Книжка-10

1977, Книжка 10 - Съдържание

Историята се измерва обикновено чрез най-значителното в нея. Нашата съвременност не познава събитие по-голямо от Великата октомврийска социалистическа революция. Тя, както никоя друга революция в миналото, се отрази върху съдбините на цялото човечество и отвори прозорец към нов свят. Основателно вниманието на цялото прогресивно човечество днес е насочено към нея и към нейното дело, към света на социализма, на мира и равноправието, на свободата и на материалния и духовния напредък, имащ значение за всички народи. След Октомври по пътя на социалния прогрес тръгнаха и други страни. Потиснатите социално класи и народни духовно-творчески сили бяха подбудени към действие и постепенно картината на нашата планета коренно се промени. И вече шест десетилетия се претворява лицето на света благодарение на онзи велик начален тласък, който бе даден от Октомврийската революция. Всеки преврат в историята на човечеството е ставал поради тежненията на прогресивните класи и поради вярата им в един нов идеал. Тъкмо с нов идеал за човечеството дойде и Октомврийската революция. Тя бликна като осъществяване на предвижданията на Маркс и Енгелс за историческата роля на работническата класа и за възможностите, които предлага социализмът за ново и справедливо устрояване на обществото. Октомврийската революция се разглежда обикновено като обусловена от два фактора: критическата революционна ситуация, която се бе създавала в царска - капиталистическа и помешчическа- Русия и чиятовръхна точка бе 1917 г., кризисната година от Първата световна война, през която получи пределен размах революционната енергия на руските маси, на войниците, работниците и селяните. По-нататък велик фактор за победния успех бе ръководството на революционната мисъл, въплътена в партията на болшевиките, в изумителните предвиждания на великия Ленин, гения на революцията. Партийната революционна мисъл бе способна да анализира, да предвижда, да насочва делово текущо необходимото, маси. онова, към което тежнееха народните Ленин и болшевиките не принадлежаха към онази прослойка в Русия, която се разкайваше и страдаше за положението на народа, която носеше душевните изживявания и психическите сътресения, свързани с чувството за вина и отговорност. Ленин и болшевиките като въплъщение на революционната сила и творческата енергия на работническата класа предвиждаха пътищата на напредъка, съчетаваха делото с прозорливостта и с твърдост прехождаха заедно с масите през стръмните хълмове на историята. Така с революционната енергия на тру3 довите обезправени хора и научно-прозорливата революционна мисъл на болшевишката партия Октомврийската революция се осъществи като най-големия, най-грандиозния преврат в историята на цялото човечество. Тя се реализира като революция, която носеше идеалите на освобождението, вярата в победата с велики очертания вече за бъдещето и на всички други народи. Октомврийската револю ция сломи стихията в революционната борба и отхвърли онова, което я възпираше чрез празна мечтателност, лирични рефлекси и забравяне на главната историческа цел. И всичко това стана в сурови и напрегнати борби, с неимоверни жертви, с много мъжествена нежност и поезия в гибелта и победата.

В началото на месец септември през 1920 година, когато Октомврийската социалистическа революция в Русия още не беше затихнала, Смирненски публикува знаменитото си стихотворение „Червените ескадрони“. Там има такива куплети: Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов. Свил десницата корава, целий свят се днес изправя стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов. e Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи, вий - развихрени предтечи на безоблачните дни! С буря, молния и грохот възвестете гордий поход на възбунените роби, на червените вълни! Величието на това стихотворение и значението му в българската литература не толкова в блестящо и игриво написаните строфи, а че в тези строфи е въ плътено движението на една епоха, движението на разкрепостяващия се човешки род, който пристъпя към осъществяване на вековните си идеали. В историята на нашата планета няма друго събитие по взрива си равно на Октомврийската социалистическа революция. Събитие, което така издъно да измени хода в развитието на рода човешки. Човечеството е преживяло много въстания и няколко революции. И всички са потушавани с кървава жестокост. Защото са посягали върху присвоените права на едно малцинство от хора, което охолствува от безправието над мнозинството. Но тия въстания и революции не са излизали извън частнособственическото разбиране за обществените отношения. И затова само донякъде са налагали решаването на големите социални въпроси. И обществата си оставаха пак със стария частнособственически строй, с експлоататорската система и с класовите си и национални противоречия. Октомврийската революция по това се различава от всички големи и малки социални взривове до нея, че тя удари в корена системата на човешкия гнет и създаде първообраза на бъдещото човешко равноправие върху нашата планета. Това изумително проникновено е доловил младият Смирненски и вдъхновено го е изпял в стихотворението си.

Когато оценяваме приносния характер на теоретическата мисъл на Луначарски, необходимо е да подчертаем, че борбата за утвърждаване на новия художествен метод се води в сложна и противоречива литературна атмосфера. Това е период, през който се преустрояват идейно-естетическите възгледи на редица творци, насочващи се към новите явления на действителността. Наличието на модернистични течения е в значителна степен пречка за развитието на социалистическото изкуство. Тази сложност на литературния процес Луначарски преодолява със забележителна прозорливост. Израз на това е непрекъснатата му грижа към младите таланти, в чието лице той съзира строителите на пролетарското изкуство. Не по-малка тактичност критикът проявява и към представителите на модернизма. При това основната му задача е да покаже не само че претендиращите за новаторство писатели са отдалечени от живота на пролетариата, но и да изясни смисъла на пътя, по който творецът трябва да служи на своя на род. Критикът последователно защищава възгледа, че е необходимо да се създават „истински художествени произведения, предаващи реалистично творческия живот“. Луначарски е не само пропагандатор на социалистическия реализъм, но и теоретик на новото изкуство. Постановката на социалистическия реализъм в доклада, който съветският критик изнася пред II пленум на Организационния комитет, подготвящ свикването на Първия конгрес на съветските писатели през февруари 1933 г., не съдържа принципно нови разработки, а е синтез на богатия опит, натрупан от теоретика на литературата през периода, когато се утвърждават идейно-естетическите основи на новото изкуство. Като потвърждава Лениновата мисъл, че „на пролетарската литература винаги ще бъде присъща огромна свобода на творчеството“, Луначарски категорично заявява : ... Въпросът за творческия метод на пролетарската литература във всичките му общи принципи и всички негови детайли представлява огромен интерес и естествено произтича от цялата политика на нашето културно строителство. "1 Критикът осъзнава добре необходимостта от реалистичното изкуство, което пролетариатът ще използува като могъщо оръжие в борбата си за изменение на действителността съобразно със своя класов идеал. Но верен на марксическия възглед за спецификата на изкуството, Луначарски се обявява решително срещу вулгарносоциологическите схеми, които някои автори се опитват да натрапят на теорията на социалистическия реализъм. Литературоведът аргументи1 Ан. Луначарски. За литературата. С., 1976, с. 178. 2 Литературна мисъл, кн. 10 17 рано отхвърля тези „указания" за овладяване на „диалектикоматериалистическия метод" като необходима предпоставка за истинско изкуство. Той твърдо посочва, че тук става дума за една специфична област, каквато е художествената литература. Луначарски обаче не отрича възможността новите писатели да изучават революционните постижения на марксическата философия, без това да означава догматичното им приложение в изкуството.

Не ме учудва, че в дома на акад. Дмитрий Лихачов в Ленинград виждам много и много български книги. Учудва ме, че в която от тях и да надникна, виждам колко внимателно е била прощудирана. Дори заглавия, които нямат пряко отношение към заниманията на съветския учен, са прочетени с педантична добросъвестност. Дълго трябваше да се добирам до този дом, отдалечен от центъра, но пъ туването през Ленинград винаги доставя удоволствие, особено сега, когато всич ко - и Зимният дворец, и Адмиралтейската игла - е в предпразнични скели. Акад. Лихачов живее в новите квартали, отвъд Нева, минава се Витебск, на просторния булевард „Жданов", непосредствено до къщата, в която се е крил Ленин (сега превърната в музей). Любезният домакин ми разказва, че това някога е било извън града, затънтено и глухо място, скрито от царските агенти и полицията. Пред входа на единствената запазена дървена къща е поставен паметник на Ленин. Връщаме се в хола, за да видя още една историческа реликва. В духа на изоставената стара традиция на стената виси голям портрет на родителите на Лихачов. Снимката е правена преди 100 години, както личи от вестника, с който е облепена отзад - точно по време на освободителната Руско-турска война. Дмитрий Сергеевич е в течение на всичко, което се прави у тях и у нас за увековечаване на тази славна годишнина. Когато сядаме в кабинета му, го помолвам да ми разкаже с няколко думи как и кога е възникнал у него интерес към древната руска литература? Как е започнал неговият път на учен и изследовател? - Интерес към древноруската литература възникна в мен още в университета, когато постъпих студент, но по английска филология. Отначало се занимавах с Шекспир, а после някак изведнъж ме привлякоха родните брегове, руските теми и особено древноруската литература. И завърших университета по древноруска специалност. Занимавах се с повестите на Патриарх Никон и със XVII в. След това работих като редактор в издателство и там подготвих за печат книгата „Обозрение на руските летописни сводове" от акад. Шахматов. Тогава реших да се заема и сам с древноруското летописание. Най-напред в него ме увлече неговата сложност. Сложната тема е интересна за учения, простата тема не може да увлече. А пред мен бе една текстологическа тема с огромно количество ръкописи. И така от редактиране книгата на Шахматов аз преминах към собствени разработки. Обърнах се към Адрианова-Перец и с нейна помощ започнах да се занимавам с летописанието. Още преди войната, през 1937—1938 г., постъпих в 25 Института за руска литература при акад. Орлов, в сектора за древноруска литература, където работя и досега.

Взаимопроникването на националните литератури обикновено поставя на чалото на един голям диалог между националните култури. Колкото са по-близки и родствени общоисторическите, политическите и естетическите предпоставки, които го пораждат, толкова по-задълбочен става той, по-дълго продължава. Диалогът между българската и украинската литература, започнал в далечното минало на славянските култури, забележимо се засилва или затихва в един или друг исторически период в зависимост от изискванията на времето и естетическите потребности на двата народа. Особена роля в този диалог винаги е играла поезията. В историческия живот на българи и украинци тя е била мощен кондензатор на политическите им стре межи и духовни въжделения. „Поезията - по думите на известния наш поет Д. Методиев - е най-яркият документ за мислите, чувствата, стремежите на един народ, за неговия духовен свят и за неговата душевност. " Когато се характеризира съвременният етап (1944-1977) от взаимоотноше нията на българската и украинската литература в областта на поезията, трябва да се има пред вид, че става дума за един многостранен процес с различни изме рения, който се наблюдава в общото течение на съвременните литератури. За повече от тридесет години свободно социалистическо развитие духовният живот на българина се ознаменува с богати възможности за задълбочено и всеобхватно запознаване с творческия гений на други народи, както и с повишен интерес на чуждестранния читател и зрител към забележителните образци на българското изкуство. Съприкосновението с феномена на една или друга национална култура е само едната страна на взаимното общуване, другата е вглъбеното осмисляне на чуждия художествен опит. Проблемът за проникването на украинската поезия в България на съвременния етап в някои свои аспекти е разглеждан в литературната ни наука. Отделни въпроси са засягани в статии с по-общ характер за взаимовръзките на българската и украинската литература или в изследване с по-конкретна насоченост. Д. Методиев. Предговор - В: Съветска поезия 173". С., 1974, с. 5. 2 Вж. С. Божков. Тържество на вековна дружба и литературно сътрудничество. - Изв. Инст. за лит. при БАН, 1955, кн. 3; П. Атанасов. Украинската съветска литература в Бълга рия. - Славяни, 1959, кн. 9; от същия автор. Украинската литература у нас. - Литературен фронт, бр. 45, 12 ноем. 1959; Л. Минкова. Украинската литература в България. - Народна младеж, бр. 271, 16 ноем. 1959; от същия автор. Украинската литература в България за 15 го 30 Но цялостно проучване на този богат на историко-литературно съдържание проблем все още отсъствува. Настоящата статия също не претендира за пълна изчерпателност. Тя е поскоро опит да се набележат предпоставките, които обуславят интереса на съвременния български читател към украинската поезия, да се разкрият някои основни моменти от проникването и в България след 9. IX. 1944 г. до наши дни, да се посочат главните особености на този динамичен, бързо изменящ се процес на взаимно общуване. Всичко това означава не само да се въведат културно-историческите факти, изразяващи дружеските връзки и братски чувства на българския към украинския народ, но и да се покаже вътрешната им същност и форми на изява в областта на поезията. Анализът на този процес на творческо взаимодействие предполага внимание както към съвременните, така и към класическите автори и творби на украинската лирика. При това доста важен е и друг въпрос на изследването - доколко украинската тема, образът на Украйна заживяват в художественото съзнание на българските творци.

Обикновено виждаме двамата Славейковци - баща и син — явление единствено в българската литература и рядко в световната - като антагонистични фигури не само защото са представители на две различни поколения, но и защото са представители на две различни епохи в развитието на българската литература и култура. И как може да не ги противопоставяме в мисълта си, когато, ако не друго, знаем с каква пламенна страст се е борил синът, за да може българският писател да надхвърли „опълченските“ кръгозори на нашата литература, с каква увереност в правотата на своята мисия е превъзпитавал новата българска интелигенция. Картината, разбира се, е по-сложна и аз мисля, че прилика помежду им има дори и там, където те като че ли най-много се различават - в творчеството си. Тя се изяснява не толкова, когато разглеждаме последователното им развитие, отколкото ако хвърлим „общ“ поглед, особено върху творчеството на Пенчо Славейков. Разбира се, този „общ поглед" трябва да се основава на вярното разбиране патоса на поета. Защото въпреки своите многобройни противоречия целият творчески мир на Пенчо Славейков е пронизан от един патос, към който всяко отделно произведение се отнася като част към цялото, като различен израз на главната идея - вярата в живота, идеята за хармония и красота, за свобода и самобитна национална култура, идеята за една нова, модерна българска литература. В една такава съпоставка между двамата писатели можем да наблюдаваме не само развитието на литературния процес и неговата приемствена връзка, но също някои важни моменти от историческата съдба на българската култура и формирането на българския национален характер. Колкото и обещаваща обаче да изглежда разработката на една такава тема, аз не бих могла да пристъпя към нея, ако не бяха публикуваните през последните години изследвания върху творчеството на Пенчо Славейков, по-специално сборникът, издаден по случай стогодишнината от рождението му, и особено книгата на Стоян Каролев, която, без да засяга пряко тази тема, ми даде ключа, посочи ми подхода за едно такова изследване.

Звучи парадоксално: този силен и жизнен човек цял живот е мислил за смъртта като заз нещо неизбежно, като за изход от тегла и мъки, като край на надежди и красоти. И в радостта, и в любовта, и на върха на щастието смъртта присъствува неизбежно, неизменно, непоправимо. Но веднага трябва да се допълни - П. Р. Славейков не е песимист, не е мистик и в никакъв случай не бива да му приписваме чувства и настроения, характерни както за друг тип личност, така и за друго време. В поезията на Българското възраждане обаче той е първият, който разработва мотива за смъртта - един факт, който сочи категорично новаторската същност на дядо Славейковото творчество. Мотивът за смъртта се среща у П. Р. Славейков в няколко плана. Тя е ту „средство за нагорещяване", ту е показана като тъжен завършек на човешкия живот, ту е повод за философски размисъл върху човека и неговото битие. Важно място заема и разработването на мотива в социално-нравствен и политически план - израз на идейните схващания на Славейков в различни периоди от неговата обществено-политическа дейност. 2 Новият тип душевност, която изрази и утвърди Славейков, не е вече така ненакърнимо цялостна, щом престава да мисли само за живота и труда, щом се вълнува от отвъдното не като „втори живот“, както е в религиозните канони, а като нещо невидимо, неповторимо, непознато и поради това - страшно. Вътрешната нестабилност, съмнението в себе си и в света провокират и мисълта за смъртта. Ала смъртта невинаги е само страшна - често тя е спасение от душевните тегла. По-страшни са любовната разлъка, любовната мъка, несподелената любов. И тогава единственият изход е да се напусне светът, защото в него живее едно същество, което е така хубаво, но и така коварно и безжалостно:

„Нищо не липсваше на неговата слава. Но той липсва на нашата." С тази оригинална мотивировка Френската академия прие някога посмъртно в своите редове великия Молиер. Нищо не липсваше на неговата слава, но той липсва на нашата. Същите тези паметни слова можем да кажем и ние сега, когато припомняме жизнения и творчески подвиг на Георги Кирков в името на социалистическия идеал. Защото на него, на неговата удивителна личност наистина нищо не липсваше. Човек с огромна ерудиция и култура, с бистър ум и чисто сърце, дълбоко принципиален и кристално чист, общителен и човечен и в същото време непримирим и категоричен в отстояване на идейните си и морални принципи, проникнат от безгранична преданост към пролетарското дело и всецяло отдаден за тържеството на това дело, талант многостранен и лъчист, който разточително се раздава — всичко това е бедна регистрация на характерни черти и творчески данни на едно изключително явление в най-новата ни история. За пролетарската ни литература и публицистика в самия зародиш на социалистическото движение в България Кирков е онзи връх, извисил се тъй неочаквано щастливо, какъвто представлява само Ботев с неговото творчество в зенита на нашето Възраждане. И днес още Георги Кирков продължава да стои в съзнанието на съвременниците все тъй жив и жизнен, да излъчва чар и вдъхновение, да привлича с невероятна нравствена сила, както са го запомнили неговите сподвижници и другари. И днес още не са изгубили своето значение думите на Георги Димитров: „Може смело да се каже, че и досега мястото на Кирков в нашата партия остава в значителна степен празно. Ние имаме редица талантливи деятели, но никой от тях не можа напълно да замени нашия голям Майстор." Този дребен на ръст човек с външност на бохем и с дух на спартанец, с дълги спуснати до раменете коси и винаги с бастун в ръка, нервен и подвижен и цял изпълнен от воля за действие, цели двадесет и пет години ще внася с колоритната си фигура и развълнувано слово страст и оживление в партийните клубове и срещи, на митинги и демонстрации, в Народното събрание и на международни конференции. Неговата оптимистично-жизнерадостна натура ще импулсира и вълнува, многообразието и богатството на личността му ще удивляват свои и чужди, безкнижната му трезва мъдрост ще поразява с точни и сигурни оценки на социален диагностик и лечител. Кирков се слави с богатата си теоретическа подготовка на марксист, познавач на класиците и на съвременните социални теории, той следи развитието на обществената мисъл и гори в света на идеите. Но за него марксизмът не представлява догма, сбор от правила, които се прилагат автоматично 73 шаблонно, а един жив творчески метод за изследване на действителността и оценка на обществените събития, незаменимо средство за борба. И тъкмо борбата за социализъм открива у него действителните му богатства: темперамента на борец и таланта на писател. В непрестанна полемика с различните противници се изостря и усъвършенствува неговото ораторско изкуство, поразяващата сила на публицистичното перо и безпогрешната точност на сатирата. Ако трябва една дума да се характеризира жизненият път и творческо дело на Кирков, тази дума е борба. Борба от първите още дни на неговия съзнателен живот до последното му дихание; борба енергична и вдъхновена; борба в името на тържеството на социалистическия идеал. C Образът на Майстора е дълбоко и завинаги врязан в нашето съзнание като символ на поколение от хора мъжествени и чисти, отдали всичко за тържеството на своя идеал. Неслучайно Димитър Благоев изтъкваше, че ако Кирков бе живял в голяма страна, името му щеше да бъде записано в историята на международното работническо движение наред с имената на най-видните работнически водачи.

Всички изследователи на т. нар. „високи“ жанрове в старобългарската литература отбелязват, че агиографията и ораторската проза като жанрови явле ния не само се оказват изключително продуктивни, но са особено типични за средновековния тип художествено мислене. В тяхната структура се отразяват всички промени на естетическия вкус, а в съдържанието им се откриват ценни извори за историята на нашия народ. Като правило в центъра на интересите към агиографията стоят житийно-панегиричните творби на Евтимий Търновски. Те се изучават в най-различни аспекти - от строго езиковедски до теоретико-литературни. Въз основа на направените досега проучвания биха могли да се обобщят някои изводи за литературното дело на Евтимий, а също така да се поставят въпроси, които са разглеждани по-бегло или са засягани само периферно. Интересуващите ни въпроси по същество се отнасят към един проблем - какво е мястото на Евтимий като творец на агиографски произведения в историята на агиографския жанр. Какво ново внася той в житийната традиция и с какво се откроява сред съвременниците си така, че да заслужи онази оценка, която му дават неговите следовници: „По-добре слънцето да беше угаснало, отколкото да замлъкне Евтимиевият език.“ Всеизвестно е, че всеки творец отразява своята епоха или по-точно - нещо от духа на своята епоха. Това „нещо" може да бъде по-цялостно или тясно, да се докосва до същността или да „сече" перифериите, да маркира затихващи, кулминиращи или едва начеващи процеси. Ако трябва да характеризираме найобщо отношението на Евтимий към времето, коего го вмества хронологически, то той може да бъде определен като личност - аналог на своето време. Мястото на неговото дело в културното развитие е адекватно на мястото, което XIV в. заема в историята на Югоизточна Европа. Това последно в многовековната византийска цивилизация столетие обобщава нейните най-типични черти.

Революционният подем в периода 1918-1923 г. поставя настоятелно необходимостта от издаването на повече марксическа литература, и то предимно книги, публикувани вече в младата Съветска република. И съвсем естествено и на първо място нашата партия пристъпва организи рано към превеждането и разпространението на Лениновите трудове - „Държавата и революцията“ (1919), „Империализмът като най-последна фаза на капитализмът" (1 изд. — 1919, II изд. - 1932), „Комунизмът и съветската власт“ (1919), „Левичарството, детска болест на комунизма" (1 изд. - 1920, II изд. — 1926), „Най-близките задачи на съветската власт“ (1920), „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки" (1920), „Материализъм и емпириокритицизъм" (1930), „Какво да се прави?“ (1934), „Борбата на марксизма с ревизионизма и опортюнизма" (1934) и много други още статии и брошури, намерили място в легалния и нелегалния партиен печат. Повечето от тия издания са дело на партийното издателство при кооперация „Освобождение“, където е срганизиран и специален отдел за художествена проза. По същото време революционно мислещият и вече революционно действуващ български читател активно търси и намира оригинална съветска литература. Съвременниците разказват, че тя се е доставяла главно през Берлин, чрез издателството на И. П. Ладижников и др. Така в България са широко разпространени номерата на Библиотека „Книга для всех" (от 1 до 49), издание на „Мысль" - по същество белоемигрантско издателство. Но в една от книжките - „Поэзия большевистских дней" (№ 2-3, 1921) е поместена октомврийската поема „Двенадцать" на А. Блок, стихове на С. Есенин, И. Еренбург и др. Като берлински издания проникват у нас стихосбирките „Маяковский для голоса" (1923) и „Избранный Маяковский" (издателство „Накануне", 1923). Естествено в България се разпространяват и съветски издания, изпращани от Москва, Ленинград и Киев. Ето какво пише Георги Цанев: „От тия години си спомням още пиесата на Маяковски „Мистерия Буфф"; сбирката на Василий Казин „Рабочий май" (1922), от която особено ни възхищаваха стихотворенията „Рубанок“ и „Гармонист“; повестта на Ю. Либедински „Неделя" и др. Притежавах и някакъв сборник„Лава", чието съдържание (струва ми се, стихове) не си спомням. От мене го взе Каралийчев - после се загуби. През 1921 г. Крум Кюлявков ходи в Съветска Русия и донесе оттам книгата на Ал. Гастев „Поэзия рабочего удара". Гастев тогава бе моден - ценеше се високо. 1 Това усилено общуване със съветската художествена литература е прекъснато от преврата на 9 юни 1923 г. Деветоюнските палачи подлагат на огън и пълно инкриминиране всички прогре сивни книги - на български и чужди автори, — като с особено настървение унищожават произведенията на съветските писатели. Разгромена е кооперация „Освобождение“. По тоя повод Георги Бакалов излиза с нарочна статия.

През тридесетте години Христо Радевски беше един от най-ревностните преводачи и пропагандатори на съветската поезия. В партийния вестник „РЛФ“ („Работнически литературен фронт"), чийто редактор беше той, се появиха в негов превод стихотворения на редица съветски поети: „Манифест на барон Врангеля от 1918 година“ от Демян Бедни, „Скитите“ от Ал. Блок; „Вий знайте ли?“, „Владимир Илич Улянов“, „Дете“, „Партбилет № 224 332“ от Ал. Безименски; „Аз спомням си девойка“, „В огъня“ от В. Александровски; „Хармонист“ от В. Казин; „Другарки“, из поемата „Хармоника“, „Ледоход“, „Майчина песен“, „Тъмница“ от Ал. Жаров; „Събитията в Червеното море“ от В. Инбер; „Гренада“ от М. Светлов; „Писмо до Републиката от моя приятел“ от В. Луговской; „На вагонните гробища" от М. Юрин. Преводите се посре щаха с голям интерес, както всичко, което идеше от необятната страна на съветите. От 1930 до 1934 г. бях сътрудник на „РЛФ" и често ходех в редакцията на вестника. Ставах неволен слушател на разговори, които Радевски водеше с млади поети (тогава ги наричахме „литкори“), донесли свои стихотворения за поместване в „РЛФ“. Той им казваше: - Ние ще се учим да творим поезия не само от Ботев и Смирненски, от Вазов и Яворов, но и от съветските поети. Това са поети, закърмени с идеите и вдъхновявани от победите на Вели ката октомврийска социалистическа революция, от успехите на първата социалистическа страна в света, затова са революционни поети, поети-новатори. Най-добре е да ги четем в оригинал, на руски, но и някои от преводите им са сполучливи. Трябва да се учим от другите, без да изпадаме в подражателство, разбира се, а също да работим упорито върху своите стихотворения. Пушкин признава, че познавал и вдъхновението, и труда. Това го е казал един Пушкин! В сти хотворението всеки образ, всеки израз, всяка дума трябва да е точно на мястото си. Да не може нищо да се махне, нито да се прибави. А това се постига и с труд, с преработки, с изглаждане. Маяковски твърди, че за всяко късче ценен метал трябва да се преработват цели тонове руда. Това означава, че от хиляди слова и обрати на речта следва да подберем най-подходящите за нашия, конкретния случай. А то е най-трудното. За него са необходими и вдъхновение, и труд. След като бе създаден Съюзът на трудово-борческите писатели в България, Радевски написа статия в „РЛФ“, в която изказваше мисли за основните позиции, върху които се изграждаше новата борческа писателска организация. „Ако в естетическите и идейните си възгледи отделните членове на Съюза имат различия - това няма да попречи на общата им работа..." - писа той. „В главните си политически позиции обаче всички членове трябва да бъдат единодушни. " Според него основната задача на Съюза трябваше да бъде защитата на Съветския съюз. По този принципен въпрос Радевски говореше: И - Главният критерий днес е отношението към Съветския съюз. Онзи, който зачита, цени брани политическите, икономическите и културните достижения на Великата октомврийска 106 социалистическа революция, е прогресивен човек и заслужава да бъде член на Съюза на трудовоборческите писатели. Онзи, който отрича, мрази и хули Съветската страна, е реакционер, ретроград и мястото му не е при нас.

В кн. 4,1977 г. на списанието за литературознание, естетика и теория на културата „Weimarei Beiträge" е поместено на централно място интервю с големия исландски писател Халдор Лакснес, навършил тази гозина през м. април седемдесет и пет години. Интервюто води Йозеф-Херман Заутер. Като негово допълнение може да се тълкува и статията на Еберхард Хилшер „За творчеството на Халдор Лакснес“. Разгледан е творческият му портрет, подчертани са съществени черти и особености на неговата тематика, дадена е висока оценка на художественото му майсторство на основата на най-крупните произведения. Като добър познавач на Лакснес авторът е вникнал в спецификата на творчеството му — то рефлектира живота на човека от народа, на обикновения исландец. Разработката на националните традиции разкрива за Лакснес един непресекващ извор на поезия, не напразно обаче героите на неговите романи са наречени „граждани на света" заради пълнокръвните и общочовешките им образи. Лакснес винаги е ценял очарованието и стихията на емоциите, залегнали в старите епос и песни. Те са калили исландския народ по време на шествековното му робство. Хилшер отбелязва, че в духа на старата норвежка литературна традиция неговите герои са сро дени с фантастичното, вълшебното, това не пречи обаче да бъдат възприети като една реална даденост, те не променят характера на реалистичното му изкуство. Лакснес се стреми да овладее реалността чрез фантастичното изображение, той показва онова, което трябва да бъде. Най-трогателен момент в изкуството на исландския писател е този на любовното изживяване. Сърдеч ната близост и хармония имат в далечния север краткотрайната красота на исландската пролет - след изживяване суровата прелест на чувството то изчезва. Особено голямо есте тическо въздействие постига Лакснес с вплитане като лайтмотив на поетичното начало. Почти всичките му герои имат подчертана склонност към изкуството. Централен проблем в творчеството на Лакснес е, както изтъква Хилшер, отношението на твореца към обществото. С оглед на по-живата и цялостна представа за човека и писателя Халдор Лакснес предаваме със съкращения публикува ното с него интервю. Интервю с Халдор Лакснес В.: Исландската сага, носеща по стил и начин на изображение белезите на един дълбок реализъм, е единствено по рода си явление в европейската средновековна литература. Известно ми е, че голяма част от Вашата есеистика има за обект сагата, а и Вие многократно сте твърдели, че исландската сага е основата на модерната исландска литература. Какви творчески елементи разкрива тя за Вас? О.: Необходим ни е преди всичко езикът, на който тя е написана - като непресекващ извор на исландския език. Ние се връщаме все отново към сагата, за да узнаеме какво е хубав език и добър стил. Стилът на исландската сага е съвършен - лаконичен и наситен с факти. В него няма нищо излишно, от това един писател може да научи много. И аз съм се опитвал постоянно да се уча от него, както повечето писатели на Исландия. Обаче езикът на сагата не може да бъде окачествен като народно творчество. Това е научен език, литературен език, не говоримият, и това е понятно, защото всички или повечето от тези саги са писани от учени хора. В.: И все пак сагата е народно творчество, нали? Вашите усилия са насочени към исландския народен език, веднъж Вие споменахте, че исландският език не е рожба на образователните институции и на учените, а родината му е в планинските долини, в хижите на най-бедните. Как бихте характеризирали въздействието на сагата? О.: Много важно за нас е да оценим сагата правилно. Не трябва да виждаме в нея особен вид на народното сказание, защото това не е вярно. Тя е в същност научна литература, написана за обикновени и интелигентни хора. Селяните винаги са разбирали сагата, защото е написана на ясен и съвсем обикновен, но много хубав език. Понастоящем у нас се чете много чужда литература - в преводи или в оригинал, обаче сагата с ней ния език и стил е тази, която обединява исландците. И най-ученият човек в страната може да изпита същата радост, каквато изпитва един селянин или рибар. При възприе мането на сагата няма разлики, всеки може да и се наслади и да извлече от нея полза. В.: В предишен разговор с Вас, г-н Лакснес, Вие подчертахте, че не съществуват езикови бариери по отношение на тълкуванието. Как 109 би могло да се разбере това в тази взаимовръзка ?

Българската литературна историография, привлечена от блясъка на двата периода на разцвет на средновековната българска литература (IX-X и XIV в.), все още остава длъжница на по-, скромните", не така богати на ярки имена периоди: византийското роб ство и особено периода от края на XII до началото на XIV в. Вторият период, който за краткост обикновено се обединява под названието „литература на тринадесетото столетие", в общите курсове по история на старобългарската литература се отминава с една обобщителна глава, в която се говори за съживяването на литературния живот след византийското владичество, споменават се имената на неколцина преписвачи на богослужебни книги, изреждат се заглавията и се прави кратка характеристика на няколко по-значителни сборника (напр. Берлинския) и малко повече се задържа вниманието на 2-3 оригинални произведения (Разказа за възстановяването на българската патриаршия, Разказа за зографските мъченици). В отделни лекции, статии и пр. се еизтъквало, че литературата на XIII столетие подготвя втория разцвет на българската книжнина и култура през XIV в. (втората му половина), но по-концептивно очертаване на мястото му в литературния процес не намираме. Поради това новата книга на проф. Емил Геор гиев, посветена изцяло на този слабопроучен век от нашата литературна история, още със самото си заглавие привлича вниманието както на специалистите, така и на по-широк кръг от почитатели на нашата средновековна словесност. И все пак тя е предназначена на първо място за специалистите и това ни задължава да я разглеждаме от съответния зрителен ъгъл. След един кратък увод, изясняващ мястото на двете части на настоящата книга (излязлата и предстоящата) в цялостната поредица от изследвания на автора, поставил си задачата да обхване целия развой 1 Вж. П. Динеков. Стара българска литература. Ч. ІІ. С., 1953; История на българската литература в 4 тома. Т. І. С., БАН, 1962. 120 на средновековната българска литература, идва встъплението към разглеждания том. Авторът очертава в едри щрихи характера на епохата, след което изтъква, че обект на нашето литературно-историческо изследване" са „големите истини за хората и живота, за борбите и развитието, за писателите и книгите от миналото" (с. 14). Първият раздел е онасловен „Държавнополитическото строителство в литературата на XIII век“. Авторът съвсем уместно се спира на документалната - а в Среднове ковието тя винаги е художествено-документална - литература на епохата, която досега не е била предмет на по-обстоен анализ от литературоведска гледна точка, макар мимоходом да е била отбелязвана необходимостта от включването и в литературната история. Разгледани са преписката на цар Калоян с папа Инокентий III, Бориловият синодик, някои надписи и грамоти. Отделни подглави са посветени на Яков Светослав и книжовника Йоан Драгослав, както и на Димитър Хоматиан. Дадена е достатъчно пълна - по отношение на обхват на мате риала - картина на този раздел от книжовния живот през XIII в. Очертани са образите на Калоян, Иван Асен II и други държавни мъже, посегнали към перото в името на укрепването на освободената от чуждо вла дичество държава. Изтъкнато е повишеното самочувствие на някои висши сановници (севастократор Калоян, Яков Светослав), отразено в лаконичния, но красноречив език на такива кратки жанрове като ктиторския надпис и писмото. И ако можем да съжа ляваме за нещо, то е, че авторът не се е спрял повече на стиловите особености на тази литература, на литературното“ в документа, на жанровите канони, които присъствуват и тук, както и в цялата средновековна лите ратура. А това би било интересно, тъй като би ни дало възможност да проследим как по-късно от документалната литература ня кои стилистични клишета проникват и в художествената (напр. преписката между цар Петър и Иван Рилски в Евтимиевото житие на рилския светец).

„Изкуството на Възраждането беше свързано с епохата, дишаше въздуха на своето време, но гражданския си дълг то изпълни не с това, че съхрани за потомствата облика на съвременниците си и техния живот. Картините на италианските майстори дават помалко в качеството си на нагледно пособие по история, отколкото всеки съвременен документален филм. В това отношение Данте послужи за пример на близките потомства. В поемата си той даде отговор на всичко, което оставало безответно в земния живот на човека. Той намери неговото място в све товната йерархическа пирамида на всичко, което ставало по земята, като поет боговдъхновен той извърши висшия справедлив съд над всичко, което нарушавало този порядък. Италианското изкуство беше не просто двойник на света, а по-скоро отливка, в която на всяка изпъкналост на оригинала съответствува вдлъбнатина, почти огледален отблясък, но такъв, в който се изглаждат всички неравности, всички дефекти и се получава красота и съвършенство. Светът, който в действителността мъчил човека със своята необяснима безсмисленост и безпоря дъчност, в картините на възрожденските майстори изпъква като нещо подредено, Уравновесено, съразмерно на небесната хармония. Италианското изкуство от епохата на Възраждането се разгръща пред нашия поглед като прекрасно зрелище, като грандиозна мистерия, в която персонажи, легенди, категории, умозрения, понятия на епохата разиграват удивителна пиеса. В това зрелище има пленителна чувственост на земното и заедно с него нещо от непостижимостта на идеала. В този цитат от труда на съветския изкуствовед Михаил Алпатов съзираме популярните идеи за Ренесанса, популярни, разбира се, в научния свят, не в христоматийните представи, където Ренесансът е реа лизъм, земност, близост до преките въжделения на освободения от средновековните догми човек. Те са научно безспорни в своята популярност и никой не ги оспорва. Но в същност не те залягат в основата на този труд, а тяхната дълбочина, техните неочаквани разновидности. Художествени проблеми на Италианското възраждане" не е книга на конструкциите и моделите. Жанрът и отговаря на заглавието, тя сумира наблюдения, които може, така да се каже, да стигнат до плюс или минус безкрайност, не се ограничават от една моделно-конструктивна тема. Така, както едно заглавие от рода на „В света на..." „Проблеми на творчеството на..." предлага по вероятност безкрайно съчинение. Но попрецизираният поглед, особено на специа листа, без затруднение ще открие онова, което привидно не е цел на труда, не е изве дено на върха на теоретическа пирамида от размишления. Та в крайна сметка ще схване не само пристрастната, в смисъл лична позиция на автора, но и неговия патос: маскираните или открито проявени възторзи от преломните нововъведения на ренесансовата култура и смут от не по-малките успоредни загуби. Алпатов е от критиците, които наймалко се поддадоха на повсеместното безкритично отношение към Ренесанса. (Нали Д. Хай нарече Ренесанса епоха, пострадала повече от всички други от стереотипни тъл кувания.) Изследванията му издават мисъл, ясна за реалните стойности на Възраждането. В настоящия труд Алпатов не е спестил на читателите и колегите си обобщаващия критицизъм спрямо ред принципи на това изкуство, както и частни оценки за творци, чиито имена станаха сигнал в съзнанието ни за безкритичност.