несправедливости - действителни и мними, намират и точно, и преувеличено изображение в неговите Максими и размисли. | Действия, насочени срещу монарха и неговите всесилни министри, заговори против върховната власт, най-енергична роля в така наречената Фронда, мъжествено участие във войните, външни и вътрешни, сериозни, едва не съдбоносни ранявания, пребиваване в Бастилията и заточение в собственото име ние - това са някои от най-ярките моменти в политическата и военната биогра фия на Ларошфуко. И наред с нея, и в резултат от нея - най-тежки поражения в моралните битки: разочарованието от приятели, другари и съмишленици, горчивината от неблагодарността, покрусата от страха, егоизма и предателството на другите. Такъв е животът на Ларошфуко. Без да се разбере този живот, не могат да се разберат и неговите морални убеждения. Мястото, което човек заема трайно в обществото - приживе и особено след смъртта си, - много често е в най-слаба или никаква връзка с неговите намерения и ламтежи. Понякога човек желае с всички сили, с цялата енергия на волята безсмъртие, следа в духовната история на своя народ, но не бива забелязан дори от съвременниците, а камо ли от потомството и така най-вулканичните амбиции завършват с тихо равнодушие. А друг път славата идва оттам, откъдето тя най-малко е била очаквана, след разгрома на мечтите за политическа или военна кариера, когато взелият перото именно поради неудовлетворените си амбиции политик или военен създава произведение, осигуряващо му - за негова и на другите изненада - такова място сред нацията и чове 79 чеството, на каквото той никога не би се радвал, ако би удовлетворил своите истински мечти и амбиции.

Днес разглеждаме литературното наследство не като поредица от творби, нито като независими едно от друго творчески открития. Интересува ни развитието, пораждането на литературните явления от реалността. Това есте ствено налага да се преосмислят миналите етапи в световния литературен процес. Като се има пред вид, че в античността са изработени възгледи за художе ственост и модели за културно поведение, актуални и до днес, разбираемо е, че от подобно преосмисляне се нуждае особено античното литературно наследство. Това се налага още повече поради естественото предимство, че античната литература има развитие, обемащо петнадесет века. Тя е подчинена на единен културен тонус, дори при оскъдицата на оцелелите паметници предлага оби лие от школи, стилове и критически реакции. Най-лекият и същевременно най-точен начин да се характеризира цялата антична литература е митът. От Омир до Платон тя представлява един вид митотворчество, независимо дали преразказва, преобразува, критикува или класифицира митове. В нея като че ли няма развитие. В гледната точка на това непроцесно състояние, своеобразна синхронност на всички факти в плоскостта на мита, е изразена вътрешната устойчивост на древната гръко-римска литература. Да познаваш митовете означава да бъдеш културен човек - това се отнася за всички епохи на античния културен живот. Така се мисли в Йония в седми век пр. н. е. и в Александрия четири века по-късно. Наистина народните певци - аедите, знаят повече митове, но, както се разбира отмитологическите намеци в „Илиада“ и „Одисея“, аудиторията на Омир е достатъчно образована в това отношение. Да бъдеш елин означава тъкмо това - да се оправяш с Митовете. Натрупването на необозримо количество митически версии с течение на времето налага една нова фигура - специалиста митограф, който класифицира митове, подрежда ги хронологически. Основният културен жест, изразяването посредством митове, се запазва дори в епохата на елинизма, когато се явява върхова литература. Една от странностите на тогавашната поезия за избранници е да се открие рядък митологически мотив, да се намекне за подробност, понятна за малцина. За да уличи своя Трималхион в невежество, Петроний го показва как обърква всеизвестни митологически факти - троянския дървен кон и дървения критски бик например.

През есента на 1833 г. руските вестници били пълни със съобщения за Испания, където се случва нещо невероятно. На 29 септември умира крал Фердинанд VII и съгласно неговото завещание престола заема малолетната дона Изабела. Тъй като нямал наследник от мъжки пол, болезненият Фердинанд определя за своя наследница дъщеря си и с това отменя закона, по силата на който тронът в Испания се заема само от мъже. Това предизвиква политическа буря. Братът на Фердинанд инфантът дон Карлос несе съгласява с това решение на краля. Карлистката партия го поддържа. Докато кралят е жив, противниците му се въздържат. След неговата смърт обаче те излизат открито. Дон Карлос не признава дона Изабела и се провъзгласява за крал под името Карл V. В Испания започва гражданска война. Както знаем, тези събития са отразени в повестта на Гогол. В литературознанието неведнъж е отбелязвано влиянието на „действителните испански съ бития" върху събитийната канава на повестта. По този въпрос е писал Н. Степанов в книгата си „Н. В. Гогол", за него става дума и в коментариите към повестта в 14-томното Пълно събрание на съчиненията на Н. В. Гогол. Но авторите, които сравняват информациите за Испания във вестниците със сюжета на „Записките“ и откриват съответствие между тях, имат пред вид само един аспект на проблема: те се интересуват от наличието на жизнен елемент в повестта за лудия. Но работата не е само в това, че куриозите, случили се с титулярния съветник Попришчин, който си въобразява, че е Фердинанд VIII, съвпадат точно с историческите факти от края на 1833 г. (даже денят 4 октомври, отбелязан в „Записки на един луд" като сряда, е бил наистина сряда), нодухът, в който се осветляват тези събития в пресата от онова време, както и характерът на тази преса, предопределят психологията на Гоголевия герой, начина му на мислене и постъпките му. Връзките между „Записки на един луд“ и вестника са по-широки от едно пряко съответствие на факти. Те оформят маниера на говорене на Попришчин, неговата представа за щастието, за идеала. Зароден в атмосферата на вестникарските мнения, на официалното отношение към човека, науката и историята - на всичко, което попада във вестни карските колони, сюжетът за Попришчин същевременно е в противоречие с тях И които са го породили.

Мисълта за народа, за неговия живот, за отношението на писателя и изобщо на инте лигента към него е вълнувала мнозина от нашите най-добри писатели. Особено остро тая проблема е стояла пред Антон Страшимиров. Още в началото на неговата литературна дейност - през 90-те години - тя го вълнува. А и после - през каквито и неравни пътища да минава неговото творчество - мисълта за народа не го напуска. Дори и когато се проя вява като индивидуалист, когато в същност е далеч от истинските идеали на народа, Страшимиров живее с убеждението, има самочувствието, че върши всичко от името на народа и за негово добро. „Аз и моя народ" - с тоя свой любим израз би могъл да назове той своето творчество. И за голяма част от неговото художествено дело това би звучало в своя най-хубав смисъл. С мисълта за народа Страшимиров се обръща и към историче ските събития от близкото и далечно минало. Такива събития се засягат и в неговото ка И питално съчинение - тритомния роман „Роби“, от който авторът успява да завърши издаде първите два тома в 1929 и 1930. Последният - третият - том остава недовършен. Това е едно от най-хубавите произведения на Страшимиров. Макар по същество „Роби" да си остава роман за идейния живот на интелигента - в него има много исторически елементи и моменти. Като оставим настрана предположението, че в третата част може би щяхме да четем за Илинденското въстание (1903) - в издадените две части се разказва за редица исторически епизоди и събития, между които най-изпъкващи, станали преди въстанието, са пленяването през 1902 г. на американската мисионерка мис Стон, наречена в романа мис Агнес, и солунските атентати на така наречените „гемиджии" революционери, които извършват атентати в предприятия, в които били вложени европейски капитали, - за да обърнат внимание на европейската общественост върху тежкото робско положение в Македония. - В романа се назовават с истинските си имена Яне Сандански, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Даме Груев, Сава Михайлов, Гарванов, Орце, Кирков, Мечев и мн. др. Едни от тях, като Яне Сандански, Сава Михайлов, Орце, Кирков, Чернопеев, или по прякор Черния и др., са действуващи лица, други се явяват само в отделни епизоди в романа, за трети се поменава от други лица. В главния герой Асен Дъмбев се познава лесно изве стният революционер в Македония Кръстю Асенов, за когото в 1906 Страшимиров написа специална книга - някои от фактите в която са преразказани в романа. Трябва да отбележим, че историческите събития, дейността на историческите лич ности, както и събитията и дейците от съвременността са били винаги за Страшимиров не само обект на художествено изображение, но и повод за размисли върху редица про блеми от развитието на обществения живот. Или по-точно, художественото изображение у Страшимиров е решаване на проблемите, които общественото развитие поставя.

Биографията на В. Друмев днес е вече доста добре позната. Големи заслуги за нейното изучаване имат Юрдан Трифонов, Б. Пенева, М. Арнаудов, П. Динекова, Д. Леков. И все пак не може да се каже, че в нея няма непознати страници. Изискват уточняване някои биографични сведения, които се отнасят до престоя на Друмев в Русия. Недостатъчно е оценена педагогическата дейност на големия български просветител. В настоящата публикация ще анализирам някои останали досега неизвестни доку менти за В. Друмев, които имах щастието да открия в архивите на В. Търново и Силистра. В Окръжния държавен архив във Велико Търново аз намерих „Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващащ периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII. 1882 г.“ (ф. 805, оп. 1, а. е. 124). Този дневник хвърля Нова светлина върху петгодишната, наистина огромна педагогическа работа, извършена от В. Друмев, който в тези години е бил редактор на училището (а известно време и пре подавател). Документът съдържа 83 листа (166 страници) голям формат и включва повече от 200 писма и телеграми на Друмев. По-голямата част от тях са преписани в дневника от ръката на самия автор. Тук се срещат както официални писма, така и писма на ректора до негови приятели. Преобладават писмата, отнасящи сее до живота на училището, но има и такива, в които не се засяга педагогическата дейност на Друмев. От л. 1 до л. 45 се среща само почеркът на Друмев. От л. 46 до л. 83 се редуват писма, преписани в дневника от самия Друмев, с писма, преписани от писаря на училището. Голям интерес, струва ми се, представляват писмата до Т. Икономов, с когото Дру мев дружи още от времето на учението си в Киев. Т. Икономов е един от големите педагози на своето време и затова не е случаен фактът, че ректорът на Петропавловското училище се обръща към него за съвети. Писмата в дневника показват, че 10 години, след като е напуснал Русия, Друмев продължава да поддържа връзки със своите руски приятели. Ректорът се стреми да привлече в училището руски учители и онези българи, които са авършили учебни заведения в Русия.

Разнообразното съдържание на първите шест книжки на сп. „Вопросы литературы", орган на Съюза на съветските писатели и на Института за световна литература „Максим Горки" при АН СССР, носи белега на големите събития в обществено-политическия и културния живот на Съветския съюз - XXV конгрес на КПСС и VI конгрес на съветските писа тели. И това се отнася не само до статиите на В. Озеров, Л. Якименко и В. Баранов, пряко посветени на постиженията и задачите на литературата в светлината на партийните документи, но и до цялостната насока на задълбочено и взискателно изследване на литературния процес. Наред с интересните публикации по проблеми на литературната история и теория отчетливо се очертава стремежът да се изследва, от една страна, съвременният етап в развитието на социалистическия реализъм върху материал от литерату рите на социалистическите страни и с обединените усилия на учени от различни националности и, от друга страна - аналитично да се вникне в настоящето на съветската литература, да се очертаят тенденциите в развитието и, които подсказват нейния утрешен ден. Първата книжка на сп. „Вопросы литературы" за 1976 г. добре илюстрира тези Две взаимосвързани направления. Наред с продължението на дискусията за състоя нието на съвременната съветска проза под рубриката „Черти на литературата от последните години" на челно място е поместена стенограма от международната творческа среща на представители на социалистически литературоведски списания под наслова „По законите на братството (Взаимодействието на социалистическите литератури на съвременния етап)". Заедно със своите съветски колеги размисли за взаимообогатяването на социалистическите литератури споделят представители на списанията „Зин унд форм" (Берлин), „Критика" (Будапеща), „Литерарни месеч ник" (Прага), „Израз" (Сараево) „Лите ратурна мисъл" (София). 144 В статията си „Обогатяването на реализма и движението на теоретическата мисъл Д. Николаев разглежда творче ството на Салтиков-Шчедрин като процес на обогатяване на критическия реализъм с условно-иносказателна и гротескна образност (процес, водещ началото си още от Гогол), проследявайки същевременно теоретическото му осмисляне в критическата практика на Белински, Черни шевски, Добролюбов. Е. Каранфилов в статията си „Писател, критик, читател" разглежда ролята на критиката в общу ването на читателя с литературата. Особен интерес представлява статията на Ю. Давидов „Преодолян ли е човекът? (Проблемът за личността и културата в епохата на крушение на буржоазния хуманизъм)". Заглавието определено на сочва към Ницше, но интересите на ав тора са съсредоточени в значително потесен временен интервал - годините след Втората световна война, когато този проблем постепенно отново застава в цен търа на вниманието на буржоазната фи лософска мисъл - след бурните дебати през 10-те и 20-те години на века и времен ното отстъпление под натиска на обще ствено-политическата действителност в го дините на борбата срещу фашизма. Проследявайки възгледите на Р. Гвардини, изложени в най-известното му съчинение „Краят на новото време", Ю. Давидов констатира принципно различната насоченост - при еднакви изходни предпоставки - в сравнение с Ортега-и-Гасет: съзнанието, че романтичното отрицание на „масовия човек" трябва да отстъпи пред търсенето на позитивно разрешение. От хвърляйки от етическа гледна точка рене сансовия порив към самоосъществяване, Гвардини търси разрешението на конфликта между елита и масата в самоограничението на властта, противопоставено на Ницшеанската воля към власт". Католиче ският философ търси пътищата на самоосъществяването в почти стоически тъл кувана самоконцентрация, т. е. в отноше нието на личността към бога, а не към света.

Малко са онези книги, към които човек изпитва духовната потребност да се връща през десетина години и които при всеки прочит открива по новому. За нас, бълга рите, такава вечна книга е националната епопея - безсмъртният роман на Иван Вазов „Под игото". Първото ни съприкосновение с книгата се губи в годините на ранното детство, когато въображението ни лесно се пали от чудните приключения на Бойчо Огнянов: после идва юношеската среща - пламенна, възторжена (често пъти изкуствено схематизирана от учителите по литература), когато започваме по-дълбо ко да чувствуваме силата на българските корени, когато се опияняваме от съзнанието за национално величие. Всяка след ваща среща е приближаване към зрелостта - приближаване към дълбокия и вече не така възторжено-безкритичен размисъл за трагичната българска съдба, за всеобхват ността на българската духовност. В годините на творческата и духовна зрелост Милена Цанева ни поднася своя та книга - размисъл за Вазовата епопея. Дълъг е пътят към този връх в творче ството на видната наша литераторка. Вече години пътува тя из света на народния поет, години наред неговите герои са и нейни, нейни са неговите творчески тре воги и вълнения. Само пълното проникване в душевността и в лабораторията на писателя може да доведе до откриването на нови ценностни пластове в така старателно анализираната от няколко поколения литературоведи книга. Милена Цанева, разбира се, не отхвърля натрупания от предшествениците опит. Напротив, ясно е, че тя дълго и старателно е изучавала и прецеждала всичко найценно и полезно казано до днес за „Под игото". Но тя не се превръща в добросъвестен компилатор: създала си ясна представа за постиженията на литературната наука в тълкуванието на романа, Цанева тръгва по свой, неотъпкан път към исти- ната. Минаха годините, когато литературна История значеше изброяване на факти, безцелно търсене на прототипи, шаблонизирани обобщения. Съвременният литературен историк трябва да бъде универсална творческа личност. Да съчетава таланта на писателя със задълбочеността на уче ния, да бъде изключително ерудиран, да не изостава нито крачка от постиженията на съвременната литературна теория, да умее да отделя голямото, общозначимото от дребното и преходното, да бъде остро съвременен, т. е. пределно верен на епохата, за която пише, и в нея, чрез нея да открива непреходното, вечното. Ако приемем, че „Под игото" е голямото откритие на българската литература, то книгата, която сега рецензираме, е откри тие на едно откритие. Тя носи всички основ ни белези на компетентния научен труд: информация, синтез, интелектуалност, методологическа яснота. Можем да приемем една най-обща схема на изследване, осъществена от Милена Цанева с голяма вещина. Тя започва търсенията си от наблюдения върху творче ската личност - сумира личните наблю дения на Вазов, обективните и субективните влияния върху творческия му мир, като по този начин създава пълна представа за микросредата, за онзи пълнокръвен битово-исторически живот, който за много изследователи на Вазовото творчество се оказва достатъчно основание да нарекат твореца „енциклопедист на българския живот " от онова време. Милена Цанева търси по-дълбоки основания за толкова задължаваща характеристика. Тя разкрива взаимоотношенията на творческото дело с националната кул тура и народопсихологията, за да ни издигне към макросредата - към света на непреходните идеи. Вазовата Бяла черква е Сопот, но е и България: Вазов „успя да превърне временното във вечно, националното - в общочовешко" (с. 192).

Това е книга за „най-българското време, за онези съдбоносни мигове от живота на една личност и един народ, които, понесени от вихъра на историческото време, засияват с ореола на безсмъртието. Книга, която пронизва огнените страници на Захари Стояновите „Записки", прониква в дълби ните на неговата душа и прави своите открития. Комплексно изследване за найкомплексната (в идейно-естетическо и жанрово отношение) книга, писана на български език. Трябва да се притежава изклю чителна ерудираност и многостранност на таланта, необходимата творческа смелост, за да се пристъпи към подобно произве дение, което близо едно столетие държи будно съзнанието на читателя и ценителя на непреходните литературни ценности. 157 Комплексната творческа (в най-широк смисъл на думата) нагласа на Ефрем Каранфилов му позволява да осъществи бле стящо сложната задача. Безспорно генералната цел на литератора е била да обхване в широта и дълбо чина онзи многолик и многоаспектен документално-художествен свят на една творба, която само условно носи името „мемоари". Успехът на подобни произведения се съдържа предимно в принципа на адекват ност спрямо представената обективна реалност. Записките" на Захари Стоянов са най-високото постижение в богатата традиция, създадена в новата българска литература от този род. Автобиографичнолетописните, лирико-драматическите страници на Софрониевото „Житие", фрагмен тите от недовършената автобиография на Раковски, Епизодът на П. Р. Славейков, Каравеловите мемоари, мемоарно-изрази телното „В темница" на Константиви Ве личков са само красноречиви предмостия (в смисъл на значимост) към реализирането на най-величавата наша мемоарна „епопея". А оттук и към перспективите на съвре менната документална проза за антифашистката съпротива. Естестевено е било авторът на „Най-българското време" да си зададе въпроса: защо "Записките" се четат с интерес и от читателя на най-динамичния век, когато много социологически анкети у нас и в чужбина регистрират вниманието на съвременния читател към синтетичната", малкообемна проза. Отговорът му е категоричен: „Записките" са и художестве но произведение. И оттук започват мъ ките" на литературния теоретик, аналитика и стилиста Е. Каранфилов.

Критическите сборници поставят автора си пред двояко изпитание. Найчесто те са лишени от център, в механич ния сбор от статии, портрети и рецензии - колкото и интересни да са те сами по себе си - липсва онова вътрешно единство, без което те не надхвърлят конкрет ния повод за написването си. А понякога е точно обратното - пречупени през призмата на едно властно индивидуално виж дане, писатели и творби странно заприлич ват помежду си, сякаш за да докажат старата максима, че „в портрета трябва да търсим не модела, а образа на худож ника". Впрочем тези противоположни опас ности - опасни само в неплодотворните си крайности - само демонстрират диалектиката на критическата дейност, която винаги тръгва от конкретното, но със стремежа да го надхвърли, като го вклю чи в литературния, обществено-култу рен и философски контекст на своето време. На пръв поглед Кръстьо Куюмджиев е бил изправен и пред двете „опасности" едновременно. Кръгът на неговите инте реси е тесен и своеобразен. Привличат го творци, и сходни, и полярно различни едновременно: Димитър Димов, Богомил Райнов и Валери Петров - двата полюса на едно поколение; Ивайло Петров, Николай Хайтов, Йордан Радичков - и Добри Жотев; Любомир Левчев и Петър Кара- ангов... Или от класиците - Смирненски, Лилиев и скромния Ракитин. При това критикът няма амбицията да очертае един етап в развитието на литературата чрез портретите на най-ярките му творци - както например Здравко Петров в „Профили на съвременници". Ако вземем пред вид, че статиите в книгата са писани в интервал от петнадесетина години, можем да сметнем, че „Силуети" е в същност малка критическа „автоантология". От друга страна, Кръстьо Куюмджиев е един от малкото критици, които биха могли и да не подписват статиите си. Той се познава" не само и не толкова по емо ционално-експресивния си стил, който разчита на асоциативното богатство на израза не по-малко, отколкото на пря кото значение, но и главно по настойчи вия стремеж да открие непреходното в кипежа на деня, в индивидуалното творческо дело да намери онова общозначимо, което ще остане в духовния опит на нацията. Именно това обединява привидно разпилените му интереси, придава на статиите и портретите му неочаквана мисловна обемност.

Съвременната ни литература предлага все по-често интересни произведения за изследване, нови „загадки" за критическия анализ, богатство от теми и образи. Лите ратурното развитие все повече крие изне нади, предизвиква критическото внимание, дава възможност да се види характерното в него, това, което е основно и закономерно. В тая връзка именно откриваме и стремежа на редица критици да откликнат навреме на новите творчески търсения и открития, да бъде дадена навреме истинската оценка на ярки творби. Едно определено възходящо развитие показа през последните години литературно-критическият очерк. Нараства инте ресът към авторовата личност, към съкро вения мир на твореца. Показателно е това, че бяха създадени вълнуващи портрети на писатели от миналото и съвременната ни литература, в които всестранно и за дълбочено се анализира техният път на развитие, разкриват се истинските черти, отразени в творческото им дело. Все още малко са обаче изследванията, посветени само на едно произведение, което има изключително място както за отделния автор, така също и в националното ни литературно развитие. Наистина за изследователя е доста трудно да отдели само една творба, върху нея да изгради предста вите за художествената самобитност, да разкаже с пълнота и верен литературнокритически анализ биографията" на кни га, която е заела достойно място. Но примери и в това отношение могат да се посо чат и те са доста убедителни. Тук имам пред вид изследването на проф. Ефрем Каранфилов „Най-българското време", посветено на прославените „Записки по българските въстания" от Захари Стоянов, книгата на Милена Цанева „По страниците на „Под игото“, проникната от вдъхновена обич и преклонение. Литературният критик Александър Спи ридонов е поел риска да напише монографично изследване за съвременно произве дение, като се е насочил към романа-епопея в шест части „Обикновени хора" от Георги Караславов - една творба, която още с публикуването на отделните книги постепенно ставаше голямо литературно събитие, чиято епическа мащабност не можеше да не предизвиква пиетет и въл нение. Един от най-големите майстори на българската проза, всеизвестният автор на „Татул“ и „Снаха“, на „Ленко“, „Орлов камък“, „Селкор“ и „Танго" потърси голямото платно на романа-епопея, за да изо брази един от най-ярките исторически периоди на националната ни история. Повече от три десетилетия на народния живот са отразени в поредицата романи, свързани не само от бързотека на събитията, но и от образите на отделните герои. В книгата на Ал. Спиридонов „Образи и идеи в „Обикновени хора" се проследява развитието на тази „епопея на три десети летия", внимателно се навлиза в нейния неспокоен свят, анализират се герои и проблеми, направен е опит да се разкрие най-характерното и яркото в нея. Наистина произведението на Г. Караславов дава прекрасна възможност за анализи и кри тически обобщения, за интересни съпоставки и тълкуване на образи и събития. Тя гъмжи от страсти и вълнения, в нея е отразена острата динамика на общественополитическия развой, заграбени са и раздвижени дълбоки пластове от националния бит, от неговата неповторима същност. Още в самото начало на своята монография за произведението Ал. Спиридо нов е доловил нещо много вярно, което е определило и неговия подход при понататъшната му работа, дало е насоките на неговите критически наблюдения. Той пише: „Обикновени хора", епична поредица от романи, трябва да се оценява, като се държи сметка за това, всяка част да се разглежда сама за себе си, защото всички те са относително завършени и самостоя телно звучащи, но и в рамките на цялата поредица." Става ясно, че преливането между тези шест части композиционно, в рамките на цялата творба, е усложнено, трябва да се търсят тънките свързващи детайли, да се определи точното авторово виждане и намерение при писането на ця лата книга.

Напоследък не само в СССР, но и в редица страни се проявява голямо внимание към проблемите на социалистическия реализъм. Интересуват се както прия тели, така и врагове. И основателно, защото днес това е едно от най-жизнеспособните прогресивни художествени направле ния в световната литература, намиращо се в центъра на ожесточени идейни схватки. Утвърждаването, развитието и теоретич ното осмисляне на социалистическия реа лизъм в руската съветска литература е основна тема в монографията на Ал. Метченко „Съкровено, извоювано". Живият интерес на автора към миналото и съвре менното състояние на световната маркси ческа и прогресивна литературоведска мисъл определя високото теоретично равнище на произведението. Днес изследователите на социалистическия реализъм се стремят да разглеждат проблемите въз основа на богат конкретен материал. Ал. Метченко използува многобройни факти, за да докаже закономерната победа на социалистическия реализъм, да посочи, че самото литературно развитие го налага като най-плодотворен метод за съветската литература. Доказателството си авторът гради, опрян на методологическите принципи, завещани от Ленин, и преди всичко на принципа за строг историзъм, който изисква не ограничаване с резултата, а изследване процеса на развитие на литературното явление в цялата му сложност и противоречивост. Отличителна черта на монографията е полемичният и стил. Ав 167 торът аргументирано и страстно спори със западните „съветолози", изобличава реви зионистите, осъжда онези естети, които се представят за марксисти, но отхвърлят Ленинската политика в областта на литературата и изкуството, пренебрегват социалистическия реализъм и определят водеща роля на декадентско-модернистич ните течения. Като взема под внимание общия литературен процес на епохата, авторът стига до извода, че появата на социалистическия реализъм е подготвена от целия ход на светов ното художествено разви т и е, както и от развитието на социалистическата мисъл" (с. 26). В глава първа Ал. Метченко отбелязва приноса на Маркс и Енгелс за научното обосноваване закономерната победа на реализма; решаващото влияние на Лени новата литературна мисъл за формиране основните принципи на социалистическия реализъм. Авторът не отминава и ролята на Плеханов в подготовката на новото естетическо отношение към действителността, заслугите му като „първовестител на пролетарския етап в руската литература". Всеобхващащият характер на ленинизма дава възможност не само да бъдат уточнени изпитаните принципи, но и да се изработят нови - принципите за народност и партийност. Верен на историческия подход към литературните явления, изсле дователят открива дълбоките традиции, които има проблемът за народност в ру ската литература.