Книжка-2

1980, Книжка 2 - Съдържание

Изтича вторият етап от Дългосрочната комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността - програмата „Леонардо да Винчи". Поредица крупни мероприятия запознаха българския народ с многостранното художествено, философско, научно-техническо и пр. наследство на гениалния флорентинец. Пред нашите очи ярко се открои фигурата на един от титаните на човешкия дух, на една от немногото лич ности, които въплъщават и нагледно показват неограничените духовно-творчески възможности на човека. Такива личности смело прекрачват границите на своята страна, народ, епоха, превръщат се в съвременници на всички времена, в достояние на цялото човечество. По този начин те играят важна роля за достигане на онази грандиозна задача, която за пръв път в историята на човечеството си поставя развитото социалистическо общество - постигане на хармонично и всестранно развитие на личността, пълно отприщване на творческите й способности и създаване на условия за максималната им обществена реализация, изграждане на утрешния свят по законите на съвършенството, хармонията и красотата. Както е известно, това е главната и крайна цел на Дългосрочната комплек сна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността. Запознаването с живота и дейността на най-великите гении на човечеството, като Леонардо да Винчи, Н. К. Рьорих, В. И. Ленин, Константин-Кирил Философ, Алберт Айнщайн, Рабиндранат Тагор и др., си поставя качествено различни и по-високи цели, отколкото обикновеното популяризиране на създаденото от тях. Защото, казано с думите на др. Людмила Живкова: „Дълбочината, всеобхватността и многоаспектността на творческите и научните интереси говорят за ярката индивидуалност на тези личности, стремили се към реализацията на високи идеали и цели. Освобождавайки своето съзнание от предразсъдъците и ограничеността на егоцентризма, те са се приближавали към своите идеали, реализирали са ги. Задълбоченото отношение към проблемите на живота, научно-творческият подход при анализа и преосмислянето на основните еволюционни явления са откривали пред техния духовен взор същността на общочовешките принципи, природата на обществените и духовните явления. Те са се издигали над ограничените, тяснонационални интереси и над незначителните, преходни проблеми на своите епохи, за да влеят завинаги своите усилия в непреходните духовни и културни достижения на човечеството.

Тъй като познанието не знае граници и никоя идея не изчерпва задачата на съзнанието, тя е обречена да загине в неразбираемото явление, което са и предопределили и подготвили най-необичайните ужаси и усещания; те ни рисуват нестабилни светове, несъвместими с пълнотата на живота: светове нечовечни и уродливи, подобно на онези, които скицира геометърът, играейки си със свои те аксиоми, и физикът създава, допускайки други константи, различни от прие тите. Между яснотата на живота и простотата на смъртта: сънищата, болезне ните състояния, екстазът - всички тези почти невъзможни състояния, които ся каш въвеждат приблизителни стойности, ирационални или трансцендентни решения в уравнението на познанието, поставят степени, изменяеми величини и неизразими фази; защото няма имена за онези неща, сред които човек е сам. Както изтънчената музика съдържа свободните ни сънища и заедно с тях върховното внимание, като постига синтез между две моментни вътрешни със тояния, така и колебанията на психическото равновесие ни позволяват да възприемем извъннормени начини на съществование. Ние носим у себе си форми на чувствителност, които не могат да дадат плод, но могат да покълнат. Това са мигове, почерпани от неумолимата критика на трайността; те не устояват на цялостното функциониране на нашето същество; или ние загиваме, или те изчезват. Но те са чудовища, пълни с назидание - тия чудовища на светоусе щането, тия мимолетни състояния - пространства, в които познатите ни последователност, връзка, развитие са изопачени; царства, в които светлината е свързана с болката; силови полета, където нашите страхове и страсти ни осъждат на странни въртения в кръг: материя, изградена от време, буквално бездни от ужас или любов, или спокойствие; пространства, чудновато сраснали сами със себе си, неархимедови области, презрели движението; застинали гледки в проблясъка на мълния; равнини, които пропадат с нашата погнуса, огъват се пред найнезначителните ни намерения... Не може да се каже, че те са действителни, не може да се каже и че не са. Който не ги е прекосил, той не познава цената на естествената светлина и на най-баналната среда; не познава истинската деликатна точка на света, която няма нищо общо с алтернативата да бъдеш или да не бъ деш - това би било твърде просто! Удивителното не е, че нещата съществуват, а че съществуват такива, а не другояче.

Лесно е да се анализира като проблематика, лексика, мелодика, поезията на Красински от стихосбирките „Вистрел" до „Зелени облаци“, но чисто формалното разглеждане на тая поезия с нищо няма да уясни случая Славчо Кра сински" в нашата най-нова литературна история. В известен смисъл общественият факт на неговия живот е по-драматичен от литературната му съдба, която не е от най-лошите. Може да леем сълзи за славея, но по ни е болно за проиграните граждански възможности на неговата поезия. Много поети от неговото поколение са тромави в сравнение с неговия плавен, мелодичен, песенен стих. Към него музата на поезията е била прекалено щедра. При него без усилия се лее златото на поезията, то позлатява всичко: спомени и поля. Но тая способност за лесно писане на стихове крие в себе си и застрашителен елемент. Тя говори, че той невинаги е склонен към психологическо и творческо вглъбяване, че при него има повече настроение, лиричен де тайл, емоционална атмосфера, отколкото проблематика, философия, подтекст. Чувството му е лирично, метафорите му са ярки. Но невинаги при него темите му са драматично изживяни. Оттук се получава еднообразие, липсва богатство на тоналността и на духа. Всичко, което е преживял, е минало в песен, а не в някакъв нравствен катарзис, мистерия на душата. Колкото и да е субективен като лирично устройство, той не е осъзнал достатъчно себе си, повече е склонен към външни рефлекси, движи се там, където го отвяват животът и страстите му. Проявил е слабо познание на века си. В известен смисъл неговият талант е епидермален, не се докосва до глъбините на душата. Той еповече човек на страстите, отколкото на разума, на поривите и импулсите. При него невинаги има остро чувство за добро и зло. Красински едва ли някога ще осмисли края и началото на пътя си. Неговата трагична съдба на поет е свързана с трагичната съдба на България през 20-те години. Когато надникнеш в неговата биография, ти се иска да извикаш: Колко е тъжна наша България! Колко тая са тъжни нейните поети! Когато в поезията ни се появят равни, акуратни таланти, иска ми се да се появи поет като Сергей Есенин. Един рус своенравник, който ходи с везана риза, да развежда крави в ресторантите, в пиянски изстъпления да замерва с ботушите си „босоногата статуя" - Айседора Дънкан, а тя му отговаря: „Серьожа, аз те обичам. Поезията, като затънее от римувани глупости и баналности, има нужда от поети, които с юмрук да ударят по масите, да разхвърлят чашите, да разместят чувствата, да съчетаят „религията с хулиганството".

Той е от критиците, които приближиха критическия занаят до писателския труд и разшириха обсега на критическата дейност, без да заличават онази граница, зад която психологията на творчеството и характерологията на творе ца са вече психологическа характеристика на художествения образ. Неговите статии, книгите му, целият творчески път до „Познавах тези хора" е едно приближаване към стила, който днес твърдо можем да определим като „борисделчевски". Освобождаването от условностите и сковаващата конвенционалност на крити ческото, разбирано като тясно специализирана дейност, като изява на аналити ко-оценъчното в неговата чисто научна форма, не е обаче някакъв мъчителен акт, нито процес на трудни превъплъщения за Борис Делчев. В природата на този критик е естествената предразположеност към пластическо моделиране на изследвания обект. Подобно на ония учени, които пред лабораторния експеримент предпочитат динамизма на реалния процес, Б. Делчев с а м налага ония условия, онази обстановка, в която обектът на критическото изследване се чувствува непринудено, естествено. Но малко неточно е да се каже „търси" - критикът и сам създава тия условия, стреми се да предизвика „съдбата" в своя полза, т. е. да нагласи“ нещата така, че те да вървят по един предварително начертан литературен сценарий. Сам динамичен и изпълнен със завидна енергия човек, Б. Делчев не чака само случаят да го срещне с един или друг обект на критическия му интерес. Той умее наистина великолепно да използува и благосклонността на момента, щед ростта на мига. Но в повечето случаи творческата му слука е резултат на упорита и търпелива работа, на дотеглив и с нищо несравним по капризите си труд. Не говата памет на белетрист и импулсивност на поет облекчават, но не отменят мъките на критика. Повечето от портретите в „Познавах тези хора" ние дължим не на умението да изчаква, но на способността на критика да създава обстанов ката, в която портретуваният ще разкрие оптимално и пълноценно страни от характера си. Както вече казах, предразположението към пластическо изобразя ване е в основата на цялостната изследователска дейност на Б. Делчев, е характерна черта на критическата му методология. Още в първите си критически ра боти той въвежда като равностоен компонент на творческото изследване авторовото си „аз". Неслучайно наслов на една от книгите му става заглавието на ста тия, плод на общуване с обекта на критическо пресътворяване - С любов ненавист" е резултат от едно пътуване на Борис Делчев с Валери Петров в Италия. Ето как ни въвежда в този портрет авторът.

Самата етимология на думата диалог" вече подсказва, че за осъществява нето на един диалог са необходими двама души - двама събеседници. Покъсно понятието разширява съдържанието си, защото разговорът може да се провежда между повече събеседници и все пак продължава да се нарича диалог. Диалогът е най-основната форма на човешко общуване, изникнала още от самото зараждане на езика и от необходимостта от комуникация, т. е. от насъщ ната нужда за споделяне на мисли, чувства и желания с друго същество или повече лица, от психическата потребност на човека да преодолее своята самотност, да разшири своето „аз" до едно „ние", да се разговори, да разтвори душата си и сърцето си, да се почувствува като част от едно по-голямо човешко общежи тие, като част от колектива, като член на цялото човечество. В тая своя форма на самолечебно средство срещу самотата и изолираността на съществуването диалогът е и днес един от най-активните уравновесители на човешката психика. Един разговор може да бъде много по-продуктивен в своите въздействия върху човешката душа, отколкото каквото и да било лечебно средство. В тая лечебна сила на ра зговора лежи неговият най-еминентен смисъл. Можем да си представим живо как би изглеждал нашият живот, ако не притежавахме възможността да разговаряме, ако останехме едно заключено в себе си същество, една затворена монада. Разговорът започва още от първите съчленения на човешката реч: между бебето и майката, отначало като израз повече на физиологични нужди, докато се издигне в съзнателна форма на комуникация, на чувства и социално общу ване и се обособи по-късно като психологически и технически похват в областта на философията, изкуството, науката и политиката, защото тъкмо в разговора словото се утвърждава като динамично битие, като непрекъснат творчески процес. Всеки разговор протича под формата на диалог, триалог или полидиалог, но не всеки разговор е в истинския смисъл на думата диалог. Не е истински диалог например един разговор на тема из нашето практическо всекидневие, макар външно да се развива под формата на въпрос и отговор и понякога да съдържа известни лични емоционални или мисловни ноти или дори да издава известно мирогледно отношение, тъй като той има чисто информативен и безличен ха рактер. Приликата между един такъв разговор и истинския диалог е, че истинският диалог се отличава по съдържание от него, защото се е обособил вече в особен вид разговор.

Склонен към самовглъбяване, умозрителен, изгарян от порив да прозре в глъбината на интересуващите го явления, разкъсван от въпроси, от противоречията на отговорите, от върхови усилия за свое решение на редица проблеми, Славейков се осъществява като творец в размисъла и търси път да слее филосо фията с поезията. В това отношение творчеството на Ницше за него се превръща в образец. „Нитче създава жанр, обединяващ в себе си философски и художест вени задачи. Неговите съчинения се отнасят еднакво към философията и поетическото творчество. "1 Славейков също се стреми към произведения, в които изкуството и философията да са неотделимо преплетени. И действително създава такива творби - Сърце на сърцата“, „Микеланджело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Но стремежът му е да наложи не само в личното си творчество, но и в цялата българска поезия философската линия като напълно самостоятелна. ни, Съвършено нова ли е тази насока в нашата литература? Не трябва да я раз глеждаме в конкретността на отделните проблеми и трактовката им, а в рамки те на общата тенденция - въвеждане на философските въпроси в поезията превръщането им в художествен център на определени произведения. Единични мотиви ще открием у отделни автори далеч преди Славейков, дори още в сред новековната книжнина. Във възрожденската епоха често се излиза извън строги те граници на конкретния адрес и се навлиза в сферата на общовалидните норми и закономерности, търси се обществено-философската същност на понятия като борба, свобода, робство, противоречия между поробени и поробители (Бо тев - Борба“, „Моята молитва"). По-късно Вазов в стихотворения като„Ве ликата мисъл“, „Керванът“, „Във Ватикан“, „Не се гаси туй, що не гасне се на сочва към същността на големите човешки идеали - свободата и прогреса. Ho във всички тези произведения поставеният въпрос няма чисто философски характер, а по-скоро революционен, обществено-социален или хуманистичен. При Стоян Михайловски и Пенчо Славейков вече забелязваме как философ ската проблемност в част от творчеството им не емимоходом засегната, не се внушава косвено като размисъл от цялостното въздействие на произведението, определя неговия облик и смисъл, съзнателно е търсена и изведена в центъра на авторското внимание. Тя не се налага като резултат на идейно-емоционално- то писано асимилиране на произведението, а обратно - имаме чувството, че то е на специално, за да се разгърнат и развият определени идеи, съществуваши извън конкретно-историческата действителност.

Пълководецът от Аустерлиц, чиито легиони в едно генерално сражение разбиват три армии на три съюзили се срещу него реакционни империи - Руската, Австрийската и Пруската, традиционни потисници на Полша, не е могъл да не събуди надеждите на поляците и да не бъде увенчан от тях с митологически ореол. Традиционната историография и народната мълва с благодарност са му отредили място в легендата. Не в легендата, а в историята го връща Стефан Жеромски, като отдава дължимото на пълководческия му гений, но поставя в центъра на своето повествование кръвта и потта на масите, преди всичко на близкия до сърцето му полски войник, сражаващ се под знамената на императора. Дали под влияние на Толстой или като поляк в спор с него, но обективно той демитологизира „избраника на провидението" и изпява незаменимата си героика за знайните и незнайните легионери-сънародници. По такъв начин авторът на „Пепелища" вмества техните съдби и съдбините на родината си в контекста на световната история, а борбата за национална независимост - в европейския революционен процес. Много са ручеите, които се вливат в тази, бихме я нарекли, Висла на полския роман, изненадваща ни често с боботещи прагове и опасни въртопи. Най-напред това е самият живот на писателя, от люлчината песен закърмен със страданията на родината, с нейните пресни рани от въстанията. Знаменателна е годината на неговото раждане - 1864, година на погром и крушение на последния народнореволюционен взрив против националните угнетители. В семейството на Же ромски са живи спомените от сраженията и героизма, за тях непрестанно се говори и те като кървав рубин в гнездото на пръстена лягат във впечатлителната душа на бъдещия творец, стават негова мисия. Малкият Жеромски по цели дни се рее из лесовете близо до планината Лисица, толкова скъпа на сърцето му и така прекрасно барелефирана в панорамата на „Пепелища". До самозабрава играе в ливадите с децата на селяните, опознава селската неволя и отрано се научава на справедливост. Опива се от разказите на Анджей Гал за въстанието, със затаен дъх слуша въстаническите легенди на този изгубен в горите край, където още не е изсъхнала следата от окървавените крака на сразените борци, където почернелите стени на крайпътната кръчма като решето са надупчени от куршу

Въпросът за отношението към античногръцката писмена традиция в раннохристиянската литература - евангелия и апостолски послания - не ебил пред мет на специално проучване. Смята се, че в тези нови по жанр произведения, в които са поставени основите на новия християнски мироглед, на неговите етични и организационни принципи, не може да се търси никаква, дори формална връзка с предхождащата ги философска и художествена традиция. Може да се смята за утвърдено схващането, че античната философия бива възприета и използувана в християнството не толкова като образец, колкото като методология при изясняване основните верски положения на новата религия и превръщането и във философия. Ще рече, че в християнството античността навлиза не при не говата поява, а в процеса на разпространяването и утвърждаването му сред обществото. При обсъждането на този въпрос трябва да се има пред вид това, че християнството се появява и утвърждава като религиозен мироглед през елинистическата епоха, когато съществуват различни философски насоки: скептицизъм, еклекти зъм, стоицизъм и пр. Стоическите еклектици Боет Сидонски, Панетий, Поси доний през II - I в. пр. н. е. се опитват да примирят Стоята с Аристотел или с Платон. Еклектиците от Академията Филон Тесалийски, Антиох Аскалонски в началото на I в. пр. н. е. правят опит да приспособят старата и новата Акаде мия към мирогледа на стоиците. Тази смес" бива обогатена от Антиох с идеи, които той черпи от Аристотел и перипатетиците. Приемствеността в общест вената мисъл се основава на непрекъсваемостта в общественото развитие. „Благодарение на този прост факт, че всяко следващо поколение намира производителни сили, открити от предшествуващите поколения, и тези производителни сили му служат като суров материал за ново производство, благодарение на това се об разува връзка в човешката история. .. В настоящото изследване ще се спрем най-напред на въпроса за мимезиса в най-ранните християнски литературни паметници - Евангелието и апостолските послания и след това общо във византийската литература. В раннохристиянските литературни паметници думата дип или глагол на форма, съдържаща корена „ци“, се среща многократно. В преводите е запа зено първичното значение на гръцката дума подражавам“.

Четири години слушах лекциите на проф. Любомир Тенев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ и нито веднъж не изпитах досада или безразличие. Това не е само мое мнение. Стотици студенти могат да потвърдят горната мисъл, без да вложат грам съмнение в нейната достоверност. Найчесто лекциите на проф. Тенев разчупваха рамките на академичната обстоятелственост и увли чаха аудиторията с пламенното изложение на подетия проблем, с артистичното поднасяне на образни примери, с непринуденото събеседване, което създаваше така необходимия контакт меж ду мастития професор и неговите ученици. Авторитетът на театралния критик Л. Тенев респектира не само студентите. Всеки отзив, статия или книга, излезли изпод перото му, ставаха поводи за оживени разговори, сверка на мненията и пристрастни изводи. Защото думите на Л. Тенев тежат не само със строгите и прецизни оценки на отделния театрален факт, но и притежават нюансите на радостта, грижата и желанието за помощ. Той активно живее с тревогите на българския теа тър, никога не застава в позата на коронован ментор, който има привилегията да сочи с пръст ида назидава с безапелационни присъди. Всичко това говори за съпричастното му отношение към трудните пътища на българското сценично изкуство, за неговото призвание да бъде винаги в първите редици на родното театрално дело. Впрочем за проф. Тенев могат да се кажат много красиви думи и да се изрекат редица възторзи (и това е правено не един път). Но като че ли е настъпил моментът (имам пред вид зрелостта на годините и натрупания богат професионален опит) да му се предостави възможността за осъществяването на една просторна авторова и човешка изповед, в която навярно ще заблестят нови и любопитни багри от неговия живот и твор чество.. - Другарю Тенев, Вие сте юрист по образование, а неотклонно служите на театралната муза. Бихте ли разказали за първоначалните подтици на тази ваша професионална ориентация - защо пренебрегнахте строгата Темида и се озовахте в храма на Мелпомена? И най-важното - това случайно ли стана или имаше някаква закономерност на желанията и амбициите? - Моите интереси към театъра датират много преди да се озова в Юридическия факултет. Още като гимназист бях един от основателите и редакторите на ученическото списание „Звън", където са печатали свои работи Б. Райнов, Ал. Геров, Бл. Димитрова и др. от това поколение. Тогава водех театралната критика и когато завърших гимназия, я преотстъпих" на Кръстьо Мирски. Така че интересите ми към театъра имат доста ранна дата - още като ученик в пети шести клас на Първа мъжка гимназия. После нещата около учебната дисциплина се затегнаха и ние нямахме право да се движим из града след 19 ч. Нали бяхме униформени. Ето че в момента си спомням моята прекрасна класна наставница Райна Попиванова. Тя ми беше дала специално разрешение, за да мога да посещавам вечерните представления, тъй като тогава театрите вди гаха завесите си в 20 ч. Когато впоследствие записах право в университета, аз спотайвах надеж дата, че ще ми се усмихне щастието да отида в чужбина, за да уча желаните от мен театрални науки. У нас такива специалности тогава нямаше.

За пръв път Вазов чете от Юго монолога на Дон Карлос в IV действие на „Ернани“ с учителя си Зафиров в Пловдив през 1867 г. К. Величков му подарява в Свищов през 1877 г. сбирката Les châtiments", за което Вазов признава: ... ..и оттогава В. Хюго почна да упражнява най-силно влияние върху моето творчество. Особено ме пленяваше стихотворението „Expiation". След 4 го дини в Пловдив пак К. Величков му носи двата тома на „La legende des siècles“, „след жадното прочитане на която аз още повече се влюбих във великия поет"3. В 1895 г. той отговаря на една анкета на Лидия Шишманова и след въпроса: „Кой писател предпочитате?“, изрежда:,, Хюго, Хайне, Толстой...", а след въпроса: „Коя личност от роман или театър (Ви е най-симпатична)?", отговаря: „Жан Валжан. Защото прави да обикнеш доброто. "4 Пак в 1895 в „За моята черга" свиде телствува: ... В. Хюго, Байрон и Хайне, тия властители на умовете в нашия век, са упражнявали въз мене своето благотворно влияние. Особено първият - с мощната си реч и полети. "В писмо до д-р К. Кръстев от 1889 г. той признава, че е чел Юго, Байрон и Пушкин цели и страстно - в по-младите си години". Юго за него е величайшият поет" на XIX в. В 1916 г., когато Ив. Шишманов започва своята анкета, Вазов споделя, че Юго упражни...голямо влияние върху мене. Изучавах го наизуст, подражавах го..." В края на 1919 г. си спомня, че някога Юго бил за К. Величков „духовен властелин, както и мой 8. В 1919 г. народният ни поет се завръща пак към Юго: На писалишната ми маса имам книгата „L'année terrible" от В. Хюго. И често я прелистям пак, а челсъм я с жажда преди трийсет години. Притежавал в неголямата си библиотека доста Югови сбирки: „Les orientales“, „Les chants du crépuscule“, „Les châtiments“, „La légende des siècles“, „L' année terrible" 10

Известно е, че по силата на различни фактори и причини не всички народи в еднаква степен са изграждали в миналото здрави приятелски връзки с други народи. Ето защо е много важно да бъдат разкрити традициите в дружбата на онези народи, които са съумели да запазят добрите си взаимоотношения в продължение на векове. Ролята на художествената литература в това отношение е толкова голяма, че е трудно да бъде оценена. В славянските литератури отдавна е отразен интересът на едни славянски народи към историята и живота на други славяни, запечатани са отделни исторически събития и цели исторически епохи, пресъздадени са образите на много исторически личности, дадена е различна трактовка на редица събития, превъплътени са в художествени образи и картини стари исторически връзки на братя по кръв, език, култура и бит. Както отбелязва акад. Е. Георгиев, „анализът на явленията от живота на славяните и анализът на славянски литературни образи в дадена славянска литература е по-богат по съдържание, поширок по обем, отколкото анализът на неславянските литературни герои в нея... Славянските образи на герои в дадена славянска литаратура изясняват междуславянските отношения, които създават славянската общност. Тези образи са представени в литературата като въплъщение на братско чувство, на радост и скръб, предизвикани са от величието и страданието, от стремежа да бъде постигнато щастие за своя съплеменник, от желание да му се помогне. Те получават своя човешка топлота, сгрети са от братска, славянска дружба, която стана фактор в развитието на малките славянски народи." Когато се разглежда въпросът за културните взаимоотношения на славянските народи, голямо значение има как се отразява животът на един славянски народ литературата на другия и какъв е анализът на образите на една славянска среда в дадена славянска литература.

Не е възможно да се обхване цялото съ държание на кн. 11/1979 г. на сп. „Во просы литературы", орган на Института за световна литература „Максим Горки" и Съюза на съ ветските писатели, защото стремежът да се представи литературоведската мисъл в целия и изследователски диапазон характеризира облика на списанието. Затова ще се спрем само на някои статии, които според нас представляват особен интерес. Разбира се, това не намалява достойнствата на другите работи, които по необходимост остават извън този обзор - статиите „Идеологическата борба и изкуството" на В. Дмитриев, „Старинен, но съвременен жанр" на А. Нинов, „Чове кът и природата в лириката на Есенин" на И. Евентов, „Предан безкористно, до свя тост... (Естетическите възгледи на М. Налбандян)" на Е. Джрбашян, както и на крайно интересната публикация „Към творческата биография на Н. Заболоцки" от Никита Заболоцки и др. Първата статия, на която ще се спрем по-обстойно, е „За цял живот“ (Бележки за романа на К. Симонов „Тъй нареченият личен живот") от Л. Лазарев. Интересът ни към нея епредизвикан от няколко обстоятелства: първо, творчеството на Константин Симонов е широко популярно и у нас (както впрочем и в много други страни); второ, Л. Лазарев еедин от най-добрите познавачи на съветската литература за Великата отечествена война - един от върховете в която е именно творчеството на Симонов... И, трето, но може би най-важно - наблюденията на критика върху сходството и разликите между, Тъй на реченият личен живот“ и трилогията „Живи и мъртви представляват съществен интерес при изучаването на съвременния роман и будят асоциации с типологически сходни яв ления в нашата литература.

В литературнокритическия очерк на Наташа Манолова за Димитър Методиев в еди надесет кратки глави без педантичност, а с документална достоверност и критическо проникновение са проследени всички по-важни стъпки на поета - от най-ранните до послед ните му днешни творчески прояви. Наред със стриктния анализ на творческото дело на поета-гражданин, наред с интересните факти и оценки съзираме темпераментното присъствие и на самата авторка. Напоследък Наташа Манолова започна да отпришва стихията на своя разказ за онези дръзки, радостни и неповторими младежки впечатления, свързани със следването и в Москва, които са останали запечатани в сърцето и за цял живот и не е възможно да не бъдат споде лени. И плод на тази невъзможност" е кни гата и за Д. Методиев, тя окриля критическите и наблюдения, дава и кураж и сила да възпроизведе поета такъв, какъвто е и какъвто го познава... Личното доближаване до тво реца не пречи, а подпомага в случая авторката в детайлното проследяване на жизне ната и поетична биография на Д. Методиев. Пред читателя се разгръщат емоционално заредени кадри от богатия жизнен и творчески път на именития поет, при което не е трудно да съзрем голямата професионална вещина на критическото вникване и същевре менно богатия запас от живо поднесен доку ментален материал. Уловила поета в неговото непрестанно движение, Н. Манолова смело и точно определя отделните мигове на лиричните му превъплъщения. Ценно качество на сравнително краткия литературнокритически очерк е тясното свързване на Методиевата поезия с особеностите на литературния климат у нас и в СССР за един почти тридесетилетен период. Книгата на Манолова е снабдена с подробни бележки, допълне ния, библиография и снимков материал, което заедно със стройното изложение създава пълнота, прегледност и сериозен приносен характер на очерка. В главите „Такъв, какъвто го познавам...", „Дружното семейство на беловския селянин Мито Ристов“ и „В редиците на РМС" пред читателя изпъква физическият и духовният образ на „ранния" Методиев, семейната среда, революционната му активна ремсова дей ност, както и партизанските дни и нощи в хайдушкия балкан. Живата картина на онова борческо, незабравимо време е възкресена и с някои спомени на съпартизани на Методиев: ,, За наша радост новият партизанин от Белово Димитър Методиев излезе поет... Методиев беше толкова рус, че косата му изглеждаше бя ла. Очите му мигаха неспокойно...(с.39-40, цитатът е от книгата на Атанас Семерджиев „За да има живот"). Този силно изстрадан, славен отрязък от време е оставил траен отпечатък върху целия по-сетнешен път на поета и комуниста. Авторката на очерка, без да се впуска в излишни подробности, е изяснила истинските корени на нестихващата младежка Дръзновеност в поетическото верую на Мето диев.

След класическия труд на Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди" апокрифната проблематика у нас се асоциира с върхови моменти от родната ни култура. По тази причи на у нас погледът на изследователя неизменно се отклонява от следенето на генеалогията на апокрифите в първоодейските им и гръ ко-християнските варианти, за да се вдълбо чи в стихията на родната ни култура. И. Иванов се занимава изключително с богомилските моменти в познатите у нас апокрифи, Ем. Георгиев озаглави своя обзор „Литература на изострени борби в средновековна България" иотново постави акцент върху социално протестната им същност. Донка Петканова в новата си книга „Апокрифна литература и фолклор" също така тръгна от първоюдейската художествена природа на апокрифа, за да стигне до творчеството на презвитер Еремия и тематичните цикли в народната приказка и песен с народно-социалната им осмисленост. В трудовете на бъл гарските изследователи генеалогичното изу чаване отстъпва на втори план, за да се застъпи развитието им на родна почва и да се обхва не широката вълна на вливането им в народната култура. В такъв смисъл в своето моно- графично изследване Д. Петканова не отстъпва от традицията и извървява пътя от първоюдейските апокрифи до българската народноприказна легенда. Още в началото трябва да се отбележи, че книгата представлява докторска дисертация, която за изданието е доближена до подготовката на широката публика - на места осезателно есъкратена, а научният апарат опростен. Съобразяването с читателя не езасегнало съдържателната цялост, монографичния вид, научното отношение и общата концепция са запазени. 134 После дователността на анализа и отношението към материала са определени до го ляма степен от изискванията на типологичес кия подход. Търсенето на фолклорните ко рени и художествената специфика на апокриФа еизисквало пространствено-временно разпростиране от библейските царе до ХІХ в. и от древна Юдея и Етиопия до северните европейски брегове. Но тази почти неогра ничена двумерна перспектива е вкарана в границите на българската проблематика и изследването, след кратък увод, започва с разглеждане на Индекса на забранените книги като свидетелство за проникване на апокрифната книжнина в средновековна България. Извороведската стойност на т. нар. Погодинов и Киприанов индекс (преписи от български индекси, изброяващи познатите апокриф ни произведения, съответно от XI и XIV в.) се приема като основа за очертаване състоя нието на апокрифното многообразие у нас. В забележка на с. 27-28 са посочени и невклю чените в индексите апокрифни творби, като Тивериадското море, Български апокрифен летопис, Видение на пророк Исайя за послед ните години и др., които в голямата си част представляват оригинални български произ ведения. Нерегистрираните в индексите произведения се посочват за пръв път, но фактът е оставен без коментар. Подходът при изуча ване на апокрифите да се тръгва от индекси те е методологически плодотворен - анализът им ще позволи да се очертае хронологическата последователност на проникването и актуализацията на апокрифния фонд.

На 6 и 7 дек. 1979 г. в заседателната зала на парк-хотел „Москва" се състоя Международна научна конференция по слу чай 70-годишнината от рождението на Н. Вапцаров. Тя беше организирана от Института за литература при БАН и Съюза на българските писатели. В нейната работа взеха участие видни български литературоведи и писатели, а също така братът на поета - Борис Вапцаров, съпругата на поета - Бойка Вапцарова и др. За голямата популярност на Вапцаровото дело в чужбина говори фактът, че от общо 38 доклада и изказвания, изнесени на конференцията, 18 принадлежаха на литератори от чужбина. Като гости на конференцията присъствуваха културни дейци от 25 страни на света: Леонид Леонов, Евгени Винокуров, Едуардас Межелайтис, Олег Шестински, Владимир Фирсов, Виктор Хорев, Галина Илина, Нина Пономарьова, Светлана Шерлаимова, Улмаз Улмарбеков (СССР); Вилем Завада, Дана Хронкова, Хелена Бринзова, Ян Кошка, Ян Пиларж, Щефания Партошова (Чехословакия); Ярослав Ивашкевич, Юзеф Ленарт, Мария Гизгес, Тимон Пьотровски, Еугениуш Кабац (Полша); Гюнтер Дайке, Волфганг Кьопе, Уве Бергер (ГДР); Марин Со- реску, Николай Моток (Румъния); Максайн Кюмин, Уилиам Мередит (САЩ); Пиер Гамара, Пиер Сегерс, Шарл Добжински (Фран ция); Артюр Оло, Раймон Детре (Белгия); Николас Гилен, Раул Риверо (Куба); Абели Артис Генер, Едуардо Сунига, Мануел Идалго (Испания)), Джеймс Олдридж (Великобри тания); Яков Брантинг (Швеция); Кетил Хаууге, Сири Свердрул Лунден (Норвегия); Лео- нардо Манчино (Италия); Ервин Фишер (ФРГ); Ежиту Гонсалвиш (Португалия); Золтан Ки- рай (Унгария); Петер Миларт (Австрия); 136 Демирташ Джейхун, Кемал Йозер (Турция) Ахмад Сулейман ал Ахмад, Мохамед Харари (Сирия); Чонголийн Чимид (Монголия); Ганга Присад Вимал, Сати Кумар (Индия); Нгуен Сан (Виетнам); Грей Гейтенбай, Дороти Лайнсей (Канада). В почетния президиум заеха местата си: секретарят на ЦК на БКП Стоян Михайлов, зам.-председателят на Държавния съвет Георги Джагаров, завеждащият отдел „Наука и образование" при ЦК на БКП Никола Стефанов, първият зам.-председател на Комитета за култура Любомир Левчев, пред седателят на Националния комитет за защи та на мира Георги Димитров - Гошкин, председателят на Съюза на българските писатели акад. Пантелей Зарев -зам.-предсе дател на БАН, изтъкнати деятели на изкуството и културата.