Книжка-10

1982, Книжка 10 - Съдържание

Ние скърбим и убеден съм, скърбят искрено с нас и милиони хора по различни краища на планетата. Прекланят се пред неговото велико, всеплане тарно дело запазването на мира - видни държавници, негови противници даже.

Уважаеми др. Исаев, този път Вашата годишнина съвпада с една друга - тази от основаването на Съюза на трудовоборческите писатели. По този повод бихте ли ни разказали за атмо сферата в него и изданията му, за дейността му, за неговата роля и значение за ленинизацията на литературния ни фронт? Как лично Вие като творец възприехте и изживяхте този процес, И за да свържем миналото с настоящето и бъдещето - как виждате развитието на тради циите на революционната ни литература през този половин век и ролята на младата смяна в тяхното продължение? Тежка и драматична беше обществената атмосфера в началото на 30-те години. Светът на капитализма, включително и България, се характеризираше с криза, жестока експлоатация, безработица, мизерия, изострена борба против настъпващия фашизъм, възход на революционното движение. Наред с буржоазния свят съществуваше и една социалистическа държава, в която при огром ни трудности се изграждаше новият свят. Страната на съветите беше надеж да и опора на измъченото трудово човечество. Срещу нея се възправяше настръхнал империалистическият свят и подготвяше кръстоносен поход, за да я заличи от лицето на земята. B В такава атмосфера ние, младите тогава български писатели-антифашисти, правехме усилия да създаваме революционна социалистическа литература духа на традициите на Христо Смирненски. Писателите-комунисти, верни на идеалите и делото на партията, по примера на съветската литература издиг наха лозунга за ленинизиране на революционната литература. Особено във в. „РЛФ" (Работнически литературен фронт) фанатично се отстояваше този лозунг, разбира се, без необходимата ленинска гъвкавост, задълбоченост и ши рота. Това между другото се дължеше на неопитността на младите писатели и на левосектантския курс на Централния комитет на партията. И все пак, исторически погледнато, „РЛФ" има определена заслуга за ленинизирането на литературата ни в оня труден период. Въпреки сектантството още през 1932 г. по почин на писателите-комунисти се постави на сериозно обсъждане въпросът за създаване на организация на писателите-антифашисти, в която освен комунистите да бъдат включени всички писатели - противници на фашизма. След продължителни спорове се стигна до общо решение да се основе съюз на революционните писатели-антифашисти в България върху три основни принципа: борба против фашизма; за социализъм: в защита на съветската култура. За ония условия това беше най-приемливата платформа. Върху нея бе изграден новият писателски съюз. За да може да съ ществува легално, прие се той да се нарича Съюз на трудовоборческите писатели в България.

Младен Исаев е един от най-известните и популярни творци на нашата съ временна литература. А, както се знае, трудно се поддава на оценка и преоценка едно творчество, което отдавна е получило признанието на своете читатели. Освен това, който малко или много се е занимавал с делото на този автор, знае, че за него е натрупана огромна критическа и литературно-историческа книжнина. (Само в библиографския отдел на Института за литература две цели чекмеджета са посветени на Младен Исаев.) За Младен Исаев са писали едни от най-авторитетните писатели и критици: като се започне от Георги Бакалов, Георги Караславов, Людмил Стоянов, Георги Константинов, Борис Делчев, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Розалия Ликова и се стигне до по-млади изследователи като Стефан Коларов. Мисля, че не е нужно да се привеждат тежки цитати, да се посочват обширни изследвания, за да се докаже, че Младен Исаев е един от най-значителните революционни поети между двете световни войни, гордост и на нашата съвременна поезия. Че това е така, достатъчно е да припомним, че Исаев е автор на партизанската марсилеза „Шумете, дебри и балкани" и на слънчевия детски химн „Високи сини планини". Само едно от тях е достатъчно да нареди името му сред първенците на българското художествено слово. Подобно щастие са имали малцина творци. А Младен Исаев освен тях е написал десетки бисерни лирически късове, които остават като ценен влог в нашето поетическо наследство. Първата стихосбирка на Младен Исаев „Пожари“ излиза през 1932 г. (т. е. точно преди 50 години). Какво ново внася с нея и със следващите си стихосбирки той в българската поезия? Какви са неговите творчески координати върху родната поетическа карта? Както е известно, не друг, а Георги Бакалов вижда, че младият поет носи „дълбока и искрена лиричност, като пророчески го включ ва във фалангата от млади пролетарски поети, на които принадлежи бъдещето. Но кои са предшествениците на Младен Исаев? В статията си „Моите литературни учители" поетът говори за благотворното влияние върху него на творчеството на Ботев, Вазов, Горки, Джек Лондон. Но особено значение за неговото поетическо израстване имат стиховете на Христо Смирненски. Поетът на огнените гриви е още жив, когато във в. „Младеж юношата Младен Исаев е запленен от задъханите строфи на бледоликия пролетарски бард: „Толкова много обикнах неговите стихотворения, че носех вестника винаги в джоба си - пише Мла ден Исаев - и стотици пъти препрочитах и заучавах наизуст любимите стихотворения. А когато прочетох „Да бъде ден!" - тази книга стана за мене цяло откровение. Ще минат мъчителни часове в борба за преодоляване на юношес13 ките наивни подражания на Смирненски, но ще останат завинаги в душата му революционният патос, твърдата вяра, романтичният устрем, оптимистичната жажда по светлото бъдеще.

Тази книга беше повече от необходима за нашето общество. В нейното очакване беше закодирано всенародното и световно признание за изключител ността на личността и делото на Людмила Живкова. Българите и прогресив ните дейци от цял свят се стремяха към още по-дълбоко вникване в света на идеите й, в характера й, в корените на прозренията и, към по-обемно и релефно съпреживяване на трудностите и победите й. Към всичко това естествено се прибавяше и чисто човешкото чувство - заедно с авторите, докато четем на писаното от тях, отново да извисим обичта си и съпричастно да изразим м ката си. С целия свой живот-горене Людмила Живкова завоюва и заслужи това всеобщо вълнение и преклонение. „Мислете за мене като за огън“ е пионерско начинание (тук и надолу курс мой - Н. П.). Сигурен съм, че и в бъдеще дейците на културата ще се завръщат или по-скоро ще бързат напред - към идеите на Людмила Живкова. Така ше бъде, защото тя не може да принадлежи на миналото. Нейните духовни върхове са необходими и в съвременността ни, а и в бъдното. Нейният живот е пример за да бъдат по-силни в делника си, хората винаги ще изпитват необходимостта да се съизмерват с онова голямо, което е заложено в словата и в делата й. Ако се опитаме да намерим най-точното определение за него, ще трябва да го на речем героизъм на комуниста. И корените на този героизъм са същите, каквито бяха и в годините на въоръжената борба - марксистко-ленинският мироглед, нравственият максимализъм, щастливата обреченост на общочовешкото хуманно бъдеще. Людмила Живкова бе личност на делата. Мирният, но победен поход на културата на България по света или движението „Знаме на мира", грандиоз ното чествуване на 1300-годишнината от образуването на нашата държава или създаването на всенародната програма за естетическо възпитание, много бройните и дипломатически мисии по планетата с единствена цел - мира, ежедневните дела, в които личат комунистическа принципност и топло чувство за човешко общуване - това е само минимална част от конкретното и присъс твие в живота на страната. Тази действеност на Л. Живкова съвсем справед ливо и спонтанно предизвика масовото усещане, че настъпва нов златен век на българската култура. Това бе възможно, а и дейността на Л. Живкова над скочи дори възрожденското благодарение на социалистическите условия на жи вот и развитие.

Днес на фона на търсенията и постиженията на съвременната ни художествена проза творческите завоевания на Георги Райчев изпъкват с истинската си стойност, добиват ново, трайно значение, издържало присъдата на времето. От съвременни естетически позиции можем истински да оценим делото на този крайно интересен, импулсивен и противоречив писател, незаслужено останал сред множеството спътници на големите майстори на художественото ни слово. e Авторът на „Мъничък свят“, „Грях" и „Карачакал" има свое неповторимо място в националната ни проза - не е между най-големите й създатели, но един от най-своеобразните и разноликите; не достига в повестта и разказа върховите постижения на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, но упоритите му търсения, вечната му неудовлетвореност и дързостта му постоянно да преодолява себе си придават на произведенията му възбуждаща тревожност и динамична устременост, събуждат остро любопитство. Творчеството му е крайно разнообразно и неравностойно. В значителните си зрели творби като повестите „Мъничък свят“, „Грях" и „Мерзавец“, като разказите „Карачакал“, „Смърт“, „Накрай града“, като драматичната поема „Еленово царство“ той остава верен на своята дарба, на удивителната си интуиция и психологическа прозорливост, на вродената си чувствителност и тънка наблюдателност. Не са редки обаче случаите, когато изневерява съзнателно на себе си, ограничава и потиска първичната стихия на природата си и се мъчи да бъде рационален и интелектуален. Неговата сила е в пластичното изобразяване на конкретно психическо със тояние и на конкретна човешка страст, а тръгвайки срещу себе си, той се стреми неудържимо към абстрактност и философски обобщения. Най-понятен и близьк му е светът на първичното, на примитивно-стихийното, а непрекъснато го привличат висшите сфери на духа (например в несполучливия роман „Господинът с момичето"). Понякога Райчев робува на модата (в следвоенните си диаболични разкази), хвърля се в крайни увлечения, изразходва много творчески сили, но успява да постигне ново, нетрадиционно повествование, в което разкрива по свой начин страданията, бълнуванията и ужасите на помраченото съзнание, на раздвоената личност, на разкъсваната от противоречия душа. Творческите усилия на Георги Райчев вдъхват респект и уважение, защото са породени от искрена обич и всеотдайност към писателското призвание и към българската култура. Той сякаш се бои да не остане в рамките на своите възмож ности, стреми се да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пределите на българската литература. Именно тази амбиция да надмине не само предшествениците си и съвременниците си, но и самия себе си го поставя често и пред 27 риска да претърпи поражения. В това отношение Георги Райчев прилича много на един друг наш писател, който е негов пръв учител и наставник в литератур ното поприще - на Антон Страшимиров.

В развитието на повечето поети се наблюдава една своеобразна законо- мерност: те обикновено започват с лирика и впоследствие преминават към разните епически жанрове или към драматургията. Поетите сякаш по правило изхождат от лирическата субективност, от единичното, индивидуално преживя ване, тръгват, тъй да се каже, „отвътре и вървят „навън" - към цялата заоби каляща ги действителност и към нейното все по-обхватно изобразяване. В съ временната българска литература едно от редките (да не кажа единствено) изключения от това правило е творчеството на Димитър Методиев. За него изходна точка бе именно епичното начало, което по-нататък се разви към все по-задушевни лирични изповеди. Дебютната му стихосбирка „На щурм!" (1945) днес е интересна повече със своето заглавие, което се оказа не просто една фраза, взета набързо от кипящата, богата на лозунги атмосфера на месеците непосредствено след 9. ІХ. 1944 г., но запечата като във формула една от съществените черти на Методиевата поезия: нейния борчески, атакуващ патос. И в същност не книгата „На щурм!", а романът „Димитровско племе" (1951) беше оня щурм, с който Д. Методиев нахлу в нашата литература и завоюва вниманието на публиката. И многозначителен е фактът, че един автор, когото днес ценим сякаш повече като лирик, се изявява най-напред в трудната и не така често срещана у нас форма на романа в стихове. Характерно е и нещо друго. През 50-те години, когато в България е, тъй да се каже, на мода" да се рисува класовата борба с помощта на често пъти книжни образи, Д. Методиев си поставя една наглед скромна, но в същност много по-реална и по-близка на сърцето му задача: да изобрази посредством живи образи на хора израстването и възмъжаването на едно поколение възпитани от БКП революционери в периода между двете световни войни. Успехът на автора се дължи преди всичко на това, че той добре познава това борческо поколение, защото сам е част от него. Познава в детайли и събитията, които се развиват в родния му Беловски край. Романът като литературна форма - това е преживяна история. И Д. Методиев още от първите страници на „Димитровско племе" ни потапя в интимната атмосфера на неща, които не само е видял и почувствувал, но за които е слушал и легенди, и семейни предания:

Поезията на Владимир Голев е пронизана от вечния огън на вдъхновението. Той твърде навреме е осъзнал своята мисия на творец и човек, на комунист, на гражданин на планетата и българин. И в най-вихреното свое сливане с приро дата и родината той не престава да се тревожи от загадките на вселената, да размишлява за смисъла на битието. Може би това необикновено, вътрешно горене, свързано с всевечните дилеми, идва от гордия му пирински корен - да гледа отвисоко и надалеко. Може би борческата му природа като потомък на героично Банско не му позволява да разпръсква безполезно своите човешки мигове, кара го да се стреми към вечността на творческата всеотдайност. В разгадаването на вселенските загадки Владимир Голев винаги ще търси В и намира главния смисъл на своето призвание. И същевременно той си остава някак по детски замечтан, вгледан в синевата на мурите, понесъл завинаги сърцето си светите образи от старата къща в родния му град.

„Има тънко развити, нервни, раздразнително-поетически личности, които притежават някакво особено възрение за природата, особен усет за нейните красоти; те забелязват много оттенъци, много често почти неуловими детайли и понякога им се удава да ги изразят необикновено щастливо, точно и грациозно. Тези думи на големия майстор на пейзажа в руската литература, романиста Тургенев, сякаш са откровение за поетичния натюрел на Кирил Христов. Той е поет с крайно изострена чувствителност, импулсивен, с неукротима виталност на духа, ексцентричен и обидчив - това са основни черти от психографията на поета. К. Христов навлиза в литературата шумно, устремно, около името му бързо засиява ореолът на скандална слава. Прословути са неговата конфликтност и по зоиловски острите филипики, които отправял към писатели и критици, негови съвременници... Но може ли поетът да бъде поет без своите странности? Шарл Бодлер, изтънчен и проникновен критик, пише по този повод: „Поетите - употребявам тази дума в най-широкия й смисъл, включващ всички хора на изкуството - са раздразнително племе, това е безспорно; струва ми се обаче, че не е така ясно защо. Човекът на изкуството е лесно възбудим поради тънкото си чувство за красивото - чувство, което му носи опияняващи радости, но предполага също и остър усет за всичко грозно и несъразмерно. И така, ако се дър жите оскърбително или проявите несправедливост към някой истински поет, той се ожесточава до такава степен, че реакцията му изглежда съвсем неестествена в очите на всеки обикновен човек. Поетите н и кога не се вълнуват от несъществуващи неправди, но често откриват несправедливост там, където непоетичните очи въобще не я съзират. Това доказва, че прословутата раздраз нимост на поетите не произтича от темперамента в общоприетия сми съл на думата, а се дължи на необикновената прозорливост по отношение на фалша и неправдата. Тази прозорливост се явява чисто и просто следствие на острото възприемане на вярното, справедливото, съразмерното, с една дума, прекрасното. Едно е безспорно: ако човек не е раздразнителен (в общоприетия смисъл), не е и поет. "1 Очевидно е: тези схващания на Бодлер обясняват много от непонятното в „странностите“ и на К. Христов. В неговата личност доминиращо е не интелектуално-мисловното, рационалното начало, а сетивно-емоционалното, виталистичното, което не търпи никакви прегради и морални табута. Д-р Кръстев и П. Славейков - първите рецензенти на К. Христов - отбелязват, че в неговата поезия има премного живот. Поетът сякаш 1 Шарл Бодлер. Естетически и критически съчинения. С., 1976, с. 192-193. 53 страдае от излишък на сили и на жизнерадост - бележи д-р Кръстев, — сякаш е болен от една болест, от която никой, никой у нас не более: от живота. В пей зажната лирика на К. Христов особено ярко това виталистично начало е проя вено в стихотворенията „Хей, пролет иде“ и „Хор". В тези стихотворения пря ката лирична изява намира своя естествен ритъм. Чувството на ведрина, прос ветление и възторжена жизнерадост се отлива в завършена стихотворна форма. И в двете стихотворения символика и иносказателност няма. Стиховете са плътили изблиците на бликащото като буен поток чувство:

Рафаел Алберти, всепризнатият корифей на днешната испанска поезия, един от най-изтъкнатите творци на нашето столетие, принадлежи към „поко лението от 1927 г.", което даде най-големите съвременни лирици на Испания: Федерико Гарсиа Лорка, Висенте Алейсандре, Педро Салинас, Хорхе Гилен, Херардо Диего, Хосе Бергамин, Дамасо Алонсо, Луис Сернуда, Емилио Пра дос, Мануел Алтолагире и Мигел Ернандес, към поколението, което издигна испанската поезия до върховете на световната литература през ХХ в. и създаде Втория златен век в испанската култура". То преминава през теченията на европейския авангардизъм, за да стъпи по-късно здраво върху позициите на реа лизма, да се приобщи към съдбата на родината, да остане със своя народ в дните на трагични изпитания. Поетите от това поколение изпитват горчивините на изгнанието след Гражданската война от 1936-1939 г., но отстояват докрай своите хуманистични граждански и естетически възгледи. Това се отнася на първо място до Рафаел Алберти, прекарал в емиграция почти четири десети летия, тръгнал от романтичния бунт срещу действителността и от авангардист ките увлечения и достигнал до социалистическия реализъм, до вярата в утреш ния ден на своя народ и човечеството, до активната борба за свобода и мир. Творческият път на Рафаел Алберти е в същност пътят на прогресивната испанска поезия към сливанетой с народната съдба и приобщаването и към люционните идеали на нашата епоха. ревоПътят на Алберти към социалната поезия е много дълъг и сложен, може да се каже дори - мъчителен. Той изпитва различни влияния, преминава през редица съмнения и колебания, за да се превърне в онзи вечно търсещ и граж дански ангажиран творец, без когото испанската и световната литература биха били много по-бедни. Рафаел Алберти е роден на 16 дек. 1902 г. в андалузкото градче Пуерто де Санта Мария на брега на дълбокия Кадиски залив в семейството на търговки агент. Най-ярките си впечатления бъдещият поет дължи на морето - на тази вълнуваща водна стихия, която винаги живее в стиховете му. „Морето Кадис! Каква хармония, какъв мълниеносен блясък предизвикват у мене1 зи думи!" - пише по-късно Алберти в своите мемоари „Изгубената горичка". Rafael Alberti. La Arboleda Perdida. Libros I y II de Memorias. La Habana, editorial Arte y literatura", 1975, р. 44. Всички цитати от произведенията на Алберти с изключение на специално отбелязаните са дадени в превод на автора на статията. Бел. Р. М. 60 Необозримите морски простори обайват впечатлителната душа на детето, сли- ват се с напевите на неговия роден край. Именно волното море и народната андалузка песен изграждат неговото романтично младежко свето усещане, по- магат му да устои на суровото католическо възпитание в семейството и в мест- ния йезуитски колеж. Към тях се прибавят влиянията от класиците на Ренесанса и барока Гарсиласо де ла Вега, Лопе де Вега и Луис де Гонгора и от големите испански поети на ХХ в. Антонио Мачадо и Хуан Рамон Хименес. Върху пър- вите стихосбирки на Алберти оказва силно въздействие и известният испански учен-филолог Рамон Менендес Пидал, който през 20-те години ръководи т. нар. „Център за исторически изследвания" за събиране, изследване и пропаганда на фолклора и влияе на всички поети от „поколението от 1927 г.".

Трябва да се оценява положително, когато петдесетгодишнината на някой човек се изпол зува за това да го покажат пред цялата общественост, измъквайки го едва ли не насилствено от заплетените условности на неговия живот, за да го поставят така, въздигнат, обозрим от всички страни и от всички, като че ли е съвсем сам, осъден на вкаменена и неотменяема самотност, макар че вече дори истинската, потайната самотност на неговия живот, крехка и покорна, каквато е в действителност, положително му причинява достатъчно горест. В случая е така, като че ли с това приветствие щяха да му кажат: Не бой се, ти си се боял достатъчно за нас. Ние всички трябва да умрем; обаче още не е сигурно дали и ти трябва да умреш. Може би тъкмо твоите думи ще трябва да дадат представа за нас на идните поколения. Ти си ни служил вярно и честно. Времето не те пуска на свобода. За да се придаде на тези думи, както на магьосник, пълната им действеност, върху тях се поставя клеймото на 50-те години. Защото в нашето мислене миналото е подразделено на сто летия: покрай столетията няма място за нищо. Доколкото човечеството го засяга голямата връзка на неговите спомени, то набутва в чувала на столетията всичко, което му изглежда важно и характерно. Самата дума, която означава този отрязък време, е получила оттенък на нещо достопочтено. Говори се, както с някой от езиците на духовниците, за вековното. Магическата сила, която по-рано сред първобитните народи бе присъща на по-скромни числа, на тройката, четворката, на петицата, на седмицата, е преминала в столетието. Та дори многото хора, които само бродят насам-натам из миналото, за да намерят там отново своето недоволство от настоя щето, тези изпълнени от горчивината на всички известни столетия хора на драго сърце очертават за по-добри столетия бъдещето, за което бленуват. Няма никакво съмнение, че столетието е предостатъчно необятно тъкмо за копнежа на човека. Защото ако той има повече късмет, ще стигне неговите години, това се случва сегиз тогиз; все пак е невероятно. С удивление и безчет истории заобикалят онези, които наистина стигат до тази преклонна възраст. В старите хроники те се изброяват преднамерено с името и състоянието. С тях се занимават още повече, отколкото с богатите. Страстното желание да се покори тъкмо още толкова години живот след въвеждането на десетичната система е благоволи ло да издигне столетието в неговия висок ранг. Времето обаче, което чувствува своя петдесетгодишен представител, му излиза насреща на половината път. То го предава на по-сетнешните като заслужаващ закрила. Може би въпреки волята си то го прави отчетливо забележим сред оределия отряд на малцината, които повече са живели за него, отколкото за себе си. То се радва на заобиколената височина, на която го е издигнало, и по такъв начин лелее искрица надежда: може би той, който не лъже, може да е видял Обетованата земя и може би тепърва ще говори за нея, на него то би му повярвало. 90 На тази височина днес стои Херман Брох и като че ли при тези обстоятелства, за да се каже без усуквания, осмелявайки се на твърдението, че в неговото лице имаме правото да почетем един от съвсем малкото представителни писатели на нашето време; твърдение, което би придо било цялата си тежест само ако в случая бих могъл да изброя многото, които не са никакви писатели, макар че ги считат за такива. От това занимание, достойно за надменното ведомство на палача, обаче ми се струва, че е по-важно да се открият качествата, които трябва да съжителству ват в ожесточена борба у писателя, за да може по такъв начин да го считат за представителен за неговото време. Ако се пристъпи добросъвестно към подобно изследване, не би се получила лицеприятна и още по-малко хармонична картина.

Катедрата по български език и литература при Националното училище за живи източни езици в Париж - днес Национален институт за източни езици и цивилизации към Парижкия университет - празнува тази година своята петдесетгодишнина. Но в действителност бъл гаристиката във Франция има много по-дълга история. И това е съвсем естествено, като се има пред вид, че по едно щастливо съвпадение на обстоятелствата българите първи създали своя азбука и своя книжнина, поради което българистиката бележи и началото на славистиката. Следователно интересът във Франция към славистиката е бил съпроводен и със запознаването с историята и на българския език и българската литература. Според френските слависти за начало на славистиката във Франция трябва да се счита книгата на Ф.-Г. Ешхоф (1799—1875), един от първите френски индоевропеисти, а именно „Ис тория на езика и на литературата на славяните - руси, сърби, бохемци, поляци, литвийци", обнародвана през 1839 г.,1 както и издаването на сп. „Revue slave" от Г. Н. Бонковски и К. Бро никовски от същата епоха. Но в действителност тази част се пада на Клод Фориел (1772-1844), родоначалника на сравнителното литературознание и на фолклористиката във Франция, който още през 1831-1832 г. прочел лекции в Сорбоната върху народната поезия у сърбите и у гър ците. Клод фориел не се задоволил да говори в лекциите си само за гръцките и сръбските народни песни, но разширил темата си и за народното творчество у други славянски народи. Така в уводната си лекция той дал обща картина за историческото и културното развитие и на другите балкански народи, а деветата си лекция посветил на славянския епос, като засегнал някои проблеми от епоса на русите и чехите. Тук логично изниква въпросът, защо фориел е пренебрегнал българската народна поезия и българския епос. Обяснението е, че фориел бил полиглот, но не владеел нито един славянски език. За своите лекции той си послужил с преводите на народната поезия у сърбите, чехите и русите на някой от западноевропейските езици. За съжаление до тази дата нямало още преводи на българската народна поезия на някой от тези езици. В тази връзка заслужава да се отбележи фактът, че българинът от Велико Търново Ни кола С. Пиколо (1792-1865) не само пребивавал по това време в Париж, бил близък приятел на Клод Фориел и един измежду най-усърдните му сътрудници в събирането на гръцки народни песни, но не го запознал с българската народна поезия. Причината за това негово поведение ще трябва да се търси не толкова в елинофилството му, което не му попречило да бъде и добър родолюбец, колкото в биографията му: напуснал отечеството си твърде малък и прекарал це лия си живот в чужбина - Румъния, Гърция и Франция, - той не ще да е познавал родната си култура.

Сп. „Нойе дойче литератур" е месечно издание за литература и критика, орган на Съюза на писателите на ГДР. В рецензираната книжка привлича вниманието статията на Александер Абуш „Дни с Томас Ман". Авторът отбелязва, че през 1953 г. по слу чай сто и петдесетата годишнина от смъртта на Йохан Готфрид Хердер Културният съюз на ГДР е организирал в гр. Ваймар конференция, в която е трябвало да участвуват редица видни немски писатели и учени от страната и чужбина. Тогава Абуш като секретар на съ юза е отправил до Томас Ман молба да посети за втори път Ваймар след края на войната. (Ман посещава Ваймар и Франкфурт на Майн през 1949 г. във връзка с чествува нията на И. В. Гьоте.) Писателят отговаря с писмо, в което въпреки отказа си изразява своята солидарност с антифашистките сили в цялата страна. Томас Ман казва следното: Многоуважаеми господин Абуш, Поканата на немския Хердеров комитет 1953 да участвувам в чествуването на 18 декември във Ваймар е за мен голяма почит, за която много благодаря. Но колкото и да съжалявам - трябва да откажа, както още от лятото, когато бях в Англия и Хамбург, отказвам на всички покани, отправени ми от немски и швейцарски градове, а също и от чужбина. Здравето ми вече не е съвсем стабилно и повторното нагаждане към средноевропейския климат ще бъде за моите години по-трудно, отколкото ми се иска. Проявявам голяма склонност към простуди, които винаги бързо се израждат в бронхит, а колкото и малко да съм свикнал да се щадя, все пак трябва да се науча на това, ако искам да съз дам още нещо, за което все тъй имам жела ние. Възнамеряваме освен това колкото се може по-скоро да идем за два-три месеца в някое южно кътче, Мадейра или Тенерифа, за да избягаме от свирепата зима, която миналата година доста ме измъчи. Мислите ли, че посещението ми във Ваймар през 1949 г. не е за мен незабравимо"? Ала много неща са против това да го повторя сега. Мога само да изпратя своите сърдечни пожелания за красиво и въодушевено протичане на праз 114 ненството в чест на великия немски ху манист - и да изразя благодарността си, че се желае моето присъствие. Ваш предан Томас Ман Писмото носи дата 28 ноември 1953 г. и еизпратено от Ерленбах край Цюрих, къде дето Томас Ман живее по това време, след като се завръща от емиграцията си в САЩ. Авторът посочва, че онова, което е невъз можно за Хердеровото празненство, се осъ ществява през 1955 г. във връзка с чествуването на Фридрих Шилер. Въпреки че здравето на Томас Ман е все тъй разклатено, той изразява готовността си повторно да говори във Ваймар. В писмо до седмичника на ГДР „Зонтаг" той споделя, че за да освежи историческата си памет, е прочел същите книги на Шилер, които са му послужили преди петдесет години, с намерението да повтори сега в по-широки рамки онова, което е вършил тогава. Бил написал обширно есе („Опит върху Шилер"), част от което смятал да прочете като беседа на тържествата в Щутгарт и Ваймар - двата града на Шилер.

Когато вниквах в сложната и противоречива съдба на Каравелов - сърцевина на разглежданата монография, - откривах и фрагменти, твърде познати за мене. Възкресявах паралелно и времето преди четвърт век, когато в редакцията на сп. „Литературна мисъл се представи изключително инте ресният материал" с приносно значение: Виенският" кореспондент на в. „Голос" (1867-1868)", публикуван още същата 1957 г. (№ 6, 83-88) от същия автор. Тогава, а и по-късно, та и досега се водеха и водят ползотворни дискусии за преоценка на идеологическия „прелом" на Каравелов след разрива му с Ботев. Едни строго се придържаха о фактите и очертаваха този пре лом"; други не го забелязваха в практиката на писателя; трети считаха, че революционнодемократическият период от живота на нашия класик изобщо е кратък и в основните си позиции остава демократ-просветител, а четвърти наблягаха на особеностите на българ ската „национална революционност и оттам характеризираха Каравелов като идеолог на средната либерална буржоазия и не признаваха никакъв „прелом", а по-скоро отчитаха ясното проявление на основните му методи в националноосвободителната борба: просве щение и надежди за въоръжена помощ отвън... В разгара на споровете материалът на Воробьов се възприе също като дялан камък", защото всеки детайл бе документиран с нови, неизвестни факти и свидетелства, като допринасяше да се изясни научно въпросът за формирането на революционно-демократиче ския мироглед на Любен Каравелов. Редколегията като цяло начело с главния редактор подкрепи позициите на автора. Лев Валентинович оперираше с непознати и твърде интересни факти. Беше се ровил ре зултатно в старите руски архиви: в личните преписки и в архивите на Каравеловите руски, украински, сръбски и румънски другари и съратници; в архивохранилищата на официалните учреждения... Непознатото увличаше и опияняваше. А Воробьов го поднасяще внимателно, с научен такт и с изключителна 120 добросъвестност. Не искаше да опростява сложността на социалната атмосфера на Балканите; не желаеше да схематизира общест вените и психичните процеси; не скриваше, нито търсеше форми да приглуши острата и противоречива истина за мащабния и делови революционер, познал въздействието на руските революционни демократи, открил много свои другари в Русия, Сърбия, Румъния и Австро-Унгария…

Бащата на съвременната българска лите- ратурна критика Нешо Бончев често е привличал интереса на литературните историци. Публикувани са множество статии и студии, разглеждащи както неговата биография, така и творчеството му. Може да се каже, че и мястото му в родната литература е отдавна определено и няма опити за омаловажаване на делото му. Нещо Бончев е класик в българската литература, чиито идеи и критическа практика изиграват особено важна роля в развоя на възрожденската литература. Не съм сигурен обаче, че днешните поколения литератори познават добре живота и статиите на Нешо Бончев. Ето защо трябва да приемем като похвален опита на известния наш литературнокритически очерк за първия български професионален критик. Очеркът има попу ляризаторски характер и това личи най-вече в подчертания стремеж на Сестримски да преразказва статиите на Бончев, да цитира пространно негови писма или изказвания на негови приятели и съвременници. В крайна сметка мисля, че целта е постигната: очеркът дава представа за същността, интересите, идеите и творческите намерения и осъществя вания на Бончев. Авторът е изследвал печатни текстове и архивни документи, което му е дало възможността да борави с повече факти, да разкрива неизвестни страни от лицето на възрожденския деец. Нешо Бончев не е просто значима фигура в българската история. Той е изразител на определена съставка на тогавашната интелигенция в емиграция. Бончев съвсем малък напуска родния си град Панагюрище и се заселва в Русия. Там учи, там работи, там написва и публикува първите си литературнокритически статии. Руският обществен и литературен живот, българите, живеещи тук, оказват своето решаващо влияние върху младия литератор.

Историческата съдба на старобългарската ръкописна книга се изяснява с всяко ново проучване на книгохранилищата и ръкописните сбирки в много страни. Български паметници от средновековната епоха се съхра няват в славянските страни, Румъния, Гър- ция, Франция, Италия, в манастирите на Атонския полуостров и Синай. Най-голяма част от старобългарското ръкописно наслед ство съдържат архивните фондове и библиотеките на Съветския съюз. Ново дело на съветската археография еопи сът на славяно-руските ръкописи от XVXVI в., намиращи се в библиотеката на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов". В него са обхванати постъпленията през периода 1964-1978 г. Изданието на Н. Кобяк и И. Поздеева в същност продължава описа на Е. Конюхова на редките книги и на ръкописите от XIII—XVIII в., издирени и съхра нявани в същата библиотека до 1963 г. Някол ко години по-късно учените от Московския университет активно се включват в общосъюзните археографски експедиции. От 1971 г. под ръководството на катедрата по изворознание към Историческия факултет група от филолози, изкуствоведи, историци и библиотечни работници провежда 28 архео- графски проучвания в 19 района на страната и открива повече от 2000 паметника, от които 102 ръкописа от XV-XVII в. Най-старата библиотека в Москва съхранява и ръкописи от частни колекции като тази на известния Московски лекар и събирач на ценни книги В. Величко. Изданието е предназначено за специалистите в областта на староруската история и литература, за палеографи, археографи и историци на изкуството. Книгата представлява особен научен интерес за славистите и изследвачите на староруската култура. С професионална вещина са описани 54 ръкописа от XV-XVI в., получени в библиотеката през последните години. Характерът на археографската експедиционна дейност е наложил оформянето на три основни колекции: Ветковско-Стародубската, Верешчагинската и Молдавско-Украинската. Описът на съветските учени съдържа пред говор, опис на ръкописите, 4 приложения и указатели. Въвеждащата част отразява ме тода на работа при описанието на паметни- ците, характеризира в общи линии сбирките и изтъква най-ценните ръкописи, разяснява структурните особености на книгата. За описа на ръкописите - подчертават авто- рите - ние избрахме методиката, която осигурява, доколкото е възможно в рамките на един опис, максимално пълно разкриване на съдържанието на книгите и особеностите на външното оформление на всеки ръкопис, "1 Съставителите са се придържали към прин ципните положения, изложени в „Инструкция за описване на славяно-руските ръкописи от XI-XIV в. за Сводния каталог на ръкописите, съхранявани в СССР" (М., 1974). За разлика от авторите на инструкцията Н. Ко- бяк и И. Поздеева включват в своя опис значително по-малко ръкописи, неизвестни в научната литература. В Сводния каталог, издаден от АН СССР, ще бъдат описани стотици паметници, значителен брой от които са били обект на всестранни проучвания. От друга страна, докато Сводният каталог е предназначен за специализирани изследователски среди, разглежданият опис се предлага на по-широк кръг читатели. В тази връзка описът на археографите от Московския университет не само въвежда в научен оборот нови паметници, но и дава възможно най-пълна представа за тяхното съдържание. Това налага представянето на Ръкописите по листове, като се отбелязва съдържанието на всички влизащи в книгата сборници, включително и сборниците с постоянен състав. По отношение на пролозите съставителите са възприели отбелязването на паметта на светците по дните на месеца. Сравнително подробно се описват ръкописите с литургическо съдържание. Посочват се всички руски и славянски празници, влизащи в състава на месецословите. В предлагания опис Н. Кобяк и И. Поздеева не си поставят задачата да сравняват текстовете и да опре делят редакциите на творбите, съставящи сборниците. Авторите посочват редакциите на типа книги и само в случай, когато те са известни вече в научната литература (в публи кациите на Л. П. Жуковска, О. П. Лихачова, Н. Ю. Бубнов, Д. С. Ищенко, В. Р. Федер, Г. С. Баранкова, А. А. Момина и др.).