Книжка-7

1976, Книжка 7 - Съдържание

В разговор с Блага Димитрова преди две години (който бе поместен в „Литературен фронт“) Багряна й разказала, че има вдъхновение за поетично творчество само когато е влюбена. „А когато липсва обект за влюбване?"-запи тала Блага Димитрова. - Тогава аз съм влюбена в света“ -отговорила Багряна. „Влюбена в света“ - този израз е типичен за Багряна. Но струва ми се, че тези две влюбвания преливат едно в друго. И от тях по-първично е влюб ването й в света. Когато тя е влюбена в някого, тя е влюбена и в света, а когато е влюбена в света, тази първична нейна любов дири най-ярко въплъщение в отделно любимо лице. Нека се върнем към корените на родословието й, осмислени в стихотворението „Потомка". Познавателен елемент не липсва още в първата фаза на проявите и под влияние на „скитническата непокорна" кръв. Тя обича необгледните поля, през които предполагаемата прабаба е минала с чуждестранен светъл хан, и жадно впива поглед в тях, но приобщаването и към тях още не е рязко очертано. То е очертано във втория етап, когато тя иска да разбере отделните подробности от света, който е обхванала в своя кръгозор. „Моите очи се не наглеждат, моите уши се не наслушват“, казва тя и прибавя, че като умре, кукувица бродница ще стане. Това вече е светът на кукувицата, диреща гнезда, 3 в които да снесе яйцата си. Тези два етапа обаче невинаги са дадени в хроноло гическа последователност, те съществуват паралелно и се реализират в борба помежду си, а в различни моменти побеждава ту единият, ту другият. Третият етап от развитието на отношението и към света се характеризира със стремежа да разшири значително своя кръгозор и Багряна насочва жаден поглед към далечни страни. Сега тя е обхваната от страстта да пътува. Този стремеж често се тълкува като склонност към разнообразие, като авантюризъм, но „приключенията" в стихотворенията на Багряна са интересни не сами за себе си, а като аспекти на разноликия свят, един свят с вътрешно единство и хармония. Насоката на пътя, който води към представата за това единство, наподобява насоката на пътя, който се разкрива пред моряка от пътеводната му звезда. Така се обяснява и заглавието на втората сбирка. Но несметното богатство от впечатления, които възникват при тези пъ тувания в дадени страни, вече не може да намери въплъщение в единствен реален индивид и поради това влюбването в света може да намери отражение в личност, която подобно на поетесата гледа по същия начин на света и желае да я придружава.

Към края на 20-те и началото на 30-те години при едно временно отслабване на буржоазно-фашистката диктатура настъпва нов подем на фронта на пролетарската литература. Умножава се броят на онези, които върху основата на социалистическата, на комунистическата идеология ще искат да решават художествените и теоретико-критическите проблеми на литературата. Сега се изявяват и мнозина млади дарования, които се включват активно в литературния и политическия живот, с различни средства ще се стремят да съдействуват за революционизиране на народните маси, на интелигенцията ни. С идейното им укрепване расте и интересът към съветския литературен живот. Те жадно следят и разискват онова, което се извършва в съветската държава, особено в областта на културата, на общоидеологическия фронт. А точно това са годините, когато процесът за преодоляване на вулгарносоциологическите, раповски и пролеткултовски теории става особено интензивен в първата социалистическа държава. Започват остри дискусии за превъзмогване на опростенческите постановки на Богданов, Переверзев и на техните последователи. Все по-настойчиви стават и гласовете за ревизия на Плехановата „ортодоксия" по въпросите на литературата. Съзнанието за идейно-естетическо и методологическо преустройство завладява все по-широки кръгове. Тези обновителни процеси намират дълбоко отражение и в България. Толкова повече, че тук и атмосферата е била по-благоприятна за едно подобно теоретико-методологическо превъоръжаване. Както е известно, у нас пролеткултът не бе успял да пусне по-дълбоки корени. Неколцината негови апологети своевременно срещнаха отпор у писатели и литературни дейци. Опирайки се на здравите национални материалистически традиции, на собствени прозрения или на чужд опит, те все поясно разбират, че с дотогавашните опростителски постановки, трактовки и схеми трудно могат да бъдат обяснени многообразните явления в литературата, да се създаде нова пълноценна революционно-пролетарска класика, да се използува наследството от миналото за целите на социалистическото движение, на назряващата социалистическа революция.

Изслушаните вече няколко доклада на семинара не само поставиха много съществени въпроси на литературната ни история и засвидетелствуваха професионалната компетентност на своите автори, но същевременно очертаха сложната методологическа ситуация, в която попада съвременното литературознание при опита си да конструира модела на една национална литературна история. Набелязват се проблемите на продължителна - с всички изгледи да бъде и плодотворна - дискусия на различни равнища: от принципите на хронологизация и периодизация на отделни литературни явления и процеси до най-сбщите теоретико-методологически и естетически проблеми на литературния процес. Подготвителните изследвания за написването на многотомна история на българската литература очевидно се насочват не само към проучване на т. нар. „бели полета“, но и към една критика на способността за съж дение върху литературата. Такъв е според мене смисълът на остро поставения въпрос, каква трябва да бъде новата многотомна история на българската литература. Споделям и затова ще цитирам принципната формулировка на Б. Ничев, че в нашия разговор става дума „за литературна история, която се съобразява със съвременното равнище на марксическата наука, и, от друга страна - без всякакво предубеждение да изхожда от своеобразието на самия литературен процес. Това може да бъде само история, при която литературата се разглежда като една отворена, развиваща се система, и то не обикновена система, а система ценностна, т. е. система от естетически стойности, система, при която не само и не главно хронологическият, но и аксеологическият, оце нъчният момент играе роля при класификацията, подбора и степенуването на явленията. Това значи, че отделните литературни явления - писател, творба, литературна група, течение, период и т. н. - би трябвало да се разглеждат в техните взаимоотношения и вътрешна функционалност с оглед законите и изискванията на самата система, с оглед на нейните потребности и вътрешната й логика. "

Тези несистемни и разпилени бележки нямат претенцията на теория, те са размишления „по повод“, хрумвания, наблюдения върху отделни явления и моменти от историята на нашата и не само нашата култура. Изненадвало ме е равнодушието на съвременниците към изключителни произведения на изкуството. Не литературната мода, която в своите капризи най-често няма връз ка с аксиологичната йерархия на строго естетичните ценности. Това е социологичен въпрос. Говоря за друго - за тайнствения живот на едно произведе ние на изкуството в историята. За неговото изгнаничество и самотност във вре мето. Самота, която може да трае цели епохи. За неговото неочаквано ново раждане. Наистина тук има строги закономерности. Но винаги ли само закономерности? Къде е заложена и предопределена съдбата на една книга - в самата нейна същност? Върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството? Няма ли тук случайности? Например Бодлер открива Едгар По за Франция и Европа и чрез Европа той се „връща“ отново в родината си. А с друг голям представител на американската литература, почти съвременник на По, не става същото. Херман Мелвил десетилетия наред остава неизвестен за родината си и за света. Можем ли да си обясним това само със сложността и дълбочината на „Моби Дик“? Защо това гениално произведение не говори нищо на своите съвременници? Защо не намира дълбоки и умни тълкуватели, какъвто намира Едгар По в лицето на Бодлер? А днес това е едно от най-четените произведения на американската литература. Според мен романът „Тютюн" днес не се чете. Не бива да ни заблуждават големите тиражи и многобройни издания. Защото при своята масова разпространеност той изпълнява друга културно-социална функция. Става дума за онова ценностно, творческо четене, при което се разкриват културно-действе ните, градивни страни на едно произведение. Ако изберем десет най-хубави произведения на нашата проза през последните две десетилетия, ще видим колко далеч са те от културния свят на Димитър Димов. Ще видим, че Д. Ди мов не присъствува в съвременната проза, нейните успехи са на друга плоскост. Като духовен опит той не е усвоен от съвременните прозаици. Тяхната генеалогия ни води към по-ранни етапи от развитието на националната проза. За мен това еедин факт, който заслужава нашето удивление. Разбира се, можем да намерим много обяснения от историко-социален характер.

Ако не вземаме пред вид пътеписните и пейзажните моменти в житията и някои други жанрове на старобългарската литература от XIV в. (най-ярки и жанрово оформени са те у Григорий Цамблак и Константин Костенечки), трябва да признаем, че пътеписът е един от първопоявилите се жанрове на новата ни литература. Възникнал още в първата половина на XIX в., отначало в симбиоза с мемоара или географското описание, българският пътепис преминава през няколко фази, очиствайки се от несвойствените за жанра наслоения и примеси, отразявайки промените в националното, идеологическото и естетическото съзнание на българина. В края на XIX в. вече имаме натрупан значителен опит, осмислени са пътищата и тенденциите на развитие, оформена е национална пътеписна традиция, в която се оглеждат основните процеси в развитието на нашата литература. Трайно свързан със земята и имота си, трезвен по манталитет и предпазлив по внушенията на историческата си съдба, българинът не е склонен да се впуска в непознати пътешествия. В книгата си „Записки за България и за българите“ Каравелов описва сърцераздирателните сцени при изпращане то му от Копривщица за Пловдив: „Изведнъж баба ми, майка ми и сестрите ми захванаха да плачат, чегато моя милост отиваше през девет царства в десето, през девет гори зелени и през девет моря дълбоки." Дори и когато рис кът на пътуването би се изкупил многократно, българинът предпочита земе делието и заседналите занаяти. Лишен от спекулативен дух и чужд на рискованите увлечения, той отбягва да се занимава дори с търговия, а в своя патриархален етически кодекс я третира за не съвсем почтено занимание, като и противопоставя превърнатите в народностни добродетели предимства на физическия труд. Разположени на кръстопът, дето се преплитат и сблъск ват многобройни политически, религиозни, военни и стопански итереси, нашите земи са посещавани през турското робство от ред пътешественици, ня кои от които са описали своите наблюдения или са систематизирали резулта тите от своята мисия. Но българи пътешественици няма, а ония пък, които като войници или революционери са се били в чужди земи, не са познавали влечението към писмовния труд.

Това е монолог, ключ, в който са събрани като във възел от усойници всички тревожни и мрачни проблеми, поставени в знаменитото произведение по някакъв трудно обясним начин всички тревоги и недоумения на модер ния човек. И Предпоставянето на този изключителен монолог на всеки опит да се съз даде една концепция за „Хамлет“ отвежда тълкувателите на пиесата в глъ бините на личностния мир, където живеят сенки на чудовища и където проник ва лъч от кроткия мир на вселената. Ние обаче ще тръгнем от малкия монолог на Хамлет, който предшеству ва главния и който ни повежда по пътищата на други решения и на не такива изключителни философски проблеми, път, който въпреки относителната си лекота хвърля допълнително осветление в пиесата, надяваме се не без полза и за разбирането на основния, гордиев възел от проблеми. Касае се за монолога на Хамлет непосредствено преди появяването призрака на бащата. на Хамлет осъжда чрез Хорацио нравите на датския двор, които развращават и благородните характери.

Никола Фурнаджиев, с когото работехме в Министерството на народната просве та, ме запозна със Стоян Загорчинов, който беше дошъл по работа. Пред мен стоеше изискан човек, облечен с европейски вкус, с блестящо бяла риза и тъмна папионка. Това са първите ми впечатления от писателя. След Девети септември имах възможност не само да се срещам с него, но и да работя с видния ни творец. Като редактор в изд. „Народна култура“ имах удоволствието да редактирам романа му „Празник в Бояна", 1949 г. Трудно се редактира негова книга, защото той държеше на всяка дума. - Авторът, преди да употреби дадена дума - казваше той, - дълго е мислил, може да не е най-точната, но тя е свързана с целия контекст на повествованието, тя там се ражда, живее... Аз държа на точната, ясна и конкретна мисъл, не само в оригиналните си творби, но и в преводите. Виждам, че записваш думите ми, искам точни да бъ дат!... — Стенографията няма да пропусне нищо. Пък като се снабдя с магнетофон, ще запиша и гласа Ви за поколенията... Загорчинов се разсмя и продължи да говори за езика на писателя, за значението на родния език и чуждите езици. - Писателят трябва да владее до съвършенство не само родния си език, но и да знае един-два чужди езика, това ще му даде простор, голяма творческа сила... Стоян Загорчинов идваше в редакцията през ден и се вълнуваше за всяка дума. Мен ме интересуваше как е създал романа си. Един ден ми разказа неговата история. Години наред той обикалял около Боянската черква и все не можел да намери нишката на сюжета. Най-после открива ниско в зида каменен надпис „Писа Илиа“. От този мо мент черквата оживява, изпълва се с герои, сюжетът се оформя напълно и за няколко месеца романът е готов. - Обичам миналото на моя народ. Прочел съм всичко за него. Влияние е оказало следването ми по история в Университета, и то при такъв голям учен като проф. В. Н. Златарски... Най-важното е не самото творчество, а неговата подготовка, неговата организация. Лесно се изгражда една постройка, когато, така да се каже, на строителната площадка са струпани материалите. - Това най-паче се отнася за историческите произведения? - Не само за тях. Трябва да се пренесеш в далечното минало, а то е тъмно, не познато, потъваш като в пещера... - И затова най-лесно се спекулира с него. Всеки пише, както знае. - Има и такива мистификации. Може историята да е оскъдна откъм материали, но авторът създава по свой творчески път, по интуитивен път, изхождайки от националните черти на народа, от неговата психология, мировъзрение, бит, народно твор чество

Това заглавие може да изненада. Първо - въпросът за влиянията днес вече не е на мода и някои, изпаднали в новата крайност, са дори склонни да признават само типологическите сходства, като забравят, че всеки голям творец се е влияел от други творци и че творчество без влияния не съществува. Те забравят и мъдрите думи на Белински, че прогресът на народа е народен дори и тогава, когато заема от други народи... Изненадващо може да бъде и това, че тук се говори за влияние на Словацки върху Славейков, а не на Мицкевич, както е станало вече обичайно. В нашето литературознание има редица изследвания - на Малчо Николов, Боян Пенев, Иван Леков, Петър Динеков, които разглеждат влиянието на поемата „Пан Тадеуш“ от Мицкевич върху „Кървава песен“. Съществен принос към този въпрос са и студиите на полските слависти Юзеф Магнушевски: „Пенчо Славейков и Мицкевич“ и Тереса Домбек-Виргова „Кървава пена сен" на фона на традициите на европейската епопея." Но за влиянието на Юлиуш Словацки върху епопеята на Пенчо Славейков досега не е писано. Нещо повече - както полският славист Владислав Бобек, така и Петър Динеков предполагат, че творчеството Словацки не е било познато на Славейков. Наистина Владислав Бобек в цитираната тук студия „Няколко бележки за символичното значение на главните образи в „Кървава песен" на П. Славейков" за пръв път долавя по-голямата близост на Славейков като творец със Словацки, отколкото с Мицкевич. Полският славист с право отбелязва, че героите „Кървава песен“ са „не толкова герои на една фабула, колкото персонажи на мисълта поета", а това е черта твърде характерна и за много творби на Словацки, докато у Мицке вич „всички герои живеят с живота на художествената действителност“. Бобек вижда някаква аналогия между разкриването на ролята на вожда на народа в „Кървава песен" B на ив последната и останала незавършена поема на Словацки „Крал Дух“. Но тази аналоИ гия е безспорно резултат на известни сходства в мирогледа на двамата поети и за някакво влияние тук не може да става дума. Толкова повече, че мистичната идея за един единствен крал-дух", който се превъплътява в редица полски крале, за да води полския на род към предопределената му цел, е съвсем чужда на Славейков. В „Кървава песен" педи ният“ и „очакваният се схваща по-скоро като еманация на българския национален гений. за която всички големи български водачи на народа и творци са само предтечи. Бобек сравнява и някои образи от поемата на Словацки „Анхели“ с образите от „Кър вава песен“.

Нашата литературна наука е положила твърде малко усилия да изясни линиите на приемственост, които характеризират взаимоотношенията между отделните поколения поети и белетристи в новата българска литература. Оттук и неуточнената картина на „домашните“ традиции, които участвуват в следващите етапи на литературния процес. Та зи констатация в по-малка степен се отнася за проучванията върху белетристиката. В изследванията на И. Панова, Т. Жечев, П. Зарев, Б. Ничев, С. Султанов, М. Василев, С. Янев се срещаме с настоятелния опит да бъдат анализирани моменти от въздействие то на Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ал. Константинов, Елин Пелин, Й. Йовков върху по-сетнешните прояви на нашата проза. Но направеното е все още малко, недостатъчно да очертае пълнотата на взаимовръзките между отделните генерации в поезията и прозата. Ка то че ли повече усилия се влагат да се изследва въздействието на чуждите литератури вър ху българската, вместо да се осмисли и органичността на литературния развой с оглед на националната, вътрешноестетическата му приемственост. В тази насока за поезията на Димчо Дебелянов са се изказвали само по-общи конста тации - по-разгърнати и конкретни са те за контактите му с поезията на символизма. Посочвано е и въздействието на Пенчо Славейков. 1 Един обхватен поглед върху отноше нието на Д. Дебелянов към П. Славейков, към неговото творчество и неговата дейност разкрива плодотворна школовка. И още нещо - указва на един съществен фактор, който е бил преграда за задълбочаване на идейно-естетическите принципи на символизма при Формирането на поета Дебелянов. Представяйки определени нравствено-хуманистични тревоги и упования. Славейковата поезия в същност играе стимулираща роля за засилване на реалистичните, вътрешнопсихологически измерения на Дебеляновата поезия. До статъчно основание за това ни дава и само стихотворението „На Пенчо Славейков", четено на утрото в памет на Славейков, печатано в сборник, издаден по тоя повод. Анализът на творбата показва, че Дебелянов е вникнал в идейно-естетическата и нравственопсихологическата същност на Славейковото дело. Но тя е завършек на едно продължи телно и трайно общуване, израз ена осмислен професионален и лично-съкровен контакт с това творчество.

Списание „Нойе Дойче литератур", орган на Съюза на писателите в ГДР, поме ства редакционна статия „Бележки вър ху литературата на ГДР след VIII конгрес на партията“, която разглежда развитието на литературния процес в ГДР. Наред с изводите за състоянието на различните литературни жанрове се отбе лязват и техните перспективи в бъдещето. Студиите на Хайнц Плавиус „Тенденции и проблеми на прозата", на Райнер Керидл „Къде се намира нашата драматургия" и на Йоахим Новотни „Размисли върху детската литература", станали обект на дру гарско събеседване в управителния съвет на Съюза на писателите в ГДР, са сложи ли началото на една дискусия по тези въп роси. Изказванията на Вернер Лирш и Клаус Валтер, направени пред актива за литературна критика, се схващат като стимул за творчески обмен по същите въп роси. Списанието ще продължи и в след ващите книжки да публикува мнения върху проблемите на развитието на литературния процес в ГД. В редакционната статия се подчертава значението на VIII конгрес на партията и плодотворното отражение на неговите решения вър ху литературата. От стабилни социали стически позиции и в здрава връзка с литературното наследство на буржоазнохуманистичната и пролетарско-революционната литература, както и на литерату рата на ГДР много писатели са направили нова крачка към пресъздаване и ес тетическо осмисляне на социалистическата действителност. В резултат на това се увеличава отговорността на авторите. Съ ществуващата творческа атмосфера въз действува многопосочно върху създадената в последните години най-нова литература. Налице е, на първо място, тематично многообразие и диференцираност. В желанието си да обхванат живота в ця лата му многопластовост авторите се опитват да навлязат в нови области на живота и така се натъкват на конфликти, неразре шени още от самото общество. Дискусията по този проблем е направила извода, че социалистическият идеал и практиката на реалния социализъм могат да бъдат обхванати в диалектическо единство само когато не се създава изкуствена хармония при наличие на противоречия в обществото, но също и когато несъвършенст вото на обществената реалност не се пре ценява от позициите на абстрактния иде ал. Станал е по-широк, по диференциран и ансамбълът от литературни образи. От една страна, много произведения поставят въпроса за възпитаване на общест вена активност у героя, други пък акцен тират на изобразяване психическото, вът решното“ състояние на индивида. Тук са създадени два противоположни полюса, като ожесточените дискусии на тази тема са стигнали до становището, че в случая е от значение да се обхване правилно диа лектическото единство между личност и общество. Някои представители на мла дото поколение писатели поставят в цен търа на своите творби морални проблеми, свързани с новите социалистически норми на съвместен живот, с въпроса за ролята на труда в живота на индивида, със значението на обществените връзки и дру ги. Много автори са се опитали да пресъз дадат живота на жената в съвременното общество, да обрисуват нейното ново самочувствие. През последните години са издадени и много книги, които възкреся ват действителността от 1945 г.; тяхната цел е да конфронтират читателя с въпро са, какво е спечелил той през последните тридесет години, с какво е обогатил той своя живот, характер, знание, какво отражение ще даде този период на бъдеще то му. Авторите са открили нови взаимовръзки, дали са нови оценки на конфликти и човешки съдби, намерили са неоткрити на времето детайли. Този диалектически подход във временното измерение открива нова насока за литературното творчество.

Жажда по традиция" - така Тончо Жечев е озаглавил една от рецензиите в новия си литературно-критичен сборник, определяйки основната насока в търсенията на своя по-млад колега Светлозар Игов. Струва ми се, че тази характеристика приляга най-добре за собствената му книга „Литература и общество". Жаждата по национална културна традиция е основният патос на книгата. Той обединява разностранните по тематика статии, портрети и рецензии, събрани тук. Програмен характер в този смисъл има първата статия - Народ и интелигенция". За Т. Жечев чувството за традиция е до голяма степен мярка за народностния характер и хуманистичното зву чене на днешната духовна култура. То е белег за зрелостта на общественото съз нание, за зрелостта на интелигенцията. Проследявайки исторически сложилите се модификации на проблема народ - интелигенция, авторът търси съвременните му аспекти „с оглед хуманистичната проблематика на днешната култура". Коренните социално-икономически промени след Девети септември, измененията в социално-класовата структура на обществото и по-специално бързото количествено нарастване на интелигенцията отново поставиха на дневен ред въпроса за интелигента и полуинтелигента, за интелигентското и полуинтелигентското. Този, който принадлежи на интелигенцията - пише Т. Жечев, - може да се оприличи на Магелан. Неговата отправна точка е народът, неговият дух и култура, морал и тежнения, кръв и спомени. Той преброжда моретата и океаните на мъд ростта, на знанията и опита, но винаги се връща, обгърнал необятното, там, откъдето е тръгнал, за да се слее и потъне в протоплазмата на народа. Полуинтелигентът има смелост да започне това околосветско пътешествие, но спира на сре дата; престанал да бъде народ, той не е станал интелигент. Той виси между две бездни, между знание и действие, живот и 132 дух, жалко ръкомаха и вика, за да запълни чувството си за празнота. Странно недовършен, полуизграден, той не виж да нищо достойно за преклонение и уважение, винаги готов за разрушения от неспособност нищо да съгради" (с. 13). Такива проникновени и образни со циално-психологически характеристики не са рядкост за книгата на Жечев. В слу чая обаче интересният социален феномен го занимава не сам по себе си, а във връзка с някои негативни явления в нашия културен и литературен живот. С острия си граждански нюх критикът е Доловил прояви на полуинтелигентско ле комислие, на нихилистично отношение към селското ни минало в съвременната бъл гарска белетристика (при епигоните на Радичков и Ивайло Петров). „Тези яв ления - отбелязва Т. Жечев - се под хранват и от някои литературни критици, които утвърждават единствено фарса и гротеската, на които „коренотърса чеството на Хайтов, В. Попов, Г. Мишев изглежда носталгично и старомодно. Запознат с трънливия път на българското културно развитие, обобщил опита на нашите културтрегери от следосвобожденското ни минало - опит, който знае и безплодието на „европеизиращите" авангардни моди, и родовитостта на нашенското, Тончо Жечев логично стига до извода, че „истински напредничавата, прогресивна култура за разлика просто от авангардизма е в известен смисъл „консервативна", защото народната интелигенция е призвана да пази и съхранява народните културни ценности на тях)- ната основа, а не на голо място" (с. 18. От висотата на тази истина тръгва авторът, за да се върне в края на книгата отново при нея: . . . в историческото си движение културата винаги е приемстве ност" (с. 314). Тази истина е негов ръководен принцип при характеризиране на литературните явления (в диапазона от Ботев и Вазов до наши дни). Тя е проб ният камък при оценката на творческите личности (от Вазов и Боян Пенев до Пантелей Зарев и Светлозар Игов).

В последните години марксически разработваната история на литературознанието все повече и повече се обогатява със сериозни научни трудове. Появата им е недвусмислено потвърждение на нарастващия интерес към методологията на литературознанието. Досегашните проучвания в тази област бяха предимно ориен тирани към историята на литературната критика.1 Рецензираният труд се отличава с целенасочено проникване и в областта на теоретическото литературознание, и в областта на историята на литературната история. Значението на историята на литерату рознанието е обяснена достатъчно убе дително и сравнително пълно от П. А. Николаев, отговорен редактор на изда нието, поради което тук не е нужно да бъде защищавано правото на този вид разработки днес. Не ще бъдат обаче излишни някои съображения, с които ще бъде допълнено изложението на П. А. Николаев.

Чествуваната неотдавна тридесетгодиш нина от разгрома на немския фашизъм и края на Втората световна война даде повод за задълбочен размисъл върху всеоб хватното и трайно значение на тези съ бития, които бележат важна цезура в историческия летопис на нашата епоха. Актуална необходимост бе извършването на многостранен, задълбочен анализ на онези факти от интернационалния литературен процес, които имат връзка в идейнотематично отношение с борбата на народите срещу фашизма, когато негов идеоло гически център бе хитлеристка Германия. Колективният научен труд „Защита на човечеството. Антифашистката борба и строи телството на социалистическото общество в многонационалната съветска литература и в литературите на европейските социа листически страни", издание на Акаде мията на науките в Берлин, ГДР, под глав ната редакция на Едвард Ковалски, е реа лен принос в стремежа да бъде дадена обстойна равносметка на постигнатото от няколко социалистически национални литератури в областта на творческото пре създаване на епичните борби на народите срещу фашизма. Този труд, резултат на обединените усилия на редица видни уче ни и на академичните литературни инсти тути в Москва, Берлин, Прага, Братислава, София, Букурещ и Любляна, е ярък пример за нарастващото научно сътруд ничество между социалистическите страни. Както се изтъква в предговора към кни гата, тя е един сборник, съдържащ многостранни изследвания върху редица важ ни проблеми, които биха могли да бъдат обобщени в няколко кръга, например за Международното значение и отговорността на социалистическите литератури, за антифашистките традиции в тях, за ролята на социалистическите литератури в све товния литературен процес. Важно значение се отдава и на философския проблем за диалектическата връзка между националното и интернационалното в литературата на социалистическите страни.

В продължение на повече от месец в румънската столица тържествено бяха чествувани стогодишнината от Априлското въстание и от гибелта на Ботев. Румънската културна общественост със съ действието на нашата страна изрази почитта и преклонението си пред личността и делото на поета-революционер и пред величавия подвиг на българския народ в дните на неговата Априлска епопея. Различни по рода си инициативи доказаха вниманието към скъпите за бъл гарския народ дати. Оше в края на миналата година в рамките на сесията на българо-румънската комисия по история се състоя симпозиум, а на 19 май т. г. в Букурещ бе организирано тържествено събрание, посветено на Априлското въ стание, с участието на акад. Сава Гановски, проф. Константин Велики и на румънския поет Виктор Тулбуре. Излож бата, посветена на въстанието, се отличаваше с богатство и разнообразие на ма териалите. Румънският печат, радио и Телевизия отразиха този паметен момент от историята на България. Направени са много научни публикации от проф. К. Велики, щ. Монтяну и др. Румънската българистка Елена Сюпюр заедно с Марина Младенова подготвиха извънредно интересно издание на отзивите в румън ския печат около подготовката, избухва нето, смисъла и значението на въстанието. Книгата със своя документален материал, подробен коментар и разяснителни бележки е вече в ръцете на българския читател и представлява интересен принос за нашата наука. Тържествата, свързани със стогодиш нината от смъртта на Христо Ботев, бяха естествено продължение на отношението към подвига на априлци. На 21 май заедно с откриването на изложбата „Сто години от гибелта на Ботев" бе почетена паметта на великия революционер с литературна вечер, на която говориха секретарят на СРП Йон Хобана и поетът Виктор Тул- буре, присъствува делегация на СБП начело с Н. Зидаров. На 18 юни в Браила бе организирано събрание от Национал148 ния съвет на мира с докладчик проф. К. Велики. Едни от най-ярките манифестации на трайния интерес към живота и делото на Христо Ботев в румънската страна бяха трите научни сесии в Букурещ и Крайова. На 8 юни Академията за социални и политически науки и Балканският институт в Букурещ организираха научна сесия, посветена на знаменитата годиш нина. В своето встъпително слово акад. проф. М. Берза обърна внимание на връзките, които съществуват между бъл гари и румънци от дълбока древност до наши дни. На фона на многовековната Дружба той очерта ролята и значението, което имат Априлското въстание и животът и личността на Христо Ботев както за българския, така и за румънския народ. Обръщайки внимание на гостоприемството на румънската земя за бъл гарската емиграция по време на османското иго и на факта, че Ботев се осъ ществява като мислител и личност в Ру мъния, акад. Берза отбеляза, че той принадлежи не само на българския, но и на Румънския народ, като покорява с ус трема на младостта си, с извисяването си чрез саможертвата, чрез силата на своята мисъл и перо. Именно с това той е сроден с живота и делото на М. Еминеску, който твори в една и съща епоха и който е овладян от същия стремеж към абсолютното. Животът и делото на Ботев и Еминеску са дълбоко сродни и с това, че стават изразители на най-съкровената същ ност на своите народи, като издигнаха националните идеали и стремежи чрез силата на своята поезия до висотата на едно общочовешко звучене. Акад. П. Динеков проследи ролята и значението на Хр. Ботев в историята на българската литература и култура. „Идео логията на Ботев" - това беше основната тема на доклада на проф. Ив. Унджиев. На широкия обществен и политически фон на Ботевата дейност, както и във връзка с основните идейни движения на ХІХ в. проф. Унджиев проследи най-характерните особености във възгледите на Ботев.