Книжка-1

1985, Книжка 1 - Съдържание

На 25 декември 1980 г. почина в София основателят на германистиката България, забележителният литературен критик и позабравен писател Константин Гълъбов. Прелиствайки днес многобройните страници на неговите произведения, ние усещаме докосването на една необикновена личност, прекосила духовната нива на България с гордата и независима крачка на сеяча, който мисли за хляба на утрешния ден. Защото онова, което прави най-силно и - нека призная - неочаквано впечатление в повечето от тези произведения, техният „съвременен" характер, тяхната отдавнашна съгласуваност с основни насоки на днешната литературно-историческа наука, тяхната съзвучност едни от най-важните изисквания на съвременната литературна критика. Роден на 17 април 1892 г. в Перущица като син на учител и потомък на e C борци от Априлското въстание, проф. Гълъбов запазва в себе си докрай суро вата жизненост на родната планинска природа и светлината на идеалите от българското революционно минало. Бащиният дом му дава като незаличимо наследство интерес към историята и народното творчество, стремеж към върховете на човешката култура. През 1910 г. той завършва гимназия в Пловдив И започва да следва славянска филология в Софийския университет. Но през следващата 1911 г. решава да отиде в Германия и да изучава там германистика. В Гьотинген до 1914 г. той слуша лекции по немска филология, история и философия при Едвард Шрьодер, Едмунд Хусерл, Ранке и др. През 1915 г. следва немска филология, история на изкуството и философия в университета на гр. Кил, където и защищава докторската си дисертация на тема: „Отношението на Фридрих Шлегел и другите немски романтици към Гьотевия „Вилхелм Майстер". След Първата световна война Константин Гълъбов работи като гимназиален учител по немски език в София (1918), като лектор по немски език Университета (1921), като дългогодишен преподавател по старобългарски и руски език в немското училище в София. През 1923 г. той е избран за доцент, B а през 1926 г. — за извънреден професор по немска филология в Софийския университет. Редовен професор по тази специалност той става през 1931 г. Катедрата по немска филология при Софийския университет е основана още през 1904 г. по инициатива на големия български учен проф. д-р Иван Шишманов, тогава министър на просветата. Но тя се стабилизира едва през 1923 г., когато се формира нейното основно преподавателско ядро: Константин Гъльбов, хабилитиран доцент по немски език и литература и двамата професори по славистика Михаил Арнаудов и Стефан Младенов, които изнасят лекции върху принципите на литературната наука и принципите на езикознанието.

На гърба на снимката, която си направихме в неговата стая, Иван Пейчев се подписа и после добави с разкривения си почерк: „И главно да не ме забра вяш." Човешката памет е несигурно нещо, но тя наистина притежава уди вителната способност да съхранява необикновеното. Иван Пейчев беше необикновена личност, вече толкова години споменът за него пулсира в моето съзнание. Уверен съм, че така ще бъде и занапред. Случаят ме срещна с поета в една от неговите последни есени. В цялото му творчество есента се радва на постоянно присъствие, от което разбираме за най-същностното в душевната нагласа на Пейчев. Влюбен до болка в есенните здрачове, поетът непрекъснато пишеше за тях. Те изразяваха най-добре вът решните, деликатните измерения на вродената му мечтателност. Иван Пей чев потъваше в светлата меланхолия на тия здрачове. Те му помагаха да се доближи до себе си и той боготвореше есента, която им беше дала живот. Поетът я беше издигнал до равнището на първостепенна метафора, в чиято територия се разполагаха неговите съкровени мисли и чувства. Разгърнете страниците на „Далечно плаване“ и „Лаконично небе“, за да си припомните какво беше есента за Иван Пейчев. Неслучайно той нарече една от стихосбирките си „Есен на брега", а пиесата, която му донесе най-високата българска награда, се казва „Всяка есенна вечер". Иван Пейчев споменаваше, че хората имали всичките сезони, а той си имал само есента. Като пресъздаваше в лириката си нейната тъжна и мъдра царственост, той изповядваше, че всяко постигнато щастие е навярно само краткотрайна победа на илюзията. Интимните му стихове бяха опит да ни се внуши, че нашите ръце не могат да задържат хуба вото. Като пресътворяваше многозначния образ на есента, Иван Пейчев изразяваше чувството си, че нашите стремления към чистия свят отвъд баналното приличат на есента. Родени като нея върху граничната бразда, разделяща царството на топлината от царството на ледения мраз, те бързо се превръщат в спомени, а после от спомените се раждат нови стремления. И това продължа ва до часа, в който настъпва умората. Когато тя възвести своята победа в жи вота на Иван Пейчев, поетът намрази есента. Той беше откровен, за да ми признае крушението си, а неговата храброст му беше позволила да го признае доста преди това и пред себе си. В здрача на есента трептяха и крилата на измъч ващата го носталгия по времето на драматичната му младост. Единственото свое стихотворение, което Пейчев ми прочете няколко пъти, защото го обичаше много, е „Двете пехотни роти". Стихотворението е на антифашистка тема, интонациите му са елегично-трагични, а там, където усещаме полъха на надеж дата, поетът призовава отново любимата си есен.

Всяка литературна творба съдържа себе за в си образа на аудиторията, която е предназначена, съдържа портрета на своя читател. През последните две десетилетия се засили научният интерес към „читателската програма" на литературните произведения, към читателя в текста („имплицитен“, „виртуален", „предполагаем“, „въображаем“, „потенциален“, „вътрешен"). Между реалния читател и „въображаемия" читател съществува сложна диалектическа връзка. Творецът обективира в текста представата си за читателя, която е изградена въз основа на исторически определена реално съществуваща читателска публи ка. На свой ред „Въображаемият читател влияе и на процеса, и на крайния резултат на писателския труд... "3 Повечето от изследванията за читателя имат програмно-теоретичен характер, например книгата на Ханелоре Линк „Изследване на рецепцията. Въведение в проблемите и методите“ и статията на Хенрих Маркевич „Възприемането и възприемателят в литературните изследвания. Перспективи и трудности". Х. Линк разглежда автора и читателя като комуникативно-теоретически категории и прави ценни терминологични уточнения на понятията реален читател, имплицитен (абстрактен) читател и експлицитен (фиктивен) читател; тяхното изследване трябва да се провежда съответно на извънтекстово ниво, на вътретекстово ниво и на равнище „фиктивна комуникативна ситуация". Х. Маркевич отличава имплицитния читател от традиционно въображаемия читател, който се явява художествен образ или конкретно лице в текста. Според Маркевич имплицитният читател е по-обобщен тип читател; той присъствува в текста или като установка на писателя върху определен тип читатели, или като най-общо обръщение на автора към потенциална ауди тория.

Винаги когато се заговори за личността и делото на Константин Величков, се изправяме пред едно парадоксално противоречие: неговото име е широко известно сред нашата културна общественост, а с творчеството му фактически са запознати малцина. Трудно е да се посочат причините за недостатъч ната популярност на Величков сред съвременната читателска публика. Някои обясняват този факт с липсата на достатъчно издания на неговите съчинения, други са склонни да търсят вината предимно у критиката, която не била съу мяла да осветли задоволително творчеството му. Може би до известна степен причините се коренят в предпочитанията на писателя към някои непопулярни днес жанрове: може би трябва да се потърсят в особеностите на неговия стил и на творческия му метод: може би в случая не е без значение и обстоятелството, че високо над Величковото творчество се издига един истински литературен гигант, който неволно го засенчва - безсмъртното дело на неговия близьк приятел Иван Вазов. Обикновено творчеството на Константин Величков се разглежда в руслото на вазовското начало, на вазовската линия в развитието на българската литература. Действително има много общо между Вазов и Величков - не само в тяхното литературно дело, но и в обществено-политическите им възгледи, в гражданските им позиции, дори в житейските им пътища. Свързани приживе с дългогодишно сърдечно приятелство, непомрачено от демона на професионалната завист, те остават като че ли неразделни и след смъртта си, пред потомството, пред историята. Разбира се, напълно заслужено на преден план е изпъквал и винаги ще изпъква Вазов. Неговото огромно - и по мащабите, и по значението си - литературно дело ще засенчва и занапред скромното творчество на Величков, но онова, което на всяка цена трябва да се подчертае, е, че тук в никакъв случай не може да става дума за литературно подражателство, за епигонство! Величков е творец със своя физиономия, със свой собствен почерк, със свой писателски натюрел. И у двамата лайтмотивът Отечеството, но докато Вазов е предимно епичен, у Величков (не само в поезията, но и в прозата!) преобладава лиричната струя; докато у Вазовите творби надделяват оптимизмът, жизнерадостното начало, мажорните тонове, Величков е повече елегичен, у него преобладават миньорните настроения, тъгата обикновено взема връх над радостта (и неслучайно, разбира се, проектираната в края на живота му стихосбирка, включваща най-хубавите му творби, е трябвало да носи наслова „Тъги и радости").

В „Персийските писма" (1721) се разказва за посещението на двама персийци в Париж. Бихме могли да си помислим, че представата им за западния свят е повърхностна и частична. Но става тъкмо обратното: те имат много по-трезв поглед върху френската реалност, отколкото самите французи: благодарение на двамата персийци читателят открива онова, което му е било толкова близ ко, че не е могъл да го долови. Описанията им постигат това въздействие, тъй като в тях се наподобява непознаване на самите имена на нещата - поради което те остават недоловими, — като се заместват с тяхното метафорично или метонимично съответствие: свещеникът се превръща в „дервиш", молитве ната броеница - в „малки дървени топчета". Монтескьо е първият, който съзнателно и систематично си служи с похвата на остранението - така любим на руските формалисти и на Брехт. Означава ли това, че персийците са прозорлив народ, а французите - заслепен? Разбира се, не. Някъде в средата на произведението единият от персийците - Рика - предава писмото на французин, който живее в Испания: това е проникновено описание на испанския характер и французинът се оказва напълно способен да го направи. Рика, който е прозрял механизма, добавя в тълку ването си: „Съвсем не би било лошо, Узбек, да прочета в Мадрид писмото на някой испанец, пътуващ из Франция; мисля, че добре би отмъстил на народа си. Този испанец би бил също толкова прозорлив, колкото са Рика и Узбек; причината е, че имат епистемологично преимущество: те са чужденци. „Абсолютното непознаване на връзките“ („Някои разсъждения върху „Персийските писма"), характерно за възприятията на чужденците, се превръща в преиму щество: връзките, основанията, навиците правят нещата обикновени и поради това - неподлежащи на критическо изучаване. За разлика от тях чужденецът винаги учуден. Описвайки своите изживявания в Париж, Узбек казва: „Пре карвам времето си в наблюдения; всичко ме интересува, всичко ме учудва. " И по-нататък добавя: „Чужденец като мен не би могъл да прави друго, освен e да изучава тази тълпа хора, които непрестанно нахлуват и във всеки един момент ми поднасят нещо ново." Един от двамата събеседници на Рика го опис ва по следния начин: „Вие сте чужденец и искате да разберете нещата, да ги разберете такива, каквито сa…

Помисля ли за Шекспир, веднага пред очите ми застава следната необикновена картина: „Високо на върха на една скала седи човек, в нозете му бурни вълни, вилнее буря, беснее и бучи морето, а главата му е озарена от небесните лъчи!" И, разбира се, като прибавим още как в низините на подножението на скалистия му трон стотици люде невнятно мълвят: те го разясняват, спасяват от забвение, отричат, оправдават, боготворят, очернят, превеждат и хулят, а той не ги и слуша! Цяла библиотека от книги е вече написана върху него, в негова защита и против него; и аз в никакъв случай не желая да увеличавам броя на тези книги. Бих желал по-скоро никому вече да не хрумва - в този тесен кръг, гдето се четат тези редове - да пише върху него, в не гова защита и против него, да го оправдава или отрича, а да се разясни, да се почувствува какъв е той всъщност, да се използва и - доколкото е възможно - да бъде разкрит на нас, немците. Дано допринесат тези редове нещо за това! Най-дръзките противници на Шекспир са го обвинявали и подигравали -по какви ли не начини! - че той, макар и голям поет, не бил все пак добър драматург, пък дори и да бил добър драматург, той все пак не бил наистина такъв класически трагик като Софокъл, Еврипид, Корней и Волтер, които изчерпали напълно всичко най-възвишено от това изкуство. А найсмелите защитници на Шекспир пък най-често само се задоволяват да го оправдаят, да го спасят от всичко това, да претеглят и изтъкнат неговите превъзходства винаги само в сравнение с нарушенията на правилата, да компенсират, да го оправдават като обвиняем, а след това да боготворят толкова повече неговото величие, колкото повече им се налагало поради грешки да свиват рамене. Така стоят работите и досега с най-новите му издатели и коментатори. Надя вам се, че тези страници ще изменят гледището относно него, че образът му ще бъде осветлен по-пълно.

При амбициозната и активно осъществявана издателска програма за все по-адекватна рецепция на чуждоезиковото литературно творчество у нас, за запълване на съществуващите „бели петна" в представянето на световното класическо и съвременно творчество на български, процесът на това литературно усвояване на ниво превод, издаване и критика все по-осезаемо се сблъсква с проблеми както на реализацията, така и на консумацията, произтичащи от специфи ката и многообразието на онези нововъвеждани жанрове и техники, за които българската тради ция невинаги има готово покритие или готовност за лек прием. Опитът показва, че ако спрямо една своеобразна литературна практика се приложат средствата на обичайното повествование, резултатът ще е не претворяване, а бледо копие, лишено от най-характерните особености на ори гинала. От друга страна, ако към експерименталните техники на модернизма преводът подходи радикално, не е изключен шоков ефект върху реципиента вместо комуникация. Макар тези жанрови форми да достигат до нашия читател понякога с над половин век закъснение, наивно е да се очаква, че те веднага ще се срещнат със спонтанно и повсеместно разбиране. В крайна сметка и оригиналите на подобни четива са имали сходна участ - да си припомним, че при появата на „Одисей" дори Виржиния Уулф, ценителка на Джойс, сама авангардистка, се стъписва съз нава, че в творбата има нещо", но решава, че старателно търсените словесни странности са прос то неогладени грапавини. Ако тази за времето си най-смело мислеща писателка и издателка е платила дан на традиционното виждане, можем да допуснем, че един прецизен и верен българ ски вариант наа този писател на моменти неминуемо ще повдигне вежди дори сред компетент ните. Всред удивителните, които приеха „Портрет на художника" в академично издържания превод на Н. Б. Попов например, не мина и без въпросителна, и то относно някои от най-джой совските" решения и най-точни попадения в изданието. Очевидно не могат да се очакват универ сални и тъждествени оценки на един литературен вид, будил и продължаващ да буди спорове. Нещо повече - ако редактори и издатели се стремят да постигнат по-безобиден и непротиво речив прочит на подобна литература, представянето и ще стане безпредметно. Не че следва да приемем формата и безкритично; но при всичките крайности на нейните търсения, залитания, уклон към формализъм и пр. тя е влияла върху цели писателски генерации през последните де сетилетия и за един точен прием преводът следва да я представи във възможно най-близък до оригинала вид. Окуражително е, че в това отношение издателската политика като цяло е правил но намерена - с разбиране и широта на виждането се отпечатаха в „Народна култура" издания като споменатия Джойс, Дьоблин и Брох съответно в превод на В. Брюкнер и Л. Илиев, Маркес и Силва - на Р. Стоянов и В. Рафаилова, и немалко други; „Хр. Г. Данов" също поднесе заг лавия, които търсят оптимума. Но все още има немалко издания на литературни творби от жанра, където „ костеливите орехи" на модерната проза остават неразчупени - къде поради превода ческа немощ, къде поради редакторска плахост отминават неразчетени и непредадени важни възли от сложната плетка на модерната белетристика, заравняват се или се тушират по-острите за непривикналия вкус речеви и стилови обрати. Въпросът е обширен и нелек, но неизбежно се налага на вниманието на превода и критиката му със своята злободневност.

Още първите белетристични на И прояви на Крум Григоров на страниците прогресивния литературен печат през 30-те години показват, че се ражда един самобитен белетрист от вазовското коляно в нашата проза, че дебютира тво рец, комуто е съдено да продължи традицията на обективното национално се бепознание. Едва ли е случаен фактът, че първата среща на малкия Куне с литературата е именно Вазовият роман „Под игото“, който завладява детското въ ображение с романтиката на героите и с богатата панорама на народния живот. По-късно отново Вазов е писателят, който учи младия белетрист на хуманно честно отношение към живота на народа, укрепва у него патриотичното чув ство, разкрива му богатите възможности на литературата да изрази в детайли бита и нравите на нашия народ. Оттогава и до днес Крум Григоров остава верен на своя първоучител, на своето призвание. В десетките си разкази и повести той следва извивките на живия живот, разкрива истината за битовата и социалната действителност в българското село в годините преди и след Деветосептемврийската революция. Той е писател, който не се блазни от художествената измислица. За него истинското творчество е своеобразен документ за живота може би затова с такава обич и привързаност житиеписва своя род, съселяните си, приятелите, случайно срещнатите люде по друмищата на живота. Неведнъж сам признава, че пише, преди всичко за онова, което лично съм прежи вял и изстрадал", че неговите сюжети „почиват върху действителна случка - И върху онова, което съм преживял или съм имал възможност да наблюдавам"

Със своя реалистичен и демократичен характер, с патриотичната си гражданска насоченост българската художествена литература е най-богат извор за българската народопсихология. Ако в току-що излязлата антология „Народопсихология на българите" липсват откъси от художествени творби, причината е в трудността или невъзможността да се представи антологично народоведският и народопсихологическият принос на художествената ни литература. Това би означавало, както пише съставителят, да се включат „цели глави, не, цели романи от Л. Каравелов, Ив. Вазов, А. Страшимиров, Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев и др." Художествената литература обаче не е пасивно отражение на народопсихиката. Тя е активен фактор във формирането и развитието на народностно-националния характер, в самоосъзнаването и самовъзпи танието на народа. Нейното въздействие върху народопсихологията проличава особено отчетливо в преломни моменти от историческата съдба на народа, които са време на самопознание за него и които носят промени в народностнонационалния характер.

Развитието на съвременната литературна наука, на първо място съветска та, постигна значителни успехи в търсенето на връзката между старите фолк лорни повествователни форми и художествените традиции в личното творчест во на различните национални литератури. Този проблем засяга и нашата ли тература, особено през възрожденския период, когато се извършва качествено нов преход от фолклор към оригинално литературно творчество. Той е обект на внимание в малко на брой, но задълбочени изследвания с общотеоретично значение.

Ти си извършил една славна работа, като си се сумясал пръв да изоставиш „Вие“, „Господин" и пр. Без да съм нито по произход, нито по наклонности някакъв салонен манекен, аз, кой знае как, съм дълбоко възприел тези студено официални обноски и трудно напускам пръв това „Вие", преди да се сближа с човека, и навярно с тебе бих карал същата комедия, а то е на истина комедия!

Изкуството има неизчерпаеми възможности да изживее всеки път по новому, оригинално разнообразните исторически преломи между две епохи, да покаже в образи колективното усещане за промяна в общественото битие. При това естествено не става въпрос за цялост ното идейно, стилово и тематично преобразуване на изкуството и литературата в революционните ситуации, а за изживяването на „мирните" преходи: например от един век в друг.

Когато пред проф. Шишманов Иван Вазов си спомня годините, прекарани в Пловдив, предава накратко и историята на „Българска христоматия": „В това време у Величкова възникна идеята да съставим една христоматия за по-горните класове на гимназията. Тая идея бе възпри ета и от издателя Манчева. Като другар в своята работа Величков покани мене и аз охотно приех. За образец ни послужи Галаховата христоматия. Освен Галахова ползувахме се и от френски учебници, и от сборниците на Гербеля, и от други някои руски издания". 1 А ето как е формулирана задачата тогава (през 1884 г.) в „Предговора" - да се поднесе „сбор от образци от списа нията и великите европейски списатели..., както и образци от всичко, каквото имаме добре на писано на родний си език". Казано е скромно и ясно. Но същевременно в края на същото преди словие е включена и репликата, която отразява съзнанието за поетата отговорност, за преодо лените трудности, за смисъла на постигнатото - мъчен и нов за литературата ни труд". Всъщност става дума за едно уникално издание - за „най-дебелата книга в българската книжнина от това време според К. Иречек, за едно крупно за тогавашните условия дело" според Милена Цанева. „Българска христоматия“ е отпечатана точно преди сто години в Плов див от издателя Д. В. Манчов. За съжаление у нас интересът към издания от подобно естество - христоматии, антологии, библиотечни поредици, към съдбата на отделни книги, на дадени издания, вестници и списания - е твърде рядко срещан и не преминава в задълбочената им литературоведческа интерпретация. Така можем да си обясним защо досега „Българска христоматия" не е характеризирана като явление, защо не са осмислени мястото и ролята и в културния процес на 80-те 90-те години. Може би и защо не е преиздавана. Но у нас липсват сериозни статии дори за такива интересни антологии като издадените от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, от Г. Бакалов, Ив. Радославов, Г. Милев, Хр. Радевски, липсват монографични проучвания за „Периодическо списание“, „Читалище“, „Български книжици“, „Сборника за народни умотворения", „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Златорог"... Няма да привличам примери от чуждите литерату ри. Ще се огранича само с опита да характеризирам отделни страни на „Българска христоматия", да погледна на нейната съдържателна и въздействена същност като въплъщение на творческообобщаваща, а и на критическа рецепция на новобългарската литература дотогава. Тя не е просто една от поредните „Христоматии“ и „антологии" - тя е първата. И нещо друго - не е със тавена от скромни книжовници като Ст. Костов, Д. Мишев и Ц. Дерижан, а от изтъкнати участ ници в непосредния литературен процес. Техният подход, демонстриран вкус, пристрастия и антипатии почиват колкото на интерпретаторски и обобщаващи начала, толкова и на субективнолични основи. Сблъскват се и с трудности от чисто техническо естество. Дотогава липсват съб рани или избрани съчинения на възрожденските автори, липсват обществени книгохранилища, където да се запознаят с тяхното творчество, където да е събран и систематизиран периодич ният печат.

Бр. 7 се открива със статията на Ю. Лукин „Слушайки пулса на времето (Закономерности на изкуството и диалектиката на художественото познание)". Авторът изтък ва обемността и сложността на поставената тема и счита, че не може да претендира за цялостното й и пълно разглеждане, а в ста тията си изказва само някои свои по-общи съображения. Отбелязани са важни особености в развитието на художествената култура на социализма - нейната съществена черта според автора е, че обогатявайки в новите исторически условия най-добрите традиции, найценните черти от културата на всеки народ в съветската страна, социалистическата художествена култура си е изработила за повече от 60-годишното си съществуване свои собствени традиции. И както развитото социалистическо общество се опира на собствената си обществена база, така и изкуството на развития социализъм се опира на собствените си идейни, етически, естетически социалистически общосъветски традиции, кои то не отменят и не ликвидират, а включват в себе си в творчески преработена форма найдобрите традиции на културата от миналото.

Исторически подходено, погледите" на Иван Цветков в тази негова книга не са към две, а към три литератури: българската, руската и съветската. И то към творци и произве дения,, които принадлежат на тяхната класика. Кое е физиономичното и онова, което вна ся единство в тези многопосочни критически „погледи" към толкова различни творци и творби? Мисля, че то е в главния изследователски интерес на автора, а той се изразява чрез стремежа да бъде изяснено своеобразието на творческата индивидуалност в нейните конкретни измерения, в многообразните и функции. Всички останали проблеми Цветков разглежда през нейната „призма". И понеже авторът се интересува от гениалната и творчески значимата личност, та била тя и противоречива, той, струва ми се, естестБено проявява известен скептицизъм към плодотворността на всякакви сравнявания на отделните творци. А направо счита за най-опасни увлеченията по типологическите сравне ния и изследвания". Цветков твърди: „Пло дотворно може да бъде само онова сравне ние, което епоставено върху конкретна историческа почва и разкрива вътрешната връзка между творческите търсения на различните художници" (с. 171).

Не зная защо, но когато дочитах тази кни га, имах странното усещане, че авторът може би е трябвало да я построи" по обратния път - едва в края той ни прави съпричастни към своите емоционални преживявания, когато посещава Ейът-Сент-Лоурънс - ъгълче то на Шоу". Не само най-интересните, найсвежите, но и най-приносните в теоретично отношение страници са именно заключителните и онези, в които той разглежда изявите на великия драматург в другите жанрове - киното, новелистиката, публицистиката, епи столарното наследство. С това ни най-малко не искам да подценя анализите на основното - на пиесите му - приятни“ и „неприятни", както сам ги определя Бърнард Шоу. Но за драматурга е писано много, докато Шоу като романист, кинематографист и новелист поне в чужбина е почти неизвестен. В Съветския съюз едва през 1971 г. са издадени новелите му. Същественото е обаче, че именно разглеждайки „взаимоотношенията“ на дра матурга с другите жанрове, в съпоставките между пиесите му и техните кинореализации например са направени едни от най-ценните наблюдения в областта на теорията на драмата. Ученият е надникнал в тайните на художе веното майсторство на Б. Шоу - в особеностите на неговия парадоксален" начин на мислене и извеждането на парадокса в творчески метод и стил, който най-добре отго варя на природата му - цялостна и противоречива едновременно. Както пише с основание П. С. Балашов, той е майстор на не очакваните преходи, съпоставки, отразяващи диалектическата сложност и противоречивост в развитието на самия живот".

Поредицата „Литературно-критически очерк" на издателство „Български писател“ има своя траен облик - бялата обложка с лика на избрания български писател, с неговото име и с името на автора на очерка, с неизбежните четири страници с илюстрации по средата на томчето. И не заради това има исвое присъствие в литературния живот. Не ни е известен издателският принцип на подбор, но независимо от тайнствеността" всяка година двама от сериозните творци в нашата литература намират интерпретаторите си в този труден жанр - литературно-критическия очерк. Труден може би и поради своята неопределеност, поради хем стесняващите, хем неустановените му рамки. Какво трябва да очакваме, когато поемаме поред ното томче в ръце - тематико-проблемно изследване, психография на твореца, белетризирана биография с елементи на литерату рен анализ или нещо друго? Ако се излиза от най-груб практицизъм, жанрово-съдържателното пожелание в случая би било - да се обеме цялото творчество на представения писател, като се обобщят известните оценки за характера, значимостта и мястото на това творчество в литературния процес. Естестве ният въпрос как ще стане това съдържа десетки конкретни възражения срещу материализирането на пожеланието - от обема на творчеството (за някои автори определените страници няма да стигнат и за анотации на произведенията им) до отсъствуващата досе гашна оценка на критика и най-вече на литературния историк. Всичко това определя сякаш друг път - изследваният автор да подскаже" на изследователя начина на предста вянето си. Така е и станало в поредицата през последните две-три години. Изпреварвайки анализа, ще кажем, че всичките очерци имат своите достойнства, та когато стане дума за някои несъвършенства, тя - думата - е доброжелателна и в името на тези достойнства. Успехът на авторите на очерците започва още от селективния подход към сътвореното и преживяното от писателите, осъществен в различна степен спрямо цялостния обем, но почти винаги сполучливо за изследването. Единствен Иван Сестримски е бил пощаден от тази, все пак и малко неприятна критиче ска операция", заради малкото по количе ство Нешо Бончево литературно наследство и краткото му битие. Почти в сходни ситуации Кръстьо Генов и Константин Еленков - в океана от статии, книги, преводи, а и от интересни биографични подробности на техните" Михаил Арнаудов и Георги Бакалов - са взели различни, даже противоположни реше ния. Кр. Генов е вкарал биографията в някол ко странички, нещо повече, приел е, че съз даденото от М. Арнаудов е единствената му и истинска биография, и се е постарал да обхване в цялост книжовното му наследство. Едва ли само добросъвестността движи Кр. Генов в избора му, ала и най-вече това, че респектиращият ръст на учения М. Арнаудов се откроява не само с постиженията, но и с впечатляващия обем на научните занимания и продукция. К. Еленков пък е извлякъл от цялата многостранна творческа личност Бакалов само критика. Ето какви теми той според собственото му признание съзнателно е изоставил: „Бакалов - редактор; Бакалов - меценат и закрилник на литературните творци; Бакалов - изследвачът на Възраждането; Бакаловите преводи и речници; Бакалов и руската литература; Бакалов и СССР", които - всяка една от тях - са тема за отделно изследване, за отделна кни га“. Обяснимо е споходилото К. Еленков току преди завършването на книгата „чувство за незавършеност и още повече - за необ хватност“. Но и неговият избор е логично следствие от нещо - за Г. Бакалов има вече книги, които не трябва да бъдат повтаряни; Бакаловият критически лик се нуждае от реставрация, за да се премахнат наслоилите се от предишните литературни поколения пре силени представи за „догматика“ и „смешния отрицател". Това е станало всъщност и една от задачите на К. Еленков.

Този сборник осветлява съществени и разнообразни страни от творчеството и личността на Христо Ботев - най-безспорното духовно извисяване, което постига нашият народ в многовековния си път. „Българската критика за Христо Ботев" (съставителство и редакция Иван Пауновски) потвърждава, че интересът към делото на Ботев не секва и до днес - наистина сухо и шаблонно звучи този неведнъж повтарян израз. Ала в Ботевото дело откриваме толкова внушителни отлики - B идейната му сила, в емоционалната мощ, в естетическото въздействие върху читателя, че всяко поколение го преоткрива по свой начин. Същевременно - дълбоко национално по дух и колорит, това творчество е неотде 150 лимо от самосъзнанието и самочувствието на българина. В сборника се оглежда не само нивото на нашата литературно-историческа мисъл, а и трудният път на разкриване истината за Ботевата личност и дейност - тъй като не са липсвали опити и за разместване на есте тическите стойности. Както отбелязва на друго място познавачът на безсмъртния калоферец акад. П. Динеков, „трябваше Ботев да бъде освободен от пристрастията на свосто време, за да се разкрие истината за неговата личност, дейност и идеология. Трябваше да бъде видян в широката перспектива на историята. И това бе основната задача на боте вознанието много години. Задача трудна - защото понякога старите заблуди се сменяха с нови. . . Амплитудата на сборника е широка - от първия отзив и опит за критическа оцен ка на Добри Войников, „критическата сту дия" на Иван Вазов, печатана в сп. „Денница" (1890), и статията на Димитър Благоев „Христо Ботев пред съда на „естетичните", до текстовете на Георги Бакалов „Как са създавани Ботевите стихотворения“ и „Отде извира силата на Ботевата поезия", откъса от книгата на Тодор Павлов „Христо Ботев в поезията си" и статиите на Пантелей Зарев и Пенчо Данчев „Христо Ботев - идеологическо и емоционално единство“ и „Ве ликият съвременник". Сборникът е пръв опит да се очертае цялостно отношението на бъл гарската литературна критика към делото на Хр. Ботев. Той отразява усилията на писате ли и литературоведи от много десетилетия за изясняване на идейно-обществената и есте тическата значимост на Ботевото наследство - един дълъг и неприключил все още процес. Тъй като феноменът Христо Ботев в нашата поезия и мястото му в историческия развой на литературата ни се нуждае несъмнено от нови акценти и нов прочит от гледище на съвременността. Пък и нали всяка епоха разчита" художествените произведения отново и прибавя нови тълкувания на тяхната естетическа стойност, обогатява представата за различните творци.

Книгата на К. Мечев е посветена на важ на и актуална проблема, свързана с живота, културата, идеологията и социалните конфликти в средновековна България. Това е проучване, което отразява дългогодишните изследователски дирения на автора, неговите системни изследователски усилия да проникне в дълбоката същност на социалните процеси и явления, да разкрие нови, непознати аспекти на богомилското движение. Ето защо появата на труда поражда интереса на литературоведи, историци, културолози, философи. В структурно отношение книгата на К. Мечев се състои от пет относително самостоятелни глави, предшествувани от увод и завършващи със заключение. В началните редове, онасловени „Вместо предисловие", авторът изяснява причините, които са насочили вниманието му към средновековната българска литература като цяло и към творчеството и епохата на Презвитер Козма отделно. Меж ду другото той изтъква и заслугите на покойния неуморим изследовател на средновековната българска литература д-р Васил Славов Киселков, превел на съвременен български език най-забележителните произведения на на шата литературна класика от средновековието.

От 23 до 25 октомври 1984 г. за пети път парк-хотел „Москва" в столицата гостоприемно отвори вратите си, за да посрещне участниците в Международната писателска среща „Мирът - надежда на планетата“. Тържественият звън на мемориалната камбана предизвести началото на едно събитие с отзвук сред широки обществени среди по всички краища на планетата. Може би найточно значението и смисълът на този висок форум могат да се почувствуват в приветствените думи, с които генералният секретар на КПСС и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР Константин Черненко се обърна към участниците в срещата: „Девизът на вашата среща е „Мирът - надежда на планетата". И наистина животът на нашата планета, нейното бъдеще зависят от това, ще бъде ли запазен мирът. Надпреварата във въоръжаването, и преди всичко в ракетно-ядреното въоръжаване, заплашва да излезе извън контрола на човека. Започналите тази надпревара реакционни империалистически сили развиват производството на все по-нови и все по-разрушителни системи оръжие, разполагат ракети за нанасяне първия удар на европейска територия, пристъпват към милитаризация на Космоса, засилват конфронтацията със социалистическите страни. "

На 27 октомври 1984 г. в заседателната зала на хотел „Ален мак" в Благоевград се състоя юбилейната научна сесия, посветена на 75-годишнината от рождението на поста революционер Никола Йонков Вапцаров. Сесията беше част от програмата на Петата меж дународна писателска среща „Мирът - надежда на планетата" и бе организирана от Института за литература при БАН, Съюза на българските писатели, Окръжния комитет на БКП и Окръжния народен съвет в Благоев град. На сесията присъствуваха известни писатели от много страни на света и ръководители на града и окръга. Изнесоха доклади повече от 20 изтъкнати наши и чуждестранни литературоведи и писатели. Сутрешното заседание бе ръководено от проф. Иван Попиванов, секретар на Съюза на българските писатели, а следобедното от проф. Боян Ничев, заместник-директор на Института за литература при БАН. Сесията бе открита от чл.-кор. Илчо Димитров, заместник-председател на Българската академия на науките и директор на Центъра за българистика.