Книжка-4

1980, Книжка 4 - Съдържание

Има нещо символично в това, че Тодор Павлов е роден в Щип - този вечно неспокоен български край, дал от Възраждането до наши дни толкова много неукротими духом люде, обжегнали и възвисили чрез страданията и възторзите си българския национален дух. В облика на големия философ като че ли пробляс ват отраженията на непомерната възрожденска страст, осенила живота на неговия дядо - народния учител Павел Грозданов, тук сякаш съзираме изблиците на оная духовна будност и непримиримост, присъща на баща му Димитър Павлов (също учител и сподвижник на Петко Р. Славейков), преследван и гонен от турските власти чак до 1900 г., когато преминава в освободената част на отечеството. Наистина не можем да не доловим осезателното влияние на тази атмосфера - заредена с напрежение и драматизъм - върху оформянето на личността на Тодор Павлов - безусловно най-значимата фигура в нашата философия след Димитър Благоев. Като доказателство за това може да ни послужи цялата му обществена, философска, научна, естетическа и литературнокритическа дейност, изпълнила почти седем десетилетия, която е била неизменно обагряна от неговата емоционална възпламенимост и темперамент. Именно в силата и непод правената жизненост на този темперамент ще открием корените на народностната традиция, излъчването на родовото начало, на родовата памет, съхранила и засилила любовта към народ и отечество. Тук ще усетим и една от причините (и то съвсем немаловажна) за неизтощимата борбеност на неговата натура, която не успяват да съкрушат нито полицейските преследвания, затворите и концлагерите, нито бремето на изтеклите години. Днес е едновременно и лесно, и трудно да се пише за Тодор Павлов. Лесно, за - щото дистанцията на времето позволява да се хвърли по-обобщаващ поглед върху богатата му и многостранна дейност, защото проверката на годините си е каза ла думата и дава възможност точно и безпристрастно да се отсъди за стойността на някои негови философско-естетически и литературнокритически разработки. И трудно, защото дори и там, където днес виждаме, че е сгрешил, че не е бил достатъчно прецизен, ни поразява неговата страстност и убеденост, респектира ни непоколебимата му класово-партийна позиция, издаваща войнствуващия марксист-ленинист. Разбира се, уважението пред неговото голямо дело не заслепява очите тъй, че да не виждат отделните заблуждения и грешки, замахванията напразно, подценяването на определени художествено-естетически факти и явления и надценяването на други. Но никой, който искрено го обича, струва ми се, не би пожелал канонизирането на личността и наследството му. Творецът, мислителят, 3 комунистът остава най-жив, когато се възприема критически, в единството на своите противоречия.

Валери Петров е един от нашите поети с най-фино, най-деликатно душевно устройство. От всичко, до което се докосне ръката му, а и от чисто човешкото му присъствие лъха на култура, на вкус, на тънка мярка. Чужда му е всякаква грубоватост и неовладяна суровост, при него отсъствуват резките жестове и тонове. Всичко е меко, прецизно нюансирано, премерено на везните на един рядък художествен усет и преминало през една вродена, органична скромност, която няма нищо общо с другата скромност - показната, с която някои негови събратя твърде ловко си служат. И ето че тъкмо този поет, така отдалечен от всякакви боричкания за слава и постове, така пестелив на изявления, така естествено, без всякакви пози на отдръпване или обскурантизъм, потънал в собствения си творчески свят, тъкмо този поет е една от конфликтните личности в литературата ни пък и не само в нея, а и в киното, и в театралния живот. Той неведнъж е поляризирал мненията, неведнъж е карал критиците да кръстосват шпаги помежду си. При това - забележете - с нищо допълнително не е допринасял нито веднъж за по-буйното разгаряне на полемичния огън. Дори тогава, когато явно еимал сериозни доводи, за да отвърне на неверни и несправедливи тълкувания. Или просто да ги доизя сни от лична гледна точка, да ги уточни. Оставал е верен на природата си, своя нрав, на своята овладяност и деликатност. А и след години, когато е ставало ясно, че истината е на негова страна, че той е победителят след проверката времето (да вземем само един пример - как беше посрещнат някога филмът по негов сценарий „На малкия остров“ и какво емястото му - признавано от всич ки днес - в развитието на българското кино!), той пак не си разрешава дори намек на оценка, на някакви присъди. Изобщо той с нищо не предизвиква, епатира, не дразни. И все пак - повтарям - е една от най-конфликтните лич ности. Парадоксално на пръв поглед, но факт. Ho на на И не никога не е отричана, не е подценявана дарбата му. Признавали са му я винаги, респектирала е всички. И оттук нататък са започвали несъгласията, споровете, резервите, обвиненията. Просто характерът на дарбата, нейното свое образие се превръща в главен прицел, в център на полемиките. В годините на нормативната естетика, на догматично закованите постулати беше някак пообяснимо да етака.

В съвременната обществена действителност, изменяща се все по-бързо, науката и изкуството играят непрекъснато увеличаваща се и все по-значителна роля. Това обуславя все по-големия интерес към проблемите на научното и художественото творчество. Между дисциплините, които изучават творчеството, свое място заема и психологията на художественотворческата дейност. Настоящата статия има за цел, първо, да очертае предмета на изследване, подходите и методите, както и системата от понятия и термини на психологията на художественотворческата дейност като наука и, второ, да посочи най-общо нейната основна проблематика. Понеже двете части са относително самостоятелни, тук се предлага само първата част. Въпросът, който се поставя най-напред и който може да се смята като предварителен, е въпросът за синкретизма на творчеството в началото и за разчле няването му по-късно.

У нас пиеси за детско-юношески театър са се писали твърде много, но по начина, който не е прекрачвал елементарността на една безлична адаптация върху популярен приказен сюжет. И в миналото, и в последните години е била „разигравана" приказката „Котаракът в чизми“. Тази преработка не е могла да се превърне в истинска литература за детски театър. Налага се да се позовем на литературния опит. Да си припомним за „Котаракът в чизми" на Людвиг Тик (както и за други негови пиеси-приказки, разработени с литературно майсторство и идейна тенденциозност), който използува фолклорна канава, за да избродира върху нея идейно-естетическата мисловност на немския романтизъм от първата половина на XIX в. Нашите писатели също са проявявали сериозен интерес към приказката или легендата. Ст. Л. Костов написа „Мъжемразка“, повлиян от народна приказка, но интересите му на сатирик го отведоха в сферата на съвременните проблеми и герои, в комедиографията за възрастни. В друга посока и с различни задачи подобно движение извърши с творчеството си и П. Ю. Тодоров. Може би само Георги Райчев с „Еленово царство“ не отмести погледа си от детско-юношеската публика, написа дълбоко своеобразна пиеса, със значителна идея и за възрастни - необходимост от разбирателство и мир между хората. Впрочем тази двуплановост на идейните заклинания, тази двупосочност на адреса ще откриваме в произведенията и на много съвременни автори. Тук вече сме пред моментите на една приемственост, но в аспекта на високи завоевания в литературата за детския театър. Активност и широта, свеж полъх и оригинални решения почувствувахме в развитието на детско-юношеската ни драматургия през последните 10-15 години. Тази констатация не е опит за някаква периодизация. Голям отряд от писатели вече работи за нашия детски театър. От друга страна, никак не е без значение, че се подобриха условията за творческото им ангажиране; или пък, че детският отдел на Народния театър за младежта поставя системно пиеси на автори, с които предпочита да работи. Някои от нашите известни писатели се появиха епизодично в детската дра матургия, като че ли „опитаха“ сили върху терен, на който не бяха пристъпвали, за да го напуснат, следвайки интересите си в другите жанрове на литературата. Имам пред вид „Ламята" на Николай Хайтов, „Желязното момче“ на Йордан Радичков, „Ая“ на Анастас Павлов ... Но тези епизодични, да ги наречем, „първи опити", непоследвани от други заглавия, се оказаха оригинални в много отношения творби.

През втората половина на века интересът към драматургията на Чехов се засили извънредно много. Това създаде богата литература на всички езици още по-богата театрална практика. Нещо повече - Чехов стана „образец" на съвременната драматургия. Не помня кой беше казал, че геният прилича на езеро, от което всеки има право да пие, стига да не размътва водата. Но напоследък водите около Чехов доста много се размътиха и в практиката, и в теорията. Докато до известно време Чехов беше образец на съвременния драматургически авангардизъм и абсурдизъм, сега той е пример на бягството от него и „образец“ на съвременната нова реалистична драматургия. Като че ли вече няма нито една „тайна" от реализма, импресионизма и абсурдизма на Чехов, от тънкото движение на съвременната човешка душевност, на неговите образи и неизчерпаемото богатство на Чеховата поетика, което да не е изследвано не само в „рационален“, но и в „практически“ театрален смисъл. Като че ли вече нищо ново не може да се открие у Чехов. Може само да се спори върху едно или друго съкровено движение и тънкост в богатата амплитуда на сложните душевни промени, миросъзерцание и поетически лиризъм на неговото творчество. И все пак не е така. Чехов продължава да крие своята велика тайна. И това кара всяко време да се вглежда в него със своите внимателни очи. Може би това непрекъснато „връщане“ към Чехов е нашата жажда към изповедност, вина спрямо човека, търсене на другите, онова неуловимо движение на душата, което никой не е изразил така неповторимо и така неотвратимо като него. В неговото творчество липсва драматургическата „категоричност“. Пиесите му са „незавършени". Те продължават в нашите души. В тази недовърше ност е прелестта на неговото творчество. Това тънко и непрекъснато многоточие" на живота, което няма краен „знак, нито въпросителен, нито удивителен, но по някакви невидими пътища ни отвежда към бъдещето. Драматургическото му творчество ни дава усещането за човешко щастие, което не виждаме на сцената, но което едно поколение изстрадва през очите на зрителите в името на утрешния ден. Това озарение, тази светлина, която идва от бъдещето, създава лирическата атмосфера в Чеховите пиеси. Всяка постановка е не само разкриване на тънкостите, на скрития сложен свят на Чеховите герои, но и един „спор“ на настоящето с бъдещето. Сам по себе си този „спор" обогатява спектакъла. Но само тогава, когато не се превръща в противопоставяне на Чехов, както правят мнозина режисьори, без да съзна ват колко обедняват великия автор.

Трудът на критика се оценява не само с научно-професионални, но и с нрав ствени критерии. Съществува понятието „критическа етика“, което обхваща цял комплекс въпроси, вкл. доста остри и принципиални. При размислите за критиката напоследък този аспект обикновено не се засяга. С малки изключения почти не могат да се отбележат отделни публикации на тази тема. В най-добрия слу чай тя се засяга между другото, мимоходом, когато се изясняват въпроси от тео рията и методологията на критиката. А нравственият аспект в дейността на критиката, както показва нейният исторически опит, се нуждае от сериозно и системно изучаване. Ярка проява на тази тема е била на времето си статията на Н. Г. Чернишевски „За искреността в критиката". Нейният смисъл е вътрешнополемичен: тя е насочена срещу уклончи вата двусмислена критика, чието любимо оръжие са всякакъв вид уговорки", „недомлъвки“, „неясни намеци“ и др. под. „извъртания". Чернишевски виждал опасността от такава критика в това, че заблуждава читателите, подрива доверието към себе си и към критиката изобщо. В последна сметка това довежда дотам, че тя да загуби влиянието си върху публиката. Характерно е, че за Чернишевски нравствените норми на критиката зави сят от предназначението й, от разбирането на нейната роля и място в общест вения живот. Неслучайно в поменатата статия той излага своя възглед за същ ността на критиката: „Критиката е съждение за достойнствата и недостатъците на дадено литературно произведение. Нейното предназначение е да изрази мне нието на най-добрата част от публиката и да съдействува за по-нататъшното му разпространение сред масите. Такова разбиране на критиката обуславя и съот ветните нравствени изисквания към нея. Чернишевски се изказва за яснота, определеност и прямост" в критиката, за това, нещата да се назовават със собствените им имена. Тук е уместна и рязкост в съжденията, която така плаши либералната критика. Нещо повече, понякога резкият тон в критиката е неизбежен, тъй като и се налага да се занимава покрай всичко друго и с преследване на празни произведения и колкото е възможно, с разобличаване на вътреш ната нищожност на произведенията с лъжливо съдържание "2. При това Чернишевски учеше да се различават: резкостта, която се дължи на обстоятелството, че справедливото мнение се изказва направо и без заобикалки, и резкостта, коя то е следствие на „неподбиране на думите“, или просто казано - грубостта и безцеремонността, които съвсем не разхубавяват критиката.

Съвременното марксистко сравнително литературознание има твърде обширен предмет на изучаване, който обхваща както конкретните национални особености на отделните литератури, така и литературните взаимодействия, които са специфична черта на нашата действителност, произтичаща от засиленото обшуване между народите, от масовите преводи, от неимоверното разрастване по брой и тираж на средствата за масова информация, от изучаването на чужди езици и т. н. Гамата от изследвани проблеми обхваща литературните контакти и формите на взаимодействие между литературите, въпроси от психологията на творчеството и рецепцията на литературата от страна на читатели и критика, творческото общуване между писатели и творци и проучването на общи сюжети и мотиви, издирване на обусловеността на литературните взаимодействия - исторически, социологически и психологически предпоставки. Всеки от споме натите проблеми не е прост, еднопланов, а многопластов комплекс от много компоненти и различни аспекти. Специфичен проблем на сравнителното литературознание е проникването (усвояване, възприемане, рецепция) на литературата на една страна в друга. Това е закономерен процес, който се отличава с многообразие на форми и изходни точки. Неговата сложност произтича както от широката гама от явле ния, които културната обмяна в настоящата епоха обхваща, така и от факта на непримирима борба на идеологическия фронт. Към процеса на рецепцията на една литература ние причисляваме преводите на различни литературни произведения и тяхната интерпретация от страна на литературната критика, контактни връзки между литературите, вкл. личните контакти на авторите със съответната страна и нейни представители, явления от типологично естество, влиянието на литературата на едната страна върху тази от другата, тенденциите на разви тие на съответната литература, изборът на определена тематика от страна на издателствата и т. н. Взаимодействието на съвременните литератури не протича в затворена сфера като междулитературен обмен на художествени ценности. Този процес се осъ ществява по различни начини, докосвайки много страни на обществения живот. Особеностите на епохата - стремежът на народите към мирно съвместно съще ствуване и непримиримата идеологическа борба - дават също своето отражение върху сферата на културата и изкуствата.

В края на XIX и началото на ХХ в. обществено-политическата обстановка в България създава условия за възприемане на символизма от много наши пое ти. Въпреки че на Запад това направление е вече в своя залез, у нас през това време то завоюва голямо влияние. Поетите от тази епоха го възприемат по различен начин и в различна степен следват неговите канони в зависимост от своята индивидуалност, психическа нагласа, светоотношение, духовен заряд. Характерни образи в творчеството им стават смъртта, нощта, зимата, градините, гроздът, а водещи мотиви - бездомността, самотността, отчаянието, обезвереността и др. Обект на нашето изследване са две творби на поети, претърпели влиянието на символизма - П. К. Яворов и Димчо Дебелянов. Яворов е известен като духовен баща на това направление у нас - той поставя началото с програмното стихотворение „Песен на песента ми". През втория период от творчест вото си (в стихосбирката „Безсъници") Яворов е изцяло повлиян от символизма. Много от мотивите и образите на това направление възприема и Дебелянов, като ги пречупва през лирическата си натура. Не трябва обаче да се забравя, че нито единият, нито другият са го възприемали външно, като модна тенденция на епо хата. Символизмът с някои от характерните си постановки и настроения е съот ветствувал твърде много на техния вътрешен свят и на общата основа, която е имала тяхната реакция към действителността. А тази основа е: всеобщо разочарование от краха на революционните идеали след Освобождението и породе ното от това разочарование самовглъбяване на поетите, придвижването на съз нанието им от социалното, общественото към личното, субективното начало, към микросвета на отделната личност. Както Яворов, така и Дебелянов в много свои писма споделят дълбоката си покруса и отблъскване от следосвобожден ската действителност. Със засилването на разочарованието все повече се е за силвал и духовният им максимализъм и непримиримост. В едно свое писмо до приятеля си Пейо Гарвалов Яворов пише: „Тук всичко е заспало и - нито дежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек разбуди!... Всичко, що е около ми, е тъй малодушно, тъй подло, тъй дребнаво, че човек неволно намразва жи вота си, неволно ръката се подига към челото и настойчиво някак си иска да пре къса нишката на този безцелен, омерзителен живот. ".

Има много талантливи творци, но личности изключителни, характери силни, целеустре мени, многостранни и единни, непоколебими в своя жизнен и творчески път, са малко. Те съба рят всички прегради заради голямата идея, на която са се посветили, догонват далечни хоризонти, проникват в битието и небитието, осмислят видимото и извличат от него философски обобщения, утвърждават ценното и хубавото, просмукват от епохата най-главните тенденции и ги претворяват в единна стройна система, която става философски, идейно-художествен кате хизис за поколенията. Такива творчески фигури крият до последните си часове една сила и ед но обаяние, което кара дори противниците им да ги уважават. Те са родени да трасират пътища, да предричат бъдещето, да се борят и умират за своята правда. Те създават школи и свои после дователи, решават най-мъчните формули в науката и литературата. И ония, които са се опитвали да се изпречват в пътя им, да ги събарят, са отстъпвали победени, без да могат да създадат нещо свое и стават най-често глашатаи на чуждопоклонство и еклектизъм. Така лесно не се придобива ерудиция, мъдрост, самобитност. Трябва да им е дадена дарбата, трябва да е обогатена тя с най-великите идеи на времето, трябва силна воля, остър, проницателен ум, развълнувано сърце и много-много още качества, за да израсне един творец над ръста на другите и да се утвърди като направляваща личност в творческия път на нацията. Такава изключителна личност, с която нашият народ се гордее пред целия свят, беше Тодор Павлов. За него в една своя реч пред културните дейци др. Тодор Живков каза, че е колос в нашата литература. Тази оценка беше изградена в продължение на десетилетия и нашият първи секретар образно и точно изрази общото партийно и всенародно мнение. Животът и делото на Тодор Павлов са свързани в едно неразривно цяло, което представлява история на партийните борби, на партийната философия и литература през две епохи - преди освобождението от фашизма и капитализма и след освобождението на Девети септември, епохата на социализма. Тодор Павлов воюваше по всички направления, от неговия изключително наблюдателен поглед не можеше нищо да убегне. За неговото необхватно дело пишат философите не само от нашите социалистически страни. Неговото име еизвестно по целия свят като изтъкнат идеолог и философ. С неговите трудове се занимават и отрицателите му от капиталистическия философски фронт. Богатото му разнообразно творчество е един изключителен национален капи тал. И мисля, че не е пресилено, ако кажа, че той е проява на нашия национален гений, вселен в една неповторима личност. Нека това не прозвучи пресилено като укор към някои по-млади, които на времето не видяха дълбоките корени и необозримите разклонения на един великан. Ние не сме вдигали изкуствен шум около името му. То самото се е вкоренявало в нашата лите ратурна общественост, бурите не можаха да го прекършат и отскубнат от душата на народа, напротив, в борбата то се подмладяваше и възвисяваше и привличаше погледите на всички учени, философи, писатели, художници, артисти, музиканти, докато стана бащинско крило на млади и стари. Аз нямам намерение да говоря за философа Тодор Павлов, но ще разкажа Някои спомени за него като наш другар, писател и критик,

В най-голямата на света библиотека за книги, периодика и ръкописи на немски език Дойче Бюхерай" в Лайпциг могат да се открият десетки, дори стотици литературни списания от Федерална република Германия, Австрия, Западен Берлин и Швейцария. Заглавията им са различни - от чисто литературни до символични: Литератур унд критик", „Литературмагацин“, „Литерарикум“, „Мер- кур“, „Дас Нахткафе“, „Тинтенфиш", „Кактус" и др. Съдържанието им също варира в широки граници: наред с проза и поезия се поместват културно-и обществено-политиче ски статии, хумор, графика и фотографии. Не остават незасегнати и актуални" за Запада теми като дисидентска литература, демократически социализъм и др. Част от тези списания са еднодневки" - съществуват съв сем кратко време и излизат с няколко книжки. Други съществуват вече десетки години и са се утвърдили на литературната сцена на Западна Европа, като например „Акценте" (излизащо от 1953 г.), „Курсбух" (от 1965 г.), „Меркур" (от 1947 г.), „Литератур унд кри тик" (от 1966 г.), „Нойе рундшау" (от 1889 г.). А някои са започнали своето съществуване едва преди 2-3 години като издаваното от Хайнрих Бьол, Гюнтер Грас и Карола Щерн списание „Л 76" за политика и литература (от 1976 г.). Ако проучим цялото многообразие от литературни списания в споменатите страни, тяхното съдържание, тематика и читателска публика, ще констатираме две техни характерни особености. Налице са различни прослойки на културни и литературни кръгове, представители на разнородни течения в областта на литературата и изкуството, писатели, критици и издатели, които правят опит да популяризират своите възгледи и позиции, да ги разпространяват, да спечелят читатели и привърженици. Някои от тях успяват и се утвърждават чрез качеството и актуалността на публикуваните материали, чрез значимостта на привлечените автори или по чисто конюнк турни причини. Други прекратяват своето съществуване, без да са получили дори минимална известност. В борбата за утвърждаване и спечелване на читатели издатели и Редактори на ли- прекрачват тесните рамки тература, поезия и литературна критика и разширяват полето на публикации чрез авангардистични опити, политика, изобразително изкуство, естетика, хумор и много снимков материал. Така чрез достъпни материали с по-голям тематичен диапазон се цели превръщането на едно чисто литературно списание в периодично издание за по-широка читателска публика. „Литфас", берлинско списание за литература, излиза от 1976 г. в Западен Берлин. Наречено е по името на Ернст Литфас, немски печатар, пръв предложил да се използуват колонки за обявления и афиши. Вниманието ни към това списание бе привлечено от кратка анотация за фестивала на смеха и сатирата в Габрово, както и за Дома на хумора и сатирата в този град, поместена в кн. 14 от септ. 1979 г. Следваха анекдоти за габровци и карикатури и снимки от изложби в Габрово. Оказа се, че на страниците на издаваното от Асен Асенов списание са публи кувани и други материали от и за България. В кн. 12 от дек. 1978 г. е поместена като литературно писмо от България статия от Иван Цветков, в която се прави преглед на развитието на българската култура и литература в исторически аспект от техните наченки до наши дни. Подчертано е значението на съ временната българска литература и редица нейни представители, като Павел Вежинов, Богомил Райнов, Андрей Германов, Слав Караславов, Йордан Радичков и други млади поети и белетристи. След статията издателят помества кратко стихотворение от Любомир Левчев, както и списък на книгите от бъл гарски автори, които могат да се набавят на немски език във ФРГ: Д. Димов Тютюн", Л. Живкова „Лондонското евангелие“, „Словото - мое оръжие“, българска революционна лирика, „Стихове" от Любомир Левчев и др. Ако се прелисти по-нататък списанието, ще открием, че през трите години на съществуване (то излиза четири пъти годишно), са помествани няколко пъти преводи на разкази от Хайтов и Радичков, на стихотворения от Далчев и Левчев, както и второ литературно писмо от България, в което между другото е подчертано значението на сп. „Пла

Седемдесетгодишнината от рождението на Никола Й. Вапцаров, която бе чествувана в края на 1979 г., се оказа мощен тласък в развитието на вапцароведението у нас (едва ли ще е пресилено твърдението, че в нашата литературна наука наред с ботевоведението, Явороведението, се оформя и обособен клон, свързан с изучаването на творчеството на Н. Й. Вапцаров). Невинаги, разбира се, юби лейните дати съвпадат със значителните от крития. Но очевидно в случая годишнината от рождението на поета-революционер отприщи назрялата необходимост да се види по новому поезията на Н. Й. Вапцаров; да се разкрие актуалният смисъл на голямото му новаторско дело да се изследва ролята му като важно звено в развитието на българската лирика, като творец, който самобитно продължава ботевско-яворовската пое тична традиция, свързвайки я с идейните завоевания на пролетарската литература от 30-те и 40-те години; да се навлезе по-задъл бочено и аналитично в съдържателните богатства и поетико-стиловите особености на Вапцаровата поезия и пр. и пр. Не на пос ледно място трябва да споменем и необходимостта да се противопоставим на опитите на някои чуждестранни, изследователи", които се опитват да отродят творчеството на Вапцаров от българската литература, да фалши фицират неговата национална принадлежност исамосъзнание и да използуват невежествено скальпените си открития" за националистически, шовинистични цели. Едва ли може да се измисли по-недостойно кошунство с паметта на големия поет-комунист, патриот и интернационалист! Разбира се, от научна глед на точка този въпрос изобщо не е дискусионен - твърде явна е неделимостта на Вапцаровото творчество от българската литературна традиция, твърде недвусмислени са думите на самия поет и свидетелствата на неговите близки. И неслучайно на Между народната научна конференция по случай 70-годишнината от рождението на Н. Й. Вапцаров учени от 27 страни изразиха преклонението си пред подвига на българския поет-революционер... Както се вижда, твърде широк е кръгът от проблеми, които бяха поставени - и донякъде решени - по новому в многобройните публикации в печата и отделните книги. Сред по-интересните от тях можем да отбележим Летопис за живота и творчеството на Н. Й. Вапцаров" от Б. Вапцарова, „Огнярятпоет" от В. Колевски, „Живот, по-хубав от песен" от Ст. Коларов: студиите на Д. Кирков, Р. Ликова, Р. Коларов и П. Велчев (сп. Литературна мисъл, кн. 7 и 8 от 1979 г.), поредицата публикации във в. „Литературен фронт" (вж. особено бр. 49 и 50 от 1979 г.), в юбилейния „Вапцаров лист" и др. Особено място заема тук книгата на Пенчо Данчев „Преди и след разстрела". Определено може да се каже, че това е най-цялостното изследване на жизнения и творческия път на Вапцаров, което обстойно проследява неговата биография и творческо развитие, за да се стигне до анализа на зрялата му поезия, извисила го до върховете не само на българската, но и на световната лирика. В този смисъл „Преди и след разстрела" е свое го рода обобщение на постиженията на българското вапцароведение, опит да се синтезира ценното в досегашното изследване на творчеството му и да се набележат нови пътища; да се видят в светлината на последните постижения на литературознанието ред проблеми, свързани с мястото на Вапцаров в нашата поетическа традиция, с творческото му развитие, с поетиката на лириката му и т. н.

Твърде рядко литературоведската книга се радва на дълъг и активен живот сред читателите си. Обикновено научното прозрение (или поне заключение) бързо се включва в практиката и се превръща в някаква база за по-нататъшни изследвания и открития. Тогава тя може да се цитира, но това е само от уважение към точността и пълнотата на информацията. Ала книгата на съветския лите ратор-българист Георги Гачев „Ускорено развитие на културата" (пърного издание е със заглавие „Ускоренное развитие литературы") вече двадесет години есред най-ползу ваните, най-споменаваните, най-коментираните възхваляваните или оспорваните книги в бъл гаристиката. Неговият опит за теоретическа история на българската литература" (според определението на Тончо Жечев) до голяма степен изпревари общото равнище на лите ратурознанието у нас, което преди двадесет години не беше в състояние да направи онова, което Гачев стори с книгата си. Книгата на Гачев систематизира литературата на Възраждането, но не нейните факти (или поне не само фактите), а преди всичко проблемите, които е трябвало да разрешава, имотивите, които се еналагало да разработва. Така развитието на литературата и културата се свързва с развитието на обществото, с усъвършенствуването на икономическата база и с усложняването на общественото съзнание. В този смисъл вече можем да говорим за постъпателност във възходяща степен на литературното развитие в периода на Въз раждането. Всяка следваща форма, всяко следващо явление е принципно по-сложно от предходното. Разбира се, не в художествения си вид, не като майсторство на изображе нието и сила на внушението - а като усложня ване на проблематиката, като въвеждане на нов тип литературни герои, като навлизане на нови мотиви и пр. Понякога тези неща тряб ва да се разделят, за да се видят в цялата им пълнота. Прав е Боян Ничев, който в книгата си „Увод в южнославянския реализъм" (БАН, 1971),

Появата на двутомното издание „Гьоте за литературата и изкуството" (предговор, всть пителна студия и съставителство на Исак Паси, превел от немски Страшимир Джам джиев) е забележителна в много отношения. Гьоте е третият немски автор след Томас Ман и Лесинг, когото българските читатели ще опознаят като теоретик на изкуството. Тази страна от писателската му дейност все още не е представяна цялостно, макар че ранните кълнове на рецепцията ни отпращат към 1890 г. Превеждани са спорадично от къси от „Максими и мисли", отделни статии, извадки от романите „Сродни души“ и„Учеб ните години на Вилхелм Майстор"; сравнително по-голям интерес епроявяван към разго ворите на Гьоте. Единствено книги от рода на „И. П. Екерман“. Разговори с Гьоте през последните години на неговия живот. 1823- 1832" (С., 1966) и „Поезия и истина" (С., 1976) дават представа за участието и реалния принос на Гьоте в създаването на съвременната нему духовна култура. С настоящите два тома библиотека „Естетика и изкуствознание" - поредица на издателство „Наука и изкуство" - предлага на читателите статии, рецензии, афоризми, части от природонауч ни и художествени произведения и непублику вани места от литературното наследство на Гьоте. Това своеобразно съчетание от различни, понякога непривични форми на лите 126 ратурно-естетически размисъл има своето въ трешно оправдание в практиката на Гьоте да прави теоретични обобщения, като избягва сис темното им изложение. Чрез структурата на двутомника енамерен най-добрият начин да бъдат показани континуитетът и единството в неговия мисловен процес на всички степени на конфронтация с проблемите, които мате риалната и социалната действителност е поставяла пред него. Образът на Гьоте - съд ника на духовния прогрес на своето време - най-после ще получи истинските си измерения чрез мащабността и обема на обхванатия материал, чийто подбор и подредба са за читателя ключ КЪМ личността на Гьоте.

Заедно с Паул Корня, Зоя Бушуленга, Йон Кицимия, наскоро починалия акад. Александру Дима, Михай Новиков и други авторът на книгата „Модели, виждания, изгледи" есред онези румънски компаративисти-небългаристи, които са известни на нашата литературна общественост. Той съдействува за развитието на българистиката в своята родина, като подпомага литературоведи-българисти, поддържа творчески контакти с колеги от България и подкрепя публикуването на българистични изследвания в органите на Института за Югоизточна Европа. Това безспорно определя една от положителните черти в поведението и компаративистичната култура на Александру Дупу, която познават и ценят много наши литературоведи, предимно балканисти от средното и по-младото поколение. Неговата нарастваща популярност у нас и въобще произтича от научните му приноси в областта на компаративистиката и румънската литературна история. През последното десетилетие, което в същност обхваща най-плодотворния период в досегашното му развитие, Александру Дуцу публикува многобройни проучвания от такъв характер, а участието му в различни международни конференции, симпозиуми и конгреси е било за него повод за гостуване и в България. Сред най-значителните изследвания, които го утвърждават като учен, са книгите „Координати на ръмънската култура през XVIII в." (1969), „Проучвания за историята на румънската литература" (1969), Румънските хуманисти и европейската култура" (1974), „Синтез и оригиналност в румънската култура". Към тях отнасям и новата книга „Модели, виждания, изгледи“, посветена изцяло на срав нителна проблематика. В нея авторът обединява две групи проучвания с обща методологическа основа и сходни изследователски задачи: сравнителното изучаване на националните култури в светлината на съвременни методологически постижения и румънската култура в контекста на националните и общоевропейските процеси. Първата група образуват студиите „Модели, виждания, форми“, „Концептуални виждания и литературни структури. Пренасяне от XIX в. „Виждането на другия: изложенията на пътешествениците“, „Взаимно Възприемане: румънско-английски интелекту ални връзки между двете световни войни". Втората група съставят 15 по-малки по обем и критични в основата си статии относно актуални въпроси на компаративистиката, струк турни особености и стилови направления в Румънската култура главно през XVIII—XIX в. Интерес за българския читател представ ляват проучванията от двете групи. На първо място ония от тях, в които авторът излага своето становище по принципни въпроси на сравнителното литературознание и някои важни характерологични черти на румънската култура през посочените периоди. От такава гледна точка вниманието ни привлича сту дията „Модели, виждания, форми". В нея авторът се изказва критично за някои методологически насоки на компаративистичните изследвания, изтъква голямата заслуга на съвре менното сравнително литературознание относно премахването на бариерите на провинциализма" (с. 8), повдига въпроса за моде лите на културите и в тази връзка набелязва някои специфики в културната афирмация на югоизточноевропейските народи, включва лю бимата си тема за ролята на книгата с оглед на културните структури въобще и в румънската специално, подчертава онези импулси" в днешната компаративистика, които предопределят перспективата и очакваните резултати в тази област, застъпва се за съпоставително изследване на специфичното и общото в широкия контекст на интелектуалното развитие. Нека след тази вътрешнотематична информация се приближим плътно до текста и някои от формулировките и решенията на румън ския компаративист. Първостепенно значе ние за опознаване на неговото гледище има, струва ми се, схващането му за „стимулите" в сравнителното литературознание. Александру Дуцу пише: „В помощ на новите ориентации днес идват импулси най-малко по три линии. От страна на изследванията върху ис торията на манталитетите, които предложиха едно ново отношение между творчество и общност, между художник и общество, откроявайки докрай връзките от комплекса, съществуващ между възникването на културния акт (феномен) и последиците му във времето. От изследванията за международните връзки... Накрая от областта на актуалния диалог на човека с машината, който извади наяве факта, че един от най-достойните за внимание аспекти на общуването, както изтъква Норберт Винер, „се разкрива тогава, когато разглеждаме света, съставен от мо дели" (с. 9-10).

И през 1979 г. дейността на Института за литература при БАН бе насочена към решаване на основните проблеми, залегнали в перспективния план. Задачите на инсти тута бяха съобразени с препоръките, съдър жащи се в Решенията на Политбюро на ЦК на БКП от 23 март 1977 г. за по-нататъшно развитие на българистиката. На преден план бяха изведени онези лични и колективни теми, които отговарят на общите насоки в реше нията на Единадесетия конгрес на БКП и Националната партийна конференция и са съо бразени с наближаващия юбилей - 1300 годишнината от основаването на българската държава. Усилията на научния колектив бяха насочени преди всичко към решаването на въ просите, свързани с подготовката за написване на многотомна История на българската литература. В тази насока бе извършена значителна работа и по трите основни направления - история на литературното развитие, теоретико-методологически въпроси на литературата и литературния процес, сравнително литературознание. За по-нататъшното разгръщане на научноизследователската дей ност бяха създадени две нови проблемни групи - за Източни (Азиатски) литератури с ръ ководител ст. н. с. В. Мутафчиева и Българонемски литературни отношения през XIX и ХХ в. с ръководител ст. н. с. Ил. Конев. Бе обърнато голямо внимание върху работата по "Кирило-методиевската енциклопедия", както и на други издания и изяви на института, които имат пряко отношение към опитите на някои литературни и политически кръгове в чужбина да фалшифицират нашето ми- нало. От анализа на извършената работа се виж да, че по основните направления са изпълне ни главните задачи. Същевременно не помалко ясно се вижда, че е необходимо занапред да се търси по-голяма целенасоченост на работата, по-последователно степенуване на задачите по важност и значение, поясно очертаване на темите. И през миналата година главните усилия на научния колектив бяха носочени преди всичко към подготовката за написване на многотомната История на българската литература. В тази насока като най-значително постижение трябва да отбележим Международната научна конференция по случай 70-годишнината от рожде нието на Никола Вапцаров, проведена на 6 и 7 декември 1919 г., чиито организатори бя ха Институтът за литература и Съюзът на българските писатели. В работата на конференцията взеха участие видни български учени, писатели и критици, братът на поета Борис Вапцаров, както и съпругата на поета - Бойка Вапцарова. За големия интерес на световната общественост към делото на видния наш поет и революционер красноречиво говори фактът, че от общо 38 доклада, прочетени на конференцията, 18 бяха изнесени от литературоведи от чужбина. В докладите и изказванията на нашите и чуждестранните учени бе направен задълбо чен и многостранен анализ на революционното и художественото дело на Никола Вапцаров. Беше утвърдена връзката на Вапцаровата поезия с многовековните традиции на българското словесно художествено творчество. Поезията на Никола Вапцаров бе разгледана както в своето световно значение, така и като нов етап в развитието на българската литература. По време на конференцията бе издаден юбилеен „Вапцаров лист", част от докладите бяха публикувани във в. „Лите ратурен фронт“ (бр. 49 и 50 от м. г.). Наред с това централно събитие по отбе лязването на 70-годишнината от рождението на Никола Вапцаров трябва да споменем и други инициативи на Института за литература, насочени към изследването на художественото творчество на големия български поет. Бе приет и предаден за печат сборникът „Никола Вапцаров - нови изследвания и документи", в който са представени усилията на литературоведи от различни поколения. Сътрудници на института също така участву ваха в научната сесия в Смолян, публикуваха голям брой статии в периодичния печат, изнасяха доклади за живота и творчеството на поета в София и провинцията.