Книжка-6

1978, Книжка 6 - Съдържание

От 11 до 16 април т. г. в София се състоя V конгрес на Международната асоциация на литературните критици, в който взеха участие делегати и гости от почти всички европейски страни, САЩ, Япония, Монголия. Работата на този висок международен форум протече под знака на борбата за мир, културно сътрудничество и социален прогрес, за претворяване в живота на духа на Хелзинки и като естествено, макар и по-скромно по мащаби продължение на Международната среща на писателите през юни 1977 г., както изтъкнаха редица делегати. Двете основни теми на разискванията - Литературната критика и опознаването на културите“ и „Критерии за шедьовър" - бяха разгледани именно в аспекта на отговорността на творците в съвременния свят, където мирът и международното сътрудничество са единствената възможна алтернатива на атомния апокалипсис. В своето приветствие до участниците в V конгрес на МАЛК др. Тодор Живков подчерта: „Въпросите, които вие ще разисквате, освен специфичната си страна имат и голямо обществено значение. И това се отнася не само за ролята на литературната критика за сближаване на литературите и културите, но и за един такъв на пръв поглед тясно специален въпрос, какъвто е критерият за шедьовър. Защото литературнокритическата дейност е поемане на отговорност не само пред литературата, но и пред човека и обществото. А главната отговорност, която всички ние, живущите на тази земя и в тази щастлива и тревожна епоха, носим, е отговорността за съществуването на човечеството. Аз не зная дали неутронната бомба ще унищожи или ще пощади" книгите в библиотеките и домовете на обезлюдените градове. Но нима може да има живи книги там, където няма живи хора, И нима може да има друго сближение на литературите и културите освен сближението, което се извършва в ума и душата на мислещия, чувствуващия, стремящия се към усъвършенствуване на обществото и себе си човек? Ние сме убедени, че миролюбивите и прогресивни сили в света ще съумеят да обуздаят войнолюбците и ще наложат волята на милионите да живеят в мир. Ние сме убедени, че както винаги в решителни и съдбоносни за човечеството дни, така и сега творците на литературата няма да се отклонят от своя дълг и се надяваме, че Петият конгрес на международата асоциация на литературните критици ще бъде принос към укрепването на мира и разбирателството в името на човешкия прогрес. Тази увереност във високохуманните и миролюбивите пориви, които вдъхновяват както участниците във форума на литературните критици, така и всички прогресивни творци от цял свят, прозвуча и във встъпителното слово на акад. Пантелей Зарев, председател на СБП, и в словото на Робер Андре (Франция), председател на МАЛК, с които бе открито първото заседание на конгреса. В тридневната работа взеха участие с изказвания 34 участници от всички страни, 3 изпратили свои представители на V конгрес на МАЛК; състояха се и разисквания по отделните изказвания.

Не мисля, че определението на това, „що е литература“, е по-лесно от това „що е критика", и все пак историята показва, че вторият въпрос е задаван много по-често от първия. Работи като известното есе на Жан-Пол Сартър „Що е литература" не само не опровергават, но и доказват това. Защото те са написани с едно критическо съзнание, което по-скоро иска да покаже, че проблематичността на литературата е не по-малка от тази на критиката, отколкото да ни увери в това, че литературата е по-необходима от критиката. И наистина, колкото и да се поставя въпросът, „що е литература", той все пак изхожда от съществуването на литературата като една необходима и като че извечна духовна даденост на човека. Докато почти всеки разговор за критиката започва с това, нужна ли е въобще критиката, и ако е нужна, какво в същност е тя, какви са нейните функции и граници, какви са целта и задачите й, какви са средствата и възможностите й. И дали нейните функции и задачи, нейните средства и възможности са по-различни от тези на литературата? С други думи, е ли е тя нещо духовно автономно, различно от литературата, или е само досаден придатък, неизбежен, но не бог знай колко необходим спътник на литературата. И странното е, че тези антикритически настроения най-често са идвали от страна на онези, които най-много би трябвало да са поласкани от съществуването на критиката, тъй като тя в същност се занимава с делото им - идвали са от страна на писателите. Известното възклицание на Гьоте „Убийте това куче, той ерецензент" съвсем не се отнася до някакво лошо отклонение от критиката, но по-скоро съдържа един доста чест за писателите скептицизъм по отношение на критиката. И странното е, че това възклицание се е отронило от устата на писател, който при цялата органичност на творческия си талант, при цялата спонтанна сила на своето вдъхновение не е сляпа „пееща птичка", а творец с ясно интелектуално съзнание за същността и функциите на литературата, със способност за логическо обосноваване на изкуството, с други думи - с критически способности, един от онези творчески духове, у които художническо-творческото и критическо (а дори и научно познавателно) начало са в щастливо съжителство и равновесие. Малцина са наистина писателите, които и открито признаваха голямото и равноправно присъствие на критиката в литературата, като Томас Ман, макар и да не са малко онези писатели, които в еднаква степен бяха ярки и като критически, и като творчески духове - в нашата национална традиция такива са Ботев и Пенчо Славейков, Гео Милев, дори дядо Вазов, когото сме склонни да считаме по-скоро за напълно органичен, отколкото за интелектуално-рефлексивен талант.

Съдбата никога не е била особено благосклонна към нашия народ! Колко много и страшни изпитания, колко неимоверно тежки страдания, колко фатални превратности е преживял в своето тринадесетвековно съществуване! И ако въпреки всичко е оцелял, за да бъде днес сред онези, които са начело на световната цивилизация и култура, то се дължи на неизменния му стоицизъм и необозрима духовна енергия, на непреодолимата му воля да бъде вестител на по-възвишени принципи, съзидател на социални, естетически и нравствени ценности, радетел на народностни и общочовешки идеали. Тази негова културно-историческа мисия е толкова по-значима и поради обстоятелството, че все същата трагичнодраматична съдба са имали и онези първенци на духа, апостоли на словото и делото, които през отделните исторически епохи са въплъщавали и са изявявали народностните борчески и творчески сили, чертаели са пътища за национално утвърждаване и културно възмогване, осъзнавали са и са осъществявали повелите на времето. Много и много от тези херои на мисълта са погивали било от чужди, било от свои, преди още да могат да разгърнат големите си интелектуални възможности, преди да дадат всичко, на което са били способни като обществени и духовни строители. Сред малцината, които смятахме, че са пощадени от подобна жестока орис, бе един от пионерите на националната ни литературна наука, връстникът на освобождението ни от турско робство акад. М. Арнаудов. Но и той, ветеранът на българознанието, ни напусна точно в дните, когато обглеждахме изминатия път през тези сто години, когато отново се връщахме с благоговение към онези събития и дела, които изведоха народа ни от забвение и направиха възможно националното ни освобождение. А колко много бе извършил недоживелият до своя стогодишен юбилей учен за проучването и осветляването на онези фактори и предпоставки, довели до събарянето на многовековното османско робство! Именно на великите апостоли на борбата за национално политическо и духовно освобождение големият учен-родолюбец бе посветил толкова много трудове. Наистина, колко много говори самият факт, че в годината, когато чествуваме стогодишнината от националното ни освобождение, трябваше да отпразнуваме и стогодишния юбилей на един от най-ревностните изследвачи на неизмеримо величавата епоха! възрожденска Смъртта е нелепа и тогава, когато идва на преклонна възраст. Толкова повече, когато идва в дни на повишени народностни вълнения, когато със законна гордост обосноваваме политическата и духовната зрелост на нацията ни за самостойно съществуване.

Интересът на Михаил Арнаудов към психологията на литературното творчество се формира в началото на века главно по време на специализациите му във Франция и в Германия. Но като трайно направление в научната му работа този интерес се утвърждава с неговото избиране за преподавател в Софийския университет (1908). След този период на „натрупване" са първите му статии изследвания по психология на творчеството: „Поетът като наблюдател" (1911), „Към психографията на П. К. Яворов" (1913), „Развой на литературната пси хология" (1916) и др. М. Арнаудов разработва психологията на творчеството не като самостоя телна научна дисциплина, а като дял от литературната наука“, предмета, зада1 чите и състоянието на която излага в труда си „Увод в литературната наука". Според този труд „предмет" на литературната наука е самата литература", схваната като „словесно произведение, което никне от творческо настроение и има художествена форма"2 Това определя двата „главни белега" на литературата като предмет на специално изследване: един психологически" - продуктивното състояние, „вдъхновението", и един, естетически", който се отнася до външната, езиковата страна" на готовото дело. „Без творческо настроение и без художествен стил - пише М. Арнаудов - не може да се мисли ни едно истинско произве дение на литературата. В този смисъл литературната наука може да се схване по същество" като „наука за принципите на творчеството" 3 й От така очертания „предмет произтичат задачите на литературната наука. Първата задача се отнася до „психологията на творчеството" в качеството на теория за духовен живот и творчески процес у литературната личност". Втората задача е в областта на литературната морфология“, която държи сметка за „класификацията" на литературните произведения по род и вид, за тяхното „потекло“ и за „насоките на изображението" в литературата като цяло - лирика, драма, епос. Но наред с необходимостта да се разкрият „механизмът на творческия дух", възникването на литературните произведения и формално-стилистич1 М. Арнаудов. Увод в литературната наука. Задачи - история - съвременно състоя ние. С., 1920. 2 Пак там. с. 3. Пак там, с. 6. 4 Пак там, с. 17. ните им качества и особености трябва да се държи сметка и за „първите причини" и „крупнейши явления“, които обуславят създаването на едно или друго произведение на изкуството и израстването на един или друг творец. Тук встъпва в своите права „философията на литературното развитие". С други думи, задачите на литературната наука се свързват главно с „психологията на творчеството“, с литературната морфология“ и с „философията на литературното развитие".

В прозата си Михаил Пришвин, един от големите художници на руската природа, говори за „родствено внимание". За дълбоко, разбиращо внимание към дивите зверове, към птиците и растенията. За сърдечно съучастие в тайните на живия свят, което ни помага да вникнем в тайните на собствената си душевност. И Изкуството е немислимо без това „родствено внимание". Но всеки творец го изразява по свой начин. Пришвин, надарен с тънка поетическа чувствителност забележителни способности на изследовател, наблюдава природата с любо питните очи на естественик и натурфилософ. Именно наблюдава - повторяе мостта на този глагол в разказите и повестите му не е случайна, тя точно отразява отношението повествовател - художествен обект. („Започнах да наблюдавам", пише авторът в цикъла „Златната ливада". Или: „През пролетта се скитахме из гората и наблюдавахме живота на птиците, които живеят в хралупи.") Първият полет на дивото пате (Подхвъркачета“), златният взрив на глухарчетата, разтворили длани към слънцето („Златната ливада"), спасителните операции на горския доктор - кълвача („Горският доктор"), - това са по същество миниатюрни очерки, ескизи. В тях животните и цветята съществуват сами за себе си, като шедьовър на природата, изящни и одухотворени. Човекът ги съзерцава отстрани с разбиране и любов. А вече от това обичливо съзерцание тръгват нишките, свързващи земното многообразие с неизчерпаемото богатство на човешкия свят. Тогава епизодът, видян в леса, се проецира върху отношенията между хората. И идва характерната пришвиновска поанта, добродушно-иронична или озарена от мек лиризъм, в която е вложено философското съзнание за сложността на живота, за единството и неделимостта му. У Пришвин човекът идва сред природата като първооткривател. В единението с нея той нерядко търси да надмогне самотата. Иовковите герои, напротив, са неделими от природата. Те не я наблюдават - те са целите в нея и тя е в тях: в тяхното светоусещане и манталитет, в мислите и бита им. Първични и примитивни, те затова са добри и красиви - защото не познават студените тръпки на отчуждението. В развоя на прозата ни от началото на века Йовков не е единственият, който се обръща към света на безсловесните. Българската анималистична традиция има у Елин Пелин и Георги Райчев, у Илия Волен и ранния Емилиян Станев великолепни образци, достойни за една световна антология. Сред тях певецът на Добруджа умее като никой друг да извиси жизнените форми, да намери свой ключ към връзката между хора и животни. Емилиян Станев например предпочита да покаже тая връзка чрез нейното отрицание.

Първият опит на Вазов в белетристиката е повестта „Неотдавна“. В същ ност това са мемоари, в които авторът разказва за своето участие в революционния комитет в Сопот, за трудното си бягство от града до Пловдив, а оттам до Цариград и Румъния, за участието си в революционния комитет в Румъния. След неуспеха на Априлското въстание Вазов се страхува за живота си и се стреми неприпознат да премине през тоя дълъг и опасен път. Какви белетристични качества демонстрира Вазов в своя първи опит? Авторът не преследва големи творчески амбиции и в първата проба на перото му в прозата не бива да търсим изявите на един разцъфтял вече талант. Пък и рядко някой белетрист е постигал големи успехи още с първата си творба - умението на белетриста се натрупва бавно и постепенно. Но още в „Неотдавна" Вазов разкрива едно от най-ценните качества на белетриста - умението да фабулира, да изгражда сюжет. Като имаме пред вид документалния характер на произве дението, като имаме пред вид стремежа на автора да избягва срещи и разговори (за да не бъде разпознат), като имаме пред вид колко ограничен е повествователят във времето и мястото на действието, а оттам и в композирането на работата си - само тогава можем да разберем колко голям е успехът му в това първо белетристично произведение. Той пътува от едно място до друго (и това определя композицията на творбата), принуден е да бъде сам, избягва да се среща с едни и същи хора и затова не може да влиза в трайно взаимодействие с други герои, в трайни сюжетни връзки с тях, стеснени са и възможностите за водене на диалог, обстановката непрекъснато се мени и заплашва да претрупа повестта с твърде много описания. И въпреки всичко това Вазов успява да създаде един занимателен сюжет и да напише една творба, която се чете с истинско увле чение. А едно от първите качества на белетриста е тъкмо умението да ангажира вниманието на читателя, да го заинтригува, да създаде занимателен сюжет. В ония далечни години, когато нашата белетристика все още си проправя път и търси да създаде от недостатъчно образования българин свой читател, занимателността на сюжета е задължителен белег за успеха на всяка повест. Не по-малък е успехът на Вазов и в овладяването на белетристичните сред ства за изграждане на образа. Колкото и да е затруднен от обстоятелството, че в „Неотдавна" има в същност само един герой, Вазов все пак успява да го постави в контакт с други лица или с други условия и в тоя контакт да даде възможност на героя си - на повествователя, защото действието се води от негово име - сам да се изяви пред читателя. Дори и епизодичните лица, с които ни среща, се характеризират с изявена индивидуалност, с точно доловени черти на характера, с пластично оживени портрети.

Българският език има многовековна история. Най-рано от всички славянски езици тя е документирана и с писмени паметници. В продължение на векове бъл гарският език се развива и като говорим, и като литературен. Досега усилията на историците на българския език бяха насочени към изследването на историята на говоримия български език и това е напълно естествено. Да се открият основните промени, които изживява той, е нещо изключи телно трудно. Нашето езикознание дължи особено много на изтъкнатите български езиковеди: Беньо Цонев, Стефан Младенов, Юрдан Трифонов, Любомир Милетич, на техния ученик Кирил Мирчев, който създаде и цяла школа от свои ученици - специалисти по история на българския език. Преодолявайки труд ността, която представя липсата на паметници от предписмената епоха, а също и традиционността и консервативността на писмените паметници, нашите учени успяха не само да очертаят необикновено сложната история на говоримия бъл гарски език, но и да я периодизират по напълно задоволителен начин. Те обясниха и механизмите на процесите, които са се извършили със синтетичния бъл гарски език в сложната обстановка на балканската езикова общност, която обстановка, стимулирайки заложени в езика предразположения, го превръща в един напълно аналитичен език, единствен от славянските езици. От южните славянски езици нито сърбохърватският, нито словенският език не са изгубили своята склонитбена система, а само българският език от географските области Мизия, Тракия и Македония, които очертават етническите граници на българската езикова територия през вековете. Периодизацията на говоримия български език обхваща: Предписмения период, т. е. времето от разселването на славяните и идването на източната група на южните славяни - която се превръща в българска група - на Балканския полуостров, като заселва не само посочените по-горе географски области, но навлиза дълбоко в Епир и Тесалия. Там славянските маси се претопяват от завареното гръцко население, но оставят важни следи в топонимията, които бяха така успешно изследвани от Макс Фасмер. Данните за предписмения период естествено са твърде оскъдни. Те ни дават само най-обща характеристика на фонетичната система на тези славянски групи.

В основата на идеала на античния човек за красивото стои живото човешко тяло. Тъй като това тяло се състои от различни стихии, то е прекрасно, когато има хармония между тях и когато принципът на телесния живот - душата, господствува над тях. За античния грък красотата има пластичен характер. Красотата, взета като всеобщ принцип, а не като индивидуално изявена в човека, в природния пейзаж и пр., елинът търсел и откривал в космоса и в живото човешко тяло. Обобщаващ момент на това намираме в схващането на Протагор за човека „като мярка на всички неща"3. Тази степен на абстрактност води до предаване универсална стойност на красотата. В антична Елада красотата, разглеждана в нейния безкрай и актуалност, но конкретно изявяваща се у човека като единство от материален и общотелесен жизнен принцип, е митичност. Всеки бог от гръцкия пантеон е обобщение на една сфера от битието изобщо: или на властта, или на любовта, или на морската стихия и т. н. Във всеки случай обаче този бог е представен като човек, но не като конкретен, а като обобщен образ. Такива са Зевс и Посейдон, и Венера, и Афродита и пр. Но античният елин, като представя божеството в осезаеми форми на обикновен човек, не превръща този образ в идеал на нещо. Той е човек и в своята вътрешна нагласа. Мирогледът на елина, който се свежда до материализиране на една обобщена представа, не е свързан с извънземното. Неговите богове са живи същества, които обитават не извън земната сфера, а Олимп. Техният начин на живот, макар те да са безсмъртни, не се различава от този на хората. Те воюват помежду си, сътрудничат си, обичат се и си изневеряват. Човекът, когато ги изобразява, в същност представя себе си. Това ще рече, че и неговата представа за красивото има пределно земен характер. Митично е съдържанието на статуята, но то не е формата на изобразеното божество. Митичното, както пише К. Маркс, е почвата, върху която израства гръцкото изкуство, но негово съдържание остава човекът, облечен в митична дреха.

Волфганг Борхерт е несъмнено най-яркият представител на младата генерация немски писатели през първите години след края на Втората световна война. Още тогава мнозина основателно свързват творчеството си с надеждата за обновяване и разцвет на прогресивната немска литература след 13-годишното и преследване и изгнание по време на Третия райх. Борхерт е и очакваният първи глас на преодолялата идеологическите заблуди на националсоциализма, дезилюзионирана след суровия урок през войната немска младеж, която е търсела жизне нонеобходимата връзка с прогресивните сили в света и пътя към щастливо бъдеще на своята нация. В литературните творби, които той написва през първите две, удивително плодотворни за творчеството му следвоенни години (те са и последните от неговия живот - писателят умира на 26-годишна възраст през 1947 г.), намират израз болката, гневът, лутанията и надеждите на хора от поколението, което някои отново наричаха „бито“ или „загубено". В творчеството на Борхерт проличава ярко близостта на автора до духовната нагласа на широки слоеве от немския народ непосредствено след края на войната. За това допринася до голяма степен обстоятелството, че той през краткия си жизнен път е бил съпричастен към трайни и дълбоки преживявания от недалечното минало на милиони свои сънародници. Младостта на Борхерт преминава сред ужасите на фронта, в затворите на Третия райх, в нищета и страдание през първите следвоенни години в родината му. Наред със значителните художествени постижения в неговите творби непреходната му слава се дължи и на рядкото му умение да релативира личните си преживявания до обобщено, реалистично пресъздаване на типични явления във важни моменти от развитието на нацията - националсоциалистическия гнет, войната и преди всичко кризисните първи години след нейния край. По-голямата част от късите разкази на В. Борхерт, както и единственото му драматическо произведение - „Навън пред вратата“ („Draussen vor der Тиг) могат да бъдат обединени в идейно-тематичен комплекс, обусловен от централния проблем в тях - кризисното съществование на човека в условията на първите следвоенни години в Германия.

Дългогодишната дружба на Иван Вазов с известния книжовник, педагог и общественик Атанас Т. Илиев води началото си от пролетта на бурната 1876 г. Те се срещат за пръв път в Цариград, където Вазов на път за Букурещ престоява няколко дена. „Един ден в книжарницата на „Промишление" при Ив. Говедаров - разказва в спомените си Ат. Илиев, дошъл тук във връзка с отпечатването на свои книги, - се намери нов, непознат мене дотогава млад човек. Заедно с някой студент от медицинското училище той се качи горе в стаята, която беше над самата книжарница. Говедаров ми каза, че той бил поетът Ив. Вазов, който бяга от Сопот. В кратко време се запознах с него. Освен дето се срещахме в книжарницата, той ме посети и в камарата. Разговаряхме се по положението. Някак неловко и съвестно му беше, че се готви да напуща тъкмо в това време родината. За да го успокоя, аз му казах горе-долу следните думи, които изразяваха и моето дълбоко убеждение: „Вие сте потребен за отечеството. Вашата заслуга ще бъде много по-голяма, като обогатявате литературата с производите на музата си, отколкото ако гниехте в турските зандани. Вие бяхте в Румъния и отивате пак там. Работете с перото си." Виждах, че тези думи го ободриха. И наистина Ив. Вазов замина наскоро за Влашко..." По-късно пътищата на Вазов и Ат. Илиев се пресичат многократно. Още на следната го дина те се срещат в току-що освободения Свищов, където Вазов е на служба в канцеларията на свищовския губернатор. През първата половина на 80-те години, заемайки отговорни административни длъжности в Стара Загора, Ат. Илиев посещава често Пловдив, тогава столица на автономната област Източна Румелия, където се среща с Вазов; същевременно той сътрудничи в редактираното от него списание „Наука“. Те обаче се сближават особено в периода 1889-1892 г., когато Ат. Илиев учителствува в София, а Вазов току-що се езавърнал в родината след продължителното изгнаничество. „С народния поет Ив. Вазов бяхме близки съседи, добре си жи веехме и срещахме се често още в началото на 1889 г., когато се бе завърнал от емигрантството. Ала откак започна да се печата романът му „Под игото“ в Сборника, ние постепенно станахме неразделни другари" - бележи в спомените си Ат. Илиев, който тогава е и уредник на основания по инициатива на Ив. Д. Шишманов „Сборник за народни умотворения, наука и книж нина". 2 Пак през същия период Вазов редактира сп. „Денница“, в което Ат. Илиев участвува със статии и преводи. След като през есента на 1892 г. Ат. Илиев напуска София, за да заеме длъжността директор на Старозагорската девическа гимназия, двамата приятели вече почти нямат възможност за непосредствено общуване (с изключение на някои кратковременни срещи - през 1895, 1897 и 1900 г. в София, през 1902 г. в Цариград и пр.), но в замяна на това поддържат оживена кореспонденция. Особено зачестяват писмата им през есента на 1899 г. и началото на 1900 г.,

Първите три книжки за тази година на сп. „Вопросы литературы", орган на Инсти тута за световна литература „Максим Горки" и Съюза на съветските писатели, продължават основните насоки в дейността на това издание: всестранно и задълбочено да се анализира развитието на съвременната съветска литература; да се осветляват от марксически позиции етапи, направления или личности, свързани с литературното и културното наследство; своевременно да се разглеждат найинтересните явления в световната литература. Разбира се, обликът на списанието се допълва и от крайно интересните архивни материали и публикации, от любопитните интервюта с видни писатели, от рецензиите за литературоведски и критически книги и пр. Книжка първа от т. г. се открива с рубри ката „Живот, изкуство, критика", под която са поместени статиите на М. Пархоменко Епосът на революционното обновление на света" и на И. Гринберг „Свят, отворен за поезията". В същност с тях продължава за дълбоченото изследване на тенденциите в развитието на съвременната многонационална съветска литература. В статията на Пархоменко например се проследява традицията на съветската литература в епически мащабното пресъздаване на новия социален живот, на крупните събития в над шестдесетилетната история на СССР. От литературата на 20-те години до най-новите явления в прозата - това еширокият диапазон на вниманието на изследователя. Анализирайки обилен материал, Пархоменко проследява постепенните натрупвания в литературата от последните години, които подсказват нов епически „взрив". Статията на И. Гринберг разглежда преображенията на приказното, чудесното“ (от чудо) начало в съвременната поезия и проза. Безспорно голям интерес буди и статията на В. Кутейшчикова „Историко-културната самобитност на Латинска Америка: идеята и нейното осъществяване“. Тук, както се вижда, става дума за традициите и етапите в развитието на един регион", който в последните десетилетия се оказа в центъра на вниманието на световната културна общественост с оригиналността и значимостта на своята поезия и проза. В. Кутейшчикова 138 проследява развитието на културата в Латинска Америка, разкривайки сложния механизъм на първоначално доминиращо влияние на испанската литература и култура, заменено от повика към европеизъм и модернизъм, за да се стигне до осъзнаване на самобитността на своя регион и качественото му извисяване в художественото творчество. Между интересните материали в книжката безспорно се нарежда и статията на В. Каменов „По законите на поезията (За вътрешния живот на епоса на Толстой)", в която се анализират някои структурни особености на епическото творчество на Толстой, както и статията на В. Молчанов „Управление чрез изкуството, или изкуството на управлението". Впрочем значителен интерес представлява и разговорът с Н.Думбадзе в рубриката „В творческата лаборатория“, а сред архивните публи кации се открояват „Дм. Фурманов за мемоарната литература, посветена на гражданската война“ и „Ранните пушкински студии на Ана Ахматова". Книжка втора се открива с материали от научната конференция „Великият Октомври и литературният процес на съвременната епоха". Статията на В. Дмитриев „Търсе нията на нов герой" разглежда някои интересни прозаични творби от последно време, около които имаше и оживени критически спорове, обединени от стремежа да се пре създадат нови социално-психологически типове. Под рубриката „Идеология, естетика, култура" е поместена статията на Ц. Кин Да пишем книги или да се занимаваме с политика?", в която се анализира културнополитическата ситуация в съвременна Италия, някои симптоматични явления, свързани с кризата на традиционната буржоазно-либерална интелигенция. Сто и петдесет годишнината от рожде нието на Н. Г. Чернишевски е отбелязана със статията „Изпитанието на времето" от Е. Плимак. Романът „Какво да се прави?" и неговите критически интерпретации в различни времена са обект на изследване в статията, допринасящи да се навлезе по-дълбоко в идейното съдържание на творбата. От по-друг характер е статията на М. Чудакова „Поетиката на Михаил Зошченко (Проблемът за авторското слово)".

Необходимо ли е с дълъг увод из исто- рията на литературното анкетиране да до- казваме всеизвестното - че у нас то има високи и незаменими образци, но няма традиция; че направеното от Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев стои като тъжен укор към нас - колко големи писатели отнесоха в гроба своите изповеди! Не говоря за творци, изминали жизнения си път, преди съвременниците да схванат истинската величина на таланта им, като Дебелянов Вапцаров, Пеньо Пенев и др. Но Елин Пелин живя повече от Йовков, ала ня маше своя" Спиридон Казанджиев; пред очите ни си отидоха Димитър Димов, Талев, Фурнаджиев... прекъсвам изброяването, за- щото би могло да ни отчае - пропуснатото в тази област не се наваксва. Припомням общоизвестното, защото в тази светлина можем да оценим значението на новата поредица „Литературни анкети". Нейната цел е да направи онова, което не бе по силите на отделни ентусиасти - да спомена само Атанас Свиленов: да обхване всички видни съвременни писатели, както и да из- дири из архивите анкети с онези, чието слово вече не можем да чуем. (Например предстои да излезе анкета с Теодор Траянов.) В същ- ност едва ли бихме могли сега да схванем истинската стойност на тази поредица - лите- ратурната анкета е особено щастлив“ жанр, чиято ценност расте с времето. Излезлите досега две книги не са достатъчни за една обобщена преценка на поредицата. Затова, преди да се спра на тях, бих искал бегло да засегна два въпроса с принципно значение. Първият от тях е за същността на литературната анкета. В какво е нейната ценност? Не ще и дума, в това, че те са .... .. нищо не заменими източници както на документални свидетелства, а така също и на автентични указания за естетическите им (на творците - б. м.) вкусове, мнения, характе ристики на лица и събития, литературни и граждански позиции", както е казано в предговора на редколегията към първата книга от поре дицата („Емилиян Станев", с. 5) Тоест анкетите са ценни с богатия фактически материал. Но тук се налага едно уточнение какъв фактически материал? Въпросът е много важен както за възприемането на анкетите (а някои реакции на отделни литератори показват, че те не са наясно именно за това), така и с оглед работата на анкетьора. Нямам възможност да се разпростирам, но бих искал да отбележа, че когато става дума за биографични данни, които се съдържат в архивни източници, аз не бих гласувал пълно доверие на анкетата. Човешката памет лъже - не говоря само за грубите грешки и „бели петна", но и за неволните изопачавания, когато под патината на времето човек смесва - малко или много - онова, което ебило, с онова, което би желал да бъде. Затова и анкетата се насочва към индивидуалното възприятие на събитията. Кога писателят е завършил гимназия при мерно, може лесно да се провери, особено за творци от по-ново време. Но с какво е за помнил той ученическите си години, какво са формирали те у него — можем да научим само от писателя. Какви са промените в редакциите на дадено произведение, е лесно да се установи, трябва „само" добросъвестност и труд. Но от какво са продиктувани тези промени (въпреки че се случват и разминавания между намерение и резултат) - това ще ни каже творецът. Тази двойственост" на жанра личи и в друга сфера. Безспорно в анкетата намират дискурсивен израз обществено-политиче ските, естетическите и пр. възгледи на твореца. Но по същество те винаги са победни от въплъщението им в творчеството му (ако става дума за истински творец). Изглежда парадоксално, че в тази толкова суверенна област - та кой може да ни разкрие разбиранията на един човек освен самия той - може да има подобно разграничение. Да, но това е творец, който в произведенията си по правило „знае“ повече, отколкото като личност. Нека си припомним само Лениновата оценка за творчеството на Толстой.

Литературната критика - изкуство или наука, Този труден въпрос все не получава задоволителен отговор, защото и самите критици не са единни в себепознанието си. В различни исторически периоди, в зависимост от ред обществени фактори са били издигани в култ различни компоненти на критическата мисъл. Имало е времена, когато критикът е бил преди всичко артист и поет (при романтизма примерно), и други, когато се е ценяла рационалната му мисъл, способността за научен синтез (например критиката на позитивизма). Но големите личности, истинските творци в критиката винаги са съчетавали в себе си артистизма с научността, богатата асоциативност със здравата логика. И повече от всякога, за да бъде градивна, проблемна и действена литературната критика, днес нейните жреци трябва да притежават универсалността на талантите, трябва в творбите си да ни привличат с дълбочината на научното мислене и блясъка на художестве ното въобръжение. Съвременният читател притежава интелектуалната зрелост да възприема пълноценно сериозните критически текстове. Повишеният читателски интерес към труда на литературоведа е своеобразен отрицате лен отговор на теориите за херметичността на този труд. В статията си „Об эстетическом изучении памятников культуры прошлого" (Вопросы литературы, 1963, № 3, с. 111) акад. Д. Лихачов пише: „Историята на литературата е не само наука, но и изкуство, и познание на литературата, и не само научно познание, но и художествено. Художественото познание изисква в известна степен и художе ствено претворяване на опознатото в научните работи, призвание не само да съобщят резултатите от изследванията, но и да предадат естетическите ценности на всички тези, за които са предназначени." Признаването на 148 художествената критика за изкуство води със себе си извънредно важния извод, че трудът на литературоведа трябва да бъде разбираем и близък на читателската аудитория, защото времето на максимата „изкуство за изку ството" отдавна отмина безвъзвратно. Изказаните дотук размишления не са самоцелни, те имат пряко отношение към рецензираната книга. Елка Константинова умее да интерпретира увлекателно резултатите от научния анализ и да довежда до читателското съзнание естетическите ценности, които открива в наблюденията си над лите ратурния процес. „Със съвременен научен под ход и със съвременен трепет трябва да се анализира литературното минало, а съвременната литература да се разглежда като логическа последица от това минало... Психологията, философията, историята, социоло гията... задължително участвуват днес в литературното изследване, в проучването на литературното минало“ (с. 6). Тази широка програма за литературното изследване предопределя читателското съучастие в научното търсене. Върху специфичната територия на литературата се извършват наблюдения, валидни за обществената и духовната характе ристика на съвременника, извършват се задълбочени анализи над еволюционните процеси в обществото, които водят до качествени изменения и в литературата. По същество на писването на една многотомна история на националната литература е свидетелство не само за нивото на литературоведското мислене в този период, а и преди всичко за онази съвкупност от представи за миналото, настоящето и бъдещето, която най-точно отговаря на съвременния светоглед. Именно написването на тази многотомна история на българската литература е ръко водна мисъл за авторката в новата и книга. Елка Константинова търси и предлага своите разрешения за възможните пътища към капиталния труд, тя споделя съмненията си и се опитва да синтезира натрупания градивен опит в нашето литературознание, за да посочи това, което не достига, което трябва да се направи в близкото бъдеще. Мисълта и грижата за голямото начинание обединява отделните статии и предопределя конфликтността, заложена в тях. Литературоведката повежда борба със старите схеми, с прилагането на чужди развойни тенденции, с учебНикарското схематизиране на периодизацията. Тя излиза от единствено вярното твърдение, че ,, националното своеобразие на нашия художествен развой не повтаря ничие друго, има свои собствени закономерности в хилядо летната си еволюция и на фона на световното литературно развитие изпъква именно със своята неповторимост“ (с. 7).

Съветското литературознание има вече твърде голям опит във всестранното осветя ване на проблемите, свързани с развитието на руската литература. Но търсенето на истинските измерения на този изключителен литературен феномен е и ще бъде негова за дача. Тя насочва изследователите към необ- ходимостта да бъде изяснено националното своеобразие на руската литература - въпрос, който занимава такива изтъкнати литературо150 веди като Д. С. Лихачов, А. А. Морозов, Б. И. Бурсов, Н. Я. Берковски и др. Книгата на добре познатите у нас видни съветски учени Е. Н. Купреянова и Г. П. Макогоненко „Националното своеобразие на руската литература" в концептуално отношение бележи редица нови моменти. Построена върху ленинския принцип на историзма, тя представлява своеобразна история на утвърж даването на националното своеобразие на руската литература от XI до XIX в., построена в актуалния за литературознанието план на общоевропейските литературни процеси. Авторите са намерили верен методологи чески ключ за правилното решаване на слож ните въпроси на руската литература и взаимодействието и със западноевропейските лите ратури. Задачата им е да представят „типологическото единство на фундаменталните закономерности“ в общоевропейския историколитературен процес. За да бъде очертан „междунационалният типологически модел", е нужно преди всичко да се изучат и посочат онези явления, които определят националната типология. Това е и изходното начало в работата на двамата автори. Включването под такъв ъгъл на руската литература в единния развой на европейските литератури способствува най-пълно да се разкрие националното й своеобразие. Успехът в провеждането на типологичния анализ е обусловен и от избора на оня проблем, чрез който най-пълно се откроява своеобразието на руската литература - основния в нея проблем за човека, съотношението човек - общество. Подзаглавието на книгата - Очерци и характеристики", уточнява спецификата на изследването, което цели не всеобхватност, а открояване на характерните акценти. Конк ретният анализ в него е подчинен на систематизирането на явленията, обуславящи хода на общия литературен процес. Сравнителният аспект разкрива не само въздействието на руската литература върху останалите, а и онова, което творчеството на нейните крупни представители е асимилирало от тях. Подбо рът на автори и художествени произведения илюстрира последователно провеждания в работата двоен принцип - на сходство и отлика. Първата част на книгата е посветена на Древноруската литература. В нея Е. Н. Купреянова е насочила вниманието си към кардинални (някои от тях - спорни и досега) проблеми от исторически, общокултурен и литературен характер. Възникването, формирането и развитието на руската литература се разглеж да като неделима част от държавното дело и строителство. Аргументирано е обоснована тезата, че социално-икономическото разви тие на Киевска Русия достига до утвърдени феодални отношения чак в началото на XVIII в., момент, в който повечето западноевропейски страни са в най-висок стадий на Феодално развитие.

Радостно явление е, че от известно време чуждестранната културна общественост проя вява по-голям и по-задълбочен интерес към българската литература. Зачестиха в чужбина преводите на български художествени произведения, както и научните изследвания върху отделни видни български писатели. Още по- радостно е, че този интерес се проявява и към дейци от по-ранни периоди в развитието на нашата литература - към старобългарската и възрожденската литература. Съвсем понятно е, че от възрожденските писатели Паисий Хи- лендарски и Софроний Врачански заемат важно място в чуждестранните публикации. Най-нов израз на такова внимание еизлязлата през 1976 г. книга „Житие и страдания 154 грешнаго Софрония (Автобиография)". Това е висока оценка както за книжовното дело на скромния котленски свещеник поп Стойко, по-късно врачански епископ Софроний, така и за приноса на българската литература в общоевропейското литературно развитие. Та кава оценка е изказана в изследването на автобиографията, дадено непосредствено след нейния текст (фотоснимки по оригинала и наборно). За такава оценка говори и фактът, че „Житие и страдания грешнаго Софрония" излиза в поредицата „Литературные памят ники", издание на Съветската Академия на науките (изд. „Наука", Ленинград, 1976), дето се публикуват творби на световната художествена класика. Този факт е изключително важен и ценен за нас, защото прави Софрониевата творба достояние на световната културна и литературна общественост. Издадената творба на Софроний Врачански е дело на двама вещи познавачи на средновековната руска и българска литература, на двама ценители на българската култура - А. Н. Робинсон и Н. М. Дилевски. И двамата имат ценни публикации, свързани с нашето средновековно културно развитие и с нашето Възраждане. Изключително ценна, с голям принос в проблематиката за Пансий Хилендарски е книгата на А. Н. Робинсон „Историография славянского Возрож дения и Паисий Хилендарский" (Москва, 1963). Н. М. Дилевски (покрай другите негови изследвания върху нашата културна история) е най-добрият специалист сега у нас върху историята на Рилския манастир, на трайните и вековни връзки на този манастир с Русия, най-добър познавач на култа на Иван Рилски в Русия, на проникването на този култ в руската книжнина. И някак съвсем естествено е обичта им към старобългарската култура да се изрази и към дейци от по-късна епоха, здраво свър зани със Средновековието. Такъв израз е разглежданата тяхна книга, която е погълнала много творчески усилия и на двамата, ценен принос в научната литература за Софроний Врачански, ценна и с това, че прави широко достояние творбата на бележития български писател-възрожденец. Тяхната книга е образец за подобни издания. Тя е венец на досе гашните проучвания за Софроний. Българската научна и културна общественост посреща с голяма радост това издание. Макар и твърде учудващо да звучи, но факт е, че в руската наука към Софроний Врачански е проявен по-голям интерес, отколкото към Паисий Хилендарски. Това се отнася и за превода и изданията на техните съчинения. Докато „История славяноболгарска" няма нито един превод на чужд език (има само руски издания от А. В. Лонгинов, 1885 и 1893 г., който издава т. нар. Тошковичев препис на историята), то „Житие и страдания грешнаго Софрония" се радва на превод на няколко езика.