Книжка-8

1976, Книжка 8 - Съдържание

Третият конгрес на Съюза на българските писатели протече в обстановка на всенароден подем, породена от ред крупни събития в международния и в нашия обществено-политически и културен живот - XXV конгрес на КПСС, Х1 конгрес на БКП, Юлския пленум на ЦК на БКП. И ако двадесетилетието, което вече ни отделя от историческия Април 1956, насочваше мисълта към зрелите постиження на нашата култура и литература, дошли в резултат от априлската линия на партията, то критично-конструктивният патос на Юлския пленум диктуваше високата самовзискателност, с която българските писатели се отнасят и към плодовете на своя труд, и към предстоящите си задачи, респектиращи с мащабността си - да се създаде нова социалистическа класика, достойна за зрялото социалистическо общество. Именно тази атмосфера на законна гордост от постигнатото и свещено творческо недоволство, на достоен отчет пред партията и народа и зряло самосъзнание за обширните хоризонти на още непостигнатото определи духа и съдържанието на обстойния аналитичен доклад на председателя на СБП акад. Пантелей Зарев, озаглавен „Към мащабно претворяване на нашата съвременност“. В началото на доклада акад. П. Зарев се спря на новата степен на развитие на целокупния обществен и духовен живот на нацията, която поражда и нови изисквания пред българските писатели, и на теоретическата и практическа дейност на ръководството на СБП за насочване на творците към съвре менността, за претворяване на практика призива на др. Тодор Живков „Повече сред народа, по-близо до живота“, осъзнат от българските творци като основна задача, като неотменима повеля на партията и народа. Усилията за по-тясно свързване на творците с живота дават своите резултати, както бе подчертано и от високата трибуна на XI конгрес на БКП, и определят постепенното изме нение на някои качествени характеристики на съвременната българска лите ратура: „Ако ме запитат какъв е отличителният белег на нашата литература през последните години във всички жанрове, бих започнал с такъв отговор чувството за отговорност на писателя към собствения му талант, неговото съзнание за мисията му в идеологическото утвърждаване на новото, неговата работа върху съвременния най-ефективен израз. На такива мисли ме навеждат и редица произведения. С такива чувства ме изпълват творби като „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Антихрист“ на Емилиян Станев, „Нощем с бе лите коне“ и „Бариерата“ на Павел Вежинов, „Този странен занаят на Бого мил Райнов, „Домът с махагоново стълбище" на Андрей Гуляшки, „Всички и никой“ на Йордан Радичков, „Генерална проверка“ на Камен Калчев, „Прежи вени разкази“ на Добри Жотев, „Синът на директора“ на Емил Манов, „Реката" на Дико Фучеджиев, „Светът вечер, светът сутрин" на Атанас Наковски, някои романи, повести и сборници разкази на Ивайло Петров, Васил Попов, Генчо Стоев, Дончо Цончев, Димитър Вълев, Крум Григоров, Радослав Михай лов и т. н. С подобни вълнения напускам театралните салони, след като съм гледал „Каин и Магьосникът“ на Камен Зидаров, „Тази малка земя" на Георги Джагаров, „Златното покритие“ и „Краят на деня" на Драгомир Асенов, „От земята до небето" на Никола Русев или „Съдии на самите себе си" на Кольо Георгиев, след като съм затворил книгите с нови стихове и поеми на Младен Исаев, Христо Радевски, Димитър Пантелеев, книгите на Божидар Божилов, Димитър Методиев, Павел Матев, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Радой Ралин, Дамян Дамянов, Петър Караангов, Владимир Голев, Георги Свежин, на Слав Хр. Караславов, Марко Ганчев, Иван Радоев, Андрей Германов, Лиляна Стефанова, Матей Шопкин, Николай Христозов, Орлин Орлинов, Найден Вълчев, Станка Пенчева - всички не мога да изредя!"

Бележитият съветски учен акад. Д. С. Лихачов, който неотдавна навърши 70 години, е историк на старата руска литература и на старата руска и славянска култура. Какво може да каже той на нашия читател и на нашето време? Може би това ще бъде първата мисъл на мнозина, които не познават делото на Д. С. Лихачов. Те ще изхождат от една остаряла представа за учения, специа лист по проблемите на Средновековието - откъснат от съвременността, ограничен в своите интереси и занимания. С цялата си личност и с цялата си дей ност Д. С. Лихачов се противопоставя на такъв съчинен образ. За него уважението към миналото не означава забрава на съвременната действителност, а тъкмо обратното: постоянно съпоставяне на минало и съвременност; те са неделими, както са неизменно свързани с бъдещето. Защото той е от малцината, които са се опитвали да надникнат в бъдещето на литературата - преди няколко години публикува интересната статия „Бъдещето на литературата като предмет на изследване". Д. С. Лихачов следва най-хубавите традиции на руската и съветската наука, където тясната специализация е само част от един широк и многообхватен научен кръгозор. Специалните му занимания протичат в няколко научни дисциплини: староруска литература, староруско изкуство, история на руската култура, руски фолклор, текстология, теория на литературата, но Д. С. Лихачов великолепно познава развитието на цялата руска литература, обича съвременната поезия, с тънък вкус анализира европейската живопис от XIX и ХХ в., за която може да ви говори с часове, възхищава се от руската музика, опера и балет. Широката научна култура не води до самоуспокоение и самодоволство, а закономерно се превръща в тласък за непрекъснати новаторски търсения, което придава на цялата му дейност откривателски характер. Д. С. Лихачов се формира като учен в края на двадесетте и главно през тридесетте години - в периода, когато се съживява интересът към старата руска литература и култура и когато работят такива забележителни учени като А. С. Орлов, Б. Д. Греков, Н. К. Гудзий, В. П. Адрианова-Перетц и др. Той е роден на 28 (15) ноември 1906 г. в Петербург; като студент в Ленинградския университет през 1923-1928 г. изучава две специалности: в Романо-германската и славяно-руската секция на Отделението по езикознание и литература при Факултета за обществени науки. През тридесетте години работи като редактор в Ленинградския отдел на Издателството на Съветската академия на науките. През 1938 г. е избран за младши научен сътрудник, а през 1941 г. - за старши научен сътрудник в Института за руска литература (Пушкинския 9 дом) при Академията на науките. В 1941 г. защищава кандидатска дисертация на тема „Новгородските летописни сводове от ХII в.", а през 1947 г. - докторска — „Очерки по историята на литературните форми на летописанието от XI-XVI в.". През 1946-1953 г. Д. С. Лихачов, който в 1951 г. получава званието професор, чете лекции на руското летописание, история на староруската култура, палеография и изворознание. Той напуска университета, за да се отдаде изцяло на работа в Института за руска литература, в Сектора по староруска литература, който ръководи от 1954 г. до днес. В 1953 г. Д. С. Лихачов е избран за член-кореспондент, а в 1970 г. - за редовен член на Съветската академия на науките.

Димитър Димов има едно произведение, което стои като преход между „Поручик Бенц“ и „Тютюн". За съжаление то е недовършено. Както ще видим, след повествованието за Борис и Ирина то не можеше и да бъде довършено. Започналият и останал в ръкопис роман за Адамов и Адриана (поместен без заглавие в т. VI от събраните съчинения на писателя от 1967 г.) представлява в същност един ескиз към по-нататъшно усвояване на портретната характеристика, многоплановото композиране и словесната живопис. В него се очертават, макар и в заченат вид, ония естетически принципи на литературно-психологически анализ, които Димитър Димов въплъти с голям и неочакван размах в Тютюн". Ръкописът ни въвежда в механиката на творческия процес и може да даде отговор на много въпроси около поетиката на белетриста. Поразяват съвпаденията в портретите на двамата герои от двата романа („Адамов“ и „Тютюн"), поразяват сюжетните сходства, еднаквият подстъп към характерите и конфликтите. Естествено това са различни произведения и не може да се говори за някакво тъждество. Адамов и Морев имат различни професии, Адриана и Ирина произлизат от противоположни среди и т. н. Но тези различия са несъществени, когато четем недовършения ръкопис на Димитър Димов, изпитваме непреодолимото усещане, че се намираме в позната емоционална атмосфера. Отново един млад, енергичен и много способен мъж и отново в живота му се врязва с непредотвратима съдбовност една фатална жена. Отново чувството между тях се поражда с опожаряваща предопределеност и всичко се усложнява от присъствието на Мария, момичето на Адамов. Нищо, че историята ще се заплете на варненския плаж, където героят изпълнява семплата, но толкова привлекателна за женския пол длъжност спасител. Привлекателна само докато трае летният сезон и докато всяка попаднала на плажа жена се чувствува курортистка. Ако след време срещне в столицата или в родното си градче някакъв мъж и научи, че е спасител, едва ли би му обърнала внимание, във всеки слу чай той не би имал онова си магнетично въздействие.

Интересът към проблематиката на българския символизъм неотклонно нараства през последните години. Все по-голям еброят на изследователите, които се обръщат към един или друг негов аспект. Това повишено внимание към българския символизъм не е без връзка с изострения интерес към проблематиката на европейския модернизъм от края на XIX и началото на ХХ в. Безчислени са трудовете, посветени на тези интересни въпроси. Нещо повече, съществуват дори научни дружества, посветени на задачата да се изучава организирано символизмът, като „Société de Symbolisme“, „Les Cahiers Internationaux du Symbolisme". У нас причините за този повишен интерес са по-скоро от противоположен характер. По силата на историческите обстоятелства изучаването на символизма беше занемарено за определен период от време (50-те години). Пораженията, нанесени от култа към личността в областта на литературата и култу рата, се проявиха и в научноизследователската и критическата мисъл. Опростеното тълкуване на Лениновата мисъл за „двете национални култури" стана причина редица важни въпроси от литературното наследство да получат догматично, невярно осветление или просто да изпаднат от полезрението на изследо вателите. Нека припомня, че тогава се водеха спорове около творчеството на И. Вазов, П. П. Славейков и И. Йовков, а символизмът беше заклеймен като упадъчно, реакционно литературно направление и беше едва ли не изхвърлен зад борда на литературната история. Разбира се, днес не бива да се отнасяме високомерно или подозрително към наивните грешки на литературната история и критика от преди тридесетина години, защото те очертават сложната и противоречива крива на един етап в развитието на младата ни социалистическа литература и култура. Неизбежен, защото победата на социалистическата ре волюция предполага не само икономическо и социално, но и културно преу стройство на обществото и триумфиралата революционна класа „инвентаризира" и завареното културно наследство, определя - съобразно с конкретните си цели и задачи - какво от него и принадлежи и какво е враждебно на ней ната идеология. Напълно естествено е, че в годините на следреволюционния кипеж част от литературното наследство се оказа неприемливо и стана обект на опростителско, догматично тълкуване, което спъваше развитието на литературно-критическата мисъл.

Студентите, които го познавали само от университета, го наричали „чо векът в сиво“. Не защото бил „сив“ като личност, а защото дрехите му били неизменно подбрани в сиво. От няколкото достигнали до наши дни фотографии ни гледа сериозен кабинетен учен, европейски интелигент, разбира се, с очила и папионка, с високо чело и рано олисяла глава. Ако честността можеше да бъде позната по лицето, то без колебание бихме казали, че това лице е честно, нещо повече, че това е одухотвореното лице на идеалист, който не търси от живота нищо за своя полза, който не ламти за материални блага, а живее в обкръжението на съкровените си духовни стремления. Но нека го оставим за малко и се опитаме да си представим България от времето преди един век, в навечерието на Освобождението. Всичко в нея неумолимо води към стихийното материалистическо виждане на нещата.Жаждата да пре живееш, да се погрижиш за насъщния в безкрайните робски дни и същевременно преклонението пред борбата, пред онези титани, които нямаха време да търсят отговор на въпроса, кое е първично - битието или съзнанието, защото пред тях стоеше единствената свещена задача - да променят битието, да изострят съзнанието, които изгаряха в политическата борба, за да се превърнат сами в съзна ние, в народна памет; тази жажда и това преклонение осмисляха дните на българите в онези последни робски години, когато се проля най-много кръв и се родиха най-много надежди. Идеализмът на онези години нямаше нищо общо с болнавото метафизическо размишление на Запада: това беше здрав, оптимистичен идеализъм, който искреше от вярата в материалното, в действителността. Освобождението дойде и погледите потърсиха нови хоризонти. Западът мамеше с дълбочината на своята философия, с идеализма, който се откъсваше от проблемите на деня, от катадневната политическа борба и приобщаваше духа към всевечните тайни. По-скоро не Западът, а Германия, страната на Кант и Хегел, на Гьоте и Шилер бе извор на тази мъдрост. Защото Франция имаше свои, по-земни и по-човечни удоволствия, тя се грижеше не само за духа, но и за тялото на своите възпитаници, а Британската империя, потънала в мъгла, бе много далече.

Стихосложението и римата са едни от най-важните компоненти на стихотворната структура, играещи роля в развитието на поезията през Възраждането. Някои от възникващите в тази връзка проблеми (особено за стихосложе нието) са поставяни неведнъж в научната литература и вече е затвърдено мне нието за важната роля на чуждите влияния за въвеждането на силаботониката в българската възрожденска поезия. Без да отхвърля по принцип това становище, настоящата статия има за цел да обърне по-специално внимание на другия важен фактор в това отношение, който често се подценява: вътрешнотруктурните процеси, протичащи в развитието на поезията, свързани главно с фолклорното съзнание. Че изграждането на стихосложението ев най-тясна зависимост от влиянието на чуждите литератури и на фолклора, показва цялото развитие на възрожденската поезия: под чуждо въздействие у нас се налага през XVII, XVIII и XIX в. силабизмът на руските вирши и пак под чуждо влияние (плюс решителното въздействие на фолклорното съзнание) в средата на века той отмира, за да бъде заместен от силаботониката. В историята на българската поезия силабизмът заема твърде широко място и можем с основание да говорим за силабичен етап в нейното развитие. Първата фаза на този етап е свързана с чуждите влияния и попада в естетиче ските граници на религиозния канон, характерен за творчеството на първите стохотворци (заемане наготово на метафори, епитети, сравнения от шаблонната поетика на популярната тогава религиозна поезия). Българската силабична поезия от XVIII и XIX в. има два „потока" - православен“ и „католически“. Първият води изворите си от руската и сръбската религиозна поезия, а вторият - главно от хърватската каноническа литература. За ранни прояви на рецепция на силабизма у нас имаме малко сведения. Известно е силабично стихотворение, написано (или преписано) от йеромонах Стефан Ловешки през XVII в., знае се също така за даскал Даниил, работил през 50-те години на същия век и писал посвещения и силабични стихотворе ния. 1

Повод, в известна степен и предмет на тази статия са четирите тома „Исто рия античной эстетики" на съветския филолог, философ и естетик Алексей Фьодорович Лосев. С четвъртия том, който се появи в края на миналата година, приключи това обемно изследване на елинската естетика от епохата на класиката. Дело своеобразно като изпълнение, то е особено ценно, тъй като поражда нови проблеми, и то не само в областта на естетиката и философията. В контекста на изследването проблемна област става и литературната история. От Шлегел до наши дни постоянно се пишат курсове по антична литература. Никоя друга епоха не се радва на такова множество. При това антич ните литературни истории имат по традиция еволюционен принцип на организация. И въпреки че за процес в античната литература се говори повече от век и половина, все още не сме близо до момента на съгласие по въпроса, в какво точно се изразява особеността на античния литературен процес. Решението зависи не само от правилността на общата методологическа постановка за характера на всеки духовен процес, за зависимостта на процесите на общественото съзнание от процесите на общественото битие. Нужно е да се конкретизира принципното положение и опитът показва с колко трудности е свързана тази конкретизация. Основната трудност е в това да се съчетае общата характеристика на античната култура и историческото изложение на фактите, или, казано по друг начин, да се доведе в равновесие и единство статиката на феномена с неговата динамична проява. Често тази трудност се преодолява по позитивистки - общата характеристика просто се изоставя, пишат се истории на фактите, на отделните творчески дела. Стигнало се е до следното разделение: литературните историци се занимават предимно с фактите, а историците на естетиката и философията - с общите характеристики. Това разделение е особено пагубно за литературната история. Трудно е да се открие например изложение на атическата трагедия, което да отчита стиловите особености на епохата на атическата класика, нейното конкретно-историческо отношение към изкуството, или трактовка на поезията на Алкей и Сафо, която да поставя тия поети на ранния VI в. пр. н. е. в контекст с изобразителните стилове на елинската архаика. Разделението, за което става дума, не е без известно основание. То се дължи на тенденцията да се избави литературната история от идеалното отношение към гръцката античност, от представата за образцовата скулптурност, наложила се след Винкелман.

С името на цар Симеон (893—927) се свързват два големи сборника с енциклопеди чен характер. И двата са запазени по руски преписи и са известни под имената Симеонов (Светославов) сборник от 1073 и Симеонов (Светославов) сборник от 1076 г. Върху тях, върху тяхното съдържание и значенне в развитието на българската и руската литература е писано много. През 1974 г. в Ленинград се проведе симпозиум с участието на съветски и български учени, посветен на сборника от 1073 г. През настоящата година пак в Ленин град е проведена конференция върху сборника от 1076 г. Въпреки богатата научна лите ратура върху сборниците все още остават неизяснени редица въпроси, свързани с техния произход, първоизвори. Това особено важи за сборника от 1076 г., за който мнозина учени пишат, че е възникнал на руска почва. Изясняването на този важен въпрос обаче се нуждае от изнасяне на нови материали, нужни са нови извороведчески проучвания и по-широка съпоставителна работа. Тази работа трябва преди всичко да се изрази в дирене на пре писи (ако не на пълно копие) на отделни съчинения, поместени в сборника. Колкото постаринни са тези преписи, толкова по-ценни са те. Особено ценни ще се окажат преписи, открити в български, сръбски и румънски ръкописи, защото те ще допринесат за разкри ване на тяхната връзка с руския препис от 1076 г., а следователно ще хвърлят светлина относно произхода на сборника. Както е известно, досега пълно копие-препис на сборника от 1076 г. не е намерено има само преписи на негови съчинения, поместени в руски ръкописни сборници - Измарагд, Пчела и др. Поради това всяка нова находка от този род има важно значение за историята и ролята на сборника в живота на българи и руси. Значението на такъв пре пис е още по-голямо, когато той се намира в южнославянски ръкопис, какъвто досега не е познат. В настоящото научно съобщение става дума именно за такъв неизвестен досега южнославянски, по-точно български препис на началното съчинение в сборника, на съчинението за ползата от четенето на книгата. Още първите руски учени, които проучват сборника от 1076 г. и пишат за него, обръщат внимание на съчинението „Слово нѣкоего калоугера о чьтении книгъ“, с което започва самият сборник. 1 Такъв препис е поместен в известния в славистичната наука „Панагюрски сборник български ръкопис от XVI в., съдържащ много апокрифни творби (С., Народна библиот тека „Кирил и Методий", № 433). Текстът е на листове 15606-158 и има заглавие: Избор никь, нѣкоего чрьноризица слово.

„Литературно-исторически съобщения" тримесечно списание на Института по литературознание на УАН. Помества студии, рецензии, отделя внимание и на най-новата унгарска литература. В кн. 1/1976 привлича вниманието на читателя студията на Ищван Феньо под заглавие: „Az Erdelyi muzeum". „Трансилванският музей" е първото културно списание на унгарски език, което се издава в Трансилвания в 1814 г. Това списание подготвя нашия литературен и обществен подем в епохата на реформите - пише авторът. (Епохата на реформите подготвя от политическа и обществена страна граж данската революция в 1848 г. и в това отношение голям принос има и литературата.) Списанието е било прието с голямо признание дори от страна на враговесъвременници, затова - пише И. Феньо - е необяснимо защо няма нито една монография досега за този важен културен форум. Авторът първо се спира на въпроса, защо тъкмо в Трансилвания излиза първото литературно списание на унгарски език? Той обяснява този факт с това, че там дори и аристокрацията е говорила на унгарски език, че хората са били по-свободни в мисленето, не е било толкова силно политическото и културното потискане, както в останалата част на Унгария. И културните традиции са били по-дълбоки - в Трансилвания (Коложвар) е създаден първият постоянен унгарски театър, първата академия на науките в Унгария. Първата книжка на „Ердейи музеум" е издадена на 5 май 1814 г. След това излизат още 9 книжки до 1917 г. Списанието не е било систематично, периодичнопоради липсата на материални средства за издаване на нови книжки или поради липса на подходящи ръкописи и пр. Редакторът на списанието Корнел Дебрентеи - човек с голяма обща култура, който е следвал в чужбина, бил добре запознат с философията, литературата, историята - е привличал в редактирането професори, учени на епохата, автори - поети, писатели, и така редактирането е ставало колективно дело. 104 Дебрентеи продължава духовната тра диция на предишните списания, но обо гатява това списание и с нови неща. „Трансилванският музей" помества преди всичко художествена литература, но се занимава и с литературна критика, с политика и с публицистика. Всяка книжка цели разпространение на знанията, популяризиране на унгарската литература. Дебрентеи в „Програмата“ си пише, че дава място в списанието предимно на унгарските литературни произведения. В същата програма като Кант подчертава, че изкуството е по-важно от науките, че гении има само в изкуството. Като Хер дер идеализира древната поезия, искре ността и, простотата и, идеите й. Унгар ският поет така трябва да съчинява сти хотворенията, но в патриотичен тон. Също така главна характерна черта на героите на драмата трябва да бъде патриотизмът. Но патриотизъм и космополитизъм са неделими понятия, пише той. Какъв тряб ва да бъде този гений на съвремието? И затова предлага обмисляне, задълбо чени обсъждания. В списанието поместват статии и мемоари за големите починали гении, които трябва да следват младите писатели. „Трансилванският музей" публикува предимно стихотворения и обявява кон курс за историческа драма. При оценява нето на конкурсните работи обаче се от крива, че самият редактор няма чувство за критика. До днес най-голямата унгар ска национална драма: „Банк Бан" на Йожеф Катона не получава никаква оценка, никаква награда. Изобщо Дебрентеи се пази да се занимава с критика, той сам чувствува, че това не му се удава. „Трансилванският музей" помества ня колко педагогически статии, където се използува учението на Песталоци. В „Трансилванският музей" се смесват найразлични литературни направления, но Дебрентеи ограничава отчасти само ро мантизма. В публицистиката много смело се засягат обществените и политическите проблеми на епохата и затова списанието има голямо значение.

В един сравнително кратък период от време Атанас Свиленов издаде две книги интервюта с първенците на литературата ни днес. В тях е събрано най-хубавото, което дарбата му на критин-анкетьор ни е давала досега. И независимо от сборния характер, който жанрът поставя като за дължително условие, тия две книги носят характера на цялостни творби. Те са продължение на досегашните усилия на автора в тази позанемарена област от критиката и идват да отхвърлят сякаш мнението за компрометирането на един жанр и да върнат убеждението, че интервюто, беседата могат да бъдат не само любопитно за читателя четиво, но и солиден материал за настоящи и бъдещи проучвания върху литературни факти и явления. Един от възкресителите на тази критическа форма, ревностен и талантлив нейн застъпник от дълги години, Ат. Свиленов успя да се пребори с предубежде нията, наслоени у нас от непрофесионалното любопитство, с което нерядко се наднича в света на твореца, и да съживи интереса и уважението на читателя към разговора и анкетата. Когато говорим за предубеждения и снизхождение към тия форми на литературно изследване, имам пред вид не само читателя, но и литературоведите, които смятат интервюто едва ли не за всичко, което може да се направи в областта на психологическото проучване на творческата личност. Оттук и недооценяването на тази първа - а не последна стъпка в творческата психология. Интервютата на Ат. Свиленов се отличават с високопрофесионално ниво, със завършеност и психологическа проникновеност. Така че те до голяма степен правят това, което един литературен портрет не може да направи - навлизат в творческата душевност, в творческата лаборатория непосредствено, без лутания и безплодни догадки. Това са изключително богати и верни портрети или по-скоро автопортрети, умело режисирани от критика, извикващи еднакво възхищението ни и от портретувания, и от режисьора. Атанас Свиленов има онова чувство за мярка, което осигурява в случая оптимална видимост на едно деликатно присъствие; без да остроумничи, без да търси евтини трикове и смайващи въпроси, критикът налага своето присъствие, както пак не остава зад кулисите, но не се натрапва и не се изтъква. И все пак това присъствие е активно - когато прочетеш интервю от Ат. Свиленов, не може да не признаеш: друг не би извлякъл“ толкова много и толкова интересна информация, не би стигнал до такива дълбочини на писа телската душевност. За това естествено му помага и собствената осведоменост, а най-вече голямата му любов към творците на нашата литература, както и всеотдайността му да и служи. Двете книги са своеобразен двутомник, който се допълва от предишните (най-вече „Отблизо") в една серия интервюта, продължаващи традицията на най-добрите ни анкетьори. Трябва веднага да кажем, че по сравнение с предходниците си Свиле нов прави нещо далеч по-системно и помащабно. И най-важното, критикът има по-ясното съзнание за онова, което върши, върши го неуморно, с много ентусиазъм и всеотдайност. Интервютата му са плод не на случайни контакти, както често се случва с други набедени анкетьори, но са дълбоко промислени и дълго и старателно подгот вяни. Особено в „Събеседници" - някои от анкетите тук са плод на целогодишни усилия. Може да се предполага, че „потрудните" обекти авторът е подготвял дълго; изчаквал е „удобния" момент, тър пеливо и в няколко етапа е извършвал „снемането", зарисовката на модела. Разбира се, има и такива, които са се удали изведнъж, спонтанно - искрата на контакта се е възпламенила при щастливи обстоятелства и е била нужна по-малко енергия за „разбиване" на ядрото. Под интервюто с Емилян Станев четем: декември, 1968 - май 1973 г. Излиза, че за да вземе това интервю, на автора са били необходими близо пет години! И не защото писателят е нелюдим, такава пред става създава донякъде - но защото, - както пояснява А. Свиленов в началото на интервюто, Ем. Станев не обича да говори за щяло и нещяло.

Симеон Янев е писател с твърде разностранни интереси - наред с опитите му в областта на детско-юношеската беле тристика („Но преди да изляза на ринга", „Прочетено крадешком") привлече вниманието литературно-историческото му изследване „Традиция и жанр“, един от ред ките опити да се проследи историята на даден жанр (разказа) в органична връзка с цялостния литературен развой. За нашите привички подобен творчески диапазон е немного обичаен, а и съдейки по досегашните му изяви, мнозина, предполагам, биха отдали предпочитанията си на литературния историк пред белетриста. Ала новата му книга, необичайна за автора си и като тематика (защото той не е проявявал досега по-специален интерес към Възраждането и националноосвобо дителните борби), и като жанр, подсказва и плодотворността на тяхната симбиоза. Защото ако в много отношения (богата фактическа основа, научна добросъвестности пр.) тя е труд на един прецизен учен, то умението на автора да разкрие психологическия пълнеж на отделния жест, на отделната реплика, за да изгради от отделните детайли един цялостен образ, „издава" белетриста. Разбира се, подобно деление е съвсем условно - позволявам си го, защото то ни насочва към нещо твърде съществено в замисъла на книгата: да се видят три ярки фигури от нашата история, обединени около кулминацията на националноосвободителното ни движе ние - Априлското въстание, - и в пълнотата на интимно-психологическото си битие, и като изразители на отделни страни от националната ни характерология. В краткия предговор С. Янев пише: „В Панагюрище... са събрани един до друг трима големи водачи на Априлското въстание - Георги Бенковски, Панайот Волов и Захари Стоянов. Още от първите класове на училището научаваме каква голяма и колко чиста обич към отечеството ги е сродя вала. Но различията между тях - разли 8 Литературиа мисъл, кн. 8 чия, които дават лица на тяхното родолю бие, са интригували малко хора след „Записки по българските въстания". „Тези различия - различия на характе рите, различия на биографиите, различия на целите и на общуването им с народа, - запечатани освен в голямата българска книга на Захари Стоянов, са останали и в хиляди спомени на въстаници и очевидци; те са дълбоко в духа на въстанието. На гребена на един поврат в историята, те, към всичкото дотук, не изразяват само себе си; те изразяват релефно и високо националната характерология, националната психология от различни страни, националния живот в неговата традиция и в тръпното присъствие в него на новото време. " От тази отправна точка тръгва С. Янев, за да изгради един своеобразен есеистичен триптих. А съпоставени помежду си, и тримата се разкриват в нова светлина, открояват нови черти от своето присъст вие в голямото дело. Така например в есето, посветено на Бенковски, авторът превръща в своя изходна точка онова, което досега ебило препъникамък за толкова изследователи - енигматичното двуединство на Гаврил Хлъ тев и Георги Бенковски, невероятното прераждане на дребния вагабонтин в легендарен войвода. (В това отношение той се позовава на Иван Хаджийски, пръв отбелязал с рядко проникновение вътреш ния драматизъм на тази сложна личност.) И с това вече е открита не само възмож ността да се обясни противоречивото му поведение - открит е вътрешният двигател на постъпките му, които, видени в нова светлина, разкриват истинската си цел и значимост: . . . неговата цел е била не да освободи Бъл гария, а да освободи бълга рина" (разр. С. Я.) — да го освободи от робското у него, наслоявано цели пет столетия.

Като книга шестнадесета от библ. „Бележити българи" Изд. на Отечестве ния фронт ни поднесе биографията на Неофит Бозвели от Жечо Атанасов. Лите ратурното претворяване на книжовното н обществено дело на този изтъкнат наш възрожденец е не само оправдано - то запълва една отдавнашна празнина в популяризирането на най-ценното от възрож денското ни наследство. Нещо повече, едва ли има друга форма на научно изследване, която по-успешно да очертае величината на неговата личност и необикновената му съдба, както лите ратурната биография. Това етака поради своеобразието на историческата ценност на делото му - оставило след себе си преди всичко дирята на една изключи телна индивидуалност, която бихме могли да поставим наред с фигури като Паисий, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков. Едно вникване в съдбата и личността на Неофит Бозвели би ни дало възможност, от друга страна, да съдим по-пълно за типичните черти на българския възрожденски дух, проява на най-ценните качества на нашия народ. Използуването на биографията за очертаване на жизнения и творчески път на една личност като Неофит Бозвели поставя високи изисквания спрямо автора. Оскъд ният изворов материал, с който разполагаме, липсата на точни исторически све дения за голяма част от живота му епървата, но не единствена трудност. Необик новената, пълна с превратности съдба на Неофит Бозвели, която го поставя в контакт с най-различни личности, изисква отлично познаване на историческата епоха инейните конфликти, както и задълбочено проучване на живота и дейността на редица тогавашни културни и политически дейци - Емануил Васкидович, Райно Попович, Константин Огнянович, Иларион Макарнополски, княз Богориди, княз Чарториски и др. Към това трябва да прибавим и своеобразната историческа интуиция, която трябва да притежава авторът, за да направи живи и понятни за нас както сложните обществени отношения, така и психологията на личностите.

Във всеки труд на акад. Д. С. Лиха чов читателят е свикнал да намира нови открития, интересни мисли, преосмисляне на общоприети концепции, дискусионни постановки и решения. Новата книга на бележития съветски учен - „Великото наследство", посветена на класическите произведения на руската литература през X-XVII в., ще задоволи интереса както на учения-специалист, така и на широката публика. „Великото наследство не е история на литературата, нито обзор на най-важните паметници на древноруската литература. В него са анализирани само класическите произведения, само онези, които могат да бъдат оценени като образцови и са ста нали символи на руската култура. Кои произведения Д. С. Лихачов счита класически и поставя в една редица с найхубавото, сътворено от признатите класици на руската литература - Пушкин, Тол стой, Горки? В тринадесетте глави на своя труд той избира следните класически произ ведения от осемвековното литературно наследство: „Слово за закона и благодатта" от Иларион, „Повест за изминалите времена", Съчиненията на княз Владимир Мономах, „Слово за похода на Игор", „Моление" на Данаил Заточеник, „Повест за разоряването на Рязан от Батий", "За доншчина“, „Повест за Петър и Феврония Муромски“, „Пътуване през три морета" на Афанасий Никитин, Съчиненията на цар Иван Василевич Грозни, „Повест за Тверския Отроч манастир", Съчиненията на протопоп Авакум и „Повест за Скръбта Злощастие". Без съмнение избрано е найхубавото от древноруската литература. Впрочем в този наниз биха могли да се включат и други литературни шедьоври, като „Сказание за Борис и Глеб, „Ходене на игумен Даниил". Особено жалко е, че не са представени великолепните сати рически и битови повести от XVII в., знаменитата „Повест за Фрол Скобеев", „Поетическа повест за Азовската обсада". За избора обаче винаги може да се спори. Ако изхождаме от високите изисквания за класичност, то от „Великото наследство" биха могли да отпаднат „Задоншчина" (поради своята преднамерена вторичност), не така широко известната „Повест за Тверския Отроч манастир“ и може би съчи ненията на Иван IV, които стоят на грани цата на художествената и деловата лите ратура. Но няма още точни везни, за да отмерим кои произведения можем да счи таме класически и кон „просто хубави в руската литература. Като първо произвение на древноруската литература Д. Лихачов счита „Реч на фило софа" - съчинение, изградено на основата на преводни произведения и включено в състава на най-древния руски летопис. В това произведение, в което е изложена световната история под формата на ораторско обръщение към княз Владимир Святославич с цел да го убеди да приеме християнството, вече са отразени типич ните черти на древноруската литература - историзъм, монументалност, идеализация, етикетност и пр. Неговият автор умело използува историческите и легендарни данни за педагогическото въздействие, за утвърждаване на своята идея. Именно с 116 „Реч на философа“ (около 988 г.) според Лихачов следва да се датира началото на руската литература, хилядолетието на която цял свят ще отбележи в края на 80-те години на нашия век.