Книжка-8

1980, Книжка 8 - Съдържание

Акад. Георги Цанев в развитието си има два образа: на критик и на изследо вател-литературовед. С тях са свързани и две фази от развитието му. Те се очертават твърде рязко и като два периода. Различията са съществени. Но наблюдаваме и константност, единство в разнородностите, произтичащо от натюрела, от вкуса, от взискателността... Вече цели шест десетилетия работи Георги Цанев и отдавна е утвърден като един от най-изтъкнатите литературни критици и историци у нас. Заслугите му към нашата художествена литература са много и разнообразни. През 20-те години на настоящия век Цанев започва своята дейност като литературен критик. В своето развитие той се утвърждава ярко и недвусмислено с таланта си да анализира и преценява литературните явления, да открива свежото и новото в подхода на писателите и в техните индивидуални физиономии. Още от края на 20-те години Г. Цанев набляга на необходимостта от по-живо интерпретиране в критическите анализи. Той се противопоставя на критиците еднодневки и дилетанти... Това е последователна линия в неговата дейност. В статията „За литературния критик“ (писана през 1931) в оригинална есеистична форма са изказани мисли за призванието на критика, изграден е идеалният му образ според схващанията на Цанев. Интересно е да се разгледа тази статия; тя безспорно ще ни обясни много от особеностите на критика, от това, към което той самият се стреми в дейността си. Цанев има такива високи изисквания за критическата дейност, за критическия талант, че дори стига до известно идеализиране, набелязва принципи, които едва ли биха могли да бъдат осъществени в цялост. За автора на статията критикът е образец на идейно-естетическа и нравствена пълноценност. Той се контролира от строга и чувствителна съвест, „думите му не познават никакви криви пътеки - както и у поета, те идват направо от сърцето". Критикът е вдъхновен, проникновен читател, който се радва и на най-бледата поетична се от искра, вълнува трепетите на сърцето.

Както за Другите европейски литератури, така и за българската силаботоническото стихосложение е чуждо, привнесено отвън явление. Неговата поява е свързана с вътрешните тенденции в развоя на българския стих: литературният стих се обособява от народния чрез въвеждането на нов принцип на стихотворна организация, а успоредно с това усвояването на силаботониката е и приобщаване към европейския стихотворен опит. Началото на този процес е стимулирано от руския стих. Разпространеното мнение, че „силаботоническото стихосложение се въвежда у нас под влияние на руската поезия от Н. Геров, Д.Чинтулов, П. Р. Сла вейков и др.", може да бъде потвърдено с материали от архива на тези поети. Ето част от писмото на Н. Геров от 23. VIII. 1841 г.: „Аз имам няколко басни и вакхически песни и други работи в стихове сочинени, като сочиня още няколко, ще ги напечатам; размер съм употребявал като русите. "2 Едно бъдещо по-подробно изследване на генезиса на българската силаботоника би могло да даде поточна представа от тази, която имаме в момента, за начина, по който българската интелигенция през 40-те години на XIX в. е възприемала руския стих. Установяването на силаботоническото стихосложение в българската литература ни интересува в друг аспект, а именно как българските поети са реализи рали универсалната за повечето европейски литератури метрическа схема на силаботониката. Необходимостта от изясняване на това, какво представлява българският вариант на ямбическите размери, е посочена от К. Тарановски: „Българският 4-стъпен ямб още съвсем не е изучен. Ние не знаем как той се е развивал през ХІХ в., не знаем как изглежда теоретически очакваният 4-стъпен ямб в българския език и никакви заключения на основата на случайни извадки ние нямаме право да правим." Руският ямб се отличава от своя метрически първоизточник - немския ямб - по сравнително слабата удареност на иктовете. Средната големина на думата в руския език е три срички, а в немския - две или има допълнително ударение при многосрични думи. За да се реализира максимално бинарната алтернация в ямбичните и хореичните размери, са необходими предимно двусрични, едносрични или трисрични думи с ударение на втората сричка.

Според точното определение на Г. Марков поемата „Септември“ „е онова единствено произведение, което е най-висшето поетическо откровение на Гео Милев". То сякаш е изпято наведнъж, в един нестихващ творчески унес. Тази поема е сякаш създадена, за да бъде рецитирана от устата на жилестите работници по младежки събрания и тържества - тъкмо тогава тя звучи най-естествено и най-силно. Същевременно няма друга поетическа творба, в която цялото съдържание да е отразено толкова ясно в римуваните думи. Тук римата е истинско огледало на съдържанието. Принципът да се римуват най-важните, най-силните, най-огнените думи в стиха е спазен абсолютно. Целият този наниз от гръмоподобни думи еспоен, организиран (по термина на В. Маяковски), облагороден от римата. В поемата „се отхвърлят всякакви строги норми, правила, условности. Няма строфи, няма равен брой срички, няма постоянно място на римите. Единственото нещо, което се заимствува от силаботониката, са ритмичените стъпки и римите". Римата първенствува пред ритъма, доколкото той непрекъснато се мени и е силно синкопиран, като честите неравносложни рими усилват още повече синкопите. На много места го и Именно римата задава ритъма, направлява го диктува. Тя обединява в една сложна, но ясна и отчетлива мелодия целия буен поток от звуци, превръщайки го в неповторима богатирска симфония на революционния устрем. В „Септември“ римата издържа блестящо трудния изпит пред революционната поезия. По наситеност с оригинални, неповторени и неповторими рими това произведение е безспорно едно от най-ярките в българската поезия. И същевременно едно от чудесата на българския римуван стих - тук всяка втора дума се римува! Римният рисунък е твърде сложен, несиметричен, често убягващ от погледа, но той присъствува навсякъде в поемата и е в пълна хармония със съдържанието. Неримувани в края на стиховете думи се срещат спорадично и рядко. Познаването на римния рисунък в поемата е твърде важно за адекватното и художествено възприемане на поемата. Неговото замъгляване при рецитиране е причина за избледняване на съответните места. Отбелязвайки, че „в основата на поемата лежи амфибрахият“, Г. Марков правилно подчертава, че „римите възникват... върху асоциативна звукова основа.

Всеки художествен образ в по-голяма или по-малка степен е резултат от особено сцепление и съотношение на оценъчно подредени сетивно-конкретни реа лии, разположени в определен темпорален ред и заедно с това (по закона на съ относителността) - поставени в определени пространствени параметри. Изображението на реалното, обективното време, наречено още концептуално време, в случаите, когато то е обект на изкуството, е невъзможно. Затова основателно се въвежда понятието перцептуално време, в което в една или друга степен присьствува творческата субективност като особена гледна точка към обективната истина на битието. Опозицията минало - настояще в творчеството на Й. Радичков може да бъде разгледана от различни страни. В настоящите редове тя се осмисля в презумпцията за локализация на времето и духовност, антропоморфност на пространството. „Споменът за живота винаги ще тича по петите ни" - споделя писателят в една от своите новели и тази фраза се оказа ключовото слово към неговото творчество. Нека, игнорирайки хронологията, в началото да поставим „Спомени за коне". * Нещо съдбовно има в това, че преди да загине, едно малко селце ражда своя талантлив „хронист“, за да го извади от мрака на небитието, да затыгува от спомена за него, да му вдъхне повторен живот, та по този начин и в себе си да победи разрушението. Защото селцето ще остане на дъното на огромен язовир, а неговите 473-ма жители ще се пръснат по всички краища на света, откъснати от своя многовековен корен, понесли, както и разказвачът, в душите си тежкото бреме на спомена. И споменът за преживяното някога“, „там" ще стане най-истинският им живот, а настоящето - неразбираемо, чуждо, мистично. Като проследява неговата история във времето назад, писателят изгражда образа на българското село въобще и заедно с това - облика на българската нанация, като търси нейните корени в две толкова различни начала, пренесени и сьхранени до днес - кончето-люлка - удобство, удоволствие и развлечение" и кончето-пръчка - номадска страст, пренесена по неведоми пътища през сто41 тици и стотици години". Оттук тръгва повествователят, за да разгадае „ферментите", тайните знаци на своя спомен за коне и за живот". Повествованието е символно-ценностно осмислено в корелацията: човекът – конят.

Томас Ман създаде реалистични романи, реализмът му е от ново естество, което ред изследователи нарекоха обновение на реализма или движение към нов хуманизъм. 1 Романите му синтезират полюсите на XIX в. (Шилер - Гьоте, Достоевски - Толстой) с влияние на немската класическа философия, с познание на световната култура и литературно развитие, със самочувствие на човек, който иска да обясни света не от една гледна точка. „Повествованието оперира със сред ства на реалистичния роман, но не е реалистичен роман, то постоянно излиза от рамките на реалистичното, като символично го активизира и приповдига, като дава възможност да се прогледне чрез него в сферата на духовното, в сфе рата на идеите, "2 Това е обобщение у творец, за когото художествените призведения се редуват или се прекъсват при създаване от теоретично-есеистични и научни писания, които не са забавление или отмора, а разтоварване на художественото от „излишния труден идеен материал чрез аналитична полемика на изложение. По време на създаване на романа „Вълшебната планина", започнат преди войната и завършен след нея, авторът пише критически есета. „Три от тях, а именно „Гьоте и Толстой“, „За немската република“ и „Окултните преживявания“ по съдържание са духовни рожби и разклонения на този голям роман“ (IX, 161). Кни гата за Гьоте и Толстой например е особено актуална за Томас Ман: в нея чрез примери на „великите гении на природата“ се пресъздава най-важният и основополагащ процес на преход на личността от „наивното“ царство на природата в царството на духовното - процес, който се извършва у всички негови герои и особено в късните му романи. 3 Това „царство" минава през болестта, смъртта и любовта. Томас Ман неведнъж се е изказвал за връзката между болестта и гения. Във „Вълшебната планина“ и „Доктор Фаустус" това е централна тема. Негови изследователи по тази причина го успоредяват с Фр. Ницше и Достоевски.

Повече от век и половина след създаването си драматургичното наследство на Георг Бюхнер продължава да бъде горещо поле на принципни литературовед ски спорове. През последните три десетилетия повишен интерес към явлението Бюхнер" проявяват не само специалисти, но и читатели, писатели, театрални и кинодейци. Заявен от често полярни позиции, този интерес кореспондира с противоречивото приемане на Бюхнеровото творчество, с пътя му от съзнателното пренебрегване и забравяне" до своеобразния Бюхнеров ренесанс, започнал с бунта на натуралистите в края на XIX в. Програмните изявления на Хауптман („Произведенията на Бюхнер имаха за мен стойността на велики открития") са първото нарушаване на негласното табу върху Бюхнер и първото му споменаване като духовен предшественик на модерната драма. Те са последвани от усилията на експресионистите за сценична реализация на драматургията му (1913- 1919 г.) и от все по-отчетливата тенденция към митологизиране на непризнатия, аутсайдера, експериментатора. Следващите поколения откриват в него свой съвременник, в творческите му търсения - проблемите на своята разтърсвана от катаклизми епоха, отражение на собственото си кризисно съзнание. Закъснялото, противоречиво приемане, спекулативната в много отношения слава, мъчителното вписване на Бюхнер в развоя на немската литература разкриват твърде показателна зависимост: между сензационния възход на „гениалния творец“ и заобикалянето, премълчаването на революционното ядро във философско-поетическите му възгледи. През 50-те години на ХХ в. тази зависимост прозира зад екзистенциално-философските и религиозни интерпретации на творчеството му, които предлагат тезата за разочарования революционер - песимист и фаталист, оттеглил се от радикалната обществена практика в храма на „чистото изкуство"2.

В литературното творчество е известен похватът на вграждането (рамкирането) или на разказа в разказ, при който повествованието се гради подобно на матрьошките - едно в друго. А в случая самият живот за осем години остана причина изложението на моята идея да наподобява трилистен пирог. Отначало тя, гола и беззащитна, бе изразена в писмо до потенциален меценат. След пет години рискувах и я изпратих в едно естественонаучно списание и като получих оттам въпроси и забележки, започнах да им отговарям, в резултат на което около ядрото се натрупа дебел слой от разяснения. Но, както е казвал Гаврила Державин, „един иска диня, а друг - кисели краставички", т. е. утешавайки един учени, раздразних други и, отчаян, се върнах в лоното на майката-литература като неин блуден син и втората част писах за литературно-художествено списание. Сега ядрото се възправи в две обвивки и с две лица подобно на двуликия Янус: едното лице е обърнато към естествознанието, другото - към литературата и хуманитарните науки. Това, което се получи в крайна сметка, представлява не просто „статия“, „повдигаща въпроса", а до известна степен история за раждането и съдбата на идеята, написана под формата на изповед на нейния родител (чийто „аз" е също до известна степен образ на „мислител" и не съвпада напълно с емпирическия автор на следващия по-долу текст).

Новият труд на акад. П. Зарев „Теория на литературата“ (Т. І: „Структурност и функционалност на художествената литература. Анализ на литературната творба." С., 1979) свидетелствува за постоянния интерес и предразположе нието на автора към систематично и всеобхватно тълкуване на литературните явления. Само че ако досега вниманието е било насочено към литературната история или към отделни проблеми на теоретическото осмисляне, сега то е отправено към най-общите принципи на творчеството. Очевидно нужни са били богатият опит в областта на историята на литературата, както и дългогодишното участие на П. Зарев в обществения и културния живот, за да се стигне до разработката на един твърде значителен кръг от явления на научната анализа или синтеза. Като концепция трудът респектира с обхвата на най-широки теоретиколитературни проблеми. Започва се от езика и текста“, преминава се към постройката на художественото произведение и персонажа", а после към „надтекстовата структура", за да се стигне отново до многосложното единство и цялост при разглеждането на стила". Вторият том ще включва „творческата личност, творческия процес, историческото съществуване и усвояване на литературата, както и системите, начините на изучаване, които са се създавали постепенно чрез продъл жителна еволюция" (с. 43). В рамките на така набелязания план публикуваната първа част представлява една морфология на литературното творчество, задача, която не е била решавана у нас, макар и да са правени частични изследвания по отделни въпроси (преди всичко върху родово-видовата класификация на литературните произведения). Като проблематика и разработка трудът се врежда сред актуалните търсения на съвременната наука и участвува полемически в дискусията около нейната методология. В европейски мащаб интересът към морфологическите проблеми е продиктуван от едностранчивото разбиране на автономията на литературната наука в ущърб на историческите, философските и психологическите изследвания - процес, в който участвуват както немски (Оскар Валцел) и руски (групата ОПОЯЗ) формалисти, така и структуралисти, феноменолози, семиотици или привърже ници на реторическите методи на интерпретация. Абсолютизирането обаче на литературата като езиково явление, както и идеята за затваряне на творбата в собствената и самозначност препятствуват не само разработката на останалите дялове на литературната наука като психология на творчеството, социология на литературата, философия на литературното развитие.

За живота, обществената и литературната дейност на ГригорПърличев до неотдавна науката, черпеше сведения главно от неговата автобиография, от някои запазени документи и писма от спомени на негови близки. Проучванието на гръцкия периодичен печат през XIX в. даде нов тласък на интереса към жизнената и творческата биография на видния български възрожденец, тъй като осветли един от най-важните периоди в тази биография - двата престоя на Пърличев в Атина (през 1850-1851 и 1858-1861 г.). Настоящата статия със своя предимно документален характер, си поставя задача да продължи усилията в тази насока на Н. Трайков и на германската славистка Д. Кадах, първите, които съобщиха редица интересни факти във връзка с уча стието на Гр. Пърличев в атинския поетически конкурс.

Проблемът за романтизма в българската литература от епохата на Възраждането привлича днес зоркото внимание на българските изследователи. В съвременното българско литературознание той започва да се разработва от края на 50-те години след дискусията за реализма, разгърнала се в Съветския съюз през 1957 г., и в която се изтъква значението на романтизма за развоя на световната литература. За това допринасят и появилите се наскоро след дискусията дъл боко съдържателни трудове на видни български и съветски слависти, които безусловно съдей ствуват да бъде привлечено вниманието към проблема за романтизма в българската литература и за неговото изясняване, Специално внимание се обръща на изследването на романтизма в българската литература от епохата на националното Възраждане. И това е естествено, защото именно в този период романтизмът се разкрива най-ярко и е отражение не само на националното възраждане, но е и важен фактор в неговото развитие. Той има прогресивен характер, тъй като появата и развоят му се стимулират от борбата за политическа и духовна независимост, от стремежа да се пробу ди националното самосъзнание. Проблемът за романтизма в българската литература от епохата на Възраждането, разработен плодотворно, макар и еднозначно в трудовете на Е. Георгиев, П. Динеков, В. Велчев, Д. Леков, Б. Ничев, И. Конев, Кр. Генов и други български изследователи, изисква за своето по-нататъшно всестранно осветление максимално конкретно проникване в художествената същ ност на изучавания материал. Може да се предполага, че много нови неща ще даде възприемането на романтизма в конкретно-поетическия контекст на европейската литература наред с идейнотипологическите му съотношения. Статията ни е посветена на един от тези аспекти, които се разкриват, когато към изучавания проблем се подхожда от позицията на историческата поетика. Нашата основна мисъл и предложение се състоят в това, да се диференцира и разгледа като един от творческите и хронологически белези, като същностна художествено-типологическа характеристика на романтизма т. нар. „неистова" поетика. Задачата на дадената статия се състои в това, да покаже, че една от линиите в развитието на българската белетристика в периода на създа ването й (60-те години на XIX в.) е тясно свързана с въздействието на френската романтическа „неистова" школа. Най-силно отражение поетиката на тази школа намира в повестите на родоначалника на националната белетристика Васил Друмев и съвременника му Илия Блъсков.

Съществен принос в развитието на интернационалните връзки на съветската литература има съветската публицистична мисъл, която неотклонно следва завета на В. И. Ленин: „Да издигне принципа на партийна та литература, да развие този принцип и да го осъществи във възможно по-пълна и цялостна форма..."1 Този ярко изявен стремеж към едно правдиво ицялостно разкриване на съкровените чаяния на милионите трудещи се доста силно се изявява още през 30-те години на нашето столетие. Особено през първата половина на 30-те години съ ветските публицисти М. Колцов, Д. Заславски, Л. Кайт, Г. Риклин, Лев Касил, Лев Нику лин и др. на практика показват своята трайна ангажираност с проблемите на една толкова значима и силна човешка личност, съсредоточила в себе си основното от характерологията на националната ни психика, кулминационното в ней ните епохални прояви", каквато е личността на големия син на българския народ Георги Димитров. В потвърждение можем да приведем текста на непубликуваното писмо на К. П. Злинченко до Г. Димитров, което е твърде интересно и съдържателно, тъй като може да послужи за допълнителен материал, който хвърля светлина върху някои черти, присъщи на личността на Георги Димитров, а също така разкрива активното отношение на Съюза на съветските писатели към проблемите на международното комунистическо и работническо движение. В това писмо3,4 имаме съждения и преценки по актуални обществено-политически, идеологически и литературни въпроси, указани са някои подробности, които очертават моралнонравствения облик и мъжествената борба на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, за енергичния му стремеж да разкрие машинациите на хитлеристите в предумишлената провокация с пожара в Райхстага, за изключителната преданост на Георги Димитров към делото на пролетариата. Именно затова си позволявам да цитирам някои по-характерни пасажи от текста на това писмо

Литературните издания не престават да коментират голямото „събитие на деня" в немскоезиковата книжнина - публикуването на първите томове от „Дневниците“ на Томас Ман. Списанието на Академията по изкуствата на ГДР „Зин унд форм" предлага в тази връзка обстойния и компетентен анализ на Фридрих Дикман, озаглавен „Томас Ман след Хитлеровото идване на власт", който заслужава по-специален интерес. Авторът проследява историческите съ бития, пратили най-значителния немски писател от онова време в емиграция. Десет дни, след като Хитлер е назначен от прези дента Хинденбург за райхсканцлер (30.1.1933), Томас Ман изнася в аулата на Мюнхенския университет лекция върху Рихард Вагнер, с която на следния ден отпътува за Амстердам, а после за Брюксел и Париж. На 26.11 той заминава с жена си на почивка в Швейцария. Един ден по-късно с опожаряването на Райхстага Хитлер намира повод за отдавна подготвената „нощ на дългите ножове". В цяла Германия започват изстъпления; по телефона от Мюнхен Томас Ман получава предупреждението да остане за момента в Швейцария. А на Великден до него стига новината за протеста на Рихард Вагнеровия град Мюнхен" срещу вече публикуваната лекция. Там между другото се казва: „Ние чувствуваме Вагнер като музикално-драматичен израз на най-дълбоките пориви на немската душа, която не ще позволим да бъде обиждана от естетически снобизъм. Там блести и следният бисер: „Който в собствените си произведения се показва тъй неблагонадежден и невеж, няма право да упражнява критика над утвърдени немски великани на духа. Този политически донос обаче се превръща в своеобразно спасение за писателя, който е възнамерявал след отшумяването на националните вълнения да се завърне в Мюн хен, за да легализира престоя си извън страната. Заслепението и малодушнето тъкмо на онази културна прослойка, за чисто духовно и политическо освобождение той е воювал с цялата си писателска и обществена дейност, сега му препречват обратния път и с това го избавят от несъмнената изолация, която в 11 Литературна мисъл, кн. 8 най-добрия случай би го очаквала в Хитлерова Германия. Публикуваните дневници започват от дните, когато Томас Ман неуверено дири в Швейцария място, където да продължи творческата си работа, мъчително прекъсната от принудителната емиграция. Дневниците ще обхващат общо четири тома и ще съдържат записките на писателя до деня на неговата смърт. В ръкопис те обемат повече от 5000 страници и авторът на статията отбелязва, че дори като количество този труд е вече вну шителен наред с художествените произве дения, публицистичните и есеистичните творби, множеството лекции и огромната кореспонденция на писателя. Удивителното е как Томас Ман енамирал време за всичко това, за семейството си и шестте деца, за продължителните си разходки и разговори, за пъту вания и светски живот. И тъкмо записките в дневника дават представа за изключително изпълнения му с перипетии ден. Духовното напрежение и при най-обикновените занимания нерядко се отразява на здравословното му състояние. В тези трудни дни на житейски поврат не липсват дълбоки душевни кризи и нервни сътресения. Ала не е необходимо да се прочетат дневниците на Томас Ман, за да се узнае, че душевната лабилност и податливост към творчество представляват за него психически-диалектично единство. Тук писателят е отбелязал за себе си своите преживявания, планове и надежди; записките му служат като своеобразно очистване от „изискванията на деня“, като затвърдяване на възприетата действителност. Нерядко той използува бележките си за публикации, но те преди всичко му заменят вечерната молитва", равносметката на изтеклия ден. Тук също проличава импулсът, подхранващ всяко епическо изкуство: съхраненият спомен се схваща като по-висш и траен живот от самата действителност, отбелязва авторът.

В своята дългогодишна изследователска работа Б. Ст. Ангелов отделя специално вни мание на проблема за началото и развитието на руско-българските литературни връзки. Плод на този траен научен интерес е изляз лата наскоро книга „Из историята на рускобългарските литературни връзки" (С., 1980). Трудът е предшествуван от редица ценни сту дии, посветени на отделни периоди и страни на този важен процес в историята на литературите на руси и българи, а през 1972 г. излиза книга 1 от настоящото изследване - „Из историята на руско-българските литературни връзки". С., 1972, 163 с. Така появата на едно по-цялостно проучване е закономерен резултат от продължителната работа върху проблема, от една страна, а, от друга страна, обуславя неговото високо науч но ниво. По своята вътрешна структура книгата на Б. Ст. Ангелов може условно да се раздели на четири основни части: проникване на старобългарски съчинения в старата руска литература; критически преглед на изследвания, свързани с руско-българските литературни връзки; влияние на творби от старата руска литература върху старобългарски съчинения и накрая изследвания, посветени на заслугите на руската славистична наука към историята на старата българска литература. Измежду публикациите, намерили място в книгата на Б. Ст. Ангелов, особено впечатление със своята задълбоченост, многостранност и обем правят изследванията „Слово о полку Игореве“, „История славянобол гарская и руската славистична наука до Ос вобождението“ и „История славяноболгар1 Из историята на руското книжовно проникване у нас (XI-XIV в.). - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 3, 1955, с. 37-65; Из историята на руското културно влияние в България. - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 6, 1956, с. 291-325; К вопросу о начале русско-болгарских литературных связей, ТОДРЛ т. XIV, М. -Л., 1958, с. 132-138; Йосиф Флавий в южнославянских литературах, ТОДРЛ, т. ХІХ, М. - Л., 1963; Из историята на старата българска, руска и сръбска литература. Кн. 2. С., 1967, с. 274-276. 166 ская и славянската историография през XVIII в." (с. 79-132). Студията „Слово о полку Игореве" се явява нов етап в проучванията на автора за проникването на това бележито произведение на староруската литература в бъл гарския културен и литературен живот от Освобождението до наши дни. Събрал бо гат материал по проблема, Б. Ст. Ангелов изяснява няколко основни момента, свързани с усвояването на „Слово о полку Игореве" на българска почва: преводаческа дейност, влияние на Словото върху творчеството на български възрожденски писатели, оценка на творбата от наши културни деятели, „Слово о полку Игореве" и други старосла вянски творби.

Всяка книга, посветена на Възраждането - основополагащ за новата ни литература пе риод - събужда интереса не само на тесните специалисти. Появата на колективен сборник за жанровете привлича интереса и от гледна точка на това, какво е съвременното реше ние на възловия въпрос на възрожденската, пък и въобще на новата ни литература: самозараждане или външно влияние определя ускореното и развитие. След първоначалното 169 почти пълно съгласие с тезата на Г. Гачев, която със своята оригиналност и свежест беше приета с възторг, постепенно се разкриха и отделни противоречия между фактите и теорията. Преодоляла Хегеловото , толкова по-зле за фактите", литературната ни наука в последните години се отнася все по-критично към хипотезата за самозараж дането.1 Търсейки решение на проблема, сборникът тръгва от традициите на родната ни литературна история. В този смисъл не формално, а натоварено с дълбок смисъл е посвещението на стогодишнината от рож дението на акад. М. Арнаудов. Присъствието на големия литературен историк не се изчерпва с посвещението. Във встъплението Цв. Унджиева извлича от цялостното творчество на М. Арнаудов идеите му за литературните жанрове на Възраждането. Включването на изследването на Арнау дов „Поемата „Горски пътник" на Раковски" поставя въпроса, колко напред е отишла литературната ни наука като методика и методология в сравнение с Арнаудов. Класикът на литературната ни история посвещава много усилия, няколко студии и монография на Раковски и в такъв смисъл поместе ната в сборника работа е показателна за неговите търсения, за културно-историческия му подход, тя съдържа и това, което съставителите пазят като завет", и това, което вече е преодоляно, надхвърлено.

След приблизително половинвековен инте рес към творческия метод в момента теорията разполага със солиден фонд от изследвания. И въпреки това нерешените проблеми не са се изчерпали. Дългогодишните наблюдения подсказаха, че методът не се побира в няколко дефинитивни реда, че категорията „твор чески метод“ е многоаспектна. И всеки един аспект е еднакво необходим за цялостното й научно изясняване. Стига той да не епретенциозно едностранчив, т. е. - да е достатъчно „коректен" към останалите. Общо взето, две са неблагополучията, съпътству ващи интерпретацията на метода: или се търси абстрактно-теоретическата „, квинтесенция" на категорията, при което дистанцията 1 Днес е напълно очевидно, че всякакви опити да се сюблимира (методът - б. м.) в чист вид са не просто безнадеждни, но те са резултат на научно заблуждение. В: Мировозрение и метод. Л., 1979, с. 3. 173 от художествените факти става твърде голяма, или пък методът се заземява" дотолкова, че в националното, историческото и пр. своеоб разие на фактите загубва своята категориална определеност и специфика. Първата грешка е типична за „чисто" естетическите (естетикофилософските) изследвания, в които приме рите са обикновено илюстративно-доказателствен материал и поради това неспособни да разкрият исторически разноликото съдържа ние на метода, а втората - за литературния историк, принуден да теоретизира, систематизирайки, разчленявайки възловите моменти в историко-литературния процес.