Книжка-5

1980, Книжка 5 - Съдържание

В решението на Политбюро на ЦК на БКП за чествуване 110-годишнината от рождението на Владимир Илич Ленин се казва: „На Ленин се падна извънредно трудната и същевременно велика мисия в новите исторически условия да продължи, да обогати и развие по-нататък марксизма, да даде научен отговор на задачите, които се поставяха пред обществото. "1 От тази оценка за делото на великия стратег на социалистическата революция и на строителството на новия живот трябва да се изхожда, когато се преценява както неговата цялостна дейност, така и неговият принос за развитието на отделните науки, за една или друга област на живота. Това важи с пълна сила иза подхода, който трябва да имаме при изследване приноса на В. И. Ленин за развитието на научното литературознание. И още един изключително важен момент - В. И. Ленин посвещава целия свой живот, всичките си сили и способности на борбата за освобождението на работническата класа, на трудовия народ. Ето защо е невъзможно да се даде точна, научно вярна оценка за неговия живот и дело вън от тази борба. Това важи и за изказванията, за разбиранията, за приноса на Ленин в такава специална, специфична област като сферата на художественото творчество, на науката за него. Писани по конкретни поводи, извикани от нуждите на класовата борба, изказванията и трудовете на Ленин и в тази област са обединени от една обща мисъл, имат едно предназначение - да определят мястото и ролята на художественото творчество в борбата за освобождението на работническата класа, на цялото човечество. „Класовата борба продължава - заявява Ленин - и нашата задача е да подчиним всички интереси на тая борба. " Благодарение на тази пролетарско-класова позиция Ленин успява да даде отговор не само на конкретно възникналите проблеми на литературния фронт, но заедно с това да определи същността на литературата и изкуството, на тяхното значение и роля в новия етап на общественото развитие, да въоръжи теоретиците и критиците с истински научен метод за анализиране на художествените явления.

Възобновяването и формирането на българското царство в оня прототип, който бил създаден през ранното Средновековие (през втората половина на ІХпървата половина на X в.), не представлява еднократен акт, а продължителен исторически процес. Този процес започва с освободителното движение на бъл гарите под предводителството на Асеневци (1186-1188), довело до възкресяване на българската държавна независимост и възстановяване на българската царска институция, и достига своята кулминационна точка с възобновяването на Българската патриаршия (1235). Той се характеризира с реализиране на идеята за приемствеността на старата държавна традиция и нейните политически достижения и тенденции от нововъзобновеното българско царство. Този проблем от историята на средновековна България от гледна точка на континюитета в политическото и народностното битие вече е бил обект на няколко изследвания. 1 В замяна на това въпросът за отражението на възобновяването на българското царство в среднобългарската книжнина досега само частично е бил обект на научното изследване, и то най-вече от литературна, а не от историческа гледна точка. 2 Среднобългарската литература в своята преобладаваща част по форма, по дух и по съдържание е църковно-религиозна. В нея се наблюдава при това подчертан интерес към специфичната българска народностна агиография, формирала представата за пантеона от български светци-герои на църковно-народната митология, като Иван Рилски, Прохор Пшински, Иларион Мъгленски, Яким Осоговски, Петка Търновска и др. А също така и към светското историко-летописно творчество с оригинален или пък с преводно-компилативен характер, в което намират отражение редица важни събития и явления от историята и от обществения живот. Историко-летописни съчинения, някои официални църковни паметници и житийните творби в своето широко видово многообразие са онзи литературен източник, въз основа на който се добива представа за българската гледна точка за най-значимите събития, свързани с възобновяването и укрепването на българската държава.

С термина „Българско Възраждане“ е прието да означаваме епохата, в коя то протича развитието на народа ни от втората половина на XVIIIв. и по-точно от 1762г., когато Паисий Хилендарски се изявява в него със своята „История славянобългарска“, до Руско-турската война от 1877-1878г., когато в резултат на тая война приключва почти 500-годишното османско владичество в една голяма част от земята ни. Може ли да се смята терминът сполучлив? Днес се чувствува едно разколебаване в неговата целесъобразност. Мисля обаче, че онези, които са го въвели, са имали основание да направят това, изхождайки от нарастващи нови явления в развитието на българския народ, наблюдавайки едно, пробуждане" на народа ни от вековния „робски сън", имайки пред вид повишаването на неговото народностно съзнание. В същност те са забелязали изявите на един процес - формирането на българската нация, който най-вече определя характера на епохата. Формиращата се нация извиква на живот нови задачи и цели: отпор срещу опитите за денационализация на българския народ, създаване на български литературен, т. е. национален език, развитие на българска национална култура, организиране на българска националноосвободителна борба. От марксистка гледна точка също е оправдано да говорим за „Българско Възраждане" през тоя период. Тук трябва да се вземе под внимание развитието на нови, капиталистически отношения в недрата на феодалния строй. Започва нарастваща „криза" за османския феодализъм, която след време ще доведе до замяната му с по-прогресивния капитализъм и до рухването на средновековната Османска империя. Вярно е, че в ново време ние заговорихме за известно ренесансово и за значително бароково развитие в предшествуващите развойни епохи, но не бихме могли да поставим началото на големия процес на Възраждането, който води до съвременните форми на живот, в едно по-ранно време. Както е известно, за по-ранната „пробуда" на българския народ ние въведохме термина „Българско Предвъзраждане", който е достатъчен за нея. Въпреки специфичните си черти Българското Възраждане представя по същество процес, който е сходен с Възраждането на другите европейски страни. То не само протича при действието на закономерностите, при които протича и Възраждането на другите европейски страни, но е част от общия процес на разлагане на стария обществен ред, прояден от дълбоки противоречия, и на възход на силите, изграждащи нов тип общество. Има и своите титани, които ни спомнят за титаните на Възраждането, за които говори Енгелс. Такива са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Васил Априлов, 29 Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Г. С. Раковски, Петко Р. Славейков, Братя Миладинови, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски.

Новата книга на Александър Лилов се прие от читателите и от критиката като събитие в културния ни живот. За нея излязоха вече множество рецензии и отзиви от най-изтъкнати наши естетици, литературоведи, философи, литературни критици. И въпреки че в уводните думи на труда си авторът подчертава, че книгата има „теоретико-естетически, а не литературоведски, не изкуствоведски, още по-малко литературнокритически характер" — самият факт, че за нея се отзоваха изкуствоведи, литературоведи, критици, показва нейния цялостен облик и комплексния метод, с който си е служил авторът при изследване природата на художественото творчество. Този комплексен метод е рожба на неговия диалектически подход, на овладяно диалектическо мислене, което му дава възможност да разкрива цялостно, в тяхната взаимна зависимост процесите в художественото творчество. За съвременния етап от развитието на науките е характерно постепенното преодоляване на ограничената тясна специализация и съсредоточаването усилията на близки науки към общи цели, свързано с надмогване на изкуствените граници между тях. Такъв стремеж за синтез се забелязва в цялостния ни съвре менен духовен живот. Ние виждаме как днес все повече се сближават сходните изкуства, как се преодоляват преградите между някои жанрове в литературата, как резултатите от изследванията на множество хуманитарни науки нахлуват в литературознанието. И нещо повече. „Неслучайно най-големите научни открития бяха осъществени на границата между различните науки“ - пише авторът. А би могло да се добави, че и някои от най-значителните творби на съвременната литература са сътворени на границата между жанровете. Това преодоляване границите на тясната специализация, както и стремежът към по-широки синтези предполага и изисква диалектическо мислене, дълбоко овладяване на диалектическия подход в съвременната методология. Книгата на Александър Лилов „Към природата на художественото творчество" е сполучлив опит за такова цялостно изследване на художественото творчество, взаимната зависимост между частите и цялото, движението и развитието. на процесите в тяхната противоположност и единство. Като критикува редукционизма в първата глава от труда си, авторът отбелязва: „За да се разбере изкуството, трябва да се изследват не само частта, но и цялото, не само частта и цялото, но и връзката между частта и цялото, между частите и цялото, между цялото и заобикалящата го действителност. Произведението на изкуството е немислимо извън диалектиката на съставляващите го структурни и функционални части и връзки.“

Поколението, към което принадлежи Пеньо Пенев, вече навлиза в своята зрелост, прави преоценка на изминатото и сътвореното, дири нови теми и проблем, вълнува се за съдбата на съвременния размирен свят. А поетът с ватенката, пе вецът на димитровградските строителни дни и нощи остана завинаги свързан с първите стъпки на големия строителен поход, с началния възторг и ентусиазъм на социалистическото ни развитие. Неговият буен перчем се развяваше в устрема на младежките пориви и мечти. Гласът му проехтя пред марша на бригадирите и строителите, които изградиха първите язовири, основаха града на Димитров. Като други големи национални поети - Ботев, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров - и Пеньо Пенев изгоря в пламъка на своето време. Рожба на гневна, неспокойна епоха, той добре разбра и намери своето място в нея. Оказа се готов да поеме непосилното бреме на товара, който времето постави върху плещите му, защото беше кръвно свързан с младостта на социалистическото ни развитие, защото израсна и възмъжа в годините след победата на революцията. Той стана връстник на победите и пораженията, ясно съзнавайки участта си на поет, който трябва да следва острите завои и зигзагите на пътя, по който го тласкаше течението на новия живот. Затова така трезво видя своето място, така точно разбра ролята, която е призван да играе. Неслучайно той най-добре описа жизнената и творческата си съдба:

Има критици, които продължаваме да наричаме „млади" и след като са преминали сезона на младостта. Има цели критически екипи, събрали в себе си различни възрасти и пера, които така и вървят в критиката - групово. Милена Цанева не принадлежи нито към едните, нито към другите. Лошо е, че го казвам за жена, при това с деликатна чувствителност, но ми се струва, че Милена Цанева никога не е била млад критик" във възприетия от нас смисъл. Това определение не се е връзвало никога с улегналия и темперамент, с достолепното, може би малко старомодно поведение, с научната прецизност в работата й, в която няма „младежки" увлечения и отклонения встрани. Дори ориентацията й - предимно класическото литературно наследство - говори в полза на една възраст, чужда на лутанията в различни насоки. Тя върви някак и без поколение, само в най-общите списъци редят името й горе-долу във възрастовата група. Иначе казваме: Милена Цанева и толкова! И всичко около името и ни е вече ясно: корените на неизменната преданост към литературата, творческите предпочитания, както и убедеността ни, че всеки неин труд ще ни донесе нещо издъно проучено и осмислено, което няма да носи налепите на недоработеността. Около нейното име никога не се е вдигал шум и едва ли ще се вдигне някога. Макар че, ако питаха мен, едно изследване като „По страниците на „Под игото“ или като най-новото и заглавие „В търсене на героя" например, заслужават да се пошуми доста повече около тях, отколкото край претенциозни студии и интервюта, за които вдигаме често непомерна критическа врява. А неадекватната реакция на един или друг литературен факт, лесното поддаване на критически афектации по незаслужаващ повод е също израз на объркване на критериите, симптом за недостатъчна зрелост. Но то си остава за наша сметка. Потънали в своя свят, писатели от типа на Милена Цанева едва ли страдат от липсата на шумно признание. Те са пределно вглъбени в себе си и в своите герои, не им остава време за суетно озъртане встрани. Пък и самите високи обекти на вълненията и на изследванията им са отрицание на лесния шум и лесната слава. Около нея не се шуми, но това съвсем не означава, че Милена Цанева е незабелязана или недооценена от критиката. Нищо такова - просто спокойният и сериозен творец е получавал сериозни и премерени оценки за своите книги, за насоките в работата си, за цялостното си присъствие в литературния живот. За Милена Цанева са писали Стоян Каролев и Ефрем Каранфилов, Георги Димов и Здравко Петров, откликвали са с разбиране младите Светлозар Игов, Петър Велчев и Георги Цанков.

Бихме искали да изтъкнем още в началото, че нямаме никакво намерение да отричаме ползата, която принася например структурната лингвистика и вероятно биха могли да принесат теорията на информацията, теорията на моделирането, семиотиката и всякакви други клонове на специалното извънхуманитарно знание и на техниката като чисто спомагателни средства за проникване в сложния свят на изкуството. Известно е, че представителите на руската „формална школа", както и някои от „новите критици“, особено американски, като П. Лебок, имат ценни частни постижения в изследването на формалните особености на някои литературни жанрове. Известно е, че компютърът е помогнал чрез изчисляване на някои елементи на езика и стила да се уточни авторството на „Илиадата“, и т. н. Навярно и т. нар. „контент-анализ" ще се окаже не само средство за извли чане на ценна преди всичко за социолозите информация от произведенята на изкуството, но ще подпомогне с нещо и собствено естетическия анализ. И все пак не друг, а самите физици и кибернетици трябваше да бранят спецификата на изкуството от някои естетици, напомняйки (Нилс Бор), че предимството на изкуството е в това, да ни дава хармонии, които са недостъпни за системен анализ... Не може да се оспори също така, че първият систематизатор на семиотиката Чарлз Морис бе верен на логиката, когато постави знака в основата на цялото човешко поведение и на всяка човешка дейност, предпоставяйки по този начин провъзгласяването на знаковия анализ за предмет на всички науки. „Пансемиотизмът“ е неизбежен, щом се приеме неговото широко известно твърдение, че и художествената творба „може да се разглежда като знак, имащ специфичен характер". Защото ако признаем, че художественото произведение е знак, тогава на какво основание няма да признаем, че всички продукти на човешката практика и цялото човешко поведение имат знаков характер, доколкото в тях се проявява „опредметена човешка психология“ (Маркс)? За щастие днес съзнателни, теоретизиращи привърженици на „естетическата семиотика" и на „иманентния" структурен анализ на изкуството у нас са само отделни естетици и литературоведи, както впрочем и някои логици, които са далеч от изкуството. Що се отнася до опитните марксистки естетици и критици и до логиците, които разбират от изкуство, те веднага съзряха принципната несъвместимост на пансемиотизма и на структурализма с ленинската теория на отражението и с особената същност на изкуството и посочиха незащитимостта на глобалните естетически претенции на семиотиката.

Връзките на българската с руската литература през XIX-XX в. имат различен характер, смисъл и форми на проявление. Извън полезрението на литературната ни наука все още остава контактът на наши белетристи с творчеството на Ал. Куприн, И. А. Бунин, Л. Андреев, В. Г. Короленко и др. Знае се, че от началото на века те са на почит сред българската интелигенция и писателските среди, творбите им се превеждат, някои нашумяват, стават модни, влияят върху български автори. Наблюденията и изводите във връзка с тях допълват общата характеристика на отношенията между двете литератури през първите десетилетия на ХХ в. Убедително доказателство е рецепцията на Буниновата проза и поезия у нас. Те се налагат в съзнанието на българския читател, оживяват в творческите търсения на редица наши изтъкнати художници. Първите преведени творби на И. А. Бунин у нас са от самото начало на века - от времето, когато той се оформя като самобитен художник в руската литература и е преодолял подражателските увлечения, несамостоятелността в подлавянето на теми и мотиви в поезията и белетристиката си. Негови стихотворения и разкази се появяват в „Летописи“, „Работнишко дело“, „Българска сбирка" идр. - списания, твърде различни по своя характер и място в литературния ни живот. Първенствуваща роля в това отношение играе редактираното от К. Величков сп. „Летописи“, където намираме първите преводи на Бунин, извършени от младия тогава поет Д. Бояджиев. Трудно е да се уточни от какво е продиктуван интересът на Д. Бояджиев към творчеството на Бунин, трудно е да се изясни благодарение на какво се завързва преписка между тях. Но е факт, че нашият поет отрано се насочва към опознаване на руската литература. Според спомените на брат му още в Пазарджик той чете „множество руски книги и списания, преводна литература, множество годишни течения от илюстрованото списание „Нива“, „усвоява сносно руски я език“, „усьвършенствува писмено и говоримо руски език". И възползувайки се от правата си на уредник на сп. „Летописи“, от толерантността на главния редактор, поетът се налага като първи преводач и популяризатор на творчеството на Бунин в България. Така през 1902 г. публикува разказите „Нова година" и „Свиждане" подписани с псевдонима Ивчов.

Главните аспекти на съвременните взаимоотношения между критиката И близките и сфери на духовна дейност се разкриват, когато разглеждаме историята на тяхната поява. Литературнокритическата мисъл се заражда вътре в поетическия текст, който придобива рефлексия за самия себе си и започва да включва най-напред в поемите на Омир, а впоследствие в ранната лирика и трагедия оценъчни мисли за сюжета, детайлите, степента на правдоподобие и художествените достойнства на произведението. Заедно с вътрешнопоетическите размисли за художественото творчество и в известен смисъл като тяхна противоположност в старогръцката култура се появяват (предимно във философията) първите теоретико-естетически принципи, които обобщават опита на изкуството. С други думи, критиката се заражда благодарение на „насрещното“ движение на науката и изкуството. От IV в. започват да се появяват реторическите школи, които формират нормите на ораторското изкуство, толкова необходимо за всеки гражданин на полиса, за неговото демократическо развитие. Демокрацията изисква ораторско изкуство, а понякога и приучване към демагогия и реториката идва, за да отговори на тези социални потребности. Реториката се опира на предшествуващия Литературно-художествен опит и се заражда процес на откъсване на литературната критика от реториката като самостоятелен вид при наличието на слож ните й и променливи отношения с философията. Значението на реториката като пораждащо начало по отношение на литературната критика емного съществено, за да може да се разберат нейната природа, функции и метод. „Възвръщането“ към опита на реториката или по-точно включването на нейния мисловен материал в арсенала на методологията на съвременната литературна критика се базира върху историята на появата на тази духовна дейност. Съперничеството между поезията и философията относно влиянието им върху формирането на литературната критика се сменя впоследствие със съперничеството между естетиката и реториката.

Установяването на изящните изкуства и разделянето им на видове се извършва по време, решително различаващо се от нашето, и то от хора, чиято власт над нещата и условията е била съвсем незначителна в сравнение с нашата. Но удивителният растеж, който са достигнали нашите средства в тяхната приспособимост и точност, ни обещава в близко бъдеще най-решителни промени в антич ната индустрия на красивото. Във всички изкуства съществува една физическа страна, която не може повече да бъде разглеждана и третирана, както преди; не може повече да се отклонява от въздействията на модерната наука и модерния живот. От двадесет години насам нито материята, нито пространството, нито времето са това, което са били до преди. Трябва да бъдем подготвени за факта,че такива големи преобразования ще променят цялата техника на изкуствата и с това ще повлияят на самата инвенция, а накрая ще стигнат може би дотам, начин.

С Елин Пелин ме запозна Д. Б. Митов, редактор на седмичника „Литературен глас", където сътрудничех. По онова време, в началото на 30-те години, аз все още рядко го виждах. в редакцията той почти не се мяркаше и не пишеше във вестника, което ме учудваше, като знаех тясното приятелство между него и редактора от много години - още от „Развигор". После обаче имах вече случаи да се срещам с него, тъй да кажа, полуслужебно - в музея. Идваха от чужбина хора, с които бях в служебна връзка. Когато не заседавахме, трябваше да ги разведа насам-натам, да им покажа забележителностите на нашата столица. Малко неща имахме тогава, които можеха да направят впечатление на чужденците. Портретът на севастократор Калоян и на жена му Десислава в Боянската църква, рисуван през 1259 г. - цели два века преди да се появят първите реалисти в портретната живопис на Европа Дюрер и Холбайн, ги смайваше с финия рисунък на неизвестния наш майстор, със сдържаното величие на израза им, особено неговия, с благородното примирение на нейния поглед, пълно с достойнство и доброта. Имаше и чужденци, които се интересуваха за нашата художествена литература и особено за Иван Вазов, когото те познаваха по име, и аз ги водех в музея. Там не всякога можеше да се ходи, имаше определени дни, но понякога трябваше да се прави изключение - чужденците идваха у нас по работа, това бяха членове на чуждестранни делегации, с които водехме търговски или други стопански преговори - люде просветени, които се интересуваха за нашата култура и за нейните първи представители - това обясних на Елин Пелин. Не му беше приятно на управителя на музея, че смущавам навиците му, и той все ще ми се сопне: - А бе ти какъв си такъв безреден? Там на вратата е окачена табелка.... Обяснявах му, че тези хора заслужават внимание; интересът, който проявяват към нас, може само да ни радва, и т. н. Той ме изслушваше с разтворени устни, леко усмихнат и ще каже: - Всичко това е добро и хубаво го казваш. Но още по-хубаво ще бъде, ако съобразяваш интереса им с наредбата на музея. Казвай им, че това е закон - чужденците зачитат много законите. - Такъв закон няма! И все пак, ше отстъпи. Той се радваше, когато някой чужденец познаваше вече името му - предполагах, че тукашните чужди легации ги осведомяваха предварително. Тогава забравяше навиците си, ставаше любезен, развеждаше ги сам из стаите, обясняваше подробно - беше основно запознат с историята на всяка вещ; увличаше се, разказваше подробности около живота на Иван Вазов даже интимни неща, които само той знаеше. Това създаваше една приятна атмосфера и чуж денците отнасяха най-добри впечатления от своето посещение в музея и лично от управителя му. Веднъж дойде служебно един пълномощен министър от северните страни, със седалище в Будапеща, но акредитиран и в София. Сам пожела да разгледа музея на Иван Вазов.

Последната книжка на сп. „Вопросы литературы" от миналата година продължава традицията на тематичните броеве, с които обикновено завършва ежегодното течение на списанието. Само че, докато по-рано те обикновено бяха посветени на определена братска национална литература, този път темата е литературната критика. Седем години след знаменитото постановле ние на ЦК на КПСС „За литературно-художествената критика" редакцията е решила с помощта на най-видните съветски критици иписатели да огледа състоянието на литературознанието и критиката, неговите постижения и все още нерешени проблеми; методологическото му обогатяване и формите на активното му участие в литературния процес новите задачи, произтичащи от развитието на обществото, на културата и на художественото творчество, и непреодолените слабости. А широкото участие на чуждестранни литератори още повече разширява кръга на обсъждането, дава възможност за интересни паралели относно състоянието на критиката в различни страни, откроява както общото, така и специфичните проблеми. Едва ли е необходимо специално да подчертаваме какъв интерес представлява и за нас тази книжка на „ВЛ“. Защото пробле мите на литературната критика и за нас продължават да бъдат един от невралгичните пунктове в литературния и общокултурния живот. Десетгодишнината от речта на др. Тодор Живков пред столичните комсомолци, навършила се миналата година, бе сериозен повод за равносметка и самокритично обглеждане на постигнатото и непостигнатото и за българските критици: доказателство за това са и освен отделните авторски публи кации многото колективни разговори на писатели и критици, посветени на проблемите на литературната критика, които намериха място в централните ни литературни издания; такива разговори продължават да се водят и сега и ползата от тях е несъмнена, независимо че в някои от тях можем да срещ нем и немотивирани, пресилени или просто несериозни мнения. С една дума, и бъл гарската литературна критика е в процес на самопреценка и набиране на нови сили, косто 146 още повече увеличава интереса ни към публи кациите в тази книжка на „ВЛ". Книжката се открива със статията на Георги Марков „Слово за критиката“, където сбито и конспективно еподчертано главното изискване към литературната критика - да се развива в крак с развитието на литературата и с развитието на самия живот, който е главният критерий за постиженията или неуспехите както на писателите, така и на критиците. Може би централно място в броя заема традиционната „кръгла маса" на „ВЛ", посветена естествено на проблемите на литературно-художествената критика, в която взе мат участие и ред чуждестранни писатели и критици. След встъпителното слово на М. Козмин, очертаващо широкия кръг от въ проси, свързани с развитието на литературата и критиката като неразделна част от културното и общественото развитие, следват изказванията на множество съветски литератори и гости: Л. Лазарев, П. Фехер, В. Озеров, Д. Ценд, Х. Хрзалова, Г. Залис, В. Нойберт, Д. Затонски, Ат. Свиленов, Б. Тругларж, А. Менцвел, А. Бучис, Лиу Ван Бонг, Е. Сидоров. Не е възможно да се спираме поотделно на всяко от тези изказвания, имащи нерядко обема на кратка статия; но ако трябва да систематизираме повдигнатите в тях проблеми, ще видим, че те обхва щат почти всички въпроси, които са актуални и за нашата критика. Централно място сред тях заема проблемът за творческото продължение на боевите традиции на маркси ческата литературна наука, което единствено може да осигури на критиката място - според заглавието на едно от изказванията - ,,в авангарда на идеологическата борба". Тясно свързани с този проблем са и въпросите като методологическото обогатяване на критическия инструментариум", търсенето на по-многостранен контакт с многоликата читателска аудитория, стремежа националните Литературни явления да се разглеждат в контекста на световната литература и пр. и пр.

Теоретическите, литературноисторическите и литературнокритическите аспекти на социалистическия реализъм никога не са пре 150 ставали да занимават нашата научна и да вълнуват художествената ни мисъл. И това еесте ствено. Ако трябва да характеризираме най-общо етапа, на който се намира съвременната ни изследователска мисъл в разработката и ос ветляването на тази проблематика, мисля, че трябва да го характеризираме най-малко с две съществени особености: а) привличане на най-новите постижения от целия фронт на науката, за да се задълбочи теоретическата обосновка на социалистическо-реалистичния метод; б) непрекъснато следене, анализиране иосмисляне на новите явления на самата социалистическо-реалистична творческа практика. Сборникът със студии и статии „Социа листическият реализъм в съвременната бъл гарска литература" е потвърждение на тази характеристика. Но, както подчертават повечето от участниците в него, наред с вътрешните нужди на съвременното социалистическо-реалистич но литературно творчество от такива разработки те са особено актуални и с огледидеологическите спекулации на буржоазното литературознание с принципите на социалистическо-реалистичния метод. Като едно от ценните достойнства на разглеждания сборник бих посочил съчетаването в подхода към третираната проб лематика на литературнотеоретическия, литературноисторическия и литературнокритическия подход. В резултат на теоретическата разработка поместените в сборника студии и статии очертават някои съществени страни - взаимно допълвайки се - от теоретическия модел на социалистическия реализъм. Тези черти се обосновават и от литературноисторическия анализ. Но литературноисторическият анализ очертава контурите и на и сторическата поетика на социалистическия реализъм в нашата литература. Литературнокритическият подход спомага особено да се очертае съвременността като комплексна естетическа категория и ролята на творческите и ндивидуалности за стилнотомногообразие на съвременната българска литература. Разбира се, в различните студии и статии в сборника преобладава един или друг подход в зависимост от конкретната цел на изследователя.

Светлозар Игов е нарекъл втората си кни га „Хуманизъм и творчество". И макар поредицата от статии, които ни предлага в нея, да са споени около проблемите на творчеството, движението на литературния проце с, критиката и нейната поетика, понятието Хуманизъм неслучайно е потърсено като обединително звено. Изповядвайки своето ,, критическо верую", С. Игов отвежда пробле мите на литературата и нейната критика до висотата на общите им хуманитарни задачи, свързани с промените в съзнанието на съвре менния човек, с неговото историческо мислене, психология, нравственост и усет към красотата, внушава, че за изпълнението на тези задачи критиката трябва да води, прогнозира и планомерно да насочва и стимулира разви тието на литературния процес, да върви една крачка пред него, реално да представлява еманация на ръководното творческо самосъзнание на литературата. Тази гледна точ ка говори както за високите изисквания на С. Игов към литературата и критиката, така и за дълбокото му пристрастие към тази област на творчеството, в която той се проя вява не само като аналитик, но и като свое образен мечтател, романтик, идеалист". У нас въобще не е писано много за същ ността и функциите на критиката, за нейната поетика, за професионалните качества, необходими на критика. Но за едно много важно нещо, необходимо на критика, като че ли съвсем не се е говорило. Става дума за критическия идеал, за онази цялостна концепция за живота и литературата, за човека и морала, за историята и изкуството, която според мен е структурообразуващ фактор на критическата личност... Най-съществената съставка на онова, което наричам „критиче ски идеал", едуховната жажда по един социален и морален идеал, превърнала се в критерий за оценка на литературните явле ния и в система, въз основа на която критикът изгражда ценностната йерархия в своето виж здане на националната литература; съзнание а развойните перспективи на литературата, изградено върху обективните развойни за кономерности на традицията... с необхо димо присъствуващата имплицитна представа за историческия - минал и бъдещ - контекст на съвременните художествени явления, които оценява.“

„Славяно-романски литературни студии" - такъв е насловът на един значителен труд по сравнителна литература на видния италиански славист и компаративист проф. Рикардо Пикио, който от няколко години насам работи и преподава в Йелския университет (САЩ). Трудът на проф. Пикио, към двеста страници, представлява сборник, който обхваща следните единадесет студии: 1. За едно сравнително славяно-романско изучаване по формирането на славянските литературни системи. 2. Няколко формални съвпа дения между латинската проза на Петрарка и литературните техники на балканските славяни през XIV в. 3. Хуманистична интерпретация на историята на Рагуза от Джовани Марио Филелфо. 4. Руският хуманизъм - Филологическо възраждане. 5. „Куртизан", според Горницки. 6. „Елегичният цикъл" на Ян Кохановски в рамките на поетиката през XVI в. 7. Е. М. Манолесо, А. Вимина, Полша и Украйна. 8. Полският „Гофред“ и „Освободеният Йерусалим". 9. Алфиеровски мотиви в трагедията „Argivjane" от В. К. Кюхелбекер. 10. Данте и Малфилатр - литературни извори на еротичния сън на Татяна (по повод гл. III от „Евгений Онегин"). 11. Увод в едно сравнително изучаване на въпроса за езика у славяните. Текстът е съ проводен накрая с една библиографска бележка и съдържа подробен показалец на име 157 ната на авторите, цитирани в съчинението на проф. Пикио. Първото впечатление от прочита на този интересен и грижливо изготвен труд на неуморния и усърден италиански учен е, че е плод на сериозна и задълбочена научна подготовка, на старателно и всеобхватно проучване на огромния материал, въз основа на който авторът прави изводи с доказателствена сила, които му позволяват да утвърж дава убедително паралелизми, текстови срав нения и критически оценки. Увереността, с която проф. Пикио навлиза в анализа на б гатата документация, издирвайки аргументи в подкрепа на тезата си, иде да ни убеди в предварително извършената изследователска работа, в задълбоченото филологическо и литературно опознаване на досежната научна Литература, която проф. Пикио цитира с ригорозна точност в текста на своите научни издирвания.

През 1977 и 1978 г. парижкото издателство „Сьой" пусна две от последните книги на Цветан Тодоров (последната - Речеви жанрове" - излезе също през 1978 г.), за мислени и осъществени като изследване в исторически план на семиотичните идеи от позицията на схващанията на автора за езиковия символизъм - територия, която той е определил за себе си, ако можем да се изразим така, след оттеглянето на структураЛистичната вълна. Трудно е да се определи жанрът на „Теории на символа“ и „Символизъм и тълкуване". Речта на Тодоров отново носи белезите на висока теоретичност, която срещаме в почти всички негови книги. Тясно се преплитат теоретичното изложение с дълбокия анализ на възгледите на разглежданите автори и експлецитно или като подтекст - едно постоянно търсене на собственото място сред различните схващания, една дълбока лична равносметка. Историческият материал е подбран, за да докаже вижданията на автора и да ги постави в традицията на схващанията на немските романтици, но заедно с това тази традиция е осмислена от вече извърве ния път на неореторика-структуралист. Във втората книга „Символизъм и тълку ване", базирайки се на дихотомията език реч, видена не в перспективата на Сосюр, а в тази на Бенвенист, Тодоров дава името езиков символизъм на „полето на действие на непрекия смисъл“, като се обръща към индийската традиция. В стария спор за съшността на непрекия смисъл, отричан от линг159 вистите и абсолютизиран от Ницше, Тодоров се старае да заеме с една позиция, да го отграничи и превърне в обект на изследване, зачитайки лингвистичната му природа. „Зна ченията, извикани в съзнанието по непряк път, са значения, каквито са и останалите: различават се само по начина на появяване, който е именно асоциирането на присъству ващото с отсъствуващото. Тодоров счита, че непознаването на специфичната природа на означаването (фр. синификасион), смесването му с асоциацията и налагането по този начин на езиковите категории и терминология на символичния процес скрива същността му от погледа, че да се говори непрекъснато за език" и означаване" може да става само ако тези термини са освободени от специфичното им съдържание - нещо, което обаче е научно недопустимо.

От 1 до 4 април т. г. в парк-хотел „Москва" се състоя творческа дискусия върху съвременната българска литература - една нова форма, която представлява продължение и качествено по-високо доразвитие на досегашните ежегодни обсъждания на литературната продукция. Нейната цел бе, като се имат пред вид главно появилите се през 1979 г. произведения, да се направи обстоен анализ на тенденциите в литературното ни развитие за по-голям период от време; да се изследват както постиженията, така и слабостите на съ временната поезия, белетристика, критика и детско-юношеска литература; да се откроят проблемите на нашата литература в настоя щия етап от нейното развитие. Именно тази голяма амбиция - на базата на ограничен период и кръг произведе ния да се разкрият главните тенденции и насоки на литературния процес, да се поставят основните въпроси на литературата и литературния живот - определя мащаба и значението на творческата дискусия. Тя определя и критериите, с които трябва да се оценяват резултатите от откровения и оживен разговор по проблемите на съвременната българ ска литература. По време на дискусията бяха изнесени четири основни доклада: за поезията - от Емил Петров; за белетристиката - от Боян Ничев; за критиката - от Здравко Петров, и за детската литература - от Анастас Стоянов. Както се вижда, за докладчици бяха привле чени едни от най-авторитетните наши критици и писатели. И техните доклади независимо от някои свои слабости изпълниха основната си задача - да дадат основа за широк творчески разговор, да стимулират литературната и критическата мисъл, да насочат вни манието към възлови проблеми и тенденции. Доказателство за това е активното участие в дискусията - през четирите дена се изказаха общо 67 писатели, т.е. около една пета от членовете на СБП. В болшинството от изказванията намериха израз искрената загриженост за утрешния ден на нашата литература и задълбоченото вглеждане в постигнатото, анализът на достиженията и творческото себенедоволство, произтичащо от новите мащабни цели и задачи. Така като 166 литература) цяло дискусията премина под знака на жизнетворния априлски дух, нейни главни ориен тири бяха идеите и методологическите напътствия на др. Тодор Живков, залегнали в известната му реч пред столичните комсо молци от 1969 г., в речта пред младите литературни творци от 1977 г., в словото му по повод 50-годишнината на партийната организация при СБП и пр. Именно този колективен стремеж към конструктивно изследване на актуалните проб леми, органически съчетаващ уважението на постигнатото със самокритичността, бе може би най-ценното достояние на дискусията. Както изтъкна в своето заключително слово председателят на СБП Любомир Левчев: „Характерно за дискусията беше единството на целта - общата грижа по-добре да се разкрият недостатъците и постиженията на отделните жанрове и като се стъпи стабилно върху недискусионните изпитани принципи на марксистко-ленинската естетика, да се достигне до значителни обобщения за новите явления и тенденции на развитието на нашата национална литература."