Книжка-10

1978, Книжка 10 - Съдържание

Нерядко, потопени в течението на делника, ние трудно проникваме в истинската значимост на онова, което наричаме просто ежедневие, не можем да доловим истинските мащаби на ставащото пред очите ни. Достатъчно е да си припомним обаче колко крупни събития в обществено-политическия живот привличаха вниманието ни през последните две-три години - нека споменем само Единадесетия конгрес на БКП (1976), Юлския пленум на ЦК на БКП (1977) и Националната партийна конференция през април 1978 г., — за да се убедим, че нашето общество навлиза в нов, качествено по-висок етап от своето разви тие; че решенията на високите партийни и държавни форуми са жалони по пътя на историческия преход към зрялото социалистическо общество и комунизма. А това вече ни подсказва и реалната значимост на предначертанията и задачите във всички сфери на обществения живот, в това число и в областта на културата ихудожественото творчество. Едва ли някога досега в цялата история на човечеството е имало период, през който материалното и духовното производство да са били в такава тясна и плодотворна връзка, както в обществото на реалния социализъм. Ако се обърнем към зафиксираното в отговорни партийни и държавни документи, ще видим, че двете основни цели, които определят насоката на бъдещото ни разви тие, са изграждането на материално-техническата база на комунизма и формирането на хармонично развита комунистическа личност - строител и поданик на утрешния свят. Ала в същност тези две задачи могат да бъдат разделени само в порядъка на абстракция, а на практика те са двете лица на единосъщата цел: историческият преход към зрялото социалистическо общество и по-нататък - към комунизма. Защото е ясно, че материалното бла годенствие не представлява никаква придобивка, ако не е съпроводено от съот ветствуващото му духовно-нравствено усъвършенствуване на личността, ако не се парира още в зародиш опасността от развихряне на консуматорската стихия, от оеснафяване, от душевно обедняване. Както е ясно - от друга страна, - че изграждането на новия живот е възможно само с вдъхновената, безкористна и всеотдайна работа на социалистическите труженици, а не с пресметнатите усилия на егоиста, чийто идеал са „трите ключа. Именно оттук произтичат и новите задачи пред нашата съвременна литература, която трябва все по-уверено да възвисява силата на словото до непосредствената действеност на делото. Самият етап в развитието на нашето общество, самите задачи, които стоят за разрешаване пред него, дават на твореца редкия шанс да постигне онова, което е било мечта за толкова много поколения: да приравни словото към делото. И нещо повече, категорично изискват от него това.

Нерядко, потопени в течението на делника, ние трудно проникваме в истинската значимост на онова, което наричаме просто ежедневие, не можем да доловим истинските мащаби на ставащото пред очите ни. Достатъчно е да си припомним обаче колко крупни събития в обществено-политическия живот привличаха вниманието ни през последните две-три години - нека споменем само Единадесетия конгрес на БКП (1976), Юлския пленум на ЦК на БКП (1977) и Националната партийна конференция през април 1978 г., — за да се убедим, че нашето общество навлиза в нов, качествено по-висок етап от своето разви тие; че решенията на високите партийни и държавни форуми са жалони по пътя на историческия преход към зрялото социалистическо общество и комунизма. А това вече ни подсказва и реалната значимост на предначертанията и задачите във всички сфери на обществения живот, в това число и в областта на културата ихудожественото творчество. Едва ли някога досега в цялата история на човечеството е имало период, през който материалното и духовното производство да са били в такава тясна и плодотворна връзка, както в обществото на реалния социализъм. Ако се обърнем към зафиксираното в отговорни партийни и държавни документи, ще видим, че двете основни цели, които определят насоката на бъдещото ни разви тие, са изграждането на материално-техническата база на комунизма и формирането на хармонично развита комунистическа личност - строител и поданик на утрешния свят. Ала в същност тези две задачи могат да бъдат разделени само в порядъка на абстракция, а на практика те са двете лица на единосъщата цел: историческият преход към зрялото социалистическо общество и по-нататък - към комунизма. Защото е ясно, че материалното бла годенствие не представлява никаква придобивка, ако не е съпроводено от съот ветствуващото му духовно-нравствено усъвършенствуване на личността, ако не се парира още в зародиш опасността от развихряне на консуматорската стихия, от оеснафяване, от душевно обедняване. Както е ясно - от друга страна, - че изграждането на новия живот е възможно само с вдъхновената, безкористна и всеотдайна работа на социалистическите труженици, а не с пресметнатите усилия на егоиста, чийто идеал са „трите ключа. Именно оттук произтичат и новите задачи пред нашата съвременна литература, която трябва все по-уверено да възвисява силата на словото до непосредствената действеност на делото. Самият етап в развитието на нашето общество, самите задачи, които стоят за разрешаване пред него, дават на твореца редкия шанс да постигне онова, което е било мечта за толкова много поколения: да приравни словото към делото. И нещо повече, категорично изискват от него това.

Възникнала в годините на общ могъщ подем на революционното движе ние, в кипежа на остри класови сблъсъци и героични битки за установяване на новото, сатирата на Смирненски отрази революционния устрем на пролетариата, предчувствието за надигащата се революция, въплъти народния гняв и омраза към потисничеството и експлоатацията, към всичко реакционно, мракобесни ческо и отрицателно в живота. Бурните и героични години след Първата световна война са наситени с революционно напрежение и небивал възход на народните маси, с решителна и открита борба за утвърждаване на социалистически идеал. В суровия двубой пролетарският хумор и сатира са мощно и неоценимо оръжие в ръцете на трудовия народ, служат на най-преките и непосредствени задачи на комунистическата партия. През тези години пролетарският хумор исатира се съсредоточават главно в първия партиен хумористичен орган „Червен смях" (1919—1923), където се поместват творби с ясен политически смисъл, с рязко поставени социални проблеми, с актуална политическа тематика. Пролетарските писатели творци, вдъхновени от големите събития на епохата, от всепобеждаващия устрем на Червената армия, насищат сатирата с ново съдържание и герои, разработват нови теми и проблеми, повдигнати от революцията и героичната епоха. Те продължават и развиват реалистичните традиции на демократичната революционна сатира, която достига своите художествени висоти в сатиричното творчество на Хр. Смирненски. Самобитен и оригинален творец, той създава сатирични произведения, открояващи се с високите си художествени постижения, с идейно-тематичното си богатство, със силата на изобличението. Възпял величието и красотата на революционния подвиг, разкрил историческата мисия на работническата класа във възторжените си революционни стихотворения, в сатирата той заклеймява всичко, което пречи на победния и ход. Революционна непримиримост, борчески патос и действе ност, ясна идейна насоченост, точен прицел, изящност на фразата - това са най-характерните черти на зрелите му сатирични творби в стихове и проза. Още в най-ранното, предреволюционно творчество на Смирненски се забелязват елементи на сатирично изобличение на военновременния живот с неговите тилови герои, продоволствени неуредици и спекула. Младият автор насочва стрелите на своя хумор срещу спекулантите и грабителите, макар и да не е прозрял истинските цели на войната и да не критикува нейната същност. Във всекиднев ната борба на столичани за хляб и жизнено необходими продукти, в блъсканиците по трамваите и опашките той вижда само весело-комичните и забавни случки, които предава духовито и остроумно („Ний сме тилов ураган“, „Аз на цирк бях“, „Марш на столичани“ и др.). Весел смях и безобиден хумор, жизне любие и живо непосредствено чувство блика от тези първи творби.

Едновременно с първите стихове на Христо Смирненски се появяват и неговите белетристични работи. И до края на живота и литературната си дейност той пише едновременно стихове и проза. И тук, както в поезията, личи едно ранно съзряване, и то преди още да е преминал на революционни позиции. Сред хилядите читатели приживе и изобщо в нашата литература се налага обаче преди всичко като поет. А и сам той в „Да бъде ден!" не поставя нито едно от прозаическите си произведения. И макар в последните години да са направени опре делени усилия за изтъкване по достойнство голямата идейно-художествена стойност на неговата проза (Петър Динеков, Минко Николов, Георги Цанев, Пантелей Зарев и др.), все още поради създадената инерция тя остава по-слабо известна и недостатъчно проучена и изследвана. А прозата на Смирненски, третираща както и в поезията му една и съща социално съдържателна и революционна тематика, се отличава с високохудожествени качества, неотстъпващи в много отношения на стиховете му. Разбира се, има, особено в началото, и художествено неубедителни работи, написани набързо за най-различни списания и вестници. Своеобразни и предимно хумористично-сатирични, прозаичните работи на Смирненски много трудно се поддават на жанрови определения и рамки. Наис тина преобладават фейлетоните, но има и немалко - при всичката условност на определенията - разкази, пътеписи, импресии, различни бележки, анекдоти, диалози... А самите фейлетони по строеж и тематика са също така разнообраз ни - политически, битови, фейлетони-монолози, фейлетони-приказки, фейлетони-писма, сценки... Но във всичките тези жанрови „хибриди" Смирненски осъществява естествено и художествено обосновано преминаване от събитието към лириката, от битовия детайл към алегорията, от памфлета към афоризма, от „хрониката“ към фарса и т. н. Проявява също така изключителна импровизаторска дарба, която трудно може да открием у друг български прозаик, и то на неговата възраст. Безвременната смърт лиши българската литература вероятно и от един бъдещ блестящ автор на комедии.

В началото на 50-те години, наситени с революционен устрем и движение, светлината на „Железният светилник" проникна неусетно в ускорените ни делници. Тя дойде - търсена и необходима - заедно с порива към хармония и задушевност, с жаждата за стабилни духовни ориентири и упования, с нуждата от историческа перспектива и осъзната приемственост в историческия процес. Дойде, за да припомни съкровената ни обвързаност с понятията „род“, „родина", „роден край“, „дом“ и „потекло". Опорни моменти на българското възрожденско национално съзнание, тези понятия отново подсещаха както за своята историч ност, така и за правото си на съвременно художествено битие. С просветителски патос и синовна влюбеност един писател ни връщаше към патриотичното въодушевление и безкористната саможертва на ранните радетели на Българския ренесанс. Един заслушан в старинното народно сладкодумие летописец изписваше родословното дърво на Глаушевци и декора на Преспа. Повеждаше ни към огъня на Султаниното огнище, към образа на любовта и жизнелюбието, оживял върху дървения иконостас на Рафе Клинче, потопяваше ни в атмосфера на патриархална идиличност и стародавен консерватизъм, приобщаваше ни към възрожденската окриленост на духа и кръстните земни мъки на разкрепостяващата се ренесансова личност. „Железният светилник" възстанови интимната ни връзка с миналото. Напомни за необходимостта да му принадлежим, да се вглеждаме в него, за да уловим и осмислим реалната идейно-етична съизмеримост на протичащото и исторически изживяното време, на нетленното в спомена, в историческата памет и духовното съдържание на настъпващите дни. В литературния живот тази книга бе симптоматично събитие: акт на творческата независимост, тя бе сред първите и най-талантливи предизвикателства спрямо скрижалите на догматичното художествено мислене. За Димитър Талев „Железният светилник“ се превърна в съдбоносна легитимация за зряло епическо дарование, овладян и мъдър патриотизъм, за завидна пластико-изобразителна вещина. В гражданско-творческата му биография тя бележеше върхов момент на духовна концентрация, отразяваше неистово усилие за самоизява и самоутвърждаване със средствата на художе ственото слово, за утвърждаване на идеи, теми и образи, десетилетия носени като скъпо лично достояние, изстрадани в обществена изолация и артистично самозабвение. „Железният светилник“ потвърди известната истина, че шедьоври в литературата се създават мъчително, че нерядко носят белезите на драматично единоборство с жизнените обстоятелства, на дългоочакван катарзис.

Дистанция от половин век ни дели от времето, когато Христо Радевски първата си книга „Към партията извърши безпрецедентна демонстрация: с поетическо слово високо декларира кръвната си свързаност с партията на бъл гарските комунисти. У нас никой дотогава не беше правил това. Естетите от буржоазния лагер, чийто слух беше свикнал на „изтънчени“ слова, направиха иронична гримаса и мълчешком я отминаха: „болшевишка пропаганда"... А хората, от чието име говореше поетът, приеха поезията му като откровение. Лявата критика я отбеляза като новаторско явление. Георги Бакалов писа: „Радевски разрешава на практика въпроса за партийността на поезията. Именно това отношение неговата сбирка стои на по-горен етап от сбирката на Смирненски. Както някога ние възторжено поздравихме сбирката на Христо Смирненски „Да бъде ден!" като празник на улицата на пролетарската поезия, така днеска в стихосбирката на Христо Радевски „Към партията" ние с радост трябва да посочим най-високия пункт, до който в тоя момент е достигнала нашата пролетарска поезия." По-късно и Тодор Павлов високо оцени поезията на Радевски. За стихосбирката му „Пулс“ и Никола Вапцаров написа възторжен отзив. Времето е най-неподкупният съдник за художествените ценности и неговата B И дума е безапелационна. А половин столетие е достатъчен срок да се утвърди или отрече едно творческо дело, каквото е поезията на Христо Радевски. Историята по най-категоричен начин потвърди, че вярата в жизнената правда на комунистическия идеал, във великата мисия на партията не е била безплод на мечта, а реална перспектива. Затова стиховете на Радевски, посветени директно на партията, останаха да живеят в превратностите на времето. И трябва веднага да се каже, че те живеят не само защото са тематично партийни, а защото комунистическата мечта в тях е изразена със средствата на истинската поезия от един оригинален творец. Може би странно звучат на съвременния млад читател категоричните твърди тонове, в които почти не се долавя интимна, „дебеляновска“ нотка. Да, действително, в онова вълче време поетът е станал трибун на голямото народно чувство на признателност към партията, която ръководи революционната освободителна борба.

Към историческите романи на Емилиян Станев „Легенда за Сибин, преславският княз“ и „Антихрист" са се обръщали и очевидно още ще се обръщат много критици и литературоведи. Неведнъж е отбелязвано високото художествено майсторство на писателя, оригиналната му мисъл, ярко изразеното фило софско направление на романите, което им придава съвременно звучене. Поня кога като упрек или като похвала към Емилиян Станев наричат неговите романи "условно" - или даже псевдо"-исторически, приемайки, че историята за него е само повод или илюстрация на философските му разсъждения. Ние няма да оспорваме утвърденото и достатъчно аргументирано мнение за актуалността на неговите философски търсения и тяхната връзка с много проблеми на нашето време. Бихме искали само да подчертаем, че в никакъв случай не бива да се иг норира историческият аспект на романите на Емилиян Станев, защото именно с него е свързан националният патос на произведенията му. В редица интервюта писателят неведнъж е казвал, че неговата цел е била да покаже цялото богатство и философска значимост на българската история и култура, които през Средновековието са изиграли твърде значителна роля на Балканите и в Европа. Той е искал да разкаже на съвременния читател за миналото на неговия народ, за съкровищата, които то крие, да внуши на бълга рите гордост от българската история. След проявленията на националното най-голям интерес проявява Емилиян Станев към българския характер, към светоусещането и психологията на бъл гарина. Неговото внимание привличат по собствения му израз, българските гени", т. е. „невидимото, което се предава от поколение на поколение". Именно това желание да се изследва кръвната" връзка на съзнанието на нашия съвре менник със съзнанието на неговия далечен прадед е породило оригиналната сплав на историческия материал със съвременната философска проблематика.

Общоизвестно е схващането за интимно общуване между историята и изкуството, за една постоянна връзка между тях, за взаимно проникване. Отбе лязват се и много същностни черти, които доказват обособеността им на хуманитарни дисциплини, за една самостоятелност на всяка от тях, която е дей ствителна... В случая преди всичко жанрът на историческата драма и практиката на театъра възбуждат размислите върху характера на тази връзка и общуване. Взаимствуванията на изкуството от историята - на исторически мате риал, факти, събития, лица, а понякога заедно с това и на принципи за описание - определят значението и широтата на проблемите, отнасящи се към спецификата на жанра на историческата драма. Когато посочваме взаимствуването на исторически материал от страна на изкуството, не трябва да смятаме като следствие на това обстоятелство, че историята автоматично се превръща в предмет на изкуството. Нужно е да се има пред вид, че още с интереса към практическата дейност на хората от миналото възниква и необходимостта от теоретично осветляване на тази дейност, което е най-често във възможностите на философията. Следователно много от това, което предлага историята и без което не можем да имаме цялостна представа за природата й, може да отпадне, да бъде излишно за сферата на художественото творчество. Защото реалността на фактите невинаги се покрива с реалността на структурите, изразяващи състоянието на общественото цяло. Именно тук субективното, обвързано с естетическите задачи на автора, може да постигне това необходимо равенство, като открие и изведе вътрешната логика на зави симост между отделните факти и закономерности в развитието на обществото. История и изкуство. Историк и писател... Литературното развитие ни предлага може би най-красноречивия пример на този с научно-естетически рефлексии бином. Това е Шилер - драматическият поет, и Шилер - историкът. Първият не е загубил и едва ли би загубил значението си. Но вторият, Шилер - историкът („История отпадения Нидерландов“, „Осада Антверпена принцем Пармским в 1584—1585 г." и др.) енапълно избледнял. Известно е, че историческите му произведения днес са без особена, без дори всякаква научна стойност. И ако все пак има нещо ценно в тях, то това е Шилеровият литерату рен стил на изложение.

Делото на Христо Г. Данов е едно от най-интересните явления в историята на българската култура през XIX в. Съзнателно не споменавам тук думата „Възраждане“, защото ще бъде погрешно това дело да бъде отнесено само към епохата на българското национално възраждане: неговият обсег е много поширок - стига до първото десетилетие на нашия век. В случая не се касае само за хронологическа точност, а преди всичко за решаване на една методологическа задача: необходимостта от изучаване на явленията на прехода между възрожденската и следосвободителната епоха. Този въпрос е особено важен от гледището на историята на българската култура. Периодизацията на явленията исторически епохи има първостепенно значение за научното изследване - и все пак историческите епохи не представят затворени в самите себе си, взаимно непроницаеми кръгове. Делото на Хр. Г. Данов е свидетелство за това - и само в такава перспектива трябва да се разглежда дори когато става дума за неговото място в историята на българската литература. B Дългият живот на Хр. Г. Данов е посветен на книгоиздателска дейност; Данов е преди всичко книгоиздател. В нашите общи разбирания книгоиздателят е търговец. В случая не влагам никакво отрицателно съдържание в понятието търговец, защото търговец е бил и В. Е. Априлов, търговец е бил и основателят на прочутата Третяковска галерия в Москва. След Освобождението нашите издатели бяха търговци. И с това съвсем не се хвърля сянка върху дейността на такива заслужили книгоиздатели като Т. Ф. Чипев, Ал. Паскалев, Хр. Хаджиев и др.

Разделени по време повече от столетие и принадлежащи на различни литератури - българската и руската, - тези две автобиографии отдавна привличат вниманието на изследователите със своето сходство. Натрупани са доста много работи, в които е обърнато внимание на това сходство. В интересната статия на българския изследовател Константин Мечев дори е направен опит да се обясни това поразително сходство с влияние на автобиографията на Авакум върху автобиографията на Софроний. Обаче няма никакви основания да предполагаме, че Софроний е познавал Житието на Авакум. Ето защо съществува и друго мнение: че Житието на Авакум и Автобиографията на Софроний са сходни типологически, тъй като и едната, и другата автобиография са се появили при сходни условия на прехода от Средновековието към новото време и са еднакъв пример за пробуждането на личностното самосъзнание. Когато преди една година посочих темата на своя доклад за сегашната конференция, аз възнамерявах да говоря не само за типологическите сходства на двете произведения, но исках да изтъкна преди всичко техните типологически различия, които се дължат на това, че и двамата автори са писали със съвсем различни цели и при съвършено различни условия, макар че и двамата са мъченици на обстоятелствата и на своята борба, че и двамата са писали за своите страдания и двамата са направили това с несъмнен талант и поразителна дълбочина. Но случи се нещо, което в първия момент ме постави в крайно затрудне но положение и аз дори мислех да се откажа от своята тема. Това беше поя вата на прекрасното изследване на Людмила Боева в книгата „Старобългарска литература", кн. втора, 1977 г. Аз получих тази книга в края на 1977 г. Изследването на Людмила Боева е озаглавено „Образът на автора в житията на протопоп Авакум и Софроний Врачански (Опит за типологическо сравнение)". В изследването на Л. Боева са направени повечето от тези наблюдения, които исках да изнеса в доклада си, и са изказани много мисли, до които и аз стигнах, когато четях паралелно двете велики произведения.

Съвсем нова, още миришеща на печатарско мастило книга, е издадена в Прага през пролетта на тази година - „Лев Николаевич Толстой, как го възприемах..." След многоточието следва дълъг списък от имена, който започва с името на Ленин: Луначарски, Горки, Ролан, Уелс, Томас Ман, Зегерс, Хемингуей, Ивашкевич, Талев, Моравия. Статии, изказвания, размисли. Работи на съветски изследователи. Чешки отзиви: от спомените на Зденек Нейедли за пътуването му в Ясна поляна до аналитическото есе на Александър Матушка, B в което се говори за съвременното значение на Толстой. Това е една от първите книги на Толстоевата юбилейна година, излязла чужбина. Книгата е направена добре: в нея може да се проследи как от десетилетие на десетилетие расте в нашия век световният авторитет на Толстой и с колко сериозна полемика е било съпроводено усвояването на уроците на руския писател. Когато човек чете пражкия сборник, се замисля как всяко ново литературно поколение намира в наследството на Толстой нещо особено привлекателно за себе си в светлината на своя опит. И Тук са тесни рамките на литературознанието. В крайна сметка става дума не само за процесите на влияние и творческо възприемане. По-уместно в слу чая е френското понятие presence - присъствие, участие, значимост. Присъст вието на Толстой в днешния живот на планетата не е винаги лесно уловимо ако изхождаш само от преките литературни отзвуци и търсиш признанието на бла годарните ученици, може дори да ти се стори, че Толстой с цели десетилетия изчезва от сцената на световното художествено развитие. Но това впечатление е само измамно и чисто външно. Днес, когато социализмът стана реалност на една трета от земното кълбо, когато социалистическото изкуство все повече се осъзнава като водеща художе ствена сила на съвременността, особено ясно изпъква правотата на известното Лениново предвиждане: само тогава ще бъде разбран Толстой в цялата грандиозност на своите съвършенства и своите противоречия, когато масите „си създадат човешки условия на живот и отхвърлят игото на помешчиците и капиталистите".

Когато през април 1961 г., в разгара на Първата световна война, след близо седемгодиш но прекъсване „Българан“ отново започва да излиза, между неговите най-активни сътрудници с и Ведбал, който само след година ще бъде вече Христо Смирненски. Още във втория брой на списанието се появяват неговите стихотворения „Марш на столичани“ и „Защо е мъжът", а в „Поща"-та на бр. 10 от 1 юли 1916 г. вече четем: „Ведбал. Срещнете се с нашия редактор В бр. 19 отново го редакцията. 1 По канят да намине към Райко Алексиев) това време редактор на „Българан“ (заедно с Александър Божинов и е Димитър Подвързачов, който завежда и „Поща"-та. Явно, той бързо е успял да оцени проя вения вече импровизаторски талант на хумориста Ведбал. Години по-късно Александър Жендов ще пише в спомените си за Смирненски: „... тоя дребен, мургав младеж, почти наш връстник, беше вече един от първите сътрудници на голя мото списание „Българан", чиито колони бяха непостижима мечта за младите хумористи. Сам Некий Нагел (Димитър Подвързачов) бе пожелал да се срещне лично с Ведбала, определил му беше дори и редовен хонорар, а Некий Нагел значеше тогава много в нашия ху мор. Ние ревнувахме Христо от „Българан“, особено след като по настояване на Подвързачова псевдонима Ведбал бе запазен само за „Българан“, а в „Смях и сълзи" Христовите работи се подписваха с други псевдоними. "2 Неотдавна, когато отново прехвърлях Подвързачовия архив, попаднах на един негов бележник от 1916 г. Между наброските на разни стихотворения, мисли и парадокси там той с акуратния си красив почерк е записал: „На Ведбал съм дал на 3. IX - 30." Малко по-долу: „На Ведбал в началото на юни - 30." Има нещо символично в това, че именно Димитър Подвързачов - „бащата на литературното поколение, което дойде след Пенчо Славейков, духовният брат на Дебелянов, Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, е подкрепил и първите стъпки на хумориста Вед бал в „Българан". На пръв поглед двамата са толкова различни в творческия си темперамент и в идейните си позиции, че трудно може да се открие какво ги сближава. Но така е само на повърхността. Ако се взрем по-дълбоко, ще открием, че в някои отношения творчеството на Ведбал се роде това на Димитър Подвързачов. C Мнозина литератори са проследявали пътя на Смирненски от „К во да е“ до „Червен смях", неведнъж е изтъквано, че хуморът и сатирата заемат изключително място в неговата толкова кратка творческа биография. На пръсти се броят обаче опитите те да се видят в кон текста на дотогавашната хумористично-сатирична традиция у нас, за да се открои още по-ярко спецификата им.

Участието на Христо Смирненски в комунистическия печат през периода на 1920-1923 г., когато активно сътрудничи на „Работнически вестник“, „Народна армия“ (1921-1923), „Младеж" (1921-1923), „Работнически вестник. Седмична литературно-научна притурка" (1922- 1923), „Червен смях" (1919—1923) и др., намира отражение във всички монографии и изследвания, предмет на които е жизненият и творчески път на големия пролетарски поет. Независи мо от това литературната дейност и ролята на Христо Смирненски като сътрудник на сп. „Червен смях" не е обгледана и проучена цялостно. Настоящото изследване си поставя скромни цели - да систематизира някои помалко известни и същевременно важни моменти от публикуването на списанието, трудностите при неговото оформяне като единствено по рода си хумористично издание, орган на БКП (т. с.) и идейното и художествено израстване на сътрудника Смирненски като пролетарски поет. Списанието излиза в продължение на 1923 r. близо четири години - от ноем. 1919 до септ. То се явява пряк наследник на прогресивните традиции на тогавашния хумористичен печат, на нашата хумористично-сатирична литература, като я издига на по-високо идейно и художе ствено равнище, провежда и отстоява политиката на партията в литературата. Идеята за учредяване на подобно хумористично издание възниква най-напред у Георги Кирков. Основоположникът на научния социализъм и родоначалник на Българското марксическо литературознание Димитър Благоев разказва за това в статия, публикувана в сп. „Ново време" от 12 септ. 1919 г. „След тазгодишния партиен конгрес той (г. Кирков -б. м.) ми заговори за един свой стар план, а именно да почне издаването на едно хумористично художе ствено списание ..." За съжаление тежкото здравословно състояние и ранната смърт попреч ват на Георги Кирков да осъществи замисъла си. След конгреса на партията в 1919, когато се обръща сериозно внимание на пропагандната работа, партийното ръководство одобрява инициативата на Крум Кюлявков и Христо Ясенов да започнат издаването на комунистическо хумористично списание. В него те печатат материали с различни псевдоними: Хр. Ясенов - Ваня Петроградски, Трети интернационал, Червеногвардеец и др., Крум Кюлявков - Червен Кюляф, Пролетарско чедо, Червен смях, Прометей. Редом с тях най-активно сътрудничи Хр. Смирненски. В списанието са привлечени млади, надеждни творци, някои от които правят своите първи стъпки в литературата. Между най-активните се нареждат: Тома Измирлиев (Тома Неверни, Томич), Петър Хаджиделев (Пешо Босяка), Николай Хрелков (Дякон Червени), Чудомир (Оскар Бум), Асен Разцветников (Хенри Фей), Ангел Каралийчев (Множко Гладнев), Асен Захариев (Ася Захарчик), като изразяват открито комунистически идеи. Едва с появата на „Червен смях", страниците на което стават трибуна на българския политически плакат и карикатура, се обединяват всички прогресивни художници по онова време. На неговите страници получават своята закалка и творчески израстват Александър Жендов, Крум Кюлявков, Иван Милев, Страхил Титеринов, Владимир Мишайков, Стоян Венев (Пролетарче), Емил Ракаров (Бедуинов) и др. Главната заслуга на „Червен смях“ е разработването и утвърждаването на идейно-класова тематична платформа, на нови символи и ярка публицистична страст, която остава най-характерната черта на българското революционно изкуство и литература. Идейното и творческо развитие на пролетарските творци от този период е свързано с идеите на Октомври, с бурния революционен подем у нас. Българската комунистическа партия сплотява прогресивните сили, възглавява борбата за високо идейно творчество, окриля израсналите млади литературни творци и художници под заревото на Октомври, които стават изразители на револю ционната епоха.

Наскоро имах възможност да се запозная с един неизвестен на науката дамаскин, съхра няван в библиотеката на читалище „Напредък" гр. Пирдоп. Досега той не е описван, което налага настоящото му проучване. Ръкописът е попаднал в читалищното книгохранилище преди години заедно с някои други книги на братя х. Иван и х. Богдан х. Димитрови от Пирдоп. Знае се, че в същата частна библио тека са се намирали някога и други ценни ръкописи и старопечатни книги, някои от тях - направени достояние на науката, други - изчезнали. 2 Новооткритият дамаскин е сравнително добре запазена ръкописна книга, подвързана с дъсчени капаци, облечени в кожа. Върху нея с познати от други подвързии щемпелни шаблони чрез пресуване е направена украса с различни орнаменти. Ръкописът има закопчалки, изра ботени от метал и кожа. Върху листовете на дамаскина липсва някаква цифрена или буквена пагинация. При настоящото му проучване и описване го пагинирах с чер молив. Оказа се, че съдържа 159 листа, подвързани в 21 коли. С изключение на 2-ра всички коли имат по 8 листа. Само 8-ма кола се състои от 4 листа и 14-а — от 3 листа. Съдържанието на текста показва, че в тези две коли няма откъснати листи след подвързването на ръкописа. Още при писането му 8-а и 14-а кола са били в същност половинки (с по 4 листа), като от последната още тогава е отрязан един лист (вероятно поради допусната грешка при преписването на текста). Размерът на листовете е 15,5 х 10,2 см, а на текста съответно 11 х 6,5 см. Страниците съдър жат обикновено по 15 реда, но на места се срещат и по 16 реда, когато в текста са вметнати подзаглавия или буквени и цифрени означения. На бялото поле на страниците над текста са отбелязани заглавията на отделните съчинения в съкратен вид. На обратната страна на листа на текста е отбелязано „слово“, а на лицевата страна на следващия лист е посочено какво е това слово (слово за антихриста“, „слово за второ пришес", "слово нарядное и др.). Дамаскинът еписан с черно мастило, сега избледняло значително и добило кафяв цвят. Заглавията, подзаглавията на отделните раздели, цифрените и буквените указания, както и съкра тените заглавия в полето над текста са изписани с червено мастило, също избледняло значително. Изписването на заглавията, подзаглавните указания и начални букви не показват някакво особено старание, умение и художествено постижение. Същото важи и за малката, набързо нарисувана заставка в началото на ръкописа.

Когато през нощта на 3 септември 1786 г. тайно от Ваймарския двор и под чуждо име Гьоте тръгва от Карлсбад за Италия, в багажа му заедно с фрагментите на „Фауст“, „Егмонт", „Тасо“ и „Ифигения" се намира и „Прамайстер". Това е романът-фрагмент „Вилхелм Майстер - театрално призвание“, започнат през пролетта на 1776 г., в който Гьоте е вложил непосредственото си изживяване на театралния живот и нрави в Германия от средата на 70-те години. На 2 октомври 1787 г. той пише от Италия: „Имах възможност много да размишлявам върху себе си и другите, върху света и историята, от което ще съобщя по мой начин нещо полезно, макар и не ново. Накрая всичко ще бъде обхванато и включено във Вилхелм." Четири месеца по-късно, на 6 февруари 1788 г., Гьоте съобщава от Рим за предстоящата работа над „Вилхелм Майстер". Минават обаче цели шест години, преди Гьоте да се заеме с преработката на „Прамайстер". Едва през пролетта на 1794 г. той пристъпва към романа-фрагмент и през юни 1796 г. новият роман „Вилхелм Майстер - години на учение“ е завършен. Какво принуждава Гьоте през 1788 г. да се откаже от намеренията си, а шест години след това отново да се върне към тях и само за две години да създаде от театралния роман монументалното епическо произведение „Години на учение"? Това са очевидно събитията в съседна Франция - остава обаче непонятно защо Френската буржоазна революция, която предизвиква възторжената поетическа възхвала на немските писа тели, не само не стимулира, а, обратно - спира работата върху „Вилхелм Майстер", Отговорът на този въпрос трябва да се търси в творческата история на „Години на учение", която започва в същност не от „Прамайстер", а още с първите творби от годините на Бурните устреми. Гьоте е автобиографичен автор, или по-точно казано - творец на самоизявата, на саморазкриването, защото той решава собствените проблеми чрез своите герои - въплъщавайки в даден образ своята лична духовно-емоционална същина и проблематика. Прометей и Вертер, Гьоц фон Берлихинген, Егмонт и Торквато Тасо - тази великолепна галерия автопортрети - могат да разкажат много неща за своя създател, защото той ги е „хранил подобно на пеликан с кръвта на собственото си сърце" (Гьоте за Вертер), защото те са плът от плътта ми и кръв от кръвта ми" (за Тасо).

Във Франция Ренесансът настъпва по-късно от този в Италия. Макар че наченки на въз раждане се забелязват към края на XIV и през XV в., той се развива в пълната си сила през XVI в. Ренесансът в своето начало отбули пред очите на хората древната наука, мъдрост и история, за да могат, учейки се от нея, да потърсят нов начин на живот, да погледнат на света ина себе си не през мрачните очила на религията, а през юношеското и младенческо откриване на природата и живота. Това, че във Франция той настъпва с почти един век след италианския, има и своите положителни страни. Защото вече бе открита печатната машина, земният хоризонт бе разширен с откриването на Америка за европейците, а окончателното падане на Византийската империя причини един прилив на древногръцката книжнина, която европейците откриват за първи път. Развитието пък на икономиката, възникването на манифактурното производство, разширява нето на търговията, забогатяването на градовете и тяхното освобождаване от феодалната за висимост причинява всестранен кипеж в цялото европейско общество, въпреки съпротивата на старите сили. Точно това всестранно обновяване на живота, като се започне от икономиката и се свърши до духовните интереси, във Франция обхваща все повече и повече съсловия, които се преориентират към новото. Макар и скъсването със Средновековието да не е повсеместно и пълно, то влияе върху всички. Тъй че средновековният дух, който все още упражнява своето влияние върху значителен брой съвременници, вече не е същият. Той е станал по-търпим, по-мек и не така суеверен и тып, както ебил преди векове. Възкресението на античността от своя страна засил ва светския, граждански характер на културата, която дотогава е имала чисто религио зен оттенък. XVI в. във Франция е повратен не само за френската наука и философия, но и за лите ратурата, особено за поезията. Това е в тясна връзка с издигането на френския език като език на литературата, чието шествуване продължава до началото на ХХ в. Откъсването му от латинския език му позволява да се разгърне в своето богатство с всичките му нюанси. Затова особено спомага групата пости от средата на столетието, която носи названието Плеяда. Глава на тази група е поетът Пиер де Ронсар (1524-1585). Той е роден в замъка Поасониер в областта Вандом. Потомък е на аристократична фамилия, чиито членове са се отличавали неведнъж в служба на кралството. В своята младост той става паж на Орлеанския дук, изучава военното изкуство. Пред него се открива възможност за блестяща военна кариера, когато на 18 години след тежко боледуване почти оглушава. Това го принуждава да прекъсне военната си кариера и опитва щастието си в поезията. Той чувству ва, че образованието му не е на нужната висота и в 1543 г. подновява учението си. В течение на седем години под ръководството на Дора изучава античността из основи, установява връзки със своите приятели-пости, с които полагат основите на новата литературна школа, която ог лавява. Поетичното му творчество започва от 1550 г., когато публикува своите „Оди". От 1560 г. той става любим поет на краля юноша Шарл ІХ, който го настанява в двореца Лувър и го пра ви официален придворен поет. В това деликатно положение обаче Ронсар успява да запази достойнството си на поет, макар и да изпълнява придворните поръчки, без да изгуби ориги налността и самобитността си.

Богатото и разностранно съдържание на ки. 6 на сп. „Вопросы литературы", орган на Съюза на писателите на СССР и Института за световна литература „Максим Горки", предлага на читателя много интересни из- следвания върху различни проблеми из теорията на художествения превод, историята на руската класическа литература, тенденциите в развитието на съвременната съветска литература и пр. Заслужава внимание например подборката материали под наслов Черти на художествената култура на зрялото социалистическо общество" - „Образът на живота, героят и литературата" от Г. Бровман, „Диалектиката на единството и различията" от Ю. Кузменко, Повече внимание към новото" от В. Ос- коцкий, „Заедно с колектива" от Ю. Лукин, „Да стигнеш до същността" от В. Баранов и Гледайки в бъдещето" от Ю. Андреев. За щото с тях продължава традицията на списанието да разглежда проблемите на развитието на съвременната литература (и в по- широк смисъл - художествена култура изоб що) в цялата им комплексна сложност, тър- сейки взаимовръзката между процесите в об- щественото развитие и стимулираните от тях тенденции в изкуството и културата. Наближаващата 150-годишнина от рожде нието на Н. Г. Чернишевски е отбелязана със статията на Б. Итенберг Из историята на „Писма без адрес"; в областта на литературната история - макар и с явно мемоарен характер - са и бележките на О. Форш „За себе си, за Петров-водкин и Читателя". На българския читател несъмнено ще бъде интересна и статията на Е. Книпович „Призванието на изследователя", защото е посве тена на трудовете на един литературовед, който отдавна е получил заслужено признание У нас - Борис Сучков. (Достатъчно е да при- помним, че капиталното му изследване Историческата съдба на реализма“ е пре ведено на български, което не може да се каже - за жалост - за много и много други класически литературоведски книги.) По традиция списанието отделя немалко място и на изследвания върху чужди - класически и съвременни - литератури. Сред материалите от този род в кн. 6 трябва да отбележим на първо място статията на В. Земсков „Какво завещание ни е оставил Шекспир?". Разглеждайки последната творба на великия писател („Буря"), авторът разкрива недокосвани досега страни от идейно-художествените възгледи на Шекспир, най-пълно въплътени в сложната образна структура на пиесата. Не по-малък интерес представлява и „Историята започва - историята продъл жава от И. Тертерян, посветена на сложните ипротиворечиви процеси в съвременната испанска литература, предизвикани от новия обществено-политически климат в Испания след краха на франкизма. Тази подборка се допълва от статията на Б. Тарасов „Инте лектуалният демонизъм" и поетическата „гимнастика" (Естетическите възгледи на Пол Валери)". Ние ще се спрем по-подробно обаче на две други статии, чиято методологическа актуалност и перспективност ни се струва несъмненена - въпреки отделни спорни или направо неубедителни моменти в тях. Става дума за „Обективният критерий (Обликът на лирическия герой и поетиката на превода)" от Аида Абуашвили, поместена под рубри ката „Художественият превод и взаимодей ствието на литературите“ заедно със статията на В. Коротич „Още по-добре, още по-пълно, още по-ползотворно…

В уводните си бележки към юбилейния сборник за 100-годишнината от рождението на писателя Т. Павлов уточнява новата задача, която стои пред научното вазовознание и днес - да даде марксистко-ленинско тъл куване на творчеството на големия художник - майстор на словото. На предходната сесия на БАН през 1956 г. е поставено началото в изясняването на нерешения до този момент проблем за диалектиката между мироглед и метод, за да се види в повече аспекти многостранното творчество на народния писател, да се откроят главните етапи от живота и литетературното му дело и се определи неговото място в националния литературно-исторически процес. Докладите от последната юбилейна научна сесия за Вазов в Пловдив през 1975 г. представляват органично продължение и реализация на основните задачи от предходната и в тоя смисъл а с приносен характер за вазовознанието, както и за литературната ни история като цяло още повече, че тук разглежда нето на проблемите се осъществява от равнището на съвременните постижения на марксистко-ленинската литературоведческа методология, литературна теория и история. Немалко доклади от сесията доразвиват някои основни въпроси, свързани не толкова с творческото развитие на писателя, колкото с тълкуване на проблеми от художественото му творчество, за да се види тяхната актуалност и значимост днес за съвременния литературен художествен процес (Т. Жечев, Г. Димов, В. Вълчев), да се оцени старото живо в живото съвременно" (Д. С. Лихачов) и се акцентува върху неговата непреходност. От такъв ъгъл авторите - наши и от чуж бина - търсят мястото на Вазов както в на ционалния, така и в славянския или европейски литературен живот (П. Динеков, Ем. Георгиев, В. Вълчев, В. Бехиньова - Чехо словакия, Т. Домбек-Виргова - Полша, Дит мар Ендлер - ГДР). Приносният характер на сборника се опре деля и от интересните и задълбочени наблю дения върху някои жанрово-стилвои особености на конкретни Вазови произведения като 641 романа „Под игото" (М. Цанева), „Епопея на забравените" (К. Протохристова), „Не мили-недраги“ - „Хъшове“ (В. Бояджиева), Вазовата драматургия и Шекспир (Р. Кордовска). Слабо осветленият проблем за Вазов като народопсихолог търси свое изяснение в студията на Хр. Йорданов; стремеж за корекция на някои понятия и аспекти около хуманизма в следосвобожденското творчество на писателя се забелязва в студията на Ем. Георгиев: солидни са аргументите на П. Динеков, върху които прави съществени изводи с оглед промените в досегашната пе риодизация на новата литература. Едно съвременно проучване на Вазов - с присъщата си емоционална ангажираност пише Т. Жечев, трябва да стои отвъд признанието и отрицанието, отвъд елементарната дилема,„за“ и „против" ..., а значи пред по-сложните проблеми на вазоведението, пред тълкуване смисъла и значението на неговото дело за цялостната народна култура (разр. м. - Сл. Ив.). Не виждам задача, поважна за нашата критика и литературна наука, от търсенето на мост, дълбок и широк брод между привнесената у нас антиномия на културата между таланта и ума, но не реализирала се като изключително важен епи зод в историята на нашата интелигенция. " И студията му е образец за изясняване тъкмо смисъла на отношенията Вазов - Славейков не като личен, а като драматичен сблъсък на идеите, чиято същина е въпросът за „бъде щите пътища на българската култура, за нейните възможности". Марксическите позиции на автора по проблема традиция -новаторство му помагат вярно да изясни Вазовото становище за модерното, за да доразвие той предосвобожденската литература в условията на новата действителност след 80-те години. Така проф. Жечев е видял истинските причини за неразбирането и недооценяването на писателя отляво и отдясно в миналото..

Акад. М. Б. Храпченко е един Oт найизтъкнатите съветски литературоведи, изследванията на когото се отличават с дълбоко теоретично осмисляне на литературните явления и широко използуване на материал не само от руската и съветската, но и от све товната литература. Неговата литературоведска дейност започва още в края на 20-те и началото на 30-те години. Оттогава той е написал редица книги - някои от които, като „Творчество Гоголя" (1954), „Лев Толстой как художник" (1963) - преведена на български език, Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970) са претърпели по няколко издания, въпреки че са отпечатани в огромен тираж. Това показва колко голям е интересът сред литературната и културна общественост в Съветския съюз и в другите страни към изследванията на видния съветски учен. В книгата „Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970), преиздавана през 1972 и 1975 г., Храпченко разглежда такива важни и актуални за съвременното литературознание проблеми като тези за мироглед и метод, за творческата индиви дуалност на писателя и литературния процес, за прогреса в литературата, за типологическите явления в нея и др. Акад. М. Б. Храпченко е учен, който не върви по утъпканите пътища на науката, а винаги съзнателно търси спорните въпроси в нея. Още първият очерк, включен в книгата - „Мироглед, идейност, художествено майсторство", ни въвежда в сферата на дискусиите, които се водят в света по отношение на Литературното творчество. Същото би могло да се каже и за останалите очерци. Проблемът за мирогледа, идейността и художественото майсторство е бил винаги един от най-важните проблеми на литературознанието. Той се е решавал различно - в зависимост от идейните позиции на автора, в зависимост от неговите естетически възгледи. Движението на живота" постоянно е налагало неговото актуализиране. Още повече, че идейната и социална функция на литературата винаги е заемала съществено място в естетиката като наука. И днес много от реакционните учени като французина Ж. Маритен и австриеца Е. Фишер отричат идейността в изкуството и търсят в него изключително ирационалното, за да го обя вят за негова същност. За тях ролята на разума" и идейното съдържание не същест вуват. Затова с основание акад. М. Б. Храпченко разобличава антинаучните концепции на интуитивистите и деидеологизаторите на литературата и изкуството. Съветският учен засяга и въпроса за противоречието между мироглед и метод при писателите критически реалисти. Неговото мнение е, че така, както той се изяснява от марксическата наука, не е в състояние да обясни сложността на литературните явления. Правилно акад. М. Б. Храпченко сочи, че „В. И. Ленин не е отделял Толстойхудожника от Толстой-мислителя" и че „В. И. Ленин неизменно е подчертавал напредни чавите, дълбоко прогресивни начала както в творчеството на Л. Толстой, така и в неговия мироглед“. В постановката за противоречието между мироглед и метод съветският учен вижда нещо несъстоятелно. Той търси противоречието не между мирогледа и метода, а вътре в тях. Същия въпрос М. Б. Храпченко разглежда и в друга плоскост - съотношение на мирогледа и художествения метод“. Съ ветският учен сочи, че е правен не един опит за отричане ролята на мирогледа и за поставянето му в стълкновение" с метода, включително и от съветските теоретици около списание „Литературный критик" през 30-те години. Те именно прокарваха и утвър ждаваха мисълта, че Балзак, Гогол, Толстой и др., макар и да са реакционери", методът им е позволил да създадат гениални произведения. Един от тях - известният Г. Лукач - разглежда именно в такъв план творчеството на Лев Толстой. Акад. Храпченко открива предпоставките в това антинаучно твърдене в идентифицирането на мирогледа на писателя с неговите политически възгледи. Подобни явления съществуваха доскоро и в нашето литературознание - примерът с Вазов, Йовков и др.

Терминът „литературно поколение" все почесто се появява в нашите литературнокритически и теоретически писания през послед ните няколко години. Но специални изследвания, посветени на основните закономерности, които съпътствуват възникването, битието или смяната на едно с друго литературно поколение, не са правени и много често терминът се употребява произволно, извънредно субективно. Все още няма и литературносоциологически проучвания, посветени на социалните и литературните факти, които мо гат да създадат дадена литературна формация, да подпомогнат или спрат нейното ду ховно развитие. Всичко това прави извънредно интересна и за нас излязлата през 1977 г. книга „Лите ратурни поколения" на големия полски литературовед Казимеж Вика, която представлява важна стъпка напред към теоретическата разработка на същността на понятието „литературно поколение". Интересна е творче ската история на тази книга. В същност тя е завършена още през 1939 г., била еготова за печат, но ръкописът изгаря по време на бомбардировките на Варшава. В най-трудните за световната култура години на войната Вика пише книгата отново, но по-късно дали поради творческа разсеяност или поради невъзможност да открие труда си в огромния куп ръкописи ученият не споменава вече за него. Ръкописът бе открит след смъртта на изследователя, а издаването му стана събитие сред полската културна общественост.

Навърши се една година от излизането на кн. 1 на сп. „Palaeobulgarica“ - „Старобългаристика“, орган на Центъра за българистика при БАН. „Palacobulgarica" е издание, специализирано по проблемите на старобългарския език, литература, култура и българска средновековна история. Периодичността е четири книжки годишно. Статиите излизат на пет езика - български, руски, английски, френски и немски. В международната редакционна колегия участвуват известни уче ни: акад. Емил Георгиев (гл. редактор), проф. Светомир Иванчев, чл.-кор. проф. Димитър Ангелов (от България), акад. Дмитрий Лихачов (СССР), проф. Роже Бернар (Франция), проф. Францишек Славски (Полша). Списанието има две основни рубрики - „Статии" и „Преглед". Обзорните и проблемни статии, които се печатат в Palaeobulgarica“, са свър зани с посочените по-горе научни дисциплини. В рубриката „Преглед" намират място материали върху новоизлезли издания със старобългаристична тематика, отразяват се научни прояви, отбелязват се годишнини на видни слависти, които са имали и имат отношение към старобългаристиката. Както се изтъква в програмната статия на списанието, ".. .. необходимостта от издание, специализирано по въпросите на старобългарския език, старобългарската лите ратура, старобългарското изкуство и култура и историческия живот на българския народ през средните векове, породил всичките тях, отдавна еназряла". Многобройните наши и чуждестранни славистични издания отделят немалко място на проблемите, свързани със старобългарския език, средновековната бъл гарска литература и история. Някои издания, като чешкото сп. „Byzantinoslavica", засягат предимно палеославистична проблематика, но смело може да се твърди, че „Palaeobulgarica" еединственото в света издание, специализирано в най-старата и спорна славистична дисциплина - старобългаристиката. Особено важен за нашата наука е фактът, че списанието се издава в България. Този факт отразява една обективна закономерност - Palaeobulgarica" концентрира усилията на 1 Palacobulgarica, 1977, кн. 1, с. 3. българските и чуждестранните специалисти в научна област, която е в тясна връзка с възникването на българската народност, език и литература.